Джесика Сен Клер
Зимни рози (20)

Двадесета глава

За изненада на Лийна първата сутрин Чейс не спря за дълго на обраслите с борове хълмове. Отрядът продължи да язди неуморно ден след ден и да се отдалечава от Колумбия — право на запад. После се отправи предпазливо на север и спря да вдигне първия лагер малко след изгрев-слънце на третия ден. Лийна със сетни сили гледаше да не изостава от останалите. Всичко я болеше, докато се научи да се храни и да спи като северняците — на седлото — по време на дългия поход на запад в нощна Каролина. Дойде й мензисът, който изпоцапа още повече и без това мръсните й парцаливи дрехи, и тя съвсем се отврати от похода. Вчера бе принудена да приеме предложената й от един млад северняк резервна униформа, та да си изпере дрехите, които тази сутрин още не бяха изсъхнали.

Ето защо, докато стоеше на ръба на скалата под слънчевите лъчи на двайсет и първия ден от февруари, отстрани приличаше на обикновен войник от армията на северняците, които така люто ненавиждаше. Дългата й коса бе прибрана и втъкната с фиби под широкополата черна шапка. Тъмносинята униформа, с която бе облечена, вече бе изкаляна и прашна. Ботушите й стигаха до коленете. И най-изненадващо, докато оглеждаше от скалата дали в подножието няма бунтовници, излезли на разузнаване, Лийна държеше непохватно карабина на северняците. Беше й подарък от капитан Грир — един „подарък“, заради който се смръщи още повече, докато стоеше на високата величествена скала на Каролина. Оттук с пушка в ръка гледаше един свят, който вече не разбираше.

Носеше името Лийна Елизабет Пенли, жена, орисана да стои на върха на красивия идиличен свят на Юга. После бе избухнала войната и този идиличен свят ненадейно бе рухнал под нозете й. Беше се омъжила за човек, който би трябвало да е бог в нейния свят, но който през войната се бе превърнал пред очите й в чудовище. Бе обичала войник, който би трябвало да й бъде враг… Сетне бе намерила друг мъж, колкото да го загуби заради куршум, изстрелян от северняците по улиците на Колумбия. А сега яздеше със същите тези северняци, един, от които можеше да е войникът, изстрелял куршума, който бе повалил Съмър. И повече от всичко друго, дори повече от горчивината, обзела я, докато тя стоеше на високата скала и се опитваше да проумее защо се е случило всичко това, защо се е случило тъкмо на нея, Лийна се чувстваше като малко дете, навлязло твърде много в гората и залутано и объркано, търсещо пътя назад към къщи. Светът бе станал непредсказуем и необясним за нея, бе подчинен, точно като Лийна, на приумиците на северняците.

Вече бяха минали край няколко селца. Всеки път Лийна се надяваше, че Чейс Кортланд ще я остави в някое от тях. Попиташе ли го, той й отговаряше грубо, с недомлъвки. От ден на ден тя се отдалечаваше все повече от Съмър, от Колумбия и от обясненията за необяснимите постъпки на майора северняк. Под нея върхарите на боровете приличаха на вълни в огромен зелен океан, който бушуваше неудържимо под вятъра. Вдясно виждаше част от пътя, по който отрядът бе минал днес, но мястото, където чакаха основната група войници, бе скрито от дърветата, които стигаха до самия край на пътя. Само от неравната линия, очертана от върховете, личеше къде невидимият път е прорязал дъбравата, и Лийна отмести очи, за да огледа внимателно гората.

Предполагаха, че бунтовническата кавалерия е някъде наблизо. В светлината на утрото забелязаха издайническия пушек на лагерни огньове. Лийна още не бе решила какво ще прави, ако видеше сънародниците си. Може би щеше да гръмне с карабината, за да привлече вниманието им? Да отвърне на северняците, с които яздеше, с техните камъни по техните глави? Но Грир сам й бе дал пушката, сякаш за да я провери, ето защо простото решение на Лийна се превръщаше в доста по-сложна дилема. Сега това бе въпрос на съвест и чест. Какво дължеше на отряда северняци, с които яздеше? И какво дължеше на собствената си страна и на губещата кауза на Конфедерацията? Щеше да бъде много по-лесно, ако Грир и останалите се отнасяха с нея като с врага, какъвто Лийна искаше да бъде. Тогава щеше да й бъде много по-лесно да действа, когато има възможност за това.

Отзад вляво се издигаше остър зъбер, към който тя се извърна рязко, стресната от стъпките, които отекнаха по песъчливия чакъл. Днес небето бе зеленикавосиньо и осеяно със сивкави облаци. Създаваше впечатление за фон на картина, в рамката, на която се появи Чейс Кортланд. Щом забеляза Лийна, той сякаш се смрази и застина на фона на синьото небе на Южна Каролина.

— Какво, по дяволите, правиш тук горе?

Яростта му почти веднага измести изненадата. Той сведе поглед и видя карабината, която Лийна бе прегърнала. Въпросът му бе последван от внезапно дълго мълчание.

Лийна се усмихна леко иронично. Стана й приятно, че Чейс се е стреснал при вида на оръжието. За миг дори се замисли за неочакваната възможност, която й предоставяше тази пушка.

— Наблюдавам да не се появи кавалерията на конфедералистите, майоре. Както ми бе заповядано.

— От кого?

— От капитан Грир.

Лийна познаваше достатъчно добре Чейс, та да забележи моментално как очите му проблясват гневно и злобно присвитата му уста се изкривява още повече от напрежение. Чейс явно не знаеше какво е направил Грир. А Грир щеше да си изпати, щом се върнеха в лагера. Чейс за нищо на света не би й поверил оръжие… Вече я беше виждал как се възползва от него.

— Е, явно Грир не си е дал сметка каква прекрасна мишена си за бунтовниците, както се препичаш тук на сивите скали, облечена в синя униформа. Както и каква добра мишена сме ние за теб. — Преодолял най-сетне изненадата, Чейс се пресегна и я дръпна силно по тесния ръб на зъбера. — При всички положения се махай от тук! Слизай от тази проклета скала.

Лийна нямаше друг избор, освен да се подчини, защото Чейс я бе стиснал с все сила за ръката. Но когато излязоха от западната страна, където скалата бе по-широка, се дръпна ядно от него, за да му се отскубне.

— Не е необходимо да ме влачиш като чувал. Качих се тук сама. Мога да сляза и без твоя помощ.

— Не ме предизвиквай да те оставя да опиташ, Лийна. След всичко, което съм рискувал заради теб, ще бъда голям глупак, ако те оставя да си счупиш врата от тази проклета скала! Дай пушката! Ще вървя пред теб.

— Не! Махни мръсните си ръце от мен, Чейс, и то веднага, докато не съм те застреляла!

— Само да сложиш пръст на спусъка, и аз ще…

— Майоре!

С внезапната си поява Били Матсън, който се показа в другия край на скалата, прекъсна Чейс насред заканителното изречение. Той моментално премести очи от лицето на Лийна към младия войник, без обаче да пуска ръката й.

— На югозапад се виждат конници. Към десетина.

— Патрул? Наш или техен?

— Твърде далеч са, за да съм сигурен, но освен ако Давънпорт не е пратил подкрепление, са бунтовници.

— По дяволите! — Чейс пусна рязко ръката на Лийна, пристъпи към самия край на скалата и огледа внимателно гората, разпростряла се долу. — Голям късмет, няма що! Далеч ли са? И бързо ли се придвижват?

— Доста бързо. Едва ли ще успеем да се върнем при останалата част от отряда.

— А Грийн къде е? Не е ли слязъл вече?

Ефрейторът се бе качил чак на върха на стръмната скала, за да огледа местността. Останалите мъже, които вече се бяха насъбрали на широката страна, се спогледаха мълчаливо и вдигнаха рамене.

— Добре, нека някой го повика. Джонсън, бързо слез долу и събери конете. Доведи ги по-насам и внимавай да не…

— Бунтовническа кавалерия! — възкликна ефрейторът, който се появи изневиделица отгоре и под ботушите му се затъркаляха камъчета. — Идват право към нас, майоре.

Чейс веднага се завъртя и загледа свъсен в посоката, откъдето идваха бунтовниците. После погледна през рамо останалата част от отряда. Южняците бяха далеч, скрити между дърветата, на много мили от пътя.

— Ще изтичаме при конете. Ще се опитаме да се присъединим към другите — реши той и посочи. — Малко вероятно е да успеем, но не можем да останем и тук. Нямаме никакво прикритие на тази скала.

— Едва ли ще успеем, майоре — съгласи се Били Матсън и кимна към края на скалата, откъдето бе наблюдавал околността. — А ако не стигнем, ще се озовем без коне точно на пътя на бунтовниците.

— По-нагоре има пещера. Минах край нея, като слизах насам. Можем да се скрием там — рече също тъй припряно Грийн, без да поглежда Чейс. Очите му бяха приковани в хората долу, гласът му бе станал остър от напрежението, което обзема мъжете преди битка. — Ако се качим дотам, преди да са ни забелязали, Джонсън може да се промъкне в гората.

Лийна видя как Чейс Кортланд й хвърля поглед. Явно се бе усъмнил в нея, и усети, че се изчервява от намека в тази безмълвна преценка. Тя бе твърде уязвима, знаеха го и двамата. Преди всичко бе заклета конфедералистка. Освен това надали щеше да е бърза като мъждеете, ако рискуваха да хукнат към конете и относителната безопасност, в която се намираше по-голямата група. Не можеше да стреля достатъчно добре, за да се защитава оттук. И не можеше да се изкатери по голата скала, за да стигне пещерата — не й достигаха силата и пъргавината, които притежава един мъж. „Така ти се пада, Чейс! — идеше й да каже. — Ти настоя да напусна Колумбия и да тръгна с теб.“

— Не. Пещерата твърде лесно може да се превърне в капан. Вие тичайте. А аз ще остана тук с нея и ще ви прикриваме. — Чейс кимна, взел бързо решението, и посегна към карабината на Лийна. — Тръгвайте.

— Твърде късно е, майоре. Ето ги, идват.

Лийна така и не разбра дали Били Матсън е излъгал. Нямаше време да умува: младият войник се стрелна, грабна я и я понесе към скалата над тях.

— Качвайте се бързо. Хайде! — изсъска в ухото й той.

Изненадана и объркана, Лийна се подчини и заби пръсти в скалата. Били Матсън се катереше под нея, като я крепеше с една ръка за подметките на ботушите и буквално я тикаше нагоре. Лийна нямаше за кога да поглежда надолу, а и не смееше. Бе пребледняла, трепереше не само от неимоверните усилия. Бяха доста високо, тук скалата бе почти отвесна. Ако се изпуснеше, щеше да падне чак в гората почти триста метра надолу.

Покатери се на върха и за миг се просна ничком, задъхана и зашеметена. Сетне някой я сграбчи припряно за ръката и я затегли напред. След малко Лийна запълзя на четири крака в тясна назъбена клисура, която от слънчевата светлина водеше към абсолютен мрак. Чу се някакъв пронизителен писък над главата й, мъжете се струпаха зад нея, заблъскаха я в тъмнината и я притиснаха грубо в нещо като стена, влажна и мека от невидимия мъх. Чейс се намеси тихо, прошепна навъсено някаква заповед и въпреки че напрегна очи, за да свикне с мрака, Лийна пак не виждаше нищо. Чейс продължи да дава тихо заповеди. Времето минаваше — бавно или бързо, тя не можеше да прецени. Изведнъж от подножието на скалата се чуха гласове, далечни и отекващи в сводестата клисура. Но провлаченият акцент, с който говореха, не можеше да бъде сбъркан. Звукът бе посрещнат с внезапно оглушително мълчание от страна на федеративните войници вътре в пещерата и бе придружен от осезаемо нарастващо напрежение. Насред това напрежение над Лийна отекна пронизителен нечовешки писък, който разцепи заредената с очакване тишина. Тя подскочи и блъсна мъжа до себе си, после вдигна тревожно глава, за да огледа мрака. Нямаше нищо. Не, по-точно тя не виждаше нищо. Но там определено имаше нещо.

Лийна по-скоро усети, отколкото видя, как във въздуха отгоре се стрелна нещо. Чу се тих звук като от птица, която размахва криле да политне, сетне отново стана тихо. Но следващия път звукът се чу от по-близо и Лийна почувства и как въздухът само на педя от ухото й се раздвижва. Дръпна рязко глава, прехапала устни и стиснала очи. Отвън някой проскърцваше тихо с ботуши по скалата и този звук отекваше в пещерата като смъртна присъда. Мъжете вътре вече дори не се чуваха да дишат. Но въздухът край лицето на Лийна отново се раздвижи, този път толкова близо, че тя бе готова да се закълне: нещо наистина я е докоснало, опряло се е в косата й. Прехапа устни, за да не изкрещи. „О, Господи, махнете се! — замоли се тя на бунтовниците отвън. — Божичко, махнете се, моля ви! Единственото, което искам сега, е да се измъкна от тази пещера.“ Какво ли е това тук? Змия, паяк, птица… прилеп. Истината я прониза с невероятна сила. О, Господи, ами да, в пещерата имаше прилепи. Обезпокоени от влизането на северняците, се бяха разхвърчали в мрака около нея. Изведнъж й прилоша и усети как я избива студена пот, която наквасва мръсната униформа. Един прилеп мина още по-близо до лицето й и го докосна с връхчето на ципестото си крило. Лийна замахна към него, без да улучи, и се опита да скрие лице в рамото си. От устните й се изтръгна въздишка, която накрая премина в тихо ридание, което обаче се чу ясно в потъналата в тишина пещера. Лийна мислеше единствено за времето, когато бе малко момиченце, много преди да е започнала войната. Късно през летните вечери в Блайдсуд, когато те с Джонатан играеха в плевнята, се появяваха прилепите. Един се бе заплел в косата й и бе изподрал лицето й до кръв, докато Джонатан дотърча в отговор на писъците й и го махна от косите й. От това й бяха останали кошмари, които накрая, след много години, вече бяха спрели. Но сега спомените сякаш пресъздаваха действителността. Изведнъж се чуха добре познатият звук от заплитащо се в косите й крило, внезапният пронизителен писък и трепкащият удар на крилото в лицето й. Лийна изохка отново, почти като прелюдия към силния писък, и вдигна ужасена едната си ръка, за да удари животното. Само миг по-късно я изненада мъжът, хвърлил се върху нея и проснал я върху студения под на пещерата.

Чейс се бе метнал срещу Лийна, щом я чу да въздиша, и се бе опитал да потуши писъка, който бе усетил, че се заражда в тихия мрак на пещерата. В първия миг, когато я докосна, изпитваше само сляп завладяващ гняв, от който направо се тресеше, и с усилие се въздържаше да не я удари. Бунтовническите войници бяха отвън и Лийна сякаш отново бе направила своя избор. Нещо изсъска в ухото му и задраска с остри нокти врата му над яката на униформата. „Мили Боже, помисли той, прилеп!“ Веднага усети противната му миризма, вонята на мръсното създание. И когато обърна инстинктивно лице към него, видя две малки червени очички, които се взираха в изкуствената нощ на пещерата. Без да мисли, той се пресегна да го хване и рязко дръпна ръка, тъй като разяреният и ужасен прилеп бе забил сякаш всичките си зъби и нокти в него.

Мигновено го прониза болка и застанала под него, Лийна се задърпа. Тежестта на тялото му я смазваше. Рамото, с което бе притиснал лицето й, я задушаваше. Но единствената реакция на Чейс беше да я притисне още по-силно и да замахне за пореден път в тъмнината към прилепа. Сега вече очакваше болката и не й обърна внимание, само хвана с пръсти малкото хлъзгаво телце на прилепа и го стисна силно. Точно пред входа на пещерата отекнаха провлачени гласове точно в мига, когато Чейс запрати в тъмнината, високо нагоре, прилепа. Сетне пак със същата ръка обгърна Лийна, притисна я още по-силно към тъмната си вълнена униформа и се наведе към нея, за да я успокои, пък било и с една-единствена дума. Като по чудо успя да заглуши в прегръдката си нейните ридания. Гласовете на бунтовниците отекнаха пак, но този път, слава Богу, по-далеч. Чу се тихият звук на отдалечаващи се стъпки, сетне последва страховита тишина, нарушавана единствено от тихия шумол на прехвърчащите прилепи и някой техен случаен писък.

Чейс изпита истински ужас, когато видя, че един прилеп се е заплел в косата на Лийна. Тялото й под неговото бе топло и болезнено предизвикателно. Миризмата, която излъчваше, беше нежна и женствена, лицето му се притискаше към топлия й врат. Тя потрепери от страх, както някога бе потръпвала под него от неистова страст, и в миг Чейс бе вцепенен от ужас, осъзнал, че още я желае — една сляпа, изгаряща жажда да я притисне в обятията си. Нито венчалната халка на ръката му, нито натрупалата се в него горчивина от предателството й можеха да го спасят от това желание, както бе очаквал. Лейси бе прав в Савана: зимните рози много лесно можеха отново да разцъфтят. Сякаш опарен от допира й, Чейс пусна Лийна и се претърколи върху студения каменен под. „По дяволите! — ядоса се на себе си. — Остави! Забрави я! Не го ли направиш, ще погубиш и себе си, и целия отряд.“

— Грийн, излез да видиш дали вече е чисто — прошепна по-остро от друг път и усети как зад него Лийна се отдръпва с облекчение.

Не се обърна да я погледне. Извади револвера и запълзя след ефрейтора към изхода на пещерата. Чу зад себе си нечий приглушен шепот — „Матсън“, помисли той — и как Лийна му отвръща още по-тихо. Матсън пак й каза нещо, доста състрадателно, и Чейс отново се изруга ядно наум. Колко глупаво бе постъпил, като я бе взел със себе си! Трябваше да я остави в Колумбия, да я остави сама да се пребори със съдбата си, както бе пожелала тя. Лийна продължаваше да е конфедералистка, дори не го отричаше. И продължаваше да бъде все така женствена, подвластна на странните инстинкти на своя пол. Това, че бе облякла мъжка униформа, не променяше същността й. Дали умишлено или не, току-що бе направила така, че всички можеха да бъдат заловени или избити. Въпреки това Матсън бе любезен с нея. Сигурно изгаряше от желание да я обладае. А не бе минала и седмица, откакто бяха поели на дългия, уморителен поход на север.

— Чисто е, майоре — отекна със страшна сила в мрака.

— Добре, Матсън, върви — кимна Чейс към изхода и се дръпна, та младият войник да мине.

Настъпи кратка пауза и отново се чу тих шепот. Не Матсън, а Лийна запълзя покрай Чейс към мъждивата светлина, процеждаща се от входа на пещерата. Чейс пак се смръщи и посегна грубо да я хване за ръката.

— Не. Поне можеш да изчакаш реда си.

— Нямаме нищо против, майоре — прекъсна го бързо един от другите мъже и посочи нагоре към невидимите прилепи, които продължаваха да летят над тях, да кръжат и да писукат. — Жените се плашат, а за нас те не са толкова ужасни, сър.

За миг Чейс стисна още по-силно ръката на Лийна. После изведнъж я пусна, стори й път и махна грубо с ръка.

Тя още трепереше, когато излезе на благословената слънчева светлина и пое дълбоко от сладкия свеж въздух. Зад нея останалите войници се измъкваха един по един от пещерата. Един застана на ръба на скалата, погледна надолу и се наведе да вдигне нещо.

— Бунтовниците са били само на хвърлей. Как ли не са ни надушили? Вижте. На някой му е паднал токът на ботуша.

Лийна погледна натам, но по-скоро по инстинкт, отколкото от любопитство. Кожата беше ръчна изработка. Токът явно бе на южняк, защото федералистите произвеждаха фабрично униформите си. В единия ъгъл имаше избелял изтъркан знак и тя се смръщи леко, щом го видя. Той събуди у нея смътен забравен спомен, но Лийна не се напрегна да се сети какъв точно. Съзнанието й беше заето с друга мисъл — с угризението, че преди малко в пещерата се е държала лошо и е длъжна и да се извини, и да благодари на Чейс Кортланд. В миг бе осъзнала, че единственият мъж, който има някакво значение за нея, е Чейс и никой друг. Ясно си спомняше как толкова познатото му тяло се бе отпускало върху нейното, нещо, което й беше много скъпо преди Атланта, Савана и унищожаване на Колумбия. Това събуди у нея стаена тъга и неотдавнашният й гняв отстъпи място на незабравената болка. Чейс се появи от пещерата и Лийна се опита да се обърне и, макар и неохотно, да се извини за поведението си.

— Чейс, аз…

— Извинявай, Лийна — прекъсна я рязко той, сякаш изобщо не я бе чул.

Дори не я погледна. Вместо това извърна очи надолу от ръба на скалата и се смръщи, сякаш очакваше да види сред дърветата бунтовническата кавалерия. Почти не обръщаше внимание на Лийна.

— Май бях излишно груб в пещерата. Извинявай. Но отначало си помислих, че си решила да извикаш, за да предупредиш бунтовниците отвън.

Тя погледна уплашено встрани и известно време мълча, за да събере мислите си. И за миг не й бе хрумнало да вика, за да ги предупреди… Но сега, когато си мислеше за това, не проумяваше на какво точно се дължи. Защото не искаше да види Чейс мъртъв, осъзна бавно Лийна, нищо, че му бе страшно ядосана заради Колумбия. Не искаше да го види как целият е в кръв и се гърчи от болка, как умира пред очите й, може би дори в ръцете й… Защото ако това се беше случило, пак щеше да го държи в обятията си. Независимо от Съмър и всичко останало. Вярно, Чейс беше северняк. Пак го мразеше заради горчивата мъка, която й бе причинил през цялата тази година. Но не толкова много. Никога не го бе мразила много. Някога го беше обичала пламенно, беше носила неговото дете в утробата си и бе щастлива от това. Винаги щеше да носи в сърцето си нещичко от тази някога толкова неудържима връзка. Винаги, до гроб.

— Не. Не, и през ум не ми е минавало да ви предам всички по този начин… Макар и, честно казано, почти цяла сутрин, докато стоях с пушката, се чудех какво ще направя, ако видя долу конфедералисти. Май бях решила да ги предупредя, ако имам възможност. Но вътре в пещерата се уплаших от заплелия се в косите ми прилеп. За мен е важно да го разбереш. Може би вече не съм такава фанатична конфедералистка, както някога. Или пък през войната се нагледах на прекалено много смърт, та да си взимам на душата греха и аз да убивам, когото и да било от двете армии. И аз не съм сигурна за причините. Но няма да предам нито теб, нито войниците ти, Чейс, освен ако не почувствам, че нямам друг избор, освен ако въпросът не стои така: кой да умре, конфедералистите или северняците. Докато нещата не стоят по този начин, не се страхувай, че искам да умрете, Чейс. Не е така.

Чейс изведнъж я погледна мрачно и напрегнато, със съмнение, но и с нещо друго, нещо, което Лийна щеше да определи, ако разполагаше с малко повече време. Беше виждала и преди същото чувство върху лицето му. Но той бързо извърна очи и Лийна не успя да се сети. Чейс вдигна рамене, сякаш не й вярваше.

— Наистина ли, Лийна? — Във въпроса му прозвуча познатата й горчивина. — Ако ти вярвах докрай, следващия път нещата щяха да бъдат много по-прости. Може би и за двама ни.

Той пак сви рамене и тръгна, за да не чуе възраженията й.

Стъписана, Лийна го хвана за ръката, за да го накара да се обърне към нея.

— Чейс, какво, по дяволите, очакваш от мен? Изглежда каквото и да направя, на теб все не ти харесва! Защо поне не се опиташ да чуеш какво ти говоря?

— Защото само преди няколко минути се заканваше да ми пръснеш главата с пушката, която ти е дал Грир. Просто се налага да ми простиш, че не съм в състояние да разбера променливите ти състояния, Лийна. За разлика от теб не съм способен да премина толкова бързо от гняв към извинение!

— Разбира се, че бях ядосана! И още съм! Имам право да бъда! Принуди ме да напусна Колумбия, да оставя Съмър ранен. Принуди ме да тръгна с някакъв проклет федералистки патрул един Бог знае накъде, докато ми търсиш чудодеен оазис в пустинята на войната. По дяволите, Чейс, разбира се, че ще съм ядосана, но не съм чак толкова вбесена, че да искам да умреш. — Тя замълча, опитвайки се безрезултатно да разгадае израза в очите му. — Изобщо не съм ти враг, Чейс. Никога не съм била. И сега не съм. За теб може и да няма значение, но е така.

— Дори и да можех да ти повярвам изцяло, Лийна, вече е прекалено късно. Всъщност засега вероятно и за двама ни е по-добре да си останем врагове. Нека не усложняваме отношенията си.

Той се освободи от ръката й, без да поглежда назад, и Лийна не видя болката, проблеснала за миг в помръкналите му очи. Този път не се опита да го спре и загледа безпомощно как Чейс отива в края на скалата, където го чакаха останалите войници.

— Дайте пушката, майоре. Ще я сваля вместо вас. — Още докато говореше, войникът посегна към „подаръка“, който Лийна бе получила от Грир. — Въпреки това май е по-добре първо да й извадя патроните.

— Не е нужно, Пиърс — отвърна Чейс и свил рамене, подаде оръжието на редника. — Вече проверих, изобщо не е заредено.

Очите на Лийна се разшириха от изненада, веднага последвана от нов прилив на гняв. Но Чейс бе тръгнал, преди тя да е казала нещо, и Лийна се опита да забрави не особено изискания начин, по който Грир бе дал израз на своето недоверие. Повечето северняци вече бяха последвали майора, който слизаше, но двама чакаха отзад, сякаш натоварени да придружат Лийна до долу. Когато и тя тръгна след останалите, не се въздържа и погледна навъсено пушката, която единият държеше, и той сякаш разбра погрешно погледа й.

— Походът от Колумбия до тук бе тежък. Не по-малко тежък ще бъде и до Вирджиния. Раните, които майорът получи в Савана, продължават да го мъчат, когато е уморен. Затова реших, че ще му бъде по-лесно, ако слиза с празни ръце. Били ще се погрижи за вас и без моя помощ.

Лийна понечи да кимне, все още посърнала след одевешната кавга с Чейс, почти не слушаше войника. Но когато заслиза по склона, се извърна смутена и объркана, изведнъж осъзнала думите на войника. Рани в Савана ли? Поход до Вирджиния? За какво, по дяволите, говореше той? Явно двамата войници северняци смятаха, че Лийна е в течение. А тя не знаеше нищичко. В Колумбия доктор Риърдън я бе предупредил, че това не е обикновен разузнавачески поход, но в яростта и негодуванието си през последните няколко дни тя не обърна внимание на неясните му думи.

— Вирджиния ли? — Въпреки усилията й, гласът на Лийна издаде изненадата й и тя вдигна рамене, опитвайки се да я прикрие. — Тоест, наистина ли мислите, че ще стигнете толкова далеч на север?

По-младият войник, Матсън, който й бе помогнал да се изкатери до пещерата, просто сви рамене, сякаш съмненията й не го изненадаха, нито пък го засягаха особено. Ухили се добронамерено и отвърна:

— Майорът казва, че ще стигнем. Мисля, че е прав. Той обикновено не греши.

— Не се безпокойте, госпожо Лейтън — намеси се другият мъж, поел преди малко пушката от Чейс. — Ще стигнем живи и здрави до Вирджиния. И у дома ще се приберем. Вие сигурно не си спомняте за мен, но миналата зима бях разквартируван у вас в долината. Доста от нас бяха настанени във вашата къща. Вашата Джюъл беше много добра с нас, грижеше се за болните и все ни правеше сладкиши. Сключихме нещо като сделка с нея. Обещахме й, че ако се наложи да ви търсим, непременно ще ви намерим. Малко ни изненада, че тръгнахте с нас от Колумбия, но мисля, че сделката си остава в сила. Ще се грижим за вас до края на похода. Не се тревожете.

Лийна само го погледна смутено и се опита да прикрие изписалата се на лицето й изненада. Вирджиния ли? Мили Боже! Сега предупрежденията на Риърдън й станаха съвсем ясни. Чейс не е могъл да я остави в Колумбия, защото нямаше да се върне там… А Колумбия и Вирджиния бяха разделени от стотици мили конфедеративна територия! Това всъщност не бе обикновен патрул. Някои от въпросите започнаха да намират своите отговори.

— Ами раните му от Савана? Нямам впечатление, че го затрудняват.

— Май вече не, госпожо. Тогава, в Савана, първо решихме, че е мъртъв. Дори капитанът беше загубил надежда. Но въпреки всичко той се довлече едва ли не пълзешком до седлото, за да се присъедини към армията, когато тя се отправи към Колумбия. Тогава никой не мислеше, че е възможно, защото първите дни майорът едвам се крепеше на седлото. Но беше решил твърдо, че ще дойде с нас на север, и никой не бе в състояние да го спре. Разбира се, добре направи. Много щеше да ни липсва при това развитие на нещата. Нямаше да поема към армията на Грант с друг, освен с майора.

Изведнъж в душата на Лийна като смазваща вълна се надигна болка. В съзнанието й изникнаха проклетият ден на засадата, далечният тътен на изстрелите и уверенията на Макрей, че командирът северняк е мъртъв. Когато Лийна го видя в Колумбия, въобще не й дойде на ум дори, че е бил ранен. Изобщо не й хрумна, че е положил нечовешки усилия, за да я намери по възможно най-бързия начин. Вместо това го бе обвинила, че не го е грижа за нея, че не е чул отчаяния й зов за помощ, който душата й му бе отправяла през всички онези ужасни дни, преди да се появи Съмър. Никой друг не знаеше защо майорът е „допълзял до седлото“, за да се присъедини към своя отряд… Но сега изведнъж Лийна разбра това. Независимо от гнева, независимо че Чейс бе убеден, че тя го е предала в Атланта и след това, независимо дори от брака, който бе сключил през следващите месеци, той по инстинкт бе усетил неистовата й нужда от неговата помощ. И както преди много време, на полянката пред колибата на жената гула, когато бе имала огромна нужда от него, Чейс наистина намери начин да дойде и да й помогне. А в Колумбия тя му се отплати, като първо избяга, а после му се ядоса и му каза груби думи.

— Госпожо Лейтън! Госпожо Лейтън! Добре ли сте?

Сякаш изведнъж се събуждаше от сън или по-точно, от кошмар. Били Матсън се взираше недоумяващо в нея и останала без дъх, Лийна примигна, усетила как сърцето й бие като обезумяло. Небето все още беше синьо. Слънцето огряваше скалата и стопляше деня, а долу върхарите на боровете пак се полюшваха като неспокойно зелено море. Но Лийна сякаш видя внезапно някаква картина. В следващия миг обаче се върна в действителността.

— А, да, извинявайте. Да, разбира се, добре съм. Благодаря ви за милото предложение да ми помагате до… Вирджиния. Ще се постарая да не ви създавам проблеми.

— Да слизаме тогава. Само това оставаше, да ни зарежат сами тук.

Тя кимна неловко и тръгна покорно, ала нозете й се подкосяваха, ръцете й трепереха и слизането беше два пъти по-бавно. Матсън вече бе долу. Лийна още беше на скалата, когато долу се появи трети войник.

— Какво я глезите тази бунтовническа курва, Матсън! Майорът замина, хич не ме интересуват проклетите му заповеди. Нямам намерение да стоя и да ви прикривам. Ще ида при останалите от отряда.

Лийна най-сетне слезе и се просна в гората тъкмо когато непознатият войник им обърна гръб. Продължаваше да трепери и да се опитва да го скрие, и когато Матсън понечи да я хване за ръката, той не разбра причината за нейния страх.

— Елате, госпожо. Не се плашете от Хейзън. Голям боклук, по-гаден е дори и от Банкс, но ние ще ви пазим. Не се тревожете.

Лийна помнеше Банкс от зимата във Вирджиния. Ако Хейзън беше по-лош от него, значи тя наистина можеше да си има неприятности. Неприятности и в отряда на северняците, и извън него. Вирджиния и армията на Грант сигурно се намираха на стотици мили. Колкото и кадърен и самоуверен да бе Чейс Кортланд, колкото и Лийна да разчиташе на него, тази мисия й се струваше самоубийствена. А един метеж вътре в отряда щеше да е последната целувка на смъртта. Както току-що й бяха напомнили, Чейс е бил на косъм от смъртта в Савана. Дори и най-добрият воин е смъртен. На този етап от войната жертвите сред офицерите и в двете армии бяха станали неимоверно много и това се дължеше не само на опасностите, които срещаха, щом поведяха бойците си на сражение. Куршумите не бяха оцветени в синьо или в сиво и „приятелският“ огън в незащитения тил можеше да бъде също толкова смъртоносен, както и огънят на врага. Докато се придвижваше на север, Чейс Кортланд можеше да бъде убит и от своите, и от врага.

 

 

Далеч от гъстите борови гори на Южна Каролина и в пълно неведение за опасностите, които застрашаваха сина му, Джошуа Кортланд седеше смълчан в своя кабинет на втория етаж.

Следобед бе кръщенето на новородения син на Пенли. Джошуа вече се беше облякъл официално, защото накрая се бе предал пред деликатната настойчивост на Уитни да присъства. Щяха да кръстят момчето Джошуа Дъглас — съчетание от имена от Севера и Юга, а Джошуа щеше да му бъде кръстник. Нямаше желание да ходи, но не знаеше какво да измисли, за да се извини. Приемаше го като неприятно задължение, както напоследък приемаше всичко. Щеше да бъде много по-лесно, когато умре. Само дето тогава щеше да се наложи да обяснява на Господ защо се е провалил в толкова много неща в своя живот — един живот, който бе живял според безсмислен, а накрая дори лицемерен кодекс. Единият му син бе мъртъв заради идеалистичните му заблуди. Другият все още беше на фронта, рискувайки живота си заради същите тези убеждения, които баща му му бе предал със свята жар… докато самият му баща бе разбрал със закъснение, че Дон Кихот в крайна сметка просто е луд.

Джошуа осъзна, че накрая собствената му дъщеря го е сразила, принудила го е да се оттегли, и то опозорен. И резултатът от тази моментна слабост бе, че целият му живот се превърна в непростимо лицемерие. Не мразеше Елинор. Всъщност не бе способен да реагира на нищо, така че не мразеше дори себе си. По-скоро се презираше — със същата странна безпристрастност, с каквато би погледнал слузестата диря, оставена от гол охлюв по влажните камъни в градината.

Върху мраморния плот на масата до лакътя му стоеше кристална гарафа с коняк. В камината от карарски мрамор гореше слаб огън, съскащите газени полилеи осветяваха помещението: за разлика от керосиновите лампи не миришеха на камфор и не пушеха. Джошуа бе обграден отвсякъде от лукс, но от това не му ставаше по-леко. Върху коленете му бе разгърнат вестник, палецът и показалецът му бяха посивели от печатарското мастило. В заглавията се съобщаваше, че армията на Шърман е превзела Колумбия почти без да среща съпротива от страна на Конфедерацията, и Джошуа се изпълни с надежда, че войната скоро ще свърши и синът му ще се прибере. Но дори това не разчупи черупката на странната, апатична меланхолия, обзела го след вечерта, когато замина Елинор. Нищо не би могло да го измъкне от това състояние. Бе като жив труп, студен и безчувствен. Единствената разлика бе, че сега, както и преди, сърцето му отказваше да спре.

— Джошуа! Слава Богу, намерих те навреме! — Пребледнял и разтреперан, Хенри Уолтърс нахлу без предупреждение в хладния кабинет, където се бе усамотил Джошуа. Леко смутен, той се надигна от удобното виненочервено кресло и се взря в мъжа срещу себе си. — Те знаят, че знам за тях, Джошуа! Сигурно ще се опитат да ме убият.

Възрастният Уолтърс бе направо обезумял. С объркания си вид и несвързаните думи създаваше впечатление на луд. Джошуа само се взря в него, неспособен да отрони и дума. Бе подразнен, че някой толкова нахално му стоварва проблемите си — истински или въображаеми. Животът му бе свършил. Единственото, което искаше сега, бе да го оставят да умре в мир, а Хенри Уолтърс сякаш изведнъж оспорваше това негово желание.

— Джошуа, за Бога, направи нещо! Роланд Ходжес, Мортимър, Фийлдс, Долан и още десетина души, някои от които са от групата, а други — не. Излъгах те онази вечер, Джошуа, когато ти казах, че не съм ги чул достатъчно ясно, за да съм сигурен. Прекалено много се страхувах от тях. Бог да ми е на помощ, още ме е страх. Но сега, когато краят на войната може би наближава, те са по-решени отвсякога на това.

— По-решени на какво, Хенри? — Само за един толкова добър стар приятел Джошуа можеше да положи такова усилие. Който и друг да беше на негово място, просто щеше да звънне на Кук да го отпрати. — Нямам и смътна представа от какво си се притеснил толкова, Хенри. Има ли нещо общо с коалицията?

— Не си ли спомняш, Джошуа? За Бога, не си ли спомняш онази вечер? Една от последните сбирки, на която присъства? Малко преди да получиш пристъпа.

Бе прекалено отдавна — не като време, а като събития, разиграли се оттогава насам. Тревогите покрай коалицията отдавна бяха минали на заден план след неприятностите, сполетели го у дома: Джошуа се бе разминал на косъм със смъртта, Чейс се бе върнал и се бе оженил, сетне бракът бе анулиран, Елинор, Джонатан Пенли… Струваше му се, че онази вечер е била не преди няколко месеца, а преди цели години.

— Значи има проблем и с коалицията, така ли, Хенри?

— Да. Не. Не в коалицията като цяло, Джошуа, към която ние с теб се присъединихме. Дори вече не са организирани. С падането на Савана и новите възможности за печалби там всеки започна да мисли само за себе си. На сбирката миналия месец малцина от членовете си направиха труда дори да дойдат.

Уолтърс се поуспокои и си възвърна част от цвета на лицето. Прие чашата коняк, която Джошуа му предложи, и кимна нервно.

— Ходжес, да, разбира се. Спомена и Мортимър и Долан, нали?

— Може би и още хора, за които не знам. От Ню Йорк, Бостън, Балтимор и Вашингтон. Някои са дори от военното министерство, сигурен съм!

Джошуа го побиха ледени тръпки. Това бе първото чувство, което изпитваше от много време насам. Няколко капки от коняка, който си наливаше, се плъзнаха по ръба на чашата и оставиха петно върху ресните на персийския килим с цвят на слонова кост. Разтреперан, Джошуа остави рязко гарафата върху масата. Военното министерство ли? Ами да! Внезапно си спомни. Господи, беше го видял с очите си! Беше го видял и го бе забравил. Внезапният страх разсея апатията, сковала сърцето му, откакто Елинор бе заминала и бе оставила живота му в пълна разруха. „Глупак!“, упрекна се той. Въпреки личния му живот, който се бе превърнал в ад и бе погълнал всичките му мисли, как бе могъл да забрави предупреждението за надвисналото зло?

— Към трийсетина души са, Джошуа. Това включва и хората от Вашингтон — „първия ешелон“, както ги нарича Лафайет Бейкър. Може би сред тях е и самият Стантън. Не знам.

— Но какво могат да направят, Хенри? Президентът държи под око военното министерство. Както и държавният секретар Стюарт.

— Явно министерството им се е изплъзнало. — Уолтърс пребледня още повече и рязко остави чашата с коняк. — Намислили са да отвлекат президента, Джошуа. А също и Стюарт. Божичко, само не ми казвай, че съм се побъркал. Вече ми мина през ума, че съм луд, че сънувам този кошмар или само ми се привижда. Може и да е така. Но искам да знам със сигурност. — Уолтърс бръкна в джоба си, откъдето извади изпомачкан лист и го подаде с разтреперана ръка на Джошуа. — Господи, прочети това! И после ми кажи, че съм луд! Замесен е актьор на име Бут и един от разузнавачите на Бейкър — някой си Луис Пейн. Това е почеркът на Бейкър, въпреки че е подписано с „Уотсън“. Вече са се срещнали един-два пъти в Ню Йорк. Определили са и проклетата дата! За Бога, Джошуа, длъжен си да направиш нещо! Имаш по-голямо влияние във Вашингтон от мен. Трябва да ги спреш, докато все още някой е в състояние да го стори!

Кръвта се оттегли бавно и от лицето на Джошуа. Пръстите му се разтрепериха, когато той пое смачкания лист. Да. Беше почеркът на Бейкър, познаваше го добре. Да отвлекат Ейбрахам Линкълн, президента на Съединените американски щати? В началото на март? Изведнъж от предишната сковаваща апатия не остана и следа.

— Откъде, за Бога, си го взел, Хенри?

Настъпи кратко мълчание, нарушено от сподавен шепот:

— Откраднах го на последната сбирка от Ходжес. Показа го на някои от мъжете, но не и на мен. Не на всички. След това го сви на топка и го хвърли в камината. Отидох уж да си налея коняк и го изритах от огъня. По-късно, когато реших, че не ме виждат, го взех. — Уолтърс примигна, сякаш очите му бяха насълзени, и се извърна. — Това е Божието възмездие, Джошуа. Постъпихме ужасно, като се присъединихме към групата. Аз съгреших повече и от теб. Замъкнах те при тези хора, защото се страхувах да се обвързвам сам с тях. Господи, как съжалявам сега! Де да можех да върна назад времето! И да залича всичко. Да върна парите, които съм получил от техните машинации. До последния цент — нареждаше Уолтърс като умопобъркан. Бе разстроен и ужасен, говореше, сякаш се молеше на глас. — Не искам да превземаме Юга! Не искам да живея като цар на гърба на победените бунтовници! Не искам да се меря с руския цар по богатство и власт, нито да създавам някаква ненавистна тирания в…

— Хенри, престани! — прекъсна го Джошуа грубо, отчасти защото също се уплаши, но и защото бе подценил този кошмар и си бе позволил да го забрави.

Бе извършил две престъпления. Две непростими грешки: Елинор и сега това.

Хенри Уолтърс се обърна рязко и замръзна, вперил невярващо очи в приятеля си.

— О, Господи, Джошуа?… И ти ли си замесен?

Джошуа примигна, напълно объркан. Блед като труп, Хенри Уолтърс се взираше в него, без да се помръдва. Разтрепери се отначало мъничко, сетне неудържимо.

— Значи с мен е свършено. Ето как са разбрали. Ти си ме издал. Аз ти казах, а ти…

— За Бога, Хенри, млъкни! Съвземи се! — Джошуа пристъпи, сграбчи го за рамото и го разтресе с все сила. — Не ставай за смях! Нищо не съм казвал! Включих се към тези негодници колкото да ги държа под око и да се опитам да ги спра, ако стигнат прекалено далеч! Познаваш ме от години! Знаеш, че презирам хора като тях. Презирам ги!

Хенри продължи да се взира в него и накрая примигна. Върху старческото му лице отново се изписа облекчение.

— О, слава Богу, Джошуа, сега вече ти вярвам. Но отпърво се усъмних. Не проумявах защо човек като теб ще се хваща с тях. — Думите му заглъхнаха и изведнъж в очите му отново припламна ужас. — Но какво можем да направим в такъв случай? Нищо. Нищо не можем да направим. Ще ни убият, Джошуа. И двамата ще ни убият. Окото им няма да мигне.

Джошуа се усмихна мрачно в знак, че е съгласен.

— Това няма особено значение за мен, Хенри, и без това вече съм пътник. От известно време знам, че е само въпрос на време. — Той вдигна рязко рамене, за да се отърси от самосъжалителните нотки. — Така че не могат да ми сторят нищо, което вече не е направила природата. Нека този лист остане у мен. Може да ми е необходим, за да убедя някои хора във Вашингтон, че не става дума само за долни слухове и уплашени старци.

— Да. Да, разбира се, задръж го. — Хенри му подаде листа така, сякаш беше заразен, и въздъхна дълбоко от облекчение, когато Джошуа го пое. — Благодаря ти. Благодаря ти, Джошуа. Сега поне, ако заловят мен, ще останеш ти. А ти можеш да ги спреш някак. От това ми олеква. Сега Господ вероятно ще ми прости. Поне имам някаква надежда. — Той замълча и погледна някак особено Джошуа. В очите му проблеснаха сълзи и изведнъж Хенри протегна ръка, за да се сбогува. — Бог да те поживи, Джошуа! Горд съм, че мога да те нарека свой приятел. Надявам се — въпреки всичко, въпреки онова, което сигурно си мислиш за мен, след като последната година се забърках с групата, надявам се, че още ме смяташ за приятел и не ме презираш прекалено много. Нали?

Джошуа бе обзет от противоречиви чувства и сред тях бяха и чувствата, от които се страхуваше Хенри Уолтърс. Но кой беше той, че да презира другите заради тяхната слабост? Господ даваше на едни сила, на други малодушие и Хенри се бе справил твърде добре за качествата, които бе получил от Всевишния. Оставаше да се види колко добре ще се справи оттук нататък Джошуа. Засега резултатът, който бе постигнал, не бе за завиждане.

— Разбира се, Хенри. Приятели сме от толкова време. Винаги съм разчитал на теб. — Успя да се усмихне, за да прикрие съмненията си, че се самозалъгва. — Сега се успокой! Иди да си починеш някъде. Замини в провинцията, може и в чужбина. Стига си се тревожил! И да се побъркаш, с нищо няма да помогнеш.

— Да, може би ще замина за провинцията. Имам ферма край Ланкастър. Водих там сина ти Чейс на лов, нали се сещаш? Ще ида там. Далеч от града.

— Добре, Хенри. Приятен ден, стари приятелю!

Джошуа погледна нетърпеливо часовника над камината. Вече закъсняваше за черквата, където щеше да е кръщенето на малкия Пенли. Налагаше се това, което трябваше да свърши, да почака няколко часа. „Но нито миг повече“, обеща си той. Щеше да поправи поне тази грешка. Бяха загинали прекалено много хора, бяха рухнали прекалено много красиви неща, унищожени от войната. Нямаше да позволи цялото това нещастие да е напразно. Трябваше да намери начин да осуети плана на коалицията. Явно битката с Елинор не бе единствената, която Господ му бе отредил да води в този живот. И макар да бе претърпял тежко поражение в първата битка, нямаше намерение да губи втората.