Анет Бродрик
Сътворено в рая (5)

Пета глава

В понеделник сутринта Брант вече работеше в кабинета си, когато на бюрото паднаха два билета. Вдигна поглед и видя пред себе си Джей Ка.

— Впечатлен съм колко добре си съумял да обясниш нещата на Денис — заяви той с официален тон. — Това изключително улесни съвместното ни прекарване на уикенда. Денис накара да ми предадат, че е получила ужасно главоболие по време на разходката и не е в състояние да слезе за обяд.

— Би ли ми обяснил какво означава това? — Намръщен, Брант ги взе. Бяха за някакъв мюзикъл.

— Денис ще те очаква в шест часа. Запазена е маса за вечеря в шест и половина. Представлението започва в осем и четвърт.

— Сигурен ли си, че точно днес тя очаква да отидем заедно на вечеря, а после на някакво представление?

— Напълно.

— Знаеш ли, Джей Ка, започвам да изпитвам все по-голямо недоверие към думите ти.

— Брант, дай й възможност да свикне с мисълта, че ще се омъжва. Междувременно трябва да я придружаваш на театър, симфонични концерти… Денис обича да ги посещава.

— Симфонични концерти? Аз? Как ме виждаш? През живота си не съм стъпвал в театър или на концерт…

— Моите поздравления! — Джей Ка тръгна към кабинета си. — Довечера в шест — допълни, без да се обръща.

 

 

Денис трудно можеше да си представи, че ще ходи с Брант Малоун на музикална комедия. Този човек явно не умееше да се смее. Ако искаше да бъде искрена докрай, трябваше да признае неловкостта си след провалилата се с гръм и трясък среща в съботния ден. И как бе редно да се държи с мъжа, за когото би следвало да се омъжи по настояване на собствения си баща?

— Та аз изобщо не смятам да се омъжвам! — обяви на всеослушание тя в празната спалня.

Бракът е нещо толкова интимно! Никога не беше възприемала мисълта, че ще сподели живота си с мъж, сякаш се плашеше от близостта му — физическа и емоционална.

Можеше ли някога да почувства близък Брант Малоун? Та той бе толкова сдържан, отчужден! Не си представяше как двамата ще седнат да обсъждат семейните проблеми.

Баща й каза, че притежава отлични качества да ръководи една компания. Находчив и проницателен. Вероятно тези качества задоволяваха напълно Джей Ка, но бяха ли достатъчни за спътник в живота? Съмняваше се.

Чу звънеца и видя от площадката, че Мортън пропусна в преддверието Брант. Беше се подстригал и това му придаваше безупречен вид. Бе облечен в черен официален костюм.

Тя заслиза по стълбите и погледите им се срещнаха. Сякаш за миг в очите му припламна някакво чувство. Може би топлота? Или любопитство? Не беше сигурна. Бе всичко друго, но не и безразличие. Протегна ръка и се усмихна дяволито:

— Ти си истински храбрец, господин Малоун! Не те е страх да се появиш отново тук. А знаеш, че семейство Робъртс ще продължи да злоупотребява с твоето търпение и добрина.

— Май че е така… Готова ли си да тръгваме?

— Готова съм.

Той постави ръка на кръста й и я отведе до паркираната отпред кола. Отвори вратата и й помогна да се настани. Изминаха десетина километра и Денис трябваше да се примири с факта, че кавалерът й няма намерение да поднови разговора. Ако не искаше да прекара в мълчание цялата вечер, налагаше се да поеме инициативата в свои ръце.

— Искам да ти се извиня за поведението си в събота — внезапно наруши мълчанието тя.

— За какво се извиняваш?

— Постъпих невъзпитано, като те зарязах съвсем сам на обед.

— Е, все някак си успях да го преживея.

— Искам да знаеш, че обикновено не се държа така.

— Сигурно. Но не всеки ден ти се е случвало да разбереш, че ще се омъжваш за човек, когото изобщо не познаваш.

— Надявам се, не те засегнах, като казах, че нямам намерение да се омъжа за теб.

— Ни най-малко.

— Вместо да правя сцени на баща си за излизането ми с теб тази вечер, реших да приема, за да обсъдим въпроса.

— Какъв въпрос?

— За нашето неженене.

— А, разбирам…

— Признавам, мислих доста. Стигнах до заключението, че трябва да убедиш татко в нежеланието си да ме вземеш за жена и с това нещата да приключат.

— Може би това ще те обиди, ала вече се помъчих да го сторя. За съжаление, ударих на камък!

— Просто бих искала да знам защо татко се е вкопчил в тази мисъл… Глупаво е да смята, че се нуждая от пазач в стаята си. Винаги мога да си взема доберман.

— Напълно съм съгласен с теб. Това опростява нещата.

— Чувствам се по-спокойна, че постигнахме съгласие и разбирателство помежду си!

— Аз пък не мисля, че беше трудно да се разберем. Трябва обаче да съумеем да убедим и баща ти.

— Това не ме тревожи особено — каза поверително Денис. — В крайна сметка татко винаги отстъпва, когато твърдо се противопоставям на нещо.

— Нямаш представа с какво облекчение чувам тези думи! — Брант кара мълчаливо известно време после попита: — И така, какво желаеш сега?

— Не те разбирам…

— За тази вечер. Все още ли държиш да вечеряме заедно и после да отидем на театър?

— Само ако ти искаш.

— Все пак се налага да хапнем нещо… — каза колебливо Брант след малко, — освен това имаме и билети…

— Не те виждам като зрител на музикална комедия, Брант.

— Човек се учи докато е жив, Денис.

Шеговитите им думи разведриха атмосферата и когато влязоха в ресторанта, двамата бъбреха като добри приятели. Денис успя да подхване разговор за новата му длъжност. Интересуваше се как се справя с нещата.

Неусетно той сподели някои от най-трудните случаи, с които се беше сблъсквал.

Денис го наблюдаваше внимателно. Меката светлина на свещите подчертаваше силните, скулести черти на лицето му. Как беше допуснала мисълта, че очите му са безизразни? Та те искряха и припламваха докато говореше, и тя почувства топлината на живия му поглед.

Даде си сметка, че този мъж не ще приеме никога онова, което не е спечелил със собствен труд. Каквато и причина да налагаше съгласието му да се оженят, той не преследваше пари или обществено положение. Не знаеше защо бе толкова сигурна в преценката си, но никой не беше в състояние да я разубеди.

Денис се смееше с удоволствие на забавното му остроумие. С изненада призна голямата си грешка, когато бе помислила, че е лишен от чувства за хумор.

Брант харесваше смеха й. Откри учуден, че чака с нетърпение да чуе нежния му звън, невинен и гальовен, като звука на хиляди камбанки, разлюлени от палавия вятър.

Влязоха в театъра малко преди започването на пиесата. Може би причината бе във веселото им настроение от ресторанта, но и двамата я намериха много забавна. Кискаха се от сърце на бликащия хумор и от време на време разменяха погледи, за да се убедят, че присъствието на другия засилва удоволствието от представлението. Денис искрено съжали, когато завесата се спусна за последен път.

— Да тръгваме към вас… — предложи Брант, когато се настаниха в колата.

Сенките от уличните лампи скриваха изражението на лицето му, а тонът му беше подчертано неутрален.

— Като че ли не ми се прибира още, а на теб? — призна Денис.

Брант се обърна. Докосна с опакото на ръката си гладкия сатен на бузата й и нежно я потърка с кокалчетата на пръстите.

— И на мене не ми се прибира… Какво би искала да правиш?

Денис почувства, че това докосване й пречи да се съсредоточи.

— Знам едно местенце, където свирят приятна, тиха музика — каза тя и го погледна неуверено. — Обичаш ли да танцуваш?

— Откривам все нови и нови неща, които ми харесват, когато съм с теб! — Обърна длан и я положи внимателно върху бузата й.

Гледаше го като хипнотизирана, когато бавно се наведе към нея. Без никакво усилие можеше да се измъкне назад, защото ръката му едва я докосваше. Неочаквано светлината падна върху лицето му и тя съзря очите, които я приковаваха с тайнствен блясък.

Нежно и леко устните му се доближиха до нейните, сякаш се бояха да не помрачат магията на мига. Денис вдъхваше уханието на одеколона, напомнящ свежия аромат на борови гори и океански бриз, на свобода и дива природа. Почувства нарастваща възбуда, която се разля по тялото й, сякаш докосването му бе освободило малки електрически заряди, закътани дълбоко в най-скришни места.

Тя не можеше да разпознае симптомите на новото усещане, защото никой досега не беше успявал да го разбуди. Преди два дни целувката му бе посвещаване в непознат за нея свят — светът на чувствената наслада. Ръцете й сами посегнаха нагоре, искаха да го докоснат, да усетят близостта му. Устните й покорно се отвориха и тя обви с ръце врата му.

Колко добре се чувстваше в прегръдката му! Колко сигурна! Всичко останало изчезна — баща й, планове му за женитба, различията между нея и Брант, фактът, че и двамата не искаха да се обвързват.

С усилие на волята той се изправи и устните му неохотно се откъснаха от нейните. Видя дългите, гъсти ресници, които бавно се повдигнаха и странните очи, обагрени в златисто, опитващи се да възприемат действителността.

— Къде е мястото, за което спомена преди малко? — попита Брант с дрезгав глас.

Денис отдръпна ръцете си от шията му, изненадана, че бе посмяла да го притисне толкова близко до себе си.

— Ами… Знаеш ли, трябва да излезем на магистралата… После да тръгнем към центъра на града. — Отпусна се назад, усещайки, че не й достига дъх да продължи.

Брант запали колата и завъртя кормилото. Протегна ръка и я задържа върху нейната.

— Радвам се, че сме заедно тази вечер.

— И аз се радвам…

— Често ли излизаш?

— Не много.

— Баща ти спомена, че нямаш приятел. Не разбирам защо.

— О, все не ми стига времето! Цял ден съм в болницата, а вечер бързам да се прибера у дома.

— И никога ли не си мислила да се омъжиш някой ден, да създадеш семейство?

Тя не знаеше какво да отговори. До миналата събота, подобна мисъл твърде рядко се прокрадваше в главата й. А от онзи ден, дори за миг не преставаше да мисли за това.

— Не знам… А ти замислял ли си се за съпруга и семейство?

— Не!

— Звучи доста непреклонно!

— Някои мъже не са създадени да се въртят на топло край домашното огнище. Аз съм от тях.

— И въпреки това се примири, че ще се ожениш за мен.

— Не можех да избирам.

— Продължаваш да го твърдиш, обаче съм убедена, че всеки има възможност да избира.

— Добре. Да кажем тогава, че останалите възможности просто не ми допадаха.

— Колко мило от твоя страна! — Заразителният й смях изпълни колата. — Значи си избрал най-малката от всички злини!

— Нещо такова — засмя се Брант.

— Наистина се радвам, че не стигнахме дотам. Предпочитам да си мой приятел, отколкото съпруг.

— Благодаря за откровението.

— Това определено беше комплимент. Смятам, че можеш да ме разбереш. Тази вечер спечелих един приятел, това е всичко.

— Разбирам те отлично. И знай — винаги, когато имаш нужда, можеш да се обърнеш към мен.

— Благодаря ти. — Денис повдигна сплетените им пръсти към бузата си и я потърка леко.

Откриха заведението, което препоръча Денис, и влязоха. В полумрака видяха малки маси, пръснати около дансинга. Негърско трио тихо свиреше бавни мелодии. Плътно прилепени, на дансинга танцуваха няколко двойки.

Веднага щом момичето прие поръчката, Брант протегна ръка към Денис и я изведе на дансинга. Притисна я до себе си и бавно я залюля в провлечения ритъм на музиката. Тя не обичаше да танцува толкова близко до партньора си. Или поне така беше досега. Но Брант я водеше уверено и тя се отпусна, като с лекота следваше стъпките му.

— Танцуваш много добре, Брант.

— Не знам какво щеше да кажеш, ако беше предложила да отидем в дискотека. Талантът ми като танцьор е ограничен.

— Вътрешният глас ми подсказва, че не ще да си живял като отшелник през всичките години. Не си ли имал по-особен роман?

Притисната до него, почувства напрежението, което за миг изопна мускулите му. Как съжаляваше, че не умее да подбира думите си. Опитваше се да бъбри неангажиращо, за да не мисли за възбуждащото тяло, прилепено до нейното.

— Не — отвърна кратко той.

— Все пак не вярвам, че всяка нощ си седял кротко сам в къщи — помъчи се да продължи някак закачливо и безгрижно тя. Усети как напрегнатото му тяло постепенно се отпуска.

— Колкото и да ти е чудно, голяма част от светските ми прояви бяха свързани с работата. Често на вечеря, на чашка или на дансинга съм се добирал до някои от най-ценните сведения в кариерата си.

— Мога да се обзаложа, че не лъжеш, господни Малоун — усмихна се предизвикателно Денис. — Няма жена на тоя свят, която сама да не ти каже абсолютно всичко, което те интересува!

— О, Денис, ти си направо изключителна! — изрече той през смях.

Мелодията свърши и музикантите се оттеглиха да си починат. Брант и Денис седнаха на масата. Някаква своенравна нужда да го опознае по-добре я подтикна да го запита:

— Бил ли си влюбен?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото за мен ти си една пленителна загадка. Толкова замислен, толкова тайнствен… Мъж с минало, който мрази въпросите.

— Доколкото мога да забележа, последното едва ли те притеснява.

— Само когато отказваш да ми отговориш.

— Явно приличаш на баща си повече, отколкото съм мислел.

— Май не го казваш като комплимент.

— Знаеш ли, намирам, че баща ти не е чак толкова лош. Не възприемам методите му, но старецът е постигнал много. Постоянно се сблъсквам с негови ходове, които не престават да ме изненадват. Мозъкът му е като капан. Улавя мигновено чуждите слабости и знае как да ги използва.

— И с тебе ли постъпи така?

— Мислиш ли, че съм уязвим?

— Не, ако се съди по външността ти, едва ли имаш слабости. Имам чувството обаче, че си уязвим в любовта. Ако обичаш, би направил всичко, каквото и да ти струва, и в това е слабостта ти.

— Тук грешиш. Не мога да правя всичко, когато обичам. Затова се научих да не обичам никого. По-сигурно е за околните. — Брант се изправи. — Какво ще кажеш да потанцуваме?

Отидоха на дансинга и известно време танцуваха мълчаливо.

— Какво, да не свършиха въпросите? — прошепна в ухото й той.

— Край на въпросите! Обръщам гръб на миналото. За мен съществува само „сега“ и „тук“.

— Чудесна философия! Горещо я препоръчвам!

Денис се носеше в ритъма на музиката, щастлива, че е в прегръдката му.