Джесика Сен Клер
Зимни рози (1)

Първа глава

Най-неочаквано един облак високо в небето затули луната и нощта над Атланта стана непрогледна. Майор Чейс Кортланд яздеше бавно по широката, потънала в сенки, улица. Всеки на негово място щеше да е нащрек: той бе офицер от армията на Севера, дошъл неканен в град на Конфедерацията^[1], чужденец и натрапник в последните горди бастиони на памуковия Юг.

Тази вечер обаче го глождеше още нещо и както яздеше, Чейс Кортланд се съсредоточи и се помъчи да разбере какво. Не беше просто усещането, което изпитна всеки пришелец, озовал се в чужда земя, и то посред нощ. Бог е свидетел, че след няколко години на бойното поле всеки войник свиква с нощните сенки. Не се дължеше и на факта, че Атланта беше пуста: зад прозорците на залостените къщи не светеха лампи, не се чуваха и тихите, едва доловими обичайни звуци на тънещия в сън град — внезапен кучешки лай или плач на пеленаче. Цивилните обикновено бягаха и ред настъпващите части и след близо четири години Гражданска воина Чейс беше свикнал със зловещата тишина. Погледна през рамо и видя уличната табела от ковано желязо. На нея май пишеше „Праскова“. Усети зад себе си едва доловимо ухание. Рози? Застина от изненада и дръпна юздите на коня. Рози, плъзнали нагоре по боядисана в бяло дървена решетка.

Кой знае защо, се наведе да откъсне една и я сложи на седлото пред себе си. Изведнъж му хрумна, че може би точно това го е тревожело — розите, цъфнали насред ноември. В полите на планината северно от Атланта, където двете кавалерии — на Севера и на въстаналата Конфедерация — бяха воювали едва до вчера, нощите бяха по-студени. Короните на дърветата бяха започнали да се обагрят в алено и златисто, в началото на седмицата дори бяха започнали да капят и когато последните части на армията на Севера се изтеглиха на юг към града, вече шумоляха под копитата на конете. Но тук, в самата Атланта, есента още не беше настъпила. Дъбовете бяха все така зелени, тревата по моравите бе тучна и висока, обагрена в цветовете на лятото, а в изоставените градини сред избуялите плевели още цъфтяха цветя. Колко странен беше Югът — земя на парадоксите, пленително красива, но и неразгадаема за всеки пришелец като Чейс. Пак на тази земя бе израсла една също тъй красива и загадъчна жена, в която Чейс бе влюбен толкова страстно, че бе пренебрегнал безразсъдно опасностите, които знаеше, че тя крие за неговите разум, душа и родина: Лийна Пенли Лейтън, родена и израсла във Вирджиния. С черни коси и виолетови очи, не по-малко предана на Конфедерацията от всеки въстаник с пушка в ръка и дваж по-опасна, защото Чейс не я възприемаше като враг, какъвто всъщност тя беше.

Изведнъж градът отзад бе осветен от златисто зарево, очертало черните силуети на покривите. Той се сепна и, сбърчил чело, дръпна рязко юздите на коня. Пожар? След миг задуха вятър и Чейс се свъси още повече, усетил мириса на изгоряло. Конят вдигна неспокойно и подплашено глава, щом Чейс го пришпори в лек галоп. Ако опожаряваха някои квартали, значи Шърман^[2] смяташе да се изтегли от града — вероятно днес, а може би призори.

В такъв случай Чейс не можеше да се бави дълго при Лийна. Разполагаше със съвсем малко време, колкото да се опита да изглади положението от онази септемврийска нощ, когато беше напуснал града, за да иде на север да се бие с въстаническата кавалерия, която Худ^[3] беше оставил, преди да се оттегли в Тенеси.

Това, което трябваше да направи, беше да забрави Лийна Лейтън, каза си за стотен път той. Да се пребори с безумието, тласнало го да я види отново, колкото да измъчи и себе си, и нея с тази последна среща, с още горчиви думи, които само щяха да отворят незарасналата кървяща рана. Не му ли стигаше това? Угризенията на съвестта? Страданията? Трябваше да обърне коня и да се върне в полка, да поспи след двете безсънни денонощия. Но, мрачен и още по-свъсен, Чейс продължи нататък сред сивкавите сенки на нощна Джорджия. Вятърът като че се засили. Мирисът на изгоряло стана още по-осезателен. Сега вече хоризонтът отзад бе озарен от два пожара. Чейс дочу суетнята в далечината на юг и изток, където градът все така тънеше в непрогледен мрак. Но в обхванатите от пламъците квартали бе тихо като в гроб. Беше истинско безумие да опожаряват града при този силен вятър, който непрекъснато сменяше посоката си и довяваше прах. Октомври и ноември бяха сушави месеци в Джорджия и целият град можеше да изгори до основи. А и Лийна заедно с него.

Копитата на коня чаткаха все по-забързано по неравния калдъръм на главната улица и отекваха като гръмка песен в зловещата нощна тишина. Ако не беше пожарът, който обхващаше нови и нови квартали, Чейс нямаше да иде пак при Лийна. Но още докато си го мислеше, осъзна, че се самозалъгва. След онази вечер, когато почти я изнасили, какво можеше да й каже? Или тя на него? От онази горчива, мъчителна нощ бе минал месец и половина, през който той напразно беше очаквал болката и вината да избледнеят. Понякога след люта битка или особено тежка езда те наистина се притъпяваха, но после пак го налягаха. Сутрин се мяташе в одеялата, гледаше дъха си в ледения планински въздух… и болката и вината отново го обземаха, по-силни и отпреди. Измъчваха го и сега. Караха го да я потърси за последен път. Да се опита да намери покой. Да се опита да се сбогува с жената, която нямаше право да обича, но която не можеше да забрави. Една омъжена жена, и то от Конфедерацията на Южните щати. „Проклета да си, Лийна Лейтън!“ Проклета да е съдбата, задето е кръстосала пътищата им в красивата долина на Вирджиния. По-малко щеше да го боли, ако бе на смъртен одър.

— Кой е там?

Звездите проблеснаха върху дулото на насочената срещу него карабина и Чейс дръпна юздите.

— Майор Чейс Кортланд. Осми пенсилвански полк.

Карабината се наклони надолу.

— Да, сър. Кавалерията се събира в източния край на града.

— Знам. Но преди това имам малко работа тук.

— Побързайте, сър! — Войникът се засмя тихо и кимна към пожара на север, които вече приличаше на огнена стена. На запад също бяха избухнали три, не, четири други пожара. — Вчера чичо Били^[4] нареди цивилните от Конфедерация да напуснат града. Веднъж да пламне всичко, няма кой да го гаси.

Чейс неволно погледна в същата посока и видя как нощният вятър е извил на вихрушка ярките златни искри и сажди. Бе стъписан, настръхна целият. Значи Шърман смяташе да опожари не само отделни квартали. Командването на армията на Севера знаеше прекрасно, че огънят моментално ще обхване целия град. От ден на ден войната ставаше все по-противна.

— Благодаря ти, войнико. Няма да се бавя.

Когато офицерът от армията на Севера пришпори изморения кон към пожара, единствената роза, която бе откъснал за своята любима и за извинение, и за последно сбогом, падна от седлото и заприлича върху прашната улица на Атланта на алена капка. Преди да се разсъмне неумолимите пламъци щяха да изпепелят и нея. Прекалено сочни, за да пламнат веднага, листенцата първо щяха да се спаружат и почернеят, а когато пламнеше целият град, щяха да се превърнат в прах.

 

 

Тази нощ и във Филаделфия беше тъмно, но бе по-студено отколкото в Атланта, и светеха единствено пламъчетата в кристалните полилеи и огньовете в мраморните камини. Джошуа, бащата на Чейс Кортланд, седеше на маста, потънал в мисли. Провеждаше се поредното заседание на „коалицията“ — неколцина богати безскрупулни предприемачи, обединили се, за да се възползват от войната и да извлекат възможно най-големи печалби от тази кървава касапница. По дух Джошуа нямаше нищо общо с тези хора. Беше се присъединил към тях минала пролет единствено с надеждата да осуети пъклените им кроежи. Сега обаче не мислеше за тези предатели, за незаконното забогатяване, което поощряваха, за конгресмените, които бяха подкупили, за амбициите им да си поделят покорения Юг и да се разпореждат като феодали с неограничена власт. Мислеше за сина си Чейс и за последното му писмо, което беше получил днес. Бе пратено от Ресака, но в него пак се чувстваха най-вече Атланта и жената, с която Чейс по ирония на съдбата се бе събрал отново: Лийна Пенли Лейтън.

„По дяволите!“, сбърчи уморено вежди Джошуа. Мислеше си, че всичко това е приключило. Че би трябвало да е приключило. Синът му не биваше да подновява връзката си с красивата бунтовничка от Вирджиния. Чейс се беше влюбил в Лийна Лейтън предната година, когато беше останал да презимува с армейските части под негово командване в дома й в долината Шенандоа. През пролетта обаче подполковник Стюарт Лейтън се бе върнал и няколко дни по-късно беше устроил засада на федералните отряди, водени от Чейс. Джошуа смяташе, че още тогава Лийна Лейтън бе направила своя избор. Беше заминала със съпруга си един Бог знае къде, зарязвайки Чейс да лежи облян в кръв на една затънтена ливада във Вирджиния. После — отчасти благодарение и на това, Джошуа най-накрая успя да накара Чейс да направи отдавна чаканото официално предложение на своята годеница Сюзан Страдфорд. Пуснеха ли го в отпуск, Чейс щеше да се ожени за нея. Щеше да забрави жената, която нямаше право да обича, и да се венчае за момичето, което трябваше да обича.

Навремето Джошуа си каза, че случилото се е неприятно, но било, каквото било! Бе положил доста усилия, за да се примири с тази тягостна история. Веднага след кратката, ала толкова нежелателна връзка на сина му се бяха появили усложнения, федералното правителство имаше подозрения, че Лийна Лейтън е шпионка на Конфедерацията. Домът й Блайдсуд беше в черния списък на войската на Севера в долината. Чейс беше ранен, беше му се разминало на косъм да не го убият. А Джошуа бе подслонил брата на Лийна Лейтън, който бе пленен и след това пуснат под гаранция до приключването на войната. Въпреки че куршумите на въстаниците при Шилоу покосиха големия син на Джошуа, другият му син, Чейс, го помоли да прибере Пенли, брата на Лийна. Джошуа знаеше, че Чейс иска това от него заради сестрата: бе просто немислимо да изпитва симпатии към офицер от армията на въстаниците.

И така миналия април бившият майор от кавалерията на Конфедерацията Джонатан Пенли получи не особено гостоприемно подслон в дома на Джошуа Кортланд и работа в банка „Кортланд“. И в двете предложения Джонатан Пенли надмина всички очаквания на Джошуа. Оказа се отличен финансист, а през последните месеци старецът се привърза към цялото му семейство — към него, към съпругата му Уитни и двете им дъщерички Миранда и Бони. Всъщност чак предния месец Джошуа си позволи да се поздрави, че очакваното от него пълно нещастие се е превърнало в благословия. После се получи първото писмо на Чейс от Атланта и добитото с толкова търпение спокойствие на Джошуа се стопи. Чейс отново бе отишъл при Лийна Лейтън. Още по-лошо, тя се намираше в опасност, бе заподозряна в предателство и бе преследвана от Дрейк, шеф във военното министерство. Изведнъж Джошуа бе обзет от гняв и безсилие. Чейс и Лийна Лейтън имаха на разположение половината страна, с хиляди мили от Мексиканския залив до линията Мейсън — Диксън! Толкова ли не можеха да стоят на сто-двеста мили един от друг? Толкова наложително ли бе тази жена да настоява да ходи при сина му точно когато той воюва с кавалерията на Федерацията? Само Господ знаеше какви мъки щеше да им навлече тази среща, в дъното, на която бе дяволът. Щеше да е далеч по-добре, ако пътищата им не се бяха кръстосали никога повече.

— Добре ли си, Джошуа?

Той се сепна и се обърна към Хенри Уолтърс, пръв предложил му да се присъедини към коалицията: въпреки това бе единственият тук, когото Джошуа още можеше да нарече свой приятел.

— Да, добре съм. Хенри. Просто се бях замислил за писмото, което получих днес от сина си.

— Приличаше на една от фуриите там.

— Имам причина, наистина.

Хенри вдигна притеснен рамене и погледна любопитно Джошуа. Но когато отново заговори, смени темата и в очите му се появи едва доловим страх.

— Джошуа, забеляза ли колко особено се държат някои хора тази вечер? Мисля, че кроят нещо. Нещо наистина важно. Случайно подочух разговори на Роланд Ходжес с онзи млад адвокат и съм готов да се закълна, че обсаждаха някакво похищение. Споменаха и името на Лафайет Бейкър, сякаш се е хванал с тях или трябва да го убедят да го стори.

— Бейкър е шеф на тайното разузнаване във военното министерство. Замесен е в какви ли не долни заговори. Знаеш.

Разбира се, че знам. Но кого ли са си наумили да стискат? Може би Джеферсън Дейвис? Или Лий? Но какво ще спечелят, ако отмъкнат някого от тях?

Смръщен, Джошуа се замисли. Не за първи път имаше подозрения, че в тази коалиция от негодници има вътрешен, по-тесен кръг от най-изпечени и закоравели мошеници, които не отстъпваха на самия сатана по подлостите, които се въртяха в главите им. Господи, на какво ли не са способни хората в името на Бога, наречен богатство!

— Отвлекат ли някого от двамата ръководители на Конфедерацията, ще изравнят силите и може би ще сложат край на войната, въпреки че мен ако питаш, нямат интерес да го правят. Вероятно са разговаряли за бъдещето.

Наум си каза, че е невъзможно да отвлекат Дейвис или Лий. Между тях двамата и членовете на коалицията се бе възправила цялата армия на Конфедерацията. Никой не можеше да се добере до тях, докато не приключи войната, а после вече коалицията нямаше да има причина да се занимава с това. След войната неин враг щеше да бъде Ейбрахам Линкълн. Линкълн стоеше на пътя на всички, наумили си да омаломощят и без това вече почти смазания Юг и да го поделят на княжества, които да управляват под прикритието на военното положение. Президентът Линкълн, слава Богу, щеше да ги спре. Изведнъж Джошуа усети как го побиват ледени тръпки. Не. Бе изключено да се стигне чак дотам. Дори хора като тези тук не биха посмели да вдигнат ръка срещу своя президент.

Хенри Уолтърс се бе поизвърнал, в очите му се четеше още по-голям страх. Не беше куражлия. Дума да няма, беше се присъединил към групата, воден от своите финансови интереси във войната, но съществуваше граница, която не би прекрачил. Въпреки това сега изведнъж си бе дал сметка, че ужасно се страхува от другите в коалицията. Щяха да му видят сметката и лично, и във финансово отношение. Противопоставеше ли се на Ходжес, все едно да се напъха сам в устата на акулата. Дребните риби трябваше да си знаят мястото. Или следваха хищниците, или те ги излапваха. Дори и нещо да му тежеше на съвестта, той нямаше намерение да се самоубива.

— Няма нищо, Джошуа. Всъщност не биваше да отварям дума за това. Сега, като се замисля, дори не съм сигурен, че съм чул да говорят за похищение. Хайде, нека го забравим.

Джошуа кимна любезно, явно приемаше за чиста монета увъртанията на Хенри Уолтър. Но за миг му мина през ума, че Хенри може би е чул правилно какво са си казали. Ами ако бяха надвиснали събития, пред които всички досегашни подлости на коалицията щяха да изглеждат съвсем безобидни? „Господи, докога ще продължава тази безкрайна война?“, запита се Джошуа, обзет от зловещо предчувствие. Искаше синът му Чейс да се прибере, преди той да грохне и да е неспособен да държи под око всички опасни интриги на коалицията. Дали все пак да не пренебрегне желанието на Чейс? Дали да не настоява синът му да напусне бойното поле и да се хване на работа във Вашингтон? Можеше лесно да го уреди.

Всъщност това щеше да реши още доста висящи въпроси. Коалицията беше само един от многото му проблеми.

 

 

В мрака на същата ноемврийска нощ Атланта рухваше в хаоса на огнената стихия — вече познат кошмар, който този път обаче се бе разразил в по-големи мащаби. Леярницата на Уиншип беше сред първите сгради, подпалени от факлите на северняците. Съседната рафинерия пламна от пренесените от вятъра искри. После огънят плъзна по складовете с товари и боеприпаси и околните магазини. Скоро всичко около централната жп гара гореше — хотел „Атланта“, Вашингтон Хол, магазини, цехове, изоставеният пазар за роби, театрите и кръчмите. Дори черквите не бяха пощадени. Един зидан от камък склад, който не се поддаде на пламъците, беше взривен с мина. Последваха и други експлозии. Укритите в бунтовническия град гранати и барут също допринесоха за настъпилия ад. Всичко се тресеше от срутващите се многоетажни сгради. Доста от войниците бяха пияни, други продължаваха да се черпят. Черната завеса на нощта вече беше напълно вдигната, небето се бе превърнало в огромен ярък купол от пламъци и разлетяла се пепел. Атланта с нейните двеста акра бе обхваната от огън или превърната в изпепелени руини. В крайна сметка от този пожар, подпален от северняците, щяха да оцелеят по-малко от четиристотин сгради в целия град.

Чейс Кортланд стигна до пансиона, изпреварвайки с няколко пресечки яростните пламъци, провери стаите и изтича по стълбите навън. Лийна Лейтън я нямаше вътре. Всъщност нямаше никой. Вятърът вече бе горещ и разнасяше във всички посоки огнени сажди. Чейс спря на площадката пред стълбището, обзет от нарастващо отчаяние. Къде ли беше Лийна? Погледна първо в едната, после в другата посока на безлюдната тъмна улици, сякаш очакваше някой да му отговори. Ала по нея нямаше жива душа. Повечето къщи отдавна бяха опразнени, някои вече бяха опожарени. Дали Лийна не бе отишла в градската къща, където Чейс я беше видял за първи път? Тя бе почти разрушена още първата вечер, когато федералната армия влезе в града и войниците се втурнаха да плячкосват. Но може би, щом е видяла плъзналия пожар, Лийна се е върнала там, за да прибере малкото неща, които са й останали. Или подполковник Дрейк се е възползвал и от отсъствието на Чейс, и на заповедта на генерал Шърман, и е арестувал красивата бунтовничка? За да я изведе от града? Чейс едва ли не предпочиташе да се е случило точно това. Така Лийна щеше да е в безопасност. Ами ако не беше с Дрейк? Тогава можеше да е навсякъде. Дали е проявила достатъчно разум да избяга, докато огнената стихия не се е разразила с пълна сила? Или е останала, за да се опита да се пребори с неизбежното, да жертва дори живота си, за да спаси един град на Конфедерацията от пожара, подпален от северняците? Чейс си я знаеше, тя сигурно е предпочела да направи второто.

От покрива на пансиона вече се сипеха ярки искри, знак, че не след дълго дъсчената постройка ще бъде обхваната от пламъци. Чейс изруга тихо, пресегна се да хване юздата на изплашения кон и бързо се метна на гърба му. Не можеше да залага на това, че Лийна е в безопасност извън града, с онзи тип от военното министерство. Защото, ако грешеше… Обърна жребеца на изток и го пришпори в безумен галоп, за да избяга от бързо напредващия ножар. Къде си, Лий? Вдън земя ли потъна?

 

 

Източно от Атланта, на около осемнайсет мили от града по пътя Макдъно, имаше сива мрачна ферма, възправила се сред бедни поля и прилични на къпини памукови масиви. Дървената табелка на пътя не се четеше от полепналата по нея прах и нощния мрак, но на дневна светлина, върху мръсния бял фон с разкривени червени букви пишеше „Стаи под наем“. В областта фермата беше известна като „Къщата на Макрей“ и трудно можеше да мине за странноприемница, но се намираше само на ден път пеша източно от града и преди войната мнозина отсядаха в нея. Преди няколко седмици, когато кавалерията на Шърман получи заповед да се изтегли в планините на север, Лийна Лейтън избяга отчаяна от близкия град, за да се спаси от армията на Севера и по-точно — от Чейс Кортланд. Първия ден замръкна тук и бе принудена да остане. Сетне, кой знае защо, започна да отлага заминаването си ден след ден, седмица след седмица: нито се връщаше в Атланта, нито се отправяше на север към дома си в долината на Вирджиния. Двоумеше се накъде да поеме и накрая просто остана във фермата на семейство Макрей.

Сега гледайте от верандата на паянтовата, боядисана в бяло ферма как в далечината на изток се издига зарево, осветило мрачното предутринно небе над Джорджия, Атланта гореше. Рано или късно това щеше да стане. Най-накрая северняците подпалиха бунтовническия град. „Проклет да си, Чейс Кортланд!“ — помисли си тя и в очите и най-неочаквано избиха горчиви сълзи. — „Проклети да сте ти и всички самодоволни подпалвачи в сини униформи!“ Как бе могла да отдаде сърцето си на един враг на своята родина? Да обича мъж, който е част от разюзданата унищожителна стихия на Севера? Как беше възможна такава безотговорна жестокост към невинните цивилни южняци? Това напълно оправдаваше ужасяващите партизански действия на нейния съпруг. Може би Стюарт все пак бе прав. Може би северняците си заслужаваха всички жестокости, които той им бе причинил.

— Госпожо Лейтън!

Лийна се сепна и се извърна. Джени Макрей се сгуши в опърпания шал около раменете й и се приближи по скърцащите дъски на тъмната веранда. За миг по-възрастната жена се взря безизразно в хоризонта на запад, където грееше заревото на опожарения град. Без да каже и дума, без да променя изражението си, тя само повдигна безразлично рамене.

— Току-що се прибра синът ми Джон. — Замълча, колкото да посочи къщата зад тях и добави: — Споменахте, че ще се върнете в къщата си в долината на Вирджиния. Дали да не поговорите с Джон, преди да тръгнете?

Атланта бе мигновено забравена. Долината на Вирджиния излезе на преден план в скованото от страх съзнание на Лийна. В хладните думи на Джени Макрей имаше стаено предупреждение и този студ започна да обхваща бавно Лийна и да измества необузданата ярост, обзела я при вида на опожарена Атланта. Но жената от Джорджия само стоеше мълчаливо и наблюдаваше равнодушно девойката пред себе си. Сякаш очакваше нещо, но Лийна не знаеше какво. В нощния мрак състареното сбръчкано лице на госпожа Макрей приличаше повече на дялан камък, отколкото на човешка плът, но изведнъж ъгълчето на устните й потръпна и се изви като че в отговор на някаква стара тяхна шега.

— Долината Шенандоа ли?

Още докато изговаряше думите, Лийна осъзна, че задава глупав въпрос. Щом северняците бяха опожарили Атланта с такова безцеремонно равнодушие, какво я караше да мисли, че са пощадили тучните, девствени и хълмисти възвишения на долината във Вирджиния, която тя толкова обичаше?

Джени Макрей отвърна, като само сви повторно рамене и се обърна да отвори обгърнатата в мрак врата. Застана до нея като на пост, а Лийна влезе вътре и отиде в кухнята. В нея светеше само слабият мъждив пламък на лоената свещ, към която тя тръгна бавно, без желание. Обзето от нови страхове, сърцето й биеше като обезумяло. „Пощади долината, моля те. Господи, красивата и обична Блайдсуд! Пощади старата къща, в която са живели четири поколения от семейство Пенли, тази пазителка на дългите безгрижни лета и сребристата река край нея. Сигурно Джени Макрей греши.“

— Госпожо Лейтън!

Щом Лийна влезе, високият млад мъж в кухнята докосна за поздрав изпомачканата си шапка с широка периферия. Лийна се стресна от движението му. Това беше униформената шапка на северняците с двете кръстосани еднакви саби от емблемата на федералната кавалерия. Мъничките саби проблеснаха за миг на светлината на единствената свещ и пробудиха в съзнанието твърде много спомени. И Чейс Кортланд носеше същата шапка. Младият Макрей сигурно я е откраднал, реши бързо жената. Или я е взел от някой мъртъв редник. Беше повече от вероятно. Вече имаше толкова много убити и от двете воюващи страни.

— Господин Макрей!

Младият мъж се усмихна и поклати глава, докато се здрависваше.

— Вече не съм „господин“, не съм господар на никого. Редник съм. Записах се в доброволните отряди на Конфедерацията.

Застанала зад Лийна в старовремската кухия с кирпичен под, Джени Макрей изсумтя недоволно:

— И дума да не става. Никъде няма да ходиш. Вече загубих двама синове. Ще стоиш тука, където ти е мястото. Ще ореш и жънеш, ще помагаш на майка си.

Момчето се смръщи и я погледна дръзко.

— Не, мамо! Северняците напират, всеки мъж, който може да държи оръжие, трябва да се бие срещу тях!

— Извинете! — Гласът на Лийна прозвуча остро от обзелия я страх. С всеки изминал миг ужасната картина на опожарения Блайдсуд, чиито високи източени кули се срутват върху горящия покрив, оживяваше все по ясно пред очите й. — Майка ви каза… Знаете ли нещо за долината Шенандоа във Вирджиния? Бях в Атланта, там северняците… Чух някакви слухове, но…

Тя не намери сили да изрече въпроса. Гласът й се разтрепери, думите й отекнаха и заглъхнаха в зловещо мълчание.

Момъкът се поизвърна, за да не среща очите й и Лийна разбра ужасяващия отговор още преди той да го изрече.

— Долината на Вирджиния беше опожарена, госпожо. Чак до Харисънбърг.

Лийна усети как за пореден път дъхът й секва и затвори очи, за да се предпази от пронизващата болка. Блайдсуд! Любимият стар Блайдсуд! Нейният обичан дом. Значи и Колд Спринг го няма — дома на Джонатан и Уитни. Всичко е заличено.

— Проклета да е тази воина! — каза накрая, осъзнала, че мълчанието е продължило прекалено дълго, и с усилие поклати глава, опитвайки се да отвори пълните си със сълзи очи.

Само на крачка от нея стоеше Джени Макрей и я гледаше злобно.

— Цялата плантация ли е унищожена?

Лийна примигна от изненада. Още бе скована от болката, причинена от думите на сина, и враждебността на майката прозвуча напълно неразбираемо.

— Мамо, недей. За Бога…

— Я да мълчиш! Какво знаеш ти за мъките на майките. Трима синове съм отгледала. Мъже съм ги направила, та двама от тях да лежат сега мъртви в земя, за която дори не бях чувала. И след всичко това ти си седнал да ми разправяш, че си редник Макрей и се перчиш като никакъв петел! Всичко е заради нея и другите като нея. — Тя се извърна рязко към Лийна. Лицето и беше като издялано от камък в гротескните сенки, хвърляни от единствената свещ в кухнята. — Вие, богаташите, с вашите хубави къщи и тълпите роби! Това е война на богатите, в която като мухи гинат бедните, така да знаете! Радвам се, че и вие сте загубили нещичко, драга ми госпожо. Божия справедливост!

Най-после Лийна почувства нещо. Почувства леден студ, след това горещи тръпки и накрая и прилоша. Ръцете й изведнъж започнаха да треперят.

— А сега онзи проклетник, мъжът ви, е довтасал да събира момчета, да ни взима малкото, което ни е останало. Идете при него, драга госпожо, идете и му кажете да не ми взима най-малкото момче! Разбирате ли? По скоро със собствените си ръце ще убия Джон, отколкото да го оставя да се бие за такива като вас!

В очите на жената внезапно блеснаха омраза и ярост, граничещи с лудост. Лийна забеляза това и инстинктивно отстъпи назад. Джени Макрей само профуча зад нея и се скри в тъмния коридор като някакво грозно привидение, стопило се в сенките на нощта.

— Мама не ви мисли злото.

Лийна почти беше забравила, че момчето стои до нея. Опита се да го погледне отново, вдигайки бавно и с усилие очи. Изведнъж я обзе усещането, че се мъчи да се пребори с някаква сковаваща неподвижност, с ужасяваща обреченост, в която не искаше да повярва. Атланта в пламъци! Блайдсуд опустошен! Южняците се нахвърляха един срещу друг като бесни кучета. Господи, какво ли още щеше да им навлече тази война?

— Пък и не ме интересува какви ги разправя тя. Вече съм достатъчно голям, за да правя каквото искам, и щом съм решил, ще се бия с проклетите северняци.

„Не, прекалено млад си — помисли Лийна и веднага се изненада от реакцията си. — Господи, защо се чувствам толкова стара? — запита се смаяна тя. — Самата аз ще навърша другия юни едва двайсет и две години. Рано е да се чувствам стара. Рано ми е да умирам. Рано ми е да бъда сломена, освен ако сама не се предам. Северняците ще си платят от скъпо прескъпо за това, което сториха с обичния ми Юг.“

— Майка ви спомена нещо за моя мъж, Джон. Наистина ли имаше предвид полковник Лейтън? Ако е толкова наблизо, има ли начин да му предам съобщение?

— Ако нямате нищо против, госпожо, оставете на мен. Мога да ида и да му кажа, че сте тук. А той сигурно ще дойде с мен и вие ще разговаряте направо с него.

Лийна се колеба само миг. В съзнанието й изплува образът на Чейс Кортланд и тя инстинктивно постави ръка на корема си. Почти месец вече мензисът й закъсняваше. Само заради това не бързаше да се върне в Блайдсуд. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че днес, най-късно утре мензисът й ще дойде, и не искаше да я сварва насред прашните пътища, докато тя моли случайни хора да я закарат до някоя далечна гара. Но той така и не идваше. Ами ако през онази ужасна, толкова горчива, ала и толкова сладостна нощ бе забременяла от Чейс Кортланд и мъжът й Стюарт узнаеше? Ако е бременна… Божичко, нима щеше да воюва с бащата на още нероденото си дете, като се присъедини към отряда на Стюарт? Но нима имаше друг избор след всичко, което северняците бяха извършили?

— Да, Джон! — изрече на глас и кимна, за да потвърди думите си. Войната бе довела до много кървави драми, а вече и до огнени клади. Северняците си заслужаваха всичко, което им причиняваше Стюарт, пък и останалите. Така му се падаше и на Чейс Кортланд! Така трябваше да бъде. — Да, Джон, сега имам да уреждам лични сметки със северняците. Много ще ти бъда задължена ако намериш съпруга ми, полковник Лейтън, и го помолиш да дойде.

 

 

Почти се бе съмнало, когато Чейс, почернял от сажди и капнал от умора, подкара коня към покрайнините на града. Въпреки изтощението клетото животно пак се впусна веднага в лек галоп, та час по-скоро да се измъкне от все по-гъстия пушек от пожара. Чейс най-после започна да среща хора по пътя си — групички цивилни, които се мъчеха да спасят нещо от развалините, по рядко федерални наряди, които се опитваха вяло да угасят огъня. Изпитваше странно чувство, докато минаваше покрай тях: напомняха му първата вечер, когато федералните отряди бяха завзели града. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен оранжево-червеното зарево на пожара и черния мрак на нощта. Никой не му обръщаше внимание, докато той прекосяваше града: всички бяха погълнати от отчаяните си усилия да спасят своите домове. Чейс имаше необичайното усещане, че се движи в сън, че нищо не е реално и хората са призраци. Пламтящият град наподобяваше халюцинация. После той сякаш отново се озова най-неочаквано в действителността: пред него изникнаха бойни знамена на федералистите и войници, които крещяха. Армията се стичаше към пътя Декатур, цели колони минаваха с марш и изчезваха в черната нощ на Джорджия. Един щабен офицер се отдели от шумната тълпа и изкозирува припряно на Чейс.

— Майоре, полка си ли търсите?

Чейс поклати глава.

— Не. Търся… — Той спря и погледна през рамо горящия и изоставен град. „Избий си я от главата!“, каза си. Но не бе в състояние да го направи. — Къде мога да намеря подполковник Дрейк, майоре? От главното командване.

Майор Никълс вдигна рамене и посочи на изток.

— Изтегли се вчера със Седемнайсети корпус.

Чейс се замисли уморено. Подполковник Дрейк изглеждаше твърдо решен да арестува Лийна за предателство още през септември, когато я откри, а в началото на октомври, когато Чейс получи заповед да замине за Ресака, караулите на Дрейк още дежуреха пред вратата на пансиона. Това означаваше, че Дрейк е задържал Лийна и тя е в безопасност, извън опожарения град. Чейс я беше търсил навсякъде и накрая се отказа. На другия ден щеше да се опита да настигне подполковника. Щеше за пореден път да предложи на Лийна своята закрила, пък тя да решава. Сигурно щеше да го отпрати, помисли той, обзет от чувството, че всичките му усилия са безплодни и му причиняват само нови страдания. Щеше да му обърне гръб след това, което се беше случило между тях през онази горчива нощ.

— Още нещо ли има, майоре?

Никълс чакаше със зле прикрито нетърпение. До зори трябваше да изведе от Атланта шейсет и две хиляди войници: оставаше му около час, а една трета от тях още чакаха.

Чейс се помъчи да се окопити и поклати глава.

— Извинете, майоре. Направо съм заспал. Благодаря ви.

Най-неочаквано вляво от него прозвуча металният сигнал на тръба, която възвестяваше заповедта за оттегляне. Неговата бригада трябваше да се изтегли пред пехотния корпус на Двайсета армия на генерал Слокъм. Войниците се строяваха в неравни редици, конете цвилеха и чаткаха неспокойно с копита. И тази нощ нямаше да се спи. Нямаше да се спи един Бог знае докога. Предстоящият поход щеше да бъде тежък, непреклонните разбунтувани жители на Джорджия щяха да се опитват как ли не да пречат на придвижването на армията. И проклятието на тази война — партизанските групи като оглавяваната от съпруга на Лийна, без съмнение щяха да продължат подмолните си нападения. Щеше да ги атакува и бунтовническата кавалерия на Джо Уийлър, който все пак се съобразяваше с бойните правила. Никой не знаеше накъде ги води Шърман. Явно на изток, ако се съдеше по пътищата, които бе избрал. Но къде точно? Дали направо към Ричмънд, за да се присъединят към Грант, които воюваше там? Или към оръжейните заводи в Мейкън и Огъста? Или може би към Савана? Или към Чарлстън, където бунтовниците гръмнаха първата пушка срещу знамето на Федерацията?

Когато зае мястото си начело на своя батальон, изведнъж иззад него прозвуча музика и изненадан, той се извърна. Духовият оркестър на Трийсет и трети масачузетски полк свиреше „Тялото на Джон Браун“. Музиката кънтеше гръмко и победоносно и заглушаваше тътена на пожара в далечината, трясъците от падащи тухли, гърмежите на патрони, взривяващи се в подпаления арсенал, отчаяните вопли на местни жители, загубили битката с пламъците. Зад двайсет колона войниците от Четиринайсети корпус пееха, докато се подреждаха за марш. Федералните войски се отправяха на изток към все още незасегнатата от войната вътрешност на Джорджия, като крещяха ентусиазирано и вдъхновено „Слава, слава, алилуя“. Вторият по важност град на Конфедерацията бе оставен да тлее сред пепелта.

 

 

— Изглежда имам лошия късмет вечно да се изпречвам на пътя на северняците.

Лийна погледна към хоризонта на изток и в усмивката й се прокрадна сянката на горчивите спомени. Зората се бе пукнала и там, където довчера се бе издигала Атланта, беше надвиснал сив облак от пушек и сажди, помрачили утринното небе. Иначе денят беше хубав — слънчев, ясен и топъл. Сякаш им се подиграва, помисли Лийна, и е на страната на северняците.

Джени Макрей не й отвърна нищо и продължи да чепка памука, останал от последната лятна реколта. Лийна не обърна внимание на мълчанието на жената: през седмиците, които беше прекарала тук, тя не беше казала и три думи. А след неприятната случка от предишната вечер Лийна очакваше от нея да бъде още по-нелюбезна от друг път. Изрече на глас, без да очаква отговор:

— След колко ли време ще дойдат тук? До Атланта сигурно има поне петнайсет мили. Май е по-добре да си събера багажа и да вървя.

— Преди да си тръгнете, не забравяйте, че ми дължите за още две седмици храна.

Беше изненадващо дори, че госпожа Макрей е казала нещо. А думите й накараха Лийна да се извърне и да я изгледа с ледено презрение. Изглежда, въпреки войната, парите и робите продължаваха да бъдат Бога, на който всички в Джорджия се кланяха. Очевидно Джени Макрей не правеше изключение. „Тук е толкова различно в сравнение с Вирджиния, помисли горчиво Лийна. Там, у дома, каузата на Конфедерацията е изместила всичко друго. Войната е изравнила хората от всички класи и ги е превърнала в пламенни съратници.“

— Не, госпожо Макрей, не съм забравила уговорката ни. Синът ви каза, че ако има късмет, може да се прибере още до обяд. Но ако изгаряте от нетърпение да си получите парите, ще ви платя веднага.

— Няма да е зле.

Жената вдигна поглед от памука и протегна почервенялата си отрудена ръка.

Жестът й отново изненада Лийна, защото тя го бе казала с ирония. Лицето й пламна от обида и презрение и младата жена посегна към кесията, която държеше привързана към фустанелата. Извади ядосано няколко банкноти. Не беше хубаво да си го мисли, но се надяваше войската на северняците да мине право през фермата на Макрей. Джени Макрей трябваше да изпита на свой гръб какво хората във Вирджиния са изживели през последните три години, когато бяха служили като буфер за вътрешността на Юга. И очевидно получаваха само черна неблагодарност за това.

— Ето. И за днес ще ви платя, въпреки че не дължа нищо…

— С това няма да ми плащате.

Лийна се смрази.

— Може да задържите банкнотите с Джеферсън Дейвис. Вече не струват нищо.

— Но аз имам само пари на Конфедерацията.

— Банкноти на северняците или злато. Намира ви се злато. Имате златно колие. Виждала съм го.

Лийна пребледня от ярост.

— Нима е възможно, госпожо Макрей, да загубите и двамата си синове и войната пак да не значи нищо за вас?

— Банкноти на северняците или злато — повтори жената почти безразлично, като продължаваше да чепка памука. — Сигурно още сте богата. Можете да си позволите да викате „Ура за свидния син байрак“. За такива като вас аз съм купчина стари кокали, но и купчината стари кокали огладнява, когато дойде зима и конниците на Уийлър й вземат почти всичкото зърно. Хранихте се добре тук, спахте в нашето легло.

— Получих великолепен подслон — Лийна й помагаше да чепка памука, но не издържа и отмести рязко купчината пред себе си. Значи ето за какво през всичките тези години Вирджиния е жертвала най-скъпото, което има. Значи за това тя бе загубила Блайдсуд. Заради хора като Джени Макрей. — Тогава вземете това.

Ръцете и трепереха, въпреки че тя се опитваше да се успокои. Посегна към медальона на врата си. Чейс й го бе подарил в Блайдсуд сякаш преди векове. Върху опакото му бяха гравирани нежните горчиво-сладки слова: „За честта на една бунтовница“. Надписът бе издълбан направо върху мекото злато и едва се четеше. А онова, което се бе случило, след като бе получила този подарък — нападението на Стюарт, войната, огорчението, появило се между нея и Чейс тук, в Атланта, опожаряването на Блайдсуд, — тези събития бяха подигравка с идеалистичните помисли. Написаните върху медальона думи вече не значеха за никого нищо. Хубавите нежни чувства бяха част от една епоха, свършила заедно с избухването на войната.

Въпреки това й домъчня, когато тя свали медальона от врата си и го пусна в скута на Макрей, облечена в рокля от избеляло хасе. Домъчня й много, но болката утихна почти мигновено, сякаш нещо вътре в нея се прекърши. Чейс Кортланд изведнъж изчезна, все едно че Лийна бе прогонила обсебил я демон или бе осквернила светец, и на мястото, което бе заемал в нейното сърце, остана само смразяващата болка от празнотата. Лийна затвори очи, за да спре сълзите, избили в тях, и влезе в къщата. Искаше да дочака насаме съпруга си Стюарт. Днес беше дала всичко, което й бе скъпо, на един свят, разяждан от егоизма и войната.