Ръцете му отмаляваха, краката му бяха изтръпнали, не му достигаше сила, задъхваше се, а вълните го подхвърляха безмилостно, като парче кора, и сякаш скоро щяха да го разбият на късове. А той беше напълно отчаян и вече беше престанал да мисли за спасението си. Но все още инстинктът му го караше с последни усилия да се задържа върху повърхността. В съзнанието му се мяркаха спомени — ту добри, ту лоши; едните му даваха надежда, другите убиваха всяко желание за спасение. От време на време дори се укоряваше, че беше тръгнал с експедицията, която, въпреки и да беше добре екипирана и подготвена, не беше снабдена с добър кораб. А и в лошо време тръгнаха…

Другите навярно се бяха спасили, но него го отвлякоха вълните още в началото на бурята. Може би корабчето бе издържало…

Тялото му беше вкочанено. Ръцете му отказваха да се местят, от време на време потъваше и нагълтваше вода. Нови мисли и спомени започнаха да се редят в главата му, която не можеше да командва напълно движенията му. Силите го напускаха…

Изведнъж в съзнанието му се появи един мил образ, изпълнен с нежност и топлота. Той сякаш се събуди от някакъв дълбок сън, стресна се. Образът на Марй изчезна, а на негово място се появи действителността — дивата и бушуваща стихия на морето. Ледовете бяха изчезнали. Значи се бе отдалечил на голямо разстояние от кораба. Кой знае и колко дена бе се мятал из развълнувалото се море. И чудно, че не беше още загинал, Но сигурно смъртта щеше скоро да го навести. Отново младежът изгуби самообладание. Ала скоро се съвзе. Все пак можеше да мине някой параход и да го спаси. И отново губеше надежда. След това пак я възвръщаше. Не искаше да се предаде в прегръдките на смъртта. Не искаше, обземаше го безумно желание да живее… да живее… И после — пак отчаянието, безсилието, гладът, студът. Нямаше ли най-после да дойде или спасението, или смъртта?

Но съдбата не му беше отредила смърт. Той беше оживял досега, значи щеше да живее още. Щом смъртта не го беше приела в началото, то животът щеше да го измъкне от нейните прегръдки, които понякога биваха по-силни.

Но сега животът надви смъртта, надеждата се вкорени в душата на удавника, угасващото му тяло придоби нови сили.

Спусна се нощта, а когато се развидели, на хоризонта се появи лек стълб от дим, който ставаше все по-голям и все по-голям, когато най-сетне се показа параход.

II

Този ден беше най-щастливият в живота на Симон Бланк. Всички негови приятели се събраха в апартамента, където живееше, и му честитиха четиридесет и петия рожден ден. Това се случваше за пръв път от много години насам, защото експедициите бяха всяка година и за такива веселия нямаше условия.

И този празник, разбира се, беше между другото, защото след една седмица се готвеха да отплават с парахода „Лъки“ към бреговете на Антарктида.

Но да се върнем в дома на Симон Бланк и да се срещнем отново с нашите стари приятели и познати от миналата експедиция в джунглата. Тук цареше бъркотия, каквато бяхме видели в предната експедиция. И сега, разбира се, гласът на Пит Стендсън, най-добрия приятел на Симон Бланк, се чуваше над всички други. Силният бас на гръмогласния учен беше нещо обикновено за хората, които го познаваха.

Дъщерята на Бланк се намираше също сред приятелите на баща си. Тя беше може би деветнайсет-двайсет годишна. Марй, така се казваше девойката, имаше красиво лице с благородни черти. Беше много хубава блондинка, а нито един не й обръщаше внимание.

Но младият палеонтолог не беше равнодушен. Неговата душа издържаше на изпитанието трудно и затова от време на време той поглеждаше към щерката на Симон Бланк с мъчно прикрита любов в очите. Най-после той видя, че и тя го гледа с любопитство. Сърцето на Светослав заби силно. Тези очи, които го наблюдаваха, бяха като на вълшебница. Младежът чувстваше, че неговите сили нямаше да достигнат и любовта щеше да го победи.

А в същото време приятелите на Бланк се веселяха, играеха.

След около час към Светослав се приближи Мари.

— Защо стоите сам и не играете с всички? — го попита тя и едно дяволито пламъче се показа в очите й.

— Не мога да играя тези модерни танци — й отговори с привидно спокойствие Светослав.

— Ако искате, мога да ви науча — усмихна му се Мари.

— Не… не… не бих желал — отговори младежът, но този път смутено.

— О, няма защо да се стеснявате пред мен. Вие сте приятел на баща ми и, надявам се, бихте могъл да станете и мой приятел — тук тя го хвана за ръката и го поведе към играещите.

Светослав се смая. Такава смелост не бе очаквал от красивата дъщеря на Бланк…

III

След бурята, на кораба забелязаха, че Сани беше изчезнал. Вдигна се тревога, отправиха лодки на всички страни, но до вечерта не го откриха. На следния ден отново подновиха търсенията си, пак същите резултати. Дори спускаха водолази, претърсиха всички айсберги — Сани беше изчезнал.

Капитанът, Валтер Гюнтер, се отчая. Това беше най-добрият подводен изследовател — и сега изведнъж — да се изгуби! Тежко преживяха и останалите участници в експедицията тази загуба. На никого не му се работеше. Желанието да се продължи експедицията, се беше изпарило. Само от време на време слизаха водолази под водата, за да търсят тялото на Сани, който беше вече оплакан.

И една вечер отново се изви буря. Малкото изследователско корабче „Айссуимър“ беше подхвърляно от вълните като орехова черупка, удряше се в айсбергите и, слава богу, че беше направено от специална сплав, та не пострада почти никак. Този път не изчезна никой, но половината от учените се разболяха от морска болест.

Валтер Гюнтер беше много загрижен от случилото се досега. Всичко показваше, че трябва да се връщат и да пропадне цялата експедиция. Няколко хиляди долара щяха да изгорят. Но нищо! Първо трябва да се спасят хората, а после да се мисли за парите.

И, разбира се, това беше първата експедиция, организирана от тяхното дружество покрай бреговете на Антарктида. Затова, като първи опит, можеше да бъде несполучлива.

Съобщиха по радиото в базата, но оттам не им разрешиха връщане. Протестите, дори заплашванията от страна на Гюнтер не помогнаха. Ако се върнеха, сигурно щяха да ги уволнят и едва ли щяха лесно да си намерят работа на друго място.

Скоро се разболя и водачът на експедицията, Дейвид Силвър. Той беше на около петдесет години, и макар да беше здрав човек, не издържа бурите.

Валтер Гюнтер не знаеше какво да прави. Беше пътувал по море много пъти, но чувстваше, че ако останеха на това място още малко, то и той самият щеше да се разболее от морска болест или скорбут.

Отново поискаха разрешение от базата да се върнат — същия отрицателен отговор.

Нямаше надежда, затова Гюнтер отправи „Айссуимър“ към бреговете на Антарктида. Там щяха да започнат експедицията, която беше безкрайно опасна, поради неопитността на членовете, идващи в Ледения континент за първи път.

Дейвид Силвър се съвзе. След него оздравяха и останалите болни. Експедицията щеше да се проведе, но, разбира се, без желание от страна на учените.

IV

Мари му се усмихна мило. Младият палеонтолог не беше свикнал на такива ласки и още повече се стъписа.

— Вие танцувате много добре, въпреки че ми казахте обратното — заговори го дъщерята на Симон Бланк.

— Случайност — Светослав не знаеше какво да каже и как да се държи. Идеше му да й рече: „Остави ме на мира с твоите кокетства“, но не му стигаше смелост. И сякаш при нея му беше много приятно.

— Просто случайност — продължи той, — научил съм се от гледане.

— Значи не сте посещавали курсовете?

— Посещавал съм други курсове. За това нямах време, пък и желание не се намираше у мен.

— Сигурно сте ходили на тренировки по стрелба — пошегува се Мари.

— Да, наистина. Откъде се сетихте?

— Хрумна ми изведнъж. А кой университет завършихте?

— Софийския, защо?

— Питам. А сте дошли толкова далеч.

— Тук си намерих работа.

— Нима там нямаше работа?

— Имаше, но мен ме привличаше друго.

— Навярно стрелбата в джунглата? — отново се пошегува красивата дъщеря на Бланк, но всъщност чувстваше, че никак не й е до шега. Разговорът, който водеше с този симпатичен младеж, беше не само формален и безинтересен, но с него не можеше да научи нищо повече за Светослав. А той й харесваше все повече.

— Ни най-малко — отвърна на нейния въпрос палеонтологът. — Приключенията обичам, но чак до такава степен — не.

— Но все пак, да си оставите родното място.

— Разбира се, аз ще се върна.

— Навярно ви чака някой? — тук Мари уцели, макар че не беше тренирала стрелба. И то, за съжаление — в слабото място на Светослав.

— Никой не ме чака! — отвърна тъжно, почти отчаяно, той — Майка ми и баща ми са загинали, а друг близък нямам. Роднини, цяла армия, но не са ми близки.

— Ако пожелаете, аз бих могла да ви стана близка — хитрите очи на Мари светнаха. Светослав се смая отново и то много повече, отколкото в началото. Това беше вече дързост от страна на девойката.

— Много трудно ще ви бъде — съвзе се Светослав. — Да бъдеш близък на един човек, който рядко се завръща у дома си, е трудно и тежко за сърцето.

— Аз ще идвам с вас!

Този път той я погледна с радост.

— А мосю Бланк дали ще се съгласи?

— Разбира се. Той ви харесва. Колко неща ми е разказвал за вас.

Светослав беше за пръв път, може би, в живота си толкова щастлив. Той вече имаше сърце, близко на своето и нямаше да бъде сам.

V

Валтер Гюнтер отправи „Айссуимър“ към бреговете на ледения материк. Той знаеше, че сега експедицията се извършва формално, че след гибелта на Сани другите учени очакват, може би, неговата участ, че дори и самият той, капитанът на „Айссуимър“, изпълняваше длъжността си без желание.

Бреговете на Антарктида вече се забелязваха от борда на кораба. След няколко часа капитан Гюнтер заповяда да се спусне котвата. Експедицията започваше оттук. На брега бяха свалени двата малки всъдехода, които щяха да служат за по-лесно придвижване през ледената пустиня.

На корабчето останаха осемте души екипаж, а шестнадесетте членове на експедицията се запътиха към вътрешността на континента.

Но беше им отредено да срещнат много пречки по пътя си и да ги преследват неудачи на всяка крачка. Просто не им вървеше, нямаха късмет. Още на първия ден от пътешествието през ледената пустиня единият всъдеход се повреди. Трябваше да го закачат за другия, който, след като го влачи два дена, също спря да работи. Мъчиха се да ги поправят, но машините не бяха пригодени за големия студ на Ледения континент.

Най-после, след тридневни ремонти и мъчения, машините заработиха. Караха с голяма скорост, а когато спираха за пренощуване (макар че тук нямаше нощ), запалваха голям огън около всъдеходите.

Но един ден се случи истинско нещастие. От големите огньове ледът под всъдеходите се стопи и поради това, че огънят беше пален с нафта, течното гориво плувна над водата и машините бяха обхванати от пламъци. Лагерът на експедицията беше настрани и, слава богу, в палатките бяха всичките хранителни припаси и разни други съоръжения, радиопредавателите, оръжията и други.

Хората се помъчиха да загасят със сняг пожара, но не успяха. Огънят обхвана двигателите и всички трябваше да отидат настрана, защото след няколко секунди последва взрив, а след него друг. Резервоарите с гориво бяха експлодирали и експедицията се лишаваше от превозните си средства. Това беше най-тежката загуба, която можеше да сполети експедицията, и я сполетя.

Веднага съобщиха на капитана за случилото се нещастие. Валтер Гюнтер беше в крайно лошо настроение. Вече не знаеше какво да прави, проклинаше цялата експедиция, проклинаше организаторите й и, най-после — съдбата, която донесе толкова много нещастия на тази експедиция. Разбира се, от това нямаше да страдат онези, които си стояха далеч в Европа на топло, без големи грижи.

VI

Сани с последни усилия се добра до парахода и извика, но гласът му беше изнемощял и слаб. Успя да се захване за нещо издадено и изгуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, той видя едни мили, пълни с грижа очи. Сани се надигна и видя, че се намира в каюта на параход, навярно същия, за който се беше хванал. Той погледна още веднъж девойката, която стоеше до леглото му, и позна Мари! Да, това беше красивата дъщеря на Симон Бланк, с която се беше запознал няколко дена преди да започне злополучната му експедиция. Понечи да каже нещо, но не можа, и изгуби отново съзнание.

В каютата влязоха Светослав и Жорж Майер, лекар, швейцарец. Той бе участвал и в предната експедиция в джунглата. Мари каза:

— Познавам този човек. Зоолог е и се занимава с подводна фауна. Интересно, как е попаднал тук, когато преди два месеца отплува с „Айссуимър“ към бреговете на Антарктида.

— Да, и аз го познавам. Това е Сани, кой не го познава от учените! — извика Светослав.

— Трябва да го прехвърлим на друг кораб, който отива в Европа или Америка, защото на „Лъки“ едва ли ще може да се съвземе. Изглежда много е стоял във водата. Трябва да е добър плувец — заключи Жорж Майер.

— Да, и аз съм на същото мнение — съгласи се Мари. Тя знаеше, че той се е влюбил в нея, но не го харесваше като мъж. Като учен го уважаваше, беше чела и трудовете му, но източното у него я плашеше. Пък и баща й дори не го обичаше много. — О, вижте! — изведнъж извика дъщерята на Бланк. — Вижте, параход! Навярно е за Европа!

Бързо излетяха от каютата и отидоха при капитана на „Лъки“, Лий Лендърс. При него беше и Бланк.

— Татко, да прехвърлим удавника на онзи параход, който навярно пътува за Европа — каза Мари на баща си.

Бланк и Лендърс се съгласиха и веднага дадоха знак на другия параход да спре. Там много се учудиха на това странно спиране, но когато им повериха Сани, който вече се беше свестил, от другия кораб си отдъхнаха. А щом разбраха, че този е от експедицията на Дейвид Силвър, веднага съобщиха, че всички останали от тази експедиция са живи, но че са в критично положение, далеч от брега, някъде из ледената пустиня, лишени от превоз.

Бланк благодари на капитана на спрения кораб за услугата и сведенията, които му даде, и се сбогуваха.

Мари си отдъхна, че се отърва от Сани, Светослав, който нищо не знаеше, се зарадва, че този голям учен ще бъде спасен, а Симон Бланк се успокои, защото Сани беше от друго научно дружество, пък и не много го обичаше…

VII

Капитан Гюнтер, след като получи съобщението за трагичното положение на експедицията, веднага сигнализира в Центъра. Но там настъпи паника и никой не знаеше какво да се прави.

Капитанът на „Айссуимър“ поддържаше постоянна връзка с Дейвид Силвър. Но радиовръзката не можеше да помогне с нищо на окаяната експедиция.

Вече месец се беше изминал от трагичния край на всъдеходите, но Валтер Гюнтер не можеше с нищо да помогне на другарите си, чието положение беше отчайващо. Отново капитанът започна да моли Центъра за помощ и отново само обещания. Тогава Гюнтер започна да апелира към съвестта на организаторите, но те нямаха средства, за да помогнат. Всичките пари бяха погълнати от подготовката на тази злополучна експедиция. Валтер Гюнтер започна да заплашва Центъра, че ако не помогне, то тяхната пасивност ще им излезе много по-скъпо.

Но пасивността на Центъра не беше нарушена.

Скоро той се разтури.

А далеч — на хиляди километри — всред ледената пустиня на Антарктида, едни нещастници, някога членове на научна експедиция, сега чакаха да им дойде от някъде помощ. Защото положението им не можеше да се опише.

Валтер Гюнтер ги крепеше все още психически, но сам не знаеше откъде се намира в него тази сила. И тази негова сила поддържаше не само него и екипажа на „Айссуимър“, но и цялата експедиция. Научил за разпускането на Центъра, Гюнтер видя, че надеждата за спасение намалява още повече. Но не съобщи на Дейвид Силвър за този крах. Ръководителят не можеше и да го научи пряко от Европа, защото радиостанцията му не беше така мощна като на „Айссуимър“.

А шестнадесетте души от експедицията всеки ден се придвижваха назад с пет мили — едно незначително разстояние пред това, което ги делеше от кораба. Разбира се, за един месец изминаха сто и петдесет мили през снежни бури, през ужасния студ. Но все пак, тези сто и петдесет мили бяха нищо пред осемстотинте, които бяха изминали с всъдеходите.

И ето, че още една несполука ги сполетя — разболя се Дейвид Силвър. Нервите му не бяха издържали на напрежението и той често изпадаше в страшни кризи, които принудиха участниците в експедицията да го вържат.

Ръководител на експедицията стана Фреди Саймънс, чийто баща беше ескимос. Фреди беше надарен с изключително здрави нерви, голяма съобразителност и издръжливост на студа. Той беше завършил един американски институт по геодезия и се беше включил в експедицията щом го завърши. Беше едва на двадесет и шест години, но имаше всички данни да замести Дейвид Силвър.

VIII

Симон Бланк беше загрижен. След като научи за нещастието на другата експедиция, той се опита да се свърже със своите противници, които сега нямаше значение какви са. Те трябваше да бъдат спасени в името на науката, в името на хуманността.

„Лъки“ също се придвижваше към Ледения континент, но радиовръзка с „Айссуимър“ все още не можеше да се осъществи, защото не знаеха на кои вълни приемаше другия кораб. А и не можеха да засекат никакви радиопредавания в района, където трябваше да бъде „Айссуимър“.

Симон Бланк си помисли най-лошото: „А ако са загинали? Не, не може да бъде и сигурно не е така! Все някой трябва да е останал жив.“

В същото време, докато мислеше това, в каютата му влезе Мари.

— Татко — каза тя развълнувано. — Татко! Радистът се свърза с „Айссуимър“. На ултракъси вълни.

— На ултракъси вълни ли? Ах тези предпазни мерки! Че от кого се пазят в този критичен момент, когато всеки би могъл да им бъде полезен! — извика Бланк и изхвръкна от каютата си.

— Е, какво стана? — попита той радиста, след като влезе в каютата му.

— Хванах ги най-после! — отвърна му радостно радистът.

Завърза се разговор между Симон Бланк и Гюнтер. Вестта, че „Лъки“ е на път към Антарктида и че експедицията на Бланк ще им помогне, възвърна загубената вяра на Капитана. Тяхната експедиция не принадлежеше вече на никое дружество и затова тази новина зарадва и Бланк. Старата вражда изчезна съвсем.

След няколко дена „Лъки“ щеше да се закотви до „Айссуимър“ и четирите мощни всъдехода и двата хеликоптера щяха да се отправят към мястото, където безпомощните членове на другата експедиция щяха да чакат за помощ. Бланк беше запланувал първо да помогнат на нуждаещите се, а след това да предприемат научната експедиция.

И така, скоро на хоризонта се забелязаха бреговете на Антарктида. Лий Лендърс насочи „Лъки“ към мястото, където трябваше да се намира „Айссуимър“. Но привечер се изви буря и приближаването до брега стана опасно. Бурята заблъска „Лъки“ в айсбергите, но не можеше да му направи нищо, а само екипажът и пътниците страдаха от това подмятане.

Два дена се лутаха след тази буря, но не можаха да намерят „Айссуимър“, нито да се свържат с него.

„Айссуимър“ беше изчезнал.

Бланк започна всичко отначало. Но напразно. Валтер Гюнтер не се обаждаше.

„Ах, тази буря! Тя ни обърка цялата работа!“ — мислеше си Бланк.

Радистът на „Лъки“ беше безпомощен. Нито сигнал от „Айссуимър“!

IX

Тази ранна сутрин слънцето не изгря над радостен град, пълен с живот, а над пепелище. Само в крайните квартали се чуваха отчаяните вопли на полуживи, заразени от силна радиация хора. Никъде никой не говореше. Жалките останки от огромния град бяха свърталище на полудели и болни от лъчева болест. Крясъци и ръкомахания служеха на лудите да се разбират помежду си. А за заразените нямаше нужда да общуват с други, защото всеки час умираха десетки от тези нещастници.

Всред развалините скимтяха кучета, мяукаха котки, които бяха вече без дом, и които скоро щяха също като господарите си да напуснат този разорен свят.

Сани узна за трагедията, която беше постигнала родния му град. Той току-що беше излязъл от болницата след морското си приключение. А в родното му място бяха загинали или загиваха родителите му, братята му, сестрите му. Освен тях хиляди и хиляди други жертви. Косата му настръхна. Той беше потресен от жестокостта на неизвестните въздушни пирати. Цял милионен град беше сравнен със земята от ужасното оръжие.

Обществеността в целия свят надигаше глас. Но въздушните разбойници не спираха кървавата жътва. Огнищата на радиация се увеличаваха с всеки изминат ден. Вече милиони хора бяха загинали. Човечеството беше застрашено от ужасна гибел, гибел, която плашеше всекиго.

Бяха изпратени много експедиции за унищожаването на въздушния нападател, но всичко беше безуспешно.

Най-после, начело на една експедиция, която щеше да извърши наказателна акция срещу Атомния пират, застана Сани. Той беше готов да отмъсти не само за собствените си роднини, за родния си град, но и за цялото човечество.

Самолетите полетяха към новата жертва на Атомния пират — един двеста хиляден град. Всички екипажи бяха въодушевени и искаха час по-скоро да се справят с този унищожителна хора и градове.

Сани също искаше да накаже този престъпник, но не знаеше с кого ще си има работа. Това не беше известно и на никой друг от цялата експедиция.

Мисълта на Сани работеше трескаво. Трябваше час по-скоро да се премахне този небесен пират, защото той заплашваше да унищожи цялата Земя. Какво безумие, каква жестокост, какви ужасни помисли!

Сани си спомни за своите другари от експедицията към Антарктида и го обхвана мъка.

X

Йолик и Милена не можеха да разберат защо целият Евектос Свобоен Ублесос се приготвяше трескаво за отбрана. Всичките градове се прибираха под земята, реколтата усилено се събираше, всичко, което можеше да се спаси при евентуална война, се спасяваше.

Вече няколко дена по радиото често чуваха димите „частѝеренди реко̀лем“, чието значение въобще не разбираха, а когото попитаха, не им отговаряше. Ровиха се из книгите, но речник на разбираем език не намериха.

Явно, че се беше случило нещо, но какво, нашите приятели не знаеха. Тези усилени подготовки не бяха на добро. По радиото все по-често гърмяха думите „частѝеренди реко̀лем“ и техният тайнствен смисъл плашеше Йолик и Милена.

Един ден при тях дойде човекът, с когото бяха разговаряли по телевизора. Той не започна изведнъж, макар че бе затрупан мигновено с дъжд от въпроси.

— Спокойно, приятели, спокойно! Ако на оня развратен свят се е случило нещо лошо, то на нас трудно би могло. И не само че трудно, но и едва ли би могло.

— Значи се е случило нещо лошо? — извикаха Йолик и Милена.

— Специално на нас не.

— Но все пак на другите хора!

— Да, на другите.

— Какво?!

— Спокойно, приятели, спокойно — както виждате, ние сме живи.

— Но това е осъдително безразличие.

— А нима светът не ни осъди на забрава?

— А защо трябва да си отмъщавате на толкова невинни хора? — разпали се Милена.

— Ние не си отмъщаваме. Ние се пазим. Но Атомният пират върши злодеяния.

— Кой е този „Атомен пират“, да не би да е „Частѝеренди реко̀лем“? — запита Йолик.

— Да, той е.

— А какво върши той?

— Унищожава градове и хора.

— Боже мой, каква жестокост!

— Да, и ние мислим така, но този развратен свят го заслужава.

— Вашата злоба и безразличието ви са по-жестоки!

— Защо пък! Те сами са го предизвикали.

— Откъде знаете?

— Знаем, защото имаме добро разузнаване. Дори имаме хора и при самия Атомен пират.

XI

„Айссуимър“ се люшкаше леко от вълните. По него не се виждаше никакъв човек. Симон Бланк наблюдаваше с бинокъла по посока на „Айссуимър“, но явно, че корабът беше безлюден.

Предният ден се бяха свързали по радиото с Капитана, но не след дълго сякаш радистът заспа, защото започнаха да чуват само равномерното дишане на заспал човек. Макар че не можаха да разберат нищо, нашите приятели от „Лъки“ успяха да засекат координатите на „Айссуимър“. Благодарение на това, загубеният кораб беше открит.

„Лъки“ се доближи до „Айссуимър“. Никакви признаци на живот в него.

Светослав, Пит Стендсън и Карл Йохансон внимателно се вмъкнаха в помещенията. Там нямаше никого!

„Айссуимър“ беше претърсен основно, но нито живи, нито мъртви хора имаше на борда му. Екипажът беше изчезнал безследно. Нямаше и следи от насилие, нито пък спасителните лодки бяха помръднати. Всичко си беше на мястото, с изключение на хората.

Радистът на „Лъки“ успя да се свърже с експедицията, която все още се държеше, макар че след Дейвид Силвър още петима се разболяха.

Бланк обеща на Фреди Саймънс, че още на следващия ден ще ги измъкнат от ледената пустиня.

И така, част от екипажа на „Лъки“ се прехвърли на „Айссуимър“ и двата кораба се отправиха към бреговете на Антарктида.

По едно време на небосклона се появи едно огромен летящ обект. Той приличаше на самолет, но беше няколко пъти по-огромен от най-големия самолет, познат на Земята.

Бланк и неговите хора не бяха чули още за Атомния пират и затова не обърнаха голямо внимание на летящата крепост.

Но изведнъж от нея се отделиха няколко хеликоптера. На тях ярко се очертаваха инициалите „ЧR“.

Никой не знаеше какво е това и всички гледаха учудено тези летящи обекти.

Когато главният обект увисна точно над двата кораба, хората на тях видяха на корема му следния надпис:

„ЧACTYERENDY REQOΛEM“

Никой не разбра тези странни думи, написани със странни букви. И никой нямаше време да размисли, защото от хеликоптерите се изсипа върху нашите приятели ситен прашец и те заспаха дълбок сън.

„Айссуимър“ и „Лъки“ останаха безлюдни.

XII

Фреди Саймънс очакваше да му дойде помощ след обещанието на Симон Бланк, но вече се минаха два дена. Празно ли беше обещанието на Бланк? Защо не му се обадиха от „Айссуимър“? А от „Лъки“? Нима го бяха излъгали?

Фреди Саймънс не знаеше какво да предприеме. Оставаха му да измине с експедицията си още шестстотин мили, за да достигне брега, но дори и да бъдеха преодолени тези мили, не беше известно на брега какво ги чакаше.

„Айссуимър“ и „Лъки“ мълчаха, Гюнтер и Бланк сякаш изчезнаха. Нямаше ги техните приятелски гласове, които вдъхваха сила и вяра в експедицията.

Дейвид Силвър беше оздравял, но силите му го напускаха с всеки измината ден. Бившият ръководител на експедицията беше радостен, че има достоен заместник в лицето на Фреди и затова беше спокоен, когато напускаше този свят.

Той беше спокоен, когато умираше, но приятелите му плачеха. Дейвид Силвър ги успокояваше, вдъхваше им вяра, мъчеше се да ги накара да не плачат.

Но раздялата с човек като Дейвид Силвър е изключително тежка.

След смъртта му се разболяха още двама души. Придвижването към брега стана невъзможно — седем болни и осем здрави.

Положението се утежни. Все пак Греди Саймънс поведе малката група към бреговете на Антарктида. Всеки от експедицията носеше по един свой болен другар.

Фреди Саймънс мъкнеше сам една шейна с трупа на Дейвид Силвър и с багажа. Изключително тежък преход. Скоро щеше да им свърши храната и затова бързаха към бреговете.

Петимата, които се бяха разболели първоначално, оздравяха. Тогава придвижването стана по-леко.

Дните минаваха, храната намаляваше все повече, но и милите се стопяваха.

Храната щеше да им стигне до брега, но по-нататък?

Фреди Саймънс се опитваше да не мисли за това. Той мислеше единствено за целта — за тяхната единствена цел сега — да достигнат бреговете.

И ето — най-после, сините води на океана, осеян с безброй айсберги, заблестяха на слънцето.

В далечината се виждаха два кораба, клатушкани от вълните.

Единият от тях беше „Айссуимър“ — пътешествениците го познаха и нададоха „ура!“

XIII

Атомният пират седеше в плаващото си кресло и гледаше в екрана на телевизора. Под огромния му самолет, на шест километра, се простираше голям град.

— Това е двайсетия! — каза си със злобна усмивка пиратът.

Но в същото време към този град се беше отправила и наказателната експедиция на Сани. Самолетите скоро щяха да водят истинско сражение с Атомния пират. Но последният дори и не подозираше пречката, която щеше да се появи в небето на двадесетата му жертва.

Сани заповяда по радиото на всички екипажи да се приготвят за предстоящата атака. Никой не помисляше дори да се плаши. Ненавистта към Атомния пират, непреодолимата жажда за мъст над този злодей и варварин, разпалваше сърцето на всекиго. Кръвта пулсираше силно, вените се издуваха от вълнение, гърдите се надигаха все по-често от ускореното дишане. Стремително летящите самолети носеха своите смели пилоти към ужасната цел — летящата крепост на Атомния пират, която в този момент започваше да изхвърля своя смъртоносен товар.

Водачът на наказателната експедиция нареди да се опънат мрежи между четири самолета. Огромно пространство покриха тези мрежи, когато бяха разтворени. С тях самолетите отнесоха атомните бомби, чиято жертва беше спасена в същия момент.

Атомният пират забеляза това неочаквано връхлитане и то го изненада много. Той не си беше представял такава дързост от страна на своите врагове. Веднага заповяда да се стреля по тях, но изведнъж усети, че крепостта му се затресе и видя мрежи на екрана.

Атомният пират се опита да се измъкне на заден ход, но неговата трудно маневрираща крепост не позволи това. А и да се стреля по врага вече беше неудобно.

— Ще ги облъча! — изрева пиратът и посегна към командния пулт, но един изстрел прекъсна действието му и ръката му увисна безпомощно. Атомният пират се обърна към входа, който сега зееше, и видя там един младеж, държащ автоматично оръжие, притежавано само от верните му хора. Стана му ясно, че в крепостта му беше настъпило объркване. Този момент беше критичен за него. Той трябваше да се измъкне по някакъв начин. Но как? Умът му работеше трескаво, а оръжието в ръцете на младежа застрашително беше насочено към него. Там имаше сто и двадесет атомни или обикновени патрона — за него нямаше вида им, но знаеше, че можеха да го направят на решето.

Атомният пират нямаше друг изход, освен да се предаде, но той предпочете друго…

XIV

Фреди Саймънс и приятелите му бяха озадачени, когато дадоха няколко пъти сигнал на корабите и не получиха отговор. „Айссуимър“ и „Лъки“ стояха неподвижни между ледените блокове.

„Трябва да се е случило нещо лошо“ — си помислиха всички, но не се отчаяха. Бяха стигнали брега след толкова мъки и лишения, всред студ и виелици, през хиляди пречки и опасности, бяха загубили водача си, но вярата си в спасението — не. Отчаянието не би могло да ги навести след такава закалка.

Фреди Саймънс разгледа с бинокъла двата кораба, но не забеляза никаква следа от живот на тях. Сякаш всички бяха измрели. Но това не беше възможно, след като членовете на експедицията бяха оцелели, разбира се, с изключение на Дейвид Силвър.

Никой не можеше да си обясни безследното изчезване на двата екипажа и на експедицията, водена от Симон Бланк. То беше загадъчно и тайнствено.

Спасилата се експедиция притежаваше една надуваема лодка, която по някакъв начин беше запазена през дългия преход. Тя веднага беше спусната във водата и в нея се качиха петима души, между които и Греди. Отправиха се към корабите с надежда, че ще разгадаят тайната.

Щом стъпиха на „Айссуимър“, забелязаха че на него няма никакъв човек. Същото беше се случило и с „Лъки“.

Скоро петнадесетте членове на експедицията се прехвърлиха на корабите. По радиото се свързаха със Световната академия, но не можаха да получат отговор защо екипажите и експедицията на Бланк бяха изчезнали. От Академията им препоръчаха да се върнат час по-скоро в Европа, защото имало някакъв злодей, наречен Атомния пират, който унищожавал всичко живо по пътя си. Повече сведения за Атомния пират нашите приятели не получиха, но си помислиха веднага, че тайнственото изчезване на хората от корабите е имало нещо общо с този Атомен пират. И въпреки всичко, Фреди Саймънс не бързаше да бяга. Той и приятелите му прикриха сред ледените планини двата кораба и зачакаха да се разясни съвсем положението. Храна на бордовете имаха в изобилие, топли дрехи — също, отоплението беше много по-добро, отколкото мизерния огън, запален сред ледената пустиня с малкото нафта, която те притежаваха.

Защо чакаха, не знаеха съвсем определено. Но ето, че един ден край техните кораби се появи една подводница със следните инициали: ECU-120N. От тях излязоха хора, говорещи неразбираем език, но с приятелски изглед, и се качиха при нашите познати.

XV

Атомният пират успя да натисне с десния си крак един педал, задействащ устройство, което обезврежда противника, застанал на входа. В същия момент младежът пропадна в трюма на летящата крепост, изпускайки автомата в помещението, където се намираше пиратът. Атомният пират се възползва от това положение, нарами една раница с реактивен двигател и излетя през един люк, взимайки оръжието. Мрежата, обхванала огромния самолет, беше много здрава, но пиратът я разкъса с няколко реда от автомата си. промъкна се през получения отвор, и полетя към своята база, намираща се в Антарктида. Той беше забелязан веднага и един самолет го последва. Атомният пират беше облечен в специален скафандър, а двигателят на гърба му позволяваше да изменя не само скоростта на движението си, да маневрира под вражия самолет, но и да изменя височината на полета си. И така, Атомният пират се закрепи за корема на самолета и изстреля няколко куршума в двигателя на дясното крило. Това беше достатъчно, за да го обезвреди, и затова пиратът се отдалечи от него с доста голяма скорост.

Самолетът, преследващ Атомния пират, беше принуден да кацне на най-близкото летище, а невредимият злодей се отправи към леговището си

XVI

Светослав усети, че падна на нещо меко и в същия момент се чу женски писък. Той скочи бързо и погледна надолу. В помещението цареше гробна тъмнина и затова младежът не видя нищо.

— Кой е там? — извика той.

— Аз — чу се плах отговор на жена.

— Коя сте вие — запита палеонтологът.

— Светослав, нима не ме позна! — отговори гласът, идващ от тъмнината.

— Мари! Ти ли си? — радостно извика Светослав. — Да не би да съм те наранил, когато паднах върху теб?

— Не, не! Слава богу!

— Но как попадна тук?

— Атомният пират ме затвори.

— Мръсник! Измъкна се! — със съжаление простена безпомощният младеж. — Трябваше да го застрелям!

— Какво се е случило? — запита Мари.

— Отидох при него, точно когато се канеше да натисне някакво копче — започна да разказва Светослав, — стрелях в ръката му, но той с крак натисна нещо, което не бях забелязал, и аз пропаднах тук. Изглежда съм изтървал и автомата горе.

— А сега как ще излезем от този затвор? Не съм намерила досега никакъв изход — заговори Мари. — Дано не останем тук неоткрити, защото ще умрем от глад.

— Не се безпокой — окуражи я годеникът й. — Скоро ще се измъкнем от тази бърлога.

И наистина, сякаш за да потвърди думите на палеонтолога, един отвор се появи на стената и в него се вмъкнаха Мирче Краевич и Станислав Яницки.

— Господин Петров! Вие сте тук?! — изненада се Яницки, който влезе пръв. — Но как попаднахте в този трюм? И госпожица Бланк е тук!

— Атомният пират не се потрива. Явно, върши си добре работата — пошегува се Светослав.

— Добре я извършил — каза Краевич и се усмихна хитро.

След това Светослав и Мари, придружавани от двамата си спасители, се отправиха към командното помещение на Атомния пират, където се бяха събрали много от членовете на експедицията. Бланк се зарадва много, щом видя двамата младежи живи.

— Атомният пират е обезвреден — съобщи тържествено на всички Сани, който в този момент влезе в командната кабина.

— Съвсем не е! — извика Светослав. — Атомният пират е жив и здрав, тъй както сме живи и здрави ние с вас. Лично аз не успях да го застрелям, когато той избяга.

— Но ние пратихме самолет след него! — доволно заяви Сани.

— А върнал ли се е самолетът?…

XVII

Йолик и Милена стояха в своя апартамент като затворници вече месец. Ярко осветеният свод на покрива, който скриваше града от въздушно нападение, създаваше впечатление, че това е самото небе.

Но вече нашите двама познати не се радваха, че се намират в най-прекрасната страна на света, защото тъгата по близките ги завладяваше все повече с всеки изминат час. Те бяха като затворени в клетка птици. Нима това беше свободата на тази страна? Нима така щяха да останат тук в бездействие, без да могат да научат дори езика на тези странни хора?

Ала един ден познатият им от телевизора човек дойде отново да ги посети.

— Защо ни държите затворени тук? — извика Йолик, щом го съзря.

— Не сте само вие затворени, приятели — каза човекът с авторитетен тон, — всички ние сме се скрили под земята като мишки и чакаме нападение от Атомния пират, който се е заканил да ни унищожи, защото сме негови не само противници, но и съперници. Той иска да завладее Земята с бруталната си сила, с варварските си нападения, по престъпен начин. Неговите изстъпления над човечеството са отвратителни, а ние искаме това човечество да тръгне по нашия път. Разбира се, това същото човечество понякога е отвратително като самия Атомен пират, но явно, че хората по земното кълбо не могат да бъдат излети от един калъп. Някои от тях заслужават такава участ, каквато им отреди Атомният пират, но някои бяха наистина съвсем невинни — съгласявам се с вашите думи от предния ни разговор. А сега, за да не стоите затворени на едно място, ще ви поканя на една разходка по море с подводница. Вярвам, че не сте се качвали досега на такова нещо.

— Разбира се, на драго сърце ще дойдем с вас! — радостно се съгласи Милена. — Не можем повече да стоим тук.

— А къде ще отидем? — заинтересува се Йолик.

— Наши разузнавателни подводници са открили край бреговете на Антарктида два кораба, които принадлежат на някакви експедиции. Едната от тях, стигнала на хиляда мили навътре в континента, остава без превоз и започва да се връща пеша. През това време Атомният пират отвлича хората от корабите, а експедицията се връща и ги намира празни. Сега те са сред айсбергите и чакат, изглежда, някой да ги спаси.

— Сигурни ли сте, че чакат вас? — запита Йолик.

— Не, те не чакат нас, защото за тях ние не сме известни — каза човекът, — но ние ще ги спасим, защото това е наш дълг.

— И, сигурно, ваша цел?

— Цел, да, но не с лоша умисъл…

XVIII

— А върнал ли се е самолетът? — повтори въпроса си един, току-що влязъл, непознат на никого, човек. Облеклото му беше странно, косата му не беше много дълга, но скриваше ушите му, имаше черен цвят, и то много тъмен; лицето му беше най-обикновено, със светлокафява кожа и тъмнокестеняви очи, които гледаха с остър, но не злобен поглед. Орловият му нос не загрозяваше лицето му, а напротив, правеше изгледът му по-благороден.

Всички се извърнаха и започнаха да разглеждат странния новодошъл. Неговият чист английски език не можеше да го издаде от коя народност е.

Сани не можеше да отговори на този въпрос, а стоеше като зашеметен.

— Кой сте вие? — успя да го запита Светослав.

— Все пак, вашият приятел не отговори на въпроса ми — усмихна се непознатият и тогава всички видяха колко добродушна и блага усмивка имаше той. Откритото му лице предразполагаше към сприятеляване.

— Не, не се е върнал — отговори смутено Сани.

— Да, наистина не се е върнал, но е на летището, на което ще кацнем сега. Единият му двигател е повреден от куршумите на Атомния пират — каза новодошлият, но без излишни ръкомахания.

— Така ли? А откъде знаете? — извика учудено Сани.

— Случайно узнах — усмихна се пак непознатият по своя приятелски начин.

— А няма ли да ни се представите — обади се Симон Бланк.

— Щом настоявате. Казвам се Пенри Пуалди, а се занимавам с белетристика.

— Значи сте писател — уточни Пит Стендсън.

— Да — отново се усмихна Пенри Пуалди.

— От коя страна сте? — попита Симон Бланк.

— Именно това ще ви зачуди много. Аз живея в една страна, неизвестна на никого тук.

— А има ли неизвестни страни по Земята? — забоботи гласът на Пит Стендсън.

— Разбира се — отговори му Пенри Пуалди и се обърна отново към всички: — Тази страна се казва Евектос Свобоен Ублесос.

— Но вие истината ли говорите или се шегувате? — недоверчиво го погледна Сани.

— Истината говоря! Евектос Свобоен Ублесос съществува, тъй както и вие съществувате.

— Значи е истина — каза Симон Бланк. — А защо сте тук?

— Бях на служба при Атомния пират от няколко дена. Изпратиха ме от моята страна да предотвратя някои от престъпленията му. Разбира се, изпревариха ме, но аз знам къде се намира леговището на Атомния пират. Ще ви го покажа, бъдете спокойни, но трудно ще го превземете…

XIX

В кабинета на Атомния пират беше топло и уютно. Мека светлина се разливаше по периферията на голям полюлей, модерна музика се разнасяше от миниатюрен магнетофон. Атомният пират пушеше с удоволствие и се люлееше в едно плаващо кресло. Специална инсталация всмукваше дима от цигарите му. Пиратът замечтано гледаше картата на Земята и изпускаше кълба дим. Изведнъж се иззвъня и в кабинета влезе млада девойка, придружена от въоръжен човек. Тя беше с красиво лице, дългите й кестеняви коси се спускаха по раменете й свободно, големите й кафяви очи като на сърна гледаха с презрение и говореха за непристъпност. Гордата и стройна снага би събудила възхищение у всеки мъж.

— Е, това ни е петата поредна среща, Милена — изрече Атомният пират, като се обърна с креслото си към нея, продължавайки да се клати. — От погледа ти виждам, че не си разсъдливо момиче. Гледаш ме сякаш не съм мъж.

— Да, наистина не сте! Вие сте изверг! — извика Милена възмутено. — Вие сте един престъпник и варварин. Целият ви вид е вид на убиец!

— Спокойно, малката, спокойно! — със злобен и съскащ глас я прекъсна Атомният пират. — Ще се вразумиш, след като одера жив онзи твой годеник!

— Само посмейте, тогава аз ще ви издера очите със собствените си ръце! — очите на девойката засвяткаха.

— Много ти е гореща кръвта, но ще я поохладя! — закани се пиратът. — Ще ти дам срок до други ден, за да си помислиш. Твоят глупак нищо няма да изгуби, а ще спечели, ако се откаже от теб. Давам му една не по-лоша от теб, а освен това ще му давам колкото иска пари, ако се съгласи да работи за мен. Ще му направя по-голям рай от този във вашата глупава страна, неизвестна на света. А той може да се прочуе повече от Толстой, повече от Хемингуей, повече от който и да е известен писател.

— Вие сте една човешка отрепка, един изверг и нищо повече! Вашите низки цели никога няма да бъдат достигнати! Вие сте един циничен и мръсен тип! — извика разгневена Милена и се разплака от вълнение.

— Ще запееш друга песен в други ден! — заплаши я Атомният пират. — Твоят приятел ще стане неузнаваем, защото друга ще го целува и друга ще го милва. А той обича новите неща, нали е поет! Търси нови страни, нови хора и, разбира се, нова любов. Ще разбере, че без пари на този свят не се живее, тъй както не се живее с една и съща жена през целия живот.

Милена беше измъкната от кабинета в безсъзнание. Този мръсен пират искаше да й отнеме Йолик, а нея да направи своя любовница. Колко отвратително!…

XX

Но какво търсеха Милена и Йолик у Атомния пират?

След като напуснаха Евектос Свобоен Ублесос с подводницата ECU-120N, те потеглиха към бреговете на Антарктида и както ни е известно, откриха петнадесетимата членове на експедицията. Фреди Саймънс и другарите му бяха прибрани на борда на подводницата, а част от екипажа й се настани в „Айссуимър“ и „Лъки“, които щяха да бъдат откарани до най-близкото пристанище и да се предадат на съхранение, докато притежателите им ги потърсят.

И така, Йолик и Милена се качиха на „Лъки“, за да гледат морето, да дишат чист въздух и да се любуват на слънцето. И както си стояха двамата на палубата, над тях изневиделица изскочи някакъв въртолет. Двамата скоро изчезнаха от палубата и докато екипажът се усети, хеликоптерът беше далеч. Явно, че на Йолик и Милена беше тръгнало само на отвличане. Но този път то не беше на добро, защото, като вече научихте, те попаднаха в двореца на Атомния пират, намиращ се под ледовете на Антарктида. Този дворец беше последна дума на техниката и архитектурата. Не само разкош имаше в него, но и практичност. В него живееха неколкостотин верни на Атомния пират хора, но и много пленници имаше там. Специални помещения бяха приготвени за тях. Пленниците биваха вербувани по много начини — чрез увещания, с пари, с жени или чрез заплашване.

И ето, че Атомният пират се мъчеше по всякакъв начин да привлече на своя страна Йолик, да му пробута друга, евтина любов (макар че му обещаваше много пари), да му отнеме любимата и да го направи едно послушно оръдие в своите ръце, което щеше да му послужи в отвратителните му деяния. Затова всеки ден при младежа отиваше една девойка със специалната задача — да го завладее — и сърцето му да вземе, и ума му.

Ала доста трудности срещна довереницата на Атомния пират. Разбира се, всичко стана така,защото не познаваха Йолик.

Когато удариха о камък, Атомният пират предприе друг ход — ходът на увещанията. И не само увещания, но и големи обещания имаше в думите му — пари, рай, жени, слава и какво ли не още. Обеща му дори и власт, макар че още не беше се сдобил с нея. Но, каквото и да правеше, Атомният пират не постигна никакъв успех в начинанията си. С Милена също не успя, но продължи упорито да търси нейната любов. И, както видяхте, в последната си среща с нея той не спечели нищо, но загуби, разбира се…

XXI

Сани не повярва на Пенри Пуалди съвсем. Макар и с така открито и благородно лице, с държание, което предразполагаше към сприятеляване, писателят, или кой знае какъв беше той, както си мислеше Сани, не можа да накара зоологът да му повярва. „Интересно, дори и да имаше такава страна, за която говореше Пуалди, защо тя не беше известна на света? И какво ги интересуваше онези в неизвестната държава, Атомният пират, когато той не ги беше нападал — си мислеше Сани. — А ако наистина знае къде е леговището на оня разбойник, то аз лично ще отида там да го застрелям! Ах, мръсният му Атомен пират, всичките ми близки загинаха от неговите бомби! А… пък този Пенри Пуалди… хм… интересно, какво цели? Ще трябва да разбера!“

И Сани излезе от сградата на летището, защото пленената крепост беше вече кацнала и цялата аерогара беше препълнена с току-що освободените пленници на Атомния пират и летците от наказателната експедиция, чийто водач беше Сани. Той се запъти към автобуса, който тръгваше за града и, без да се обади на никого от своите приятели, напусна летището.

Сани пак се замисли, но този път за съвсем друго. Той си мислеше за Мари: „Ах, този българин, ако го нямаше, по-добре щеше да бъде. А сега Мари се е влюбила до заслепение в него, пък и той в нея. Ех, дявол да го вземе! Не мога да я спечеля, а така я обичам! Но… наистина… хм! Какво ми е виновен Светослав, та да го обвинявам и го пращам по дяволите. Аз дори не съм се запознал с него, нито пък ми е известно нещо за него, но сигурно, щом Мари си го е избрала, той няма да е лошо момче. Явно е, че има нещо в мен, което й пречи да ме обикне. Ах, голям нещастник съм! Нямам нито един близък вече, дори и добри приятели нямам. Но за какво съм се завайкал! Сякаш не съм мъж! Все някоя ще ме хареса, Мари вече е загубена, но не е само тя жена на този свят!“

В същия момент автобусът спря на една спирка и в него се качи Пенри Пуалди!

„Ах, дявол да го вземе! — помисли си пак Сани — Този какво търси тук?“

Пенри Пуалди усмихнат се доближи до Сани, поздрави го приятелски и седна усмихнат на свободното място до него.

— Вие отивате в града, нали? — заговори пръв писателя

— Да — отговори лаконично Сани.

— И то така, изведнъж, без да се обадите на своите приятели?

— На кои приятели? — попита раздразнено зоологът.

— На тези, които останаха на аерогарата. Много от тях тръгнаха да ви търсят. Аз ви видях, когато се качвахте в автобуса, но не успях да го настигна и се качих в едно такси.

XXII

— Но защо съм им потрябвал? — запита Сани, но този път по-живо.

— По-скоро аз трябваше да говоря с вас, затова ви търсеха — обясни му Пенри Пуалди.

— Вие да говорите с мен? — зачудено го изгледа Сани.

— Да, и добре, че ви намерих.

— А в какво ще се състои разговорът ни — заинтересува се зоологът.

— Ще ви кажа, но нека всичко си остане между нас — започна Пенри Пуалди. — Разбрах, че сте ръководител на наказателната експедиция и аз обещах да ви покажа къде се крие Атомният пират. Но не в това е работата. Аз зная, че вие сте човек на науката и въпреки това сте хванали оръжието. Знам също, че сте загубил всички свои близки и нямате щастие. А в нашата страна нещастен човек не може да се намери. Знам, че сте израснал в друга среда, че сте възпитан по друг начин, но съм сигурен, че няма да се откажете от щастието, когато сте го изгубили и го намерите пак. Знам също, че вашето научно дружество е фалирало и че сте останали без работа и без средства. Знам и че Световната Академия на науките иска да ви привлече — вас и вашите колеги. Но те сега са в нашата страна и не мислят повече да се връщат в Европа. В нашата страна дружествата не фалират, защото там няма пари и защото нашият строй е такъв. Ако цялата Земя тръгне по нашия път, вярвам че няма да сгреши. Тогава човечеството наистина ще бъде щастливо. Ще има всичко нужно, но парите няма да съществуват. Всички хора ще се отдадат на творчески труд, но без някой да ги смущава. Няма да има Атомни пирати и фалирали дружества, всички неоткрити неща ще бъдат открити по-лесно, а хората ще живеят кат в рай.

— Явно, вие искате да ме привлечете за вашата кауза — усмихна се иронично Сани — и, разбира се, аз съм съгласен с вас по много въпроси, които ми изяснихте сега, но не мога да се съглася, че всичко ще бъде идеално и то така изведнъж. А след това идеално общество какво ще има? Нали в света има еволюция и еволюцията не може да се спре — ще бъде в противоречие с природните закони, ако спре. А както вие ми обяснихте, развитието на човечеството ще спре до една точка. Искате да кажете с това, че ще започне регенерация, или?

— Вие не ме разбирате правилно. Човекът ще си се развива — помъчи се да обясни Пуалди.

— Но обществото няма, така ли? — погледна го упорито Сани.

— Обществото ще бъде развито.

— Наистина, много ви куца в представите — каза Сани, слизайки от автобуса. — Щом се развива човек, развива се и обществото — не може едното вечно да стои на едно ниво, а другото да се развива…

XXIII

Фреди Саймънс беше във върховния момент на своето щастие. Преди и да беше живял хубаво, такъв рай не беше сънувал — прекрасни условия и за живот, и за работа. Но все пак, обширният му апартамент бе доста голям за един човек. Отначало това правеше впечатление на Фреди, но сега, когато се чувстваше стотици пъти по-щастлив от когато и да било, огромният апартамент му се виждаше дори тесен.

Фреди сега имаше условия да работи и работеше толкова усилено, че за две седмици написа книга, съдържаща около петстотин страници, в която се разказваше за несполучливата експедиция в Антарктида и най-накрая имаше едно възторжено похвално слово за Евектос Свобоен Ублесос. Тази книга беше отпечатана в град Свобò и за много кратко време се разпространи из целия свят. Цветните фотоилюстрации неопровержимо говореха за истинността на фактите, разказани в нея.

Светът беше шокиран от новината за съществуването на неизвестна държава. Много не повярваха, като помислиха книгата на Фреди Саймънс за шарлатанство, някои ту вярваха, ту не вярваха, а имаше и такива, които веднага се отправиха към страната-мечта.

Евектос Свобоен Ублесос се препълни от нови жители. Те бяха отделени в един нов град, построен на изкуствен остров, наречен Естриотèо, чието име означаваше на езика на Евектос Свобоен Ублесос „мечта“.

Град Естриотео беше най-големият и най-модерен жилищен комплекс в страната. Имаше жилища за един милион души и, въпреки това, за кратко време не остана свободен дом в него.

Евектос Свобоен Ублесос започна открито в целия свят да пропагандира идеите си, които привличаха още милиони нещастни хора в нейните градове.

След Естриотео беше построен град Увиèмор (копнеж), който също се препълни с пришълци. Но скоро притокът на имигранти престана, защото в много страни започна да намалява застрашително работната ръка.

И така, Фреди Саймънс гледаше щастлив как за един месец израстваше град и за още един се населваше, как всички нещастници ставаха щастливи, гледаше и се радваше на неимоверните постижения на тази напреднала и свободна страна. Но, все пак, на Фреди Саймънс започна да му става скучно и тясно. Колкото и да работеше, за него вече нямаше работа и той се чудеше какво да прави. Обиколи няколко пъти Евектос Свобоен Ублесос, направи най-точната карта на страната, от немай-къде написа една физическа география, отиде да я запише в университета на електронна машина, за да я подготви за изнасяне на лекции по география и с това му свърши работата…

XXIV

Атомният пират не беше никак доволен от това, че съперниците му печелеха милиони привърженици. Но той все още беше безсилен да им направи зло — неговата нова летяща крепост се монтираше в подземния завод на двореца му, където работеха хиляди отвлечени специалисти. Между тях действаха много шпиони на пирата, които разкриваха заговорите, готвени от пленниците. Затова водачите на бунтовете биваха навреме отделяни, а местата им се попълваха от нови пленници.

Но Атомният пират разбираше, че и той трябва да спечели привърженици на каузата си и затова реши отново да се опита с Йолик. Младежът отново беше атакуван от красивите служителки на пирата, но явно беше, че с такава съблазън не можеше да се спечели човек със силна воля. И не само волята крепеше Йолик, любовта му към Милена се разпали по-силно, когато се опитаха да го измамят с това, че Милена не го обичала и че принадлежала вече на Атомния пират. Младият поет стана по-твърд в отказите си, нищо не можеше да го подмами, не би се побоял и от смъртта. Какво представляваха тези платени красавици за него? Той се отвращаваше от тях. Представяше си, че змии се увиват около шията му, когато го прегръщаха, че пепелянка го кълве, когато го целуваха, и се потърсваше от неприятното чувство, обзело го по време на отвратителните нежности, с които го обсипваха довереничките на Атомния пират. Някои от тях се правеха на много отблъскващи, за да подчертаят чара на други, които се преструваха на онеправдани, нещастни или лудо влюбени в Йолик.

Това беше един кошмар за младежа, но и едно каляване на духа.

А в същото време, докато Йолик беше подложен на изкуствените ласки, Атомният пират тормозеше любимата му. Този изверг видя, че не може да спечели сърцето на Милена, затова реши да я унищожи психически. Пред очите на девойката се извършваха ужасни неща, които разстройваха нервната й система и тя често припадаше.

За ужасните дела на Атомния пират служеха безбройните му пленници. Чрез гаврите над тях пиратът се гавреше и над Милена.

Кошмарът на девойката беше много пъти по-страшен от този на Йолик. Любимият й дори не подозираше на какво душевно изтезание беше подложена Милена. Той не знаеше, че тя беше обект на ужасна гавра от страна на Атомния пират.

Докога щеше да продължи това мъчение? Кога най-после щеше да дойде спасението за тези измъчени души?…

XXV

Пенри Пуалди, след като изгуби в двубоя си със Сани, се опита да вербува друг учен. Светослав стана тогава обект на пропагандата на Пуалди.

Младият българин беше израсъл в обстановка, съвсем различна от тази в Евектос Свобоен Ублесос, но неговият ум добре разбираше утопията в пропагандата на тази страна, която беше единствена на Земята и се развиваше, благодарение на това че беше откъсната от окръжаващия я свят. Но никоя страна не може да се скрие от очите на света.

И именно в момента, когато Светослав започна по-ясно да вижда същността на Атомния пират и на Евектос Свобоен Ублесос, при него дойде Пенри Пуалди. Поздравиха с учтиво и писателят започна разговора:

— Прочетохте ли книгата на Фреди Саймънс? Много хубаво е написана. По-добре би било за него, ако стане писател.

— Не бих могъл да кажа, че би било добре така или иначе — не разбирам, когато чета книга кой е професионалист и кой не е — вдигна рамене българинът и продължи. — Но мога със сигурност да кажа, че Фреди Саймънс е заблуден и то до такава степен, до каквато само вие можете да го заблудите. В момента той е щастлив, щастливи са и още няколко милиона души, но на Земята има няколко милиарда. Нима те биха могли да станат щастливи по вашата рецепта?

— Но как, вие не вярвате, че Евектос Свобоен Ублесос наистина е страна на щастливите хора? — учуди се Пенри Пуалди.

— Да речем, че това го вярвам — каза Светослав, — но не вярвам, че ако се вземат лекарства по ваше предписание, светът ще се излекува. Вашите лекове са утопични.

— Но как може да става дума за утопия, когато всичко е на дело? — с убедителен тон изрече Пенри Пуалди. — Когато в Свобоен Ублесос е налице такъв технически напредък, такъв висок стандарт на живота? Това утопия ли е?

— Колкото е утопия комуната на Робърт Оуен или, нека вземем „Градът Слънце“ на Томазо ди Кампанела — отговори му Светослав.

— Но градът Слънце е само на книга, а ние сега го имаме в действителност — възбудено извика Пуалди. — Нуринонда — нима това не е убедителен факт?

— Не, разбира се, защото Нуринонда е единствена в света, а би трябвало да има и други — не се съгласи пак младият българин.

— Но ние искаме именно това да направите!

— Как, тъй изведнъж ли? Да си затворим очите, да преброим до десет и всичко ще стане — засмя се Светослав.

— Но вие не ме разбрахте! — извика писателят. — Ние ще ви помогнем!

— На целия свят ли? Една толкова малка страна? Това е невъзможно практически!…

XXVI

След като се освободи от плена на Атомния пират, експедицията на Симон Бланк се завърна в Париж, за да изчака развитието на събитията. „Лъки“ беше върнат на притежателите си и стоеше на котва в Сена.

Въпреки прекъсването на експедицията, никой от членовете й не загуби доброто си настроение. Само Мари беше разстроена от зачестилите напоследък задиряния на Сани, който в такива случаи се вслушваше повече в гласа на любовта си, а не на разума.

Мари се страхуваше да каже на Светослав, че е обичана от друг, макар че този друг не беше обичан от нея.

Но един ден Светослав завари в дома на Бланк Сани и разбра каква е работата. Въпреки това си замълча, дори не загуби настроението си. Мари също се зарадва, когато го видя, защото той идваше тъкмо на време — Сани започваше да й се натрапва и да прекалява.

Когато човек се влюби истински, трудно може да забрави любовта си. Така беше и със Сани. Макар че се мъчеше да не се среща повече с Мари, нещо го тласкаше към нея и от обич той забравяше всичко друго. В любовта си човек не рядко е егоист, защото сам не съзнава; когато обича, това нежно чувство затваря очите и разумът трудно го побеждава.

Щом Светослав влезе в дома на Бланк, Сани се съвзе. Той се сети, че трябва да говори със Светослав по много важен въпрос. Когато зоологът го заговори, младият българин го погледна с едва прикрита хладина и някакво неприязнено чувство. Сани все пак разбра недоволството на палеонтолога и се постара да не го увеличава.

— Мосю Петров — каза Сани, — ще ви съобщя една новина, която, мисля, че ще ви зарадва. Пенри Пуалди ще ни покаже скривалището на Атомния пират.

— Така ли? Интересно — с привидно безразличие изрече Светослав.

— Именно затова ви съобщавам, защото знам, че ще ви заинтересува. Утре, ако пожелаете, ще заминем на гости у Атомния пират. Той ще се зарадва изключително много. Пенри Пуалди е фанатик и именно това ме успокоява и ме кара да вярвам, че няма да ни издаде на пирата. Засега той е негов верен човек и разбойникът няма да се усъмни в нас, щом сме вербувани от служителя му. — Тук Сани се усмихна дяволито и продължи: — А щом веднъж проникнем в двореца му, там ще видим как да се борим с пирата.

— Значи утре тръгваме? — живо попита Светослав, забравил за враждата си.

— Ако желаете, още утре ще тръгнем, Пенри Пуалди ще трябва уж да избяга от затвора. Ще го измъкнем и… отиваме на гости…

XXVII

Фреди Саймънс започна да вижда безсмислие в живота, който водеше. Той искаше да направи нещо повече от това, което беше направил, нещо по-голямо, с по-голяма цел. Фреди съжаляваше за сляпата похвала, която беше написал в първата си книга, защото видя, че това идеално общество беше доста ограничено в представите си, в светогледа си и в своите разбирания, въпреки големия технически напредък на Евектос Свобоен Ублесос. Тази ограниченост Фреди си обясняваше с откъснатостта от света.

Впрочем, Евектос Свобоен Ублесос се прослави за кратко време на Земята, успя да насади своите идеи в много млади и неукрепнали умове, да направи впечатление, че е една велика сила и да се изяви като една свръхдържава със свръхкомунистически строй.

Но, все пак, Фреди Саймънс беше прав, когато си мислеше, че Евектос Свобоен Ублесос е откъснат от света. В тази страна не се допускаха никакви чужди филми, книги, музика, там нямаше вносни машини, вносни продукти и въобще внос. Внасяха се хора, само хора. Защото свръхобществото трябваше да расте, но не идеологически, а по брой.

Всъщност, Фреди Саймънс не разбираше много от разни идеологии, но виждаше,че в тази свръхсвободна страна идеологията служеше да направи от хората роботи — всеки ден се спазваше строг дневен режим, който важеше за триста шестдесет и петте дни на годината, не биваше да се нарушава от никого и не се различаваше в нито един от дните. Разбира се, хората спортуваха, но и спортът беше еднакъв за всички.

Фреди Саймънс не можеше да се примири с еднообразието, което потискаше душата му, зажадняла за волност. Свободата на Евектос Свобоен Ублесос му дотегна. Тя не беше същата, каквато той си я беше представял.

Фреди Саймънс стана с неспокоен дух и един ден не се въздържа и написа една критическа статия, в която изложи подробно, с най-убедителни факти слабите места в обществото на Свободната Държава. Той всъщност беше разкритикувал противоречията между господстващата теория и действителността. Главните идеолози на Евектос Свобоен Ублесос почувстваха, че Фреди Саймънс не беше удобен вече и че трябва да се изгони от страната. Той беше първият, който се опитваше да направи корекции на правия път, по който вървеше Великата Свободна Държава. Той беше първият, който се осмеляваше да наруши строгата симетричност и хармония на единственото в света свръхобщество. Той беше първият, който се обявяваше против свободата в тази свръхсвободна страна. Той беше първият, който не се подаде на свещените идеи. Той беше и първият, когото изгониха от Евектос Свобоен Ублесос.

XXVIII

В кабинета на Атомния пират седяха Сани, Пенри Пуалди и Светослав. Те бяха успели да се доберат до леговището на пирата и сега господарят на този дворец ги посрещаше в изключително добро настроение, защото рядко идваха такива желани гости. Пенри Пуалди беше един от най-верните му служители. А другите двама, щом бяха хора, които са измъкнали от затвора Пуалди, то сигурно щяха да му станат верни. Но единият от тях му се струваше познат и се мъчеше да се сети къде го беше виждал. Наистина, къде го беше виждал? Този въпрос си задаваше Атомният пират, когато гледаше Светослав и не можеше да си спомни.

Но в ума на Атомния пират не дойде успокоителна мисъл и той започна враждебно да поглежда към Светослав.

След един час Пенри Пуалди и Атомният пират останаха сами. Пиратът подробно разпита за двамата новодошли и получи пълни сведения за тях, благодарение фантазията на писателя. Сани и Светослав бяха представени като крайно реакционни учени, работещи върху страшно бактериологично оръжие.

Атомният пират остана доволен от това обяснение, но, все пак, в долната му душа, свикнала винаги да не приема всичко като чиста монета, остана стаено смътно подозрение.

И Светослав беше виновен за съмненията на пирата, защото, макар да беше си оставил дълга коса и брада, Атомният пират го беше видял веднъж на своята крепост.

Атомният пират изведнъж беше озарен от една идея. Милена не го обичаше, но едва ли щеше да остане равнодушна към един от двамата младежи. Така, без да се мъчи повече, ще постигне своето.

Светослав беше заведен при Милена и те стояха няколко часа, гледайки се като куче и котка. Защото Светослав мислеше, че това е провокация, а Милена — че е нова тактика на Атомния пират (и не грешеше). Двамата бяха сънародници, но не знаеха това. Най-после на младежа му омръзна да мълчи и заговори на френски, като попита Милена за името й. Като видя, че тя не разбира, заговори на английски, но пак без успех.

— По дяволите тези глупости! Защо мълчите като няма?! — извика извън търпение палеонтологът. Но тези думи произведоха страшно впечатление на девойката, защото бяха изречени на български.

— Вие… сте… българин? — смаяна запита тя, но по-изненадан излезе Светослав, който не очакваше такова нещо.

— Да, а вие откъде се взехте тук? — все още неопомнил се запита ученият.

— Аз съм пленничка на Атомния пират — каза тъжно Милена. — А вие сигурно идвате от негово име, за да ме измъчвате пак. Какво искате от мен, най-после!…

XXIX

Фреди Саймънс беше изгонен от Евектос Свобоен Ублесос защото, както знаете, той беше нарушил свещените неизменяеми принципи на тази страна, която му беше дала гостоприемството си. Но щом става въпрос за противоречие с идеите на свръхсвободата, не може да става и дума за гостоприемство.

Телеграфните агенции загърмяха от сензационната новина, вестниците и списанията в цял свят имаха учудени заглавия, десетки научни дружества се надпреварваха да правят на изгонения от рая предложения да работи за тях.

Но Фреди Саймънс остана глух към всичко. Разочарован, той се затвори в скромния си дом на Юкон и там се отдаде на песимистични размисли. По цели дни той стоеше в едно положение, без да се помръдне, нито обядваше, нито вечеряше. Вечер заспиваше, тъй както е седял през деня. Този човек, който премина стотици мили през ледената пустиня, запазвайки висок духът си, изпадна в униние.

И така, остана около два месеца в една летаргия, в едно безразличие към света. Тъкмо когато му се искаше да се махне отново от Аляска, на входната врата се позвъни. Фреди прокле в ума си този който го безпокоеше и отиде да отвори. На входа стоеше капитан Валтер Гюнтер!

Фреди изведнъж забрави всичко, бодростта му се възвърна и той стисна здраво ръката на капитана.

Когато влязоха вътре, седнаха, и след като се успокоиха, започнаха разговор.

— Виждам, че не си добре — започна пръв Валтер Гюнтер, — отслабнал си, станал си скелет. Не е трябвало да вземаш толкова присърце, че са те изгонили от онази страна. Да не би да се те изгонили от рая!

— Не, не от рая, изгониха ме от света! — намръщи се от лошия спомен Фреди.

— Как от света? — учуди се Капитанът.

— Накараха ме да намразя целия свят — злобно изрече Саймънс. — Но те са виновни, защо ще мразя другите хора? За тяхната свобода не бих дал нищо, ако знаех, че са такива!

— Успокой се сега, всичко е свършено. Аз идвам от името на Симон Бланк, който те моли да отидеш при него. Вярвам, че няма да се разочароваш от тях. Аз ти гарантирам за това! — убедително му каза Гюнтер.

— Щом казваш, ще отида. Аз и без това мислех да се махна оттук. Съседите ми постоянно ме безпокояха, особено красивата им дъщеря, мъчеше се да ме съблазни. Във всеки случай, за такова глупаво момиче не бих се оженил — каза Фреди отегчено. — Ох, пак звънят, те са! По дяволите тези натрапници!

XXX

Светослав успя да се разбере с Милена, макар и доста трудно, защото не само той беше подозрителен, но и девойката отначало не му вярваше. Нейното недоверие постепенно намаля, защото тя почувства благородството в душата на този неин сънародник. Чистата душа си проличава и Светослав видя в лицето на Милена една жертва на Атомния пират. Макар че много се двоумеше, младежът най-сетне се реши да се разкрие пред Милена, макар че рискуваше много.

Когато двамата вече си вярваха един на друг, Светослав и Сани започнаха да действат. Измежду пленниците завербуваха много, като уж работеха за Атомния пират. Нововербуваните бяха подчинени на двамата и затова нямаше опасност да послужат на пирата.

Светослав успя да се свърже и с Йолик. Двамата се разбраха бързо — за това послужи и писмото на Милена, в което тя даваше препоръки за Светослав пред любимия си. Все пак, у Йолик остана малко недоверие, но то скоро се изпари, защото видя и Пенри Пуалди, с когото се познаваха от Евектос Свобоен Ублесос. Пуалди му обясни плана на действие срещу Атомния пират и така здравото ядро на „най-верните“ хора на пирата стана непоклатима опора за борба срещу самия него.

В подземния завод бяха разкрити всички шпиони на Атомния пират, защото те бяха започнали да докладват на Пуалди, който стана пръв помощник на пирата. И така, в завода останаха само пленниците, които скоро бяха запознати с плана за действие.

Атомният пират беше много доволен от работата на верните си хора. Откакто дойдоха новите двама с Пуалди, строителството на летящата крепост се ускори, а почти всички пленници бяха вербувани, дори и неподдаващият се Йолик. Пък и Милена не беше съвсем безразлична към оня с брадата.

Все пак, личните шпиони на пирата започнаха да надушват нещо нередно. Но скоро всичко се изглади и Атомният пират се успокои съвсем.

Йолик беше написал едно хвалебствено слово за Атомния пират, което, ако се вникнеше дълбоко в замисъла му, не беше никак похвално. Но пиратът не разбираше от литература и не обърна внимание на цифрите убити хора, унищожени градове. А именно в тях се криеше страхотното обвинение. Тази книга беше отпечатана в огромен тираж и разпръсната из целия свят. Тогава и на слепите се отвориха очите и целият свят разбра същността на Атомния пират.

Така този убиец беше разобличен, без самият той да усети. Бяха го разобличили преди това самите негови престъпления, но те бяха тълкувани различно. Сега на всички им стана ясно кой е Атомният пират…

XXXI

Симон Бланк разбра, че в Антарктида сега не беше благоприятно за експедиции и затова реши да бъде организирана друга, подводна експедиция. За тази цел той реши да подготви сътрудниците си по подводно плуване и за други подводни манипулации. Хенри Уайт и Ричард Чрлзсън бяха професионални водолази и те станаха треньори на останалите учени. Двамата бяха колеги на Сани и затова помолиха Бланк след завръщането на Светослав и Сани последният да бъде привлечен в тяхната група.

Хенри Уайт и Ричард Чрлзсън се заеха усърдно с подготовката. Всички, които не знаеха да плуват, бяха научени, и най-после започнаха тренировките с леководолазни костюми.

Въпреки че лекарят Жорж Майер не позволяваше да се прекалява, членовете стояха с часове под вода.

Мари Бланк беше останала сама след заминаването на Светослав и тъжеше много. За да не забележи това баща й, тя напусна базата, където се подготвяше експедицията, и замина за Париж. Тя се страхуваше много за любимия си, знаеше, че Атомният пират е много опасен и това я измъчваше много.

Един ден в дома на Бланк пристигнаха Фреди Саймънс и Гюнтер. Капитанът не можа да познае Мари — толкова се беше изменило лицето й от душевните страдания. Той знаеше защо девойката е в такова състояние и реши да разнообрази живота й. Капитан Гюнтер каза на Мари, че ще е добре, ако отиде на курорт в Швейцария, даде адреса на семейството си, и още на другия ден Мари Бланк замина. Валтер Гюнтер съобщи на жена си и дъщеря си по телефона за пристигането на гостенката и те отидоха да я посрещнат на летището.

В лицето на Елене Гюнтер Мари намери добра приятелка. Дъщерята на Валтер Гюнтер беше с три години по-малка от нея, но бързо намериха общ език.

Елене току-що беше завършила средното си образование и се подготвяше за заминаването си в Париж след няколко месеца, за да следва в тамошния университет.

Дъщерята на Гюнтер беше много умно и културно момиче, с ясни представи за живота. Именно затова се сприятели бързо с Мари и разбра мъката й. Тя познаваше добре Сани и вярваше, че все някак ще се измъкнат от лапите на Атомния пират.

А когато Мари разбра, че Елене е влюбена в Сани, толкова се зарадва, че я разцелува. Ето кой щеше да я спаси от ужасните задиряния на Сани!

Мари се успокои много, когато отиде в Швейцария. Чистият въздух, климатът и приятелството на Елене, възвърнаха силите и вярата й. Тя сега вярваше, беше сигурна и то напълно, че Светослав ще се върне…

XXXII

Новата летяща крепост на Атомния пират скоро щеше да бъде завършена. Тя беше по-малка по обем от първата, имаше освен реактивните двигатели и свръхзвукови. Корпусът беше по-удължен.

Лично Атомният пират ръководеше последните монтажни операции. Пенри Пуалди, който минаваше за много вещ в самолетостроенето, даваше напътствия, проверяваше дали монтирането е добро или пък подканваше монтьорите да работят по-бързо.

Атомният пират беше изключително доволен и в прекрасно настроение. Скоро светът щеше уплашен и стъписан да се покори пред голямата му сила — нито една ракета не би могла да уцели новата летяща крепост, нито един човек не би могъл да му се опълчи. Той се чувстваше като цар, като император, дори като бог. Представяше си вече, че командва целия свят, че милиардите хора са в негова власт, а той е най-висшестоящ. По-горен от него няма.

Завладян от тези отвратителни мечти, Атомният пират не усети как се качи в кабинета си. Бронираната врата се самозаключи след него. Пиратът беше забравил, че светът все още не е негов, той дори не се съмняваше в покорността на хората.

А в същото време летящата крепост беше завършена. Всички се качиха в нея, готови да напусната това отвратително леговище на Атомния пират. Тези, които се опитаха да го предупредят, бяха затворени. Всеки, който се опита да се съпротивлява с оръжие, беше обезоръжен и също затворен.

Верните на Атомния пират бяха много малко. Останалите бяха съмишленици на Сани и Светослав.

Но самият Атомен пират изчезна. Обиколиха целия завод, след това целия дворец, и най-накрая стигнаха до кабинета му. Ала вратата беше заключена. Само личният телохранител на пирата знаеше как се отваря отвън, но той се самоотрови, когато го затвориха.

Задумкаха по вратата, но тя беше двойна, бронирана и звукоизолирана. Тогава решиха да я взривят. Но и взривът не помогна, а само уплаши Атомния пират, който се скри в тайното си скривалище, неизвестно на никого.

След час, когато отвориха вратата на кабинета, не го намериха вътре.

Светослав и Сани решиха да взривят целия дворец и заложиха от специалния взрив на Атомния пират по всички кътчета на леговището.

По тунела-писта самолетът-крепост на Атомния пират беше изкаран на повърхността и, след като се издигна на около триста метра, от земята изригна някакъв мощен стълб от лед, бетон, железа и най-различни други късове. Дворецът на Атомния пират беше взривен заедно със своя притежател…

XXXIII

Мари чу по радиото за гибелта на Атомния пират. Нейната радост нямаше край. Двете с Елене не можеха да стоят вече в Швейцария, затова отлетяха със самолет за Париж.

Но Сани и Светослав не се завръщаха. Никакви сведения нямаше за тях. Мари започна да си мисли какво ли не, Елене я успокояваше, макар че и тя не беше спокойна.

Един ден в дома на Бланк дойде Пенри Пуалди. Той каза, че Светослав и Сани се намират в Евектос Свобоен Ублесос. Повече нищо. Защо? Как? Пенри Пуалди бързаше и не удостои с отговор двете девойки.

Тогава Мари и Елене решиха да заминат за страната, където се намираха любимите им хора, по неизвестни причини. Бланк и Гюнтер не научиха за безумието на дъщерите си. Но за любовта това е обикновено нещо.

Ала на пътя им изникнаха много пречки — не им достигнаха пари, параход за Евектос Свобоен Ублесос имаше едва след три месеца, а самолети имаше само от Австралия.

Тогава Мари реши с известен риск да реши задачата. Тя познаваше съпругата на Мирче Краевич, който беше пилот между другото. Любица Краевич щеше да им помогне.

Двете девойки отидоха в дома на геолога (Краевич беше геолог) и по обиколен начин, лека-полека, постигнаха целта си. Добродушната госпожа Краевич не можеше да им откаже. Тя все още минаваше за млада и затова разбра молбата на Мари и Елене.

На следващия ден още, тя извика с телеграма мъжа си от базата, където се подготвяше експедицията на Бланк. Поради спешността на телеграмата, Мирче помисли, че е нещо лошо и Бланк му разреши да вземе един шестместен самолет, който беше най-малкият от самолетите на експедицията.

Когато пристигна в Париж, Краевич едва не получи удар, като разбра, че жена му го е извикала просто да се разходят до Евектос Свобоен Ублесос. Но след дълги увещания, Мирче се съгласи, и без да се обади на Симон Бланк, замина с дъщеря му и Елене Гюнтер за страната на Пенри Пуалди.

Мари и Елене бяха радостни, че им дойде на помощ такъв добър летец кат Мирче Краевич. Той, всъщност, беше професионален авиатор, а после беше завършил геология, защото тя го занимаваше още от гимназията.

Наложи се да кацнат на едно индийско летище, за да заредят резервоара, и това беше единственото им спиране до Евектос Свобоен Ублесос.

Разрешиха им да кацнат на летището край столицата Свобо. Посрещна ги Пенри Пуалди, когото те дори не очакваха да видят. Писателят се погрижи за тримата чужденци. Настани ги в един удобен хотел, каквито бяха всичките хотели в страната…

XXXIV

Атомният пират усети мощното разтърсване на двореца си, почувства, че лети заедно с бронираното си скривалище, и след миг изгуби съзнание от сътресението.

Всичко беше в страшен хаос, когато Атомният пират дойде в нормалното си състояние. Вратата на скривалището зееше нагоре, вместо да бъде отстрани, и в отвора се виждаше сивото небе на Антарктида. Пиратът почувства страшен студ — климатичната инсталация, естествено, не работеше. Той намери някакви дрехи и, обличайки ги, разбра, че натъртен навсякъде — ужасно го болеше цялото тяло. Господарят на Земята беше наранен, безпомощен и зъзнещ от студ. Дори не знаеше какво точно се беше случило.

Най-после Атомният пират се измъкна през разбития вход на скривалището си и се огледа наоколо. Колкото студено да му беше, още повече тръпки го побиха, щом видя своя дворец, превърнат в развалина. Явно, че атомните бомби не бяха избухнали, защото мястото, където беше складът им, беше непокътнато. То беше и далеч от двореца, но ако се беше случило нещо, което би накарало бомбите да се взривят, то тогава цяла Антарктида би полетяла във въздуха.

Атомният пират стоеше зашеметен от втория удар — загубата на своите верни хора и на сигурното си убежище.

Изведнъж едно проблясване в замаяната му глава го накара да побеснее. Той се сети кой беше младежът с брадата, Това беше онзи, който беше стрелял по него в самолета! Ах, как сляпо е вярван той на онзи мошеник Пенри Пуалди. Той е бил от някое чуждо разузнаване, натоварен със задачата да го унищожи. Атомният пират се мяташе, крещеше и блъскаше всичко наоколо, хвърляше, трошеше и риташе останките от двореца си, изпаднал в безсилна ярост, не ярост, а лудост. Устата му бълваха псувни и проклятия по адрес на всички хора, съжалявайки, че не е могъл да ги унищожи заедно с проклетата Земя; пяна се показа на устните му, а той продължаваше да реве като ранен звяр.

Когато се върна в равновесие, Атомният пират пак слезе в скривалището и откри в хаоса един гръбен реактивен двигател, който не беше пострадал. Грабна от един шкаф автомат и чанта с патрони, след това се запаси с хранителни припаси и отлетя по посока на една научна база в Ледения континент. Той трябваше да се снабди със самолет и да открие къде са кацнали враговете му с откраднатата му летяща крепост.

И отново зверското заговори в него и той хвърли от въздуха най-страшната закана към човечеството и Земята…

XXXV

Симон Бланк научи, че дъщеря му е заминала за Евектос Свобоен Ублесос и много се разтревожи за нея. Той знаеше, че Светослав е там и се досети за какво е отишла Мари в онази далечна страна, но освен това си помисли и че двамата са решили да останат там, замаяни от идеите на Пенри Пуалди.

Всъщност, не беше така. Светослав и Сани бяха заминали направо за Евектос Свобоен Ублесос, за да участват в една международна конференция, свикана в град Тамеа, целта на която беше да се запознае светът със свръхсвободната страна. Сани беше решил да разобличи пред света идеолозите на Евектос Свобоен Ублесос и тяхната крайно утопична теория.

Още на следващия ден след пристигането на Мари и Елене в Свобо, в град Тамеа започна конференцията. На нея говореха най-изтъкнатите обществени дейци на Евектос Свобоен Ублесос, а именно: Самвираси Нáкри, Пхерисуй И, Пенри Пуалди, Керуаста Йеоси, Хсуаля ‘Иаи и много други. Най-после дадоха думата на чужденците и пръв от това се възползва Сани. След еднообразните и по почти нищо не различаващи се речи на домакините, думите на Сани предизвикаха утихване в залата, където беше възцарила скука и отегчение.

— Дами и господа, приятели! — започна Сани — Всички чухте преди малко какво казаха най-видните представители на свръхсвободното общество. Аз, както повечето тук, не намерих техните обосновки правдиви и основателни. Тяхната идеология лети във въздуха, защото няма корени, но дърво без корени не може да живее и къща без основи не може да има. Например, те твърдят, че в тяхната страна имало пълна свобода или свръхсвобода, нямало нещастни,онеправдани и така нататък. Но да си спомним случая с Фреди Саймънс, който беше най-безцеремонно изгонен от свръхсвободната страна. Нима за него имаше свобода да изкаже мислите си свободно и да не пострада след това? Нима той беше изслушан от идеолозите на тази страна? Нима се вслушаха те в правдивите му думи? Не, защото тяхната свобода има затваря очите, те имат капаци не само отстрани, но и отпред, те отричат по-нататъшното развитие на обществото, а се обявяват за най-прогресивни, като предлагат на всички страни да тръгнат по техния път. Нима ще се съгласи с тях някой здравомислещ човек? Не вярвам! — така Сани завърши сред бурните овации на участниците в конференцията.

А пък през това време Мари укоряваше Светослав за това, че не беше й се обадил, а той й обясняваше, че не е имал възможност и че направо от Антарктида е дошъл в Евектос Свобоен Ублесос, за да не закъснее за конференцията. Но, все пак, той не спомена нищо, че е изпратил Пенри Пуалди, за да й съобщи…

XXXVI

В базата „Ентарктик Поул“ пристигнаха два транспортни самолета, които донесоха хранителни припаси, пощата и други необходими неща. Те останаха за другия ден.

А през това време Атомният пират летеше към тази база, която беше най-близо до унищожения му вече дворец. Той предполагаше, че ще има самолет в „Ентарктик Поул“ и мислеше да го отвлече. Пиратът, естествено, нямаше да се спре пред никакви препятствия, щеше да прави всичко възможно да се снабди с така нужния му самолет. Този враг на човечеството отново реши да започне унищожителното си дело. И то с по-голям размах, с по-голяма сила. Целта му да убива и руши стана единствена в живота му. В него говореше само животинското, дивото. За него изстъпленията над човечеството бяха забавления, престъпленията за него бяха закон. И именно затова той не се поколеба да извърши още едно престъпление.

Учените от базата, след уморителния работен ден, се бяха събрали в столовата и разговаряха весело след вечерята, пиеха кафе или чай, или играеха на шах. Не очакваха никого. Двата самолета им бяха докарали необходимото и сега те знаеха, че никой друг няма да ги посети, преди да се изминат няколко дена.

Но изведнъж вратата на салона се отвори с трясък и на прага се появи в цялото си снаряжение някакъв странен човек на възраст около тридесет — тридесет и пет години. Очите му бяха страшни, високата му, леко прегърбена стойка беше заплашителна. Страшното оръжие в ръцете му красноречиво говореше за недоброжелателство.

— Вярвам, че не ме познахте — прокънтя ужасният му, сковаващ глас, а черните му очи засвяткаха като на дебнещ звяр. — Именно затова ще ви се представя. Аз съм този, който унищожава градове и хора, аз съм този, когото затрупаха в собствения му дворец, считайки го за загинал, аз съм този, който възкръсна от разрушеното си скривалище, аз съм този, който няма да прости на хората за злото, което му сториха, аз съм този, който убива за отмъщение и ще убива, докато не дойдат при него всички и му се подчинят! Аз съм Атомният пират! Сега ме познахте, нали?

Думите му се забиваха като стрели в съзнанието на смаялите се учени. Никой не очакваше такова посещение. Никой не очакваше да види Атомния пират, и то след съобщението по радиото, че е убит. Дали този не беше негов последовател или беше самият той? И какво искаше от тях?

— Ще си взема един от вашите самолети — сякаш отговори на мислите им пиратът, — защото ми трябва!

XXXVII

Светослав научи за посещението на Пенри Пуалди у Мари, но не й каза, че не го е пращал

На втория ден от идването на Мари и Елене в Свобо, Светослав се свърза по телефона с базата, където беше настанена експедицията на Бланк, но оттам му съобщиха, че Симон е заминал за Свобоен Ублесос преди няколко дни, точно тогава, когато Мирче Краевич отлетял при жена си. Пенри Пуалди го бил поканил.

Младежът разбра, че Симон Бланк е отвлечен, тъй като Пуалди не беше ги известил за пристигането му. Но Светослав запази откритието си в пълна тайна, за да се увери напълно. Още същия ден той проследи Пенри Пуалди и видя, че не отиде в дома си, а влезе в друга сграда. След като излезе, палеонтологът се вмъкна в асансьора, който го откара в един обширен апартамент. Една красива девойка излезе отнякъде и го попита нещо на неразбираемия си език, но след като разбра, че Светослав не разбира, го запита на английски кого търси.

— Вие ли живеете тук? — учуди се младият българин.

— Не. Вие приятел ли стена Пуалди? — заинтересува се девойката.

— Да, и помислих, че той е тук.

— Той току-що излезе.

— Е, щом е излязъл, и сам ще си свърша работата. Трябва да видя човека, който живее тук.

— Той излезе с Пенри Пуалди.

— Вие лъжете. Заведете ме при него.

— Няма нужда! Аз чух — от една врата се появи Симон Бланк.

— Охо! Приятелят Пенри Пуалди се занимавал с колекциониране на учени! — извика Светослав.

— Да, познахте — каза Бланк, — а пък тази приятелка ме охранява.

— Охранява ви, да не би да избягате! Я виж ти! Каква грижа за хората, която съществува само в Евектос Свобоен Ублесос! — усмихна се иронично младежът. — Значи, сега ще погодим един много весел номер на нашия общ приятел Пенри Пуалди. Хайде, елате с мен, ще ви заведа на по-сигурно място.

— Той не може да излиза оттук! — извика девойката и изтегли пистолет.

Светослав го издърпа от ръката й, отвори вратата и излезе, съпровождан от Симон Бланк.

— Чакайте ме! И аз ще дойда с вас, защото Пуалди ще ме изгони от страната — извика девойката.

— Няма смисъл. Ние ще го откажем — отвърна й весело Светослав и затвори вратата на асансьора…

XXXVIII

Атомният пират се качи на борда на единия от самолетите и отлетя по посока на двореца си. След себе си той остави труповете на учените от „Ентарктик поул“ и разрушената база. Той беше стрелял по невъоръжени и беззащитни хора, но това, разбира се, не го беше смутило никак.

А сега, след като изненада десетина учени, той мислеше да изненада света. Естествено, не с приятна изненада.

Когато пристигна на мястото на разрушения си дворец, в главата му имаше план как да отвлече поне една от летящите крепости, които сега се намираха на едно военно летище в Европа. Атомният пират зареди с бензин самолета, тъй като складът не беше взривен — там се намираха атомните му бомби, бензинът, бактериологични оръжия, отровни вещества, огнестрелни оръжия и патрони и други средства за унищожаване.

Пиратът натовари няколко варела с бактериологично оръжие, приготви си защитно облекло и полетя към летището, където се намираха крепостите му. Страшни мисли се въртяха в главата му. Разбира се, за него те бяха сладостни, успокояващи. Това беше ненормалната психика на един убиец и престъпник.

Самолетът летеше над океана. Беше нощ, а пиратът не беше запалил сигналните светлини. Приготвени бяха картечници за всеки срещнат самолет. И първият не се забави и връхлетя върху самолета на Атомния пират. Но картечниците спряха устрема му и го насочиха към разбушувалия се океан.

Тази нощ пиратът свали няколко пътнически самолета.

Когато се развиделяваше, Атомният пират летеше вече над суша. Той знаеше къде са крепостите му, защото преди да стане този негов провал, шпионите му бяха плъзнали навсякъде. И той предполагаше, че където е първият му самолет, там е и вторият му. Но се лъжеше. Втората летяща крепост беше в Евектос Свобоен Ублесос.

Скоро той прелетя над летището и видя единия самолет. Учуди се, като не видя и другия, но не му остана време за мислене, защото няколко военни самолета-изтребители го обкръжиха.

Пиратът се направи, че ще каца, но насочи самолета право към земята. Тогава той изскочи през спасителния люк, облечен в защитно облекло, с противогаз и с реактивен двигател на гръб.

Транспортният самолет се разби на летището с целия си опасен товар. Заразата беше страхотна и за няколко минути всичко живо в района на катастрофата загина след ужасни мъки.

Пиратът се качи на летящата си крепост, на която личеше надписът „Чactyerendy Reqoлem“ и пусна обеззаразяващата инсталация…

XXXIX

На третия ден от конференцията в град Тамеа щеше да говори българският учен-палеонтолог Светослав Петров. В залата бяха дошли и Йолик и Милена. Те все още не бяха разбрали същността на идеологията на Евектос Свобоен Ублесос, но, все пак, любопитството им беше доста голямо.

Ето какви бяха думите на младия българин:

— Приятели, желая да ме разберете правилно и затова ще се постарая да бъда обективен. В никакъв случай не бива да си помислите, че съм привърженик или враг на тази страна. Аз нямам право да бъда враг на народ, който има такива успехи във всички области на живота, но не бих могъл да бъда привърженик на една крайна идеология, изтъкваща една единствена страна в света като свръхнещо. Аз не бих могъл да поддържам крайностите. Макар че изтъкнатите обществени дейци на Евектос Свобоен Ублесос твърдят, че не си служат с непочтени средства при привличане на учени, те при самите си изказвания не си служат с почтени средства, а с лъжи. А всеки честен човек ненавижда лъжата. Ето — например, вчера разговарях с един от най-големите писатели и общественици на Евектос Свобоен Ублесос — Пенри Пуалди. Аз имах сведения, че той е отвлякъл големия учен Симон Бланк. Но Пенри Пуалди отрече. Отрече, и то по най-брутален начин, като ме заплаши с изгонване от страната. Разбира се, не изгонване от рая, защото аз все още не считам тази страна за рай. А вие какво мислите, приятели? Симон Бланк беше наистина отвлечен и ето го и самият него. След като свърша, ще говори и той. Какво искам да кажа с този пример? Искам да докажа, че нещо, което е изолирано от света, е крайност и съществува, опирайки се на крайности, които стигат до бруталност. Такава е и крайността на Атомния пират. Аз не сравнявам оня престъпник с тази все пак прекрасна страна, за да изтъкна еднаквостта в тях. Не. Но те наистина имат общо и общото им е в крайностите. Те са две крайно противоположни неща. Сега Атомният пират е мъртъв, но в света не бива да се допусне такава като неговата крайност. Трябва да се борим против крайностите, а не против тази прекрасна страна. Трябва да се постараем да вървим по един път, който не води към полюсите или екватора, а към умерените пояси. Аз не искам да проповядвам примирение. Не, а напротив — да не се примирявате с крайностите, да се борите животът в тази страна да стане за пример на всички и да се постигне в другите страни същото, и то само с благороден труд…

XL

— Може ли да уточните какви са нашите крайности? — прекъсна го Пенри Пуалди.

— Да, разбира се! Щом желаете. Вашите крайности се състоят главно в невслушването в съветите на другите. Например, вие не се вслушахте в думите на Фреди Саймънс или пък, след това, на Сани. Вие не можете да видите грешките си. Не можете да разберете, че не е възможно да поставите едни релси, които да започват от вас и да сложите в тях света. Освен това, вие не можете да проумеете, че не сте върхът на общественото развитие. Светът си се развива — еволюира — и вие не можете да спрете този неспирен възход.. Вие, също, не можете да разберете, че с вашите скромни средства не можете да купите света и да го подчините на своята воля. Всеки би потръпнал от страх, като си представи, че върши всеки ден едно и също, няма цел в живота си, защото всичко му е изключително на готово. Разбира се, някой не би се замислил за това и би пожелал така да му бъде устроен животът, но след време ще му дотегне, ще му доскучае, ще му се прииска разнообразие. А вие какво бихте му предложили, когато навсякъде всичко ще бъде идеално еднакво? Всъщност, в идеологията ви се показва това. Вие искате да направите идеален свят. Това е невъзможно практически и, дори да е възможно, не бива да се прави. Човекът трябва да има цел в живота си. Да! Така е. И затова трябва да му се предоставят условия, за да бъде заинтригуван с нещо, да не бъде безразличен и с държание на робот. Естествено, не бива да се оставя да живее като скот, но не бива да се прави от човека машина. Машините човек ги създава в своя полза, а не самият той да заприличва на творението си. Бих искал навсякъде всички да бъдат щастливи, но не щастливи за реклама, подхранвани с идеи, затъпяващи мозъка, защото те им се представят за най-истински. Бих искал щастието на хората да не бъде утопия, а истинско. Бих искал хората да не се избиват помежду си, да не се грабят и лъжат, а да бъдат приятели и братя. Нека бъде унищожена всяка крайност, наречена тя Атомен пират или идеология на Евектос Свобоен Ублесос. Човешкият разум трябва да бъде освободен от всичко сковаващо го и на човек трябва да се даде свобода да твори. Това е свободата. Разбира се, трябва и условия за нея…

— В същото време по радиоуредбата се чу:

XLI

— Частиеренди реколем!

Тези думи подействаха на седящите в залата като взрив на бомба. Всички наскачаха, но разбраха, че градът се скриваше вече под земята. Конференцията не можеше да продължи повече при тези условия. Всички бяха възбудени и не бяха в състояние да кажат две разумни приказки. Никой не помнеше нито думите на Светослав, нито за съществуването на Евектос Свобоен Ублесос. Всеки чуваше в собственото си съзнание двете злокобни думи: „Частиеренди реколем“.

Но след около час първата тревога отмина и всички започнаха да мислят трезво. В залата беше пуснат телевизор, който осведомяваше участниците в конференцията за състоянието на повърхността. Атомният пират само кръжеше в небето. След това пусна някакви бюлетини и отлетя. На листовете беше написано на док ом бриасит (официалният език на Евектос Свобоен Ублесос) следното:

„Моята сила е огромна. Аз съм неуловим вече за моите врагове, на които ще отмъстя страхотно. Подчинете ми се, докато не е станало късно!

Целият свят ще бъде мой или ничий!

Атомният пират“

Тези бюлетини бяха прочетени от ограничен кръг, защото бяха хвърлени на повърхността, а градовете бяха скрити под земята. Да излизат горе можеха само хора със специално разрешение.

Почти целият въздушен боен флот на Евектос Свобоен Ублесос беше изпратен по следите на пирата.

На следния ден конференцията продължи. Този ден говори Симон Бланк, който изобличи отвличането на умове в Евектос Свобоен Ублесос. След него взе думата и Йолик. Той беше разбрал вече всичко и, разочарован и излъган в надеждите си, той подкрепи напълно Светослав. И, като разбиращ от литература човек, отрече едностранчивите произведения на писателите от Свобоен Ублесос, а с това той доказа, че крайностите в идеологията водят до крайности в литературата.

Пенри Пуалди взе думата, когато се закриваше конференцията и, за обща радост на участниците от другите страни, той също се отрече от неправилната идеология на Евектос Свобоен Ублесос. Той пръсна в залата една книга, в която много художествено беше описал вътрешната и външната борба на един жител на своята страна до неговото духовно израстване.

И, може би, това беше самият Пуалди…

XLII

Атомният пират откри много свои съмишленици, избягали от затворите. Той се зарадва, че делото му печели успехи, и започна нови бомбардировки, докато му правеха ново леговище някъде пак в Антарктида. Мразът на този континент беше доста голяма пречка за враговете на пирата.

Отново небето не беше спокойно и пак се чуваше някъде ревът на летящата крепост на Атомния пират и от време на време някой град изчезваше.

Пиратът пръскаше навред своите позиви, пропагандираше по радиото и телевизията своята мощ, но никоя страна не му се подчини. Тогава за-почна масово унищожение.

Разбира се, много слабохарактерни се присъединиха към Атомния пират. Страх ги беше за живота им. Предпочитаха да станат роби, но да бъдат живи. Те биваха настанявани в новия дворец на пирата, който беше десетки пъти по-голям от разрушение.

Атомният пират си създаде огромна войска от петстотин хиляди души, морски флот с хиляда подводници (все отвлечени) и петстотин бойни кораба (между които и десет самолетоносача), авиация с две хиляди изтребители-бомбардировачи, две хиляди стратегически бомбардировача и хиляда хеликоптера. За всички бойни съоръжения пиратът не беше дал нито стотинка.

Светът беше загрозен от страшната сянка на Атомния пират. Светът гинеше бавно. Светът тътнеше от атомните взривове. Светът тръпнеше и проклинаше. Светът заклеймяваше престъпленията на този ужасен изверг, но светът беше безсилен пред него.

Светът не беше единен.

На Земята имаше стотици държави.

Светът трябваше да се обедини срещу общия си изтребител.

И честните хора не закъсняха и скоро Земята се опълчи срещу Атомния пират.

Атомният пират трябваше да бъде унищожен! Трябваше да бъде сразено неговото ядро. Трябваше да бъде премахнат един голям и преопасен враг на човечеството.

Когато се стигнеше до крайността унищожаване на цивилизацията и нейните творци, то тогава пострадалите и страдащите от тази крайност се обединяват за борба срещу нея, борят се в името на мира, свободата и запазването на вековната култура. Всеки честен и прогресивен жител на нашата Земя не би понесъл да се гаврят с неговата култура, да унищожават пред очите му цивилизацията, затова всеки взрив ще се врязва до болка в съзнанието на трезвомислещия, всеки изстрел ще го наранява, макар и не пряко, всяка капка невинна кръв ще го възмущава, всеки отнет живот ще го кара да протестира, всяка заплаха за неговия живот ще го накара да се бори за живота на другите. А този, който убива, пали и руши, ще се спре в стената на мощната коалиция от честни хора.

Така започва война.

Когато силният надценява силите си и когато слабият вижда скритите си сили.

И в повечето случаи слабият побеждава, защото се бори за правдата. Разбира се, слабия се закалява в борбата.

Но ако не съществуваше Атомният пират, ако не съществуваха атомните бомби, ако не съществуваха въобще оръжията, ако не съществуваха крайностите, ако всички мислеха трезво, войната с Атомния пират не би започнала.

Тази война беше ужасна, отвратителна, като всички войни дотогава, но тя беше по-смъртоносна. Тя беше безумна, защото беше запалена от безумец.

Само ненормален човек е способен на такава отвратителна постъпка. Само един изверг и звяр, какъвто беше Атомният пират…

(Плевен, 16.07.1973 г.)

Към следващата част или към съдържанието

Хари Стоянов Война с Атомния пират (3)

Метаданни

Данни

Война с Атомния пират

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаМразът на Антарктида

I

II

III

IV

V

VI

VII