Валери Лорд
Розите на страстта (8)

Глава 7

— Наемник, който е проиграл оръжията си и не е направил опит да си ги възвърне? Май много не те е грижа за доброто ти име, приятелче!

София чу подигравателния въпрос и се скри още по-дълбоко в сянката на ниско надвисналите клони на върбата. Дървото се намираше в края на мястото за лагеруване и я защитаваше от любопитни погледи. Райън настойчиво я беше посъветвал да се крие. Самият той се беше смесил с новите си другари и явно нямаше проблеми да общува с недодяланата компания. Спокойният му отговор на предизвикателството го доказа.

— Умният мъж не се опълчва срещу орда негодници, когато численото превъзходство е огромно, драги — отвърна делово той. — Нямах никакво желание да прибавя към коня и оръжията си и собствения си живот, и този на жена ми.

— Значи си избягал? Ама че страхливец! — изсмя се другият и другарите му се закикотиха грубо.

Райън като че не усети обидата.

— Какво са оръжията и конят? Нали видя, свободният рицар трябва само да намери подходящ господар, за да влезе отново в занаята.

— Женски се намират навсякъде…

— Но не и тази!

Лудият смях, който последва думите на Райън, накара София да се изчерви. Явно спътникът й беше придружил изказването си с недвусмислен дързък жест. Велики боже, в какъв капан беше попаднала! Нима корабокрушението не беше достатъчно? Защо демоните на съдбата й изпращаха това ново изпитание?

Междувременно тя имаше чувството, че всеки чифт очи в този временен лагер, вдигнат от шерифа в падащия здрач, следеше движенията й. Имаше едно-единствено обяснение за това, че той и хората му избягваха селата и именията, покрай които минаваха. Беше решил да завладее Ейлсбъри тайно и да постави краля и цялата страна пред свършен факт, преди някой да е успял да предупреди обитателите на имението. Там щеше да отстрани всички неудобни свидетели, а после да представи пред краля фалшифицирани доказателства, че крепостта и земите са станали негови по напълно законен начин. За съжаление кралят беше болен и беше твърде зает с непокорния си син, което улесняваше хората като шерифа в подлите им дела.

Увит в подплатена с кожи наметка, де Броуард седеше пред огъня и често надигаше към устата си меха с вино. Колкото и да копнееше за топлина в хладната пролетна нощ, София не посмя да се доближи до огъня. Не смееше дори да гледа натам, защото шерифът честичко я търсеше с поглед и начинът, по който облизваше пълните си устни, я разтреперваше.

— Нося ти нещо да се стоплиш!

Старо одеяло, вкоравено от мръсотия, нетърпимо вонящо на коне и мъжка пот, падна върху раменете й. Райън седна до нея и със собственически жест я взе в прегръдката си.

— Да не си луд! — София напразно се опита да се изтръгне от яката му хватка. Той беше топъл, но тя не можеше да се наслади на близостта му.

— Тихо, котенце! — Дъхът на Райън помилва тънките кичурчета на слепоочията й, но ръцете му останаха сключени около раменете й. — Нима забрави, че си моя жена? Участвай в играта, защото аз казах на онези типове, че съм луд по теб и ще прережа гърлото на всеки, който се осмели да посегне към полите ти с мръсните си лапи.

София потрепери, но не разбра дали от страх или от неочаквания приток на топлина, който се разля по тялото й. Не беше възможно вонящото одеяло да е събудило у нея такова силно усещане за уют и задоволство. Ръката на Райън притискаше тила й. Силни пръсти, които лека-полека се отпуснаха и накрая започнаха да милват чувствителната й кожа.

Този път Райън забеляза потреперването й и тихият му смях я накара да се изчерви от срам. Тя не знаеше какво беше сторила, за да й се надсмее, но инстинктът й подсказваше, че бе допуснала грешка.

— Трябва ли да ме… — Тя затърси правилната дума и я намери в речника на бедната Ауди, която на тръгване от Камбремер се оплака горчиво от нежеланото внимание на един саксонски ратай, който я задиряше. — Трябва ли да ми досаждаш така?

— Ти предизвикваш всеки мъж да ти досажда, котенце! — промърмори развеселено Райън, докато пръстите му жадно се плъзгаха по коприненомеката кожа. — Стой мирна — или искаш всички да разберат колко си опърничава?

— Това е отвратително! — изсъска София с едва удържан гняв. — Ти се възползваш от положението. Един човек на честта не постъпва така.

— Никога не съм твърдял, че съм човек на честта. — Тя усети смеха му само по потръпването на едрата фигура, което се предаде и на нея. — Но с пълно право мога да твърдя, че знам как да доставя радост на едно момиче. Затова се отпусни. Не съм груб като онези типове там. Правя ти само добро.

София пое шумно въздух. Искаше да му каже толкова много неща наведнъж, че гърлото й се сви. От устата й излезе само тих, ужасен стон, който бе изтълкуван напълно погрешно от Райън.

Той огледа бледия овал на лицето й, в което широко отворените очи приличаха на дълбоки, неизбродни езера, и нежно помилва с палец долната устна на полуотворената й уста.

— Видях как целуваше рицаря в пристанището. Ти беше, нали? Ще ти помогна да го забравиш!

Джъстин! Името се заби като нож в сърцето на София. Как смееше този грубиян дори да споменава благородния рицар! Та той не заслужаваше даже да трие копитата на Джъстиновия кон, камо ли пък да докосва годеницата му!

Гневът на София се подхранваше не толкова от последната забележка на Райън, колкото от собствената й реакция. Защо сърцето й биеше като чук, докато беше в прегръдката му? Защо устната й пареше под милувката му? Защо дълбоко в нея се надигна объркващо, властно любопитство, което помиташе като бурен вятър съмненията, страха и недоволството? Откъде дойде неукротимият копнеж, който нямаше нищо общо с гордостта и задоволството, което изпитваше, докато благородният граф д’Амонсек я ухажваше?

Райън Фицджордж, който делеше вниманието си поравно между София и мъжете, които не смееше да подценява, не забеляза обезпокояващото раздвоение на чувствата й. Ала веднага усети, че тялото й в ръцете му се промени. Сковаността изчезна и отстъпи място на мека топлина. Забеляза също ускореното, накъсано дишане и факта, че тя забрави да затвори изкусително отворената уста. Това беше недвусмислено послание, което всеки мъж беше длъжен да изпълни.

Той се наведе над мамещите устни и вкуси онова, което тя несъзнателно му бе предложила. Започна целувката с лекотата на мъж, който приема всички развлечения, които му се предлагат. После изпита чувството, че някъде в неизвестното се е затворила врата, че се е затворил кръг, чакал от цяла вечност да получи съвършенство.

Тя имаше вкус на рози, това беше всичко, за което можеше да мисли в първия миг на смайване. Устните й напомняха набъбнала, все още затворена розова пъпка, която под целувката му омекна и разцъфтя. Целувка, която имаше вкус на лято и слънце, на буйна страст, птича песен и блаженството, което мъжът изпитва, когато се наведе над бистър като сълза поток. Целувка, която веднага събуди желанието за следващата.

Въпреки всичко София не бе помислила, че той ще има наглостта да я целуне. Все още не беше проумяла, че окончателно е оставила зад гърба си живота в Хоукстоун. Дъщерята на Розовата кула, разглезената, капризна и своенравна девойка остана неподвижна в прегръдката на Райън, защото не можеше да разбере какво става с нея. Даже Джъстин не смееше да посегне към ръката й, без да я е помолил за разрешение.

Фактът, че този недодялан воин се осмели да я смачка в силните си ръце като най-обикновена слугиня, а после притисна коравата си, топла уста върху треперещите й устни, я парализира. Ала във вцепенението изведнъж нахлу такава буря от усещания, че я понесе като вихрушка. Тя се удави в топлина, в необичайното опиянение на една сладост, толкова нова и чужда, че не намираше думи да я опише. Цялото й същество се разтвори и се устреми към него.

Тази целувка докосна не само устните, а цялото й тяло. Сърцето й заби като лудо, кръвта зашумя в ушите й, светът около нея се разтвори в нищото. Тя не усети как вдигна ръце, за да обвие тила на Райън, и търсейки опора, се притисна до коравата фигура на воина.

През това време мъжките ръце се плъзгаха жадно по съвършените форми, на които се бяха възхищавали очите му, и не срещаха съпротива. Едва доловимият стон в гърлото й му изпрати още едно недвусмислено послание, да не говорим за инстинктивното движение, с което тя се притисна към долната част на тялото му. Перлите, които увенчаваха гърдите й, бяха толкова набъбнали, че той ги усещаше през кожения елек. Ръката му обхвана меката й гръд и парещото желание заплаши да надвие повелите на разума.

— Ей, Черния! Ще ни дадеш ли женичката си, щом свършиш с нея?

Грубият глас разкъса магичните облаци, в които плуваше София. Смисълът на думите проникна в съзнанието й много по-бавно. Райън изръмжа някакво проклятие и светкавично я бутна зад себе си, за да я прикрие с тялото си.

— Тя не е уличница, Ланс, тя ми е жена! — отговори ледено той. Камата му изведнъж описа дъга във въздуха. Никой не бе видял кога я е извадил. — Съветвам те никога да не забравяш този факт, капитане! Защото това ще бъде последната ти грешка!

Водачът на въоръжените мъже се уплаши не толкова от камата, колкото от хладнокръвието и увереността, с които говореше Райън. Този мъж беше опасен. Не беше нужно да си особено умен, за да разбереш, че умее да се бие. Затова Ланс сви примирено рамене и се изплю шумно в краката на София.

— А ти по-добре не забравяй, че тръгваме на разсъмване, Райън. Ще й се наслаждаваш, щом завземем Ейлсбъри.

— Ти командир на воини ли си или досадна бавачка? — изсъска в отговор Райън, а София се скри под одеялото, което й бе донесъл.

— Млъквайте! — Де Броуард се появи изненадващо от мрака. — Ако жена ти ни създава ядове, за мен ще бъде удоволствие лично да й прережа гърлото, Райън. Не обичам, когато хората ми се карат помежду си. Ако искаш да ми служиш добре, трябва да се подчиняваш и да не ми създаваш проблеми. Ланс, ти поемаш първата стража. Вече разбрах, че похотта не ти позволява да заспиш.

София се осмели да диша едва когато отново остана сама с Райън. Но беше ужасена не толкова от шерифа и бандата му, колкото от собствената си лудост. Какво я бе прихванало, та се държа като замаяна слугиня и изтърпя неприличното внимание на един долен тип — макар че мъжът до нея изглеждаше наистина забележително. Къде останаха гордостта й, чувството за чест и приличие?

— Не ме докосвай! — изсъска тя веднага щом той се обърна към нея.

— Нямам такова намерение — изръмжа той с не по-малка ярост. — Ти си по-лоша от отрова, момиче. Капка по капка наля в кръвта ми дяволското си изкушение и бях готов да забравя дори собственото си име!

София изхъмка презрително и се обгърна в обидено мълчание. И тя можеше да го обвини в същото — дори с по-голямо основание. В края на краищата тя беше сгодена благородна дама и познаваше всички правила на ухажването в двора. Онова, което й предлагаше Райън, беше евтината храна на наемник. Плътско желание и насилие над собствената воля.

За да демонстрира презрението си, тя многократно изтри устата си с ръка. Щеше да обели кожата си, но да изтрие на всяка цена спомена за целувките му! Никога повече нямаше да му позволи да я докосне!

Райън видя жеста и изруга глухо. И той кипеше от гняв срещу себе си. Никога не беше занемарявал до такава степен бдителността и предпазливостта си, и то заради едно момиче! Още малко, и щеше да я вземе тук, на място, пред очите на всичките тези мъже, обезумял от желание и неизпитвана досега жажда.

Как го беше омагьосало това момиче, него, разумния, винаги владеещия чувствата си? Трябваше да се отърве от нея веднага щом му позволяха обстоятелствата. Беше се завърнал в Англия със съвсем друга цел и нямаше да позволи на никого да го забърква в нови каши.

 

 

— Това ли е Ейлсбъри?

София смръщи финото си носле и стигна до извода, че освен всичко друго Хюго де Броуард беше и празноглавец. Какво, за бога, смяташе да прави с тези обрулени от вятъра кули и със старомодните постройки, които според нея не бяха ремонтирани още от последното нападение на драконовите кораби?

— Естествено замъкът не може да се сравни с норманските крепости — призна Райън, който беше едновременно ядосан и възхитен от намръщеното й носле. Слънцето беше нарисувало светлокафяви точици върху гордия, прав нос, а когато София изразяваше презрение, те сякаш изпълняваха дързък танц.

— По-скоро бих го сравнила с кошара за свине — поправи го подчертано пренебрежително тя.

Свикнала с простора на Хоукстоун, с грижливо поддържаната римска вила и величествената Розова кула, София веднага окачестви Ейлсбъри като смешно, занемарено и незначително имение. Защо кралят държеше да притежава тази бедняшка крепост, която властваше над сиви мочурища и където лагеруваха само чайки? Защо спътникът й подсъзнателно очакваше тя да се впечатли силно от тази купчина камъни? Сигурно защото продължаваше да я смята за глупава слугиня, която никога не беше виждала Англия.

Райън стисна челюсти в трудно потискан гняв, макар че дълбоко в себе си признаваше истинността на казаното от София. Най-доброто, което в този момент можеше да се каже за Ейлсбъри, беше, че изглежда повече от западнало. Ако зад стените наистина живееха хора, те явно не смятаха за необходимо да сложат стража, камо ли пък да възвестят за съществуването си с някакви знамена. Ейлсбъри очевидно не се интересуваше от защитата на близкото пристанище Хайт, едно от основните му задължения във времето, което той помнеше.

Погледът му обходи болезнено познатите стени и се върна върху гордия профил на спътницата му. След онзи странен изблик на страст помежду им тя се държеше подчертано на разстояние. Ако постоянните й старания да избягва всякакъв допир до него, дори когато бяха на седлото не бяха толкова досадни, той сигурно щеше да се забавлява. Но сега тази явна проява на недоверие го вбесяваше. За какъв го мислеше тя, за глупак, неспособен да се владее, в невъзможност да удържи похотта си дори посред бял ден?

Сигурно щеше да се смае, ако можеше да разбере, че София се държеше настрана по-скоро заради себе си. Тя не вярваше, че след случилото се в гората няма да се размекне втори път. Предишната вечер беше оставила у нея някаква неясна потиснатост, която заплашваше да разруши окончателно и без това сериозно нараненото й самоуважение. Не й харесваше, че един съвсем чужд човек изведнъж е добил толкова силна власт над нея, а и изобщо не й се искаше да мисли от какви източници се захранваше тази власт.

Шерифът на Уинчестър, който беше спрял отряда си с властен жест точно на мястото, където реката се вливаше в морето, също оглеждаше празните зъбери на крепостта. Очите му търсеха не толкова явните следи на занемаряване, колкото несъмнено благоприятното положение на Ейлсбъри между Солент и морето. Който притежаваше замъка, можеше да контролира всеки кораб, влизащ в пристанището на Хайт. Макар че нямаше значението на Дувър или Хейстингс, то беше много добре защитено и предлагаше убежище и на големи кораби. Хайт можеше да придобие още по-важно стратегическо значение при сегашното положение, когато кралят на Англия беше скаран с най-големия си син в Нормандия.

— Напред!

След сигнала на шерифа отрядът се раздвижи. София усети как Райън провери острието на меча си, даден му от де Броуард тази сутрин — заедно с циничния съвет да си набави липсващите оръжия от жертвите на предстоящия сблъсък.

Тя се опита да потисне надигащия се в сърцето й страх. Баща й беше воин, но самата тя, сестрите и брат й бяха изживели детството си спокойно и мирно под Розовата кула. Тя познаваше битките само от героичния епос и от оскъдните разкази на баща си.

Какво щеше да стане с нея, ако Райън се принудеше да размаха меча си? Дали щеше да я хвърли от седлото като досадна пречка, точно пред копитата на някой побеснял боен жребец?

— Напразно се тревожиш. — Той пак бе прочел мислите й. — По всичко личи, че в Ейлсбъри има само пияници, които се търкалят на сламата в залата. Сигурен съм, че веригата на подвижния мост е толкова ръждясала, та няма да може да се раздвижи.

— Нали ти казах, че прилича на кошара за свине — промърмори София и в гласа й имаше недвусмислено облекчение.

— Проклятие! — избухна ядно Райън. — Не би ли могла да обуздаеш поне малко вроденото си норманско високомерие? Макар че в Ейлсбъри живеят саксонци, те са хора, а не животни!

Вродено норманско високомерие! София повтори обвинението наум и се възмути от крещящата несправедливост. За съжаление сега не беше подходящият момент да му обясни, че половината кръв във вените й идва от този остров. Че от страна на майка си, господарката на Розовата кула, тя разполага с дълго, предълго благородно родословие, което е с римски и келтски корени.

Както обикновено, тя мина в нападение, за да се защити.

— Във всеки случай моята господарка щеше незабавно да уволни капитана на крепостната стража. Но първо щеше да го накаже строго за небрежността му. — Нищо не можеше да я убеди, че трябва да промени строгата си присъда.

— Те наистина нямаш ум в главата си! Как можеш да хвалиш една жена, която с безогледната си заповед изпрати дузина свои служители на смърт! Или вече си забравила как стигна до Англия?

София изсъска като разярено змийче.

— Ти да не си по-добър? Веднага се съгласи да последваш този безскрупулен господар, който пренебрегва интересите на краля и преследва единствено своите користни цели!

Райън я поздрави вътрешно за непоколебимия боен дух и умението й да води словесни престрелки. Издръжливостта, която й бе помогнала да се спаси при бурята, не й позволяваше да свие платната дори в незначителните двубои. Винаги опитваше всичко, за да спечели. Впечатлен от смелостта й, той в същото време не можеше да забрави аромата на рози, който излъчваше кожата й, и объркващата чувственост на целувките й. Споменът веднага бе последван от настойчивото желание да вкуси всичко това отново.

— Кой ти казва, че и аз не играя моята игра? — промърмори той съвсем близо до ухото й и веднага се ядоса, че беше сметнал за нужно да направи тази забележка.

Усетила устните му почти върху ухото си, София потрепери и също се ядоса, че се впечатляваше толкова само от топлината на дъха му. Никога вече нямаше да се поддаде на магията, която излъчваше близостта му. Той не биваше да забележи колко глупави бяха реакциите й.

— Тогава си играй глупавата игра сам и ме остави да си ида — отговори с едва скривано нетърпение тя. — Аз нямам какво да правя в Ейлсбъри, нито имам място в плановете ти.

— Търпение, котенце! — възрази раздразнено Райън. — Нали не искаме негово лордство да си помисли, че не се интересувам от теб?

Този път София не можа да скрие потреперването си. То полази мъчително по цялото й тяло и разпространи опасно чувство на безсилие и фатализъм. Щеше да бъде благодарна на небето, когато вече нямаше да й се налага да прекарва часове наред на седлото пред този тип, притеснена от присъствието му, от мъжествеността му и от глупавото желание да забрави всичко в обятията му.