Джесика Сен Клер
Зимни рози (22)

Двадесет и втора глава

— Много мило от твоя страна, че си намерил време за мен в претоварената си програма, Роланд — каза Джошуа Кортланд с доста подчертана нотка на сарказъм.

Бе чакал в салона на Роланд Ходжес повече от час — нарочно, предположи той, — а не бе човек, свикнал да чака. Усмихна се на мъжа отсреща доста хладно и му протегна ръка с едва доловимо отвращение. Почти през цялото време, докато бе тук, си мислеше колко ужасна е къщата. Бе стъписващо копие на своя собственик. Парите направо „крещяха“ от огромните инкрустирани със злато австрийски огледала, от претрупаните с висулки полилеи в стил Луи XIV, от кадифените тапети по стените, от масите и мебелите в стил китайски „Чипъндейл“. Джошуа харесваше чистия „Чинъндейл“. Харесваше също така и някои от оригиналните произведения на източното изкуство. Благодарение на процъфтяващата търговия с чай с Китай сега на мода бяха източната коприна и мебели. Но стилът „Чинъндейл“, пригоден според представите на китайците, бе нещо съвсем различно: гротескно претрупан, несполучлив напън на Запада да подражава на Изтока, без да разбира красотата в чуждата култура. Къщата с мраморни колони на Роланд Ходжес приличаше по-скоро на изложбена зала на тънещ в разкош човек, отколкото на дом на един джентълмен, и на Джошуа му стана доста неприятно, докато волю-неволю я разглеждаше цял час.

— С какво мога да съм ти полезен, Джошуа?

Кортланд се поколеба само миг, после реши, че е излишно да проявява такт. Искаше час по-скоро да се махне от безвкусно натруфената къща на Ходжес. А в положението, в което се намираше, нямаше време за губене.

— Забрави за кроежите да отвлечете президента Линкълн, Роланд — заяви спокойно той. — Няма да позволя нито на теб, нито на кликата ти да го извършите. Ще оповестя на всеослушание какво сте намислили. — Червендалестото лице на Ходжес остана непроменено, но нещо в очите му все пак трепна. Джошуа го забеляза и се усмихна криво, без да изпитва страх. — Каза ми Хенри Уолтърс. Преди онази неприятна „злополука“ миналата седмица в имението му в провинцията. Май сте по-закъснели, Роланд.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна със спокойна усмивка Роланд Ходжес и посочи гарафата. — Искаш ли коняк, Джошуа? Френски е. Много добър.

— Не. Благодаря. А сега, за президента…

— Наистина настоявам да опиташ коняка, Джошуа. Явно много си развълнуван от някакви небивалици, до които горкият Хенри си е втълпил, че се е добрал. Дори и да съществува такъв долен заговор — което просто е смешно, — как според теб би могъл да го предотвратиш? Ако има хора, решили да отвлекат собствения си президент, те хич няма да си поплюват, Джошуа. Едва ли ще позволят някой да им попречи толкова лесно.

— Казал ли съм, че ще бъде лесно? Ако съм го казал, не съм имал предвид това, Роланд. И не си правете труда да отричате, и ти, и другите. Наистина не очаквам да се разкаете, нито дори честно да си признаете. Просто искам да спрете, Роланд. Веднага. Или…

— Или какво?

Джошуа само се усмихна на недоизречената заплаха във въпроса на Ходжес. Беше предимство да си обречен и да го знаеш. За него не беше проблем да не обръща внимание на заплахите.

— Или — Джошуа вдигна сива вежда и пак се подсмихна — може би една статия на цяла страница в тукашния вестник. И в нюйоркския „Таймс“, разбира се. Във вашингтонския вестник — също. Просто ще бъдат огласени плановете ви. А какво ще кажеш за един списък с имена под статията? Около трийсет. Ще бъдат изписани и официалните длъжности. Осем сенатори, хора на военното министерство и така нататък.

Усмивката на Ходжес не бе особено весела.

— Съмнявам се, че ще намериш вестници, които ще се съгласят да публикуват такива клеветнически небивалици.

— Е, бих могъл да ги купя, Роланд. Ако ги притежавам, мога да пиша в тях каквото си искам. — Джошуа вдигна рамене и посегна към джоба на сакото си, от който извади издут плик. — Аз не съм Хенри Уолтърс, Роланд. Разполагам с много повече оръжия от него, горкичкия стар приятел. Няма проблем да обезвредиш Хенри. Все едно че мачкаш буболечка, както вероятно си и направил. Не съм се съмнявал и за миг, нищо, че го обявихте за „злополука“. За твое нещастие, преди да замине за Ланкастър, Хенри сподели с мен какво знае. Мен обаче ще ти е доста трудно да ликвидираш или изплашиш. И аз имам приятели във Вашингтон. И много повече пари, отколкото Хенри. Както и доста повече прозорливост от него. Направил съм например копия на някои много важни доказателства. И пълен списък на замесените, който не се отличава особено от официалния справочник на влиятелните личности. Е, Роланд, дошъл съм да чуя твоето решение. Ние с теб във война ли сме?

— Заради старото, ни приятелство, Джошуа, не смея да го заявя. Всички знаят, че здравето ти е доста разклатено. Кой ще се усъмни в причините за смъртта ти, ако получиш поредния сърдечен пристъп? Кой след това ще води тази „война“? — Ходжес се усмихна снизходително, с някакво влудяващо спокойствие. — А надали младият бунтовник, който ръководи банката ти, ще продължи делото ти. Ще смажем Пенли с един удар.

— Не. Няма да я продължи Джонатан. — Джошуа поклати с достойнство глава. Джонатан можеше да опита, но като бивш конфедералист нямаше шансове да успее. За него щеше да е равнозначно на самоубийство. — Все пак имам син, който някой ден, когато тази безкрайна война най-после свърши, ще се прибере. Той е повече от способен да заеме моето място, ако се наложи, Роланд, особено след като притежава всички необходими документи, които ще му подготвя. Чейс може и ще ви победи във всяка битка, която поведете срещу него. Уверен съм.

— Стига да се върне жив от войната — напомни остро Ходжес, без да се усмихва.

Това прозвуча като открита заплаха. Първата, на която Джошуа обърна внимание. Ходжес умееше да води битки.

Джошуа застина в претрупания салон, онемял от заплахата на Ходжес. Хенри Уолтърс не знаеше дали е замесено военното министерство. Но ако беше, осъзна изведнъж Джошуа, Чейс бе изключително уязвим. Сражаваше се в армия под командването на същите хора, които баща му се бе осмелил да заплаши толкова дръзко.

— Ако Чейс няма възможност да продължи битката — ако загине де, ще съм принуден да действам мигновено и открито. И без милост, уверявам те. Няма да рискувам да отнеса информацията със себе си в гроба. Това са двете единствени възможности, от които можеш да избираш. Или ще ви тегля още сега балтията, или моментално ще се откажете от кроежите си.

За миг двамата мъже замълчаха в задръстената с мебели стая. Вече не се усмихваха, не се правеха на сърдечни. Джошуа усещаше напрежението в стегнатите си гърди и внезапният страх за Чейс се стовари върху него, сякаш тежеше хиляда тона. Въпреки това нямаше намерение да се отказва. Бе твърдо решен да продължи, както никога дотогава през живота си. Главно блъфираше, и то доста рисковано. Разполагаше с твърде малко конкретни данни и действителни доказателства, на които да се осланя, за да има основание за заплахите, които току-що бе отправил. Играеше слепешката. Но следващите няколко години от историята на страната бяха най-важни: краят на дългата кървава война на разделението и повторното обединяване на двете части от Съюза — озлобения Север и разбития Юг, необходимостта — жизненоважна, невероятно трудна, но съдбоносна — да бъдат обезоръжени министър Стантън и оялото се военно министерство и с тяхната страховита тиранична власт да бъдат парирани опитите им да дърпат конците в живота на почти разбитата млада нация. Тази битка бе много по-важна от всички сражения от последните четири години: Манасас — Чанселърсвил, Гетисбърг, Ричмънд, — понеже беше подмолна. Тя никога нямаше да бъде отразена на страниците на нюйоркския „Таймс“. Но трябваше просто да бъде спечелена. Чейс беше готов да загине във войната, която всички виждаха. Джошуа се молеше синът му с готовност да се изправи срещу опасностите и на тази битка, ако узнаеше за нея.

— Добре, Джошуа — най-после заговори Роланд Ходжес уж любезно и махна рязко и нетърпеливо с ръка с тежък пръстен. — Да кажем, че засега намирам доводите ти за силни. Това обаче не е обещание. По-скоро е временно примирие. Може да умреш по-скоро, отколкото се надяваш. Не е изключено синът ти дори сега вече да е мъртъв някъде на фронта. Единствената ти дъщеря Елинор обаче е жива и здрава и ние двамата с нея се радвахме на великолепно приятелство, докато продавахме контрабандно пушки на Конфедерацията. — Ходжес махна, сякаш припомнил си нещо особено приятно, което е забравил за кратко. — Трябва да имаме предвид и тази страна на нещата, Джошуа. Ако възнамеряваш да ни изобличиш пред всички, ще изобличиш и себе си: това, че си членувал в групата, с какво се е занимавала дъщеря ти. И двете неща не са особено похвални, а ще се намери и друго, не се безпокой. Ако ни почерниш, знай, че черниш и себе си, и дъщеря си.

Джошуа усети как го пронизва остра болка, когато Ходжес безгрижно подметна за греховете на Елинор, но не издаде изненадата си. Държеше се така, сякаш е знаел отпреди, но просто не го е признавал пред себе си. Да, Елинор, беше способна на това. Да осигурява оръжие на врага, който бе отнел живота на единия й брат и който можеше по всяко време да убие и другия й брат. Това обясняваше страха му да се опита да подреди всички плочки от пъзъла. Обясняваше и шикалкавенето на Джонатан, провлачения вирджински акцент на Хадли. Ами да. Откъде бе взела тя парите? От неговата банка? Парите, които липсваха от април нататък от сметките на южняците? Чейс и Джонатан Пенли бяха подозирали нещо, без да знаят точно какво. И се бяха опитали да го скрият от Джошуа. С надеждата той да умре, без да убиват тази негова последна илюзия.

Сега дори тази илюзия вече я нямаше. Но всъщност бе все едно. Елинор може би веднъж го бе надхитрила. Но нямаше да го излъже втори път. За нищо на света.

— Не разчитай много на евентуалната помощ на хубавата ми щерка, Роланд. Честно казано, установил съм, че Елинор има навика да се обръща срещу приятелите си, когато й отърва. А ако се окаже, че си й враг, в сравнение с нея ще ти се сторя съвсем безобиден. — Още докато говореше, Джошуа се бе обърнал настрани. На устните му играеше слаба, но решителна усмивка. — Приятен ден, Роланд! Ако искаш, предай и на другите какво съм ти казал. Можеш да смяташ, че сме си обявили война.

 

 

Джонатан Пенли чакаше в салона на Кортландови, когато Джошуа най-после се прибра. Бе закъснял няколко часа, понеже се бе отбил у адвоката Епсли, за да промени завещанието си. Сега не Елинор, а съпругът й Хадли щеше да наследи част от богатството му. През изминалите години не бе имал особено добро мнение за виконта, но при последното му посещение мнението му се промени. При всички положения все някой трябваше да държи изкъсо Елинор, когато баща й умреше, а една жена се контролираше най-успешно с пари. С това, което Джошуа завеща на англичанина, Хадли имаше чудесна възможност да я озапти.

Джошуа спря рязко, преди да влезе в салона. Две огледала с тежки рамки заемаха стените от пода до тавана. Бяха тук отскоро, явно ги бе сложила Елинор. Бяха същите като тези в къщата на Роланд Ходжес. И му напомняха още по-осезателно за връзката на дъщеря му с този мъж, за оръжието, което бе доставяла на армията, отнела живота на сина му Джош и дори в този миг стреляща по Чейс. Не бе за вярване, че е могла да прояви такова безочие и да окачи огледалата в къщата.

— Кук, отвратителни са — каза Джошуа и смръщен, посочи рязко към огледалата. — Свали ги! Веднага, ако обичаш. Какво имаше преди на това място?

— Портрети, сър. На децата.

Джошуа се сепна. Изобщо не бе забелязал, че липсват.

— Е, закачи ги отново.

— И трите ли, сър?

Джошуа пак се поколеба и се замисли. Бе странно, че Кук му задава такъв въпрос. Още по-странно бе, че Джошуа продължава да се двоуми какво да отговори.

— Да, Кук, и трите — реши накрая и въздъхна леко.

Каквато и да бе, Елинор си оставаше негова дъщеря. Не можеше да го отрече дори сега. Портретът й щеше да виси редом с останалите. Животът не бе единствено низ от сладки победи.

— Имаш писмо, Джошуа, от сина си, майор Кортланд. Получи се в банката днес следобед — наруши надвисналото мълчание Джонатан Пенли и пристъпи, за да подаде изпомачкания илик. Волю-неволю си спомни последното писмо, което бе адресирано и доставено погрешно, и болката, която то бе причинило. Намръщи се несъзнателно и продължи: — От това, което е написано на плика, Джошуа, личи, че е пътувало с военните телеграми. Тоест някой е сметнал, че новините в него са много важни.

Джошуа го отвори припряно и заговори още докато го четеше, нетърпелив да сподели новините в него.

— Чейс е напуснал армията на Шърман. Повел е отряда си на север. Ще се присъедини към Грант във Вирджиния. — Спря за по-малко от секунда, без да отделя поглед от писмото, докато не го прочете докрай. — Сестра ти Лийна е с него.

— Лийна е с отряда на северняците ли? — За миг в съзнанието на Джонатан минаха какви ли не неприятни въпроси. — Кога корабът пристига във Вашингтон?

— Не пътуват с кораб. — Джошуа просто подаде тревожното писмо на Джонатан. Чак сега вдигна поглед и забеляза смръщеното лице на младия вирджинец, без да осъзнава, че и на неговото лице се появява същото изражение. — Чейс пише, че са тръгнали с коне. От Колумбия до Сити Пойнт.

— С коне ли? — Джонатан бе взел писмото от по-възрастния мъж, но беше прекалено смаян, за да го погледне. Взря се невярващо в очите на Джошуа. — Но това са стотици мили на територията на Конфедерацията! — Джошуа не каза нищо и във внезапно настъпилата тишина Джонатан постепенно повярва на това, което бе чул. Изведнъж го обзеха гняв и страх и той се разтрепери, срещнал невъзмутимия поглед на стария Кортланд. — Та това е самоубийство! Няма право да я излага на такава опасност! Как ще защити Лийна от федералистите, ако изобщо стигнат Вирджиния? Може би ще я прати в лагер като бунтовничка шпионка?

Джошуа поклати замислено глава.

— Не знам, Джонатан. Но се съмнявам, че Чейс би го допуснал.

Всъщност мислеше, че това е най-малкият проблем. Ако стигнеха Вирджиния, Чейс все щеше да измисли нещо. Кук им поднесе безмълвно коняк и Джошуа го пое, също без да казва нищо. Смръщи се, но по-скоро защото мислеше, а не от отчаяние. Не можеше да се съгласи напълно с Джонатан Пенли. Трябваше да се съобрази с някои неща, за които младият вирджинец почти не знаеше. Необикновените способности на Чейс, които бащата, разбира се, оценяваше много по-високо от Джонатан. А и след сблъсъка днес с Ходжес безспорно щеше да има последици, които да разклатят основите на военното министерство… Може би това бе най-доброто, което можеше да се случи. Чейс беше извън обсега на Ходжес. Извън обсега дори на военния министър Стантън. Поне не можеха да използват сина му като маша срещу бащата. Имаше лъчи надежда дори и в най-черния облак.

— Не съм съгласен, че походът е безнадежден, Джонатан — наруши накрая Джошуа мълчанието със спокоен тон. — Доколкото познавам сина си, мисля, че имат някакъв шанс да успеят. А това, че сестра ти пътува с тях, прави малкия шанс значително по-голям. Мъжете са способни на чудеса, когато искат да защитят нещо, което обичат.

Джонатан го погледна доста стъписано и Джошуа се подсмихна.

— Сигурно не знаеш, че Чейс обича сестра ти. Наистина я обича. Доколкото подочувам, и тя не е безразлична към него. Сега, слава Богу, за известно време са извън обсега и на двете армии. Може би ще успеят най-после да намерят покой за себе си. Поне веднъж ще имат шанса да го направят. — Това изведнъж му напомни нещо, което Епсли му бе дал, когато на връщане от Ходжес се бе отбил у тях. Джошуа бръкна в джоба на сакото си, откъдето извади дебело тесте документи, с които бракът между Чейс и Сюзан официално бе анулиран. — Вината беше най-вече моя, Джонатан. Знаех, че Чейс обича сестра ти Лийна. Сам ми го каза миналата зима. Но аз настоях да се ожени за Сюзан Страдфорд, като си въобразявах, че това ще сложи край на тази връзка, и честно казано, тогава наистина исках тази връзка да бъде прекратена. Ето какъв е резултатът обаче: сега болката за всички е още по-голяма. — Джошуа погледна документите в ръката си и още повече се намръщи. После ги остави и въздъхна. — И без това смятах да отскоча до Вашингтон, Джонатан. Мисля да замина утре. Трябва да предам документите за анулирането на брака на онзи млад хирург и Сюзан. Имам да уреждам и някои мои неща. Докато съм там, ако още има обвинения срещу сестра ти, ще направя всичко възможно да й осигуря амнистия от президента. Допуснах бюрократичната машина на военното министерство да се движи прекалено бавно. Повече няма да чакам.

Джошуа се завъртя, опитвайки се да реши какво точно да направи най-напред. Първо трябваше да свали обвиненията от сестрата на Джонатан. И, явно, да разговаря с Уорд Ламън. Той бе един от най-влиятелните съветници на Линкълн — стар приятел и добряк. Честен човек, на когото можеше да се разчита в този гъмжащ от предатели град. Трябваше да предупреди Ламън и за заговора за отвличането на президента, и за по-голямото зло: самата коалиция. Трябваше да предупреди и държавния секретар Стюарт. Този наглец може би щеше да го изслуша, ако повярваше, че и собственият му живот е в опасност.

— Ще пиша отново на Чейс, Джонатан. Само че този път във Вирджиния. Вярвам, че ще успеят да стигнат — и Чейс, и сестра ти. Ти също не губи вяра — прошепна Джошуа тихо пред рамо, без да поглежда младия вирджинец. Сетне излезе от салона.

Но Джонатан не можеше да си позволи подобен оптимизъм и изпроводи мълком с поглед възрастния мъж. Останал накрая сам в салона на Кортландови, погледна неловко потретите, които Кук дискретно, съвсем в негов стил, бе окачил отново. Някога, спомни си Джонатан, бе искал Чейс да умре в Савана. Някога, когато цветовете на униформите и враждебността, породена от войната, бяха по-силни от всичко останало. Но сега, докато гледаше строгото младо лице върху портрета, Джонатан осъзна, че тогава е грешал. Вече от доста време Чейс непрекъснато се опитваше да защити жената, която нямаше право да обича, и досега Джонатан Пенли не му бе благодарил по никакъв начин. Но накрая се бе озовал в задънена улица, от която нямаше изход, така че се налагаше да направи някои промени. Изведнъж за него се заличи вододелът между конфедералисти и северняци. Той не можеше да си позволи да се отнася с младия Кортланд като с неприятел, освен ако не пренебрегнеше факта, че сестра му изцяло зависи от него. А това просто не бе възможно. Повече от всякога животът на Лийна беше застрашен също колкото и живота на майора северняк. И нито гордостта на Джонатан, нито верността му към свидната кауза можеха да засенчат този прост факт. Беше крайно време войната да свърши.

— Добре, северняко — каза тихо Джонатан и се взря в очите на младия Кортланд върху портрета. — Сестра ми е страшно важна за мен. Готов съм на примирие. Дори ще ти предложа една сделка. Ако върнеш Лийна невредима у дома, ако успееш да я измъкнеш от сърцето на Юга и от тази проклета война, ние ще останем завинаги приятели, вместо да бъдем врагове. Заклевам се. В името на Лийна съм готов на драго сърце да те нарека свой приятел. Желая късмет и на двама ви по пътя към Вирджиния.

Де да беше по-сигурен, че някой ден наистина ще трябва да изпълни този личен облог.

 

 

Докато стоеше във фоайето на тъжно занемарения Бял дом и предаваше с тревожен шепот новините, Джошуа усети, че Уорд Ламън е твърде склонен да изслуша предупрежденията му за заговора срещу президента, дори е искрено разтревожен. Това явно не бе първото предупреждение, което получаваха във Вашингтон, но в същото време Линкълн не обръщаше особено внимание на тези заплахи. За хората, които го обичаха, той бе влудяващо безразличен. Фаталист по душа, Ейбрахам Линкълн не би предприел нищо, за да се защити. Отвърнал бе на всички предупреждения с думите, че е прекалено зает с проблемите на страната, за да се занимава със слухове. Не искаше да тревожи и Мери, ако повярва на такива лоши предсказания.

И така, с наближаването на края на войната Вашингтон гъмжеше от слухове за смърт и болка, кой от кой по-ужасяващи. Републиканците радикали потвърждаваха, че стоят твърдо зад Стюард и Стантън — двете най-влиятелни личности в кабинета. Борбата щеше да бъде жестока: Линкълн проповядваше милост в отговор на призива за отмъщение, който отправяха консерваторите. И подбуждани с всяко действие срещу обичния си президент, хората щяха да дадат своя глас за лагера на радикалите за отмъщение на Юга. Страшно бе да си представиш тази сила, пусната на воля. И Джошуа знаеше, че точно на това се надява коалицията на Ходжес, ето защо се е насочила не към друг, а именно към конфедералиста Бут.

Джошуа стоеше на авеню „Пенсилвания“ и гледаше към отсрещната страна на улицата, където имаше открит водопроводен канал. Беше мълчалив и потиснат най-вече защото не виждаше какво повече може да направи. Покрай него по изровения път изтрополи карета. Неколцина федеративни войници отпускари се появиха за малко в края на улицата. Излизаха от една кръчма, за да се отправят към следващата. Един глашатай вървеше бавно по улицата и разнасяше табло със съобщение за премиерата на постановка, насрочена за следващия месец в театър „Форд“ в центъра на Вашингтон. Кой знае защо, Джошуа потръпна, когато мъжът мина покрай него, и се намръщи. Едно вестникарче, което приличаше на ококорено жизнерадостно кученце, притича по улицата и Джошуа се усмихна криво и кимна. Бръкна в джоба на палтото си и извади петцентова монета. Вестникът струваше само три цента, но той направи знак на момчето да задържи рестото и се наслади на огромната радост на малчугана. Това го стопли и му достави простичко ведро удоволствие, преди той да насочи вниманието си към сериозните заглавия на вестника, които продължаваха да тръбят за хода на войната.

Вестникът беше от последния ден на февруари. На следващия ден беше 1 март 1865 година. По традиция март беше месец за подновяване на войната във Вирджиния, месец, когато кръвопролитията и мъките започваха отново. Битките от пролетната кампания обикновено биваха най-мощните и кръвопролитните за цялата година. Миналата пролет това бяха сраженията при Уайлдънес, Спотсилвания, Йелоу Тавърн, където Джеб Стюарт бе намерил смъртта си, при Колд Харбър, откъдето бе започнал походът на Шърман към Атланта. Тази пролет завари Лий все още в капана на своите линии край Ричмънд и Питърсбърг, където около трийсет и пет хиляди конфедералисти се бяха изправили срещу съюзническата армия на Грант, наброяваща над сто хиляди души. През зимата съюзническият фланг се бе разпрострял тихомълком още повече — акция, накарала генерала конфедералист да направи същото. Грант нарочно разпростираше още по-нашироко сивите защитни линии, които изтъняваха все повече, докато на места заприличваха на протрита гума и изведнъж се пропукваха, а федералистите нахлуваха през тези пукнатини към столицата на Конфедерацията.

Никой не се съмняваше в лоялността на Джошуа. Само тази година той бе дарил над десет хиляди долара на Съюзническата Лига във Филаделфия, учредена едва преди два месеца. След толкова години сградата най-после скоро щеше да бъде завършена. Джошуа вече бе погребал единия си син в името на Съюза и рискуваше да загуби и другия. Въпреки това изведнъж изпита някаква дълбока необяснима симпатия към обсадения генерал южняк. Добре разбираше чувствата на Лий: той следваше чувството си за достойнство, будната си съвест. И Джошуа, и Лий бяха изправени пред независещи от тях непреодолими обстоятелства, ала достойнството не им позволяваше да се откажат. Джошуа не можеше да победи коалицията. Никой, който действаше сам, не бе в състояние да го направи. Те бяха прекалено много. Бяха прекалено безмилостни и обединени, притежаваха твърде голяма сила и власт. Джошуа можеше единствено да забави настъпването на неизбежното, както и Робърт И. Лий можеше да стори същото: да се бори отчаяно, за да печели време, без обаче да се надява на окончателна победа. Джошуа бе излъгал Ходжес, че ще накара Чейс да продължи битката. Не можеше да го направи. Дори нямаше да го моли за такава саможертва, щом войната свършеше. През целия си живот бе трупал влиятелни приятели, бе отстоявал доброто си име, бе помагал на мнозина, които сега му бяха „длъжници“, стига да ги помолеше за нещо, но пак смяташе, че шансовете му за успех в тази битка са нищожни. Нямаше смисъл да моли някой младеж — дори Чейс, прибрал се твърде изтощен от четирите години война, да поема тази битка. Това бе равнозначно на самоубийство. И от чист егоизъм Джошуа нямаше намерение да го направи.

Не, трябваше сам да води битката с коалицията, и то до сетен дъх. Дори и да не спечелеше окончателна победа, пак можеше да протака и да печели поне време. Още малко време за хората и за управниците, които очакваха мира и се готвеха за него. Още малко време за Линкълн, който да проповядва състрадание и да покаже посоката, в която да поеме обичната му страна. Още малко безценно време да уточни програмите си, да убеди още неколцина наивници да съдят с добро, справедливо разгромения Юг. Ако Линкълн доживееше края на войната, пак щеше да е достатъчно. Ако и Джошуа доживееше до тогава, можеше да отвоюва това безценно време от коалицията. Но времето, негов враг от самото начало, и сега работеше срещу него. В последните си писма Чейс намекваше, че войната вероятно ще свърши в началото на лятото. През юни. Може би през юли. Джошуа едва ли щеше да е жив дотогава. Знаеше го почти със сигурност, но не се разстройваше, само дето се чувстваше донякъде притиснат до стената. Болката в сърцето, която обикновено го присвиваше, ако е ядосан или напрегнат, сега, след последния пристъп през декември, бе постоянна и той често едвам си поемаше дъх. Лявата му ръка непрекъснато бе изтръпнала, лявото му око внезапно се замъгляваше и китката му бе започнала да трепери. Надпреварата щеше да бъде оспорвана — надпреварата между неговата смърт и края на войната и началото на новия живот. Много оспорвана. Единствено времето щеше да покаже кой в крайна сметка ще победи.

А Чейс, надеждата на Джошуа за личното му бъдеще, препускаше с коня в опасния далечен Юг. Шейсет души срещу хилядите конфедералисти. И баща му не можеше да му помогне с нищо. Джошуа зави от авеню „Пенсилвания“ към Осма улица и сградата с бели мраморни колони, които блестяха под ярките слънчеви лъчи. Преди три дни той можеше само за десет минути да издейства от министерството някой полк да се отправи и да потърси самотния отряд на сина му. Сега обаче беше безпомощен. Беше се обявил за враг на хората, които единствени имаха власт да помогнат на Чейс, независимо къде се намираше той. Самият Стантън вероятно бе замесен в заговора срещу Линкълн. Може би и майор Екърт, неговата дясна ръка. Определено сред заговорниците беше и Лафайет Бейкър — шефът на военното контраразузнаване — с целия си легион безскрупулни агенти и властта, която те имаха благодарение на внедрените предатели. Ето защо Чейс можеше да разчита само на себе си и може би това бе за добро. „Бог да те благослови, синко — помисли Джошуа, обхванат изведнъж от болезнена гордост. — Бог да те благослови. И дано имаш късмет. И на мен ми предстои битка. Ти си имаш своята битка. И никой от двама ни не може да помогне на другия, нито дори да разбере дали той печели или губи.“

В този момент Джошуа се сети за документите за анулирането на брака и погледна ъгълчето на плика, подал се от джоба на палтото му. С лека въздишка се обърна бавно и тръгна да го занесе на жената, която някога бе смятал, че ще бъде идеалната съпруга за неговия син. След като свърши и тази задача, Джошуа взе следващия влак за Филаделфия. Нямаше какво повече да прави във Вашингтон. Нито за Линкълн, нито за Чейс, нито за когото и да било.

 

 

Последните часове на февруари във Вашингтон бяха мрачни и студени. Валеше суграшица. Единствените хора, престрашили се да излязат в това време от домовете си, имаха неотложна работа и сред тях бяха и Лейси, и Сюзан.

— Писа ли вече на Чейс, Роджър? За да му обясниш какво е станало?

Сюзан се чувстваше длъжна да попита това, дори сега, докато чакаше под студената суграшица пред кабинета на федералния съдия всеки момент да започне церемонията, след която щяха да са мъж и жена. Още не разбираше. „Нарочно не иска да разбере“, помисли тъжно Роджър. Той обаче разбираше.

— Да, любима. Но изпратих писмото на домашния му адрес във Филаделфия. Ще почака, докато свърши войната. Дотогава Чейс ще мисли за съвсем други неща.

— Да, може би си прав. — Бледото лице на Сюзан поруменя леко от облекчение и тя се усмихна. — Мисля, че ще разбере, Роджър. Наистина. Между нас никога не е имало нищо — между него и мен, де. Само брат ми Бенджамин, може би. А след като бяхте толкова близки — ти всъщност му спаси живота, — съм сигурна, че ще се примири със случилото се.

Роджър кимна и се усмихна, но бе достатъчно внимателен, че да не изрече на глас мислите си. Да, Чейс сигурно щеше да се примири. Но никога нямаше да разбере, нито да прости — поне в смисъла, за който Сюзан хранеше такива надежди. Мъжете бяха различни в това отношение. Бяха странно назадничави. Дори добрите мъже като него и Чейс. Можеха да бъдат цивилизовани за повечето неща, но не и спрямо жените си, особено спрямо жените, носещи техните имена. Колкото и силно да бе приятелството между него и кавалерийския майор, каквото и да си дължаха, случилото се обезсилваше всичко. И ако изобщо се видеха отново, бе по-вероятно да се срещнат като врагове, отколкото като приятели. Роджър дълбоко съжаляваше. Но това не променяше нищо. Той още обичаше Сюзан, щеше да се ожени за нея. И тя носеше неговото дете във вече леко заобления си корем. За другото Роджър не знаеше, но това не би променил за нищо на света.

— Сутринта получих телеграма от родителите си в Чардън. Още ли искаш по пътя да се отбием при тях?

— Да — усмихна се Сюзан по-свободно и го хвана за премръзналата от дъжда ръка. — Разбира се, че искам. Изгарям от нетърпение да се запозная с тях. След като се установим в Денвър, сигурно ще мине доста време, може би години, докато се върнем на изток. С бебето и всичко останало.

— Вероятно докато не прокарат железопътна линия. Но вече се вижда краят на войната и не след дълго сигурно ще има и влакове. До четири-пет години, не повече.

— Трябва да поканим и Чейс. Той вероятно също ще е женен. Защо да не доведе и жена си?

Потърси с топли кафяви очи очите на Лейси, сякаш му задаваше някакъв последен въпрос и диреше утеха.

— Разбира се. На всяка цена — потвърди Роджър, макар да знаеше, че това е абсурдно. Дори кимна. Тъмната махагонова врата на кабинета на съдията леко се отвори и лицето на Сюзан изведнъж засия щастливо. Роджър внезапно осъзна, че си е струвало да я излъже. — Ела, любима! Хайде да се оженим!

Дори през войната най-сетне бяха намерили своето място. Лейси можеше само да желае и останалите, озовали се в тази заплетена паяжина, да намерят мястото си.