Джесика Сен Клер
Зимни рози (17)

Седемнадесета глава

Уитни усети, че се е случило нещо лошо, още щом съпругът й застана на вратата. Джонатан изглеждаше различен. Не бе просто изморен от дългата безсънна нощ. Движеше се непохватно, като човек, смазан от някаква загуба или мъка, и тя забърза към него с тревожен въпрос. Едва ли бе заради Лийна — вестите за нея бяха донякъде успокоителни. От всички хора, които знаеха за това, Уитни може би бе единствената, на която наистина й падна камък от сърцето, когато научи, че Чейс Кортланд е обещал да закриля Лийна, тъй като му имаше пълно доверие. Където и да се намираше Лийна, Чейс Кортланд щеше да я намери. Бе станало нещо друго.

— Какво има, Джон? Какво се е случило пак?

— Елинор Кортланд пренася тайно оръжие за Юга. Току-що ми каза. Всъщност доказа ми. В първия момент не повярвах, но излезе, че е истина.

Дъхът на Уитни секна. Изненадата й сякаш се предаде на детето, което носеше в утробата си, и то зарита неспокойно в корема й. Уитни сложи ръка по навик върху размърдалата се ръчичка или краче. Оставаше й само една седмица до термина, бебето бе слязло ниско и тази вечер й тежеше повече от всякога.

— Значи затова се вижда с Роланд Ходжес. Би трябвало да се досетя, но просто не ми хрумна. Изпратила е хиляди пушки през границата на Мериланд. Боеприпаси и лекарства. Смята да прати още, стига да излъжа и да я защитя пред баща й. Ако отрека онова, което му е писал майор Кортланд и което сам казах на Джошуа нощес. — Джонатан се обърна рязко, по лицето му ясно личаха и гняв, и тревога. — Защо не ми е казала от самото начало? Защо не ми е казала, че работи за Юга? Можех да й помагам, вместо да й преча толкова упорито!

— Да й помагаш ли? — погледа го стъписана Уитни. За миг се усъмни дали го е чула добре. — Да помагаш на лейди Бенингтън, като предаваш доверието, което ти имат Джошуа Кортланд и майор Кортланд? Да нарушиш клетвата, която си дал, за да получиш амнистия, когато…

— Заклел съм се единствено, че няма да използвам оръжие срещу федералното правителство, а не че няма да помагам на Юга. Не дължа нищо на Чейс Кортланд. А колкото до Джошуа, вероятно ще е много по-благородно от моя страна да отрека какво е направила и да не разкривам каква е. Елинор му е дъщеря, Уитни, но той е загубил един син, убит от Конфедерацията. Така че и в двата случая ще изгуби. Пък и моето най-голямо задължение е да съм верен на своята родина… Най-малкото беше. Вече и аз се обърках.

Уитни усети как от думите на съпруга й я побиват студени тръпки, как я обзема ужас, от който остава без дъх. За миг настъпи мълчание. Сетне тя се пресегна да го хване здраво за ръката.

— Нали не смяташ наистина да отстъпиш пред нея? Да излъжеш и да обвиниш брат й в лъжа? Ами Лийна? Нали тъкмо Елинор я изложи на такива опасности!

— Според нея всичко било блъф. Нищо не я заплашвало.

— Не вярвам. Както и майор Кортланд. Бил е доста загрижен, щом е писал на баща си чак от Атланта. И щом е тръгнал полужив с армията, за да се опита да й помогне!

Джонатан отново помръкна и очите му се изпълниха с болка, когато се обърна към жена си:

— Не очаквам да ме разбереш напълно, Уит, но пушките, лекарствата… Бях войник, не забравяй. Знам какво означават тези доставки за нас. Имаш ли представа какво е да се бориш срещу седем патронен шарпс с овехтял мускет, да виждаш как приятелите ти умират, защото хининът е свършил и няма как иначе да се свали температурата им? Господи, Уит, знаеш ли какво е да си безпомощен и отчаян! Готов съм да продам душата си, та Югът да получи равни шансове. Аз самият никога не съм имал равни шансове. Може би Елинор Кортланд ще ги даде на войниците, които още се бият на фронта. И ако е в състояние да го направи, как да я спра?

Настъпи дълга пауза. Уитни се взря в очите му и усети как се просълзява. Сякаш изгуби дар слово. Задави се от сълзи и когато накрая събра сили да проговори, първите й думи прозвучаха като ридание:

— О, Джон… Всичко свърши! Вече е твърде късно. Ти сам го каза в деня, когато пристигнах във Филаделфия, помниш ли? Югът никога не е имал шанс. Никога, Джон. Още от първия изстрел при Форт Съмтър. Елинор може и да е пращала оръжие на Конфедерацията, но това не е променило нищо, нали? И сто хиляди пушки нямаше да променят нищо. Знам едно: каквото и да е направила за Юга, не е било от патриотизъм. Дори от състрадание. Сторила го е, за да спечели. Тя прави всичко само за пари. Това е поредното доказателство колко непоправимо зла е тази жена: продала е собствената си страна, макар и да е погребала единия си брат, който е отстоявал каузата на същата тази страна. И продължавала го прави, въпреки че единственият й жив брат е обстрелван с куршуми от същите тези пушки! Джон, погледни, за Бога, истината в очите! Елинор не се интересува от нищо, освен от себе си. От нищо. Това просто е поредната интрига, с която се опитва да те хване в капана си.

— Уит, давам си ясна сметка за всичко това! Не си правя никакви илюзии за подбудите на Елинор! Но това не променя дилемата, пред която съм изправен. Лейди Бенингтън може и да е самият дявол, но ако дяволът е готов да помогне на Конфедерацията, вероятно съм длъжен да му помогна и аз. Не го ли да разбираш? Толкова е просто!

— Да, наистина е просто, мен ако питаш. — Очите на Уитни изведнъж бяха станали студени. Толкова студени, че Джонатан изтръпна от хладината и твърдостта, които видя в тях. — И се чудя дали да не тълкувам буквално сравнението, което току-що използва. Помогнеш ли на лейди Бенингтън, помагаш на самия дявол. Осъзнай какво смяташ да направиш. Елинор Кортланд е готова да използва всеки и всичко за своите мръсни амбиции. Теб, мен, баща си, брат си, дори тази ужасна война. Но целите невинаги оправдават средствата, Джонатан. Някога ти мислеше така. Цял живот си следвал това свое убеждение. Така че не можеш да помогнеш на Юга, като излъжеш и защитиш лейди Бенингтън. Не можеш да излъжеш Джошуа, колкото да й направиш услуга!

Някаква болезнена упоритост се бе отпечатала на лицето му, докато Уитни му говореше. Джонатан вдигна рамене и се извърна.

— Може и да се наложи, Уитни. Докато в Ричмънд има конфедеративно правителство, докато конфедеративните войници още са на бойното поле, моят най-голям дълг е към тях. Може и да греша, но това може да означава, че трябва да защитя заради тях Елинор Кортланд. Жалко, че не знаеш какво ми е на душата.

В очите на Джонатан се четеше мъчителната дилема, пред която бе изправен, когато той спря при прозореца и погледна към притихналата къща на Кортландови. Уитни застана зад него, изчака още само миг, след това тихо и безпомощно се обърна и излезе. Надвисна тягостна тишина, докато накрая Джонатан въздъхна, просълзи се и прошепна на глас своите съмнения:

— Господи, не знам какво, да направя. Не знам кое е правилно, кое — грешно. Вече не знам дори какво да кажа на Джошуа Кортланд.

 

 

Следобед на същия ден, изпълнен с толкова събития, Елинор стоеше в салона на първия етаж и се възхищаваше на изискания нов виненочервен персийски килим, на пъстроцветните отблясъци на масивния кристален полилей и аплиците край камината, на прелестната дърворезба по тапицираните със синя дамаска кушетки в стил „Чипъндейл“ и разбира се, на своето отражение в огромното стенно огледало с позлатена рамка. Реши да пренареди отново стаята, когато най-сетне баща й умреше. А също и трапезарията, където бе изиграла едно от най-добрите представления в своя живот, за което се поздрави. Щеше да се отърве от прекалено масивната махагонова маса с грозния, неподходящо голям стол в единия край. Може би щеше да наеме майстор, който да направи гипсови орнаменти по таваните или да ги изрисува, както в някои от най-хубавите европейски къщи. Домът щеше да стане наистина великолепен, по-хубав дори от къщата на Роланд Ходжес. Като изложбена зала, за която всички във Филаделфия да говорят със завист.

Бе поела огромен риск, разкривайки пред Джонатан Пенли с какво всъщност се занимава. Погледна се внимателно в огледалото, погълната от мислите си, и видя как върху лицето й бавно се появява усмивка. Огромен риск, от който щеше да спечели. Бе забелязала смущението в погледа му, когато Пенли си тръгваше. Ненагледният й честолюбив брат Чейс се бе върнал на фронта, бе неоткриваем, както напредваше с армията, и месеци наред никой нямаше да я изобличава в двуличие. Най-накрая ръцете й щяха да бъдат развързани, както мечтаеше от толкова време. Баща й — изпълнен с чувство за вина и разкаян, щеше да се чуди как да й се извини, след като Пенли се отрече от обвиненията си, и нямаше да каже и дума, каквото и да правеше тя отсега нататък. Чейс щеше да умре, баща й вероятно също, преди двамата да се съберат, за да разкрият истината. Ах, какво сладко бъдеще я чакаше!

Бе прекалено погълната от тези мисли и не чу кога се е отворила входната врата. Но когато вратата на салона изведнъж зейна, Елинор се сепна. Замръзна на място и видя в огледалото отражението на мъж, застанал на прага зад нея. После възкликна от изненада и се извърна толкова, че богатите дипли на лазурносинята й рокля се размазаха в хладното отражение на огледалото.

— Хадли! — ахна смаяна Елинор.

Това бе единствената пречка за плановете й, за която дори не се бе сетила. Съпругът й бе нарушил всичките й заповеди, бе напуснал Ричмънд и бе дошъл при нея във Филаделфия. Това можеше да означава невероятен провал.

— Хадли! Какво, по дяволите, правиш тук?

— О, посрещаш ме толкова радушно, че чак ми се вие свят, любов моя!

Хадли се бе променил от последния път, когато преди повече от година го бе видяла в Савана. Изглеждаше отслабнал, мрачен, някак по-суров. Животът в столицата на умиращата Конфедерация бе оставил неизличим отпечатък върху него. Лицето и ръцете му бяха потъмнели от вятъра и слънцето, русата му коса и брада вече бяха прошарени, в очите му се бе загнездила мъка.

— Ти, разбира се, изглеждаш добре, Елинор. Така и очаквах.

— Защо, дявол те взел, не си там, където ти е мястото — в Ричмънд?

Усмивката на Хадли помръкна и стана цинична.

— Защото Ричмънд всеки момент ще рухне, драга моя. Защото градът гладува и страда, смазан от мъка, която ти никога няма да разбереш. Не можех повече да стоя там.

— Но аз смятах да изпратя още един кораб с пушки. Сега провали всичко…

Той прекъсна съскащия й потаен шепот, като вдигна рамене и каза безгрижно високо:

— Всичко свърши, Елинор. Дойде краят на твоята малка империя. Време е да се прибираме.

Елинор го погледна изненадана и онемяла. „Внимавай — предупреди я нещо. — Това не е Хадли, когото водеше на сиджимка.“

— Разбира се, щом си решил така, скъпи.

Отиде да го целуне и да му се усмихне най-сетне за добре дошъл, но почти не забеляза с какво нежелание Хадли откликва и на двете. Бе погълната от мисълта как да извлече полза от този неочакван обрат.

— Как стигна до тук, между другото? Сигурно пътуването е било доста тежко?

Обърна се уж непринудено и го поведе за ръката по-далеч от вратата на салона. Не бе забравила за Кук и знаеше, че не е изключено той да подслушва пред вратата. Както вървеше, се извърна: от светлината на вратата личеше, че отвън не стои никой, и Елинор се успокои.

— Всъщност не беше толкова трудно. Генерал Грант е струпал към стотина хиляди войници, които се опитват да влязат в града, но малцина желаят да го напуснат. Като англичанин, тоест като човек, който е неутрален, си уредих без проблеми необходимите документи, за да напусна Ричмънд.

— Нали носиш парите? Триста хиляди долара в злато?

— Двеста и петдесет хиляди долара. Плюс памука, който вече е натоварен на кораби за Насау и оттам към английските фабрики.

— Двеста и петдесет хиляди долара ли? — възкликна Елинор, моментално забравила, че трябва да е предпазлива. Смръщи се разочарована и повиши глас: — И таз добра, Хадли! Трябваше да донесеш поне триста хиляди долара.

— Не им взех нищо за последната пратка, Елинор. Дадох им я безплатно. Касите на конфедералистите са опразнени. Мнозина от мъжете, с които живях, с които се храних тази последна година, дадоха и последния си цент за тази изгубена кауза. Дори милионерите останаха без пукната пара. Защо да си взимам грях на душата? И аз трябваше да им дам нещо.

— Но цели петдесет хиляди долара? Не можа ли да се задоволиш с по-скромна щедрост?

Той дълго я гледа, без да продумва, и в изморените му очи проблесна отвращение.

— Не. Не можах. Знаеш ли как платиха за предпоследната пратка? Жените даваха халките си, мъжете — златните си катарами, часовниците си, всичкото злато, което имаха.

— Е, сами са си го избрали, Хадли. Това е тяхна война, не е наша.

— За известно време стана и моя. Бе неизбежно, живях твърде дълго там. Шапка им свалям на тези хора. Започнах да се презирам, че печеля от тяхната смелост, благородство и страдание.

Елинор забеляза една малка възможност и се усмихна, протягайки ръка.

— Е, щом си станал такъв пламенен поклонник на Юга, защо го напусна точно сега, скъпи? Войната ще свърши всеки момент, помисли за възможностите, които се откриват. Можем да купим цели плантации — от двеста и петдесет до триста акра всяка, за сумата, която ще дадем за билети до Англия. На юг ще си живеем като царе! Вече разговарях с някои хора и те се съгласиха да ни помогнат. Запознай се с техните намерения. Защо да не се включим и ние? Щом войната свърши, можем да спечелим четири пъти повече от парите, с които вече разполагаме.

Това беше фаталната й грешка. В едно отношение Елинор понякога беше изненадващо наивна. Мислеше единствено за себе си и не бе в състояние да влезе в положението на другите, дори на съпруга си, когото познаваше толкова добре. Не бе способна да разбере съчувствието. Разпалена от това великолепно хрумване, изведнъж забеляза с крайчеца на окото как Хадли вдига ръка, сякаш за да я удари. Извика по-скоро от изненада, отколкото от страх, и се дръпна, за да избегне удара.

— Лорд Бенингтън!

Точно в този миг влезе Джошуа. Гласът му проряза като нож съзнанието на двамата в салона и те замръзнаха като попарени. Хадли се завъртя и се взря като слепец в Джошуа. След това примигна, бавно свали ръка и отстъпи встрани.

— Господин Кортланд!

Вече бе станал южняк, бе живял твърде дълго сред южняците. Изрече радушния поздрав към Джошуа с провлачен вирджински акцент. Джошуа го забеляза и се смръщи от изненада. Настъпи неловко мълчание, сетне той пристъпи и пое ръката на виконта. Между тях никога не бе съществувала сърдечност, но сега, колкото и да е странно, може би заради Елинор, Кортланд изпита топли чувства към зет си.

— Кук ми каза, че сте пристигнали, лорд Бенингтън. Ще вечеряте ли с мен или предпочитате чаша коняк?

— Не, благодаря. Имам много напрегната програма. Чака ни карета, която да ни откара с Елинор на гарата за нощния влак. Имаме запазени места за кораба за Англия, който тръгва от Вашингтон със сутрешния отлив.

— Утре сутринта ли?

Джошуа се обърна инстинктивно да погледне лицето на дъщеря си. Видя върху него изненада, сетне нескрит горчив гняв. Тя погледна злобно със зелените си очи своя съпруг.

— Не мога да тръгна точно сега, Хадли. Ще се наложи да заминеш без мен — възрази Елинор по-скоро студено, отколкото мило, но Хадли просто сви безразлично рамене.

Джошуа се изненада, след това изведнъж — като светлина, огряла тъмна стая, го обзе неистова надежда.

— Не, върви, Елинор! Върви със съпруга си! — каза той като молитва, с искрен плам в гласа. — Върни се в Англия. Така е най-добре.

— И да те оставя да ме мразиш за неща, които не съм извършила? Да оставя Чейс и Джонатан Пенли да ме обвиняват на воля, без да мога дори да се защитя? — Сълзите, които изпълниха очите на Елинор, бяха искрени. Бяха предизвикани по-скоро от ярост, отколкото от мъка, и, въпреки усилията й, гласът й прозвуча пискливо: — А, няма да стане! Нареди на Джонатан Пенли да се отрече от всичките си обвинения. Ако потвърди, че е излъгал, ще замина. Но инак няма да тръгна!

Джошуа примигна объркан. Чувстваше се като слепец, който уплашен, залита на ръба на пропаст — усещаше я, но не можеше да я види. „Не — искаше да каже, — не, няма да задавам вече никакви въпроси. Страхувам се от отговорите. Върви си, Елинор. За Бога, върви си… А аз ще се опитам да забравя този ужасен ден, да повярвам, че си дъщерята, каквато винаги съм искал да бъдеш — красива и вътрешно, по душа.“

— Нямам представа защо вдигаш толкова шум, Елинор. И, честно казано, съм така изморен, че не ме интересува — наруши Хадли тягостното мълчание и по изпитото му лице се изписа едва забележимо отвращение. Изведнъж той посегна към ръката на Елинор и я дръпна грубо към вратата. — Нямаш много време да си приготвиш багажа, скъпа. Върви!

На вратата Елинор се отскубна от ръката на мъжа си, извърна се и погледна наистина отчаяно баща си. „Божичко, какво доживях! — мина й през ума. — Може ли да си толкова глупав, Хадли, нима не разбираш какво ще изтървем? Половин милион долара!“

— Татко, моля те! Умолявам те! Не настоявай да заминавам сега! Недей!

Настъпи дълго мълчание. Джошуа усещаше как от английския благородник струи нетърпение, а от дъщеря му — искрено отчаяние. Искрено ли? Как можеше да бъде сигурен? Как можеше да бъде сигурен за каквото и да било, когато става въпрос за Елинор? Наруши тишината с въздишка и усети как го обзема усещането за горчиво болезнено поражение. Никога не бе имал сили да й откаже нищо… Сега също не можеше.

— Добре, Елинор. Ще помоля Джонатан да поговорим за последен път. Ще пратя Кук да го повика.

Верен на дадената дума, Джошуа изпрати без особено желание прислужника до къщата за гости, но Джонатан Пенли не беше у дома. Въпреки леденостудения февруарски ден бе отишъл да поязди по брега на река Съскехана, по покритата със скреж зимна трева, сред голите дървета и зимния студ. Беше му навик от детството, правеше го винаги, когато пред него изникнеха въпроси, чиито отговори не можеше да намери. Яздеше сам и мислеше за коня, за земята, за дърветата, за всичко друго, но не и за проблема, който го измъчва. И щом се прибереше, сякаш с вълшебна пръчица отговорът идваше сам. Но днес не се получи. На връщане към къщата измина последните няколко пресечки вече в мрак. Фенерите по алеята отпред бяха запалени. „Заради мен“, помисли си Джонатан, но после, когато подкара коня по дългата, покрита с чакъл алея, видя каретата с натоварени на нея куфари и с впрегнати коне, които чаткаха нервно с копита и издишваха облачета пара в студения вечерен въздух. Джонатан се смрази от внезапно обзелия го необясним страх и спря коня. Накрая Джошуа Кортланд го забеляза.

— Джонатан! — извика го той, без да помръдва.

За миг Джонатан също не се помръдна. Идеше му да обърне коня и да отпраши, да се махне, сякаш изобщо не бе чул вика на Джошуа. Но бавно, един по един, край каретата се насъбраха и останалите. Сред тях беше Уитни и той не можеше да прояви такава слабост пред нея. Волю-неволю насочи коня към тях.

— Здравей, Джошуа!

Джонатан се приближи на около метър от каретата, бавно слезе от жребеца и зачака.

— Елинор заминава. Връща се в Англия със съпруга си, който пристигна тази вечер.

Джошуа трепереше, но не толкова от студ. Тръгна бавно, сякаш също без желание, към Джонатан Пенли. Уитни и Елинор го последваха, но без да осъзнават, и едната, и другата, че вървят заедно. Когато Джошуа спря, Елинор застана до баща си, а Уитни — малко встрани. Дори без да ги гледа, Джонатан усещаше как са вперили очи в него: Елинор — напрегнато и предизвикателно, заплашително и питащо и Уитни — изчаквателно, тревожно и тъжно. Още преди Джошуа Кортланд да заговори, Джонатан вече знаеше въпроса, който ще му зададе. От притеснение на гръкляна му заседна буца и младият мъж забеляза отчаянието и страха, проблеснали в очите на Джошуа.

— Елинор ме помоли да те питам отново, Джонатан. Ще потвърдиш или ще отречеш обвиненията, които синът ми отправя към нея в писмото си? Тя иска да знае твоя отговор, преди да замине за Европа. Всъщност настоява. Казва, че в противен случай просто няма да тръгне.

По-късно Джонатан щеше да си мисли колко странен е бил онзи миг. Една-единствена секунда, която му се стори цял час. Продължаваше да чувства очите на Уитни върху себе си. Без да я поглежда, знаеше, че се е насълзила от безмълвно съчувствие. Елинор също го гледаше, но по доста различен начин — сякаш бе доловила нерешителността му и изпитваше наслада от нея. Бе странно усещане, смъртно студено, и в миг Джонатан разбра, че Уитни е права в преценката си за Елинор Кортланд. Тя и дяволът вървяха ръка за ръка. Сети се за Чейс Кортланд, за Лийна, за войниците на Конфедерацията, които продължаваха смело да се сражават на бойното поле, да водят война, която нямаше надежда да спечелят, за тъмните нощни гори на границата между Вирджиния и Мериланд и за каруците, пълни с оръжие и лекарства, които бавно и тихо прекосяваха невидимата бразда. Но най-вече помисли за Джошуа — за страха в очите му, който той просто не можеше да скрие, за внезапния, трагичен и отчаян поглед, който сякаш го бе състарил с цял век, докато стоеше в нощния студ в очакване Джонатан да потвърди или да отхвърли вината на дъщеря му.

Джонатан изведнъж усети как дъхът му секва. Извърна се да не гледа очите на Джошуа.

— Не ме питай, Джошуа, моля те! Не мога да се закълна нито че дъщеря ти е виновна, нито че е невинна, без да рискувам да излъжа. Може и да съм бил прав снощи, може и да съм грешал. Питай сина си, когато се върне. Може да е по-сигурен от мен. Аз само предполагам. Не е изключено да е било случайно съвпадение. Не мога да я обвиня въз основа на това, не бива да го правиш и ти.

Елинор се усмихна победоносно. На Джонатан му се стори, че чува тихата въздишка на Уитни. Джошуа примигна, но си замълча, сякаш се двоумеше дали да не пита отново какви са предположенията на Джонатан. Тъкмо се канеше да го направи, но Елинор го хвана за ръката и цялата му смелост се изпари. Той само кимна и се обърна мълчаливо към чакащата карета.

— Добре тогава, Джонатан. Ще оставим нещата така. Чейс може да знае повече. Ще чакам да се върне. А дотогава, Елинор, ще остана верен на традицията в страната и ще те смятам за невинна, докато не бъде доказано противното. Върни се в Англия с моята благословия. И моята любов. Бог да те закриля.

Както стоеше до каретата, Джошуа я целуна, тя също го целуна. Лицето му бе безизразно, но сърцето му се сви от ужас, докато той я гледаше как се настанява царствено в каретата. „Страхливец“, призна си той. Но уплашен, Джошуа осъзна, че сега трябва да мисли не само дали Елинор е виновна или невинна. Нещо в очите и гласа на Джонатан му бе подсказало, че има тайна, много по-страшна от тайните, които вече знаеше за дъщеря си. Тайна, която, за разлика от предната вечер, сега Джонатан вече знаеше… И не искаше да го сподели с бащата на Елинор. „Божичко — помисли изведнъж Джошуа, — каквото и да е, не искам да го научавам.“ Нека Елинор замине, обвита в своите лъжи, нека Джонатан Пенли с неговата непоклатима южняшка гордост и чест му спести и истината, и лъжата. Имаше толкова много неща, които Джошуа изведнъж поиска да забрави: че Хадли Бенингтън говори с южняшки акцент, че липсват пари, че Елинор има връзки не само във Вашингтон, но и в Ричмънд, достатъчно силни, та тя да изложи на опасност живота на Лийна Лейтън. „Господи, отщя ми се дори да подредя плочките от този пъзъл — каза си най-неочаквано той. — Тръпки ме побиват, като си помисля каква ли накрая ще е картината. Ах, ти, проклет стар глупако! Какви високопарни речи държеше вчера пред Кук! Проклет стар глупако! Ти си нищо и никакъв лъжец и измамник. Защо не умря, когато ти се отвори случай през януари, и не спести поне на себе си унижението да разбереш какво всъщност представляваш?“

— Господин Кортланд, лека нощ! И довиждане! — каза Хадли и го откъсна от унеса и с думите, и с присъствието си. Джошуа вдигна поглед и примигна странно смутен. Нощта бе тъмна, зимният въздух — леденостуден. Уитни и Джонатан Пенли си бяха отишли. Вратата на къщата току-що се бе затворила. Елинор я нямаше, вече се бе настанила в каретата. Хадли, изморен и странно мрачен, стоеше сам и любезно му подаваше ръка за сбогом. Кук чакаше тактично на пет-шест метра и ако не беше той, Джошуа щеше да се почувства напълно изоставен — стар, уплашен и самотен. Така му се падаше! Сега не бе нищо друго, освен един мухльо.

— Благодаря, лорд Бенингтън. На добър път!

Джошуа се дръпна и загледа мълком как вратата на каретата се затваря тихо и тя се понася с тропот по сребристия чакъл на алеята. Той продължи да гледа, докато лъскавата черна боя на каретата се сля с нощта и стана невидима. Чак тогава се обърна. С усещането, че е напълно разгромен, се прибра в празната къща.

От малката къща за гости Уитни също наблюдаваше как каретата с Елинор Кортланд бавно и спокойно изчезва в потъналата в мрак Локъст Стрийт. Самата Елинор вече я нямаше, но пораженията от нейното присъствие нямаше така бързо да изчезнат. След нея оставаха болката на Джошуа, бъркотията и проблемите в банка „Кортланд“, мъчителният компромис, който тази вечер Джонатан бе направил с истината. И ако Уитни не грешеше, оставаха пълното съзнание на Джошуа за това и тъгата, която граничеше едва ли не с благодарност, задето младият южняк, макар и пряко волята си, си е изкривил душата. Може би имаше още нещо, продължи Уитни. Опасността, в която се намираше Лийна. А вероятно и майор Кортланд. Докъде ли щеше да стигне Елинор, за да прикрие своите престъпления? На Уитни й се струваше, че знае отговора, и той никак не й харесваше. Тя заговори, без да се обръща към мрака, където Джонатан мълчеше, потънал в мисли, нерадостни като нейните.

— Мисля, че разбирам, Джон, защо го каза тази вечер. Баща й едва ли щеше да го понесе, ако му бе отговорил друго. Но така според мен постави Чейс Кортланд в много опасно положение. Прехвърли цялата тази отвратителна история върху неговите плещи. Елинор сто на сто го разбра. Тя е в безопасност само докато той не се върне и Джошуа не го попита за истината.

— Нямах друг избор. Нека му каже неговият син. На мен не ми е работа. Нямах право да отивам по-далеч — каза понамръщен Джонатан. В къщата на Кортландови в другия край на алеята светлините започнаха да гаснат бавно — стая по стая. Той продължи да гледа натам, докато и последната лампа не угасна, после, все така свъсен, се дръпна от прозореца. — При всички положения Чейс Кортланд е недосегаем за Елинор. Особено сега, когато тя се връща в Англия.

— Може би — каза Уитни, без да крие съмненията си. Настъпи кратко мълчание. Тя си пое бавно дъх, след което се обърна и се подготви за евентуалната битка. — Може би, Джон, но не съм сигурна. Елинор има достатъчно влияние във военното министерство, за да изложи на опасност живота на Лийна. Не е изключено да използва същите тези оръжия срещу брат си, а мисля, че му дължим нещо повече от това.

Джонатан сви рамене в знак на несъгласие, точно както Уитни бе очаквала.

— Той не е малко дете. Преживял е четири години война. Все може да се грижи за себе си, Уит. А ако не може, проблемът е негов.

— Трябва поне да го предупредиш какво става тук. Това вече е истинско оръжие, Джон. Дължиш му го.

— Нищо не му дължа. Освен това той е заминал със своята армия, няма как да го предупредя. Отново никой не знае накъде са поели Шърман и войската му.

Той се обърна, сякаш за да сложи край на разговора, при което Уитни се пресегна и го хвана за ръката.

— Но поне ми обещай, че ще опиташ! — изрече тя с въздишка. Притвори очи от внезапната пронизваща болка, преминала през издутия й корем, и притисна с ръка изопнатата плът. „О, Господи, не сега, още не! Още само няколко минути. Може да се окаже много важно!“ — Джонатан, обещай ми, моля те! Помирете се с младия Кортланд.

Потънал в мислите си, той не чу първата въздишка на Уитни, но не пропусна втората. Обърна се изненадан и я загледа мълком, сетне се завъртя и се пресегна да вземе палтото си.

— Ще пратя Кук да повика лекаря, любима. Ти ме чакай тук.

— Джонатан, моля те! Обещай ми, че… — млъкна Уитни насред изречението, прорязана отново от болка, и още преди да си е поела дъх, Джонатан вече бе на вратата.

Бебето бе чакало да замине Елинор. Сега явно нямаше да чака повече. Уитни тръгна към стаята, която бе приготвила за раждането. Движеше се бавно и непохватно, прехапала устни, за да не извика и да не събуди и уплаши дъщеря си, която спеше на горния етаж. Въпреки всички страхове, които я бяха преследвали от толкова време, до полунощ роди здраво красиво момченце и преди да затвори очи и да се унесе в блажен сън, го видя гушнато от баща си. Бъдещето щеше да покаже какво е отредено на Джошуа, на Чейс Кортланд, дори на любимата Лийна. Уитни се бе борила, бе се страхувала и беше спечелила своята война. Останалите трябваше да направят същото или да загинат. Не можеше да живее техния живот. Дори не можеше да ги предупреди. Единственото, което бе в състояние да стори, бе да им пожелае късмет. Останалото вече зависеше от тях.