Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rapture’s Fury, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Мечкуева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 90гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Анет Бродрик. Сътворено в рая
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1992
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954–11–0022–8
История
- —Добавяне
Десета глава
Студът събуди Брант и той потърси завивките. Ръката му докосна бедрото на спящата жена и тя отвори очи. Стаята тънеше в полумрак.
Светлината от банята очертаваше силуетите на предметите. Брант погледна часовника — наближаваше полунощ.
— Май че забравихме да хапнем… — измърка сънливо Денис.
— Не исках да те будя…
— Не си ме събудил. Стържещият стомах ми напомни, че не сме вечеряли. — Тя се опъна и голата й гръд го докосна съблазнително.
От много време насам не се бе чувствал толкова отпочинал. Струваше му се естествено, че Денис лежи до него. Ръката му се плъзна по изящното очертание, което образуваха ребрата, талията и бедрата.
— Според теб, кога Мортън е разбрал, че няма да слезем на вечеря? — попита Брант.
— Нямам представа. Мислиш ли, че ще го заварим долу да чака, за да ни сервира?
— Съмнявам се. Мортън ми се вижда доста схватлив. Навярно отдавна се е досетил, че сме решили да се посветим на други занимания…
— Хм…
— Какво би трябвало да означава това „хм“?
— Че наистина сме открили по-интересни занимания…
Той се надигна на лакът и я погледна. Краката им останаха преплетени.
— Съжаляваш ли?
— Приличам ли ги на човек, който съжалява?
— Имам чувството, че съм се възползвал от теб.
— Разрешавам ти да се възползваш от мен колкото и когато пожелаеш — заяви тя.
— Как успяваш да правиш най-похотливи намеци с тон на светска дама?
— Все някога се налага да покажа, че все съм научила нещо за толкова години по частни училища и колежи… — Прекара пръсти по гърдите му. — Не си ли гладен?
— Ти наистина си ненаситна!
— Имах предвид гладен за храна…
— О, да… Май съм гладен. Да позвъним ли на прислужничката?
— Имам по-добра идея. Смятам да сляза долу и да ограбя хладилника…
— Не е ли по-добре да слезем заедно?
Прокраднаха се на пръсти като конспиратори. Запалиха лампата, чак когато се добраха до кухнята и плътно затвориха вратата. Както винаги, хладилникът бе претъпкан с вкуснотии. Наредиха храната върху огромен поднос, взеха бутилка вино и две чаши и с котешки стъпки се върнаха в спалнята.
Денис прихна да се смее.
— Божичко, никога не съм се забавлявала така! Сега разбирам, че най-много ми е липсвало другарче за лудориите.
Брант се ухили. Каква картинка беше само! С разчорлена коса, с боси, стройни крака, разпалващи въображението с пресния спомен за блаженството, което даряваха.
— Сега вече си имаш другарче за лудориите!
Сложиха подноса на малката масичка и се нахвърлиха върху храната. Спираха колкото да разменят някоя хаплива закачка. Най-сетне Денис засити глада си.
С доволна въздишка се облегна в креслото. Съзря кревата на Брант в другия край на стаята и попита:
— Ще възразиш ли, ако помоля Мортън да махне другото легло?
— Зависи къде предвиждаш да спя… Доколкото си спомням, уговорката с Джей Ка беше да не се отделям от теб.
— Възнамерявам да те държа доста близо до мен… Ако трябва да бъдем точни, в леглото си.
— Как бих могъл да отхвърля подобно предложение!
— Брант, съжаляваш ли за тази вечер?
— Не, щом ти не съжаляваш!
— Креватът, който наредих да сложат, беше последен опит да защитя гордостта си. Но тя е лош партньор в леглото.
— Дано да е така! Надявам се моята компания да се окаже по-приятна.
Денис стана и отиде до креслото му.
— Едва ли „приятна“ е най-точната дума, с която бих описала компанията ти. — Наведе се и лекичко го захапа по ухото.
Брант потрепери. Прегърна я и я сложи на коленете си.
— А каква дума би употребила? — Устните му потърсиха пулсиращата вена на шията й. Нежно я докосна с език.
— Намирам, че си въодушевяващ, опияняващ, вдъхновяващ, възбуждащ, наелектризиращ… Способен си да спреш ударите на сърцето, да оставиш човек без дъх…
— Имаш право — засмя се Брант. — След всичко това, едва ли можеш да се чувстваш особено приятно… — Изправи се, без да я изпуска от прегръдката си. — Готова ли си за втория урок, мила?
— Искаш да кажеш, че има още?
— Да кажем, че съществуват интересни вариации на основната тема. Човек може да импровизира, да видоизменя някои елементи според настроението си…
Положи я внимателно върху широкото легло и легна до нея, като изхлузваше от плещите си халата. Денис го бе изпреварила с робата. Той притисна голото й тяло до своето.
— Още ли те боли ръката? — Тя потърка нежно рамото му.
— Малко…
— Я да видим какво мога да сторя за нея!
Преди Брант да възрази, тя прехвърли единия си крак и, като го възседна, започна да масажира мускулите на рамото и на гърдите.
— О, Денис…
— Какво има?
— Иска ми се да вярвам, че обикновено не правиш масажи в този вид.
— Обикновено не.
— Радвам се да го чуя.
— Старая се да не свалям дрехите си.
— Стараеш се? Искаш да кажеш, че трудно ти се удава? — В гласа му прозвучаха гневни нотки, които я разсмяха.
— Трябва да призная, че досега пред мен не е възниквал подобен проблем. Може би предпочиташ да облека нещо?
— А, не и за моя сметка! — Извърна се и докосна голата й гръд.
— Човек трябва да се отпусне, когато го масажират…
— Как да се отпусна, като съм толкова близо до нещо, което ми доставя върховна наслада?
— Мисли за мен като за професионалист!
— Опитвам се. Но все нещо ми напомня, че си моя жена и в момента второто надделява.
— По-добре ли е рамото ти?
— Повярвай, никога не съм го чувствал по-добре! — Гласът му прозвуча като страстен стон. — Разрешено ли е вече да те пипам?
Преди да му отговори, обви с ръце талията й и леко я повдигна, докато устните му намериха зърното на гърдата й. Денис тихо изстена и Брант спря.
— Боли ли те? — прошепна той.
— Не… — Гласът й едва се чуваше.
Без да се бави, Брант поднови влудяващите си милувки, които караха всяка частица от тялото й да тръпне от блаженство. Като не откъсваше устни от гръдта й, той легна по гръб, за да проникне отново в парещия извор на насладата.
През следващите часове Денис премина сбит курс по опознаване на сладострастните страни на собствената си природа. Брант не преставаше да се учудва на ентусиазма, с който ученичката му приемаше уроците, и на изобретателните отговори, с които удостояваше любовната игра…
Накрая, изтощен, той заспа в прегръдката й. Денис завинаги бе влязла в живота му, бе станала неделима част от него…
Беше почти пладне, когато Денис и Брант слязоха в столовата. Джей Ка отдавна бе привършил закуската и четеше в кабинета. Палавите, закачливи нотки в гласа на Денис и плътният, боботещ смях на Брант го накараха да наостри уши. Никога не беше чувал Брант да се смее така.
Често си задаваше въпроса бил ли е някога щастлив? Папката със сведенията не можеше да отговори.
Джей Ка тръгна към трапезарията. Намери младоженците да пълнят чинните си с апетитните ястия, оставени от Мортън.
— Добро утро! — В гласа му прозвучаха закачливи нотки.
— Добро утро! — отвърнаха му в един глас.
— Чудесен ден — опита да продължи разговора той.
Погледнаха едновременно към огромните прозорци на трапезарията, по които барабанеше есенният дъжд.
— Така ли смяташ? — попита подозрително Денис.
— Разбира се, ако си решила да не си подаваш носа навън.
Не му убягна краткият, многозначителен поглед, който размениха, и леката руменина, покрила страните на дъщеря му.
— Ще възразите ли, ако ви правя компания с чаша кафе?
— Ни най-малко — отвърна Брант с щастлива усмивка.
Двамата седнаха един до друг на масата. Джей Ка се настани срещу тях и каза:
— Следобед Каубоите играят срещу Гигантите… — Изчака, но не последва никаква реакция. — Ще дойдете ли с мен на мача?
— Друг път, Джей Ка, с Денис имаме планове за днес… — каза Брант и размени с жена си бегъл поглед.
Не беше трудно да се досети за естеството на плановете им по лекото смущение, изписано върху лицето на Денис. По всичко личеше, че може да забрави тревогите си за бъдещи наследници.
През следващите седмици атмосферата в компанията и вкъщи осезаемо се промени. Най-сетне Джей Ка почувства, че в света настъпва мир и ред.
Даже Каубоите печелеха всеки мач и той предричаше наляво и надясно, че ще завоюват Суперкупата.
Искрено се радваше на промяната у Брант — изглеждаше спокоен, смееше се.
В компанията работеше за десет души. Някои от решенията му по възникнали проблеми бяха направо блестящи. Те правеха силно впечатление на опитния бизнесмен, макар че едва ли щеше да го признае открито.
Отношението на Денис към него също се промени. Наистина, нямаше я предишната им близост, но трябваше да се примири. Сега Брант заемаше най-важното място в живота й.
Джей Ка можеше спокойно да остави природата да върши своето…
Денис не помнеше да е била по-щастлива. Брант се отпускаше и ставаше все по-спокоен. Държеше се нежно и внимателно. Щом намереше минутка свободно време в службата, звънеше, само за да й каже, че мисли за нея. Прибираше се рано, за да бъдат заедно колкото може по-дълго.
Една вечер пътуваха с колата към Далас.
— Брант, съвсем не беше нужно да ми носиш цветя — каза Денис. — Все пак много ти благодаря, наистина са прекрасни!
— Радвам се, че са ти харесали. Напомнят ми за теб — ярки, красиви, щастливи, свежи.
— Такава ли изглеждам?
Брант хвана нежно ръката й и я постави върху крака си.
— Ти си всичко, за което съм мечтал. Все още не мога да повярвам, че си истинска.
— О, не се съмнявай, съвсем истинска съм! — каза тя и леко го ощипа по бедрото.
— Освен това не съм свършил с ухажването, прекъснато от нашата сватба.
Денис почувства как здравите му мускули се стягат при допира на топлата й длан и се усмихна.
— Значи сега ме ухажваш?
Брант кимна, без да обърне глава.
— Толкова много неща искам да направя за теб… С теб… — Погледна я и намигна. — И на теб, разбира се.
Денис плъзна ръка няколко сантиметра по-нагоре и усети тръпката, която премина по тялото му.
— Ако не спреш да масажираш бедрото ми, да знаеш, че ще си виновна за пътната катастрофа! — Денис бързо отдръпна ръката си. Усмихнат, той я хвана в едрата си длан, преплете пръсти в нейните и продължи: — Кой би повярвал, че Джеферсън Калхоун Робъртс е способен да създаде такава възхитителна и нежна дъщеря?
— Още ли му се сърдиш?
— Как мога да му се сърдя? Ако не беше решил да се намеси в живота ни, никога нямаше да те срещна!
— Не е нужно да му го съобщаваме. Иначе ще има да повтаря докато е жив, че идеята за брака ни е негова.
Засмяха се. Съвместният им живот бе пълен с радост, смях, удоволствия. Брант не искаше да мисли за деня, когато Денис щеше да загуби баща си. Надяваше се, че ще успее да запълни празнотата в живота й.
Късно същата вечер двамата лежаха изтощени сред смачканите чаршафи, ням свидетел на бурните им занимания. Колкото и често да се любеха, Брант сякаш не можеше да се насити на нежността и топлотата, с които го даряваше жена му. Денис бе всеотдайна, готова винаги да участва в любовните игри.
— За какво мислиш? — попита тя.
— Защо си толкова сигурна, че мисля за нещо?
— Бръчицата между веждите ти…
— О, така ли?
— Ще ми кажеш ли?
— Нищо особено, мислех си за нас.
— За нас?
— Каква необичайна двойка сме…
— Ако питаш мен, ние сме чудесна двойка!
— Може би…
— Може би?
— Може би просто се наслаждаваш на неподозираната чувственост, която започваш да откриваш у себе си…
— Нима мислиш, че би могло да бъде същото с друг?
— Може би…
— Господин Малоун, понякога си отвратителен! — Очите й гневно заблестяха.
— Радвам се да го чуя. Бях започнал да мисля, че съм съвършен.
— Никога ли не ти е минавала мисълта, че всичко, което правя, е, защото те обичам?
Ето, най-сетне го каза! Усмивката му изчезна, а лицето му застина в безизразност, която я бе измъчвала толкова дълго.
— Не казвай това! — произнесе той много тихо.
— Защо не? Това е истина — успя да промълви Денис.
— Никога не съм искал от теб да ме обичаш.
— Знам, но изборът е мой.
— Не ми трябва любовта ти!
Денис се помъчи да потисне разкъсващата болка, която й причиниха думите му.
— Брант, искаш или не, любовта ми е твоя. Това не трябва да те безпокои. Просто ти я давам. Не чакам отплата. — Наведе се и нежно докосна устните му. — Приеми я като подарък — от мен за теб. Без обвързване и без задължения.
Погледна я втренчено. Лицето му остана непроменено.
Денис усети, че сърцето й ще се пръсне. Тогава той я привлече към себе си и я целуна дълго, с непозната, дива страст, докато тя забрави горчивината от думите му.
Беше в обятията му и той я желаеше. Това й стигаше. Щеше да моли Бога, един ден да спечели обичта му. Може би някога… Ако пък не, сърцето й преливаше от любов за двама.
Брант лежеше буден.
Контролът над собствената му съдба все повече му се изплъзваше. През отминалите пет години успя да изгради надежден пристан, но той изчезна, когато Джей Ка стъпи с подкован ботуш в живота му. Всичко се промени.
Накрая умората взе връх и той потъна в неспокоен сън. Мислите, които го измъчваха, успяха да изровят дълбоко скрити спомени. Кошмарът, преследвал го години, изплува в подсъзнанието му.
… Отново вървеше по тясната алея под прикритието на нощта. Видя увисналата дървена врата, зад която започваше паянтовото стълбище. Съзнаваше опасността, дебнеща зад нея, но нямаше друг избор.
Трина се нуждаеше от помощта му. Качваше се, притиснат до стената. Етаж след етаж. До последния… Вратата в дъното на коридора бе леко открехната.
Изпита болка, отвращение, безнадеждност — знаеше, че идва късно… Не искаше да продължи нататък, но трябваше. Бутна вратата, тя бавно се отвори и видя…
— Трина!
— Брант! Събуди се! Сънуваш кошмари!
Той с мъка се отскубна от неописуемия ужас, който заплашваше да го унищожи. Отвори очи. Бледата луна озаряваше лицето на Денис.
— Добре ли си, Брант?
Кошмарът бавно се стопи в мъглата на миналото. Хвана с ръце лицето си и усети потта, избила от спомена за преживяната мъка и ужас.
— Да, добре съм… — Седна в кревата, като продължаваше да притиска с длани лицето си.
Денис го погали по раменете и гърба. Почувства стегнатите от напрежение мускули.
— Често ли сънуваш кошмари?
— Не, слава богу!
Денис се наведе и го целуна. Усети как той постепенно се освобождава от напрежението.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попита тя.
Брант погледна угриженото й лице, помилва разпилените по раменете къдрици.
— Ти вече правиш. Защото си до мен Денис, не исках да те будя, извинявай! Сънувах този кошмар почти всяка нощ, но напоследък мислех, че съм се освободил от него.
Тя се помъчи да пропъди гнетящите я мисли. Стигаше й, че сега е с него и може да го обича. Нямаше право да се меси в миналото му, трябваше да уважава неговите чувства.
Опита да заспи, но в главата й кръжаха объркани мисли. В кошмара си той бе извикал едно име и то още ехтеше в стаята. Коя бе Трина? Какво място заемаше в живота му?
Стори й се, че са минали часове, когато Брант се обърна. Разбра, че и той е буден. Трябваше да го попита…
— Брант…
— Да?
— Коя е Трина?
Той мълча толкова дълго, сякаш никога нямаше да й отговори. Мъката в гласа му, когато извика името, пронизваше собственото й страдание. Щеше да го разбере по-добре, ако знаеше, че любовта му е отдадена на друга. Но коя бе тя, къде се намираше?
— Трина е част от миналото ми, Денис… Мислех, че съм го погребал и забравил. Но животът е по-сложен, отколкото си мислим. В душата си винаги носим частица от миналото. Поне аз… Предполагам, че искаш да познаваш по-добре мъжа, с когото си обвързала живота си… — Направи пауза, като че ли се мъчеше да събере мислите си. — Останах съвсем сам, когато бях на десет години. Трябваше да оцелея. Джейк ме приюти и се грижи за мен, докато не го убиха. Отново останах съвсем сам…
Думите му бяха пропити с мъка. С рязко движение той отметна завивките и се изправи. Нервно започна да крачи из стаята.
— Скитах се на длъж и шир, срещах всякакви хора… Накрая бях привлечен на държавна служба, за която никъде не пише… Обучиха ме добре. Казваха, че съм един от най-добрите… Защото не се страхувах от нищо, даже от смъртта. — Седна на края на леглото и разсеяно хвана ръката й. — Непрекъснато ме местеха, никога не се задържах дълго на едно и също място. Бях във Франция, Германия, Италия, Швейцария, Белгия… Нямах дом. Нямах семейство. Нито приятели. Не исках нищо.
Замълча. Стисна ръката й толкова силно, че Денис прехапа устни да не извика от болка.
— Така изминаха десет години. По техните стандарти действах много успешно. Не ме интересуваше какво правя или къде ме пращат. — Погледна изненадан ръката, която стискаше. Изправи се и отиде до прозореца. Зарея поглед в нощната тъма. — Тогава срещнах Трина…
Денис долови нотките на нежност и топлота в гласа му, когато произнесе името. Усети как сърцето й спира, но твърдо бе решила да чуе истината, която Брант искаше да сподели.
— Трина работеше в същата служба, но по други причини. Беше родена в Източна Германия. Била на осем години, когато пред очите й избили цялото й семейство. Заклела се да се бори срещу убийците, докато е жива. — Брант се откъсна от прозореца и пак застана до леглото. — Имаше много общо в нашето детство и то ни свързваше. Виждахме се рядко, задачите често ни разделяха задълго. Но всеки миг, когато бе възможно, прекарвахме заедно. Трина бе първото хубаво нещо в живота ми. Не искаше да получава нищо… Само да дава… Даде ми всичко, което притежаваше, накрая ми даде живота си… — Брант отново закрачи. — Не си направиха труда да ми съобщят за хайката, организирана от противниците ни, за моето залавяне. Вместо това, хората, които ръководеха дейността ми, решили да я използват, за да нанесат ответен удар и да пипнат онези, които се опитваха да ме хванат жив. Използвали Трина за примамка… — Гласът му се задави от вълнение. — Разбира се, взели всички мерки за сигурността й. Самата тя съзнавала отредената й роля и ясно дала да се разбере, че я приема. Защото ме обичаше и искаше да ме предпази… — Дълбока мъка пронизваше всяка негова дума.
Денис усети стичащите се по бузите й сълзи. Мълчаливо страдаше с него.
— Не знаех нищо за плановете им. Тревожех се за Трина… Откакто бях поел задачата, нямах новини от нея. Бяхме измислили много сложен начин да се свързваме, за който никой не подозираше. Не беше го използвала… Върнах се в Берлин по-рано от планираното и открих, че замисълът на моите шефове се е провалил. Враговете държаха Трина като заложник, за да хванат мен…
Сякаш беше забравил, че не е сам в стаята. Продължи шепнешком:
— Май откачих, когато научих истината… Има неща, които не помня точно, а други бих искал да забравя завинаги… Когато стана ясно, че не могат да се измъкнат живи, противниците ни отмъстиха на Трина… Никой от тях не бе заловен жив. Шефът побесня. Разкрещя се, че съм провалил месеци усилия да хванат и разпитат чуждите агенти. Едва не го убих… Ако не се беше притекъл на помощ човек от охраната му, сигурно сега щеше да е мъртъв. Изпратиха ме на едно спокойно място да се възстановя от преживяното. Когато излязох, имах ново име, нови документи, нова биография и подходяща служебна справка, която да ми помогне да се устроя в цивилизования свят.
Замълча. Огледа стаята, сякаш едва сега си даваше сметка къде се намира и пред кого говори. Бавно приближи до леглото.
— Ти пожела да го знаеш!
— Да.
— Искам да запаля цигара — каза той тихо. Намери джинсите си и ги обу. Измъкна един пуловер, нахлузи го и тръгна към вратата.
Денис наблюдаваше призрачната фигура, докато се изгуби в мрака. Стаята кънтеше от думите на Брант, пропити с мъка, угризение, безсилие…
Беше вцепенена, съзнанието и сетивата отказваха да възприемат чутото. От малка бе свикнала с уюта и закрилата на бащиния дом. Как бе възможно човек да се сблъска с онова, което Брант бе преживял, и да оцелее?
Той бе искал да избяга от миналото. Опитваше се да изгради нов живот. И бе успял, докато тя и баща й не се натрапиха в него. Защо трябваше да го правят? Брант не я обичаше. И защо да я обича? Какво можеше да му предложи? Трина го разбираше. Трина бе споделяла опасностите на общата им професия. Трина познаваше любовта на Брант Малоун.
Съзнаваше, че част от живота му ще й бъде вечно чужда. Сякаш се бе омъжила за извънземен и трудно можеше да възприеме толкова различно битие. Но Брант бе неин съпруг. Бе се заклел пред олтара и никога нямаше да престъпи брачния обет.
В съзнанието й изплуваха спомените за деня, когато го видя за първи път…
Миналото на Брант нямаше значение.
Обичаше мъжа, когото сега познаваше по-добре.
Обичаше нежността и страстта му.
Но никога нямаше да изпита неговата любов…