Валери Лорд
Розите на страстта (22)

Глава 21

— Защо държиш да ти го обясня сто пъти? Уверен съм, че отдавна си го разбрала!

— Не, не съм! — София събра всичките си сили, за да се опълчи срещу хладния, безстрастен глас. — Вероятно причината е в обяснението ти. Казваш неща, които не отговарят на истината. Изкривяваш ги!

Райън Фицджордж остави внимателно чашата и понижи глас, макар че никой в препълнената кръчма на Левес не обръщаше внимание на двойката. Уморени, прашни и в лошо настроение, двамата бяха седнали да се нахранят. София беше скрила разкошната си коса под скромна кърпа, а огромната наметка на Бриди скриваше излинялата рокля, с която беше започнала съдбоносното си пътуване и с която щеше да го завърши.

Както обикновено, тя не хапна почти нищо. Разбърка с отвращение ароматната гъста супа и отчаяно затърси аргументи, с които да докаже на Райън, че се държеше абсурдно. Караха се вече дни наред с все по-голямо ожесточение.

— Какво очакваш от мен? — попита равнодушно Райън. — Може да съм негодник, но не съм паднал толкова ниско, че да обрека дама от благородното общество на живот между отритнатите от закона!

— Отритнати ли? Каква глупост! Нали точно ти нарече Ейлсбъри място, в което може да се живее добре, Райън от…

— Не смей да произнесеш името ми! — прекъсна я остро той. — Никога вече не искам да го чуя. Отказах се от него, а и дори да си го възвърна, няма да бъда нищо повече от втори син на човек, който, обзет от маниакална омраза, е разрушил живота на всички около себе си. Наистина ли мислиш, че ще пожелая да предам наследството, което за нещастие е скрито у мен, на децата си? Никой разумен човек не може да очаква това от мен!

— А какво казва чувството ти за чест относно решението да обърнеш гръб на Ейлсбъри? — попита вбесено София. — Хората там се надяват да се застъпиш за тях. Да не мислиш, че нашият приятел, шерифът, ще се погрижи да облекчи живота им? Наистина ли смяташ да ги изоставиш?

— Досега са живели без мен и ще продължат по същия начин. Няма да спечелят нищо, ако се намеся в съдбите им, без да имам власт и влияние. Решението е взето. Щом те отведа в Хоукстоун, ще напусна Англия. На континента има достатъчно възможности за мъж, който умее да се бие. Турнири, войни, сблъсъци между съседи, честолюбиви владетели или крале, които защитават земите си… Все ще намеря препитание.

— Или смъртта!

— Тогава ще кажеш молитва за мен и ще ме забравиш.

— Не светотатствай!

— А ти не проповядвай!

Рано или късно всеки разговор завършваше с тези обвинения. Откакто Райън я беше освободил от онзи ужасен затвор, тя често се улавяше в отчаяната мисъл, че е трябвало да си остане в подземието. Двамата препускаха като бесни на север и тя не чуваше нищо, освен заповеди, нареждания, укори. Нито дума на привързаност, нито следа от топлота. Той се държеше на разстояние, което я разтреперваше дори под топлото слънце.

Каквото и да казваше или правеше, то се разбиваше в желязната фасада на враждебността му. Дори не я беше попитал защо е скрила произхода и семейството си. Изглежда това не го интересуваше.

Не пожела да й разкрие и по какъв начин беше открил тайната й. Бе узнала само, че баща й не вярвал в смъртта й и организирал разследване във всички крайбрежни градове. При това подробните му описания не само помогнали на Райън да разреши загадката, но и навели Хуго де Броуард по следите й и го подтикнали да поиска този абсурден брак.

Тя можеше да разбере защо шерифът я иска за жена. На първо място заради зестрата и на второ, за да триумфира над баща й. Ако отец Кенстън ги венчаеше, преди Рейнал де Камбремер да е успял да се намеси, кралят със сигурност нямаше да възрази срещу този брак. Дори напротив, той щеше да му предостави благоприятна възможност да помири двамата ожесточени противници.

Оставаше мистерията защо Райън Фицджордж я избягваше като чумава, откакто бе узнал, че е от благороден произход. Даже се беше унижила дотам да го попита смирено:

— Нима вече не ти харесвам? Досаждам ли ти? Къде остана любовта, която споделяхме? Никога ли не си ме обичал?

Надменният му отговор беше едновременно обида и отблъскване:

— Няма какво да говорим по този въпрос. Между нас зейна пропаст. Ти си една от най-богатите наследници в кралството, а аз съм авантюрист, пътуващ рицар без семейство и пари. Мой дълг е да се погрижа да те отведа жива и здрава в Хоукстоун. Никога ли не си помислила, че семейството ти тъгува за теб? Защо беше толкова безсърдечна и ги остави в неизвестност за съдбата си?

Безсърдечна? Той седеше до нея, олицетворение на мъжкото самодоволство, и говореше за безсърдечност, без да се задави с тази дума! Значи тя беше направила грешка? Какво несправедливо, дяволско обвинение! Тя беше достигнала предела на силите си и мислеше единствено как да оцелее. Измъчвана от самообвинения и тъга по загиналите си спътници, тя бе загубила желание да живее, а този безсърдечен негодник я обвиняваше в жестокост!

Тъкмо той, непобедимият майстор на неумолимостта! Дяволите да го вземат и дано никога не узнае колко дълбока и мъчителна беше раната, която зееше в сърцето й.

Тя беше предала честта и гордостта си, за да лежи в обятията му, и дори в този миг на отчаяние и гняв щеше да го последва боса през пустинята. Той трябваше само да я помоли! Ала не го направи. Каквото и да стореше, то не означаваше нищо за него.

И сега Райън я погледна напълно безучастно и проговори заплашително:

— Хайде, яж! Чака ни дълъг път. Не искам да паднеш от коня.

— Естествено. — София се спаси в безутешна подигравка. — Как ще обясниш на уважаваните ми родители, че имам синини от падане? Не е редно да оставиш крехката благородна дама да падне от седлото, нали?

Райън прехапа устни.

— Непременно ли трябва да правиш нещата толкова трудни?

София пое дълбоко дъх и се опита да овладее пламналия гняв.

— За двама ни ли говориш? — попита тя и избухна: — Това вече преля чашата! Ти си един дръвник, Райън Фицджордж! Безсърдечно магаре! Безчувствен грубиян! Отвратителен безделник!

— Дай му да се разбере, миличка! — София говореше високо и съседът им с радост се включи в спора. Приведе се доверително към нея и пошепна в ухото й: — А пък ако си търсиш друг, аз с удоволствие ще заема мястото му.

— Небето да ме пази от такива мъже! — изфуча вбесено София като разярена котка. — Вече знам, че всички вие сте безделници, крадци и безсъвестни негодници!

Избухналият смях я накара да се изчерви и да сведе глава. Не искаше цялата кръчма да й се подиграва. Каква полза да разкрие сърцето си пред тези селяци? По-добре да изяде проклетата супа, макар че отдавна беше изстинала.

Райън едва успяваше да скрие от нея съчувствието и горчивите си самообвинения. Защо не беше забелязал, че тя е съвсем млада и неопитна? Че е ранима и съдбоносно доверчива? Под гордата поза на благородното държание се криеше чувствително, честно сърце, винаги готово да се опълчи срещу злото и да закриля доброто. До онзи злокобен ден в Сен Валери тя беше водила живота на закриляна и обичана дъщеря. Принцеса, образована, капризна, самоуверена, прелестна, но и мечтателна, непознаваща тъмните страни на живота.

Как можа да бъде толкова сляп и лековерен? Оцени я само според скромните дрехи, а не според забележителната личност, скрита под грубия плат. Изтълкува вроденото достойнство и благородническата гордост като самоувереност на опитна камериерка. А трябваше веднага да проумее, че и смелостта, и способностите й бяха много над тези на обикновените жени.

Ужасни грешки беше извършил и не биваше да влошава положението, като вгорчи сбогуването им. Докато стигнеха в Хоукстоун, тя трябваше да се е отвратила окончателно от него, за да се отърве с облекчение от присъствието му. Поне това можеше да направи за нея.

Нямаше никакво значение какво чувстваше той. Отдавна се беше научил да игнорира чувствата си. Макар да знаеше, че София е светлината на живота му, това не променяше факта, че човек като него не заслужаваше нежността, смеха и останалите й таланти. Тя никога не биваше да открие колко много означаваше за него. Тя беше създадена за по-достоен, по-благороден мъж от Райън.

Той получи правото да я притежава само за кратко време, но дори и това беше в негов ущърб. Беше си присвоил право, което не беше за него. Само фактът, че тя беше неустоимо привлекателна, извиняваше донякъде непростимото му поведение. Влиянието на баща й щеше да бъде достатъчно, за да се намери богат, но и добър съпруг, който да я носи на ръце.

София ядеше механично, преглъщаше и продължаваше да яде, защото беше без значение какво правеше. Всеки сблъсък с Райън оставяше в душата й все по-дълбоко и болезнено изтощение. Той вече не я искаше. Той се отвращаваше от благородните дами. И това беше разбираемо, като се имаше предвид, че собствената му майка го беше изоставила малко след раждането му.

А някога, в пристъп на искреност, бе нарекъл любовта им блаженство, чиста радост. Красиви думи, които тя, глупачката, беше взела за чиста монета. Тя му бе дала сърцето си, тялото и душата си, като отчаяно се надяваше да проникне до онова далечно, недостъпно кътче в сърцето му, което той криеше от целия свят. Напразно. Тя се беше провалила.

— Обмислила ли си как ще обясниш на родителите си защо се появяваш толкова дълго след корабокрушението? Добре е да поговорим за това, за да кажем едно и също — заговори Райън, когато на следващата сутрин продължиха пътя си.

София беше спала съвсем малко, защото бяха нощували на сламата в хана, увити в одеялата си, заедно с останалите пътници. Бълхите, хъркащите мъже и стенещите жени не й позволиха да си почине. Райън я беше настанил в най-уютното ъгълче и беше легнал пред нея, за да я пази. Непреодолим закрилник, но толкова чужд, като че се намираше на луната. Тя се вслушваше в дишането му и чакаше сърцето й да се разкъса под тежестта на мъката.

— Трябва ли? — попита заядливо тя и избягна погледа на сините очи, които през последните дни искряха като хладен метал.

— Така би било най-добре. — Райън запази желязно спокойствие. — Според мен най-умното е да останеш колкото може по-близо до истината. Би могла да кажеш, че си имала рана на главата, причинена от падащата греда. Подобни наранявания често водят до временно загубване на паметта. Аз самият съм виждал подобни случаи на бойното поле. Ще кажем, че паметта ти се е върнала едва когато аз съм узнал в Уинчестър, че търсят жена, която изглежда като теб, и съм те нарекъл с името ти. Времето говори в наша полза. Истина е, че аз те поведох към Хоукстоун веднага щом узнах коя си.

Идеята му беше добра и тъкмо затова София побесня от гняв. Тази съвършено скалъпена история не издаваше нищо от случилото се между нея и Райън, което ги обвързваше за вечни времена. Тя му даваше възможност елегантно да изчезне от живота й, като че никога не беше съществувал. А тя беше решена да предотврати това на всяка цена.

— Забравяш, че и Уинчестърският шериф знае коя съм! — напомни му хапливо тя.

— Първо, баща ти няма да му повярва, каквото и да каже, и второ, той може да каже само, че те е видял с мен. Че съм те представил за своя жена. Последното е нормалната реакция на всеки честен мъж, който иска да защити една жена. Знае се, че жените са безпомощни и стават лесна плячка на скитащите разбойници.

— Брилянтно! — поздрави го София, но думите й прозвучаха като обида.

— Бъди разумна, котенце! — помоли Райън и фактът, че употреби това гальовно име, я ядоса още повече.

— Толкова малко ли означаваше за теб нашата любов? — изкрещя обвинително тя. — Ще се сетиш ли за мен, когато прегърнеш следващата глупачка, която повярва в красивите ти очи?

Тя го изгледа отстрани и видя как мускулите на брадичката му се стегнаха. Райън не отговори. Естествено. Тя не беше очаквала нещо друго. Беше претърпяла корабокрушение не само в морето, но и в любовта. Той връщаше в Хоукстоун една развалина.

Тя беше толкова разочарована и наранена, че изобщо не изпита радост, когато видя пред себе си могъщите стени на родния дом. Той представляваше причудливо съчетание от замък и стара римска вила, издигнат над един завой на реката.

Опитното око на Райън веднага оцени доброто стратегическо разположение на наблюдателните кули, броя на стражите по бойниците и огромната ъглова кула, която едва отблизо издаваше, че е покрита не с боя, а с изобилие от цъфтящи диви рози, които стигаха от земята чак до зъберите.

С примирен жест София свали кърпата от главата си и разхлаби тежката плитка, която падаше на гърба й и грееше върху тъмната наметка. Както се очакваше, този сигнал спести излишни обяснения. Още под арката на първата порта Райън чу възбудени викове, а докато стигнаха украсения с аркади вход на величествената вила, от всички страни се стичаха хора.

Но също както някога Мойсей разделил Червено море, така и сега навалицата се раздели на две и освободи пътя на една крехка дама, която се втурна с бързи крачки към тях. Райън Фицджордж видя черна като нощта коса, вдигната на тила под мъничка модна шапчица. Дамата носеше развяваща се лазурносиня туника върху кремава рокля и имаше завладяващата фигура на младо момиче.

Лицето под късото було беше безупречно, без нито едно петънце. Само в ъгълчетата на теменуженосините очи се бяха вдълбали бръчици, свидетелстващи за богат на преживявания живот, и няколко отвесни бразди разделяха ясното чело.

— София!

Гласът, изненадващо дълбок и мелодичен за крехката фигура, беше същия като на дъщерята и потвърди подозрението му.

— Маман!

Тя скочи от коня и се хвърли в прегръдката на благородната дама с плам, пренебрегващ напълно булото и одеждата.

— Слава на небето! Детето ми!

Сред бъркотията от гласове, въпроси и отговори Райън слезе малко сковано от седлото. Остана до конете, хванал в една ръка юздите, и огледа с добре прикривано любопитство хората, които се тълпяха около София. При това в очите му се наби една блестяща руса грива, която се възвисяваше над всички други и буквално съсредоточаваше върху себе си слънчевата светлина.

Дори като мъж той трябваше да признае, че имаше насреща си изключително красив екземпляр от собствения си пол. Строен, горд, с благородни, фино издялани черти, които бяха достатъчно твърди и остри, за да не изглеждат женски.

Очите им се срещнаха и Райън изведнъж разбра, че това беше благородникът, който в Нормандия се беше сбогувал така нежно със София.

Годеникът й? Тя никога не говореше за него и отминаваше с мълчание всяка забележка по негов адрес. Райън беше изтълкувал това като стремеж да скъса с миналото, но кой нормален мъж би се отказал от жена като София? Само някой глупак или безумец — а младежът насреща му не изглеждаше нито едно от двете.

Райън видя как лицето на русия рицар помръкна. Сиянието бе заместено от особена смесица от недоверие и бдителност, с които умният мъж винаги посреща чужденеца, навлязъл в неговата територия. Трябва да мине време, докато прецени дали новодошлият е приятел или враг.

Тя не ти е враг, но аз съм! — премина през главата на Райън. — Готов съм да заложа и без това нарушеното си душевно спокойствие, за да бъда на твоето място! Готов съм да те убия без ни най-малко угризение на съвестта, ако това се окаже единственият изход… Глупави фантазии на наивен хлапак, а не сериозни мисли на зрял мъж! Той се овладя с обичайната си строгост и се постара да си възвърне нормалното спокойствие. Но това не му се удаде напълно, тъй като само след минута се озова срещу най-прекрасните теменужени очи, които беше срещал по широкия свят.

— Нямате представа какво означава за мен, че доведохте дъщеря ми вкъщи жива и здрава, сеньор! — проговори лейди Лилиана и огледа изпитателно прашния, но силно впечатляващ млад мъж, който стоеше между двата коня.

Без да иска, тя го сравни с нервния расов жребец, който през цялото време потропваше с копита. Бдителен, тъй като се намираше в непозната обстановка, но неоспоримо силен и внушителен. Овладян, сдържан, почти отблъскващ, но под студа се усещаха темперамент и огън.

Райън сведе глава в съвършена елегантност и проговори спокойно:

— За мен е чест да ви направя тази услуга, господарке на Хоукстоун.

София неспокойно местеше поглед от единия към другия. Усети как ръката на майка й се сключи по-здраво около пръстите й и бързо се отдръпна. Боеше се от способността на лейди Лилиана да чете чуждите мисли и се извърна, за да скрие лицето си. Едва тогава забеляза човека, когото най-малко бе очаквала да види в Хоукстоун.

— Джъстин д’Амонсек!

Първият й импулс беше да избяга, но ръката на гърба й я върна в действителността. Райън застана зад нея и я спря. Погледът й потърси неговия и потъмня от острия, синкаво светещ лед на недвусмисленото предупреждение. Тя изпъшка и чу поканата на майка си като през дебела стена.

— Заповядайте вкъщи, моля ви!

Под вещото ръководство на лейди Лилиана редът в къщата бързо се възстанови. Отведоха конете в оборите, слугите бяха изпратени да си вършат работата. Райън Фицджордж получи разхладителна напитка за добре дошъл и бе настанен в разкошно украсен стол в голямата зала на вилата.

София седна на тапицирана пейка до майка си, а до нея се настани възрастна матрона, която очевидно заемаше важен пост в къщата. Около тях се наредиха три възхитителни млади момичета, едно нетърпеливо момче и норманският рицар, чието присъствие Райън усещаше като остро камъче в ботуша. Останалите се стараеха да не се натрапват, но броят на лицата, които имаха спешна работа наблизо, растеше с всяка изминала минута.

— Изглеждаш бледа и уморена, мила — установи загрижено дамата и потърси по лицето на дъщеря си следи от преживяното. В този миг едва сдържа уплашения си вик, но по лицето й не се отрази нищо. Беше се опасявала от промени, но не очакваше те да са толкова дълбоки и страшни.

— Пътуването ни беше изморително. — Райън спести на София усилието да отговори. — Може би ще позволите на дъщеря си да си отпочине. Мисля, че това е спешно необходимо. През това време аз ще бъда на ваше разположение и ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Прав сте. — Господарката на Хоукстоун кимна замислено и се обърна към дъщеря си: — Върви със сестрите си, мила. Аз ще дойда по-късно. Ауди ще се погрижи за теб. Всичко е наред, вече няма от какво да се страхуваш.

София не посмя да възрази. Отново избягна погледа на Джъстин и стана. Изведнъж в съзнанието й изникна последното споменато име.

— Ауди? — попита невярващо тя.

Майката кимна.

— Бедното момиче още се обвинява, че те е изоставило. Едва успяхме да го убедим, че не носи вина за случилото се.

— Ауди е жива? — София все още не можеше да повярва. — Как е възможно? Как е успяла да се спаси?

— Направила е онова, което и ти е трябвало да направиш — отговори спокойно лейди Лилиана. — Останала е в кабината на капитана.

— Но нали корабът е потънал! — не се успокояваше София.

Майката поклати глава.

— Корабът бил много зле повреден, но за разлика от другите два съда, тръгнали към Англия от Кале, успял да се добере до най-близкото пристанище. С изключение на няколко нещастни пътници и теб всички са живи и здрави. Но ти би трябвало да знаеш това!

София погледна към Райън, разтърсена до дън душа.

— Не знаех — пошепна дрезгаво тя. — Никой не сметна за нужно да ми каже…

Това беше най-страшното, смъртоносно предателство. Райън нарочно я бе оставил да страда. Имаше ли нужда от още доказателства, че той нямаше сърце? Тя му обърна гръб и се запъти с тежки, влачещи се крачки към вратата. Всичко свърши. Окончателно.

— Какво се случи?

— Бихте ли ни разказали къде беше София и как я намерихте?

Тя чу въпроса на майка си, следван непосредствено от въпроса на Джъстин. Избяга, преди да чуе гласа на Райън. Не искаше да го види никога вече, не искаше да го чува, камо ли пък да го обича!

До този последен, отчаян миг тя се беше надявала, че ще запали искрица чувство в ледения блок, който любимият й носеше в гърдите си вместо сърце. Сега знаеше, че не е успяла.