Джесика Сен Клер
Зимни рози (16)

Шестнадесета глава

Настроението във федеративната столица бе странно. От четири години Вашингтон бе завладян от една-единствена мисъл: да спечели продължителната война. Сега победата изглеждаше единствено въпрос на време, така че хората се наслаждаваха на разкоша да посветят вниманието си на планове за отмъщение и бъдещи печалби. Печалбарите вечеряха започнали да се промъкват на юг и да проникват във всички райони, които се намираха под съюзническа окупация. Сега не бяха много, ала след края на войната щяха да се домъкнат на цели тълпи. Западните територии, общо взето пренебрегвани през последните години, започнаха отново да привличат вниманието на управниците. През 1860 година в Колорадо бе открито злато. След това в Скалистите планини бяха открити невероятни залежи от сребро — огромни жили, високи по цяла миля. През военните години Денвър се бе разраснал от малка миньорска железопътна гара в динамичен съвременен град. Крепостта там, издигната срещу набезите на племената на команчите, шейените и арапахо, бе едно от първите аванпостове на Запад, укрепени наново. Жертвите от войната на изток бяха намалели значително. Военните болници във Вашингтон бяха полупразни, а някои от тях вече бяха дори затворени. Прехвърлянето на доктор Лейси в Денвър, на което той се надяваше толкова отдавна, дойде най-неочаквано. Сега то бе предвидено за първи април, но все пак не можеше да се смята за окончателно, защото бе възможно пролетната кампания да доведе до драстична промяна в броя на жертвите от войната на изток. Армията на Лий във Вирджиния, която вече бе доведена до изтощение, губеше войници и в резултат на дезертьорство, след като зимният студ, гладът, скорбутът, безнадеждността и заплахата на Шърман в сърцето на Юга продължаваха да смучат жизнените сили на конфедеративната войска. Но Робърт И. Лий можеше да причини много повече поражения с малобройната си войска, отколкото всеки друг генерал в страната. Всяка предишна пролет доблестният воин успяваше да се противопостави, въпреки своята неравностойност, и да продължи неравната война. Никой във Вашингтон не се осмеляваше прибързано да заяви, че и тази пролет Лий няма да извърши същото чудо.

Но до настъпването на пролетта оставаха още няколко месеца. Днес бе едва краят на първата седмица от февруари и времето бе студено, влажно и сиво, както можеше да бъде сиво само във Вашингтон през зимата. Доктор Лейси влезе в празното отделение за пленници конфедералисти просто за да се сбогува с мястото, което му бе дом повече от година. Сега то бе затворено и тихо. Железните легла не бяха прибрани и приличаха на дълги редици метални скелети, тъй като дюшеците вече бяха изнесени — вероятно на сметището, за да бъдат изгорени. Преустроеният в болница склад и без това винаги беше студен през зимата, когато вятърът нахлуваше през високия дъсчен таван. А днес бе по-студено от всякога, защото ги нямаше нито хората, нито огънят, които малко поне бяха затопляли въздуха. Прозорците от северната страна бяха заскрежени и не пропускаха и малкото светлина на сивия ден. Това място беше противно, реши Лейси, когато в него не проникваше светлина и нямаше човешка топлина. Подхождаше на болката и грозотата, които бе приютявало през последните години. На хирурга нямаше да му липсват нито отделението, нито мъките, нито войната, когато накрая заминеше за Денвър, където земята не бе просмукана с горчивината и болката на Гражданската война.

— Роджър!

Тихите стъпки на Сюзан върху голия дъсчен под не прекъснаха мислите му. Но когато чу гласа й и я забеляза да стои в рамката на вратата на няколко стъпки от него, Лейси обърна сепнат глава. Бяха минали седмици, откакто я бе видял за последен път — когато се скараха и после той замина за Савана. Не бе мислил, че ще я срещне отново. Но ето че тя стоеше пред него, облечена в пътнически костюм в мрачни сиви тонове и тъмна, убито синя пелерина с качулка. Може би от контраста лицето й изглеждаше особено бледо и под очите й като че имаше огромни сенки. Лейси усети как познатата болка пронизва сърцето му, но остана на място, надвил подтика да иде при нея. Нищо не се бе променило.

— Долу ми казаха, че са затворили отделението и си получил заповед за прехвърляне в Денвър. Трябваше да те видя, преди да заминеш.

Доктор Лейси кимна, съзнавайки разстоянието между тях. Бе доволен, че то ги разделя. Голото дюшеме на измития с оцет под се простираше между тях като бариера. Разстоянието между Денвър и Филаделфия щеше да бъде още по-сигурна преграда между тях.

— Значи Чейс е променил решението си. Връща се във Вашингтон, вместо да тръгне на поход с Шърман. Корабът му ли си дошла да посрещнеш?

Лицето на Сюзан изведнъж се промени. Ако това въобще бе възможно, тя сякаш пребледня още повече в мъжделивата сива светлина.

— Не. — Сюзан продължи да стои мълком и да гледа Лейси. След това поклати глава и отмести поглед. — Не, изпратих няколко телеграми на Чейс. Но дори и да са стигнали до него, не ми е отговорил. Едва вчера получих писмо от него, първото, което ми праща от близо четири години. Тръгнал е с армията. Възстановен е на редовна служба.

Настъпи кратко мълчание, сетне Лейси сви рамене и пророни:

— Военните телеграми имат предимство пред гражданските, Сюзан. Съобщенията ти може и да не са стигнали до Чейс. А дори да ги е получил, не съм изненадан особено, че е заминал с армията на Шърман. Бях там, когато прочете телеграмата, която му прати. В известен смисъл сама си си виновна. Нали познавам Чейс може би по-добре от всеки друг, почти не се съмнявах, че ще намери начин да се присъедини към войската, преди тя да потегли на север.

Той се извърна, за да не среща погледа й. Изведнъж му дожаля за нея, а не искаше тя да го разбере по изражението му. Не бе само войната, каза си Лейси, спомнил си злочестата телеграма и бурната реакция на Чейс Кортланд, когато я прочете. Дори войната не беше основното. „Лийна Лейтън е виновна — понечи да каже хирургът. — Ти сама си го навлече, Сюзан. Поиска твърде много от него. Дори и да е женен за теб, е все така влюбен в красивата бунтовничка, където и да е тя. Точно както аз не мога да скъсам с теб, нищо, че се чувствам гузен, така и Чейс не може да скъса с Лийна. Не, изобщо не съм изненадан, че е заминал.“

— Ами ти, Роджър? Ти поне обичаш ли ме? Въпреки всичко обичаш ли ме още?

Сюзан говореше тихо, но болката в думите й се долавяше ясно. Лейси го заболя ужасно, отчаяно го проряза като хирургически скалпел.

— По дяволите, Сюзан, не бива да ми задаваш този въпрос! Да, обичам те. Господ да ни е на помощ и на двамата! Обичам те. И мисля, че никога няма да спра да те обичам.

Обърна се рязко към вратата на празната стая, но не излезе. Просто стоеше и обмисляше дали да избяга, но не бе способен да го стори.

— Ако те помоля, ще ми направиш ли една голяма услуга? — попита през хлипове Сюзан и Лейси успя само да притвори очи, безпомощен пред болката, която напразно се мъчеше да превъзмогне. Внезапно настъпи кратко мълчание и когато тя продължи, думите й се изсипаха като ридание: — Бременна съм, Роджър. И детето не е от Чейс. Убий бебето, Роджър. Махни го. Ти си лекар, сигурно знаеш как да го направиш. Моля те.

Лейси бе очаквал всичко, но не и това. Обзеха го какви ли не чувства, прерасли в пареща болка и яд.

— Господи, не, Сюзан! Сигурно се шегуваш!

Не знаеше дори какво отрича — бременността й, мъката й или решението, което бе намерила и за двете. Отскочи мигновено назад, за да се изправи с лице срещу нея. И неговото лице също бе станало бледо като платно. Бе като вцепенен, не можеше да мисли.

— Убий бебето… или мен, Роджър. Вече съм мислила и за това. Направи едното или другото. Поне това ми дължиш. Умолявам те!

— За Бога, Сюзан! Да убия детето или теб? Наистина ли мислиш, че ще извърша нещо толкова ужасно?

— Длъжен си! О, Господи, Роджър, длъжен си да направиш нещо! — Лейси потръпна силно и се дръпна отчаяно от Сюзан, отказвайки да изпълни молбата й. Сюзан го хвана за ръката, когато той тръгна към вратата, и го стисна безпомощно. — Божичко! Не, Роджър, не ме оставяй! Какво друго да правя? Ние с Чейс дори не сме спали! Какво ще му обясня, когато накрая се прибере? Какво?

— Истината! По дяволите, кажи му истината! Толкова ли е трудно? — Лейси се бе завъртял, за да се извърне към нея, и думите сякаш се посипаха от само себе си, заредени с болка и страдание. Той трепереше, но продължи да говори, не можеше да се спре: — Стига с тези лъжи, Сюзан! Престани да лъжеш още сега! Ти лъжеш Чейс, той — теб! Щом не сте спали, значи не е толкова късно! Кажи му какво се е случило, самата истина! Помоли го да анулирате брака! За теб съществува и друго решение, Сюзан — възползвай се от него!

Тя го гледаше недоумяваща. Дръпна длан от ръката му и бавно отстъпи една-единствена крачка.

— Да анулираме брака ли?

Погледна го уплашено в лицето, сетне много бавно поклати глава и отстъпи още. И да бе извикала, че не е съгласна, отговорът й нямаше да е по-ясен.

— Току-що ми каза, че не сте спали заедно. Значи анулирането на брака е единственото решение — продължи Лейси дрезгаво и се пресегна да я хване здраво, почти болезнено за ръката.

— Не, не мога, Роджър. Нямам основания! Чейс бе пълнолетен, когато сключихме брака, а аз имах съгласието на родителите си.

— Ти ако нямаш основания, Чейс има. — Думите му прокънтяха отчетливо като камъчета, които цамбурват в локва от нарастващо напрежение. Той прикова властно и тревожно очи в нейните. След миг смразяващо мълчание Сюзан отново поклати глава, но някак трескаво, сякаш за да го опровергае, ала не намери сили да извърне поглед. — Чейс има основания — повтори Лейси почти през шепот. — Нека той поиска анулиране на брака. Сюзан, моля те. Още имаме някакъв шанс.

По лицето й не бе останала и капчица кръв. С широко отворените си очи Сюзан приличаше на мъртвец.

— Имаш предвид да му призная за изневярата си? И че те обичам ли? — пророни тя едва чуто, ала думите й прокънтяха странно силно във внезапно настъпилата глуха тишина.

Лейси я погледна в очите и чак му призля от онова, което видя в тях.

— Господи, Сюзан, по-добре да направиш това, отколкото да умреш. Или да убием детето си. Не е ли така? Все пак нямаме кой знае колко голям избор.

— Връзките с армията са прекъснати, сигурна съм. Отдавна са отрязани. А дори и да не е така, не мога да го направя, Роджър. Не мога да кажа на Чейс какво съм сторила. Не мога.

— Но аз мога.

— Не… Не, недей! Ще намеря друг…

— Няма друг начин, Сюзан. Погледни истината в лицето, преди да си навлякла на всички нови кошмари! В името на Бога, поне веднъж в живота си имай смелостта да кажеш истината на Чейс Кортланд! Ако не го дължиш на себе си, дължиш го поне на него!

Той изведнъж се пресегна да я хване за ръката и да й попречи да излезе. Сюзан се извъртя с лице към него и в очите й заискри отчаянието на притиснато в ъгъла животно.

— Не. Няма го да направя! Нямаш право да го искаш от мен! Ще намеря изход!

— Какъв изход? Ще се хвърлиш в някоя река ли? Няма да ти позволя, така да знаеш! Няма! — Лейси я притегли към себе си и я задържа, въпреки че тя се дърпаше да се отскубне. Ридаеше и се въртеше като обезумяла, риташе го и забиваше нокти, за да се измъкне. Съпротивляваше се толкова необуздано, та лекарят се убеди: не бива в никакъв случай да я пуска, и продължи да я държи не по-малко отчаяно от нея. — Сюзан, примири се със станалото. Може пък да е за добро. Аз те обичам. Искам да бъда с теб, искам да имаме деца. Направи каквото трябва и ела с мен в Денвър като моя съпруга. Ще оставим всичко зад себе си, всичко. Чейс и войната, болницата тук. Ще изградим нов живот, добър живот. И никой там няма да знае нищо за нашето минало. Сюзан, умолявам те! Чуваш ли? Моля те.

Тя изведнъж се отпусна в обятията му и проплака горестно, а Лейси я придърпа рязко към себе си и обви разтрепераното й тяло, за да я задържи. И неговите ръце вече трепереха, цялото му тяло се тресеше от напрежението, на което той вече не издържаше.

— Щом няма връзка с армията на Шърман, как ще пратим телеграма на Чейс? — изхлипа задъхана Сюзан в прегръдката му.

— Ако комуникациите вече са прекъснати, няма как, ще се наложи да търсим друг начин. — Лейси затвори за миг очи и си позволи дълбока мъчителна въздишка. — Не можем да си позволим да чакаме кампанията на Шърман да свърши, Сюзан. Прехвърлянето ми в Денвър е насрочено за първи април и нямаме гаранция, че дотогава ще успеем да пратим писмо на Чейс. В Савана обаче той ми каза, че баща му е упълномощен да го представлява във всичко. Ще трябва вместо с Чейс да разговаряме със свекър ти. С Джошуа Кортланд.

Усети как Сюзан изведнъж се смрази в ръцете му и вдигна бавно глава.

— Не… не. Ще изчакаме Чейс, ще разговаряме с него, Роджър. Нека не занимаваме Джошуа Кортланд, моля те. Чейс ще разбере — заради приятелството ви и заради… това, което в крайна сметка направи, за да му спасиш живота. Сигурно ще успееш да му обясниш поне отчасти какво се е случило. Но аз не мога да се изтърся в къщата на баща му и да му кажа в лицето, че съм изневерявала на сина му още преди да съм се омъжила за него. — Докато говореше, очите й се разшириха и заприличаха на големи сини езера върху пепелявосивото й лице. Роджър усети как тя отново се разтреперва в ръцете му, този път още по-силно. — О, Господи, не мога. Просто не мога да го направя, Роджър.

В миг Лейси усети у него да се надига такава ярост, че му идеше да я удари. Дори вдигна ръка. Ала гневът му мина начаса и той се почувства емоционално съсипан, но отново мислещ трезво. Пресегна се да притегли Сюзан, притисна лицето й до вдлъбнатината на рамото си и тя проплака. Може би точно заради това я обичаше толкова много — обичаше я, понеже бе плаха, дори страхлива. Бе неспособна да отказва да не се подчинява, да не приема действителността, когато тя не отговаряше на мечтите й. Не бе в състояние да поеме отговорността за собствения си живот. А Лейси може би бе донякъде професионално деформиран и вечно проявяваше съчувствие — бе неспособен да устои пред такава уязвимост. При всички положения я обичаше такава, каквато беше. И в това, което изпитваше към нея, вече нямаше място за гняв.

Сюзан ридаеше тихо на рамото му, нашепвайки някакви патетични детински извинения, които не се чуваха от тъмната му униформа. Слава Богу, помисли изведнъж той, че Чейс Кортланд така и не се е влюбил в нея. Така бе най-добре и за него, и за Сюзан, и за всички. Инак и Чейс, и Сюзан щяха да бъдат обречени да живеят в същински ад. Наглед Чейс бе спокоен, силен и стабилен, но всъщност бе като изопната тетива, бе разкъсван от мощни, необуздани страсти. И когато се излееше върху емоционално крехката Сюзан, тази сила щеше да заприлича на всепоглъщащ и разрушителен ураган, разразил се върху крехките цветове на камелиите. Гледка, на която Лейси бе станал свидетел в Савана. Чейс бе проявил много повече разум, избирайки Лийна Лейтън. В нея той щеше да намери сила и дух, които да му подхождат много повече. Може би, освободеше ли се от брака си, както Лийна се бе освободила след смъртта на своя съпруг бунтовник, може би щом свършеше дългата кървава война, разцепила страната вече от близо четири години. Може би, въпреки горчивината и гнева, Чейс и Лийна Лейтън щяха да намерят мир помежду си — както в идните месеци предстоеше да сторят това Северът и Югът, но в по-широк мащаб. Лейси поне се надяваше да стане така.

Колкото и трогателно наивни да бяха мислите на Сюзан, Лейси като мъж разбираше, че ако той разговаря с Чейс, няма да постигне почти нищо. Нямаше да промени вече стореното, факта, че Сюзан е съпруга на Чейс… а преди това му е била годеница. Въпреки това носеше в утробата си детето на Лейси. Това не беше факт, който някой може да съобщи на приятеля си, без да сложи веднъж завинаги кръст на дружбата им. Излизаше, че сбогуването в Савана в онзи горчив ден отпреди доста време е било окончателно. Тогава Лейси бе имал точно такова усещане, макар и да не знаеше защо. А сега вече бе наясно. Неговото приятелство с Чейс Кортланд бе поредната жертва на войната.

Усети как Сюзан малко по малко се успокоява в прегръдката му, помилва я по косата и с целувки й каза:

— Не е необходимо да разговаряш с Джошуа Кортланд. Не това имах предвид. Ще ида аз и ще му кажа каквото трябва.

Тя простена на рамото му и се сгуши още повече. Настъпи дълго мълчание. Слънцето се скри зад облак, изпълвайки сивата стая с още по-мрачни сенки, сетне отново се показа с бледата си светлина. Накрая Сюзан кимна, но не бе в състояние да вдигне очи и да го погледне.

— Ти ще кажеш на родителите си… каквото искаш, любима — рече свъсен Лейси. — Ако искаш, не им казвай за детето. За раждането ще бъдем в Денвър и ако предпочиташ, бихме могли да им съобщим през ноември вместо през септември.

— Но… какво ще кажеш на бащата на Чейс? Налага ли се да му обясняваш какво съм направила? На него… и на Чейс?

Лицето на Лейси бе бледо и изопнато. Някаква мрачна тъга тежеше в очите му и той притискаше Сюзан до себе си, та тя да не я забележи.

— Вероятно не, но ще му кажа каквото трябва, за да го убедя, че анулирането на брака е единственият изход — каза й тихо, обсипвайки косите й с нежни целувки. — Няма да лъжа повече него, Чейс, теб. Ще му кажа каквото трябва, за да съм сигурен, че ще получа съгласието му бракът да бъде анулиран. Крайно време е всички ние да си кажем един на друг и на себе си истината. Лъжите не помогнаха на никого.

Същия следобед, във Филаделфия, Джошуа Кортланд се събуди й с изненада видя на нощното шкафче до леглото писмо от Чейс. Слънцето навън вече залязваше. Сенките в стаята се бяха издължили и бяха станали по-тъмни, така че той се пресегна да увеличи светлината. Бе задрямал над счетоводната книга, която Джонатан му бе донесъл, както младият бунтовник обикновено правеше два пъти седмично. Джошуа остана доволен, но и се отегчи от колоните с цифри, които отдавна вече не значеха нищо за него. Банката бе в ръцете на Джонатан Пенли, а той бе повече от кадърен. Бе преживял мъжествено смъртта на Бони. Нито той, нито Уитни обвиняваха Джошуа, Севера или капризната съдба за смъртоносната треска, отнела живота на невръстното дете. И Джошуа им бе благодарен — страхуваше се от горчивината и тайничко изпитваше угризения на съвестта. Питаше се дали ужасно влажната филаделфийска зима не е донякъде виновна за кончината на момиченцето. Уитни го бе преживяла по-тежко. Напоследък нейните топли сиви очи бяха помръкнали, сякаш тя се измъчваше от стаени тревоги. Но скоро щеше да ражда и поне даваше вид, че не е паднала духом. И Миранда, разбира се, с нейното вълшебно неустоимо излъчване, каквото можеше да има само едно дете, сякаш присъстваше още по-осезаемо в живота им и запълваше празнотата, зейнала след смъртта на по-малката й сестричка. Вече бе краят на първата седмица от февруари, напомни си Джошуа. Бебето щеше да се роди всеки момент и да помогне доста на родителите си да превъзмогнат тежката загуба.

Когато се пресегнала вземе писмото от сина си, Джошуа бе погълнат от други мисли. Джонатан Пенли продължаваше да крие от него как с доста усилия е предотвратил краха в банка „Кортланд“ и ролята на Елинор за цялата бъркотия. Джошуа не знаеше и за опасностите, на които бе изложена Лийна Пенли Лейтън, за празните надежди на Джонатан да иде и да я спаси, и как е реагирал синът му на последните събития. Леко усмихнат, зачете писмото на Чейс. Очакваше той да му съобщава, че вече е здрав и може би точната дата, когато ще си дойде, за да се възстанови. Но очакванията му не се оправдаха.

„… достатъчно добре, за да се присъединя към своя отряд. Ще се отправим в поход утре, вероятно призори. Честно казано, основната причина за тази моя постъпка не е благородство и щедрост, а че съм длъжен да изпълня дълга си към своята родина и към войниците под мое командване. Различните ни становища по този въпрос са добре известни и на двама ни, за да се занимавам с тях сега, но въпреки разногласията решението ми да замина с федеративната армия може по някакъв начин да се окаже и с благоприятни последствия за теб. Заради участието ти във войната и амнистията, която получи, ти си заложник на Севера, докато не приключи конфликтът. Тъй като съм станал доброволец в армията на Съюза, аз съм задължен да остана на юг. Ти си поел задължението да помагаш на моя баща и семейство и съвестта ми диктува да предложа същото и на твоето семейство. Отправяйки се утре на поход с генерал Шърман, поне ще остана на територията на Конфедерацията. И докато ти си във Филаделфия и защитаваш интересите на моето семейство от коварните кроежи на сестра ми, аз ще поема твоите задължения тук, на юг. Ако сестра ти Лийна има нещастието още веднъж да се изпречи на пътя на напредващата армия, ще направя всичко по силите си да й осигуря безопасност. Каквито и разногласия да има между нас, надявам се, ме смяташ за истински джентълмен, за да се успокоиш от обещанието ми за помощ. Ако не беше сестра ми, и твоята сестра сега нямаше да се намира в такава опасност. И колкото и странно да ти прозвучи, ние, северняците, също имаме чувство за дълг, на което държим. Ако искаш, можеш да предадеш следното на сестра ми Елинор: смятам я изцяло виновна за всичко, което се случи, и когато се върна, тя ще има да си скубе косите, задето е постъпила толкова долно.

Твой верен слуга

майор Кортланд

Съединени американски щати

Осми пенсилвански полк

Армия на Тенеси

Лагер на Двайсети корпус“

Писмото бе безспорно студено като тон и смая донемайкъде Джошуа, който нямаше никаква представа за предхождалите го събития. Моментално се разтрепери от яд. Нещо не беше наред. Нещо много лошо се бе случило през последния месец, докато той бе прикован на легло. Вероятността да са го лъгали, дори и от благородни подбуди, му се видя непоносима. Два пъти по-непоносим бе намекът за коварството на единствената му любима дъщеря, отправен в писмото не от друг, а от сина му. Докато той се бе възстановявал, цяла буря от злочестини се бе стоварила върху неговия свят, застрашавайки най-скъпите му хора. Точно какво се бе случило, той все още не можеше да разбере. Но щеше да разбере, обеща си Джошуа. Вместо да пропилее още един ден в почивка, щеше да разнищи какво точно е станало. Бе време, бе крайно време да се вдигне от болничното легло.

От внезапно обзелия го гняв остра болка прониза сърцето му. Пресегна се да вземе от нощното шкафче звънеца, с който да повика Кук, и усети как ръката му трепери неудържимо и обикновено мекият звук издрънча остро. Джошуа не обърна внимание нито че го боли, нито че трепери, само изруга от безсилна ярост, задето немощното му тяло го подвежда. Тази слабост го бе откъснала прекалено дълго, бе го затворила в черупката на безпомощността. Но той нямаше да позволи да остане в нея нито миг повече.

— Да, сър! Викате ли ме?

Кук нахълта забързано, сякаш усетил нетърпението в пронизителния звън. Спря в дъното на стаята и се поколеба, като видя, че Джошуа вече е станал от леглото. Кук остана да стои там за миг, гледайки изненадано и неодобрително.

— Донеси ми нормални дрехи, Кук. Време е да се надигна от това проклето болнично легло.

— Но лекарят бе категоричен, сър, че трябва да почивате още няколко седмици, докато…

— Нямам на разположение още няколко седмици, които да пилея, Кук — прекъсна го рязко Джошуа и му посочи гардероба. — Дай дрехите, веднага! И не гледай толкова изненадано. Още нямам намерение да умирам. Нито съм си загубил ума. Повикай Джонатан Пенли. А също дъщеря ми Елинор. Кажи им, че ще ги чакам долу в салона. Май е време ние тримата да си поприказваме малко.

— Но лейди Бенингтън не е вкъщи, господин Кортланд. Излезе преди малко. И не я очаквам да се върне до… до късно довечера, сър, а може би и до сутринта.

— Ясно.

Джошуа се изненада само за миг от намека в няколкото дискретни думи. „Знаеше отдавна — каза си без заобикалки. — Знаеше за апетитите на дъщеря си. Но предпочете да си затваряш очите с надеждата, че ще умреш, преди да си принуден да го признаеш.“

— Е, тогава ще оставим срещата с дъщеря ми за утре. Джонатан тук ли е?

— Да, сър. Току-що видях каретата. Сигурно е в къщата за гости.

— Добре, Кук, кажи му, че съм получил писмо от сина си. Предназначено е за него, но по Божия воля е станала грешка и адресът е сбъркан, та са го дали на мен. — Пребледнял, Кук кимна, но не зададе никакви въпроси. — А сега ми донеси дрехите. Кажи на Джонатан, че го чакам в салона, веднага.

— Но, сър…

— Недей да спориш, Кук, само си губим времето. А аз разполагам с малко. Някои имат късмета да умрат в мир, но аз няма да съм от тях. Не искам да те огорчавам, Кук, просто ти го съобщавам като факт. Нали знаеш, един поет е казал: „Човешкият живот не се измерва с това, за което човек живее, а с това, за което е готов да умре“. Винаги съм твърдял, че за мен най-важни са честта и истинската справедливост. Май е време да го докажа. Трябва да се борим не просто за собственото си оцеляване, Кук, но и за нещо повече. Инак и най-умните от нас са обречени още преди да започнат, тъй като всички ние сме смъртни.

Джошуа усети, че говори прекалено разпалено на пребледнелия Кук. Смръщи се и замълча, сетне махна на прислужника да изпълни молбата му. „Проклет стар глупак! — обвини се навъсен. — Какво го интересуват Кук твоите празни философствания. Вече никой не дава и пет пари за тях.“ Светът бе обърнал гръб на тези идеалистични представи. Честта и справедливостта принадлежаха на една отминала епоха, бяха отживелица като самия Джошуа. Ето, и коалицията се състоеше от безумци, побъркани от алчност и егоизъм. Страната бе раздирана от войната. Ето, и неговото семейство: Чейс и Елинор, Джонатан и сестра му — всички те по някакъв начин бяха във война. А Джошуа бе видял само върха на айсберга. Единствен Господ знаеше какво се крие отдолу, та всеки момент да излезе на повърхността. Но Джошуа не бе от хората, които си гледат спокойствието. Нямаше основания да очаква и спокойна смърт. Това бе един свят на война и докато бе част от този свят, щеше да води битки, които да се опита да спечели. Отживелица или не, това бе единственият начин, но който Джошуа Кортланд умееше да живее.

 

 

Кук бе прав в предположението си кога ще се прибере Елинор Кортланд. Тя си дойде малко преди обяд на другия ден, усмихната хитро като котка: явно бе доволна как е прекарала нощта. Бе ходила у Роланд Ходжес да поприказват по работа и там бе срещнала хубав младеж от Вашингтон, пратен със специална задача от тайната полиция на Лафайет Бейкър. Веднага решиха, че са сродни души. И през следващите часове се отдадоха на различни удоволствия, по-скоро физически, отколкото духовни. Още един кораб с оръжия вече бе поел на юг — бяха променили плановете си и бяха избързали заради оздравяването на Чейс. Прибереше ли се брат й, Елинор трябваше да внимава да не направи нещо, в което той да я уличи. Сигурно щеше донякъде да го възпира страхът за здравето на баща им, а при малко късмет можеше да се окаже, че и той не се е възстановил достатъчно и трябва да остане на легло. Но през следващите месеци Елинор щеше да си отваря очите на четири, тъй като бе заложила много. Подозренията на Чейс, дори неприкритият му гняв, бяха друго. В известна степен те дори не я интересуваха. Но тя не биваше да допуска брат й да всява и следа от съмнение у баща им.

Засега завещанието му бе напълно справедливо: Чейс получаваше половината, Елинор — другата половина. В сравнение с богатствата, които щеше да остави Джошуа, дори печалбите от незаконната търговия с оръжие изглеждаха нищожни. Нямаше да е зле тя да наследи всичко, помисли си Елинор. Но, разбира се, първо трябваше да умре Чейс — нещо, което не бе по силите й да организира. Още повече, че той се изплъзваше все на косъм от смъртта.

Елинор се отправи към вратата и изведнъж се смрази от една мисъл. Глупачка! Как не се бе сетила досега! Войната й предоставяше такива великолепни очевидни възможности. Как ги бе пропуснала? Би могла да подметне за това на Роланд. Или на новия си приятел, с когото се бе запознала снощи. Е, сега вероятно вече бе твърде късно. Всеки ден Чейс можеше да се прибере, за да се възстановява. Елинор трябваше да се сети за това по-рано, докато той още бе на фронта. Виж, ако войната се проточеше и през пролетта, той сигурно щеше да се върне на бойното поле и тогава тя можеше да уреди нещо. А междувременно щеше да бъде много, много мила със своя брат, докато си е у дома. Щеше да се държи благовъзпитано, да бъде образец за сестра и за дъщеря. Дори бе готова да си сложи траур по Чейс и да държи баща си за ръката, докато погребват в гробището зад „Св. Марк“ единия брат до другия.

Да, реши бързо тя, довечера ще подметне за това на своя нов приятел, поне за да види реакцията му. Той щеше да остане още една нощ тук, във Филаделфия, преди да се върне във Вашингтон. Ако той откликнеше, можеха да направят така, че състоянието на брат й да се влоши рязко още преди той да се е качил на кораба от Савана. Това бе най-добрият вариант.

Вратата рязко се отвори, преди тя да е натиснала звънеца, но погълната от мислите си, Елинор не забеляза нито че не е позвънила, нито изражението на Кук, който я покани с ръка да влезе. Бе толкова залисана, та усети, че нещо не е наред чак когато прислужникът й махна властно към салона.

— Извинете, лейди Бенингтън, баща ви днес закусва в трапезарията и помоли да идете при него — незабавно.

Елинор усети инстинктивно, че има нещо гнило. Спря, както вече се качваше по стълбите, и се хвана за перилото. Изведнъж дошла на себе си, махна с ръка, та да има време да помисли. Незабавно ли? Тази покана бе толкова необичайна, че Елинор не се хвана на въдицата. Какво ли се бе случило? Какво правеше Джошуа долу?

— Трябва да се преоблека обаче — прошепна тя. — Може би в по-подходящи…

— Мисля, че облеклото ви не е от значение, лейди Бенингтън. Да ви донеса ли закуската долу или предпочитате да закусите по-късно в своята стая?

Явно нещо не беше наред. Кук бе деликатен, но неумолим в поканата да иде право в трапезарията, така че сега тя не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини на волята на баща си. Елинор успя да се усмихне сърдечно, наклонила глава, сякаш с удоволствие изпълняваше молба, а не заповед.

— Разбира се, Кук. Разбира се. Донеси ми чай и един кроасан. Нещо леко.

Обърна се, но първо изгледа вторачено Кук. Сигурно изкусните маневри на прислужника не бяха преднамерени. Но ако бяха, отсега нататък Елинор трябваше да бъде много по-бдителна какво чува и вижда той. Умните прислужници понякога ставаха наистина опасни. Дали да не смени Кук?

— Татко! Ужасно се радвам, че си се облякъл и си слязъл долу! — Елинор нарочно се бе въоръжила с най-ослепителната си усмивка. Поспря се на вратата, после прекоси трапезарията и отиде при баща си, който седеше на масата. Но до него седеше и Джонатан Пенли, и щом го забеляза, Елинор застина. Джонатан рядко си правеше труда да скрива чувствата си. Не го правеше и сега. Изглеждаше мрачен, недоспал, в изморените му очи проблясваха враждебност и хладина. Тя погледна тревожно баща си и видя, че изражението му е същото като на Пенли. Явно й предстояха тежки мигове. Никога през живота си не бе виждала баща си да я гледа по този начин.

— Имам писмо от брат ти, Елинор. Било е предназначено за Джонатан, но за щастие или нещастие са го предали на мен. Бих искал да го прочетеш. А после — да чуя как ще обясниш написаното от Чейс.

Джошуа не й подаде мръсно бежовото писмо, оставено върху снежнобялата покривка, само махна рязко към него.

За миг Елинор усети, че не може да помръдне, не може дори да мисли. Но бързо се окопити и се престори, че не е забелязала нелюбезността на баща си, който не й подаде писмото. Тя го взе и го прочете припряно, усещайки пронизващите погледи на двамата мъже върху себе си: Джонатан Пенли я гледаше с укор, а баща й — с подозрение. Прочете още веднъж обърканото писмо на Чейс, за да е сигурна, че не е пропуснала нищо. Не искаше да се хваща в стария капан, като се изпусне да каже повече, отколкото пишеше в писмото.

Бе загазила яко, дума да няма. Но слава Богу, писмото бе твърде неясно. И в него пишеше нещо, което й бе само добре дошло: Чейс явно се бе върнал в армията и нямаше да се прибере скоро, та да й отправи още по-конкретни обвинения. „Съжалявам, братко“ — каза си и само за миг изпита нещо като угризение. Но ако допреди малко я бяха измъчвали съмнения, сега Елинор бе категорична в намерението си да организира смъртта на Чейс. Просто не можеше да рискува той да се върне. Писмото, което държеше, бе неговата смъртна присъда.

Джошуа, който я наблюдаваше, не забеляза върху лицето й нито една от тези мисли. Елинор бе най-вече съвършена актриса. Когато се пресегна да остави проклетото писмо на масата, ръката й потрепери и зелените й очи заискриха от избилите в тях сълзи. Накрая вдигна глава и дълго гледа баща си. Открай време бе имала власт над него. Знаеше, че и сега я има. Сълзите в очите й пронизаха като с нож сърцето на Джошуа. Изправен пред тази безмълвна ранена невинност, той усети как гневът му отстъпва място на ужасно съмнение. С доста усилия не издаде чувствата си.

— Чакаме те с Джонатан цяла нощ тук. Междувременно обсъдихме някои случки, свързани с писмото, което току-що прочете. Той ми каза, че без разрешение си взимала пари от банката. Разбрах, че си изложила на опасност живота на невинната му сестра Лийна колкото да го изнудиш да ти съдейства, за да вземеш още пари. Научих още, че заради тези твои подли кроежи брат ти е станал едва ли не от смъртно легло, за да се опита да защити сестрата на майор Пенли.

„Значи не знаеш за Роланд Ходжес и за оръжието — помисли си Елинор. — А това е единственото, което според мен няма да ми простиш.“ Престори се, че си възвръща самообладанието, и пусна една сълза. Сетне се прокашля и отговори:

— Не се съмнявам, че както си установил, Джонатан Пенли е на върха на щастието да стовари тези абсурдни обвинения върху мен. Това малко театро вероятно е уговорено още преди Чейс да напусне къщата и да се върне на бойното поле.

— Едва ли става дума за театро, Елинор — каза Джошуа гневно, но и сякаш за да се оправдае. — Джонатан не ми е казал нищо сам. Не ми е казал нищо повече от Чейс. Това, което знам, е просто факт.

— Това, което „знаеш“, татко, са обвиненията на Чейс и Пенли срещу мен — възрази моментално Елинор, усетила слабостта на баща си. — Разбира се, не се и надявам истината, която ти казвам, да има за теб същата тежест, както лъжите на Чейс. Никога не съм значела нищо за теб, нали? Винаги си обичал само синовете си. Не мен, а Джош и Чейс. Дори когато войната избухна и те двамата напуснаха дома, та да се окичат със славата на бойното поле, аз се върнах от Англия, за да не останеш сам тук. Аз зарязах дома и съпруга си, защото си мислех, че ако загубиш и Чейс, ще имаш нужда от мен, за да не бъдеш сам. Обичах те повече от всичко на света, а ти изобщо не се интересуваш от мен. Ето го и поредното доказателство. А сега поставяш преди мен и някакъв чужд човек конфедералист и ме обичаш много по-малко от всякога.

— Не е вярно! — възрази Джошуа и кокалчетата на ръцете му побеляха, толкова силно се бе вкопчил в ръба на масата. През гърдите го проряза болка и очите му се насълзиха точно както на уж разстроената му дъщеря. — Не става въпрос дали обичам повече теб или Чейс! Господ ми е свидетел, че съм обичал еднакво трите си деца, но теб глезех най-много. Много повече от двамата си синове.

Нещо хладно и добре пресметнато проблесна за стотна от секундата в очите на Елинор. Джонатан, който я наблюдаваше, го забеляза и мигновено усети как кръвта му се смразява. Но в мъката си Джошуа сякаш бе сляп за всичко.

— Докажи ми тогава, че не си вършила тези неща, Елинор! — замоли изведнъж Джошуа. Колкото и да бе силен, се прекърши в отчаяните си опити да оправдае една обич, която не можеше да отрече. Зла или не, той продължаваше да обича дъщеря си. Такова бе проклятието на родителя: едно сърце, което отказва да признае грешките на най-скъпите си същества. — О, Господи, готов съм да продам душата си на сатаната, за да докажа, че тези обвинения са лъжи, Елинор! Не го ли разбираш?

— Как да докажа, че са лъжи? — възкликна тя пискливо и уж огорчено се извърна. — Да не искаш да доведа Чейс от ненагледната му армия? Или да помоля Джеферсън Дейвис да намине, за да обясни защо подозира сестрата на Джонатан Пенли в предателство? — Елинор поклати леко глава и изрида. — Прочети протоколите от заседанията в банката, ако искаш да видиш как съм се държала, татко. Прочети онази част, където е записано, че съм гласувала и двата пъти срещу дребните акционери. Попитай лекарите кой стоя до теб през повечето нощи, когато лежеше в безсъзнание. Не Чейс. Той замина. Не и Джонатан Пенли — той бе твърде зает да заграби властта в твоята банка, която, както е тръгнало, скоро ще стане негова. И Чейс бе твърде зает да ухажва Лийна Лейтън и да се прославя в битките срещу бунтовниците в Савана.

Дъщеря му се обърна рязко към Джошуа, който седеше пребледнял и разтреперан срещу нея. Един старец — почти сломен, който скоро щеше да умре и да я направи много, много богата. Стига тя да се измъкнеше от този последен капан. Господи, защо не бе умрял при последния сърдечен пристъп през януари? Но скоро и това щеше да стане.

— Божичко, и аз вече не знам на какво и на кого да вярвам… — прошепна с мъка Джошуа и думите му отекнаха във внезапно настъпилото мълчание.

Не бе нито млад, нито особено здрав. Бе стар и изморен, съсипан от писмото на сина си и смайващите разкрития, които междувременно бе направил. Бе прекарал една дълга безсънна нощ и сега изведнъж изпита ужасяващото усещане, че вече няма власт над нещата, които обсъждат. Някой лъжеше. Но кой? Щеше да бъде друго, ако Чейс лично бе отправил обвиненията. Ако Чейс седеше на мястото на Джонатан Пенли. Но откакто Чейс го нямаше, Джонатан се бе превърнал в нещо като втори син за Джошуа. Ала Елинор все пак му беше кръвна дъщеря.

Кук влезе точно когато тишината вече ставаше тягостна. Лицето на прислужника беше безизразно и дори и той да бе почувствал гнева, с който го погледна Елинор, не се издаде с нищо. „Глупак! — идеше й да му изкрещи. — Сега ли намери да се изтърсиш? Тъкмо когато щях да го пречупя!“

— Закуската ви.

Кук посочи учтиво подноса, който сложи на масата пред нея, сякаш изобщо не забелязваше напрежението, с което бе заредена трапезарията. Тръгна да излиза, но изведнъж спря и се обърна към възрастния Кортланд:

— Извинете, сър, но дали може да отделите малко време на госпожа Итън? Иска да поговори с вас. Нещо във връзка със стерлингите, които изчезнаха. Мисля, че е много важно.

Откъснат от черните си мисли за Елинор, за коварството и съмненията към всички, които му бяха толкова скъпи, Джошуа се понамръщи, дочул думите на Кук, сякаш от невероятно далеч. Много важно ли? Какво толкова му е важното на стерлинга? „Господи — помисли внезапно с почти непоносима болка. — Де да беше така! И това да бе най-големият проблем.“ Всички продължаваха да мълчат. Джошуа се извърна невиждащо към Джонатан Пенли, който го погледна угрижено, с тъга. Споделена или лична, Джошуа бе твърде разстроен, за да се опитва да разбере. Елинор също мълчеше, притаила дъх. Кук обаче чакаше упорито, отпуснал ръка върху облегалката на Джошуа.

— Ъхъ.

Това бе единственият звук, нарушил мълчанието, но по някакъв неопределим начин той успя да разсее, макар и не докрай, напрежението в трапезарията и да го направи поне разбираемо. „Защо пък не? — запита се в отчаянието си Джошуа. — Защо да не обсъдя с госпожа Итън толкова важния въпрос за липсващите стерлинги?“ Може би точно времето бе отговорът, от който се нуждаеше най-много. Освен това, след като се отърси малко по малко от емоциите, най-неочаквано осъзна колко е изморен и колко са опасни все по-острите болки, пронизващи болното му сърце.

— Да. Да, разбира се, Кук, ще дойда да се видя с госпожа Итън. Идвам.

Излезе, без да се обръща.

Джонатан го изпроводи с изпълнен с болка поглед. Още миг не откъсна очи от празната рамка на вратата. След това изведнъж погледна към мястото, където стоеше Елинор. Смръщи се, по умореното му, измъчено от болка пребледняло лице заигра странно изражение. Стана рязко и се запъти към изхода.

— Поздравявам ви, лейди Бенингтън, за великолепното изпълнение. Наистина забележително! В един момент имах чувството, че баща ви се извинява на вас, вместо вие на него.

— Чакайте малко, майоре. Защо да не обсъдим едно-две неща, които ни сближават?

— Нищо не ни сближава.

— Само така си мислите.

Елинор светкавично му препречи пътя. Изчака още само миг и се впусна в атака. Рядко не намираше изход и от най-трудните ситуации, сега обаче наистина бе притисната до стената. И най-важното, не можеше да позволи на баща си да мисли прекалено дълго. Не биваше да допусне той да промени завещанието си само защото най-неочаквано се е усъмнил в нея. Така че сега Елинор имаше нужда от Джонатан Пенли: той бе единственият ключ, с който тя да отключи капана. Трябваше да го убеди да участва в измамата поне веднъж, да се откаже от проклетите доказателства за нейното двуличие, който бе споделил с Джошуа през дългата нощ. Сигурно имаше начин да го убеди… но този начин бе много опасен. Елинор обаче бе принудена от обстоятелствата да поеме този последен отчаян риск.

— Поставихте ме в доста неудобно положение, майор Пенли, а дори не си давате сметка какво вършите. Действате против собствената си страна, предавате своята кауза. Как да ви кажа, аз такова… Работя — тайно — за Юга, майоре. Продавам нелегално оръжие и лекарства на Вирджиния. Правя го от самото начало. Сега поне слушате ли ме внимателно?

Тя видя как очите на Джонатан Пенли се разширяват от изненада, после се присвиват отново от неверие. Но това неверие избледня и се превърна просто в учудване, когато Елинор продължи. И преди да приключат разговора, тя вече хранеше големи надежди, че може би ще спечели от големия риск, който е поела.