Джесика Сен Клер
Зимни рози (24)

Двадесет и четвърта глава

Почти се бе съмнало, когато Чейс се върна. От огъня, който Грир бе запалил в малкото огнище на офицерската колиба, бяха останали само яркочервени въглени и черна пепел, а навън цареше единствено нощната тишина, обичайна за всяко федеративно укрепление. Лийна обърна сънено глава, разбудена от тихото изскърцване на вратата на колибата. Седна бавно и съгледа Чейс, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на загасващия огън.

— Лийна!

— Да, будна съм. Тук съм. — Отърсила се от съня, тя се огледа смръщена и видя само непознати сенки. — Въпреки че не съм напълно сигурна къде е това „тук“.

Чейс кимна веднъж и спря при огнището да сложи още съчки над тлеещите въглени. Дървата бяха сухи и се запалиха почти веднага. На светлината, която изведнъж заструи от тях, Лийна видя и умората, и напрежението, изписали се върху помръкналото му лице. Умората бе обяснима. Но не и напрежението.

— Къде сме, Чейс? Това е лагерът на северняците, нали? — изрече бавно Лийна и се смръщи още повече. Почти не й бе необходимо да чуе потвърдителния му отговор. — Това е твоят проклет лагер, нали? Довел си ме тук, докато съм спяла.

В думите й имаше яд и укор. Тази реакция не бе неочаквана за човека, взел решението да я доведе тук. Чейс знаеше, че ще се изправи срещу яростния гняв на Лийна, но не смяташе да се извинява, задето й е дал сигурност, независимо как го е направил.

— По дяволите, Чейс! Бяхме се разбрали друго.

— Каквото и да сме се разбирали, ще стоиш тук, Лий. Защото това е най-безопасното място за теб. Беше съвсем просто, когато трябваше да взема решението. И преди да ми се нахвърляш, си задай въпроса дали и ти не постъпи така, когато предложи да ни помогнеш и да ни преведеш през Вирджиния.

— Въобще не е същото! Как смееш да решаваш вместо мен! Какво, по дяволите, ти дава право да се разпореждаш с живота ми, както ти отърва? — Въпреки гнева си, а може би точно заради него, Лийна усети, че устната й трепери, докато тя бълваше обвинения срещу него в мрака на малката стаичка. — Дявол те взел, Чейс, нямаш право!

— Имам пълното право, Лийна! Поне имам правото да решавам неща, които са особено важни. Знаех, че ще се вбесиш, но аз те обичам, Лий! За Бога, наистина ли не го проумяваш? Каквото й да ми струва гневът ти, трябваше да платя тази цена. Нямах друг избор. Каквото й да ми струва това, за мен е важно да си в безопасност. Защото в крайна сметка това е единственото, което има значение за мен.

Думите на Чейс пресякоха нарастващия й гняв и Лийна дълго мълча и се взира в него от другия край на стаята. Но изведнъж, за кой ли път, болката и гневът започнаха да се борят в нея и много, много бавно гневът отстъпи. Как можеше да го мрази, задето я обича толкова много? Нали и тя го обичаше по същия начин?

— О, по дяволите… Сигурно трябваше да се досетя. Не биваше да заспивам точно тогава — каза тихо Лийна по-скоро на себе си, отколкото на Чейс.

Затвори за миг очи, ядосана по-скоро на себе си, отколкото на него. И бе не толкова ядосана, чувстваше се победена. Изведнъж й се стори, че е загубила нещо… но още не разбираше точно какво. Може би Юга? Или възможността да се върне в Блайдсуд? При всички положения гневът й се притъпи.

— Добре, Чейс. Явно имаш предвид и нещо друго. Какво?

— Сутринта трябва да ида в Сити Пойнт. Генерал Грант е още на зимуване там и се налага да разговарям с неговия щаб. Доколкото разбрах снощи, Грант чака само Шеридан да се върне от долината, за да започне пролетната си кампания. Може би подновяването на военните действия е въпрос само на дни и нямам намерение да те оставя тук в сърцето на тази стихия. Утре ще телеграфирам от Сити Пойнт, за да проверя какво е отношението към теб във федералното военно министерство. Ако обвиненията са свалени, ще те изпратя на север с първия влак.

— Ами ако обвиненията не са свалени?

Настъпи кратко мълчание, сякаш решението е претеглено вече многократно.

— Ако не са, ще измисля нещо друго, някаква уловка, с която по обиколен път ще свърша същата работа.

— Но при всички положения все пак смяташ да ме пратиш на север? — едвам пророни Лийна.

Изобщо не се съмняваше, че ще стане така. Странно, пак не се ядоса. А дори и да се поядоса малко, гневът й бе изместен от другите чувства, бушуващи в душата й. Най-силно я бе обсебило някакво почти сковаващо недоумение, което бавно нарастваше, някаква пронизваща болка, от която дъхът й почти секна. Нещо не бе наред. Но в последвалото дълго мълчание край мъждивата оранжева светлина на почти угасналия огън, Лийна не можеше да разбере какво. Сетне изведнъж сякаш прогледна. Бе притеснена не защото се намираше в лагера на северняците. Не и заради гнева, който преди малко бе изпитвала към Чейс. Не и заради подозрението, че вече си е отрязала всички пътища и не може да се върне в Юга, нито заради мисълта, че Чейс си е наумил да я прати на север, за да й даде сигурност сред чужди хора. Сърцето й бе свито, понеже това бе краят за нея и за Чейс, и за двамата.

— Не, Чейс, моля те, не ме отпращай. Нека остана при теб, в твоя лагер, поне докато войната не започне отново.

— Не може, Лийна. По твърде много причини.

Той се извърна рязко, и бързо поклати глава, сякаш преди да откаже на нея, бе отказал на себе си. И макар че моментално й обърна гръб, Лийна ясно видя в мрака болката, мярнала се по лицето му.

Тя се вкопчи в тази болка като в спасителна надежда.

— Чейс, моля те! Още няколко дни няма да променят нищо. После ще тръгна на север, ако продължаваш да настояваш.

— Няма да се пазаря с теб, Лийна. Ще идеш на север веднага щом има възможност да те изпратя.

— Чейс, не искам от теб нещо, което не можеш да ми дадеш. Освен това никога не съм те молила за нищо!

— Лийна, не… За Бога…

— Но аз те моля само за още няколко дни!

— Лийна, не мога да ти дам тези няколко дни! Не мога да ти дам дори един-единствен час! Божичко, Лий, нима мислиш, че на мен ми е по-лесно, отколкото на теб? Готов съм да продам душата си, да дам живота си, ако поискаш! Но той вече не ми принадлежи, за да ти го дам!

Върху помръкналото му лице се изписа неприкрит гняв, когато той се извъртя рязко към Лийна. Този гняв бе толкова дълбок и невероятно силен, че за миг разсея надигналото се в нея отчаяние. Не бе ядосан на нея, помисли Лийна със замъглено от изненада съзнание. Може би бе вбесен от самия себе си. Или от войната. Или от целия свят. Но на каквото и да бе ядосан, Лийна не смееше да срещне погледа му, докато от него струеше тази болка. Рязко се извърна, разтреперана от унижение заради молбите и потъпканата си гордост. Още повече се разтрепери, задето Чейс ги бе отхвърлил. Ъгълчетата на устните й се тресяха неудържимо, по пребледнялото й лице се стичаха сълзи, които проблясваха в черните й мигли като диаманти. Лийна стисна очи, за да надмогне безмълвната мъка, която продължаваше да я залива, и седна превита на походното легло, неспособна да мисли от отчаяние.

— Как загуби детето, Лий? — Когато накрая гласът на Чейс прозвуча отново след дългото мълчание, гневът в него бе изцяло изместен от някаква сподавена болка. — Непрекъснато бълнуваш за него насън. Канех се да те питам, но все не оставаше време.

Лийна не направи опит да отвори очи. От този въпрос се разплака още повече и вече не виждаше нищо от сълзите.

— Уби го Стюарт. Въпреки че и Трийджак се опитваше по свой си начин да го погуби… — Дъхът й секна от сподавеното ридание и тя поклати глава, сякаш за да се отърси от болезнения пробуден спомен. — Стана още в Джорджия. Стюарт се натъкна на някакви досиета на федералистите. Сред тях бе и папката на подполковник Дрейк. Вътре пищеше, че ние с теб сме били любовници. Стюарт само предполагаше за детето… Но бе прав.

Тя с усилие изправи глава и най-накрая отвори очи, за да погледне Чейс. Видя как той изтръпва от болка, не по-малка от нейната мъка. „Господи — помисли си. — Още ме боли. Сякаш загубих детето два пъти.“

— Значи е било мое… от Атланта?

— Да, Чейс. Детето бе твое — прошепна тихо тя почти като извинение и притвори очи, за да се пребори с нахлулите в тях сълзи. След това ги отвори бавно, за да срещне погледа му. Още миг Чейс не се помръдна. Очите му също не трепваха, само неволно се затвориха, та той да надвие болката, пронизала го от нейните думи.

— Ясно — каза, без да я поглежда, но успя да скрие твърде малко от нея. В трепкащата светлина на огъня Лийна ясно виждаше как е стиснал челюсти, усещаше бавното му дълбоко дишане. Болката бе изписана във всяко негово движение. — Щеше да е друго, ако не беше напуснала Атланта, Лий. Въпреки всичко, което се случи между нас там, трябваше да ми имаш поне малко вяра и да ми кажеш. Ако знаех, може би щях да направя нещо. Щях поне да опитам.

— Не знаех, когато напуснах Атланта, Чейс. А щом разбрах, бях много ядосана, гледах от верандата във фермата на Макрей как Атланта гори. — Отново настъпи дълго и мъчително мълчание и накрая Лийна тръсна глава, за да го разсее. Въздъхна, изведнъж отърсила се от отчаянието и от разяждащата, непоносима болка, която бе изпитвала само преди миг. Просто бе тъжна, чувстваше се странно стара и уморена. — Това бе само едно от многобройните погрешни решения, които съм взимала. Всяко мое решение от Блайдсуд нататък бе погрешно.

Настъпи дълга пауза и Лийна тръсна глава, сякаш за да забрави миналото, което вече не можеше да бъде променено. Вече нямаше смисъл да умуват за това. Само щяха да изпаднат в още по-голямо отчаяние. Изправи се, за да иде при Чейс, който продължаваше да стои като попарен, и веднага го докосна по рамото. „Колко дълга бе тази година, помисли Лийна. Дълга и жестока. Сякаш цял един живот, вместен в дванайсет месеца.“ По това време миналата година те бяха заедно в Блайдсуд. Бяха нежни един с друг, още не си бяха нанесли огорчения, и двамата бяха млади. Чейс още не бе помръднал, не реагираше и на нейната близост. Дори в сумрака на трепкащия огън Лийна виждаше по лицето му прекалено многото бръчки от умора и тревога, каквито в Блайдсуд не бе имало. В очите на Чейс сега неизменно присъстваха войната и болката, а сега може би и съжаление за това, което току-що бе узнал от Лийна. „Гледа като старец, помисли внезапно тя. Стари очи — върху едно младо лице.“ И за северняците последната година не бе лека. Най-малкото за този северняк.

— Поне за теб струваше ли си, Чейс? Както е тръгнало, вие поне ще спечелите войната. Надявам се да си е струвало поне за единия от нас.

— Да си е струвало за мен ли? — каза той, сякаш откъснал се от някакви далечни мисли. — Не знам. Ако знаех, че светът ще се промени, Лий… Колко жалко наивни бяхме всички в началото, просто бе невъзможно да започваме войната такава, каквато си я представяхме. Какво стана със славата и справедливостта? Нямаше да има опожарени градове, мъртви деца, многобройни жертви… Не мога да ти отговоря. Поне сега. Може би когато всичко свърши веднъж завинаги, ще се окаже, че си е струвало. Моля се на Бога да е така. — Свъсен, той замълча и дръпна рязко ръка. — Изморен съм. Не мога да мисля свързано. Май е време да поспим.

Сякаш се стресна, когато Лийна посегна към него, и се изви рязко, за да срещне погледа й.

— Ако това е краят, ми дай поне тази нощ, Чейс. Това ще бъде всичко, което ще ми остане от теб. Колкото и да бързаш, както каза преди малко, сигурно разполагаш с няколко часа, които принадлежат единствено на теб, нали? Нека си подарим тази единствена нощ, в която проклетата война, армиите, други хора и други неща да не застават между нас. Ела да легнеш до мен само веднъж, както бихме направили някога, ако я нямаше тази ужасна война. Моля те!

Лийна се бе приближила и той усети топлината на тялото й, уханието на току-що митата й коса. Бледа и красива в мрака, тя вдигна очи към него и Чейс видя тънката сребърна следа от сълзи по страните й, която още не бе изсъхнала. Тялото му отвърна инстинктивно, потръпвайки от неистова жажда. Дъхът му изведнъж секна и сърцето му заби неудържимо.

— Господи, Лий! Защо вечно усложняваш толкова много нещата за мен?

Тя не каза нищо, само продължи да го гледа право в очите, задавайки му безмълвно своя въпрос — едновременно заповед и молба. Може би, помисли си, грешаха. Може би беше егоистично от тяхна страна. Дори жестоко. Но изведнъж това спря да я интересува. Те също заслужаваха нещо и ако Чейс бе прекалено горд, за да открадне тези пет-шест часа за себе си, то тя не беше. Вече не беше такава. Предстояха им много години, през които щяха да живеят разделени един от друг, сами със своята гордост.

Лийна вдигна бавно ръце към гърдите на Чейс и обхвана с пръсти пиринчените копчета, върху които бяха изписани инициалите на Съюза и които лъщяха като златни върху тъмносинята униформа. Пак не сваляше от него очи, в които се четеше безмълвен въпрос. Върху осветената му от огъня скула трепна мускул. Той затаи дъх, за да преодолее надигналото се в него като вълна желание да бъде с нея. Желаеше я така, както нищо друго в живота си.

— За Бога, Лийна, недей! Не бива. Има хиляди причини, заради които и двамата не бива да го правим, и ти ги знаеш не по-зле от мен.

Едва прошепнатият му, изпълнен с мъка отказ прозвуча дрезгаво и Лийна само поклати глава в знак на несъгласие.

— Уморена съм да слушам, че не бивало да го правим по не знам какви си причини, Чейс. Единственото, което знам тази вечер, е, че имам нужда от теб и те желая. Според мен и ти имаш нужда от мен. Не можем ли да имаме милост към себе си поне веднъж? Не можеш ли да си позволиш да нарушиш поне за малко законите на безкомпромисната си чест? Аз съм готова да ги престъпя за няколко часа. Не можеш ли и ти да го направиш? — Очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи, които се търкулнаха леко по страните й. — Продължавай да се самозалъгваш, щом толкова искаш, Чейс, но мен недей да мамиш повече. Поне тази вечер. Знам колко малко означава сега всичко останало за теб. Видях те в бурята и знам кое ти даде сили да продължиш. Това не бе твоята проклета принципност и предаността ти към Съюза. Ти не продължи напред заради Сюзан, както и аз не продължих заради Съмър. Не те моля за бъдещето, моля те само за тази вечер. Направи ми този подарък, Чейс. Моля те! Дай и на двама ни нещо хубаво и добро, което да помним, освен болката и горчивината, които сме си причинили един на друг.

Тя вдигна бавно длан и докосна къдрите на тъмната му коса с тръпнещи любящи пръсти. Сетне плъзна ръка зад врата му и се повдигна на пръсти, за да допре устни в неговите. Усети, че устните му треперят. Чейс най-неочаквано я прегърна и Лийна почувства как сърцето му до гърдите й бие припряно и закопняло. Бе способен да откаже доста неща на Лийна, но не и това. Поискаше ли му неговата любов, той не можеше да не й я даде: и преди, и сега, любовта му принадлежеше на нея.

Любовта на Чейс — най-после освободена за малко да бъде такава, каквато е — се оказа по-дълбока, отколкото Лийна бе предполагала. Тя се надигна като лятна буря, шеметна и ненадейна, и я заля като пороен топъл дъжд. Силата й бе неудържима и всепоглъщаща. Тази вечер беше различно. Различно от последния път, различно дори от Атланта. Тъкмо това бе поискала от него — да е както във Вирджиния, дори по-силно, въпреки огорченията от изминалата година. Ръцете му я милваха нетърпеливо, но и бавно, настойчиво, но и нежно, сякаш за да запомнят всеки допир. Нямаше и следа от спомен за предателство, от припряност или гняв. Чейс лежеше топъл и тежък върху нея на тясната кушетка и освободени от дрехите, мускулите му потръпваха лекичко под милувките на Лийна, която го галеше също толкова бавно по гърба. Там имаше белег, мрачно напомняне за онзи, другия свят, който утре щеше отново да застане между тях, но тя прогони тази мисъл от съзнанието си и бързо отмести длани от белега. Нежните, гъсти и тъмни косъмчета по мускулестите му гърди се притискаха лекичко в нейните гърди, гъделичкаха и възбуждаха зърната й и тя простена от удоволствие, когато Чейс бавно и нежно ги захапа. Никога преди не се бе любила така с Чейс. Това бе пълнотата, която би трябвало винаги да съществува между тях, но която всъщност изпитваха за първи път. Той се усмихна едва, както я любеше — усмихна се нежно и закачливо. Имаше още няколко часа до разсъмване. Тази нощ поне нямаше нужда да бързат.

Чейс зарови лице в черните й коси като любящо дете, после изви глава, за да обсипе белия й врат с изгарящи целувки. Шептеше й, че я обича и я галеше, докато накрая Лийна не се разтрепери от сладостно желание Чейс да я обладае. След това с още една закачлива целувка той се дръпна, като че ли тази нощ наистина щеше да бъде безкрайна.

В отговор Лийна прошепна с усмивка нежни слова на обичния чужденец, който стискаше в прегръдките си, най-после свободна да го опознае така, както никой друг не го бе опознавал досега. Тя се наслади на подаръка, който той й направи с това внезапно освобождаване, и откри, че е много по-внимателен и опитен като любовник, отколкото бе предполагала. Бе изненадана най-вече от безкрайната му нежност, от онова в характера му, до което Чейс не я бе допускал досега. Притвори очи и се взря в лицето му под трепкащата светлина на огъня. Гъстата му тъмна коса проблясваше, ухаеше сладко и бе разрошена от милувките й. Страните на лицето му приличаха на черни сенки, на огнено злато — силни, ала добри и невероятно красиви. Гъстите тъмни мигли над затворените му очи бяха като нежен шепот на сенките сред мрака. Устните му бяха леко разтворени и блестяха от влагата на целувките. През тези няколко часа тази нощ той не й беше враг, помисли изведнъж Лийна. Чейс не бе северняк, тя не бе конфедералистка. Съществуваше единствено Чейс… и тя го обичаше неистово. Сякаш не бе имало и никога нямаше да има война.

Можеше отново да зачене дете от него в нощ като тази, осъзна внезапно Лийна, замаяна от безкрайното блаженство. Но въпреки това се вкопчи в тази мисъл с някакъв странен копнеж. Вече бе зачевала от него след една-единствена любовна нощ — в Атланта, в онзи мрачен и обречен далечен град. Забременееше ли пак, щеше да й остане нещо от тази невероятна нощ, частица от него, която никога нямаше да загуби напълно. Изведнъж тази мечта й стана невероятно скъпа. Щеше да се опита тази мечта за бъдещето да се сбъдне, та с нея да компенсира всичките си загуби от войната.

Целувките й изведнъж станаха необуздани и неконтролируеми. Лийна закопня неутолимо за любовта му. Обърна бедрата си към него и се притисна към голото му, топло, мускулесто тяло. Когато в отговор Чейс започна да се движи към нея, тя се помръдна още по-енергично и се намести върху него, тръпнеща от желание. Настъпи пауза, разпалила още повече страстта им. Чейс не помръдваше в очакване, усещайки тръпнещата й плът. Тогава изведнъж дойде жадуваното изпълване: той се обърна и навлезе дълбоко в нея.

Лийна се пресегна, за да го прегърне, стенейки от удоволствие. Обгърна гърба му с ръце, за да го задържи дълбоко в себе си. Също усети как той изведнъж потръпна, като че ли го бе изненадала с неочакваното си пламенно желание. Чу нежния му вопъл, докато Чейс се опитваше да се овладее, но той бързо се отказа да се съпротивлява и я облада с неудържима страст, не по-малка от страстта на Лийна.

Когато свършиха, преплели тела, Чейс заспа в прегръдките й, опрял лице във врата й. Лийна също започна да се унася, но се отърси от умората, за да си припомни нещо почти забравено, което най-неочаквано бе изникнало в дълбините на съзнанието й. Беше мислила тази вечер да забременее от Чейс — заченеше ли, щеше да бъде неописуемо щастлива. Но последният й мензис дойде, когато напускаха Колумбия, нали? Беше толкова отдавна… на осемнайсети февруари. Днес вече беше двайсет и втори март. Тя замръзна за миг и напълно се разсъни. „Февруари е по-кратък от останалите месеци“, каза си припряно. Но въпреки това от тогава бяха минали трийсет и два дни. В суматохата на опасното дълго пътуване на север не бе обърнала внимание на точния брой на дните. Но сега ги преброи. Дори ако не смяташе тази вечер, мензисът й вече бе закъснял с цяла седмица.

 

 

Чейс се събуди късно сутринта на следващия ден и чу как ръмящият дъжд барабани леко по покрива на колибата, а Лийна, която спеше до него, диша спокойно. Надигна се внимателно от леглото и посегна към униформата, като се стараеше да не я събуди и да наруши съня й. Нощта бе свършила и те си бяха дали един на друг всичко, което можеха да си дадат. Днес отново трябваше да прогледнат за реалността, която ги разделяше. Бледият блясък на златната халка привлече погледа му в сумрачната утринна светлина и той се смръщи, усетил как го изпълва нещо като омраза. Идеше му да свали халката и да я запокити. Но дори и да можеше да се освободи от пръстена на ръката си, не можеше така лесно да се отърве от брака, който той олицетворяваше. „Господи! — помисли Чейс. — Де да можех да го направя.“ В съзнанието му се бе врязал споменът за нощта, която току-що бе прекарал с Лийна. Нощ, която бе продължила само няколко часа, но която бе премахнала всички омразни пречки пред любовта им, нощ на дълбока взаимна радост, която по някакъв начин ги бе свързала още по-силно.

Сякаш по ирония на съдбата бе в пълен контраст с нощта, която Чейс бе прекарал със Сюзан. Тя бе треперила от страх само като я докоснеше, и накрая му бе отдала тялото си, без да му се отдаде духом. След тази нощ Чейс се бе чувствал объркан и неспокоен, бе сигурен, че има нещо, но не знаеше какво точно. През последните седмици често му бе хрумвало да анулира брака си със Сюзан. Щеше да разгневи всички и да предизвика скандал. Но ако това бе единствената цена, която трябваше да плати, бе готов да го стори. Но анулирането на всеки брак зависеше от един-единствен прост факт — дали бракът е консумиран. В съвсем буквален смисъл може би бракът му със Сюзан Страдфорд не бе консумиран… ала само заради сърдечния пристъп на баща му. Иначе онази нощ бе опознал във всяко друго отношение тялото на Сюзан, без да стига докрай. Тя не му бе отказала нито едно от правата му като неин съпруг. Чейс не можеше да пренебрегне това, колкото и да му се искаше. Не можеше да изостави Сюзан и да продължи да живее със спокойна съвест. И така, бе се озовал безнадеждно в капана на един брак, който изобщо не биваше да сключва.

Намръщен и мълчалив, се облече и посегна към офицерския си шинел. Имаше нещо необичайно тежко в левия вътрешен джоб и той си спомни какво има вътре. Колието, което бе носил през целия път от Северна Каролина до тук. Колието, което бе намерил сред трофеите на Хейзън, когато той изчезна вдън земя. Колието, което преди това бе видял в ръцете на жената от Джорджия насред ужасната сеч. Когато го намери, не смяташе да го връща на Лийна. Бе свързано с прекалено много горчивина и предателства. Но сега изведнъж му се стори странно, че онзи ден край Атланта е бил толкова убеден в предателството на Лийна. Толкова уверен, че чак се бе прибрал, за да се ожени за друга жена. Сега, твърде късно, Чейс разбра, че е сбъркал онзи ден край фермата на Макрей. Каквото и да се бе случило там, Лийна нямаше пръст в него. Сега, твърде късно, Чейс бе сигурен, че Лийна никога не го е предавала, че никога не би го предала по този начин. И колието, и любовта, която то олицетворяваше, безспорно й принадлежаха.

Без изобщо да се колебае, Чейс извади колието от джоба на униформения си шинел и като внимаваше да не вдига шум, го остави бавно върху грубата маса до леглото. Изтърканият надпис върху опакото на златния медальон едва се четеше в сумрака на свъсения ден и той се надвеси мълчаливо за миг над колието, поглеждайки първо него, а сетне и жената, която продължаваше да спи на тясната кушетка. Накрая пак се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали, помисли той, внезапно обзет от безсилие. Въпреки че бе минала цяла година, Чейс пак можеше да даде на Лийна само това безполезно колие.

 

 

Когато късно същата сутрин пристигна в Сити Пойнт, Чейс Кортланд разбра, че отново е сгрешил. Оказа се, че може да даде на Лийна всичко, което тя поиска. Един офицер от щаба на генерал Грант му предаде писмо от баща му, с което старият Кортланд още преди месец му съобщаваше, че бракът му със Сюзан Страдфорд е анулиран. Но когато се върна в колибата, за да сподели тази новина с Лийна и да я помоли да направи последния окончателен избор между мъжа, когото обича, и униформата му на северняк, която мрази, той не я завари там. Лийна си беше тръгнала. Беше станало същото, както и в Колумбия — войната изглеждаше твърдо решена да не дава на Чейс шанс да я намери. Вечерта на двадесет и шести март армията на Грант при Потомак вече разваляше в ледената суграшица зимния лагер и се готвеше да поднови бойните действия. Това бе последната безнадеждна пролет на една дълга безнадеждна война. И сред хаоса и бъркотията на тази последна кампания Лийна Лейтън просто бе изчезнала в студената тъмна мъгла на нощта, сякаш не бе и стъпвала в лагера на федералистите. Много преди Чейс да успее да я намери, армията вече бе предприела последния си поход за тази дълга кървава война, и той нямаше друг избор, освен да се присъедини към частта си. Сякаш за пореден път войната се бе намесила, за да раздели федеративния майор от бунтовничката, която той обичаше.