Джесика Сен Клер
Зимни рози (13)

Тринадесета глава

Кук всъщност не каза на Джонатан Пенли нито за теменужките, нито че така ненадейно са изсъхнали и повехнали. Подобно директно разкритие щеше да дискредитира Кук, поел отговорността да пази тайните на семейство Кортланд, при което работеше. Още повече, че както прислужникът си призна съвсем искрено, не бе необходимо да предупреждава Пенли колко опасно е да кръстосва шпаги с Елинор Кортланд. Джонатан вече го знаеше и без него. Бе воювал на фронта. Беше живял във Вирджиния, когато обявиха войната, и сто на сто си спомняше едва доловимата промяна, настъпила, след като крехкият мир прерасна в открита война. Би трябвало да е усетил веднага и промяната, настъпила в къщата на Кортландови, и да е разбрал защо битката изведнъж е станала толкова яростна. Сега или никога Елинор щеше да обърне в своя полза нещата в семейната банка. Баща й се възстановяваше — бавно, но все пак се оправяше. Брат й беше оцелял след смъртоносните рани и можеше всеки миг да се прибере у дома и да й попречи да осъществи намеренията си. Ето защо Елинор трябваше да спечели битката за пълномощията на пренасроченото заседание на акционерите. Искаше час по-скоро да сложи ръка на авоарите. Дори след седмица можеше да бъде късно.

Джонатан си помисли мрачно, че в крайна сметка тя е победила. Сюзан Страдфорд Кортланд беше смаяна и ужасена, а сигурно и не бе в състояние да повярва докрай. Пък и вчера следобед, докато разговаряха, не виждаше изход от положението. Единственото, което можеше да обещае, бе да прати по най-бързия начин телеграма на мъжа си в Савана.

Миранда, нали си бе невинно дете, не усещаше тихата война, която се водеше в къщата на Кортландови и която последните няколко дни се превърна в люта битка. Момичето надуваше край кухненската маса в къщата за гости, бърбореше и си играеше весело, докато баща й се беше отдал на мрачните си мисли. На Джонатан му се стори, че колелата на каретата, минала пред прозорците, дрънчат прекалено силно. Сигурно беше Елинор, тръгнала към банката, за да присъства на заседанието, което той безуспешно се бе опитал да отложи. Временният запор, който миналата седмица бе издействал от съда, изтичаше след около час и Елинор вероятно гледаше часовника и се усмихваше самодоволно. Може би Джонатан беше сгрешил, като се беше противопоставил на неизбежното. Не бе постигнал нищо, само си бе спечелил още по-голямата омраза на Елинор. Независимо от всичко банката пак щеше да мине в нейни ръце, а тя щеше да стане още по-отмъстителна, тоест Лийна щеше да е изложена на още по-голяма опасност. Освен това Джонатан беше загубил цяла седмица, време, през което можеше да търси сестра си.

Свъсен от тези тревожни мисли, грабна ядосано счетоводната книга за последната година и се намръщи още повече, когато от нея изпадна неадресиран и неразпечатан плик.

— Тате, дядо Кортланд каза, че мога да си взема пони в обора, ако ми разрешиш. Бил видял едно червено седло и…

— Миранда, какво е това? Знаеш ли? — прекъсна я баща й.

Когато вдигна плика, сините очи на Миранда изведнъж се разшириха и лицето й пребледня гузно.

— О, беше за теб. Кук ми го даде, но после забравих.

— Но какво е все пак? От кого е?

— Кук обясни, че е от пощата. Но малката Бони беше болна и мама ми каза да го оставя и да повикам доктор Стивънс. Малката Бони беше болна, отидох да спя у дядови и забравих.

Джонатан съвсем се ядоса, но не даде воля на гнева си. Манди беше само на три години, а на тригодишните не може да се разчита да предадат важно съобщение. Пък и едва ли беше важно. На плика нямаше дори обратен адрес. Но Джонатан разбра, че греши още щом разгъна единствения лист — юридически документ. На него с най-обикновено черно мастило беше написано решението на проблема, който той се беше опитвал да реши през всичките тези последни горчиви седмици. Пред него беше точно това, за което вчера беше казал на Сюзан Кортланд, че не притежава: правото на глас, с което да озапти Елинор Кортланд Бенингтън, пълномощното за двайсет и пет процента от акциите на банка „Кортланд“, собственост на Чейс Кортланд. Джонатан продължи да седи като попарен от изненада. Но после се ядоса. „По дяволите този Чейс!“ помисли той с внезапно необяснимо негодувание. Реакцията му беше съвсем спонтанна и неразбираема дори за него. Но гневът, който изпитваше, беше истински. Чейс бе засегнал гордостта му и бе променил и настоящите, и бъдещите му задължения. Това не беше просто един „дар“, израз на щедрост. Това беше само една отстъпка на неприятеля — като примирие след бой, което се дава, та двете воюващи страни да погребат своите жертви. Власт назаем, от която щеше да се възползват и Чейс Кортланд, и Джонатан Пенли. Тя превръщаше двамата досегашни врагове в съюзници по неволя. Но това ни най-малко, не намаляваше значението на пълномощното: Джонатан все пак носеше отговорност пред бащата на майора северняк, Джошуа Кортланд. Каквото и да му донесеше в бъдеще, сега пълномощното бе като дар Божи — единствената надежда той да предопредели изхода от заседанието в банка „Кортланд“, което сигурно вече бе започнало.

„Господи!“ При тази мисъл Джонатан мигновено скочи и хвърли бърз поглед към часовника, който цъкаше лениво и силно край камината. Оставаха само няколко минути, а банката се намираше на доста пресечки от тук. Той пъхна пълномощното в джоба си, изруга и грабна палтото си от закачалката в коридора.

— Миранда, върви бързо в къщата на дядо! Кажи на мама, че съм отишъл до банката. Когато се върна, ще й обясня всичко!

Изпроводи дъщеря си с поглед и се завтече към конюшнята да вземе карета до банката.

Караше като луд по хлъзгавите зимни улици. Закъсняваше, но не фатално. Дребните акционери вече бяха гласували, но когато Джонатан отвори лъскавите орехови двойни врати на залата, Елинор тъкмо обявяваше своя глас, което означаваше, че заседанието още не е приключило. Тя беше гласувала против, както и предишния път. Знаеше, че така нещата ще изглеждат по-убедително в протоколите и че със своите десет процента, или сто акции, не може да се противопостави на общо петнайсетте процента на останалите. В мълчанието, възцарило се при неговата поява, Джонатан се подсмихна в отговор на тревожния и изненадан поглед на Елинор и побърза да сложи на масата изгубеното пълномощно на Чейс, така че всички да го видят.

— Пълномощно да гласувам от името на вашия брат, лейди Бенингтън. С неговите двеста и петдесет акции се присъединявам към вашия глас против… и така предопределям днешното решение.

Само веднъж дотогава беше виждал този ужасен блясък в очите й. Красивото й лице пребледня и още докато Джонатан стоеше разтреперан и се мъчеше да си поеме дъх след лудешкото препускане, Елинор скочи от мястото си.

— Откъде сте взели това? Дори и да сте успели да му пратите навреме телеграма, брат ми е прекалено болен…

— Да, сега е болен, така е — прекъсна я Джонатан, без да се чувства длъжен да проявява обичайните любезности, полагащи се към нежния пол. — Но не е бил на първи януари, когато е написал пълномощното. Станало е недоразумение с дъщеря ми — той повдигна рамене — и допреди няколко минути не знаех за съществуването му. Но е напълно законно, уверявам ви.

— Нека го видя.

По рефлекс той понечи да се подчини. Сетне забеляза в очите й пламъче, от което застана нащрек и размисли.

— Реших да не ви го давам. Смятам да го задържа у себе си. Ако го мислите за фалшиво, призовете ме пред съда.

Елинор веднага присви очи. Сетне, сякаш внезапно усетила колко тягостна е тишината, се обърна към вратата.

— Може ли да поговорим насаме, господин Пенли?

Джонатан се подвоуми как да постъпи, по-скоро от нежелание, отколкото от страх, но накрая вдигна рамене и я последва. Чу как щом излезе, изведнъж всички зашушукаха, и върху лицето му се изписа цинизъм. Явно бяха уплашени. Бяха опитали и бяха ударили на камък. Въпреки железните уверения на Елинор, че ще успеят, се бяха минали ужасно… и, Господи, как ли щеше да постъпи Джошуа Кортланд, ако се възстановеше напълно и разбереше какво е станало? „Съвсем в стила на хора като тях“ помисли Джонатан. Не се разкайваха за престъплението, което бяха извършили, а съжаляваха, че ще си получат заслуженото.

— Искахте да разговаряте с мен, лейди Бенингтън.

— Само за да ви дам последна възможност да си промените решението, майоре. — В гласа на Елинор, нежен като на мъркаща котка, пак прозвуча закана, от която той потръпна. — Един последен шанс, преди да си обявим война един на друг. Повярвайте, майоре, не ви трябва. Ще превърна живота ви в ад.

— Сигурен съм, че ще опитате. Вече го направихте. Но едно от невидимите ми предимства в тази война е, че ми е останало много малко за губене. Само доброто ми мнение за самия мен, което дължа изцяло на щедростта на баща ви и което в знак на благодарност към него смятам да запазя.

— Но забравяте сестра си. Доста жестоко й отреждате окаяна съдба, уверявам ви.

— Няма такова нещо. Всъщност пълномощното на брат ви донякъде решава и този проблем. Защото с неговия глас на практика мога да затворя банката, докато той или баща му отново поемат управлението й. Това засега ще ме освободи от задължението да се грижа за банката и най-после ще разполагам със свободно време. Дори да сте изпратили и двете армии по дирите на Лийна, пак съм готов да се обзаложа, че ще я намеря пръв. Явно се налага да го направя. Поне с това съм наясно — усмихна се мрачно Джонатан, кимна студено и се обърна да си върви.

— Наистина се молете да я намерите пръв, майоре, защото иначе аз лично ще ви я пратя. Обещавам ви. Ще ви я пратя, майор Пенли, накълцана на малки парченца…

 

 

— Уитни! — извика Джонатан, когато се прибра от банката.

Върху лицето му нямаше и следа от ликуване. Всичко беше свършило и като по чудо той в известен смисъл беше спечелил, но не подценяваше отмъстителността на лейди Бенингтън. Трябваше час по-скоро да замине и да потърси изпадналата в опасност Лийна. „На парченца“… Заканата продължаваше да отеква в съзнанието му, откакто Елинор я беше изрекла. Джонатан не се съмняваше, че падне ли й случай, тя ще го направи, и като предан брат не можеше да подмине спокойно подобна заплаха.

Отначало не му направи впечатление, но в къщата беше необичайно тихо. Малко по малко обаче той се отърси от мрачните си мисли за Елинор и злобната й закана. Накрая забеляза колко е тихо и се смръщи. Нещо не беше наред. Едва ли пръст имаше Елинор. Надали бе действала толкова бързо. Но въпреки това в гласа му имаше много страх, когато извика отново:

— Уитни! Манди! Има ли някой…

Той млъкна, дочул тихи стъпки по стълбището. Но не му отговори никой. След миг Уитни се показа от кухнята с Бони на ръце и впи очи в него с безмълвна молба. Сърцето му се сви от погледа й и сълзите, обрамчили очите й като живак.

— О, Господи, Уит… Какво има?

— Бони! Умря! — простена жена му толкова тихо, та той чак не повярва, че говори за такова нещастие. Но усети почти физически, като удар, ужаса, който го прониза. Свали поглед от Уитни — смаян и в началото невярващ. Взря се онемял в малкото застинало телце, което Уитни държеше толкова внимателно.

— О, Господи, не!

Кой знае защо, и двамата стояха на десетина крачки един от друг, сякаш безсилни да помръднат. Джонатан продължи да се взира в своята дъщеричка, все едно очакваше, че всеки момент тя ще се размърда, ще въздъхне насън или ще се стресне, както често напоследък, че ще направи нещо… „Моля те, Господи, накарай я да помръдне — помисли изведнъж Джонатан, когато неверието му започна да се топи и да отстъпва място на първата слаба вълна, която скоро щеше да се надигне като ураган от болка. — Господи, моля те, накарай я да се помръдне!“

— Джонатан, моето бебе е мъртво — прошепна Уитни и изхлипа, задави се от смазваща болка.

После се разтрепери неистово, без да изпуска Бони, и се свлече на колене, а Джонатан отчаяно се спусна към нея. И той трепереше, докато поемаше мъртвото дете и се пресягаше да прегърне Уитни. В този миг разбра, че не може да замине да търси Лийна. Вече не можеше да го направи. Не и след всичко, което се случи. Където и да беше Лийна, той не можеше да й помогне, не можеше да стори нищо, за да защити сестра си от отмъщението на Елинор Кортланд. Ако й беше писано да преживее мъстта на Елинор, някой друг трябваше да й се притече на помощ. Защото Джонатан беше с вързани ръце. „Съжалявам, Лий. Божичко, наистина съжалявам. Прости ми, че не изпълних обещанието, което съм ти дал“ — каза наум Джонатан, защото вече нямаше какво друго да й предложи.

 

 

След няколко дни Савана най-накрая се разбуди с прекрасно утро — топло и ясно, с нежен южен ветрец, просмукан с уханието на портокалови дървета и разцъфтели камелии. Това подчертаваше полутропическото очарование на Савана и доктор Лейси почти съжали, че се налага да се върне в студения сив Вашингтон. Всъщност от днес, петък, му оставаха още три дни: според издадената от военното министерство заповед хирургът трябваше да се върне в понеделник. Федералисти и конфедералисти в града сякаш бяха забравили своите различия и еднакво се радваха на изненадващо добро настроение. Млади дами от висшето общество наблюдаваха военните учения или ходеха да слушат изпълненията на полковите духови оркестри и флиртуваха с красивите млади офицери, независимо от цвета на техните униформи. Пазарите, магазините и ресторантите отново работеха и от отворените им прозорци и витрини се носеше миризмата на скариди, стриди и раци. Испанският мъх се спускаше тежко от вечнозелените дъбове, някои от магнолиите вече бяха напъпили. Човек никога не би предположил от спокойната атмосфера в града, че още се води сурова война и преди броени седмици Савана се е намирала в нейния център. Очарован от града, генерал Шърман обеща той да не бъде разрушен като Атланта и федералните войски да установят там свои гарнизони. Местните хора, които се страхуваха да не останат без покрив над главата, проявяваха истинска щедрост след облекчението, че Савана само ще бъде окупирана от Съюза. Вместо враждебност в града цареше по-скоро празнично настроение. Войната беше свършила за Савана и тя беше оцеляла.

„Във Вашингтон обаче едва ли е толкова весело, каза си Лейси, докато вървеше. Поне засега.“ Там още не се виждаше краят на войната, напротив — присъствието й беше осезателно. Войната във Вашингтон всяваше тревога и лицата на хората по улиците бяха мрачни и угрижени. Близо до недовършения паметник на Вашингтон сигурно още имаше кошари за едър рогат добитък, който мърсеше земята с нечистотии, по моравите на имението в Арлингтън, където преди войната бе живял Робърт И. Лий, още никнеха бели кръстове; в приземния етаж на Капитолия възстановяващи се след раняване войници още печаха хляб за колегите си на фронта; по всяка улица можеха да се видят болници, а модният ресторант „Уилард“ още бе пълен с дебеланковци — търговци на оръжие, които си похапваха пържоли и скариди. Още известно време Вашингтон щеше да остане център на войната.

Когато стигна „Колониъл Парк“, Лейси зави по Пери Стрийт, забелязал, че конете на федералната кавалерия са вкарани в старото гробище, изпосъборили са паметните плочи и са изпотъпкали тревата по гробовете на Бътън Гуинът и на други герои революционери като него. За всеки, който си правеше труда да обърне внимание, това напомняше иронично колко бързо умира славата от военните победи. Войната е нещо неприятно, а хората са устроени така, че бързо забравят неприятните спомени. Може би по това време догодина и във Вашингтон щеше да цари безгрижното настроение, на което се радваше Савана, и войната и там щеше да бъде приключила. Поне имаше надежда.

— Риърдън! — възкликна изненадан Лейси и спря, когато влезе в тъмния салон на пригодената за болница къща и видя младия лекар, крито работеше. — Днес не трябваше ли да заминеш с кораб за Бофорт?

— Да, трябваше — сви рамене младият лекар, без да вдига очи от пациента си. — Но страдам от морска болест. Ще изчакам, докато оправят понтонния мост.

— Господи, не позволявайте да ви разпределят в пехотата, капитан Риърдън! По цял ден ще лекувате мазоли и въшки — отбеляза с кисела усмивка Лейси и се наслади на също толкова киселата усмивка, моментално озарила мрачното лице на младия лекар.

— За предпочитане е пред това, което сте лекували в кавалерията.

Вместо отговор Лейси само се изсмя и продължи нагоре по стълбите.

— Нали не сте забравили да не давате днес морфин на майор Кортланд?

— Не съм. Сигурно вече съжалява, затова пък главата му е бистра.

— Добре. Ще се отбия при вас, преди да тръгна.

Докато се качваше, доктор Лейси усети, че се усмихва леко. Медицината наистина имаше бъдеще при младежи като Риърдън, готови да приемат предизвикателства — умни, напористи, с отворени обятия за всичко ново. Само Господ знаеше какви открития ще направят. Как кръвоносната система възстановяваше загубената кръв? Защо плесента от мъха по дърветата правеше такива чудеса с инфекциите? Защо дизентерията не се разпространяваше сред войниците, които пиеха само кафе и не вкусваха прясна вода? Имаше толкова много въпроси, които още не бяха получили своите отговори. Но Лейси продължаваше да се усмихва, когато влезе в стаята на Чейс.

— Добро утро! Как си днес?

— Добре, всъщност вчера май бях по-добре.

Щом Лейси влезе, Чейс отмести поглед от прозореца и успя да се усмихне, за да не изглежда толкова измъчен. Помръдна, сякаш се канеше да седне, и Лейси бързо прекоси стаята, поклащайки глава да внимава.

— Чакай, не прави резки движения. Едва вчера сме ти махнали шевовете. — Лейси му направи знак да легне пак, наведе се и долепи ухо до гърдите му. Послуша малко, после поклати глава и се изправи. — По-добре си, но още не си съвсем здрав. Налага се да останеш известно време в Савана, докато напълно излекуваме пневмонията. Съжалявам. — Очакваше Чейс да възроптае, но той си замълча и Лейси се намръщи от изненада. — А колкото до това, че днес не се чувстваш както вчера, причината е, че вчера беше на силна доза морфин. Ти настоя да го спрем толкова скоро и ако си размислил, само кажи. Нямам нищо против.

— Не. От морфина ме кара на сън.

— Тогава не се оплаквай.

— Мога ли да изпия чаша кафе с малко бърбън вътре?

Не беше в стила му да отстъпва пред болката и доктор Лейси го изгледа остро, после се обърна да нареди на един от санитарите в дъното на коридора да донесе кафе и бърбън.

— Къде е най-силна болката?

— В стомаха.

Лейси кимна и посегна към ножиците, за да разреже бинтовете върху раната на стомаха. По превръзката имаше прясна кръв и докато я махаше внимателно, лекарят поклати глава.

— Какво си правил? Да не си се любил с някоя медицинска сестра?

Чейс го погледна и се усмихна криво.

— Звучи добре, но не съм. Около себе си виждам само санитари.

— Никакви медицински сестри ли? На колко морфин те държеше Риърдън?

Лейси се направи на изненадан, погледна приятеля си в очите и видя, че е успял да отклони вниманието му. Засмя се и продължи с превръзката. Независимо дали Чейс го болеше, съзнанието му беше абсолютно бистро.

— Странни лекари сте вие. Аз лежа тук и умирам от болка, а вие се шегувате.

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако бях мрачен и намръщен?

— Не, но нямаше и да ти завиждам толкова.

Чейс да му завижда ли? Тази мисъл порази Лейси с горчивата си ирония и усмивката му помръкна, защото той веднага се сети за Сюзан. „Престани — заповяда си. — Ти си лекар, дръж се като лекар. Забрави всичко друго, което може да ти застане на пътя и да ти попречи да си вършиш работата.“

— Има малко разкъсване. — Върху лицето му не се четеше нищо, когато Лейси взе марля и се зае да промива раната. Извини се, разбрал по дишането на Чейс, че му е причинил болка. — Възпалена е, но няма страшно. Мога да я зашия отново, но не ми се ще. Искам да й наложа малко мъх, та да зарасне от само себе си. Ще я оставим така до довечера, пък каквото сабя покаже. — Той кимна в отговор на изсумтяването на Чейс и се изправи. — И все пак мисля, че е по-добре да продължим с морфина. Взимай го още няколко дни, Чейс. Имай малко милост към себе си.

— Бих го направил, ако бях сигурен, че мога да си позволя да изгубя още няколко дни.

Ето че приятелят му възропта, както и Лейси бе очаквал. Чейс се свъси, погледна пак огрения от слънцето прозорец и се намръщи още повече срещу ярките му лъчи. Настъпи миг мълчание и усмивката на доктор Лейси помръкна в очакване за още по-големи неприятности.

— Получи ли вече оная телеграма от Сюзан?

„Значи това било“, помисли Лейси. Известно време мълча, после кимна без желание.

— Изненадан съм, че дори си спомняш. Всъщност се надявах, че ще забравиш.

Чейс сви рамене и се смръщи от болката, която му причини това необмислено движение.

— Ти предложи да се споразумеем така.

— Да. И започвам да мисля, че май вече съжалявам.

Лейси също се беше смръщил и се опитваше да протака, докато гледаше напрегнато Чейс. „Какво има? — изведнъж му се прииска да попита? — Какво те измъчва толкова? Сюзан? Баща ти? Проблемите ти в банката? Или Лийна Лейтън, която са видели отново в лагера на партизаните?“

— Забрави за това, Чейс. Каквото и да е станало, още не си в състояние да предприемеш нищо — предупреди го накрая той като приятел с такава загриженост в гласа, каквато в тези времена лекарите не проявяваха към пациентите.

— Може и да нямам друг избор. Дай да видя телеграмата, Роджър.

— Изчакай поне да донесат бърбъна. За десетина минутки нищо няма да ти стане, напро…

— Дай ми я веднага, Роджър. Моля те.

— Но прекалено е дълга да я четеш сега — съгласи се доста неохотно доктор Лейси, сбърчил вежди. Бавно бръкна в джоба на униформата, за да я извади, и все така смръщен, погледна листа, който държеше. — При теб блести много, за да се опитваш да четеш такава дълга телеграма.

— Тогава я прочети ти. Просто ми кажи какво пише.

Лейси погледна рязко, осъзнал чак сега, че докато са спорили, Чейс е затворил очи, не от сънливост, а по-скоро от болка, която личеше по очертанията на изопнатите му скули. Явно беше реакция на това, че за пръв път от близо половин месец не бе взел силния опиат… или просто не се беше възстановил толкова, колкото се опитваше да покаже.

— Добре, изчакай малко — помъчи се Лейси да протака. Дойде при леглото възможно най-бавно и зачете чак след няколко минути. Но после съжали, че не е успял да отложи още малко. Телеграмата започваше с добрата новина, че Джошуа Кортланд се възстановявал с всеки изминал ден. Но на годишното заседание сестрата на Чейс се опитала да вземе банката под свой контрол. Джонатан Пенли я спрял в последната минута и Елинор му го върнала, като изложила сестрата на Джонатан на смъртна опасност. Казала на Джонатан — според Сюзан го е излъгала, — че е уредила да арестуват сестра му за предателство не само към федеративното, но и към конфедеративното правителство. Без съмнение, добавяше Сюзан, зълва й, лейди Бенингтън, не притежавала такава власт, а дори да я притежавала, не би я използвала толкова жестоко. Но в послеписа към телеграмата беше добавено съобщението за още едно нещастие. Убеден, че заплахите на Елинор не са шега, Джонатан възнамерявал да замине на юг и да потърси сестра си. Ала в сряда следобед малката му дъщеря внезапно починала от ревматична треска. Жена му Уитни трябвало скоро да роди и била прекалено разстроена, та той не могъл да я остави в такъв момент. Накратко, положението беше плачевно.

— Мили Боже! — каза, без да иска, на глас Лейси, после се завъртя към вратата. Каквото и да беше обещал на Чейс в началото на седмицата, след всичко случило се нямаше намерение да го изпълни. — Чакай малко. Забравих нещо долу. Ей сега ще…

— Роджър! — Чейс беше доловил гнева в думите на доктор Лейси и се намръщи, когато отвори очи и видя, че лекарят всеки миг ще излезе от стаята. — Роджър!

— Кафето, докторе.

Санитарят застана на вратата точно когато Лейси стигна до нея. За миг му се стори, че е хванат в капан — от ярост, гняв и безпомощно, глупаво желание като с вълшебна пръчка проклетата телеграма да изчезне във въздуха. Обикновено хората не пращаха такива новини, за да успокоят своите ранени близки. Какво, по дяволите, правеше Сюзан?

— Роджър! Какво има? — Чейс се надигна с усилие на лакът и изруга от болка.

Доктор Лейси го погледна през рамо, изруга и за миг остана на място, разкъсван между двете злини. Върна се ядосано с широки крачки при леглото.

— Ще престанеш ли най-после да се движиш? Колко пъти да ти казвам!

— Дай телеграмата, Роджър! Каквото и да пише в нея. Става дума за семейството ми. Нося отговорност към него! Дай да видя тая проклета телеграма. Трябва поне да съм в течение какво става!

Лейси се поколеба безпомощно. После подаде с рязко движение телеграмата. Почти по навик се пресегна да вземе възглавницата и да я подложи под гърба на Чейс, след което се обърна към санитаря доста сърдито:

— Донесете още една чаша кафе, бързо! И проклетия бърбън!

Докато се върна при леглото, Чейс вече бе прочел телеграмата. Лицето му беше по-бледо отвсякога, в очите му се бе загнездила мъка. Поруменя първо от ужас, сетне от гняв. За разлика от Сюзан вярваше на всяка дума на Елинор.

— Ама че кучка! Съвсем се е развихрила.

— Заради тази телеграма ще откъсна главата на жена ти още щом я видя. Сюзан направо не е с всичкия си да ти изпраща такива вести.

— Не. Прати й отговор, Роджър. Още днес. Пиши й, че ще направя нещо. Не знам как. Но ще го направя. След това телеграфирай и на Джонатан Пенли и му се извини от мое име. Пиши му, че трябва да остане във Филаделфия — да се грижи за семейството си и за банката. Аз ще намеря вместо него Лийна. Където и да е. Длъжен съм да я намеря, нали?

Лейси поклати категорично глава.

— Ще се прибереш у дома да се възстановиш!

— Дай ми бърбъна, Роджър. Дай да пийна няколко глътки и ми помогни да стана.

— Не, Чейс. Не, по дяволите! Съвсем си превъртял! Опиташ ли се да станеш от леглото, значи да се самоубиеш. Без мен, няма да ти помогна!

Той се завъртя гневно и се отправи към вратата.

— Ще го направя и без твоя помощ.

— Друг път ще го направиш! — сопна се Лейси и вдигна заплашително ръка. — Не мърдай оттам!

Чейс изруга тихо и затвори очи, за да се пребори с разкъсващата болка, прорязала го, когато напрегна мускули да се помръдне. Ругатнята премина в кашлица, дълга и раздираща. Лейси го наблюдаваше вбесен от вратата. „Проклета да е!“ Дори не знаеше кого има предвид — Сюзан, Елинор или Лийна Лейтън. „Проклети да са и трите, поправи се той. Проклет да е и Чейс Кортланд — твърдоглавият глупак, наумил си на всяка цена да се опита да стане.“

— Чейс, за Бога, моля те! Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще докажеш?

Чейс само махна с ръка ядосано. Вече бе спрял да кашля, хвана се отстрани на леглото и пак опита да се изправи. „Движи се — заповяда си той, скован от болка. — Движи се, по дяволите!“ Успееше ли да се изправи, щеше да може и да върви. Ако можеше да върви, щеше да може и да язди. А щом бе в състояние да язди, значи можеше да се присъедини към войската, която се готвеше за поход на север. И някъде там той щеше да намери Лийна Лейтън, преди да го сторят хората на Елинор. Трябваше да направи това… ако не за друго, то поне защото бе страшно задължен на брат й Пенли.

— Е, проклети глупако! Първо се изправи! Вик дали си в състояние да направиш дори това. — Лейси кръстосваше с ругатни напред-назад из стаята, но накрая отиде да му помогне. — Спокойно, за Бога. Гледай да не отвориш раната.

Стоновете на Чейс бяха безмълвно доказателство, че е останал без сили. Той отпусна върху рамото на Лейси глава, цялата плувнала в пот. Но стоеше прав. Доктор Лейси го придържаше с една ръка, намествайки с другата възглавници зад гърба му.

— Стига толкова за днес, Чейс. Чу ли? Браво!

Чейс отвърна само като кимна едва забележимо. Роджър бе потресен.

— Но утре…

— Ще видим — прекъсна той веднага Чейс и го намести върху възглавниците, а после се наведе да провери превръзката върху страховитата рана на корема му. Колкото и невероятно да бе, тя не се беше отворила. Незарасналата нежна плът беше издържала на напрежението.

— Прати телеграмите — прошепна изтощен Чейс заповеднически, но и умолително. — Кажи на Джонатан Пенли, че ще я намеря. След няколко дни. Веднага щом мога да се кача на кон и да яздя. Ще тръгна с войската.

Лейси можеше и щеше много лесно да пренебрегне заповедта. Но не можеше да пренебрегне факта, че един приятел го моли за помощ. Накрая въздъхна, сякаш се признаваше за победен, и кимна много бавно. Спомни си как в началото на седмицата си е мислил, че Лийна Лейтън все още може да убие Чейс Кортланд. А сега и жена му Сюзан, сестра му Елинор, братът на Лийна Джонатан, всички сякаш правеха същото. А Лейси нямаше да може да се пребори сам с всички.

— Добре, ще пратя телеграмите.

Отправи се към вратата, усетил как гневът му преминава в зловещ суеверен страх. „Каква заплетена паяжина“, помисли си. Сега бе заплетена повече отвсякога и никой от тях, колкото и да се опитваше, сякаш не бе в състояние да разкъса тъничките й нишки. Сега заради сестрата на Чейс всички се бяха приближили с още една крачка до ръба на пропастта и изведнъж Лейси го обзе страховитото чувство, че са безпомощни да се противопоставят, че нещата се развиват по предварително написан сценарий, в който всяка следваща сцена носи още по-голяма болка и страдание. Но това не беше болката, която той като лекар бе в състояние да отстрани. Можеше само да се движи напред, безпомощен като всички останали, притиснат от злата съдба, срещу която нямаше сили да се възправи. Едно обаче му беше ясно: войната, а заедно с нея и Лийна Лейтън отново имаха власт над Чейс Кортланд. И сега само Господ можеше да сложи край на тази несекваща болка.

 

 

Тази сутрин на Сюзан Страдфорд Кортланд пак й призля малко, колкото да се подразни. Отмести чинията със закуската и си взе препечена филийка.

— Трети ден закусваш само препечен хляб — усмихна се майка й някак загадъчно.

Взря се съсредоточено в лицето на дъщеря си, после пак се извърна към чинията пред себе си.

— Сигурно е от притеснение за Чейс — отвърна уж нехайно Сюзан и свъсена, повдигна рамене. — Или може би е някакъв вирус.

Напоследък беше разсеяна, необичайно вяла и не си направи труда дори да вдигне поглед.

— Вирус ли? — попита тихо майка й и я погледна със съмнение. — Сигурно оня вирус, дето се среща често при омъжените жени.

Озадачена, Сюзан пак се намръщи. После разбра намека и се ядоса и от него, и от очевидното одобрение, озарило лицето на майка й. Брак между Кортланд и Страдфорд. Сега от нея очакваха да роди дете от този брак. Обзе я негодувание и тя остави препечената филийка с раздразнение.

— Не искам да те разочаровам, но не храни напразни надежди, майко. Ние с Чейс разполагахме само с онази нощ след сватбата, а след това, което стана с баща му…

Сюзан внезапно замълча. Без малко да признае, че не са се любили с Чейс и е невъзможно да е бременна. Но затова пък тя се бе любила с друг. С Роджър във Вашингтон. Пребледня, после се изчерви от гузност. Стомахът я присви от внезапно обзелия я страх. О, Господи, беше изключено. Един-единствен път! Сигурно бе невъзможно да стане от първия път.

— Една нощ е предостатъчна, Сюзан — усмихна се пак майка й, забелязала руменината, избила по страните на дъщеря й. Отдаде я на съвсем друга причина. — И ако аз съм права, а ти грешиш, предполагам, че вие с Чейс ще имате доста деца. По-добре е да мислите за голяма къща.

Сюзан не смееше да вдигне поглед, но стомахът отново я присви още по-силно и от преди и тя остави дори препечената филийка в чинията. Божичко, само това оставаше — да е бременна! Започна да пресмята трескаво наум, обзета от панически страх. Кога трябваше да й дойде мензисът? Някъде в началото на януари, само един-два дни, след като Чейс замина за Савана. Сега си спомни, спомни си и че не е искала да насрочват сватбата толкова близо, но мензисът й така и не дойде. А тя не беше мислила повече за това, залисана от сърдечния пристъп на Джошуа и опропастената първа брачна вечер, от това, че се върна във Вашингтон и се срещна с Роджър… от новината, че Чейс е ранен или може би дори убит. Господи, ами сега? Какво щеше да стане, ако беше бременна? Как щеше да го обясни на Чейс?

— Смятам… смятам все пак да ида до Вашингтон. В случай, че следващата седмица Чейс пристигне с кораба.

Сюзан стана рязко, както говореше, а майка й, която седеше от другата страна на масата, бе толкова стъписана от това неочаквано съобщение, че остави вилицата.

— Мислех, че си решила да изчакаш Чейс тук, във Филаделфия. Пък и е невъзможно да заминеш сега. Погребението на дъщеричката на Пенли е в неделя, не бива да отсъстваш. Ти си единственият представител на семейство Кортланд, който може да отиде. Ще бъде много грубо от твоя страна, ако не го направиш.

— Да, разбира се, бях забравила. Имам предвид понеделник. Корабът и без това няма да е тръгнал дотогава от Савана — успя тя да отвърне разумно, дори да запази някакво самообладание, въпреки че не смееше да срещне погледа на майка си.

— Честно казано, съвсем се обърках, Сюзан — въздъхна майка й бавно, за да даде израз на все по-голямото си неодобрение. — Знам, държиш на всяка цена да посрещнеш кораба на Чейс, но от последната телеграма разбрах, че поне няколко седмици той няма да е в състояние да пътува. Остани тук във Филаделфия, докато не се изяснят нещата…

— Аз вече съм голяма, мамо! Мога сама да реша дали да ходя във Вашингтон. Щом е възможно Чейс да е там, аз също ще ида.

Сюзан усети острите нотки в гласа си, но не бе в състояние да ги смекчи. Майка й вдигна вежда и пак се усмихна весело, при което на Сюзан й идеше да я шляпне: тази усмивка само засили стаените й страхове. Но се сдържа и рязко се обърна към стълбището. Искаше да се затвори в стаята си. Ала ръцете й трепереха и нозете й се подкосиха издайнически, когато се заизкачва забързано по стълбите. Преброи няколко пъти наум дните, дано намери грешка. Но грешка нямаше. „Направихме го само веднъж — мислеше си все по-ужасена. — О, Господи, не бива да съм бременна, не може да съм! Само веднъж!“

На следващата сутрин не се чувстваше по-добре. Дори й беше още по-зле, защото не беше спала спокойно. Но усети, че майка й я гледа втренчено и пак се усмихва обнадеждено. Ето защо реши в отчаянието си да опровергае и пред себе си, и пред майка си онова, което се долавяше в тази усмивка. Ето защо започна да се тъпче с всичко на масата, дори с резенчетата подсладени банани с гъста сметана. Яде, докато накрая майка й сви рамене и погледна разочаровано встрани. После се качи изплашена и разплакана горе и повърна в легена. Съвсем спокойно си стегна багажа и реши да вземе влака за Вашингтон с надеждата Чейс да е там. И че ранен или здрав, ще я пожелае, точно когато най-неочаквано го желаеше Сюзан. Това беше единственото разрешение, за което се сещаше, макар и осмачетата, и седеммесечните бебета да не се бъркаха толкова лесно. А седмачетата изобщо не приличаха на деца, родени в деветия месец. Бе сбъркала, като се беше омъжила за Чейс, и сега бракът й бързо се превръщаше в истинска катастрофа.