Джесика Сен Клер
Зимни рози (2)

Втора глава

Вашингтон, окръг Колумбия, празнуваше новината за преизбирането на президента Линкълн. Преките избори бяха много оспорвани, но за избирателната комисия, която всъщност имаше решаващата дума, не съществуваха колебания. В резултат на това тази седмица и бездруго оживената федеративна столица буквално гъмжеше от народ. Елинор Кортланд Бенингтън бе използвала цялото влияние на баща си, за да си осигури стая в хотел „Уилард“ на Четиринайсета улица и авеню „И“. Много по-лесно бе да наеме стая в хотел „Браунс“ на Шеста улица и авеню „Пенсилвания“, но „Уилард“ беше най-престижният хотел във Вашингтон и Елинор нямаше намерение да отсяда другаде. Прекоси фоайето в тежък викториански стил, шумолейки с богатите волани на фустата на атлазения си кринолин, и се усмихна на портиера в черно-кафява униформа, който побърза да й отвори. Облечени в ливреи камериери, кристални полилеи, дебели килими и чудото на чудесата — вътрешна канализация. Затънтената столица най-после бе придобила малко блясък, помисли Елинор. Не кой знае колко, но все пак имаше напредък. Взетата под наем карета я чакаше отвън и тя позволи на портиера да й подаде ръка и да й помогне да се качи на стъпалото, след което му метна за бакшиш дребна златна монета. Той не успя да я улови и докато каретата потегляше, Елинор загледа развеселена как мъжът коленичи на улицата и търси паричката в прахоляка на Вашингтон.

Беше казала на баща си Джошуа, че отива във Вашингтон да си купи нови шапки. В магазин „Уилям“ на авеню „Пенсилвания“ имаше голям избор. Рокли обаче си купуваше само от Ню Йорк или направо от Европа. Филаделфия беше втрият по големина град в света след Лондон, но по изисканост не заемаше същото място. За щастие Джошуа се съгласи, без изобщо да подозира каква е причината за пътуването на дъщеря му. А истинската причина беше обнадеждаващата новина, че най-после Елинор ще постигне своето. Беше получила телеграма от един приятел във военното министерство, който й съобщаваше, че май са се добрали до сестрата на Джонатан Пенли. Вече бе издадена писмена заповед за арестуването на Лийна Пенли Лейтън. Най-сетне! Елинор нямаше зъб на жената, просто търсеше начин да се справи с брат и Пенли, и то час по-скоро. Войната нямаше да продължи още дълго и всеки изгубен месец означаваше хиляди изтървани долари, защото контрабандата с оръжие носеше печалба само във военно време. А както за всяко друго начинание, и за контрабандата с оръжие се искаше капитал. След като баща й получи сърдечен пристъп и Джонатан Пенли пое управлението на банката, източникът на капитал бе пресъхнал. Но ако Лийна Лейтън паднеше в ръцете на федералистите, брат й Джонатан щеше да отвори отново трезорите и да не прави на въпрос дребните кражби на Елинор. Щеше да бъде принуден да го стори, инак сестра му щеше да гние в някой лагер за военнопленници, а той знаеше какъв ужас е там, нали също бе прекарал известно време в пленничество. Не даваше и косъм да падне от главата на сестра му аристократката, и за нищо на света нямаше да допусне тя да се озове в лагер. Най-малкото Елинор залагаше на това.

По това време на деня ресторантът не беше особено оживен. Елинор веднага позна Бристъл и забеляза, че е избрал усамотена маса. Сигурно за хората с неговата професия това се бе превърнало във втора природа. Бристъл бе един от тайните агенти в Бюрото за вътрешно разузнаване във военното министерство, оглавявано от Бейкър. А Бюрото бе отдел, създаден заради войната и разполагащ с много власт и затова хората в него бяха доста продажни. Патриотизмът във Вашингтон, окръг Колумбия, се свеждаше до едно — парите, независимо дали имаше война. Беше истинско удоволствие да общуваш с хора, които имат толкова проста представа за нещата.

— Здравейте, лейди Бенингтън!

Бристъл стана да я посрещне. Беше облечен безукорно, в черен костюм, бяла колосана риза и тясна черна вратовръзка. От джоба на жилетката му висеше скъп часовник, който се люшна леко, когато Бристъл се пресегна да й предложи стол.

— Драго ми е, господин Бристъл. — Елинор се усмихна, но доста сдържано, защото той не я привличате като мъж, а от погледа му бе ясно, че я харесва. Не искаше да си има усложнения. — Надявам се, носите това, за което ви бях помолила: веществено доказателство, че нашата обща приятелка, госпожа Лейтън, се намира в опасност.

Последва миг колебание. Елинор го забеляза и охлади усмивката си. Погледна предпазливо през рамо и бързо седна.

— Възникна дребен проблем, лейди Бенингтън.

— Колко дребен? — Усмивката и напълно се стопи.

— Ами… — Бристъл повдигна рамене. — Нищо не успяхме да измислим за това време.

— Време ли? Ако имах време за губене, нямаше да опра до вас и вашето проклето военно министерство!

Елинор рядко губеше самообладание, но сега избухна: вече си беше представяла страха върху лицето на Джонатан и как празните хазни в Ричмънд отново се пълнят.

— Появи се дребно усложнение. Един майор от федералната кавалерия прояви интерес към случая на тази жена. — Както говореше, Бристъл погледна листчето хартия, което държеше, и го разгъна бавно. — Точно така, Кортланд. От Осми пенсилвански полк.

— Кортланд ли?

— Да, странно съвпадение, нали? Същото сме и…

— Друг път съвпадение! — прекъсна го Елинор и избухна в ироничен смях. — Какъв глупак сте, не е никакво съвпадение. Това е брат ми. Значи Лийна Лейтън сега е в Атланта. — Тя посегна към листа в ръцете му и го сграбчи без извинение. — Ама че късмет! — бързо го прочете два пъти и й поолекна: положението не бе чак толкова трагично. — Но тук пише, че лагерът на брат ми е в Ресака, а не в града.

— И все пак…

— Няма „все пак“. Арестувайте тази проклетница, докато брат ми не се е върнал в Атланта!

— Невъзможно е. Не четете ли вестници, лейди Бенингтън? — Бристъл изобщо не беше глупак. Стана му неприятно, че го мислят за такъв, и след като също се заяде с жената пред себе си, се усмихна самодоволно. — Тази телеграма е отпреди близо седмица. На петнайсети Шърман напусна Атланта с цялата си войска.

— Тогава пратете телеграма на вашия човек и му кажете…

— От дванайсети нямаме връзка с отрядите на Шърман. Дори не знаем със сигурност в каква посока се е отправил.

Елинор бе толкова отчаяна, че изгуби ума и дума. Докато обмисляше положението, забеляза с леден поглед как агентът се подсмихва развеселен, но не му обърна внимание.

— Е, господин Бристъл, какво ще правим сега?

— Ще стоим и ще чакаме да получим някаква информация от подполковник Дрейк, който е прикрепен към армията на Шърман и прави всичко по силите си да изпълни нашите желания по отношение на тази Лийна Лейтън. Явно преди няколко седмици е напуснала Атланта и сега е в някаква ферма западно от града, до която се стига за един ден пеша. Дрейк е сложил на пост няколко десетки конници, който дебнат съпругът й бунтовник да дойде и да си я прибере. Щом се появи, Дрейк ще има достатъчно основания да арестува и нея.

— Искате да кажете, че сте пропилели цялото това време, за да я използвате като примамка за съпруга й? — Вбесена, Елинор запрати ръкавиците си върху бялата покривка. — Проклети глупаци, вече сте загубили няколко седмици! Какво ще стане, ако тя никога не се свърже с мъжа си? Какво ще стане, ако преди това я намери проклетият ми брат? Чуйте внимателно какво ще ви кажа! Не давам и пукната пара за съпруга на Лийна Лейтън. Трябва ми тя! А сега се свържете някак с този ваш Дрейк и му го предайте. Още сега!

— Но след като и брат ви е замесен…

— И за него не давам пукната пара! Той е един нищо и никакъв офицер. Над него има толкова много началници! Пратете го, ако искате, да се бие с редниците, но заловете тази жена!

Бристъл вдигна вежди.

— Баща ви също усложни нещата, като прояви интерес.

— Баща ми е един болен човек. Може да не доживее дори края на годината. Имате си работа с мен, Бристъл. Така ще бъде и занапред, когато баща ми вече ще е в гроба, а брат ми, ако изобщо оживее, ще си пилее времето в някоя банка.

Елинор мигновено си бе възвърнала самообладанието и отново говореше нежно, чак мило. Дори се усмихваше, макар и да не подведе с това Бристъл. Зелените й очи все още бяха убийствено студени.

— Арестувайте Лийна Лейтън! И да не съм ви чула пак да се извинявате. Разбрахте ли?

— Чудесно.

Бристъл кимна, стана и посегна към шапката си, „Мръсница! — помисли си. — И то изпечена.“ Все пак работеше от доста време във военното министерство и знаеше едно: личните чувства нямаха никакво значение. Важни бяха единствено заповедите на военния министър Стантън, на майор Екърт или на Лафайет Бейкър, до които тя се бе добрала по някакъв начин.

— Вашето желание е заповед за мен, лейди Бенингтън. Смятайте го за изпълнено. До края на месеца Лийна Лейтън ще бъде осъдена за предателство срещу федералното правителство.

 

 

Скалистата планина се издигаше като огромен гранитен купол на изток от Атланта. Извисяваше се направо от керемиденочервената пръст нагоре в ноемврийското синьо небе, властвайки над цяла Джорджия. Стюарт Лейтън често разполагаше тук наблюдателните си постове, а така също и своя лагер. Джон Макрей го намери още преди да се е зазорило.

— Имаме проблем, господа.

Подполковникът от конфедеративната армия говореше спокойно, с провлачения акцент на Южна Каролина. Спря коня под сянката на голям бор и посочи горичката в подножието. Мъжете се взряха в дърветата и забелязаха глава на кон и нечии крака в тъмносиня федеративна униформа. По нищо не личеше наоколо да има войници, но това не означаваше, че не са довтасали. Те бяха… някъде там.

Стюарт се изправи на стремето и огледа подножието.

— Онова там са земите на Макрей, нали?

Младият офицер, който яздеше до него, кимна и погледна през рамо. Останалите мъже мълчаха в тревожно очакване. Само конете помръдваха. Издрънча манерка: някой я бе надигнал да отпие от нея и я пусна рязко.

— Е, къде се крият проклетите северняци?

Въпросът на Стюарт беше риторичен и той се огледа, търсейки отговора. Земите на Макрей. Това явно беше клопка на северняците. Сега важното бе как да нападнат от засада тези, които ги дебнеха от засада. Лейтенантът на Стюарт го докосна по рамото и без да казва нищо, посочи към облака, извил се внезапно на запад — още беше далеч, но се придвижваше бързо. Основният корпус от армията на северняците се носеше по пътя Макъно. Ако Стюарт искаше да си върне Лийна, сега беше най-подходящият момент да нападне войниците, скрити в земите на Макрей.

— Добре, да потегляме.

Стюарт Лейтън моментално взе решение. Лийна все още беше негова жена и той носеше отговорност за нея. Пък и щеше да покаже на проклетите северняци как един Лейтън държи на това, което му принадлежи. Посочи с ръка и бунтовниците като един се втурнаха надолу по гористия склон към фермата на Макрей и към северняците, които се бяха скрили някъде там и си мислеха, че именно те ще нападнат от засада. Докато галопираха надолу, партизаните си разменяха с плътни и загрубели гласове едни — единствени слова, които на този етап от войната вече не звучаха толкова необичайно. И тези думи бяха „Никаква милост“. Докато Стюарт Лейтън предвождаше отряда, нямаше да дадат нито един пленник.

 

 

Вътре във фермата на Макрей куршумите изтрещяха изневиделица като гръм от ясно небе. Лийна чу ответния тътен от кухнята на долния етаж, където Джени Макрей изпусна от уплаха някакво гърне. В този миг Лийна вече беше на стълбите и хукна към входната врата. „Северняците!“, помисли тя и тази единствена дума отекна с бясна сила в съзнанието й. Джон Макрей не бе довел Стюарт навреме. Както Блайдсуд в долината Шенандоа, както Атланта в онази ужасна септемврийска нощ, тя за пореден път се беше озовала сама, без човек, който да й помогне, докато северняците нахлуват от всякъде.

Някаква граната разцепи дървената рамка на вратата точно в мига, когато Лийна понечи да я отвори, и тя застина по-скоро от изненада, отколкото от страх. Виждаше достатъчно добре през прозореца до вратата, за да прецени, че в олелията отвън не бяха замесени само северняци. На лазурното небе се открояваха тъмносините униформи на федеративните войници, които, подгонени от конници в сивите куртки на Конфедерацията, напускаха своите постове и се втурваха кой накъдето види в голото поле. „Конфедеративната кавалерия!“, помисли Лийна, обзета от спонтанен изблик на гордост. Все пак нямаше да позволят на Шърман да прекоси Джорджия необезпокояван!

Внезапен гръм разби прозореца вляво от вратата и върна младата жена към действителността. После друг куршум счупи прозореца, до който току-що беше стояла, и тя наведе рязко глава, за да се предпази от разхвърчалите се парчетии стъкло. Сетне се завтече към относително сигурната кухня.

— Госпожо Макрей, слезте долу? Отвън се бият, не мога да ви кажа кой печели.

Още докато крещеше предупреждението, задната врата на къщата се отвори с трясък. На ясната слънчева светлина обаче не се виждаха никакви северняци и миг след като простена от страх и ужас, Лийна вече се усмихваше от облекчение. Младият Макрей и един офицер в изпомачкана конфедеративна униформа стояха на обраслото с мъх каменно стъпало и младежът се бе ухилил до уши.

— Елате, госпожо. Мъжът ви, ви чака. Тръгвайте с нас.

— Стюарт ли? — поуплаши се Лийна.

Видяла сивите униформи навън, си помисли, че това са хората на Уийлър. Но още преди да се е окопитила, Джени Макрей изпищя и се нахвърли като обезумяло животно върху двамата младежи.

— Не! — изблъска тя Лийна, завладяна от ярост. — Не, Джон, няма да ходиш! По дяволите, казах вече, няма да ходиш!

Младият Макрей замълча вироглаво и се опита да се отскубне от майка си, която го бе хванала за рамото. Хвърли гузен поглед на мъжа, застанал до него, но той сякаш не бе забелязал нищо. Вместо да се занимава с дребната семейна разпра, младият офицер вдигна очи и погледна над раменете на Лийна поляната пред къщата. Свъси покрито с прах лице, сякаш го бе пронизала остра болка. Озадачена, Лийна също погледна инстинктивно натам и чак тогава си даде сметка, че гърмежите внезапно са заглъхнали. Вместо тях се чуваха цвилене на коне и стенания на ранени. Стори и се, че долавя нечия молитва… после се разнесе поредният гърмеж. Уплашена, тя бавно се обърна към шума в далечината, но офицерът бързо я стисна с ръка за рамото.

— Не, госпожо! Я елате насам. — Униформеният офицер се стрелна покрай Джени Макрей и поведе Лийна за ръката. — Тази гледка не е за дами.

Говореше провлачено, но не на диалект, и когато Лийна се обърна към нето, видя, че очите му са странно помръкнали. Той определено нямаше желание да отговори на въпроса, изписал се в погледа й, само се извърна и посочи отворената задна врата.

— Оттук, ако обичате. Полковник Лейтън ще дойде, щом приключи.

— Щом приключи ли? — Лийна поклати глава и, объркана, погледна Джени Макрей, която продължаваше да стиска отчаяно сина си за ръкава. — Щом приключи с какво?

Момчето най-после успя да се откопчи от майка си… Първоначалното смущение отстъпи място на гнева, от който изразът му стана суров.

— По дяволите, мамо! Да вървим! Стига си ми опявала.

Младежът изтласка гневно жената, тя залитна и за да запази равновесие, се вкопчи в Лийна.

— Ти, проклетницо, си виновна! За кой дявол те пуснах в къщата си! Ама вие, богатите, знаете как да се вмъкнете навсякъде!

Лийна изпищя от страх и се отскубна от ръцете на жената. Младият офицер, който стоеше до нея, инстинктивно се притече да я защити. Вдигна едната си ръка, за да я предпази, а с другата отблъсна Джени Макрей и тя се стовари върху грубата кухненска маса. Още една глинена купа се заклатушка, търкулна се и се строши върху пода. Това беше последният път, когато Лийна видя Джени Макрей.

Миг по-късно усети върху лицето си слънчевата светлина и хладината на ясния син ден, която я обгърна. Младият офицер я дръпна навън през вратата на къщата. Около мръсната бяла ферма вече се виждаха конници. Сред тях бе съпругът й Стюарт, русокос и синеок, все така красив, както онзи ден в Ричмънд, когато преди години, през 1861-ва, се бе омъжила за него. Ала изглеждаше променен. Различен. И не само защото бе в овехтял сив конфедеративен шинел на лекета. Изведнъж Лийна се уплаши от него, „Глупости! — каза си тя. — Той ми е съпруг.“ Но още преди някой от двамата да е казал нещо, се появи друг конник и Стюарт мигновено насочи вниманието си към него.

— Готово, полковник — рече мъжът и ухилен самодоволно, прибра в кобура още димящия колт. — Здравата ги наредихме тия проклети северняци. Страхотен цирк изпуснахте. Едно приятелче ревна за майка си. Голям майтап, нали?

Лийна погледна непознатия уплашено и смутено, сетне в миг всичко й се изясни. Божичко! Ето откъде са идвали воплите за милост. Изстрелите. Последвалата гробна тишина. Бяха ги избили до крак. Какво беше станало с Юга?

— Обичам умрели северняци.

Мъжът се наведе от седлото, изплю насъбралия се в устата му кафяв тютюнев сок и избърса устни с длан. Най-неочаквано избухна в гръмогласен смях, пришпори запенения кон и се отправи към горичката край памуковите поля в дъното.

Вцепенена от ужас, Лийна го изпроводи с поглед. Смехът му още отекваше из нивите. След това, в далечината екна пронизителният вик на бунтовник. Младата жена потрепери от лудешките нотки в този вик. Идеше й да се обърне и да побегне.

— Трийджак — изрече ненадейно Стюарт и посочи нехайно към отдалечилия се конник. Сетне, сякаш усетил страха й, се усмихна някак развеселено. — Не бой се. Трийджак хапе само бесни кучета и северняци. — Гледа я известно време и явно взел някакво решение, скочи от седлото и отиде до нея. — Да тръгваме, скъпа! Че току-виж довтасала армията на северняците. Изпълнихме нормата си за днес.

Бързо й помогна да се метне на седлото. Лийна неволно погледна над прашната сива куртка на Стюарт на запад, където федеративните войски напредваха в колони. Изведнъж я пронизаха болка и страх. „О, Божичко, Чейс! Дали не сгреших? Стюарт може и да ми е съпруг, но дали не трябваше да остана с теб? Не, не можех. Сега ти си ми враг. Господ да е на помощ и на двама ни. Враг! Нямах друг избор!“

 

 

Когато патрулът на северняците стигна във фермата на Макрей, слънцето вече клонеше към залез в наситено синьото небе на Джорджия и сенките около високите дъбове и борове покрай пътя се бяха издължили. Скалистата планина се издигаше на няколко мили северно като безмълвен великан, мрачен и замислен. Веднага биеше на очи, че нещо не е в ред. Над труповете на нападнатите от засада федеративни войници, оставени да дежурят, вече кръжаха мухи. Младият лейтенант, командващ военния патрул, спря като закован и нареди на един от подчинените си бързо да се върне и да доведе майора.

Денят вече се струваше безкраен на майор Кортланд. Бе яздил дълго, предната нощ не бе мигнал, придвижваше се предпазливо, за да не го изненадат отрядите на Конфедерацията, които продължаваха да кръстосват Джорджия, оглеждаше се в очакване на куриера, когото беше пратил при Дрейк и който още не се беше върнал. Беше мрачен, щом младият войник му предаде съобщението. Свъси се още повече, когато най-сетне влезе със своя патрул във фермата на Макрей и видя каква касапница се е разиграла там. За пръв път този ден забрави Лийна Лейтън.

Издаде кратки заповеди и остави наряд войници отвън, за да погребат федеративните войници — или това, което беше останало от тях, сетне пое уморено към близката къща. Труповете бяха обезобразени, съвсем в стила на най-жестоките партизански отряди. Някои приписваха тези жестокости на Лейтън и неговите хора, въпреки че не съществуваха кой знае какви доказателства. Наистина, кланетата бяха започнали предната година във Вирджиния, когато там беше Лейтън, но после партизаните и другаде проявяваха същата жестокост. От начало всички бяха стъписани и възмутени. „Сега, помисли мрачно Чейс, само се възмущават.“ Повдигаше му се. Някои от по-младите войници си изповръщаха червата, докато яздеха през залесеното дере, където бяха простреляни повечето северняци. „Проклета война, каза си Чейс, същинска касапница!“ Двайсет и осем мъже лежаха мъртви край една нищо и никаква ферма.

На прага на къщата стоеше жена, която гледаше приближаващите войници. Беше се загърнала с дрипав шал, бе рошава.

— Вие ли сте госпожа Макрей? — попита Чейс, когато стигна при боядисаната в бяло къща.

Слезе от коня и докосна с отсечено движение периферията на шапката си. Тръгна бавно към жената, без да сваля очи от нея. Погледът и беше странно безизразен.

Джени Макрей го гледаше вторачено, без да помръдна.

— Взеха ми момчето — изрече с мъртвешки тон.

С крайчеца на окото Чейс забеляза как Грир се кръсти. Беше англикан, но разбра реакцията на Грир, който изповядваше католическата вяра.

— Извинете — рече Чейс и даде знак на капитана да бъде нащрек. — Ние сме от войската на генерал Шърман. Нали ще разрешите да проверим…

— Взеха ми момчето. Последното ми момче. Взеха ми момчето.

Жената гледаше вторачено през лявото му рамо. Почти неволно Чейс проследи погледа й. Там нямаше нищо. Нарядът, който погребваше труповете, не се виждаше от къщата и работеше, без да вдига шум. Чейс стрелна с очи Грир и му кимна да влезе.

— Извинете, че ви безпокоим, госпожо.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади лист хартия — копие на „Изрична заповед № 120“, издадена от генерал Шърман. Жената едва ли щеше да я разбере, но Чейс прочете заповедта на глас, за да разсее тягостната тишина.

— „Армията да събира храна за конете… провизии най-малко за десет дни… фураж за три дни… В районите, където партизаните пречат на нашето придвижване… или жителите се държат враждебно, арменските командири не бива да проявяват милост и са длъжни със сила да конфискуват коне, магарета и каруци и др., които принадлежат на местното население… Частите трябва да оставят на оцелелите семейства разумни количества храна, с която да преживяват.“

Прочете заповедта и млъкна. Жената не отвърна нищо. Дори не мигна. Чейс въздъхна, обърна се и махна на мъжете към плевнята и навесите. Грир излезе от къщата и поклати глава. Бяха изпуснали нападателите. Те се бяха изтеглили отдавна. „Може би е за добро — помисли Чейс. — Войниците са уморени и изнервени, като нищо можеха да линчуват бунтовниците, ако ги заловяха.“ Щяха да ги хванат друг път, когато са по-спокойни. Опитваше се да си го втълпи, за да не обръща внимание на внезапно обзелото го необяснимо чувство, че това няма да стане никога. Сви рамене и се обърна.

— Ще ви оставим храна, с която да изкарате зимата.

— Полковник Лейтън ли търсите?

Чейс се сепна дори от това, че жената е проговорила. Инстинктивно посегна към сабята и, усетил студения метал под пръстите си, се завъртя на пета. Жената не беше помръднала. Той с усилие пусна сабята и отново погледна Грир.

— Замина. Тя също. И ми взеха момчето.

Чейс я погледна недоумяващо, но жената не обясни нищо повече. Накрая той просто кимна и вдигна бързо ръка към шапката си. Госпожа Макрей явно не беше с всичкия си. Здрачаваше се, а основният корпус беше на мили оттук. От странната тишина изпита усещането, че направо от червената пръст лъха омраза към северняците. Издължените сенки наоколо бяха някак студени и зловещи. Във въздуха витаеше миризмата на смърт. Нямаха какво повече да търсят в тази ферма с нейната малоумна стопанка. Чейс се метна на седлото тъкмо когато един от завърналите се войници извика и се спусна да грабне нещо от ръката на жената.

— Злато! Виж ти какво имало тук! Бунтовничка…

— Хейзън! Престани! — намеси се Грир и издърпа с усилие верижката от ръцете на войника. — По дяволите. Хейзън, какво…

— Конфискувам припаси! Нали заповедта е такава, капитане? Няма златни часовници да яде тази зима, я!

Грир избута войника към коня му.

— Господи, Хейзън! Вониш на долнопробно уиски. Я дай манерката!

Хейзън се подчини и го изгледа кръвнишки, Грир помириса течността и я изсипа върху червената пръст, която стана морава.

— „Припаси“ означава „храна“, Хейзън. Запомни го.

Чейс кимна и понечи да обърне коня, но внезапно спря и се намръщи.

— Това не е часовник.

Наведе се от седлото, направо не можеше да повярва на очите си. Наистина не беше часовник. Беше колие. Колие, което той добре познаваше.

— Откъде го взехте това?

Джени Макрей се усмихна някак странно. Държеше високо колието и то се полюшваше на слънчевите лъчи.

— Бива си го, нали?

Усмивката й се разшири и тя се изхили тихо, загледана в него.

 

 

Елинор вече се чувстваше по-добре. Срещата с Бристъл я беше разстроила, но оттогава беше минал цял ден. Вчера следобед се поохарчи доста в „Уилямс“, ала това й бе само добре дошло. Вечерта присъства на бляскав прием: военният министър Стантън лично й изпрати гравирана покана и тя се забавлява до премала. Беше й приятно с красивия млад армейски капитан, комуто бе поверено да й кавалерства. Поусмихна се при спомена за него. В началото бе очарователен и дори я ухажваше предпазливо. Елинор беше облечена в рокля с прасковен цвят, която до кръста беше обшита с мъниста и беше с дълбоко деколте. Бе засенчила всички дами на Вашингтон — включително и тая повлекана, госпожа Линкълн, съпругата на президента. Мери Тод Линкълн приличаше в тяло на изсушена скумрия. Колкото и да харчеше за тоалети, пак си беше недодялана провинциалистка от Илинойс. Елинор видя изражението на госпожа Линкълн и дочу как започна да хока мъжа си, когото държеше под чехъл. Линкълнови си тръгнаха рано. Елинор се усмихна при мисълта как всички жени, присъствали на приема във Вашингтон, още сутринта са хукнали при шивачите си да им шият рокли като нейната. Но докато роклите бъдеха готови, Елинор вече щеше да е с друг тоалет.

Ако не се брои Лийна Лейтън, животът беше доста приятен.

Ето например капитан Бенджамин Ноулс. Той беше във Вашингтон само за половин месец, бе получил отпуск от армията на Грант на река Потомак. Едвам прикри учудването си, когато по време на танците Елинор му прошепна в ухото дръзка покана. Той получи ерекция почти мигновено. Тя го усети, когато младежът я притисна до себе си, за да я завърти във валса. Войната се бе проточила прекалено за младите мъже. Тя нарочно продължи да го възбужда, като остана още цял час на приема. Капитанът вече трепереше, когато се качиха в закритата карета. Елинор беше казала на кочияша да мине по по-дългия път до хотела и докато вземаха последния завой при площад „Лафайет“, Ноулс беше забравил за доброто възпитание и я облада направо върху седалката — голям подвиг, като се има предвид колко фусти си бе сложила Елинор. Нощта бе дълга и сладка. Елинор предполагаше, че днес младежът ще спи чак до вечерта.

Освен това тя имаше още една причина настроението й да е къде-къде по-добро. Хрумна й, че има и други начини да притисне до стената тоя мухльо Пенли. Щеше да пише на мъжа си Хадли, който още беше в Ричмънд. Правителството на Конфедерацията изгаряше от нетърпение да получи контрабандните пушки точно както тя — да му ги продаде. Хадли безспорно можеше да убеди отчаяните конфедералисти да включат Лийна Лейтън в някакъв списък, да предложи подкуп на един-двама души. Така и хората на Пенли щяха да тръгнат по петите на момичето. А Елинор не даваше и пет пари от кой лагер ще я заловят. Не я интересуваше какъв цвят са униформите на мъжете, които ще я арестуват. Резултатът щеше да е същият. Джонатан Пенли щеше да се озове в задънена улица и волю-неволю да играе по свирката на Елинор: трезорите на банката щяха да се отворят отново, а контрабандните пушки щяха да започнат да пресичат границата на Мериланд. Това пътуване все пак се оказа полезно.

 

 

Лийна нарочно яздеше по-встрани от партизанския отряд на Стюарт и си представяше, че това е обичната й Вирджиния, а не чуждата Джорджия, опитваше се да избяга от горчивата действителност на войната, белязала всичко наоколо, и да си почине в света на оживелите спомени. Понякога само това я спасяваше да не полудее — споменът за предишния свят и надеждата, че някой ден той отново ще се върне. В тази част на Джорджия и беше по-леко, отколкото другаде. Тя й напомняше тучните зелени хълмове на Вирджиния. И тук имаше полегати залесени хълмове с тесни бързеи, богати изумрудени пасища, борове и други дървета, чиито корони бяха започнали да се обагрят в цветовете на есента, и накрая червени смрадлики, наситено синьо небе и сухи листа, които пукаха едва чуто под копитата на конете. Орехите бяха узрели и ако времената бяха по-щастливи, Джюъл щеше да направи орехов сладкиш.

Конят се дръпна уплашено. Лийна хвана по-здраво юздите и погледна през рамо. Още нямаше нищо тревожно, бе сигурна. Северняците бяха на много мили зад тях, не бяха стигнали и Ковингтън. Тя още можеше да язди встрани от основната група мъже и това й беше приятно. Освен мъжа й, младия лейтенант Уокър и Макрей, с тях имаше още петдесетина мъже от партизанската група, все странни и страховити — може би дори по-опасни от северняците, които идваха отзад. Лийна реши да язди по-далеч от тях през деня и да не се отделя от палатката на Стюарт през нощта. Ако това беше най-доброто, останало от Джорджия, един Господ знаеше как ще спрат многочислената армия на Шърман. Въстаническата кавалерия на генерал Джо Уийлър наброяваше не повече от няколко хиляди души — все едно муха да напада слон.

И все пак сега Лийна се тревожеше толкова за северняците, колкото за детето, което май носеше в утробата си, макар и да не й личеше още. Сутринта пак и прилоша. За щастие бе почти сигурна, че Стюарт не е забелязал. И слава Богу! Само това оставаше, да се досети! Лийна трябваше да крие, че е бременна, докато Стюарт я качи на влака за семейната му плантация край Чарлстън, а после щеше да се моли той да помисли детето за свое. Можеше пък мъжът й да се хване. Тя трябваше да го изиграе. Стюарт почти не й обръщаше внимание. Откакто я бе прибрал от фермата на Макрей, се държеше внимателно, но някак отчуждено, сякаш Лийна беше човек, случайно попаднал в неговия живот, навлек, който трябваше да понася безмълвно. Между тях витаеше странното усещане, че са непознати, които се опитват да си спомнят защо не бива да се чувстват толкова чужди един на друг. Стюарт се държеше както никога студено, вечно бе мрачен. А Лийна помнеше как преди години се е усмихвал. Въпреки че не бе кой знае какъв веселяк и шегаджия, поне от време на време се усмихваше. Сега го нямаше дори това. Дължеше се на войната, разбира се. Но други мъже, които също воюваха, бяха съхранили мъничко от човечността си и пак се усмихваха. Например Чейс Кортланд. Беше се усмихнал в тъмнината на онази последна нощ в Атланта, докато лежеше уморен в прегръдките й. Лайна беше усетила нежната извивка на устните му, когато той допря лице до голите й рамене. Тъкмо онази нощ бе заченала детето, което сега носеше тайно в утробата си. Дете на един северняк, но въпреки това й бе неописуемо скъпо — може би именно чрез него бе предала съпруга си конфедералист, бе изменила на своята съвест на конфедералистка. Сега Стюарт й изглеждаше много чужд, много далечен, за да се опитва да му обясни истината. Но си обеща да изкупи своя грях пред него. Да му роди дете, което да се грижи за дома му, да споделя леглото му. От тук нататък трябваше да мисли за детето като за негово, а не на Чейс, нищо не биваше да нарушава верността й. Тя беше съпруга на офицер от Конфедерацията. Занапред щеше да бъде образец за преданост и непреклонна издръжливост, присъщи на повечето южнячки. След няколко дни щяха да са в Медисън, на тамошната железопътна гара. Стюарт смяташе да я качи на никой влак, който отива на изток, далеч от фронта. Вероятно първо до Огъста и оттам до Чарлстън, до семейната плантация на Лейтънови. Подобна на другите жени в рода, и Лийна щеше да се посвети на това да подкрепя мъжете, заминали да воюват. Дължеше поне това на своя съпруг конфедералист. Беше го решила, след като се бе ужасила от жестокостта на северняците.

Стресна се от внезапен силен смях. Конят под нея се дръпна уплашен и мигновено се изправи на задни крака. Стъписана, Лийна отчаяно се опита да се вкопчи в гривата му, но не успя. Усети как се изплъзва от седлото и за миг зърна ухилено и страшно лице, увиснало с главата надолу от клона на дървото над нея. Жребецът се изправи на задни крака, а лицето се разсмя и започна да пее. Лийна изпусна юздите, нозете й се изхлузиха от стремената и когато животното пак стъпи на земята, тя падна.

Стюарт вече беше при жена си, когато Лийна дойде в съзнание, но земята под нея беше твърда и тя бе паднала със зашеметяваща сила направо по гръб. Трийджак се залюля и скочи с радостен кикот от клона, след което изчезна зад дърветата, явно не особено обезпокоен от сърдитите упреци на командира си.

— Добре ли си, Лийна?

Гневът на Стюарт изглеждаше искрен и тя успя да кимне, опитвайки се да седне. Нещо помръдна в корема й, дъхът й спря. „Бебето. Божичко, бебето!“

— Този проклетник е луд! Ако не надушваше северняците от пет мили, щях да го застрелям на място.

— Май ми няма нищо — изрече не особено убедено Лийна, ала Стюарт не го забеляза, толкова беше ядосан.

Протегна ръка, за да й помогне да стане.

— Съжалявам, скъпа. Въпреки всичко бихме могли да се отнасяме по-добре с жените — усмихна се той насила. Лийна го погледна и бързо отмести поглед, за да скрие сълзите на ужас и вина. — Големи боклуци, няма що! В старите времена щяхме да го обесим за това, но сега не мога, съжалявам. Всичките ми трябват, за никъде съм без тях. Особено без Трийджак. — Той й помогна да стане, като я придържаше за рамото. — Сигурна ли си, че си добре? Ще яздя известно време заедно с теб.

Лийна успя да кимне, но коремът пак я преряза и тя затвори очи, за да отправи мигновена молитва: „Моля те, Господи, смили се над мен! Остави ми нещо от тази война. Остави ми бебето. Моля те!“

— Ела, Лийна. Ще ти помогна.

Усети как Стюарт я хваща през кръста и я вдига, за да я качи на празното седло. Вцепенена, тя все пак успя да се пресегне и да стисне юздите. Изчака безмълвно лейтенант Уокър да доведе коня на Стюарт. Поеха отново по покритата с борови иглички пръст в гората и колкото и да се мъчеше, Лийна вече не можеше да си представи, че това е Вирджиния. Потръпна един-два пъти, дочула в далечината ехтящия смях на Трийджак.