Джесика Сен Клер
Зимни рози (14)

Четиринадесета глава

Беше много студено и късно, бе непрогледен мрак, когато военният кораб, с който пътуваше доктор Лейси, най-сетне акостира на пристана на река Потомак. По разписание трябваше да пристигнат в четвъртък вечер, а днес беше събота. „Не, неделя“, поправи се вяло Лейси, който беше твърде изморен. Отдавна бе минало полунощ. По това време на годината по атлантическото крайбрежие бушуваха зимни бури като тази, която ги забави няколко дни в Хатерас. Корабът стенеше и виеше като огромно разярено животно, а накрая от силния вятър се счупи и мачтата. Добре, че ги имаше парните машини. Дори със спуснати платна и счупена мачта, пухтящата машина беше задържала носа на кораба над вълните и бе спасила и кораба, и доста човешки живота. Вярно, бяха закъснели с няколко дни, но поне се бяха прибрали живи и здрави.

В този късен час на нощта по пристанището на Вашингтон нямаше свободни карети и се наложи Лейси да върви пеш доста дълго, докато стигне по-добре познати квартали. Едно от предимствата на това време беше, че по пристанището не се мотаеха крадци и джебчии, но въпреки това лекарят ускори смръщен крачка към далечната болница, която наричаше „моя дом“. Това беше подходящ завършек на пътуването, което бе станало неприятно още преди той да напусне Савана. Всичко беше започнало в петък, когато беше получил онази проклета, пагубно откровена, телеграма от Сюзан. И следващите дни бяха запълнени с неприятности. В понеделник, когато отскочи до болницата да се сбогува с капитан Риърдън, завари Чейс Кортланд облечен за езда, а конят — оседлан и неспокоен, го чакаше на коневръза на широката калдъръмена улица на Савана. Ако изобщо имаше шанс да намери Лийна Лейтън, Чейс трябваше да се присъедини към армията на Шърман, когато тя напуснеше града. Това означаваше, че трябва да е в състояние да язди и да не изостава от напредващата войска. Подобно решение беше лудост, бе породено от отчаяние, а не от здрав разум. Но колкото и Лейси да разубеждава своя приятел, не успя да го откаже от лудешката му решимост да постъпи по този начин… и да тръгне на път именно този ден. Разстроен и ядосан, Лейси накрая даде израз и на професионалното, и на личното си неодобрение и двамата мъже се изпокараха.

— Голям глупак си, Чейс! Предстои ти месец и половина отпуск, за да се възстановиш, и няма причина да не оставиш Шърман да тръгне без теб и да се присъединиш, когато си по-добре!

— Има хиляди причини и ти го знаеш. Прочете телеграмата дори преди мен.

— Но има само една причина да постъпваш като последен кретен! И тази причина се казва Лийна Лейтън! За Бога, Чейс! Тази жена съвсем ти е взела ума! Разбери го най-после!

Нямаше намерение да го казва, най-малкото така, но бе толкова ядосан, че не се сдържа. Думите му изплющяха като камшик в тишината на спокойната, огряна от слънце Савана, а Чейс се извърна от коня и погледна с безмълвно предупреждение Лейси. Роджър си каза тъжно, че този единствен поглед е повече от достатъчен, за да обърне гръб и да си тръгне. Знаеше що за човек е Чейс Кортланд, когото наричаше свой приятел. Знаеше доколко може да му налага мнението си. Но в този момент забранената му любов измести дори приятелството и Роджър си изтърва нервите.

— И понеже стана дума, Чейс, кажи ми как обясни в телеграмата до жена си това свое самоубийствено хрумване? Как й обясни, че предпочиташ да хукнеш да търсиш старата си любов, вместо да се прибереш у дома, при жената, за която съвсем скоро си се оженил? Беше ли достатъчно честен да го кажеш на Сюзан? Или го прикри с обичайните си извинения за дълг, съвест и чест?

В тъмните очи на Чейс изведнъж проблесна гняв. Той дори направи няколко крачки напред, но връзката на старото силно приятелство го спря. Ала изплашен, Лейси заотстъпва и тази случка спусна между тях бариера, която не бе чисто физическа. Нещо от приятелството им беше невъзвратимо загубено.

— Самата Лийна Лейтън не значи нищо за мен, Роджър. И ето защо, когато взех окончателно решение и пратих телеграма на жена си, дори не споменах името на тази жена. Ако Елинор не беше забъркана в тази проклета история, нямаше да се чувствам задължен изобщо да помагам на Лийна Лейтън. Но именно сестра ми е изложила сестрата на Пенли на такава опасност, затова съм длъжен да я измъкна. Колкото до Сюзан, Роджър, знам не по-зле от теб какви са отговорностите ми към моята млада съпруга. Когато намеря Лийна Лейтън, ако изобщо я открия, успокой будната си съвест, че между нас няма да има нищо, освен размяна на най-нормални любезности. А дали ти ми вярваш, не ме интересува. Но поне за в бъдеще знай, че не ти влизат в работата задълженията ми към моя брак, а също и към жена ми.

Лейси не каза нищо повече. А му се искаше. Искаше му се да се извини, че е пристъпил границите дори и на най-силното приятелство. Но Чейс се обърна, без да пророни и дума, и се метна на коня непохватно, като човек, изпитващ болка, но и напрегнато, от което пролича, че е ядосан. Това беше всичко. Още преди Роджър да се е окопитил, Чейс беше тръгнал по широката прашна улица. Препускаше като обезумял, въпреки че трябваше да е на легло в болницата. „По дяволите!“ — помисли Лейси. Биваше ли да се сбогува така с човек, когото можеше и да не види повече, още повече че той му беше близък приятел? Двете жени, Сюзан и Лийна Пенли Лейтън, които уж не бяха с тях, бяха успели да направят така, че двамата приятели да се хванат едва ли не за гушите. Колкото до уверенията на Чейс Кортланд, че хубавата бунтовничка не значела нищо за него, Лейси въобще не му вярваше. Да, наистина, нещо се беше случило след последния път преди година, когато ги бе видял в Блайдсуд, щата Вирджиния. Явно нещо се беше появило и бе помрачило тяхната любов. Знаеше го и преди, от това, че Чейс и Сюзан се ожениха. Но каквато и да беше тази горчивина, тя още не можеше да обезсили тяхната силна и мистериозно неудържима любов, каквато той не беше виждал досега. Вероятно по-идеална и от любовта между него и Сюзан. Малцина живееха с такива силни чувства, както Чейс Кортланд и Лийна Лейтън. А когато те двамата бяха свързани, както преди, тези силни чувства ставаха направо страховити.

„Зимни рози“, помисли той. Така баба му обичаше да се изразява за нещо, което е противоестествено и не е бивало да се случи, но е станало. Любовта, пламнала между офицера северняк и прелестната бунтовничка от Вирджиния, приличаше тъкмо на зимни рози… А там, където напук на всичко бяха разцъфтели, щяха да цъфнат отново. Малко след това Лейси си тръгна от Савана, всъщност доволен, че се прибира у дома.

— Роджър!

Спря рязко, изненадан, че вече е на стълбището пред болницата. Погълнат от мислите си, бе минал бързо разстоянието и чак сега забеляза отново тъмнината, мъглата и суграшицата, сред които се открои тънкият силует на жена. Вървеше бавно от вратата към него.

— Сюзан!

Взря се в нея, объркан от мислите си и от пълното емоционално и физическо изтощение. После тръсна глава и вдигна ръка, за да я спре.

— Не биваше да идваш, Сюзан. Чейс не е с мен. Мислех, че си разбрала от телеграмата ми.

— Да, но се надявах, че все пак може да… — Сюзан потръпна и погледна над главата на Роджър към някаква невидима точка в черното небе над Вашингтон, след това внезапно извърна очи към него. — Както и да е, дойдох само защото се надявах. И по… други причини. Исках да ти благодаря за това, което направи. А сигурно и за да се сбогувам с теб.

— Вероятно аз трябва да ти благодаря. Ти настоя да ида. Ако не го бях направил, сигурно цял живот щях да се питам защо съм постъпил така. — Вятърът утихна, докато той говореше, и ледената мъгла се впи в лицето му и защипа кожата, разранена от дългото вървене пеша. — Поне съм доволен да знам, че правя това, което изповядвам. Пак е нещо. И би трябвало да ми е достатъчно.

Сюзан издаде някакъв странен звук, не думи, а кратък, болезнен стон, с който сякаш опровергаваше репликата му. След миг мълчание изведнъж се устреми към него, все едно вече не се владееше. Извади изпод наметката тъничка ръка и го докосна по рамото.

— Не, Роджър, няма за какво да ми благодариш. Вечно се подценяваш. Прочетох какво пише между редовете на телеграмите, които ми пращаше. Спаси му живота, знам. Не отричай. Моля те.

— Спасил съм му живота ли? — Роджър се дръпна от ръката й, усетил лекото й докосване като болезнен пламък, от което още повече се ядоса. — Спасил ли съм го, Сюзан? — Във въпроса му имаше много горчивина. Лейси си спомни последната среща с този мъж, препуснал с коня, когато дори не биваше да върви. Беше спасил живота му, колкото да види как той нехайно и безсмислено го рискува отново и се връща на бойното поле, сякаш не се е случило нищо. Беше се върнал на фронта заради телеграмата на Сюзан. — Може би съм му удължил живота, поне временно. Вероятно това е единственото, което Господ позволява на нас, лекарите, да правим. Но ако не беше последната ти проклета телеграма, щях да съм много по-доволен как е завършило всичко. Сигурно дори щях да остана приятел с Чейс.

— Телеграма ли? Каква телеграма?

— И таз добра, каква телеграма! — Лейси надигна бавно глава, обзет първо от неверие, а сетне от раздразнение.

Мълча известно време, за да си припомни всичко до най-малките подробности: цялата мъчителна седмица, самата операция, караницата с приятеля му на прашната улица в Савана, преди да се разделят. Ужасът предишния петък, когато за пръв път беше прочел телеграмата от Сюзан — проклетата глупава телеграма, след която всичко беше започнало да се заплита отново. Всичките усилия, цялата мъка и съмнения бяха отишли напразно. Болката, изписала се толкова ясно върху лицето на Чейс Кортланд, когато в понеделник той се качи на коня и се отправи към бойното поле. Разправията между него и Чейс същия ден заради Сюзан. А сега Сюзан питаше толкова невинно: „Каква телеграма?“, сякаш това нямаше никакво значение.

— Телеграмата, която си пратила в Савана преди около седмица и половина, Сюзан. Телеграмата, която едва не уби съпруга ти, когато той я получи. Тази телеграма. Така и няма да проумея за какво ти беше да я пращаш. След всичко, което сторих, за да спася Чейс. След като ти настоя да ида там! Защо съсипа всичко с тази проклета телеграма? — Лейси пак замълча, усетил, че от изненада Сюзан стои като попарена. Не му отвърна веднага, а когато заговори, от тона й пролича, че не разбира нищо, сякаш никога не го е поставяла под съмнение, не е очаквала да я пита някой, особено Лейси.

— Но нали… нали ти, Роджър, ме помоли да ти опиша най-подробно какво става. Просто изпълних молбата ти.

— Очаквах от теб да проявиш поне малко здрав разум. Ти си медицинска сестра. Дори Чейс да беше някакъв непознат, имаш опит с ранени.

— Но всички тези хора са от семейството на Чейс, Роджър. Рано или късно той трябваше да го научи. А като го познавам, просто знаех, че ще намери начин дори от Савана да реши всички проблеми, възникнали след заминаването му на юг.

— Да ги реши ли?

Лейси се изненада, че го залива неописуем гняв, ярост, разсеяла в миг канския студ в непрогледната нощ на Вашингтон и физическата умора, които досега го бяха обгръщали като пелерина. Той се завъртя бързо и погледна Сюзан невярващо. Но нощта беше прекалено черна, мъглата — прекалено гъста. От тях лицето й не се виждаше и Лейси не забеляза колко е пребледняла.

— Да ги реши ли? — повтори той. — По дяволите, Сюзан, Чейс едва не умря, докато се опитваше да стане от леглото само две минути, след като я прочете! Преди да се разделим, препусна с коня, когато още не биваше дори да върви! Да, сигурно ще кажеш, че е щял да ги „реши“ дори и ако умреше, докато се е опитвал да го направи.

Сюзан не каза нищо, отвърна единствено тялото й. Дори в непрогледната нощ на Вашингтон доктор Лейси успя да забележи как изведнъж тя се изопна и вдърви от недоумение и изненада. Това доказваше невинността й много по-красноречиво от всякакви думи. Каквото и да беше направила, не бе искала да навреди на никого. По някакъв странен начин от това всичко изглеждаше още по-зле. Цялата болка, всички рискове, всичко беше станало от най-невинни подбуди.

— За Бога, Сюзан, ти си омъжена за него! Толкова ли не знаеш що за човек е? — Той я изгледа гневно. — Чейс Кортланд не е бог, Сюзан. Каквото и да си мислиш, той е смъртен като всеки един от нас. Аз също съм смъртен. Просто имах късмет в Савана, това е всичко. Не съм безгрешен. Той също не е. За Бога, ако се прибере жив и здрав у дома и ти получиш още един шанс, не искай от нас чудеса, Сюзан. Не го прави отново. Не и с мен. А в бъдеще и с Чейс.

— Какво имаш предвид? Роджър, чакай! Какво искаш да кажеш? Не разбирам от какво си толкова ядосан?

Лейси вече се беше обърнал към вратата и се готвеше да се сбогува с нея, сложил ръка върху тежката метална брава. Сюзан го докосна по рамото и го спря. Във внезапното й движение имаше паника и почти без никакво желание — само заради това, Лейси се обърна към нея.

— Роджър, къде е Чейс? Какво имаш предвид, като казваш още един шанс?

— Надява се да се присъедини към армията, Сюзан, а не да се прибере да си почине. Трябваше вече да ти е ясно. Такова е последствието от телеграмата, която му прати.

— Не… Господи, не. Не бива да го прави. — Тя пусна рязко ръка от рамото му и дори в тъмнината той усети обзелите я мъка и неверие: — Не може!

— Не може ли? Защо ли и аз не бях така уверен като теб! Според твоята телеграма благодарение на зълва ти Лийна Лейтън е преследвана и от двете армии. Като член на семейството Чейс се почувства длъжен да се върне при Шърман с надеждата да защити жената, ако федералната армия я залови — поясни без заобикалки Лейси, поразен от явната изненада на Сюзан. — Би трябвало да го знаеш. Не мога да повярвам, че Чейс поне не ти е телеграфирал, след като е решил накъде ще се отправи.

— От вторник съм тук, във Вашингтон. Може би вкъщи… — прошепна тя в тишината.

Изведнъж извърна глава и прорида, издаде неистов вопъл на болка и пълно отчаяние, сякаш забравила за хирурга, който стоеше до нея. Обърна се инстинктивно на юг, като че можеше да обхване с поглед стотиците мили до Савана.

— Господи, не! Чейс, не биваше да го правиш! Имах нужда от теб тук! Трябва да се прибереш! — пророни нечуто.

Лейси едва я чу сред бавно сипещата се суграшица и силния североизточен вятър. Но почувства болката й, чу все пак как изрича името на Чейс Кортланд и го прониза остра болка, избухнала в неудържима ярост.

— Прати му телеграма, щом си решила, че не можеш без него! Лично аз направих достатъчно и за двама ви. Стига толкова. Сбогом.

— Роджър, недей. Роджър, чакай… — Като сепната Сюзан сякаш се върна от много далеч в действителността, но Лейси вече отваряше вратата на болницата, за да влезе. — Роджър, нищо не разбираш! За Бога, почакай, само ме изслушай… — Той се дръпна рязко от нея, когато Сюзан посегна да го хване, и този жест беше не по-малко студен от думите му. — Роджър!

Младата жена пак протегна отчаяно ръка, но хирургът не спря. Влезе, без дори да се обърне. Зърна за миг лицето му в ивицата светлина откъм коридора. По него ясно, като изсечени, се четяха ярост, мъка и умора. Сюзан бе стъписана от това колко бездънна е болката му. След малко се посъвзе, но беше твърде късно. Лейси се бе скрил и вратата се затвори пред лицето й, пред молбите, които тя смяташе да отправи, и Сюзан остана на стълбището смаяна и неспособна дори да мисли. „О, Господи — прошепна тя в самотната тишина на мъгливата нощ. — Божичко, Роджър, май съм бременна. Какво да правя? Как да върна Чейс у дома? Ами ако не успея?“

Сякаш не съществуваше отговор на последния й въпрос. Той само отекна в съзнанието й, страшен и вцепеняващ, като воя на вълк в далечината. Разбира се, щеше да прати още една телеграма на Чейс, това щеше да й бъде първата работа сутринта. Дано армията на Шърман още не е потеглила. Дано Сюзан успееше да убеди Чейс да се прибере. Тя се замоли менструацията й все пак да дойде… защото не й оставаше нищо друго.