Валери Лорд
Розите на страстта (9)

Глава 8

Отблизо Ейлсбъри изглеждаше още по-занемарено, отколкото отдалече.

София се люшкаше между паниката и възмущението, когато конете изтрополиха по арката на стария каменен мост. Мостът беше построен над широк ров, който пазеше крепостта от прастари времена, и свършваше пред тясна, дълбока порта във външната стена. Но вместо с вода ровът беше пълен с водни растения и боклуци. Наоколо се разнасяше ужасна воня и тя затвори очи, за да не вижда безформените образувания, които бавно изгниваха в блатото.

Както беше предположил Райън, портата зееше отворена, стражите бяха офейкали. По пасищата пред крепостта вместо коне пасяха само няколко овце, които чакаха пролетното стрижене, а зад вътрешната стена в прахта се ровеха пилци. Голямата сива каменна къща, притисната между две наблюдателни кули по-скоро по целесъобразност, отколкото за красота, напомни на София за стара саксонска зала.

Малко момче в дрипава ризка дотича от северната кула и спря като улучено от гръм при вида на въоръжения отряд. София видя широко отворените очи, кръглото, мръсно лице и зачака да чуе писъка, който неминуемо щеше да последва първия шок. Но не се случи нищо, ако не се смяташе, че до детето се довлече слабо старо куче и вместо да се разлае, се прозина. Ейлсбъри падна като зряла ябълка в лапите на Уинчестърския шериф.

София беше готова да въздъхне облекчено, когато усети вълната луд гняв, обзела Райън Фицджордж. Какво, за бога, го беше разгневило толкова силно? Че не беше имал възможността да изпробва новия си меч? Тя усети как той стисна зъби, за да запази самообладание и да не издаде гнева си. Велики боже, какво го мъчеше?

Напрежението се върна и тя безмълвно стисна устни, докато шерифът ревеше заповедите си и мъжете бързо скачаха от седлата. София стъпи на земята с изтръпналите си крака и се огледа безпомощно. Какво да прави сега? Да последва мъжете, които заемаха стратегическите места по заповед на лорда или се запътваха към къщата?

— Остани при коня — посъветва я приглушеният глас на Райън. — Ако стане нещо, възседни го и бягай. Ако се натъкнем на неочаквана съпротива, никой няма да има време да те преследва.

Тя потърси погледа му и студенината на сините очи задуши възраженията й.

— Не се притеснявай за мен, ако ни нападнат. Научен съм да се грижа за себе си.

София прие заповедта, ала не се учуди, когато се разбра, че няма да стане нужда да я изпълни. Никъде не срещнаха съпротива, дори в голямата зала. Ако нещо властваше в Ейлсбъри, това беше леността. Явно и по времето на починалия барон е било същото.

След като не чу шум от битка и дрънчене на оръжие, София се промъкна предпазливо в голямата зала и с мъка успя да скрие спонтанния си ужас. Онова, което някога е било слама, разпръсната върху каменния под, сега представляваше воняща сплъстена маса от мръсотия и животински изпражнения. В тесните прозорчета гнездяха диви гълъби, а сиво-кафявият пласт прах по грубите пейки и грамадната дъбова маса щеше да доведе до ярост господарката на Хоукстоун.

Атмосферата на гняв, отчаяние и враждебност, която цареше навсякъде, беше много по-страшна от вонята в помещението. Залата приличаше повече на клоака, отколкото на човешко обиталище. Ейлсбъри не беше щастлив дом! За да го усетиш, не беше нужно да си толкова чувствителен към невидимите течения като София.

Тя трепереше и се чувстваше все по-неловко, докато се опитваше да остане незабелязана за Хуго де Броуард. Той беше събрал в един ъгъл малкото хора, които бяха останали да живеят в Ейлсбъри. Групата се състоеше от дузина слугини, няколко стари ратаи и няколко деца, между тях хлапето с дългата риза, което ги посрещна първо.

Всички изглеждаха уплашени и нещастни. Търсейки защита, те се притискаха около едра жена в селски одежди, която единствена беше намерила смелост да отговаря на шерифа. Може би тя беше и единствената, която знаеше нормански. Подобно на всички кралски благородници шерифът говореше само нормански, защото в техните очи саксонският беше езикът на селяните и победените.

— Въоръжените мъже избягаха, когато господарят умря — разказваше жената. — Те бяха нормани. Строшиха сандъците, откраднаха конете и оръжията и предоставиха Ейлсбъри на съдбата му.

Де Броуард беше попитал защо не е останал нито един въоръжен мъж и София се запита дали беше забелязал тона на дълбоко презрение, който прозвуча в думата „нормани“. Не й беше възможно да прецени реакцията му. Когато се обърна към капитана на отряда си, шерифът изглеждаше напълно невъзмутим.

— Виж дали ще откриеш някъде хора или оръжия, Ланс! После се погрижи за стражи по стените. Тези жалки типове да подсилят редиците, след като се погрижат за конете. Портата да се затвори! Жените да се захващат за работа, защото моите хора имат нужда от място за спане и от храна. Ти върви с жените! При мен никой не получава храна срещу мързел!

Последните думи бяха отправени към София и тя безмълвно сведе глава. Нямаше намерение да оспорва тази заповед. Последва слугините в голямата сводеста кухня с чувство на облекчение. Вероятно жените щяха да я подкрепят. Не можеха да не бъдат лоялни към същество от собствения си пол. Ако можеше да очаква отнякъде помощ, това беше единствено от тях.

Огънят в огнището на Ейлсбъри я посрещна с приятната топлина, от която имаше спешна нужда. От жаравата в камината и от множеството запалени свещи идваше и достатъчно светлина, за да разгледа в подробности голямото помещение. Грамадни, излъскани до блясък маси, каменни корита за пране, шишове за печене, блестящи кани, тенджери и наредени кошници свидетелстваха за усърдието и уредността на домакинята.

Контрастът с мръсната зала беше толкова фрапиращ, че София се огледа смаяно, преди да се изложи пред скептичните погледи на жените, които се бяха скупчили около едрата саксонка и не проговаряха. Не беше нужна особена фантазия, за да си представи какво мислеха те за младата личност, която беше пристигнала с въоръжения отряд на един важен господар и чиито одежди бяха разкъсани. Тя трябваше да събере цялото си самоуважение, за да издържи на вълната неприкрито презрение, което я удари в лицето.

— Какво искате от нас? — попита в този момент сивокосата жена, без да го увърта. Дебелите й плитки бяха пуснати на гърба по саксонски обичай, ръцете предизвикателно опрени на широките хълбоци. София веднага си спомни бавачката си, макар че по лицето на Гитра нямаше тези следи от дълбока тъга и усилен труд.

— Шерифът на Уинчестър иска замъка и имението за себе си, не разбра ли? — отговори тя подчертано делово, като нарочно употреби норманския език.

— С какво право?

— Знам ли? — София вдигна рамене.

— Ти трябва да знаеш. Нали дойде с него!

— Не доброволно — отговори сериозно София. — Той принуди мъжа ми да се наеме в отряда му. Нямах друг избор.

— Отскоро ли си омъжена? — попита жената и София за първи път откри в лицето й нещо като любезност и любопитство. — От кое село си?

— От никое. Работех като камериерка на една благородна дама. — София нямаше друг изход, освен да повтори историята, разказана на Райън.

— Слугиня на нормани — отсече сърдито саксонката и София стисна здраво зъби. Макар че бяха минали две десетилетия от голямата битка, простият народ не можеше да забрави омразата си към завоевателя. Всичко норманско беше подозрително.

— И си избягала, защото твоят красавец ти е завъртял главата, така ли? — старата жена сама си досъчини историята й. Норманските дъщери не бяха като саксонките. Тя ги считаше за слаби, суетни и лесно поддаващи се на изкушения. — Глупаво дете. Измолихте ли благословията на свещеник за връзката си? Не, разбира се, че не. Защо ли изобщо питам? Все старата песен с вас, младите, гореща кръв и никакъв ум. Сигурно сте избягали, затова шерифът е принудил любимия ти да се наеме при него.

София сведе глава. Не можеше да отрече, защото щеше да предизвика нов поток от въпроси. Възрастната жена го прие като съгласие, въздъхна и смени темата.

— Добре, добре. Няма ли да ми кажеш името си? Аз съм Бриди, готвачката, онези там са Нати и Изолт, племенниците ми. Мери мие чиниите, Айлийн се грижи за кравите, а двете момчета са Джак и Мимси, хлапетата на Айлийн.

— Аз съм София — отговори гостенката и се усмихна предпазливо на жените и децата.

Никой не отговори на усмивката й. Бриди изхъмка недоволно, но не стана ясно дали се сърдеше на София или на слугините.

— Ние в Ейлсбъри не сме свикнали с чужди хора. Откакто къщата бе сполетяна от нещастието, старият барон не искаше да вижда никого.

— Нещастие ли? По-скоро бих го нарекла небрежност. — София не можа да влезе в ролята на послушната глупава гъска.

— Какво знаеш ти, момиче! — изохка Бриди и сплете пръсти с неочаквано уморено движение.

— Знам повече, отколкото си мислиш — отговори кратко София. — Искам обаче да ви кажа, че нито вие, нито аз можем да си позволим да разгневим сеньор де Броуард. Трябва да изпълним заповедите му. Той не е свикнал да повтаря. — Макар да контролираше грижливо тона си, тя излъчваше такава самоувереност и авторитет, че жените се подчиниха, без да се замислят.

Само след час в огнището пламтеше буен огън. Нати и Изолт стържеха цвекло, София скубеше закланите гъски. Двете момчета следяха тлъстия шаран, който се задушаваше над огъня в отвара от билки, а на перваза до огнището втасваше тестото за пресните хлябове, които щяха да поднесат с яденето.

София неволно се възхити на сръчността и умението на Бриди. А това отново я накара да се запита защо голямата зала на Ейлсбъри беше в това жалко състояние, след като имението разполагаше с такава усърдна и властна икономка. В тази крепост май живееха много повече плъхове и мишки, отколкото хора!

— Едно от момичетата трябва да изтърка масата в залата — проговори замислено София и изтри потта от челото си. Някога беше учила под ръководството на Гитра как да ръководи работата в кухнята, но това тук беше съвсем различно. За първи път в живота си скубеше мъртви гъски!

— Защо? — Бриди я погледна безучастно. — Той поиска ядене и място за спане, не и чиста маса.

София пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Трябваше да бъде по-внимателна. Ако се месеше във всичко, много скоро щяха да я разкрият. Тя беше получила заповед да осигури заедно с другите жени храна, но не и чистота или други удобства. Тя беше слугиня, а слугините нямаха право да мислят, само да работят.

— По-добре ми разкажи за момъка, заради когото си захвърлила честта и почтеността си — прекъсна Бриди мислите й. — Майка ти не ти ли е казвала, че трябва да стоиш далече от красивите войници?

София изкриви уста. Първо, самата тя искаше да знае повече за Райън Фицджордж и второ, стана й крайно неприятно, когато Бриди без зъл умисъл й отрече две качества, на които тя много държеше. Преглътна няколко пъти, за да може да отговори равнодушно:

— Опитах се, но…

Бриди изхъмка неодобрително. Нямаше нужда от повече думи. Интересно защо, София се почувства задължена да защити Райън.

— Не бива да го сравняваш с грубияните, които си печелят хляба като наемници. Той е посветен в рицарско звание!

— Така ли ти каза? Бедното момиче. Колкото по-скоро се научиш да не вярваш на мъжете, толкова по-лесен ще бъде животът ти.

София отново стисна устни. Тя мразеше Райън Фицджордж, присъствието му, надменността му, неговата натрапчивост, самоувереност и мъжественост, но никога не се съмняваше в думите му. Глупост ли беше това? Изведнъж тя се олюля и наполовина оскубаната гъска се изплъзна от леденостудените й ръце. Бриди я улови в последната секунда.

— Ама ти изглеждаш, като че ли дни наред не си се хранила до насита! — Тя цъкна с език, отнесе гъската на сигурно място, после грабна една дървена купа и я напълни с житна каша от гърнето в задната част на огнището. Сложи купата пред София и я подкани нетърпеливо: — Яж, момиче!

София не дочака да я поканят втори път. Откакто беше напуснала дома на баба си, можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти се беше хранила. Хората на шерифа също носеха в чантите си само сирене и корав хляб и не дадоха почти нищо на новия си другар, който пък сподели оскъдната си дажба с нея.

Тя преглътна няколко хапки, без да усети какво яде, но всяка нова лъжица възвръщаше по малко от силата и енергията й. Слушаше бъбренето на слугините, докато опразваше купата, без да дава да се разбере, че говореше саксонски. Бриди даваше нарежданията си рязко, дори малко грубо, и скастри остро Нати, чиито коментари бяха особено хапливи.

— Ти имаше късмет, че изгуби бебето, което ти направи главният коняр на барона, момиче! — проговори строго тя. — Няма защо да мръщиш носле пред момиче, което е извършило същата грешка. Оставете норманката на мира! Ние не воюваме срещу жени!

София едва не й се усмихна благодарно, но се овладя в последния момент. Изми грижливо купата и се върна на мястото си до готвачката.

— Какво се е случило тук, та Ейлсбъри остана без отбрана и падна като гнил плод в ръцете на шерифа? — осведоми се любопитно тя. Слугините в кухнята имаха право да бъдат любопитни и да задават въпроси.

— Това е дълга и тъжна история — промърмори Бриди и започна да прави самуните. — Господарите на Ейлсбъри винаги са били верни слуги на краля.

— Е, и? — София се опитваше да прикрива нетърпението си.

— Последният тан на Ейлсбъри беше безусловно предан на своя крал и рискува дори душите и живота на двамата си сина.

— Как така?

— Двамата бяха между благородните деца, които крал Едуард изпрати в норманския двор. Наричаха ги гости, но те си бяха заложници, изпратени там, за да гарантират доброто му поведение. Бедните деца…

София смръщи чело. Беше чувала за политическите интриги, които бяха намерили драматичното си разрешение в голямото сражение при Хейстингс.

— Но това е отдавна минало! Никой не пострада сериозно, всички саксонци бяха освободени!

— Така може да говори само една норманка! — отсече възмутено Бриди. — Наследниците на Ейлсбъри бяха изпратени като заложници в чужд двор по политически причини. Едното момче умря. Казаха ни, че заболял от треска, но никой не узна подробности. Позволиха на другото да се върне, но кралят го принуди да се ожени за една омразна норманка. Натрапи му синове с норманска кръв и отрови живота му до последния му дъх. По-добре и той да беше умрял като брат си.

— Къде е съпругата? Къде са синовете му? — попита напрегнато София.

— Тя избяга — въздъхна Бриди и нареди хлябовете на дъската, за да ги сложат в пещта. — Не мога да й се сърдя. Животът й в Ейлсбъри не беше добър. Раждаше всяка година, но само едно от бедните червейчета беше достатъчно силно, за да оцелее. След последното трудно раждане тя се надигна и избяга, защото всички си мислеха, че няма сили да напусне леглото!

— Ами децата? — София трепереше от ужас. Непознатата благородна дама беше имала страшна съдба.

— Изчезнаха като майката — отговори мрачно Бриди. — Тя си взе наследника, малкият си отиде сам. Никой не е чул нищо за тях. Баронът ги обяви за мъртви и реши, че Ейлсбъри също трябва да умре. Да се разпадне, да погребе всички ни под развалините. Той ни нареди да не работим, за да ускорим края. Само че умря, без да постигне целта си. Бог изпрати на нещастната му душа заслужен покой.

— За какво? Защото от фалшива гордост е пренебрегнал васалната си клетва? — София гледаше на нещата по друг начин. Много късно се сети, че се гневеше на човек, който отдавна не носеше отговорност. — Той е бил господар на Ейлсбъри! Той е носел отговорност за хората, които са живеели под неговата защита! Как е могъл да си позволи глупавия лукс да храни такава безсмислена омраза, след като твърде много хора са били зависими от него, за които е трябвало да се грижи като техен тан! Той не е изпълнил дълга си, както е трябвало, все едно дали разглеждаме случая според норманското или според старото саксонско право.

Бриди внимателно посипваше хлябовете с брашно.

— Лесно ти е да говориш за неща, които не разбираш, София! Цветът на гордите саксонски благородници беше стъпкан под копитата на норманските коне. Господарят не искаше да служи на краля, който уби всички, които му бяха скъпи.

София прехапа замислено долната си устна. От разговорите с майка си тя знаеше, че Бриди беше сложила пръст в една рана, която продължаваше да боли десетки години след голямата битка. Преди норманите и саксонците да станат англичани, трябваше да преодолеят планини от противоречия. Очевидно господарят на Ейлсбъри е бил от старите саксонски тани, човек, който е предпочел да загине и е повлякъл всичко след себе си, вместо да се покори.

— Тази къща е прокълната — пошепна Бриди повече на себе си, отколкото на София. — Лордът ще го забележи много скоро.

— Хуго де Броуард няма нужда от благословия, той иска само власт и богатство — отвърна сухо София. — За него е важно, че Ейлсбъри владее брега. Нищо друго.

Тя не получи отговор. Бриди мушна хлябовете в пещта и я изгледа отстрани. За пореден път се питаше дали норманските слугини наистина бяха осведомени за голямата политика.