Джесика Сен Клер
Зимни рози (15)

Петнадесета глава

Поне част от кошмара беше свършила — Лийна знаеше, че Макрей е мъртъв. Три дни след като кавалерийският патрул я спаси при отчаяния й опит да избяга, бяха намерили трупа на Макрей да плава с лице надолу в тъмно, плитко блато. Другият мъж лежеше наблизо. Конете им бяха избягали, оръжието им бе откраднато, на окаляния труп на Макрей бе останала само малка кожена торбичка. Светът беше станал неописуемо жесток, особено тук, сред блатата. Но сега Съмър Аштън стоеше между Лийна и тази жестокост. Капитанът беше самото въплъщение на здравия разум сред полуделия свят и всеки ден Лийна благодареше на Бога за късмета да го намери или той да намери нея: при всички положения дължеше живота си на Съмър Аштън.

Роден край Ню Орлиънс, той беше осмото дете на богати плантатори от Луизиана. Родителите му, които вече имаха пълна къща с деца, вече се чудели какво име да му измислят и когато той се родил през август, просто го кръстили на годишното време^[1].

Имаше по-малка сестра, която пък се казваше просто Отъм^[2].

Той беше едно от най-рядко срещаните неща през войната — почтен човек. А за Лийна Съмър беше благословеното доказателство, че старият Юг може и да умира, но още не е напълно мъртъв. Хората на Съмър бяха дисциплинирани и почтени, следваха стриктното поведение на своя капитан и благодарение на него и на неговия кавалерийски патрул Лийна за кой ли път започна да храни надежда, че може и да се избави от тези прокълнати блата.

До главно командването на конфедеративната армия бяха стигнали слуховете, че разузнавачи на северняците обикалят бреговете на река Савана и дори самите блата. Ето защо Съмър и неговите хора бяха изпратени да патрулират тук: никой не знаеше каква ще е следващата стъпка на генерал Шърман. Изглеждаше невероятно той или някой друг генерал да пратят голяма войска в този непроходим ад. Но прекалено често северняците правеха най-неочаквани неща и никой в Южна Каролина не искаше този път да сбърка. Шърман вече беше причинил достатъчно вреди. Южнокаролинци се молеха този път той да бъде спрян.

Но Лийна вече не бе така предана на дълбокия Юг. Там наистина имаше прелестни градове с непомръкващо изящество и елегантност, оградени с високи зидове градини, ковано желязо с какви ли не причудливи форми, покрити с плочник, алеи по кея и тъмно листни магнолии. Каймакът на памуковата аристокрация наистина бе с най-изтънчени обноски. Но освен тях я имаше и грубата враждебна провинция, покрита със стърчащи бодливи храсталаци, песъчлива почва и дребни борови дръвчета, които едвам крееха; змии, комари, алигатори и смъртоносна треска; тъпаните на гула, бумкащи злокобно нощем; и избягали роби, толкова озлобени, че убиваха всеки войник, който се беше отцепил от отряда си и имаше лошия късмет да ги срещне.

Инстинктивно Лийна се вкопчи в Съмър, за да оцелее от този ад. Това беше свят без цивилизация, без любезности, където жената беше също толкова силна, колкото и мъжът, който я закриляше. Денем Лийна яздеше до него, нощем спеше в палатката му. Тя и капитанът бунтовник се бяха сближили в много отношения. Съмър говореше с добро чувство за живота в Ню Орлиънс отпреди войната, за уискито, жените и хазарта, които му бяха навлекли ужасеното неодобрение на неговите родители. Беше млад и красив и дори на Лийна понякога й се струваше, че е влюбена в своя галантен спасител. Но имаше и твърде много нощи, когато мислеше за един друг войник, с униформа, различна по цвят от униформата на Съмър. И сутрин, щом се събудеше и се изправеше пред своята съвест, тя разбираше, че сърцето й още е отдадено на друг — дори и да смятаха, че той е мъртъв и погребан.

Присънваше й се все един и същ сън: Блайдсуд, преди северняците да превземат и да опожарят до основи прелестната стара къща. Елегантната къща с бели колони, която пазеше хиляди спомени за Джюъл и Джонатан, Уитни и Миранда. И за един някога обичан мъж, за когото Лийна не можеше да повярва, че е мъртъв, както не вярваше, че вече го няма и Блайдсуд. Тъмнокос и ненагледно красив. Омразно синьото на униформата му се открояваше на фона на мръснобялата боя на Блайдсуд. Кехлибарените му очи грееха топло като злато и гледаха мрачно като буреносен облак. Той заставаше на откритата предна веранда и се усмихваше, разтворил ръце, за да повика Лийна. Но в съня си тя все не можеше да помръдне, да накара вкочанените си крайници да я отведат при него и докато стоеше, изпълнена с болка и отчаяние, гледаше как той изчезва и се превръща в сянка. „Чейс! Чейс!“ Знаеше, че понякога го вика на глас, защото неведнъж будеше Съмър с виковете си и той нежно я успокояваше, докато заспи отново. „Няма нищо“, й казваше Съмър и от гласа му личеше, че е искрен. Но някои нощи, въпреки че се опитваше да заспи, сънят не я спохождаше отново — от страх не толкова пред настоящето, колкото пред бъдещето. Защото тя беше видяла как нейният свят се разбива на безброй парчета, които вече никога нямаше да бъдат събрани отново.

Наближаваше краят на януари. Въпреки че обходиха надлъж и шир блатата, хората на Съмър никъде не попаднаха на северняци — сами или на групи. Съмър обеща, че още един-два дни, и ще се отправят на северозапад от блатата, за да се присъединят към основния корпус от кавалерията на Уийлър, където беше техният отряд. Най-после щяха да оставят ада на тези блата зад себе си, а самата Лийна изгаряше от нетърпение това да стане час по-скоро. И тази нощ, както често напоследък, се събуди от нещо и дълго лежа изплашена и неспокойна, заслушана в тишината на блатата край тънещата в мрак палатка. Този път обаче се събуди не от обичайния сън за Чейс и Блайдсуд. Не изпитваше болката в душата, неизменно мъчеща я след този сън. Капитанът от Конфедерацията продължаваше да спи непробудно до нея. В тишината Лийна го чуваше как диша бавно. Той беше завит със своите одеяла на прилично разстояние от нея, защото тя споделяше палатката му колкото да има защита за през нощта. Съмър беше истински джентълмен и въпреки че Лийна понякога виждаше как в очите му проблясва желание, той не беше направил и най-малкия опит да настоява да бъде с нея.

Като се изключи едва чутото дишане на Съмър, нощта беше много тиха — „необикновено тиха“, помисли Лийна. Сякаш ги нямаше обичайните шумове, които чуваше винаги, щом се събудеше. Тъпаните на гула не смущаваха нощта. Не цвилеха коне. В заплетените треви не прошумоляваха животинки и буболечки. Онова, което я беше събудило, вече не се чуваше. Все още леко разтревожена, Лийна затвори очи и се опита да се отърси от мисълта за блатото навън.

Сетне най-неочаквано звукът се чу отново тъкмо когато Лийна вече се унасяше. Един далечен смях, странен и смразяващ, и куплет от песен, изпята на език, който тя не разбираше. Песента на Трийджак. И неговият смях. Лийна скочи върху одеялата, изпищя тихичко от страх и още в просъница се пресегна инстинктивно към Съмър.

Той беше воин и годините, прекарани на фронта, бяха изострили рефлексите му като бръснач. Както спеше, след миг той вече придърпа с една ръка Лийна към себе си, а с другата ръка запъна ударника на тежкия си колт и впери поглед в тъмния брезент на входа на палатката, който не се помръдваше.

— Какво има?

Лийна не отговори веднага на зададения през шепот въпрос. Вече напълно будна, започна да се съмнява дали изобщо е чула нещо. Сигурно всичко е било само сън, плод на страховете й, които в зловещата нощна тишина бяха събудени от лошите й спомени. А сега я нямаше дори странната тишина. Отвън „край палатката“ се дочуваше обичайната врява на войниците и конете, а някъде от далечината достигаше плясъкът на животно, плуващо през блатото. Изведнъж Лийна се усъмни в себе си. Почти беше готова да повярва, че всичко е било плод на въображението й. Но не можеше да отрече, че сърцето й препуска като обезумяло от страх, и се притисна още по-силно към рамото на Съмър.

— Какво има, моя прекрасна госпожо? Какво става? — каза той, свали полека револвера и внимателно натисна ударника.

Лийна чу слабо изщракване, когато Съмър накрая го освободи и сложи пистолета отново до одеялата. После капитанът я прегърна и с другата ръка, та тя да не трепери.

— Господи, трепериш като лист по време на буря. Какво стана? Пак ли сънува кошмар?

— Не. Не знам. Може би е било само сън. Стори ми се, че чух как някой се смее отвън.

Тя потръпна силно, усетила, че й е трудно дори да говори за това. Винаги се беше ужасявала от Трийджак, от неговата жестокост и още повече от насладата, която изпитваше да е жесток. Мислеше, че и той е загинал. Сега й се искаше да е сигурна, че е така.

— Някой да се смее ли? — Съмър замълча, сякаш се канеше да й зададе още един въпрос, но после явно се отказа. Лийна не беше направила никакво усилие да се дръпне от него. Напротив, дори се беше сгушила още повече в него и продължаваше да трепери в сигурната му прегръдка.

— Е, щом някой намира нещо смешно на това място, нека си се смее. — Разрошените от съня коси на Лийна се опираха в лицето му и Съмър отмести леко в мрака глава, без да пуска младата жена. — Да ида ли да проверя?

— Не! Не, недей да излизаш! — В миг дори самата мисъл за това отприщи в нея необуздан страх и тя настръхна цялата. — Не излизай навън, Съмър, моля те!

Настъпи тягостно мълчание и Лийна се опита да се пребори с безпочвения си страх. Накрая стисна очи, твърдо решена да си възвърне самообладанието. „Беше само сън, опитваше се да си втълпи. Само плод на въображението. Трябва да го забравиш.“ И най-сетне усети как наистина се успокоява.

— Извинявай, Съмър. Сигурно е било сън. Навярно през последните дни ти се струва, че съм най-досадният човек. Непрекъснато те вдигам от сън като някаква плашлива хлапачка.

— Досадна ли? Не… Всъщност вече се питам дали не съм влюбен в теб, моя прекрасна госпожо. — Настъпи много кратка пауза, сетне Съмър продължи с плътен и бавен глас, сякаш малко изненадан от думите, които се чу да казва. — Всъщност ако не беше тази проклета война, заради която все съм зает, вероятно щях да ти предложа да се омъжиш за мен.

Лийна замръзна в прегръдката му, усетила как я завладяват какви ли не чувства, пробудени от нежните думи на Съмър. Едно от тях беше изненадата, която обаче едва ли бе най-силна, защото Лийна беше наясно с близостта, зародила се между нея и конфедеративния капитан. Изпитваше и наслада, каквато й вдъхваше усещането за спокойствие и сигурност, една вътрешна топлина, която сякаш я обгръщаше почти физически, както ръцете на Съмър. И в същото време почувства странно нежелание, инстинктивно и необяснимо, последвано от спомена за офицера северняк, който, макар и мъртъв, почти всяка вечер й се присънваше.

— Може би, когато свърши войната, моя прекрасна госпожо, може би тогава ще поговорим дали не ти се живее с мен в Ню Орлиънс. Едва ли имам право да ти предложа нещо повече от това, докато животът и времето ми принадлежат на армията, а не на мен.

Лийна кимна мълчаливо, неспособна засега да предложи по-сигурен отговор на Съмър. Но изведнъж си даде сметка колко й е приятно в неговите прегръдки, че чувства изненадваща топлина, която тръгва от корема и се разлива бавно по цялото й тяло — първото желание за любов с мъж, което изпитваше от много време насам. Сгуши глава в извивката на голото му рамо и докосна плахо с устни врата му, очаквайки с известна доза страх неговия отговор. Съмър се изопна като струна, после пак се отпусна, като внимаваше да не я изпуска от прегръдката си и само се наклони леко, за да я целуне нежно по косите. Направи го спокойно и бавно, сякаш им предстоеше да са заедно години наред, а не само една-единствена спокойна нощ, открадната от стихията на войната.

Беше й разказвал за жените в Ню Орлиънс и малко за „достъпните“ тамошни красавици. В нежната му прегръдка Лийна разбра, че това не са празни приказки. Съмър познаваше жените и добре използваше тези си знания с нея. Дълго я докосваше само с устни, обсипваше лицето, врата и устните й с нежни целувки, малко по малко заличавайки спомените от страха и жестокостта на Стюарт и Макрей. Съмър не бързаше. Когато най-накрая стигнаха гърдите й, ръцете му бяха безкрайно нежни. Беше му разказала малко за Макрей, макар и да не бе споменавала колко ужасни са били последните месеци със съпруга й, но сега й мина през ума, че Съмър сигурно се е досетил колко тежко й е било. И какъвто беше нежен, първо смяташе да прогони тези ужасни спомени и чак тогава да накара Лийна да повярва отново на мъжките ласки.

В малката брезентова палатка беше тъмно. Макар да бе свикнала с мрака на нощта, Лийна виждаше лицето на Съмър, очертанията на волевите му скули и блясъка на влажните му устни само като сянка. Тъмнозлатистата му коса беше разрошена и между целувките я гъделичкаше нежно по лицето и врата. Още отпреди, докато беше яздила до него и бе споделяла палатката му през нощта, бе свикнала с мъжката му миризма. Но сега в мрака, докато Съмър я държеше в прегръдките си, тази миризма я обгърна като желана мъгла — мъжествена, с дъх на мускус и на пот, коне, кожа и острия мирис на изгорял барут. Голите му мускулести рамене бяха топли и гладки и докато целуваше косите й и галеше носа и гърдите й, тя с наслада притисна глава до него и отвърна на нежните целувки.

Изпитваше най-вече чувството на топлота и сигурност. Но постепенно я завладя и пронизващо неудържимо желание. Сигурно бе минал час, откакто лежеше с него, и ръцете му бавно опознаваха тялото й, а устните му я утешаваха и безмълвно й вдъхваха вяра. Накрая той докосна бавно с длани възбуденото зърно на гърдата й. Отначало я погали само с връхчетата на пръстите си, дразнейки чувствителното хълмче на гърдата. Сетне с всяко докосване започна да предизвиква нежни тръпки, които тръгваха от гърдите, прорязваха я в корема и подклаждаха още повече огъня, вече разразил се там. Без да осъзнава какво прави, Лийна заизвива гръб, поднасяйки на Съмър гърдите си като някакъв първичен дар и подканяйки ръцете му да ги обхванат целите. Когато той го направи, Лийна изпъшка тихо от удоволствие. Съмър бе успял някак да прогони света отвън. Нито блатата, нито войнишкият лагер, нито смехът, който Лийна си мислеше, че е чула, вече не смущаваха съзнанието й. Той обхвана нежно с ръка гърдата й и погали с палец зърното, притиснал с пръст издутата плът. Със спокойно движение вдигна глава от устните й и я зацелува по гърдата, като я докосваше със зъби и я галеше с топлия си влажен език. Тръпките на удоволствието преминаха през нея с такава сила, че тя потръпна, вдигна длан, за да задържи главата му до себе си и поднесе още повече възбудената си гърда към чакащите му устни. Прегърна го още по-силно през раменете, докато накрая направо го притегли към себе си, за да усети топлото му голо тяло до своето, което вече се гънеше.

Накрая Съмър я замилва по-скоро настоятелно, отколкото питащо. Лийна му беше предложила и той бе приел. Стисна силно гърдите й, засмука ненаситно превъзбудените зърна и ги захапа със зъби. Другата си ръка плъзна не с молба, а повелително по тръпнещото й тяло, по корема, по бедрата и по всяко друго място, дотогава тайна за него. При първото докосване на пръстите му там Лийна изпъшка и му се отдаде докрай, като намести тялото си върху грубите вълнени одеяла, за да му е по-лесно. Съмър държа ръката си там само миг, за да не се поддаде на неистовото желание, обхванало и него, и нея. Лийна надигна нетърпеливо тяло, намери голото му бедро и се притисна към него, сетне премести длан от гладките мускули на гърба му към твърдия плосък корем и нагоре по нежните като свила косъмчета по гърдите му. Загали възбудените зърна на гърдите му, после неспокойно прокара ръка отново край стегнатия му корем, за да потърси бедрата му. Той може би нарочно не се опираше в нея, за да не я изплаши колко е възбуден, ако й покажеше прекалено рано. Лийна сама напипа твърдия му като камък член, топъл и нежно пулсиращ, и го обхвана. За миг Съмър потръпна силно, тялото му се изопна в мигновен отговор. След това продължи да я милва и единствено от още по-бързия ритъм на сърцето му и от учестеното му дишане се усещаше колко е развълнуван от докосването й.

Лийна простена умолително, прилепи още повече бедра и притегли възбудения му член към себе си. Съмър я докосна с ръце и от неочакваното движение на силните му пръсти тя направо застина. Успя само да разтвори крака, готова да му се отдаде, изви бедра и се надигна да посрещне възбуждащите движения на пръстите му. За миг се засрами, че се държи толкова разпасано, но тази мисъл изчезна бързо, както и се бе появила. Това беше първично и естествено, точно така трябваше да се любят мъжът и жената. Лийна вече не мислеше за нищо друго, освен за неудържимото пулсиращо желание на тялото си, за неистовата нужда да се слее със Съмър. С всяко докосване на пръстите той разпалваше още по-буен огън, правеше го по-необуздан. Тялото й се гънеше под топлите му влажни ръце и му предлагаше всичко, каквото той поискаше. Съмър продължаваше да играе тази игра на изчакване, докарваше Лийна почти до оргазъм, сетне пак нарочно започваше да я целува страстно по пулсиращите гърди и по устните. След това отново връщаше ръката си там, възбуждаше я до още по-голям екстаз, докато неистов глад започна да мъчи душата й.

Накрая, когато за пореден път Съмър я загали и възбуди, а после отмести длан, Лийна протегна ръка, за да го спре и да я обладае. С бързо движение Съмър надигна бедра над нейните и проникна в нея. Неочакваното усещане на пълнота й достави неописуемо удоволствие. За миг Лийна престана да мисли и да съзнава, единствено зажаднялото й тяло го поемаше със сляпа наслада. След това, когато отново сетивата й се пробудиха, Съмър вече се движеше в нея бавно и мощно, възбуждайки я с кратки тласъци. Милваше я и с ръце, от което тя бързо изпита друг мощен, разтърсващ екстаз, какъвто не бе изживявала дотогава. Този път обаче той не само даваше, а и взимаше и Лийна усети неописуема наслада, когато Съмър потръпна и изстена в прегръдките й, също достигнал до оргазъм.

После много дълго цареше само нежно мълчание. Лийна отново започна да чува звуците от лагера и блатата край палатката, но те й изглеждаха странно далечни и не така страшни, както преди. Накрая, без да каже нищо, Съмър надигна глава от гърдата й, целуна я по устните само веднъж, много нежно, и се пресегна да придърпа одеялата си при нейните.

— Благодаря ти, Съмър — прошепна Лийна и наруши проточилата се тишина.

Каза го, сгушена като на възглавница върху голото рамо на Съмър, и долепи тяло до неговото под одеялата. Вместо отговор той я целуна отново и вдигна ръка, за да я прегърне в тъмнината.

Продължаваше да я държи в обятията си и след няколко минути Лийна усети под главата си ритмичното надигане и отпускане на гърдите му — Съмър бе заспал. Изведнъж и тя се почувства изморена, доволна и физически изтощена. Но от загнездилото се в нея смътно безпокойство не можеше да се отдаде на сладкия сън, в който беше потънал Съмър. Какво щеше да му отговори, ако беше настоял да се оженят? Какво щеше да стане, ако войната утре свършеше и когато се събудеше, Лийна го намереше до себе си да чака отговор? „Да“, помисли тя. Просто щеше да каже „да“. Дори и да не го обичаше със същата неудържимост, както беше обичала Чейс Кортланд, Съмър бе добър човек и тя го обичаше по различен начин. Но независимо от всичко, не трябваше да избира, не й се налагаше да избира между конфедеративен капитан и майора северняк. Чейс Кортланд беше мъртъв и погребан преди седмици. Ами ако бе жив? Настоятелното ехо на тревогата не я напускаше. Ами ако по някакво чудо Чейс се изправеше и застанеше пред нея? Пак щеше да избере Съмър Аштън, каза си тя. Трябваше да постъпи така. Чейс Кортланд беше северняк от армията на омразните нашественици, разбили нейния свят. Заради Чейс Кортланд бе преживяла толкова болка в Атланта… Бе заченала от него дете, убито толкова жестоко от Стюарт. Заради него бе изживяла всички ужасии, причинени й от Стюарт, пак заради него Стюарт бе загинал. Заради Чейс се бе изложила на толкова опасности, беше се озовала в ръцете на Макрей. От този ад я спаси Съмър Аштън, а не Чейс. И тя му дължеше цялата си бъдеща любов и вярност. При тази мисъл Лийна престанала се измъчва от съмнения и от въпроси без отговор. Сгуши се още повече в голите му рамене и усетила се спокойна и закриляна за пръв път от толкова време, потъна в дълбок сън.

 

 

— Добро утро, прекрасна госпожо! Стани и блесни.

Лийна се събуди в бледата утринна светлина, огряла малката палатка, и видя, че Съмър е коленичил до нея. Отвори с усмивка очи и отначало не забеляза колко мрачно е лицето на Съмър.

— Вече си облечен.

Посегна да погали нежно ръката му — невинен жест, спомен от предишната нощ.

Само за миг, и лицето на Съмър се озари от нежния спомен и на сериозните му устни се появи усмивка. Накрая, когато усмивката му угасна и лицето му отново помръкна от мрачни мисли, Лийна разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво има, Съмър? Какво е станало?

— Нищо ужасно. Днес ни чака дълъг уморителен поход, това е всичко. До довечера трябва да се присъединим към Уийлър.

Но той не я погледна в очите, докато изричаше успокоителните думи, и когато се обърна да излезе, Лийна протегна ръка и го хвана за рамото.

— Съмър, защо? Какво премълчаваш? — Настъпи миг неловко мълчание и тя го стисна по-силно за рамото. След това в Лийна бързо се надигна познатото чувство на ужас и усмивката изчезна и от нейното лице. — Съмър, моля те. Кажи ми какво става.

— Един от дежурните се прибра рано тази сутрин. Намерил е близо до блатото трупа на пратеник на Уийлър. Цялото тяло било накълцано на парчета. Погребал го е веднага — каза рязко Съмър, сякаш някакъв гняв му пречеше да говори спокойно. — Явно не е успял да предаде съобщението, но Уийлър ще прати някого при нас само ако ни вика да се присъединим към него. Може би северняците ще потеглят.

— Трийджак! — едва прошепна на себе си Лийна омразното име, изведнъж обзета от ужасен спомен. Вече не чуваше какво й говори Съмър. Господи, значи наистина го беше чула предната вечер. Сега явно не само северняците трябваше да се страхуват от безумната му жестокост. Като подгонено животно той щеше да се нахвърля върху всичко, което му се изпречи на пътя. — Господи, Съмър, не бива да оставаме повече сред блатата! Прав си, трябва да се махнем от тук. Ще стана да се облека. Ей сега съм готова. — Още докато говореше, посегна към изпоцапаните си от блатата дрехи, за да се приготви за дългия поход, който ги очакваше. Съмър чакаше мълчаливо, докато Лийна се обличаше, и накрая тя спря, за да го погледне, чак сега забелязала някакво стаено напрежение. — Какво има, Съмър? Кой знае защо ми се струва, че искаш да ме питаш или да ми кажеш нещо.

— Спомена, че семейството на мъжа ти живее край Чарлстън. Обещах, че ще се опитам да те изпратя до там, щом престанем да патрулираме из блатата. — Съмър замълча и вдигна сковано рамене. — Няма да съм в състояние да изпълня обещанието си, Лийна. Извинявай. Каквото и да става извън тези проклети блата, за каквото и да ни вика генералът, няма да можем да минем по заобиколния път. Ще пътуваме на север само час-два, после ще се отправим на запад. Преди да замръкнем, ще се опитаме поне да намерим твърда почва.

Настъпи пауза на изчакване. Лийна знаеше въпроса, който Съмър нямаше желание да зададе директно. Първоначално смяташе да потърси убежище в дома на Лейтънови, но само защото нямаше къде другаде да иде. Предната вечер бе умувала насаме със себе си кого да избере: Съмър Аштън или Чейс Кортланд, и това беше един въпрос, пълен с болка, а отговорът му — оцветен от съмнение. Виж, не дължеше никаква преданост на Стюарт или пък на семейството му.

— Ако може, предпочитам да дойда с теб, Съмър. Където и да отиваш.

Той кимна и по изопнатите мрачни черти на лицето му се забеляза успокоение.

— Това е добро решение, прекрасна госпожо. Може би ще спрем някъде при Оринджбърг или Кълъмбия, а там ще си в много по-голяма безопасност, отколкото в Чарлстън. Никой не се съмнява, че когато северняците най-сетне поемат на поход, ще се отправят към Чарлстън.

Лийна му отговори с усмивка, едновременно нежна и горчива.

— Не знам дали тук, на юг, е останало и едно безопасно място, Съмър. Моята основна грижа сега е просто да съм възможно най-близо до теб, където и да си ти.

Той срещна очите й и се поизненада, после се замисли мрачно, сякаш се бе сетил нещо.

— Ще те закрилям, честен кръст. Или ще умра.

— Знам.

Очите й се напълниха с горчиви солени сълзи. Тя видя мрачната решителност, изписана ясно върху красивото лице на Съмър, и изведнъж сърцето й изтръпна от страховита мъка.

— Изглежда така стават нещата в тази проклета война. Сякаш всичко, което обичаме, накрая ни отвежда до собствената ни смърт.

 

 

В Савана Чейс бе чакал до последния момент, за да вземе решение, натоварвайки се все повече с всеки изминал ден: вечер — съсипан от болка и изтощение, но на другия ден отново готов да се метне на коня. Последния ден на януари беше мрачен и сив, небето предвещаваше дъжд, който така и не заваля. И в сивотата на този ден Чейс потърси своите капитани, за да им съобщи решението си да замине на север с армията. От всички единствено Грир беше достатъчно близък с него, за да възрази, и то гръмогласно, сякаш войниците, които се разхождаха в лагера, нямаха уши.

— Ти си луд, майоре. Избий си го от главата и си запази място на санитарния кораб утре. Прибирай се и си почини малко. Само това оставаше, точно сега да дундуркаме някой ранен офицер.

— Благодарен съм ти за загрижеността, Грир — отвърна кратко Чейс, с тон, който определено не даваше основания на Грир да продължи спора. — Но не съм ти искал разрешение. Просто те уведомявам.

— По дяволите! — избухна отново Грир. — Това е почти равнозначно на самоубийство и го знаеш прекрасно! Вечер едвам се държиш на крака! И това, дето си си наумил — да се придвижваш с армията — бунтовници, блата и един Бог знае още какво! По дяволите, Чейс, това е лудост!

Грир упорито продължаваше да убеждава, сякаш не забелязваше объркването, настанало в лагера. Но докато той говореше, Чейс се оглеждаше. Беше пристигнала заповед да тръгнат на следващия ден, първи февруари, така че патрулните постове бяха призовани днес. Бързо прибираха лагера на батальона — гасяха огньовете, войниците пристягаха седлата върху конете, събираха разпилените оръжия, сгъваха одеялата и товареха каруците. И от всичко това струеше някакво странно вълнение, което винаги съпътстваше началото на нова кампания.

Всички съмнения, които още продължаваха да измъчват съзнанието на Чейс, изведнъж изчезнаха и той застана до своите войници, усещайки почти физически напрежението им. Той бе преди всичко войник. Нямаше да ги изпрати на север без себе си, щеше да тръгне с тях.

— Първата ми отговорност е тук, Грир. По много причини войната още не е свършила и докато се чувствам достатъчно здрав, за да ви бъда от полза, а не в тежест, ще продължавам да ръководя както досега батальона. Това е заповед, така че се подчинявай. Сега действай, разчистете лагера! — Той тръгна, за да не позволи на капитана да изтъкне още доводи, и довърши през рамо: — Отивам в Савана. По-късно в града ще се присъединя към отряда. Трябва да изпратя няколко телеграми на север. И ще се отбия при Маклауд, за да отметне, че отново съм в строя.

Не беше само заради Лийна, опитваше се да си втълпи Чейс, докато яздеше по широката сенчеста улица на окупирания въстанически град. Не беше само заради телеграмата, с която Сюзан го предупреждаваше за опасностите, надвиснали над Лийна. Още се чувстваше воин, тръгнал да се сражава.

В Савана също се усещаше напрежение от предстоящия поход. Местните жители от бунтовническия град знаеха какво ще последва: Чейс разбираше по очите им. Омразата, почти стопила се до неотдавна, се бе появила отново. Ала пак щеше да изчезне след няколко дни, щом многочислената войска на северняците се изнесеше от Савана.

Както и при предишното изтегляне от Атланта, главно командването на съюзническата армия отряза връзките на Савана с останалата страна — да не би бунтовниците предварително да узнаят за похода им. Чейс не можеше да изпрати телеграми, ето защо открадна няколко кратки минути, за да напише набързо две писма, вероятно последните, които щяха да бъдат изпратени от съюзническата армия за много седмици напред. Едното беше до Сюзан и в него й обясняваше решението си да остане, доколкото можеше да го обясни на една жена, която нямаше представа от войната, отнела му последните няколко години от живота. Второто беше кратка бележка до Джонатан Пенли, която не му беше никак лесно да напише, но Чейс го смяташе за свой дълг. Благодареше му за усилията да възпре Елинор в коварните й помисли и поемаше пред него като пред брат задължението да защити сестра му, ако някъде в предстоящата кампания пътищата им с Лийна се пресечаха.

Винаги преди кампания имаше много работа. Този път обаче това важеше с още по-голяма сила: вече минаваше полунощ, когато приключиха заседанията на командния състав, постовите докладваха и бяха издадени последните заповеди за началото на похода. Чейс все още се изморяваше лесно и замаян от изтощение, надраска набързо двата адреса върху пликовете, преди да ги пусне в пощенските кутии. В бързината написа на второто писмо „Джонатан Кортланд“ вместо „Джонатан Пенли“, без да забележи, че е сгрешил. Последното нещо, за което мислеше тази вечер, бяха Филаделфия и последиците от погрешно адресираните пликове, когато писмата пристигнат на север.

 

 

Когато потегли на поход от Савана, армията приличаше на нова. Сините униформи бяха спретнати, металните копчета лъщяха под блясъка на безоблачното небе. Единствено неопределимата суровост, появила се по лицата на мъжете след няколкото години война, издаваше, че шейсетхилядната войска на Шърман не е свикана под знамената сега. Тя създаваше впечатление не толкова, че се връща на бойното поле, колкото, че минава в тържествен парад като онзи, с който преди няколко седмици генерал Шърман беше превзел бунтовническия град. Сякаш безконечните колони от федерални войници бяха изпълнили засадените с върби и зелени дъбове улици от Брод до кея, откъдето като гигантска змия пресичаха по понтонния мост широката сива река, навлизаха в блатистите оризища и се отправяха нататък, към бреговете на Южна Каролина. Освен че представляваше доста различна гледка, армията на Шърман напускаше и град, твърде различен от града, от който преди месец и половина армията на Конфедерацията се бе изтеглила по почти същия път. Ню Орлиънс, Чарлстън и Савана някога бяха трите скъпоценни камъка в лъскавата корона на Юга. Сега два от тях вече бяха в ръцете на северняците. А Чарлстън, последният от тях, гледаше как Шърман се е отправил в поход към него, знаейки, че на Юга вече не му е останало нищо, с което да спре северняците и те да не грабнат и последния скъпоценен камък в короната.

В Савана малко неща си бяха останали същите. Беше настъпил упадъкът на Конфедерацията и само фанатиците не го разбираха. Градът беше усетил грохота на унищожителните артилерийски оръдия на северняците и тропота на техните ботуши, бе видял как някога непобедимата кауза на Юга бива смазана. Аристократичната гордост, престижът, привилегиите и властта на някога огромното богатство — всичко беше пометено. Огромната пропаст между прослойките отпреди войната бе заличена. Най-прочутите и стари родове в Савана, някогашни богове на Юга, сега наблюдаваха тъжно и безпомощно как завоевателите северняци минават покрай тях. Повечето мъже в Савана още носеха сиви конфедеративни униформи, но не от предизвикателство или суета. Бяха смъкнали всички отличителни знаци, дори копчетата. Просто на юг вече нямаше други дрехи, а Шърман бе проявил щедрост към победените конфедералисти: бе пуснал повечето пленници, заловени при завземането на града, и им беше позволил да останат с униформите.

Самият Шърман не участваше в шумното изтегляне на армията. Преди няколко дни беше напуснал града с лодка и се бе отправил на север, към красивия, типично южняшки град Бофорт. Голямата къща, наподобяваща готическа църква, където се бе помещавал неговият щаб в Савана, отново беше станала зловещо тиха. В нея по дървения под и брюкселските килими вече не кънтяха ботушите на щабните офицери, в двата огромни огледални салона не се чуваха гласовете на северняците. Масивните полилеи и богато украсените австрийски позлатени огледала за първи път от месец и половина не грееха в целия си блясък. Покритата външна веранда с перила от ковано желязо с причудливи фигури беше празна и тиха след оживлението в доскорошната щабквартира на командването. Прахът отново се трупаше по сребърните брави на вратите вътре в къщата. През последните седмици мебелировката бе смайвала не един и двама с това, че сякаш бе иронично въплъщение на Шърман. Отвътре къщата наподобяваше църква с високите си островърхи прозорци със стъклописи и малките ниши, прилични на нефове. А отвън приличаше на феодална крепост с бойници и страховити стени. Същата дисхармония бе присъща и на самия Шърман — война и църква, власт и религиозни подбуди да бъде използвана. Нежен и добър по характер, той все пак гледаше на себе си и своята армия като на ангели — отмъстители, пратени от Бога, и Южна Каролина трепереше от страх пред гнева на настъпващите ангели на Шърман. Това беше първият щат, отцепил се от Съюза. Шърман го обичаше с религиозна страст и армията му се беше отправила към омразното сърце на отцепничеството със — както казваха смекчено — „свалени ръкавици“. Времето щеше да покаже, че южнокаролинци имат основание да се страхуват от гнева на настъпващата стихия на северняците.

На брега на Южна Каролина Чейс Кортланд вдигна ръка и смръщен, огледа тесния път, който се простираше на север и минаваше първо през тревисто мочурище, та после да навлезе в истински блата. При подадения сигнал първите три колони извадиха оръжието и откриха огън по песъчливата кал пред себе си. Заровените в земята мини се взривиха и вдигнаха във всички посоки стълбове кал и чимове трева. Чейс кимна доволно и даде знак на отряда да продължи. Малко по-назад Грир чу одобрителния шепот на мъжете, поели от Савана със съмнения дали не е по-добре да оставят там ранения си майор. Явно още се съмняваха — още повече, че изгаряха от нетърпение да се присъединят към своите колеги в победоносните, отмъстителни викове, с които отбелязваха дебаркирането на най-омразния южен щат. Смятаха за излишни предпазните мерки, които Чейс взимаше. Щом слязоха на брега, неколцина стъпиха върху заровени мини, които моментално избухнаха и ги разкъсаха на парченца. Много скоро бяха дадени първите жертви на кампанията.

 

 

В столицата на Конфедерацията, Ричмънд, вестта за подновения поход на Шърман потисна и без това мрачно настроеното правителство. Джеферсън Дейвис и вицепрезидентът Стивънс се съгласиха да предложат по-големи отстъпки на Линкълн и Стюарт на предстоящите мирни преговори в Хамптън Роудс, щата Вирджиния. Но преговорите, насрочени след два дена, щяха да бъдат едно напразно усилие да се постигне мир. Дейвис продължаваше да настоява да получи независимостта на Юга срещу сключения мир, а Линкълн беше по-малко склонен от всякога да направи такава прибързана сделка с конфедеративната армия.

В отчаянието си Конфедерацията реши да прибегне до последната човешка сила, която още не беше толкова оредяла и изтощена — робите. Обеща свобода за всеки чернокож, сражавал се за нейната кауза. Това предизвика истинско брожение из целия Юг и бе неоспоримо доказателство за пълната безизходица на Конфедерацията, въоръжаваща и мобилизираща хората, от които най-много се страхуваше. В Ричмънд един военен чиновник написа в дневника си: „Всички са потиснати и отчуждени. Без съмнение това е най-мрачният период от нашата история“. Но следващите няколко месеца щяха да бъдат още по-мрачни.

 

 

На втори февруари генерал Шърман поведе десния фланг на своята армия от Бофорт към равнините на Покотаглио. Според слуховете бил изненадан и вдъхновен, че се натъква на такава неорганизирана съпротива от страна на Конфедерацията. Същия ден Чейс Кортланд яздеше с левия фланг, и по ирония на съдбата, следваше пътя, по който Лийна Лейтън бе минала в отчаяното си бягство през блатата на Южна Каролина. Същите опасности, някога застрашавали нея, сега безмилостно бяха надвиснали над войниците северняци, които се опитваха да се придвижат на север. Конете се препъваха в увивни растения и потънали дънери, мръсната вода мокреше сандъчетата с патрони и патрондашите на пушките, нямаше никакви пътищата и почти бе невъзможно да определят посоката. Конете се препъваха на всяка крачка и често падаха. Температурата беше станала необичайно висока за сезона и змиите и насекомите се бяха пробудили. Завоюваното с много усилия придвижване напред често се оказваше напразно, защото конниците се връщаха отново и отново, за да помогнат на пехотинците, затънали в тинята зад тях.

Леката артилерия, каруците с провизии, санитарните коли затъваха в тинята, дървените колелета се заклещваха в потънали препятствия. Офицерите викаха безпомощно, най-вече псуваха, озовали се в истински хаос. Редниците правеха всичко възможно да се придвижат през ада на блатата. Повечето от тях бяха затънали до кръста във водата, като се опитваха да държат високо одеялата и пушките си и не преставаха да търсят сух път, който така и не намираха. С огромни физически усилия успяваха да освободят каруците, колкото те да затънат след няколко метра в поредното тресавище. Конете и магаретата се препъваха в дълбоките води и се заплитаха в хлъзгавата кожа на хамутите. Отровните змии бързо се бяха събудили от зимния си сън и прегладнели и зли, се нахвърляха на всичко, което се движеше.

До края на първия ден бяха изминали всичко на всичко една миля. И армията, поела в целия си блясък от Савана, сега бе затънала в мръсотия и тинята на блатата. Войниците бяха мокри до кости и воняха на застояла вода. Отворите на леките оръдия се бяха напълнили с тиня и пълзящи растения. Армията отзад продължаваше да напредва по понтонни мостове и да прибавя нови тълпи объркани войници към вече безнадеждното множество напред, докато целият ляв фланг се превърна в жалка тълпа. Цели полкове се нареждаха да теглят с въжета затъналите в тинята каруци, буквално дърпайки ги педя по педя през лепкавата кал. Офицерите се оглеждаха и разбираха, че няма кого да командват, а успелите да се измъкнат от блатото войници също се оглеждаха и виждаха, че са изгубили своите офицери.

На четвърти февруари инженерите в армията и отрядът за проправяне на пътища обединиха усилия и постигнаха почти чудо. По най-трудните места заплуваха понтонни мостове и всяко по-твърдо късче земя се превръщаше във временен път. Изпопадалите едно до друго дървета се преобразяваха в неравен, труден за преминаване път, но все пак за предпочитане беше лош, отколкото никакъв път. На пети февруари, въпреки че два дни преди това щеше да звучи невероятно, пехотата започна отново да напредва.

Както през март в Атланта, батальонът на Чейс получи задачата да разузнава пред Дванайсети пехотен армейски корпус. Следваха пътя, вече прокаран от кавалерията на Килпатрик, минал преди тях през Южна Каролина — пътя на овъглените останки от опожарени жилища, плячкосани къщи и останали без никакви припаси ферми и далечни спирали от черен пушек, които отбелязваха къде някога е бил град Робъртсвил. В Джорджия момчетата от „кил^[3] Кавалерията“ не се бяха развихрили чак толкова в плячкосването, но в Южна Каролина съвсем му бяха отпуснали края. И техният генерал, вперил очи в славата, а не в човечността, изобщо не ги спираше.

Робъртсвил още димеше, когато стигнаха напълно изпепеления град. Чейс спря само колкото да раздаде федерални порциони с провизии на няколкото несретници, дръзнали — вероятно от отчаяние — да чакат основната армия на северняците, за да изпросят малко храна. По потъмнялото от слънцето лице на Чейс се четяха болка и умора, но не и извинение и малко съчувствие към хората, застанали край на пътя и загледани с горчивина в тъмносините колони, които им бяха донесли разрухата. Това бяха хора, загубили всичко във войната, и сега, докато наблюдаваха невероятно мощната армия на северняците, знаеха, че е загубена и тяхната кауза. Състрадателен по природа, този път Чейс измени на себе си. Беше отчайващо изморен — и от войната, и от бунтовниците. Отговорностите на командването съвсем го изтощаваха, а от дългите преходи на кон раните му зарастваха трудно. Наближеше ли вечерта, на него не му бе особено мъчно за южнокаролинците, започнали мъчителния конфликт, а повечето вечери той направо потъваше изтощен в сън без сънища, без да се тревожи особено за проблемите на бунтовниците бежанци. За да проявиш съвест, ти е нужна енергия, а Чейс бе останал без капчица енергия сега.

Сега поне имаше пътища, тесни и много често разбити и кални, но все пак бяха по-добри от непроходимите блата. Съюзническата армия бързо напредна към Барнсуел и щом се изтегли оттам, войниците се шегуваха, че могат да променят името на града от Барнсуел на Бърнсуел^[4].

Най-после кавалерията на Уилър и партизанските отряди започнаха да им оказват вяла съпротива, колкото да нарушат изморителната монотонност, с която се придвижваше армията на Шърман. Пет хиляди конфедералисти, които се опитваха да надвият шейсет хиляди федерални войници, беше начинание, загубено още преди да е започнато. От време на време се водеха престрелки, изгърмяваше по някой артилерийски тътен, но основният враг на съюзническата армия бяха блатата, които главно командването на конфедеративната армия смяташе за непроходими. Шърман обаче показа, че може да се мине през тях, и последните отряди, напуснали Савана, ги прекосиха безпроблемно. Благодарение на пътищата от напречни греди и понтонните мостове отрядите напредваха с почти нормална скорост и Шърман беше дал ясно да се разбере какво прави — беше поел на север.

Притиснат до стената, Джеферсън Дейвис накрая преодоля нежеланието си и помоли стария неприятел на Шърман, генерал Джо Джонстън, да поеме командването на войските, които успее да събере, за да пресрещне несломимата армия на северняците. Блестящият пълководец на Конфедерацията, гений на отбранителните действия, малко по малко събра почти трийсет и пет хилядна войска, но не навреме и не достатъчно голяма, за да се противопостави на значително по-голямата от нея противникова армия. Докато яздеше с федералната армия, Чейс вече не видя вдъхновени от каузата южняци, горди от своите богатства и власт. Натъкваше се на развалините на някога великолепните къщи на плантаторите и на черния пушек, виещ се над запалените в далечината складове за памук. Видя срутването на един свят, който никога повече нямаше да се надигне отново от пепелта на своята разруха. Видя горчивина и мъка, вдовици и сираци, но не и Лийна Лейтън.