Джесика Сен Клер
Зимни рози (10)

Десета глава

Тези дни новините пътуваха бързо благодарение на изобретяването на телеграфа — „вълшебните“ съобщения изминаваха просто по жиците хиляди мили. От Ню Йорк до Вашингтон се пътуваше девет часа с влак, докато телеграмата стигаше за малко повече от два часа. Но съобщенията от федералните отряди, които воюваха на юг, пътуваха по-дълго. Закъсненията бяха неизбежни, тъй като и двете кавалерии често прекъсваха телеграфните кабели, и на север от Савана, където бреговата линия беше в ръцете на бунтовниците, всяка новина трябваше да бъде предавана от един федерален кораб на друг.

Беше събота следобед, когато Грир влезе с разбития Осми пенсилвански полк в града. Каулс не се оказа прав и Чейс Кортланд още беше жив. Но когато изпращаха по телеграфа първия доклад до федералното военно министерство на север, лекарите не можеха да дадат оптимистична прогноза за тежко ранения млад майор. Ето защо телеграмата, която тръгна от Савана в събота и която после от Вашингтон беше препратена във Филаделфия, завари Сюзан у Кортландови в понеделник сутринта. Беше дошла да види как е Джошуа Кортланд и бе постояла известно време със свекър си, който още беше в безсъзнание. Тъкмо слизаше по стълбите, когато видя, че Кук затваря входната врата. Прислужникът се обърна бавно към нея и Сюзан инстинктивно застина на най-долното стъпало на дългото стълбище. Каквото да държеше Кук, очевидно новините бяха лоши… по ръба на хартията личеше черната мастилена ивица, с която бележеха нещастните случаи:

— Телеграма, госпожо Сюзан. Човекът каза, че му я е дал някакъв приятел във Вашингтон. Изпратена е до господин Джошуа.

„О, Господи, не! — помисли Сюзан. — Не може да е Чейс. Едва ли още се е върнал в Савана.“ Тя се разтрепери и се помъчи да разсее мрачните си предчувствия. Джошуа Кортланд имаше много приятели във Вашингтон, имаше много познати — и лични, и по линия на работата. Всеки от тях можеше да е пратил някакво съобщение.

— Нека го погледна, Кук. Елинор не е вкъщи, господин Кортланд очевидно не е в състояние да го отвори. Сигурно е от Чейс.

Ръката й още трепереше, когато Сюзън посегна към писмото и непохватно се замъчи да отвори плика. Новината вътре беше горчива и кратка:

СЛЕД ПАРТИЗАНСКА АКЦИЯ ОТ ОСМИ ЯНУАРИ КРАЙ САВАНА, В КОЯТО УЧАСТВА ОСМИ ПЕНСИЛВАНСКИ КАВАЛЕРИЙСКИ ПОЛК, В СПИСЪКА НА РАНЕНИТЕ И УБИТИТЕ СЕ КАЗВА: ФЕДЕРАЛЕН МАЙОР Ч. И. КОРТЛАНД Е РАНЕН МНОГО ТЕЖКО. ЗАСЕГА НЯМА ДРУГИ СВЕДЕНИЯ.

— Божичко… — промълви задъхана Сюзан. — Но той си тръгна съвсем скоро. Беше добре преди няколко дни. Беше тук с нас.

— Значи за е младия майор, така ли? Госпожо Сюзан, нека ви помогна да седнете.

Само защото Кук прекъсна мислите й, Сюзан осъзна най-сетне какво пише в телеграмата. Разтрепери се толкова силно, че шумолът от тънката хартия на телеграмата в ръцете й прониза тишината на тихото антре направо като развято от вятъра знаме.

— О, Господи, Кук… Пише, че Чейс е на смъртно легло!

Сякаш тласкана от необяснима, но непреодолима погнуса, тя тикна съобщението в ръцете на прислужника, все едно искаше да го унищожи. Дръпна се рязко от Кук, който й бе подал ръка, и се облегна на перилата на стълбището, по което току-що беше слязла. Затвори очи пред ужаса, от който не можеше да избяга, и се опита да си поеме въздух след преживяния шок, но още не бе в състояние да реагира по-разумно. Предстоеше й да свърши доста неща. Подробности, с които трябваше да се нагърби. Да уреди трупът на мъжа й да бъде пренесен тук. Опелото в черквата „Св. Марк“. Да съобщи на другите. Но на кого?

— Хайде, госпожо Сюзан. Съвземете се!

Кук вече бе прочел краткото съобщение. И той пребледня, но бързо се окопити. В телеграмата се уточняваше, че Чейс е ранен, а не мъртъв. А Кук беше оптимист по природа.

— Младият господин Кортланд е здрав и силен. Сигурно вече се е възстановил от раните си.

— Не — само поклати глава Сюзан. — Твърде дълго съм била медицинска сестра, за да повярвам в това, Кук. Твърде много списъци на загиналите и ранените са ми минавали пред очите. Научила съм се да разчитам какво има предвид един лекар, когато казва „много тежко“. — Тя стисна още по-силно очи, за да спре сълзите, избили в тях. — „Ранен много тежко“ е само евфемизъм, който лекарите, Кук, използват, когато не могат да направят нищо, за да спасят пациента. „Тежко ранен“ означава „не обвинявайте мен, ако войникът умре, но все пак има малък шанс и да оживее“. Лекарите вмъкват думата „много“ само когато очакват неизбежното. Това означава, че лекарите в Савана не могат да направят абсолютно нищо, за да спасят Чейс. Не са в състояние да излекуват раните, които е получил. Не бива да се самозаблуждаваме, че става въпрос за нещо друго.

— Да де, но някой по-добър лекар може и да го спаси. Сигурно в армията в Савана има хирурзи. Все някой от тях е достатъчно кадърен, за да вдъхне поне малко надежда.

Просто не беше в природата на Кук да се отказва дори и от най-слабата надежда.

— Кадърен военен хирург ли? — сви устни Сюзан горчиво и невярващо.

При други обстоятелства вероятно щеше да избухне в бурен смях. Беше се нагледала на какво ли не в болницата във Вашингтон. Беше се наслушала от Роджър за некадърността на военните хирурзи, които режеха като касапи ранените.

— Божичко, Кук, нямаш представа… в какви условия са принудени да работят. Липсва им опит. Липсват им дори необходимите инструменти. Използват обори за операционни. Все едно са касапи, принудени да се правят на хирурзи. Дано поне не се опитват да помогнат на Чейс! По-добре да го оставят да умре в мир, отколкото да го мъчат.

— Но при връзките, които семейство Кортланд има във военното министерство, при всичките им приятели и влияние… — Лицето на Кук се сбърчи от внезапно осенилата го мисъл. — Кой според вас е най-добрият лекар от тези, с които сте работили във Вашингтон, госпожо Сюзан? Кой е най-надареният хирург в тамошната болница?

— Роджър, разбира се. Майор Лейси, де.

В мислите си Сюзън вече бе другаде. Мъката беше започнала да се просмуква през черупката на шока, от който до този момент тя не бе на себе си. Все пак една малка, далечна частица от съзнанието й продължаваше да работи и именно тя я накара да се вслуша във въпросите на прислужника, дори да се опита да им отговори смислено. Инак душата й стенеше и отказваше да приеме реалността. „Само не и Чейс! — мислеше тя. — Вече загубих брат си във войната. Джошуа вече даде на тези касапи единия си син. Не е справедливо войната да ни отнеме и Чейс. Наистина не е справедливо!“

— И според вас този майор Лейси е по-способен от лекарите, които работят в лазаретите? — Кук продължаваше да бърчи замислено чело. Известно време, мълча после кимна решително. — Значи просто трябва да пуснем молба до военното министерство, госпожо Сюзан. Можем да ги помолим да пратят този лекар от Вашингтон в Савана или да прекарат младия майор на север. На хората на господин Кортланд във Вашингтон няма да им струва нищо да му направят тази дребна услуга.

Отпърво Сюзан не реагира на предложението на Кук. Чак след няколко минути надмогна болката и разбра какво й казва прислужникът. „Да изпратят Роджър в Савана при Чейс? О, Господи… — разсъждаваше бавно тя. — О, Господи, не, Кук. Не. Не!“

— Можем да телеграфираме във Вашингтон още днес. Засега това е най-голямата ни надежда.

— Не — отсече рязко Сюзан и се обърна към прислужника: под булото на сълзите в очите й се четяха смут и страх. — Не можем да го направим, Кук. Не можем да пратим там Роджър Лейси!

— Но както виждам, нямаме друг избор, госпожо Сюзан.

Кук рядко спореше с господарите си. Смяташе, че на един прислужник не му приляга да оспорва и най-странното нареждане. Но сега беше точно толкова изненадан от отказа на младата жена, колкото явно и тя от неговото предложение. Каза си, че понякога от мъка хората не са в състояние да мислят. Ето защо се опита да отстои предложението си с възможно най-почтителен тон. Дори докато се извиняваше, че си е позволил твърде много за своето положение, отново говореше пределно убедително:

— Моля ви, госпожо Сюзан, разбирам колко труден е за вас този момент, но нося отговорност пред семейството и ви моля да преосмислите решението си. Твърдите, от телеграмата излиза, че в Савана няма лекари, които да спасят живота на младия майор, но казвате, че има много добър, много кадърен лекар, който е на подчинение на военното министерство във Вашингтон. В такъв случай най-разумно е да направим така, че да пратят същия този добър лекар в Савана. Защо да се отказваме и от малката надежда, която имаме? Поне е сигурно, че няма да навредим с нищо, ако доктор Лейси опита.

Сюзан продължи да стои и да се взира невиждащо в прислужника. През главата й минаха хиляди взаимно изключващи се мисли, докато накрая тя реши какво да прави. „Да — помисли си изведнъж, — ако не бях аз, Кук, никому нямаше да навреди, ако Роджър иде в Савана.“ Ако Чейс току-що не се бе венчал за жената, която Роджър обичаше, ако с последната си телеграма тя не съобщаваше на Роджър, че се е омъжила… Ако не бяха вината, яростта и всички тайни между нея и Роджър Лейси… навремето Чейс Кортланд беше най-добрият приятел на Роджър… преди Сюзан да бе застанала между тях. Ако не бе тя, Роджър сигурно щеше да иде в Савана заради Чейс. Но как можеха сега да поискат от него такова нещо?

— Работили сте с този лекар, защо вие не му пратите телеграма? Аз ще телеграфирам до военното министерство, като, разбира се, ще си позволя да го направя от името на господин Кортланд.

— Телеграма ли? Не, аз!…

Сюзан млъкна и отчаяно се замъчи да подреди хаотичните си трескави чувства. Нима Кук очакваше от нея да моли Роджър да спаси живота на Чейс Кортланд? Но, Господи, нима тя наистина не бе длъжна да помоли Роджър за помощ? Как щеше иначе цял живот да живее с вината, че може би е обрекла съпруга си на смърт само заради своите грехове… че го е обрекла, защото се е страхувала от ужасните истини, които биха могли да си разкрият Роджър и Чейс, ако Чейс оживееше? Ами ако двамата се погледнеха право в очите и видеха тайните, заради които Сюзан бе пожертвала всичко, само и само да ги скрие? Нима съдбата бе толкова жестока, че да я постави в такава безизходица? Сюзан не намираше отговор на този въпрос, който си задаваше, и накрая, когато откри отговора, в нея остана само чувството на смазваща горчивина. Сама се бе докарала дотук. Единственият нерешен въпрос беше кой от двамата — Чейс или Роджър Лейси — ще плати за предателството й към тях…

— Не, Кук. Не… не бива с телеграма.

Изричаше насила думите, но изведнъж осъзна отговорността, която носеше. Разбра я с болезнена яснота, която не можеше да подмине. Трябваше да си плати, не можеше да се измъкне току-така. Направеше ли го, щеше да умре от угризения на съвестта.

— Не. Ще ида лично във Вашингтон. И то час по-скоро. Ще поговоря с доктор Лейси, ще го помоля да замине за Савана… при Чейс. Много прав си в едно, Кук. Доктор Лейси е изключително… талантлив хирург. Мен ако питаш, едва ли има по-кадърен от него в армията. Ако Чейс още е жив, когато Роджър пристигне в Савана, може би има, макар и малка надежда да му се размине. Длъжни сме да направим поне това за Чейс. Независимо от… трудностите, които сигурно ще коства това на всекиго от нас. Разбира се, прав си, нямаме друг избор. — Сюзан се извърна да си вземе палтото, но и защото не искаше прислужникът да види сълзите и мъката, изписали се върху пребледнялото й лице. — Закарай ме на гарата и да пратиш телеграмата до хората във военното министерство. Когато пристигна във Вашингтон, заповедта за заминаването на майор Лейси трябва да бъде издадена. И веднага му запази място в някой кораб за Савана. Дори и да убедя доктор Лейси да замине при Чейс, срещу нас пак ще работи времето. И най-способният лекар на земята не може да направи нищо, за да спаси мъртвец.

Сюзан изрече последното с ужас, но после усети, че тази мисъл й вдъхва и някаква внезапна надежда. „Прости ми, Господи! — замоли се отчаяно тя, докато следваше Кук към спряната отвън карета. — Каква ли трябва да е тази жена, дето желае смъртта на собствения си съпруг?“ Изведнъж осъзна, че е на крачка да се превърне именно в такава жена. И нямаше кого друг да вини, освен самата себе си.

 

 

Тази година във федералната столица витаеше някаква нова атмосфера на очакване, някакво ново чувство, че най-после наближаваше горчивият край на войната. Повечето неща още не се бяха променили: край Капитолия имаше поне десетина военни болници; сградата, където Линкълн бе встъпил в длъжност, още се използваше за казарма; по Оук Хил, Джорджтаун и Арлингтън се белееха кръстовете на пресни гробове; покрай паметника на Вашингтон имаше обори и кланици; приземният етаж на самия Капитолий бе пригоден за фурна; влаковете с провизии продължаваха да пухтят през Мол само на стотина крачка от приличната на замък червената тухлена сграда на Смитсоновия институт. Но най-сетне Югът бе на ръба на капитулацията. Федералната столица чувстваше това и отвръщаше с подновена жертвоготовност. Целият град бе притихнал в очакване на бурята след затишие — с надеждата, че тя ще е последна. Леденият студ, гладът, болестите и острата липса на хора бяха сломили някога непобедимата армия на Робърт И. Лий така, както никоя армия на северняците не би могла да я прекърши. Шърман беше разбил в сърцето на Юга войската на Конфедерацията. Значи през пролетта би трябвало да дойде краят. Би трябвало, повтаряха си предпазливо във Вашингтон, понеже и други години се бяха надявали, а очакванията им не се бяха сбъднали.

В отделението за военнопленници от Конфедерацията във вашингтонската болница доктор Лейси вече беше усетил промяната. Сега го нямаше онова чувство на неудържима болка и отчаяна омраза. Едно беше сигурно: Югът страдаше от недостиг на хора, отделението беше почти наполовина празно и мнозина от войниците в него вече оздравяваха. Предстоеше им или да идат в затвора, или да бъдат оправдани. От една страна, тази промяна беше към добро, от друга — към лошо. От това страданията изглеждаха още по-безсмислени, мъката — още по-безпредметна, многобройните жертви — логични. За капак Лейси трябваше да си признае, че и случилото се тук със Сюзан помрачава спомените му от болницата. Беше я сменил с друга медицинска сестра, е назначил на нейно място млада доброволка, която и сега му помагаше да превърже една рана. Но не беше сменил Сюзан като приятелка. Като жена, която обича. Едва ли някога щеше да го направи. Може би в Денвър, ако изобщо го прехвърлеха някога там. Ако и занапред нямаше много ранени на фронта, федералното военно министерство вероятно щеше да закрие някои от военните болници в столицата и да премести част от лекарите в западните територии. „Господи, дано го сторят по-скоро“, помисли изморен Лейси. Бяха минали шест месеца, че и повече, откакто поиска да го преместят от Вашингтон. Тогава го направи заради Сюзан Страдфорд, заради сляпата болезнена необходимост да иде на хиляди мили разстояние от годеницата на своя най-близък приятел. Сега пак заради Сюзан — вече Сюзан Страдфорд Кортланд, напомни си той — изгаряше от нетърпение да го прехвърлят другаде. Може би в Денвър щеше да му бъде по-лесно да я забрави веднъж завинаги. Там, в Денвър, поне имаше по-голяма надежда това да стане.

— Доктор Лейси? — Добросъвестната млада сестра, заела мястото на Сюзан, прекъсна мислите на Роджър: — Извинявайте, но май ви чака някой.

— Сега ли намери да чака! — свъси се Лейси, без да вдига поглед от раната, която превързваше. — Още не съм приключил. Нека почака малко.

Повечето лекари сигурно нямаше да постъпят така. През 1865 година повечето лекари, ако изтървяха на земята бинта, го вдигаха и продължаваха да превързват голите рани с немити ръце. Но доктор Лейси не беше от тях. Още нямаше на новата си медицинска сестра такова доверие, както на Сюзан Страдфорд. Пред него зееше грозна отворена рана и сега тя бе най-важна.

Едва след като Лейси приключи и медицинската сестра се запъти към следващия ранен южняк, Лейси погледна отворената врата. Застина и се вторачи в жената пред себе си, която му беше неописуемо скъпа. На вратата стоеше Сюзан Страдфорд Кортланд.

— Роджър, извинявай… — Дори през цялото отделение гласът на Сюзан звучеше приглушено като шепот. А когато очите й срещнаха неговите, той съзря в тях една молба и пълно отчаяние. — Роджър, моля те. Трябва да поговорим!

За миг доктор Лейси понечи да се обърне… Но се оказа, че е безсмислено да го стори. Едвам успя да откъсне очи от Сюзан. Вторачи се в голата стена на отделението, по лицето му се изписаха ярост и мъка. Какво още имаше да му казва тя или той на нея? „Честито, Сюзан, за сватбата. Каза ли вече на най-добрия ми приятел, че съм спал с годеницата му преди него?“ Защо ли Сюзан се беше върнала във Вашингтон?

— Роджър, става въпрос за Чейс. Ранили са го в Савана. Съдейки по телеграмата, която видях, не съм сигурна дали още е жив.

Не се беше приближила и с крачка към него. Той я погледна остро, изненадано и дори озадачено. Това й е странното на войната. Дори лекари, прекарващи дни наред край ранени войници, се стъписваха, ако техен близък приятел пострадаше от мина или артилерийски изстрел. За миг тази изненада измести дори Сюзан и неочакваната й поява.

— Чейс ли? — Лейси продължи да стои учуден и смаян. После сякаш повярва на мъчителните думи на Сюзан. — Моите съболезнования, госпожо Кортланд. Сега трябва да ви оставя, защото имам страшно много работа.

— Роджър, моля те, за Бога! Само това ли значи Чейс за теб? Само това ли знача аз? Не можеш ли поне от благоприличие да дойдеш при мен? Поне да дадеш воля на мъката си? — Сюзан трепереше, лицето й беше бледо като платно, очите й бяха замъглени от сълзи. Изведнъж се разтресе цялата и заговори сподавено, с укор: — Пристигнах днес от Филаделфия, за да те помоля да идеш в Савана и да се опиташ да спасиш живота на Чейс! Не съм очаквала, че ще се съгласиш веднага. Не го заслужавам. Божичко, съзнавам го прекрасно! Но очаквах поне да ти домъчнее. Дори и да ми беше отказал, пак очаквах да ти домъчнее! От какво, по дяволите, си направен?

— От жива кървяща мъка.

Изведнъж на Лейси му се прииска да й изкрещи: „Боли ме толкова много, че нямам и миг спокойствие, нито денем, нито нощем! А на теб кой ти дава право да се връщаш и пак да искаш нещо от мен? От какво, по дяволите, си мислиш, съм направен? От гранит ли?“ Роджър Лейси успя поне да не каже нещо, да не позволи цялата тази вътрешна болка да се излее и да изпълни внезапно притихналото болничното отделение. Но на повече не бе способен. Обърна гръб на Сюзан, обзет от стаен гняв. Изведнъж при вратата отзад се чу някакъв звук, сподавен хлип, и прошумоля плат.

— Сюзан! — Лейси се извърна бързо с лице към нея, но беше късно. С периферното си зрение видя как тя се стрелна и се дръпна от рамката на вратата. — Сюзан, чакай! — Без да обръща внимание на вторачените погледи на новата му медицинска сестра и десетината военнопленници в отделението, той се завтече след Сюзан и запокити превръзките, които държеше. — Чакай!

— Не, остави ме да си вървя! — Лейси я беше догонил само с пет-шест крачки и я хвана здраво, но Сюзан дръпна силно ръката си. — Не, Роджър, не биваше да се връщам! Не биваше да си въобразявам, че това ще помогне! Забрави, че въобще си ме виждал отново!

— Сюзан, недей! Не можеш да излезеш на улицата така, навън е кански студ! — Лейси успя да я спре на средата на коридора и я загледа объркан. — Кажи ми отново какво…

— Няма смисъл, Роджър. Знаех още когато Кук предложи да го направя. Не биваше дори да те виждам отново. Не биваше да очаквам, че това още те интересува. Нямам никакво право вече да искам нещо от теб. — Гласът й ставаше все по-писклив и истеричен, тя отчаяно се мъчеше да отскубне ръката си. — Пусни ме да си вървя, Роджър. Аз ще ида вместо теб в Савана. Била съм медицинска сестра в края на краищата. Забрави, че си ме видял днес тук.

— Савана ли? За какво, по дяволите говориш? Не можеш да идеш в Савана. Аз също, дори и да искам. Единствено армейски части и хора на военното министерство…

— Кук вече урежда разрешение от военното министерство. Ще замина като медицинска сестра. Като редник, ако това е единственият начин да ида при него. Той е мой съпруг, Роджър… Чейс е мой съпруг. Длъжна съм да направя нещо. — Най-неочаквано Сюзан закри лицето си с длани, простена и се облегна на ръката на Лейси. — Божичко, Роджър, помогни ми, Роджър. Знам, че разбираш. Не знаеш какво си помислих онази сутрин, щом чух новината. По някакъв начин исках Чейс да умре. Ужасна, нали? Колко ужасно е да желая смъртта на собствения си съпруг!… Но щеше да ми бъде къде-къде по-лесно, ако Чейс умреше. Отначало не исках да идвам и да те моля за помощ, най-вече защото съзнавах, че може би ще идеш. И тогава си дадох сметка, че предпочитам той да умре, отколкото да рискувам да научи истината за мен. — Сюзан потрепери силно, без да вдига от дланите си, които сякаш и вдъхваха сила. — Сега ако умре, никога няма да си го простя. Сякаш съм го убила аз.

— Сюзан, смешно е дори да си го мислиш. Не ти си стреляла по Чейс. Твоите мисли и желания нямат нищо общо! Това е война, за Бога! През последните месеци се нагледах на какво ли не, та да ти е ясно. Всеки ден умират хора. Никой от нас не е направил нищо, с което да му е навлякъл това нещастие.

— Така ли? — Сюзан вдигна рязко глава и погледна ужасено и невярващо Роджър. — Така ли? В телеграмата пишеше, че Чейс е ранен много тежко, Роджър. Не че е загинал. Че е ранен. Ако не бях аз, ти поне щеше да заминеш и да опиташ да му помогнеш, нали? Но сега няма да го направиш. Знам, няма. — Разтреперана, тя си пое дълбоко въздух, разрида се и отново извърна лице. — Господ да ти е на помощ, ти си виновен не по-малко от мен, Роджър. Искаш Чейс да умре, за да имаш жена му.

— Сюзан, това е лъжа!

Но още докато Лейси говореше, го побиха ледени тръпки и той потрепери. „Господи, не — помисли си. — Не искам Чейс Кортланд да умира! Не искам съпругата на приятеля си чак толкова отчаяно. Това е лъжа — повтори си. — Не може да не е лъжа.“ — Друга е причината да не замина. Савана се намира на няколко дни път от Вашингтон. Дори и магическото име Кортланд да ми помогне да се кача на някой кораб още днес, докато се добера до Савана, вече ще е все едно.

— Миналата година, когато Джонатан Пенли беше ранен, бяха минали седмици, докато го намериш и извършиш своите чудеса, за да го спасиш. Седмици, Роджър! А сега говориш само за няколко дни, през които ще стигнеш при Чейс.

— Не, по дяволите, няма да го направя!

„Не го дължа на Чейс Кортланд — каза си с негодувание Лейси. — На никого от вас двамата вече не дължа нищо.“ Бездънната жестокост на неволните му мисли го смрази и внезапно, обзет от ярост и отчаяние, той се дръпна от ръцете на Сюзан. — По дяволите, не съм виновен аз! Предупредих Чейс миналата зима! Предупредих го, че може да се случи, ако не се махне от фронта и не се върне на работа във Вашингтон! Какво съм виновен аз, че накрая си намери белята и сам се натика под куршумите. „Нека умре! Сам си го избра!“

— Роджър, не ме оставяй да го правя, моля те! Не ми позволявай да те натровя със същата вина, която ще ме мъчи до гроб! Бъди по-добър от мен! Върви и се опитай да спасиш Чейс! Роджър!

Отчаянието в гласа й го спря вече на прага и пряко волята си той застина на вратата. Известно време цареше пълна тишина — тягостна, вледеняваща. Лейси затвори очи и въздъхна от мъка. Какво щеше да стане, ако все пак идеше в Савана… и въпреки това Чейс умреше? Щеше ли Сюзан да повярва, че е направил всичко по силите си? И още по-важно, щеше ли той самият да знае, че го е направил? Отново настъпи дълго мълчание, изведнъж нарушено от въздишка. Доктор Лейси кимна, без да се обръща.

— Добре, Сюзан. Нека бъде твоето. Тръгвам веднага. Иди да провериш кога поема корабът на юг.

Лейси излезе, без да се обръща. Не можеше да се обърне — страхуваше се какво ще види върху лицето на Сюзан и още повече от онова, което тя щеше да види върху неговото.

— Каквото и да е станало, веднага щом пристигна в Савана, ще ти пратя телеграма във Филаделфия.

 

 

Във Филаделфия утрото в понеделник сутринта се бе пукнало ясно и синьо, ето защо целия ден бе два пъти по-студено. Вече се мръкваше и стъклата на единствения прозорец във всекидневната на къщата за гости на Кортландови бяха покрити с тъничък, приличащ на кристали скреж, който наподобяваше нежна сребърна дантела и блещукаше пред залязващото слънце. Джонатан сложи още една цепеница във вече силния висок огън и се обърна да закачи палтото си на месинговата закачалка до вратата. През седмицата, откакто Чейс Кортланд се беше върнал на фронта, някъде по влажните кални ливади край Савана, тук, във Филаделфия, се промениха малко неща. Джошуа Кортланд още беше в несвяст. Малката Бони още не бе оздравяла и температурата й не спадаше. Елинор Бенингтън продължаваше да се усмихва подигравателно и загадъчно, ако Джонатан срещнеше погледа й. И членовете на управителния съвет в „Кортланд Банк“ се държаха все по-странно.

Сега обаче съзнанието на Джонатан беше погълнато от нова тревога, която нямаше връзка нито с Филаделфия, нито със семейство Кортланд. Днес той беше срещнал един свой стар приятел, негов съученик и бивш офицер от Конфедерацията. Също като Джонатан, и Дъглас беше потърсил убежище на Север, докато свърши войната. Бяха се срещнали съвсем случайно във фоайето на хотел „Грийн“ в центъра на града, където Дъглас беше отишъл да обядва с един свой клиент, дошъл да го навести. Една тревожна новина беше помрачила радостта от срещата между двамата. Според Дъглас сестрата на Джонатан Пенли, Лийна, си имала големи неприятности в Джорджия. Според слуховете се придвижвала заедно с партизанския отряд на мъжа си, което само по себе си беше доста опасно. Но имаше и още нещо. Малко преди Савана да се предадена северняците, по телеграфа на Конфедерацията беше пристигнало странно съобщение: Лийна Пенли Лейтън била издирвана от конфедеративното правителство, тъй като била заподозряна в предателство срещу армията на южняците. Нито Дъглас, нито Джонатан, никой извън Ричмънд не бе в течение, ала Елинор Кортланд Бенингтън бе сполучила в намерението си да забърка Лийна Лейтън в някакъв неясен заговор срещу конфедеративното правителство. И то с лекота. Нелегално доставяните пушки бяха от жизнена необходимост за губещата Конфедерация, готова да направи всичко за хората, които й ги осигуряваха. При тази изгодна позиция в столицата на Юга и с контактите си с правителството на Юга, Хадли — съпругът на Елинор, за нула време убеди южняците, че някоя си Лийна Пенли Лейтън е предателка. Така че сега я преследваха и военното министерство на Конфедерацията, и федералното военно министерство. Коварният план на Елинор се движеше по ноти.

Колкото до самите обвинения, Джонатан не виждаше начин сестра му да е извършила предателство спрямо Юга. Бяха много близки, той познаваше Лийна по-добре от себе си. Понякога беше твърдоглава. Може би прекалено пламенна и страстна, за да отговаря на идеала за изискана дама от Юга. Но по природа беше честна, почтена и предана до гроб. Бе убеден, че е невинна не само защото бяха близки. Дори и да я нямаше тази необичайно голяма привързаност, той пак щеше да й вярва безрезервно. Лийна беше твърде предана на каузата на Юга, за да извърши и най-малкото предателство. Каквито и причини да имаха в Ричмънд, за да я подозират, Джонатан беше сигурен, че е станала грешка.

При всички положения обаче, ако Дъглас казваше истината, една такава грешка можеше да изложи Лийна на големи опасности. По време на война управниците първо вършеха нещо и чак след това мислеха. Сега Джонатан беше в този град на северняците, на стотици мили от Ричмънд, и не можеше да направи нищо, за да предотврати бедите, надвиснали над нея сестра му, ако военното министерство на Конфедерацията я заловеше.

Джонатан се взираше безмълвен и замислен в пращящия огън, а от палтото му по пода капеше разтопен сняг. Как се е случило такова нещо? Кой в Ричмънд познаваше сестра му достатъчно добре, че да я заподозре? И още по-важно, какви реални опасности бяха надвиснали над Лийна? Уитни го докосна по рамото и го стресна. Погълнат от мислите за сестра си, той не беше усетил кога жена му се е приближила.

— Чух, че влизаш, Джон, но тъкмо слагах Бони да си легне — погледна го угрижено с топлите си сиви очи Уитни. — Какво има? Още лоши новини ли?

Той сви рамене и се усмихна насила, за да разсее тревогата й. Не можеше да направи нищо, а Уитни бе съвсем безсилна. Имаше си достатъчно грижи по Бони и още нероденото дете, което носеше в утробата си, бе притеснена и от днешната новина, че Кортланд е едва ли не на смъртно легло.

— Наистина е дреболия. Подочух, че Лийна се е забъркала в някаква каша и правителството на Конфедерацията в Ричмънд я издирва. Но съм сигурен, че е станала грешка. И двамата знаем каква гореща привърженичка на Конфедерацията е сестра ми.

— Да, ние знаем. Но ако в Ричмънд…

— Станало е недоразумение, Уит. Не се притеснявай. Моля те.

Той поклати рязко глава и се обърна. Уитни стоеше като попарена на няколко крачки от него и Джонатан усети обзелия я ужас.

— Нямаш ли вести от федералното военно министерство? — попита накрая тя. — Нали през октомври Джошуа се помъчи да й издейства амнистия, след като майор Кортланд разбра, че северняците в Атланта я издирват — прошепна тя толкова тихо, че поради прашенето на огъня мъжът й едвам я чу.

— Не — отвърна и тръсна глава, после отиде припряно по-близо до огъня. Нямаше нужда да го разръчква, но въпреки това взе ръжена и нервно намести горящите цепеници. Здрачът зад него хвърляше черни сенки в стаята. — Нямаше причина да настояваме. Лийна бе избягала от Атланта и от полковника, който искаше да я арестува, облаците над главата й като че се бяха разсеяли. Пък и при състоянието на Джошуа…

— Значи и от федералната армия могат да я задържат всеки момент? — прекъсна го тревожно Уитни.

— Да, ако я намерят. Съмнявам се обаче Лийна да го допусне, ако знае в каква опасност се намира.

— Но тя едва ли предполага, че същата опасност я дебне и от страна на конфедеративната армия. Тревожа се, Джонатан, и без друго Лийна е притисната между двете армии. Сега, на която и страна да е, отвсякъде я заплашва арест. А може би и затвор или… — Уитни млъкна насред изречението, пребледня и очите й бавно се разшириха. — Не биха обесили жена, нали? Нито биха я застреляли? — Отново замлъкна и посегна да хване ръката на Джонатан, молейки го за отговор. Гледаше отчаяно и чакаше безмълвно отговора му. Накрая все пак се осмели да продължи: — Джонатан, можем да телеграфираме на майор Кортланд в Савана. Кук каза, че е само ранен, не е убит. Той сигурно ще е в състояние да направи нещо, което ние не можем да сторим от тук. Поне ще разбере дали е вярно, че я издирват. Ако още е жив, непременно ще го направи…

— Не! — Джонатан издърпа рязко ръката си и се извърна. — Знаеш, че ние с майор Кортланд не сме първи приятели. Дори да не беше ранен, пак не бих го молил и за най-дребното нещо.

— За Бога, ами ако е застрашен животът й!

— Ще помоля Дъглас да поразпита. Или Джошуа, стига състоянието му да се подобри…

— Джошуа може да умре! Днес или утре. Същото може да стане и със сина му. Ами ако Дъглас провери и установи, че е вярно? Тогава какво? Нима очакваш да ни помогне лейди Бенингтън? Ще си умре от щастие, като те гледа как се гърчиш!

— Държа Чейс Кортланд да се махне от Лийна и от живота й! Най-после го стори! И няма да направя нищо, за да го променя!

— Длъжен си да се погрижиш Лийна да не пострада, каквото и да ти струва това! — Уитни рядко противоречеше на любимия си съпруг, но по този въпрос нямаше друг избор. Обикновено топлите й очи изведнъж станаха стоманено студени. Сякаш изгаряща от нетърпение да го предизвика, тя се изправи решително срещу него. — Ако не помолиш майор Кортланд за помощ, аз ще го направя. Честен кръст! Ще му пратя телеграма. Не ме интересува дали одобряваш.

— Господин Пенли! — Повика Кук от входната врата на къщата и ги прекъсна насред кавгата. Настъпи тягостна тишина. Уитни се обърна бързо към огъня и избърса сълзите си, а Джонатан се опита да заличи следите от гняв върху лицето си и се отправи към вратата.

— Да, Кук. Какво има?

— Телеграма, сър. От младата госпожа Кортланд във Вашингтон. — По зачервеното от студа лице на Кук се четеше тревога. — Днес следобед научила във военното министерство някои подробности. Сигурно искате да видите телеграмата, сър.

— Какво пише, Джон? — попита мило, но и притеснено Уитни, която беше дошла и бе застанала до него.

Веднага забрави за караницата отпреди малко, когато Джонатан зачете телеграмата от Сюзан Кортланд. Той я прегърна през раменете в знак на мълчаливо състрадание. Телеграмата не беше дълга. А и новините в нея не бяха добри.

НА ОСМИ ЯНУАРИ СЛЕД ПАРТИЗАНСКА АКЦИЯ ИЗВЪН САВАНА, В КОЯТО Е УЧАСТВАЛ ОСМИ ПЕНСИЛВАНСКИ КАВАЛЕРИЙСКИ ПОЛК, СА ЗАГИНАЛИ И СА БИЛИ РАНЕНИ ТЕЖКО:

ЗАГИНАЛ: РЕДНИК АДИЙРИ, Г.

ЗАГИНАЛ: РЕДНИК ЧАПМАН, М.

МАЙОР КОРТЛАНД, Ч.… РАНИ В СТОМАХА И РАМОТО. РАНИТЕ СА ОПРЕДЕЛЕНИ ОТ МЕДИЦИНСКИЯ ЕКИП КАТО СМЪРТОНОСНИ.

— Не! О, Господи! — прошепна невярващо Уитни.

Джонатан усети как я обзема направо смазваща мъка. Жена му внезапно се дръпна от него. Той я загледа как излиза бързо от стаята: върху пребледнялото й лице като сребро блещукаха сълзи. Обърна се към Кук.

— Дали ли не е грешка, сър?

Джонатан поклати рязко глава.

— Съмнявам се. Ако военните министерства изобщо грешат, то го правят, за да вдъхнат оптимизъм.

Пак се възцари тишина и накрая прислужникът бавно се отправи към вратата.

— Ако господин Кортланд дойде в съзнание, да му съобщя ли неприятната новина?

— Не. Не, не бързай. Такива новини могат и да почакат — отвърна бавно Джонатан, разсеян от другите си мисли.

Телеграмата решаваше поне една от дилемите. Те с Уитни можеха да не спорят дали да пратят на младия майор северняк телеграма, с която да го помолят да помогне на Лийна. Това обаче не го успокои кой знае колко. Издъхнеше ли Чейс, щеше да настане истински хаос. След смъртта на брат си Елинор щеше да управлява сама банката.

— Ами лейди Бенингтън, сър? Страхувам се, че ако разбере… — Кук замълча, погледна встрани, после пак младия бунтовник в очите. И двамата знаеха за какво става дума, макар да не смееха да го изрекат на глас. — Сигурно в мъката си ще се изтърве пред баща си точно когато не му е времето.

Прислужникът не беше казал нищо неуместно, но Джонатан усети направо физически как го пронизва ужас. Кук знаеше. Знаеше всичко за лейди Елинор, всичко за тях. Не съществуваха тайни за прислужниците, които сменяха чаршафите и изпразваха пепелниците, докато господарите им разговаряха и хвърляха в боклука отворените и прочетени писма. А разбереше ли лейди Елинор, можеше да стане ужасно…

— Да, Кук, точно така. Нека ден-два само ние знаем колко сериозни са раните на майор Кортланд. Няма да навреди на никого.

Кук кимна, като внимаваше да не дава воля на чувствата си, обърна се и пак се отправи към входната врата. Джонатан го изпроводи с поглед, докато той се отдалечаваше по тъмната, посипана със сняг алея, после бавно затвори врата, та студеният нощен вятър да не влезе в къщата. Хвърли телеграмата на Сюзан Кортланд в огъня и я загледа как гори. „Никога не съм се преструвал, че младият Кортланд ми е симпатичен — си каза гузно. — Но не съм му желаел и това.“ Все пак го глождеха тежки съмнения. Както и тревогата, която Джонатан почти се страхуваше да признае — новината на Дъглас за Лийна го мъчеше все повече. Сега, дори и сестра му да бе изложена на огромна опасност, нямаше кого да помолят за помощ. Ако конфедеративната армия я арестуваше за предателство, щеше да се наложи Джонатан лично да замине при нея на Юг. А за един предал се доброволно бунтовник подобно пътуване до фронта бе равнозначно на самоубийство.

 

 

Неприятностите на Джонатан сякаш нямаха край: Той го установи два дни по-късно. Нямаше новини нито от Дъглас, нито от Савана, и Джошуа Кортланд още се мяташе между живота и смъртта, и плочките поне на една от главоблъсканиците изведнъж се подредиха. Годишното заседание на акционерите на банка „Кортланд“ приключи, и то доста рано. Елинор не си беше губила времето и бе направила всичко, за да заграби цялата власт от ръцете на Джонатан Пенли. Беше настояла да се гласува с пълномощни и след две минути беше получила пълен контрол върху банката: Джонатан още продължаваше да стои смаян и да гледа как останалите акционери си тръгват. Малцина се престрашаваха да го погледнат в очите. Никой не спря да попита как е Джошуа Кортланд. Всъщност защо да лицемерят? Вече бяха показали, че се интересуват единствено от себе си. „Проклета да е тази Елинор Кортланд Бенингтън! Не дава пукнат грош за никого на този свят, освен за себе си. Но защо трябваше да заразява и останалите с тази ужасна болест?“ Джонатан се извърна към Елинор, която още стоеше сама в дългата празна заседателна зала на банката. Разделяше ги лъскавият плот на полираната махагонова маса — бе широка към три метра, които му се сториха едва ли не на три мили. И слава Богу! Най-неочаквано Джонатан бе обзет от необуздан гняв, който го измъкна от шока след случилото се, и той се разтрепери от гняв. Не беше сигурен, че ако стигнеше с ръце това хубаво бяло вратле, няма да го извие заради това, което Елинор бе направила току-що.

— Непрекъснато ми го доказваш, Елинор! Ти си покварена и зла като усойница или див звяр. Трябва да бъдеш унищожена, преди да си причинила поредното зло.

— Унищожена ли? — Тя отвърна на гнева му със слаба усмивка и го погледна подигравателно със зелените си очи. — Колко странно, и брат ми каза същото, когато разговаряхме последния път. Но аз няма да бъда унищожена, най-малкото от теб, драги ми бунтовнико. Ако си спомниш гласуването одеве, ти дори вече не работиш тук.

Лицето на Джонатан почервеня от ярост.

— Надявай се баща ти да умре. Ако оживее, ще си платиш скъпо и прескъпо за стореното.

— Засега мога да си го позволя. — Тя не криеше доброто си настроение и почти се смееше. — Избрахме нов управител и изцяло подновен управителен съвет и, разбира се, гласувахме да разпродадем ценните книжа, конфискувани от клиентите от Юга. Та се оказа, че отново съм доста богата. Желая ти късмет, Джонатан, дано си намериш работа. Няма да ми е приятно, ако останеш без пукнат цент и се върнеш в лагера за военнопленници.

Тя тръгна към вратата, полите на кринолина й от тюркоазно зелен атлаз прошумоляха досущ като изсъскване на гърмяща змия, преди да нападне жертвата си.

— А, между другото, Джонатан — обърна се Елинор, щом стигна при вратата, сякаш бе забравила нещо, — в случай, че храниш някакви идеалистични надежди и си си наумил да спреш законно избраните управители на банката да изпълнят утре задълженията си и да разпределят печалбите от конфискуваните акции, ще ти кажа още нещо. Всъщност две неща. Първо, не си прави труда да пращаш телеграма на брат ми в Савана и да го молиш за помощ. Един приятел от военното министерство вече ми съобщи, че Чейс ще умре всеки момент, ако вече не е издъхнал. Това премахва най-голямата пречка по пътя ми. И второ, почнеш ли да ми мътиш водата, не забравяй: баща ми вече е жив труп, брат ми е мъртъв и ти и семейството ти имате покрив над главата и храна на масата си единствено благодарение на моята щедрост. И още нещо, имам добри приятели във военните министерства и на Федерацията, и на Конфедерацията. Подсигурила съм се чрез безценната ти сестра. Преследвана е и от двете армии, всеки момент ще им падне в ръцете. И тогава, ако тръгнеш да ме изобличаваш, ако състоянието на баща ми се подобри и ти решиш, че е твое задължение да го убедиш, че имам пръст банката да е на този хал, ще се погрижа сестра ти да бъде осъдена на смърт за държавна измяна. Чрез разстрел или нещо по-лошо. Знаеш какво представляват военнопленническите лагери, Джонатан. Нали се досещаш каква ще е съдбата на сестра ти, ако се озове в някой от тях?

Елинор се ухили. В очите й заблестяха добре познатите искри и Джонатан начаса разбра за какво намеква тя, когато му каза:

— Каквато е хубава и не разчита на закрилата на никого, колко ли затворници ще й се изредят? Ако надзирателите си падат по тънката част, Лийна няма да доживее разстрела си.

— Нямаш ли съвест, мръсницо? — прошепна той разтреперан и стъписан.

За миг ужасът сякаш надделя дори над гнева. Божичко, Дъглас е бил прав! Лийна наистина беше в списъка на издирваните врагове, съставен от военното министерство на Конфедерацията… защото Елинор Кортланд Бенингтън бе уредила името й да бъде вписано в този списък. Пак Елинор се беше погрижила Лийна да е изложена на същата опасност и от страна на федералното военно министерство. Изведнъж всичко му стана ясно, пределно ясно. Нищо чудно, че усилията на Джошуа Кортланд да издейства амнистия за Лийна все не даваха резултат. Елинор също имаше приятели на високопоставени длъжности във Вашингтон. И ако шансът Чейс Кортланд да им помогне бе погребан в някой самотен гроб в Джорджия, вече нищо не стоеше на пътя на Елинор. Нищо.

— Дано най-после си проумял какво се опитвам да ти втълпя от толкова време. — Елинор продължаваше да се подсмихва. — Нямам намерение и занапред да бъда притеснявана от твоята съвест. И още нещо. Вече си безработен. Как смяташ да си изкарваш прехраната, Джонатан? Знаеш колко надалеч може да се простре щедростта ми. — Тя го измери от главата до петите. — Бих могла да ти предложа работа в конюшнята. И ако някоя вечер те повикам за един друг вид езда, ще очаквам от теб да изпълниш веднага молбата ми, и то по най-милия начин.

Джонатан не можеше да отговори, за да спаси живота си. Беше стиснал челюст от неистова ярост. Цялото му тяло се тресеше от гняв. Коняр и жиголо. Лично жиголо на Елинор Кортланд. Да изпълнява услуги, когато тя му нареди. Елинор си тръгна, ухилена злобно, и закрачи по коридора на банката — на своята банка. Не че го беше показала на заседанието: не бе изключено баща й да се оправи и Елинор не беше толкова глупава, че да се перчи пред всички. Със своите нищо и никакви десет процента беше гласувала против всички решения, но за беда с петнайсетте си процента дребните акционери ги бяха наложили. „Усойница — помисли отново Джонатан, загледан във вратата, където бе стояла Елинор. — Какво да правя сега?“ Бивш бунтовник, потърсил убежище на Север, без никаква власт, той не можеше да направи нищо. Играта беше приключила и победителката беше Елинор.