Джесика Сен Клер
Зимни рози (21)

Двадесет и първа глава

Лийна не бе вярвала, че самотният отряд на северняците ще стигне толкова далеч. Това ясно доказваше ако не друго, то поне качествата на мъжа, който ги предвождаше, докато прекосяваха границата между Южна и Северна Каролина. Боровете по песъчливите хълмисти възвишения на Северна Каролина бяха отстъпили място на гъсти планински гори с оголени клони, които току-що бяха напъпили в предизвестие за настъпващата пролет. Сумрачното небе над дърветата бе изпъстрено от дълги сиви облаци, които наподобяваха решетки върху розово-лилавите цветове на небосвода. Мъжете бяха яздили неуморно целия ден, а предната нощ почти не бяха мигнали. Вече близо две седмици напредваха в този ритъм. Подир разкритията, последвали случката с прилепите в пещерата, се изнизаха още много дни, изпълнени с опасности. Вече дванайсети ден бяха извън Колумбия. Дванайсет дълги дни на изтощително устремно пътуване: опасни кратки схватки с части от крайните флангове на бунтовническата кавалерия, часове наред, през които се бяха спотайвали и треперили под ситния студен дъжд преди поредния, сякаш безконечен нощен поход. Капналите от умора коне се препъваха в тъмните нощни гори, изморените войници се влачеха със сетни сили безкрайни мили все напред. Предния ден насмалко да ги сполети нещо ужасно. Бяха се озовали на брега на някаква река, чиито придошли води бяха леденостудени, а по петите им идваше бунтовническата кавалерия. Бяха загубили два коня и няколко войници в устремните води на прелялата от пролетните дъждове река. Но всеки път, когато над тях надвисваше опасност, поне десетина бойци бяха готови да се притекат на помощ на Лийна. И тя си помисли, че ако Джюъл можеше да разбере как добрината й продължава да брани живота на Лийна, тя ще почива много по-спокойно в гроба в далечната Вирджиния.

Беше хубаво и че северняците толкова ревностно спазваха обещанието, което някога бяха дали на вече покойната жена, защото Грир продължаваше да се отнася към Лийна със същата нехайна враждебност, а Чейс, който беше претоварен с грижи и проблеми, сякаш забравяше с дни, че и тя е с него. След пещерата с прилепите просто я избягваше. Често тя дори не го виждаше. Той или отиваше на разузнаване, или оглеждаше околността от височините, покрай които минаваха, или ходеше с неколцина редници за провизии от фермите, или пък излизаше на лов. В малкото случаи, когато Лийна го виждаше, Чейс изглеждаше уморен, мрачен и мълчалив. Дори да минеше на няколко крачки от него, той не й казваше нищо, сякаш дори не я забелязваше. Много често през последните два дни го бе мярвала как язди с неуморния си дорест кон покрай пътя през гората, но гледаше не минаващия покрай него отряд, а далечния изток.

Дори и толкова далеч, до тях бяха стигнали слухове, че Джонстън събира все по-многочислена конфедеративна армия, разположена на североизток от тях, в Северна Каролина. Никой не знаеше къде точно се намира. Дори чернокожите роби, които се появяваха от време на време от мрака на нощта, не знаеха къде точно смята Джонстън да се укрепи. А щом не знаеха те, значи не знаеше никой. Защото от Атланта до Савана и нататък на федералистите помагаше войска от негри доброволци, които им предоставяха данни за местността, през която минаваха, и забележително точна информация за местонахождението на всички конфедеративни отряди, намиращи се по това време в района. И го нравеха по-бързо и точно от разузнавачите на северняците.

Единственото, което всички знаеха за Джонстън, бе, че той и армията му щяха да се съсредоточат някъде в централната част на Северна Каролина. И ако това беше вярно, самотният отряд на северняците можеше да разчита на известна сигурност, ако не се отдалечаваше от планината, както всъщност им нареди и Чейс. Дълбоко в себе си всички знаеха, че в най-добрия случай това е само едно предположение. Надяваха се да отговаря на истината. При тези обстоятелства Чейс нямаше друг избор. Но ако той грешеше, целият му отряд щеше да плати грешката с живота си. Уравнението беше печално просто.

Сега то бе ясно и на Лийна: дните минаваха и тя виждаше как наскоро получените рани на Чейс си казват думата, болят го и той се уморява. Лийна не проумяваше как Чейс изобщо издържа на ритъма, който бе наложил на отряда. А и не бе единственият воин, на когото умората му личеше. Може би точно тази насъбрала се умора правеше този ден по-различен от останалите. Реакциите на всички бяха по-забавени. Уморените мозъци отказваха да мислят достатъчно бързо. Не бе минал и час, откакто минаха разклона и попаднаха на бунтовническа засада. Изпод тъмните дървета изведнъж се откри силен огън, конете се изправиха на задни крака, мъжете запищяха и започнаха да падат, оставяйки кървави дири по прашния път на Северна Каролина. Чейс и Грир бяха успели някак да задържат хората си да не хукнат кой накъдето види и заедно изведоха повечето тях в прикритието на близката гора.

Тук, в гората, която граничеше с окървавения път, сенките вече се сгъстяваха от сиви в катраненочерни. Полянката отпред бе тиха и спокойна. Войниците, наобиколили Лийна от тази страна, си шепнеха тревожно, а ранените стенеха от болка. С падането на мрака се появиха комари, които жужаха тихо във въздуха. Някъде в далечния шубрак се промъкна змия или друго малко животно, още по-нататък се чу крясък на кукумявка. От последния звук Лийна се изплаши и се извърна неспокойно в посоката, от която бе дошъл, тъй като знаеше, че конфедеративните отряди често използваха този звук за сигнал помежду си. Северняците мислеха, че засадата на пътя е била организирана от местни хора — може би от милиционерски отряди. Но Лийна знаеше, че ако ги бяха нападнали редовите части на конфедеративната армия, положението на северняците тук е почти безнадеждно.

Пред нея, от двете й страни, шейсетимата мъже лежаха, без да помръдват, повечето по корем. Няколко щастливци бяха седнали, прикрити зад някой пън. И Чейс, и Грир стояха приведени на предни позиции, близо до края на потъналата в мрак полянка. Лийна почти не виждаше Чейс, който наподобяваше сиво-черна сянка, силует с дълга кавалерийска карабина в ръце, която бе наклонена под заплашителен ъгъл. Между нея и Чейс бяха останалите мъже, отзад — конете на северняците. Тя държеше за юздите четири от тях. Двама леко ранени войници държаха по още няколко, а останалите жребци бяха просто вързани. Обикновено при битка един на четирима войници стоеше отзад, за да държи конете, но този път Чейс не можеше да задели една четвърт от отряда си за тази задача.

Покрай Лийна се стрелна безшумно куче, което изскимтя и я близна по ръката. Тя се смръщи при допира на студения му влажен нос и го потупа разсеяно, за да го успокои, без да отделя очи от земята пред себе си. Някога толкова славните ловджийски хрътки сега бяха изоставени и се скитаха из целия Юг. Храната не достигаше — беше твърде оскъдна, за да я делят и с кучетата. Къщите бяха изоставени, собствениците им бяха избягали. Кучетата, които приличаха на ходещи скелети, обикаляха градовете и пътищата, колкото да бъдат грубо изритани или направо разстреляни. През войната животът струваше твърде малко — дори човешкият, а камо ли кучешкият. Малкото прегладнели кучета, които имаха късмет, си намираха нови господари сред федеративните войници, както това куче днес. Прочувствено признателно, то неизменно бе следвало изморителния поход на северняците, след като набързо бе излапало остатъците, които му бяха подхвърлили след закуска.

Единствената разлика между това куче и стотиците други беше, че то бе дошло заедно с едно момче — около осем-деветгодишно, останало сираче през войната и след това омаломощено от треска, глад и преживените загуби. Лийна волю-неволю се запита дали хлапето вече не съжалява за закуската, след като е видяло, че беконът и сухият хляб на северняците не си заслужават да се излага на всички тези опасности по време на похода им на север. Тази мисъл я наведе на един тревожен въпрос и Лийна се обърна бавно, за да потърси в горичката зад себе си момчето. Ако то беше някъде наблизо, кучето щеше да остане при него. Щом хрътката обикаляше от човек на човек, значи момчето не беше там, където го бе оставил Чейс — зад вързаните коне. Лошите й предчувствия прераснаха в страх, когато Лийна огледа повторно мрака и не видя нищо. Къде ли беше малчуганът? Дано не бе пропълзял с войниците, замоли се тя. Дано не се опитваше да си играе на войник с новите си приятели, северняците. Невидимите пушки от другия край на полянката изведнъж изгърмяха срещу нещо, което се помръдна. Ако хлапето не се бе подчинило на заповедта на Чейс и се бе направило на боец като останалите в отряда…

Лийна се сепна и се пресегна да върже конете за близкото дърво. Дори докато привързваше последната юзда, продължаваше да търси през рамо момчето, оглеждайки внимателно федеративните войници, пръснати из гората и покрай полянката. Грир беше там. Чейс — също. Били Матсън бе точно пред нея. Лейтенант Харпър, Бейтс, Симпсън, Фос, Райън, Пиърс, Тейлър, Ърлинг, Грисъм, Хейзън… Лийна отмести очи от Хейзън и пак ги прикова върху него, а сърцето й заби предупредително.

— Не!

Успя само да ахне, сетне събра полите си и се втурна напред. Точно пред нея Били Матсън се извърна, видя пребледнялото й лице и погледна в посоката, в която се взираше и тя. Там лежеше Хейзън с насочена карабина… но към широките гърбове на нищо неподозиращите федеративни войници, а не към пушките на бунтовниците оттатък пътя. Точно както Лийна се бе страхувала от няколко дни, отчаянието и опасностите на похода бяха предизвикали метеж вътре в отряда. Хейзън искаше да избяга от тази мисия. И за него нямаше по-лесен начин да го направи от това да убие офицерите в отряда там, където те стояха сега.

Лийна не бе направила и крачка, когато Били Матсън също се окопити и се втурна да спре Хейзън. Но Чейс вече бе вдигнал ръка, за да даде сигнал на отряда да открие огън. Останалото се разигра толкова бързо, че след това Лийна не бе сигурна какво точно и в каква последователност е станало. Ловджийското куче внезапно изскочи на полянката — може би гонеше катеричка или заек, и се разлая бясно, с щръкнали дълги уши, бяло по петнистата козина, което изглеждаше сиво в мрака. В следващия миг Били Матсън се хвърли с цяло тяло върху Уили Хейзън: размахаха се юмруци, пушките и телата се сблъскаха със страховит трясък. Чейс се обърна, дочул звука от схватката, и ръката му замръзна във въздуха. А момченцето, което бяха прибрали по пътя, изведнъж се стрелна от средната линия на войниците и хукна след кучето, като му подвикваше и го гонеше към средата на полянката. Лийна изпищя и Чейс се извърна. Но само след миг оглушителен куршумен залп разцепи въздуха и вонящият барут скри от погледа и полянката, и момчето на нея. Лийна чу само как то простена тихо, а Чейс скочи, сякаш се канеше да се втурне подире му. Сетне тя видя как Грир се хвърля, за да го спре, тъкмо когато изтрещя следващият залп.

За щастие опитните отряди невинаги се нуждаят от заповед, за да открият стрелба. След толкова години на фронта развиват нещо като нюх какво трябва да правят. Още не бе заглъхнал екотът от втория залп на бунтовниците, когато федеративните войници вече им го връщаха разпалено: скочиха и без да престават да стрелят, се втурнаха напред. Когато спираха да презаредят пушките, задните редици продължаваха да ги прикриват. След това се впуснаха в атака към далечната страна. Сега нямаше време за друго. Чейс се провикна във всеобщата врява да оседлаят конете, Грир помагаше на командира си с припрени жестове. Лийна се обърна да развърже юздите, без да усеща сълзите, които се стичаха по страните й. Забързана, подкара конете към забулената в дим полянка — нямаше време да мисли за друго.

Поне този път срещу тях не бяха редовни отряди на конфедеративната армия. Под масирания карабинен огън на федералистите нападателите бързо отстъпиха.

В следващия миг Лийна усети как някой я вдигна на седлото и от горичката отрядът излезе на пътя. Придвижваха се в смъртен галоп, без никакъв ред и в панически устрем. Изпод подкованите копита на конете хвърчаха големи буци кал, отрядът напредваше по пътя към залязващото слънце. Животните, хукнали в такъв безпорядък, бързо усещаха страха, предаваха си го едно на друго и го усилваха многократно. Не бе нужно Лийна да пришпорва коня или да го шиба с камшика. Сякаш побягнали от допотопно чудовище, кавалерийските жребци тичаха сами — с широко отворени очи, със стичаща се по телата им пот, която се разхвърчаваше след тях на пръски. Галопираха в тази неудържима скорост сякаш часове наред. Залезът премина в здрач, изровеният път стана още по-опасен с падането на мрака. Накрая си позволиха да отпуснат поводите в по-спокоен ход, но пак не спряха. Планината се простираше черна на фона на все по-тъмното небе и на Лийна й стана ясно, че Чейс смята да стигнат поне подножието и чак тогава да спрат за почивка. След тях може би бяха само доброволческите милиционерски отряди. Но те можеха бързо да изпратят съобщение до редовната кавалерия на Уийлър. Тогава вече времето щеше да бъде много скъпо и всяка миля до сигурните гъсти гори на безлюдната планина щеше да бъде изпълнена с още по-големи опасности.

Лийна почти не можеше да различи Чейс. Сигурно яздеше с детето на ръце. Стори й се, че смътно си спомня как той спира коня и взима момчето от високата трева на полянката. Но не можеше да си спомни нищо повече от това. Не знаеше дали момчето още е живо или е умряло.

Нощта стана още по-непрогледна, в мрака блещукаха единствено звездите. Въпреки това те продължиха да яздят, докато Лийна вече едвам се държеше на седлото от изтощение. Тъмата бе скрила всичко, освен войниците най-близо до нея. Чейс с момчето бе потънал в мрака отпред, Грир също. Различаваха се единствено огромните черни очертания на най-близките коне, не се виждаха дори лицата на техните ездачи. Лийна бе видяла за последен път Уили Хейзън някъде отзад, а след него мрачно яздеше младият Били Матсън. Пиърс и Тейлър яздеха наблизо — и тримата бяха нащрек за предателя между тях. Лийна знаеше, че вестта за него вече се е разнесла из целия отряд и ако Чейс или Грир не бяха разбрали какво се е канел да направи днес Уили Хейзън, те сигурно бяха единствените, които все още не бяха в течение.

Накрая почти изневиделица Лийна се озова в лагер. Войниците от челните редици вече кладяха малки огньове, за да прогонят студа на нощта и да сготвят малкото храна, която им бе останала от вчерашните набези за провизии. Бързо разседлаха конете, напълниха канчетата с вода, за да сварят кафе, разгънаха одеялата. Правеха го странно тихо, като хора, чиито сили са изчерпани до последно. Лийна се смъкна от коня в края на осветеното пространство и постоя малко на едно място, за да събере сетни сили, после заоглежда сенките на движещите се войници. Сърцето й се сви, когато тя не откри никъде Чейс, и сякаш спря да бие, щом забеляза, че го няма и сирачето. Грир стоеше при най-далечния огън, като се опитваше да наложи някакъв ред на войниците, които пристигаха в лагера. Но когато се обърна към коня и разхлаби стегнатото седло и намордника на животното, та то да попасе от горската трева, още не бе открила и следа от федеративния майор.

Точно тогава видя, че в лагера идва и Уили Хейзън. Мъжете се спогледаха мълком, когато Хейзън влезе под конвой, и Лийна се досети какво означават тези погледи. Хейзън отдавна се славеше в отряда като „кръшкач и боклук“, както го бе определил Били Матсън. Но това, което беше направил днес, по-точно, беше се опитал да направи, далеч надхвърляше дотогавашното му дребно неподчинение. Ако узнаеха, че се е опитал да ги предаде, майорът и капитанът щяха да го изправят пред военен съд или дори да го екзекутират. Но един самотен федеративен отряд на територията на Конфедерацията нямаше време за губене. При многото опасности, които и без това криеше пътуването, самите войници нямаха намерение да прибавят още една — да водят със себе си до Вирджиния един потенциален предател. Ето защо не смятаха да съобщават на офицерите какво е бил на път да извърши Хейзън и сами щяха да раздадат правосъдие. До утре заран Уили Хейзън щеше да бъде или мъртъв, или изритан от лагера от своите бойни другари, които така щяха да намалят с една опасностите, дебнещи ги по време на похода към армията на Грант във Вирджиния. „Прибързано решение и жестоко правосъдие“, помисли с тревога Лийна, но може би беше за предпочитане пред това Хейзън пак да има възможност да предаде другарите си. В Библията пишеше: „око за око“. Чейс Кортланд вече се бе нагърбил с достатъчно голямо бреме, та да се товари и с Хейзън.

Погълната от тези мисли, Лийна дори не забеляза кога Били Матсън се е насочил към нея, и го видя чак когато той я хвана лекичко за ръката и я погледна със сериозното си, опръскано с кал лице.

— Добре ли сте, госпожо Лейтън? Занапред Хейзън няма да причинява неприятности, уверявам ви.

Лийна се стресна от допира му и подскочи, но бързо разпозна Матсън в светлината от близкия огън.

— Да, добре съм. До голяма част благодарение на теб, Били. За Хейзън, де. Търсех майора, за да разбера как е момчето. Нещо не ги виждам в лагера.

Матсън кимна и й направи знак да почака, после се обърна и отиде да каже нещо на един войник, коленичил до огъня. Миг по-късно се върна и поклати глава.

— Съжалявам, госпожо. Според Джон момчето е било мъртво още когато майорът го е вдигнал от земята. Ако искате да идете, сега го погребват зад онзи хълм. И майора можете да видите там, защото обикновено той прави опелото, когато се налага.

Изведнъж нощният вятър на Каролина стана по-студен и Лийна изпита усещането, че вече го е изживявала. Все пак тя успя да кимне благодарно и се обърна. Защо трябваше да очаква нещо добро, помисли си, докато вървеше бавно към хълма, който й бе посочил Били. Защо след всичко, което се бе случило, продължаваше да се надява, че войната може да прояви милост? Защо бе толкова глупава да храни напразни надежди? Въпреки това сякаш не можеше да си наложи да не го прави. Макар да знаеше какво ще види, Лийна се заизкачва по хълма. Стъпките й едва се чуваха по килима от листа в гората и станаха още по-тихи, когато стигна тревата в подножието на хълма. Дори докато се упрекваше за глупостта си, тя продължаваше да се моли да е станало чудо. Може би поне този път войната е проявила милост. Може би поне този път им е спестила малко болка.

Но още докато вървеше бавно под клоните на самотен огромен дъб и очите й свикваха малко по малко с мрака, до който светлината от лагерния огън не стигаше, Лийна съгледа на хълма пред себе си издълбаната яма. В тъмата се извисяваха три дръвчета, както и едва различимите бледи сиви сенки на три груби кръста, сложени върху три прясно изкопани гроба. Двата гроба бяха за възрастни, но третият бе определено по-малък. Лийна веднага разбра, че страховете й са се оправдали. „Не биваше да позволяваме войната да покосява и децата — помисли Лийна, изведнъж обзета от мрачен гняв. — Трябваше да го избегнем някак още след избухването й. И Северът, и Югът носят еднаква вина.“

Покрусена, дълго стиска очи, сетне се обърна и тръгна по пътя, по който бе дошла. Най-после бе свикнала с мрака и вече различаваше и един друг човек, който бе застанал на тревистата могила, където стоеше и тя, и също гледаше в студения мрак малкия гроб. Мъжът стоеше мълком, без да се помръдва, бе приклекнал и бе отпуснал ръце върху коленете си. Дори дишането му не нарушаваше нощната тишина. Лийна се досети по инстинкт кой е този мъж, обгърнат от тъмата на нощта. Подвоуми се, тръгна без желание към него и спря на пет-шест крачки от мястото, където Чейс Кортланд седеше и се взираше в детския гроб.

— Чейс! В лагера ми казаха, че може би си тук.

— А… Лийна! Или май вече трябва да те наричам „госпожа Аштън“? Все не знам как да се обръщам към теб.

Чейс изведнъж се размърда, сякаш с тихото си приближаване Лийна го бе изтръгнала от пълния унес. Въпреки това не откъсна поглед от близките гробове. На Лийна й се стори, че Чейс затваря за миг очи, и си помисли, че въпреки мрака е забелязала върху лицето му още по-голяма болка.

— При всички положения ще направиш голяма услуга и на двама ни, ако ме оставиш сам. Каквото и да искаш, налага се да почакаш.

Лийна продължи да стои до него, но кой знае защо, не се ядоса. Накрая само поклати глава, но пак не си тръгна.

— Не съм дошла да искам нищо, Чейс. Всъщност, въпреки че не го знаех в Колумбия, вече си направил доста за мен. Или поне си се опитал. Дойдох най-вече заради момчето. Много ми е мъчно за него… както и за твоите войници. Затова дойдох.

— Значи вече ти е мъчно за северняците? Прости ми, но нещо не ми се вярва, Лийна. Може би тази война се проточи прекалено дълго.

Тя не реагира нито на думите му, нито на горчивината в тях. Преди непременно щеше да реагира. Щеше да се нахвърли разгневена, както бе направила това в далечната Колумбия и преди, в още по-далечната Атланта. Но бе научила твърде много по време на последния поход, беше разбрала твърде много неща… уви, прекалено късно. Просто не бе способна да мрази вече Чейс. А колкото до горчивината и гнева, които той изпитваше към нея, Лийна смяташе, че има право и на двете. Пък и тази вечер изпитваше болка, и то силна. Тази вечер го болеше поради причини, които нямаха нищо общо с нея. И го болеше много повече, отколкото бе виждала да го боли друг път — дори когато Стюарт се бе върнал във Вирджиния. Лийна направо го усещаше в студения нощен въздух: мъката му струеше от мястото, където Чейс седеше покрусен, вбесен, сякаш вкаменен. Тя се приближи, за да скъси разстоянието между тях. Протегна ръка и докосна неловко лъскавата му черна коса, опитвайки се безмълвно да го успокои. Усети с връхчетата на пръстите си колко студена е косата му. Чейс не помръдна, сякаш бе спрял да диша. Нощният въздух изведнъж се раздвижи и задуха хапещ вятър. Лийна потрепери и примигна, за да не даде воля на парливите сълзи, избили в очите й. Преди година, във вечер като тази, Чейс щеше да потърси утеха в обятията й… И тя щеше да му я даде. На драго сърце.

— Остави ме сам, Лийна. Моля те. Върни се в лагера — каза той едва чуто и думите му прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като заповед.

За миг тя понечи да се подчини и да тръгне. Но после коленичи до него, разкъсвана от противоречиви чувства — нещо, което бе мислила, че никога повече няма да й се случи. Да, Чейс бе от армията на Севера. Но беше и човек. А Лийна знаеше по-добре от всеки друг колко човечен можеше да бъде той. Погледна още веднъж малкия гроб и волю-неволю си спомни Блайдсуд и малката Миранда, която едва не бе загинала в пламъците на къщата. Чейс бе рискувал живота си, за да я спаси, и го бе направил много преди да имаше нещо между тях. Децата открай време бяха най-голямата слабост на майора северняк. Много, прекалено много неща се бяха променили след онази вечер. Но не и любовта му към децата.

— Знам какво ти е, Чейс, но не правиш добро нито на себе си, нито на другите, като седиш тук и мислиш за това. Било каквото било. Не можеш да го върнеш. Никой не може. Върни се с мен в лагера. Ела да хапнеш нещо и да поспиш.

Той само поклати глава, но дори и без думи изрази с това движение безпрекословната си категоричност. Лийна знаеше много добре, че няма смисъл да настоява, когато Чейс е решил нещо, но и сърце не й даваше да стане и да го остави сам. Ето защо продължи да стои неловко малко встрани от него и да мълчи. На голия хълм бе хладно, почти студено, мислите й също не можеха да я стоплят. Мислеше за детето, което северняците бяха погребали тук тази вечер. Мислеше и за Уили Хейзън и колко лесно Чейс също е могъл да се озове в един от безименните гробове на този самотен хълм в Каролина. Мислеше и за своето изгубено дете, лишено дори от шанса да поживее и да си има гроб. Бе дете и на Чейс, припомни си тя, и войната им го бе отнела, така, както им отнемаше всичко. Сякаш бяха попаднали във водовъртеж, повличащ ги все по-надълбоко, колкото и да се мъчеха да се измъкнат на повърхността. Мръсните води на този водовъртеж ги задушаваха. Давеха ги. Дори децата бяха принасяни в жертва, за да задоволят сякаш ненаситния му апетит.

— Това проклето ловджийско псе! Трябваше да го застрелям още сутринта, когато се появи в лагера. Трябва да го застрелям сега, докато още някой не е умрял заради него — изрече Чейс горчиво и почти разсея тягостното мълчание.

Както седеше, Лийна поклати глава, без дори да погледне Чейс. Много добре познаваше безсмисленото страдание, което предизвикваше закъснялата оценка на случилото се.

— Не. Не е виновно кучето. Нито си виновен ти, задето не си го застрелял. Някои неща просто е писано да се случат, Чейс. Забрави го, заличи го от съзнанието си, махни се от тук. Върви напред!

Лийна погледна встрани точно навреме, за да види как в очите на Чейс изведнъж проблясва предупреждение. Сетне той се извърна. Стъписана, Лийна забеляза как Чейс клати глава.

— Не. Няма да продължим напред. Реших утре да разпусна отряда. Докато не са загинали и останалите. Сбърках в Колумбия. Тази мисия наистина е безнадеждна. Прекалено далеч е. Аз съм капнал от умора, а не сме изминали и четвърт от пътя до Вирджиния.

Той се изправи и изненадана, Лийна се пресегна да го хване за ръката.

— Чейс, недей!

— Лийна, излъгах те в Колумбия. Още от самото начало походът не бе рутинен. Знаех, че е опасен, още преди да сме потеглили, но мислех, че ще успея да изведа отряда до Вирджиния. Мислех, че ще мога да заведа и теб. Но сметките ми се оказаха криви. Извинявай! Щеше да бъде по-добре, ако те бях оставил в Колумбия, както настояваше, вместо да те влача по някакви безнадеждни…

— Нищо не е безнадеждно! Погледни колко далеч доведе отряда, Чейс! Ако имаш поне малко милост към себе си, ако не изискваш винаги да си съвършен…

— По дяволите, Лийна! Разбери, че е безнадеждно. Беше безнадеждно още преди да напуснем Колумбия. Трябва да мисля за прекалено много неща, да съм едновременно на прекалено много места. Пред отряда и зад него. У дома и тук. Във войната и извън нея. Имам твърде много задължения към твърде много хора, а нямам сили да ги изпълня. Бог ми е свидетел, нощем заспивам и се моля да не се събудя на сутринта, за да не видя как всичко започва отначало. Но винаги се събуждам. Винаги. Нямам миг покой. Нямам миг спокойствие.

— Чейс, престани! — В гласа на Лийна изведнъж прозвуча споделена болка и тя едвам надмогна инстинктивното желание да протегне ръце и да го утеши в обятията си. Чейс само поклати рязко глава, после, без дори да се обръща назад, стана и тръгна. — Чейс!

Лийна също се изправи и го хвана с разтреперана длан, за да го накара да се извърне към нея.

— По дяволите, Лийна, върни се в лагера! — Погледна я за стотна от секундата и Лийна прочете в очите му странно сляпо отчаяние. — Не те е грижа за мен и за другите северняци в отряда! Ние с теб сме се отдали на две различни армии, на два различни народа! Защо, по дяволите, правиш всичко още по-мъчително за мен?

— А ти какво очакваш да направя? Да те оставя да стоиш тук сам и да мислиш как точно да умреш утре ли? Можеш да идеш в ада както намериш за добре, Чейс Кортланд, но не искай от мен да ти постилам пътя до там! Точно това няма да сторя!

Беше се изправила и се бе извърнала към него, без да пуска ръката му. Усети как Чейс се разтреперва и инстинктивно се опита да го хване още по-здраво.

— Махни се, по дяволите! Върни се в лагера.

Дръпна се рязко и почти я повали. Лийна изруга с пресеклив от мъката глас, но пак поклати глава предизвикателно и възмутено.

— Не искам да умираш, Чейс. И няма да допусна сам да се убиеш! По дяволите, няма да ти позволя!

Чейс понечи да тръгне, но после внезапно се обърна към нея и протегна ръка към тъмната й коса. Вдигна лицето й и я зацелува грубо, сякаш за наказание. За миг Лийна се дръпна, изненадана от реакцията му, и се опита да отмести устни от неговите. Вече усещаше по езика си соления вкус на кръв и въздъхна запъхтяно, когато Чейс понечи да отдели уста от нейната. Лийна се пресегна да го задържи, объркана и смутена, но без да се съмнява в избора, който трябваше да направи. В целувката на майора северняк имаше някаква неописуема безнадеждна жажда и точно тази безнадеждност я тласна да вземе такова решение. Само така имаше надежда да стигне до него сега. А ако го оставеше да тръгне, това щеше да му струва живота.

Само за миг Чейс притисна лице в голия й топъл врат и Лийна го прегърна ненаситно и безнадеждно, почти като него. Извърна се, за да го целуне по лъскавата тъмна коса, и притисна главата му до себе си, както би направила с дете. Непоносимата му мъка се предаде и на нея. Чейс я обви с ръце в безжалостна прегръдка, корава като стомана, и тя притвори очи, почувствала успокоение. Това не бе Стюарт. Не бе и Джон Макрей. Това бе мъжът, който някога я бе обичал и когото тя също бе обичала. И ако Чейс я обладаваше с толкова малко нежност сега, то бе, защото почти бе забравил какво е нежност.

Въпреки това Лийна се опита да го разнежи, да обезоръжи сляпата ярост, която сякаш го бе завладяла. Не успя. Знаеше, че няма да успее, но пак не се дръпна от грубата му прегръдка. Вместо това също го прегърна или поне се опита. Струваше й се, че все едно се опитва да задържи водовъртеж, усещаше как Чейс стене, потръпва и бушува в обятията й. Продължи да стои, притисната плътно до него. В следващия миг той я взе на ръце и грубо я положи върху високата тъмна трева на студения хълм в Каролина. Чак тогава сякаш си спомни за някогашната нежност. Известно време не се помръдна, само положи глава между топлите й нежни гърди и въздъхна запъхтяно от болка.

Най-после Лийна се осмели да го целуне, да се понадигне, за да погали челото му с устни. Помилва го нежно, но и натъжено. Стори й се, че той наистина става по-нежен. Бавно разкопча блузата й и се пресегна да обхване гърдата й внимателно, за да не нарани нежната й плът. Простена тихо и Лийна си помисли, че може би нашепва името й, но после Чейс не каза нищо. Отново го обзе безнадеждна ярост. Той надигна глава, за да захапе лакомо, като дете, нежното зърно на гърдата й, сякаш настояваше Лийна да му позволи да го стори, макар че самата тя го искаше. Направи го гневно, по-скоро ненаситно, отколкото нежно. Дори в Атланта бе проявил повече нежност. Облада я така, сякаш тялото й облекчаваше някаква непоносима болка. Ръцете му бяха нетърпеливи, невнимателни, нехаещи за нищо. Лийна усети колко студени и твърди са ръцете му върху кадифено нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й. После Чейс влезе в нея със същата груба нетърпеливост, присъща на всичките му действия досега.

Въпреки това Лийна нито за миг не изпита страх и дланите й върху раменете му трепереха, защото се тресеше Чейс, а не тя самата. Почти нямаше пред игра. Чейс понадигна бедрата си, сетне отново легна върху нея, за да я обладае грубо, сякаш тласкан от необуздана сила. Ала Лийна пак усети, че го желае и че той не взима от нея нищо, което тя сама не е готова да му даде.

Свърши бързо — много по-бързо от другите пъти, когато бяха спали заедно. Но Лийна в известен смисъл го разбираше: колкото по-силна е бурята, толкова по-бързо отминава. След като бушуващата стихия в обятията й достигна връхната си точка и утихна, Чейс се отпусна спокойно в прегръдките й. Накрая Лийна усети по бузите си влажните му топли целувки и тихия му накъсан дъх, но той не й каза нищо. Само премести надолу глава, за да я положи върху гърдите й, и на нея й се стори, че Чейс въздиша едва чуто. Както лежеше под него, почувства, че сърцето му бавно се успокоява и забавя ритъма си, че от забързано нетърпелив дъхът му става дълбок и равен.

Чак тогава посмя да помръдне, почувствала се освободена от това, че Чейс е заспал. Вдигна ръка, за да приглади влажните от потта, разрошени къдрици на черната му коса, и почти предизвикателно задържа главата му до гърдите си. Но когато притвори очи, сълзите бавно се затъркаляха по косите й и закапаха по студената трева на потъналия в мрака хълм. Не можеше да се самозалъгва какво изпитва. Ясното й съзнание прогори душата й като нагорещена главня. Кръгът се бе затворил, помисли тя, от Блайдсуд до тук. Със или без война, със или без бъдеще пред тях, Лийна обичаше мъжа, заспал спокойно в обятията й. Северняк или не, женен или не, пак го обичаше. Дълбоко в себе си винаги бе знаела, че го обича. И че Чейс Кортланд също я обича. Въпреки това, ако извършеха невъзможното и накрая се доберяха до далечна Вирджиния, той трябваше да се присъедини към своята армия и да се върне при жената, чиято халка Лийна виждаше да блести дори сега в бледата светлина на звездите. А тя трябваше да се върне при Съмър и при своя Юг. Всичко беше толкова просто и толкова болезнено неизбежно… Каквото и да се променеше междувременно, каквато и нежност и примирие да си предложеха през дългите изтощителни мили път, които им предстоеше да изминат, Вирджиния пак щеше да означава край за тях. Всичко друго можеше да се промени, но не и това. „Никога“, осъзна изведнъж тя с горчива ирония. Въпреки че бе минала една година от Блайдсуд и неоспоримата сила на чувствата, които изпитваха един към друг, си бе все същата, в крайна сметка неминуемо щяха да се разделят. Сега бе същото, както в началото. Всичко бе въпрос на време. Сега поне най-сетне разполагаха с отговора. Всичко щеше да свърши там, където бе започнало — в далечна Вирджиния. Ако изобщо стигнеха там.