Хари Стоянов
Война с Атомния пират (1)

I

Денят наближаваше към своя край и затова слънцето се беше спряло голямо и кървавочервено на хоризонта, по който облаците приемаха най-фантастични оттенъци, а морето блестеше с червеникавите си вълни, оцветени от залязващото слънце. Улиците на крайморския град гъмжаха от хора, връщащи се от работа, които ту излизаха от препълнените магазини или ту влизаха в някой от тях. Автобусите също бяха претъпкани, хората висяха по вратите, а машините пухтяха от претоварване.

Чайките с крясък се спускаха към земята или със същото грозно и неприятно грачене се издигаха, търсейки по балконите плячка — храна, оставена от някоя разсеяна домакиня непокрита.

От пристанището долитаха звуците на корабните сирени, чуваха се писъците на локомотивните свирки.

В този привечерен час навсякъде цареше оживление. Но в крайморския парк, в едно глухо кътче двама влюбени седяха на една пейка и в захлас си шепнеха нещо интимно. Те не обръщаха на никого внимание, нищо не ги заинтригуваше, дори и прекрасната морска гледка и залязващото слънце. Те бяха в един далечен от този свят — светът на любовта. Младежът беше поет, който неведнъж възпяваше една прекрасна страна, чието име не знаеше, не я и беше виждал, защото, може би, тя не съществуваше. За него това беше една страна на свободата, братството, равенството, страна на щастието и любовта, страна-мечта, страна на най-възвишените стремежи, страна-идеал. Но нима би могло в света да има идеално нещо, нима в света би могло да има една такава страна, когато, все пак, в този свят имаше все още корупция, лъжа, кражби, насилия? Нима би могло да има страна, в която хората да не се блазнят от парите и нито един човек там да не мисли да се издигне над другите със своето състояние, със своето богатство? Ех, този млад човек и неговата любима бяха във фантастичен свят. Те не виждаха дима от военните пожари, огнените кълба на стотици бомби, не чуваха тътена на артилерийските канонади, а напротив, те виждаха бъдещето, те виждаха един земен рай…

Разбира се, тези мечти не биха могли да продължат прекалено дълго, но все пак желанието за истинско щастие надделяваше, любовта даваше криле на фантазията и тя се развихряше, тя избликваше с мощни струи, завладяваше душата и ума на младите, покоряваше ги със силата си, която би покорила всекиго. Ще си помислите — празни мечтатели! Но не! Те вярваха, че съществува тази страна, те знаеха, че съществува, Само не знаеха нейното име, не знаеха и къде е. Но я търсеха в своите мечти, търсеха я в полета на своята фантазия. И я намериха.

Беше същата вечер, когато в приморския парк кацнаха два големи хеликоптера. Двамата влюбени не чуха шума от техните мотори, не усетиха кога ги напръскаха с приспивателен газ. Няколко души ги взеха, поставиха ги във въртолетите, които отлетяха, и така започна нашата история за прекрасния свят на Свободата.

II

Йолик се събуди и скочи уплашен.

— Къде се намирам? — извика с учудване и страх той.

Милена също се надигна от леглото.

— Боже, Господи! Къде сме? — прошепна тя и започна да оглежда помещението, в което бяха.

— Дали не сънуваме? — каза Йолик. — Това е просто невероятно! Ела, погледни през прозореца!

— Леле! Какво нещо! — възкликна Милена. — Това навярно е сън — и тя разтърка очите си.

— Не, не сънуваме! Толкова ясно насън не се вижда. А всичко е толкова фантастично, невероятно. И кой ли ни е довел тук? — Йолик продължаваше да гледа през огромния прозорец, на който имаше красиви дантелени пердета.

— Явно имаме халюцинации! — отсече девойката.

— Кой знае! Може и да сме на оня свят.

— Глупости! Аз мога да си пипам тялото, мога и твоето. Ето. Значи сме материални, тоест живи.

— Но как да си обясним това нещо, което виждаме?

— Може би наистина имаме халюцинации.

— Едва ли! Досега не ми се е случвало такова нещо. Вчера бяхме в парка, а сега виж къде сме.

— Това се дължи на твоите фантазии, Йолик.

— Пак на моите! А нима ти не фантазираше?

— Да, но не така, че да бъда причина сега да имаме видения, които не отговарят на действителността!

— Какво да направя? Не виждаш ли? Пипам го. Е? Самата ти каза, че щом е материално, съществува наистина — и Йолик пипна стената.

— Добре, ела да видим в другите стаи какво има. Може би тази врата се отваря.

— Или ако не се отваря, то значи сме пленници на някого.

— Ама че си глупчо! На кого ще му хрумне да ни пленява!

— А, тази врата наистина се отваря. Виж. Някакъв коридор.

— Има и други стаи.

— Някаква стълба води нагоре.

— А! Баня! Каква е голяма. А у нас едва да се завре човек.

— Още една!

— Добре е. Тъкмо да не ме чакаш.

— О-о! Каква голяма библиотека!

— Ще има да се ровиш из нея!

— Я виж пък тук! Още една спалня.

— А пък тук кабинет. Тъкмо за теб!

— Това трябва да е детска стая.

— Много са предвидливи тези, дето са го строили това нещо! Само че още не сме сключили брак, миличък.

— Да, още не сме бракувани.

— Ама че си глупчо!

— Е, не е ли истина?

— Кой го оспорва? Виж! Тук има асансьор.

III

— Хайде да се повозим.

— Чакай малко. Видях в една стая два телевизора. Ела да погледаме малко.

— Там има и радио.

— Първо да видим телевизорите. Може някой от тях да е видеотелефон.

— Ти ми се сърдиш, че фантазирам много, ама ти повече от мен си развихряш фантазията!

— Ще видим. Ти наистина си глупчо!

— Хайде, пусни п-малкия, щом толкова си сигурна.

— О-о, я виж този господин! Колко е симпатичен! И на туй отгоре има весела физиономия.

— Какво желаете, моля? — обади се човекът от телевизора.

— Една малка справка. Може ли да попитаме къде се намираме? — запита Милена.

— Да, разбира се. В град Нуринонда в страната Евектос Свобоен Ублесос.

— О-о! Какво е това име? А сигурен ли сте, че не сънуваме? — отново запита Милена.

— Разбира се! Това е неоспоримо.

— А къде горе-долу се намира тази страна?

— В Индийския океан, разположена е на четири естествени и десет изкуствени острова, свързани помежду си.

— О-о! А аз досега да не чуя за нея!

— Нейното съществуване от шестдесет години се пази в пълна тайна.

— А! Нима е толкова стара тази държава?

— Тя е основана в 1880 година под името Ню-Грейт Индиън стейт.

— А сега сте му турили някакво латинско име.

— Не е латинско, а е на официалния език на нашата страна — док ом бриасит.

— Прилича ми малко на гръцки.

— Той е изкуствен език.

— Нима? Като есперанто. А вие откъде знаете български?

— Моят баща имаше българска кръв.

— О-о! Колко интересно! Значи тук ще има и наши сънародници. А може ли да ни обясните как ни донесохте тук?

— Тук познаваме произведенията на вашия приятел и затова решихме да го доведем в нашата свободна страна, за която той толкова мечтаеше. Снощи ви взеха с хеликоптер и ви докараха тук.

— Много интересно! А ние как не сме разбрали?

— Приспали са ви със специален газ.

— Ама че умни глави имало на тоя свят! А ще можем ли да се поразходим из града?

— Разбира се. Един робот ще дойде да ви вземе.

— Ах, че приятна компания! А знаете ли робот каква дума е?

— Навярно английска.

— А! Не! Вие наистина не знаете най-елементарно нещо!

— Милена, престани с тоя тон! — каза й Йолик, но тя продължи невъзмутимо:

— Трябвало, когато правите роботи, да помислите и върху строежа на наименованието им. Така обиждате моя добър приятел Йолик, на чийто роден език е и името на неживите разумни същества, а именно на чешки.

— Благодаря за сведението, но трябва да прекъсна, защото ме търсят от друго място — каза човекът от телевизора и образът му се изгуби.

IV

— Колко е симпатичен, нали Йолик?

— Да, но ти не биваше да говориш така с него.

— Е, не вярвам да е толкова дребнав.

— Разбира се, че не е, но ще си направи лош извод за теб.

— Нали ти няма да си помислиш нещо лошо. Това ми стига.

— А ако си помисля?

— Не вярвам. Аз говорих така с него, защото исках да се уверя, че наистина съществува. Хайде да се качим по тая стълба да видим какво има горе.

— Я виж ти! Цяла оранжерия.

— Тук са събрани от цял свят растенията. Я виж колко портокалови дръвчета има!

— И лимонови има.

— О-о! Та и банани!

— Тук да преядеш!

— Цяла армия да се наяде! И фурми има.

— Да не би да искат да ни угояват?

— Сигурна съм, че умни хора са ги садили тези дървета. Виж! На долните етажи също има такива оранжерии. И гледай как са ги направили на стъпала тези жилища.

— А не забелязваш ли, че като лъчи се простират сградите?

— Добре им е хрумнало. Тези трябва да са откраднали всичките архитекти и инженери в света.

— Кой ги знае, ама красив град са направили!

— Я виж там в далечината. Това дето блести на слънцето, не е ли град?

— Може би. Сигурно има и други градове, освен този.

— Естествено! Щом се простира на толкова острови… Я! Виж там! Един самолет потъна в морето! Дали няма да се издавят хората? О-о! Той излетя пак!

— Наистина! Дявол да го вземе! Аз започвам пак да се съмнявам дали не сънуваме.

— Не сънуваме, защото двамата виждаме едно и също, а да сънуваме едно и също не е възможно.

— Кой знае!

— Сигурна съм, че не сънуваме!

— Може би. Но животът е сън.

— Глупчо!

— Защо не?

— О-о! Дори не го оспорва!

— Защо да го оспорвам?

— Значи съм права.

— Именно, защото не си права, не те оспорвам.

— Ех, че си и ти! Сам каза „защо не“ или: „защо да не съм глупчо?“

— Може, не е чак толкова важно. Важно е какво ще предприемем сега.

— Да играем на криеница!

— Глупости!

— Тогава да си бием шамари.

— Ти си по-глупава и от мен!

— Едва ли!

— Но измисляш глупости.

— Малко по-малки от твоите.

— Няма смисъл да спорим.

— Защото съм права, нали?

— Погледни там! Това сякаш е летяща чиния!

— Къде? Къде?!

— Ей там, отляво на онзи град.

— Наистина! Да не би летящите чинии да са измислени от тези чудаци.

— Не е изключено.

— Разбира се. И като вземем тайнствения им произход.

— Ще им разберем тайната.

— Ако не мълчат като пънове, разбира се.

— Ще мълчат, ако им държиш такъв тон, както преди малко на онзи човек от телевизора.

— Ами! Чак толкова загубени не са.

— А ако са?

— Как ще са, когато са направили такива неща. Ние и във фантазиите си не предвиждахме такива сгради, градове и летящи машини.

— Откъде си сигурна, че още не продължаваме да сънуваме?

— Ти си много подозрителен.

— Не мога все още да се уверя, че не сънувам, та дори и теб мисля, че сънувам.

— Искаш ли да ти ударя един шамар, за да се увериш напълно, че не сънуваш?

— Хайде де! О-ох! Много силно удряш!

— Е? Сънуваш ли?

— Май че не.

— Не! Направо не!

— Сигурно, но, все пак, много невероятно…

V

— О-о! Господин Робота дойде.

— Ще благоволите лик да дойдете с мен, за да ви разведа из страната? — каза робота.

— Колко възпитан робот! Разбира се, че ще дойдем. Нали, Йолик?

— Да, идвам.

И нашите приятели се намериха в асансьора, който ги свали долу. Щом излязоха, се намериха на широка улица.

— О-о! Каква хубава кола! С нея ли ще се возим, господин Робот? — извика от удивление Милена.

— Да, моля, заповядайте! — и роботът отвори вратите на автомобила.

— Такава кола да си имахме! — възкликна Йолик, когато роботът караше вече на трета.

— За какво ти е? Нали пак се возим — усмихна се Милена.

— Права си. Тук навярно няма пари.

— Сто процентово.

— Виж! Каква красота! Това се казва парк, а не нашите мизерни градинки.

— В тази гора ще се изгубиш, глупчо, а в нашите няма.

— Предпочитам да се изгубя в такава гора, а не в гора от заводски комини.

— Да, ти винаги си бил против заводските комини. Да попитаме господин Робота дали тукашните заводи имат комини.

— Не, тук заводите са на отделен остров и всичките работят с атомна енергия, която вземат от атомен реактор, намиращ се на сто метра под земята — поясни роботът.

— И всичко е автоматизирано, нали? — запита Йолик.

— Да, в един отделен завод работят най-много петима души.

— А така няма ли безработица? — учуди се Милена.

— Не, всеки е зает с творческа работа в дадена област. Освен това, всички хора се занимават с различни спортни дисциплини. Те трябва да се развиват хармонично.

— Виждаш ли, Йолик, ние трябва да правим гимнастика, защото ще затлъстеем!

— Да, разбира се! Но не усещаш ли как плавно се движи тази кола и не издава никакъв шум? Навярно е с електрически двигател.

— Да — каза роботът. — И акумулаторът се зарежда със слънчева енергия.

— Тук навярно вечно има слънце?

— Не винаги, но повечето дни на годината са слънчеви.

— А суша няма ли?

— Често следобед вали за един-два часа.

— Значи тук климатът е близък до екваториалния?

— Тук климатът е преходен между екваториален и субекваториален.

— Интересен климат! Тук, въобще всичко е интересно.

— Да, Йолик. Дори и самият ти си интересен с глупавите си въпроси.

— Милена, ти прекаляваш!

— Ти прекаляваш, разбира се. Сякаш не можеш да питаш господин робота какво е например това, което стои отстрани на пътя и размахва някакви странни ръце, като че ли е вятърна мелница.

— Това е регулатор на уличното движение — поясни роботът.

— Тук всичко било автоматизирано! Изглежда тези хора само със спорт се занимават. А защо не виждаме хора по улиците?

— Защото те са заети до 12 часа на обед.

— Значи работят?

— Да. Всички са на работа или училище от осем до дванадесет часа̀.

VI

— Тук има и училища?

— Да, те са в един отделен град и до там учениците стигат посредством бързото метро, което има много разклонения и се движи до седемстотин километра в час.

— А не е ли много опасна скорост?

— Не. Влаковете на метрото се движат всеки в отделен канал и са на въздушни възглавници.

— О-о! Ние излизаме извън града.

— Да. Сега се отправяме към град Тамеа. Той е първият град в нашата страна, който е направен да се прибира под земя.

— Наистина ли? Много интересно! А всички ли градове могат да се крият като него?

— Да. Скоро бяха направени всичките градове така. Това е извършено, за да се избегне атомната опасност за хората в случай на война.

— Ние не искаме война, а вие се готвите за нея!

— В нашата страна също не е желана войната, но не се знае какво ще стане в света.

— Вие нямате доверие в света?

— Да. В другите страни хората са несъзнателни.

— Вие сте съвсем прав. Ние с Йолик стигнахме до същото заключение. А във вашата страна има ли съзнание?

— Да, малките деца се възпитават в такъв дух, че да не бъдат користолюбиви, алчни, завистливи, лъжливи, заядливи, невъздържани, невъзпитани, а в тях се насаждат всички положителни качества по пътя на убеждението и с безброй доказателства.

— В нашите страни също се мъчат да направят такива децата, но не се успява съвсем.

— Защото не са превъзпитани родителите. А тук се възпитават във всички предприятия родителите. Всяка седмица им се четат лекции по педагогика, но, разбира се, те имат основа за това още от малки и тяхното съзнание е на високо ниво.

— Значи, на първо място стои съзнанието на хората?

— Да. Навсякъде има самоуправление, като всеки човек се съобразява с върховния закон на страната.

— А върховен орган на властта няма ли?

— Има. Това е четиримесечната комисия, която се избира всяка година, а тя прави отчети на всеки четири месеца. В нея може да участва всеки жител на нашата страна, навършил седемнадесет години. Четиримесечната комисия се състои от осем равноправни члена, като на всяко заседание се избира председател. Освен това се разпределят осемте главни отрасли на живота между членовете на комисията, като всеки отговаря за даден клон, а именно — промишленост, култура, спорт, транспорт, снабдяване на населението, отдих, услуги на населението и технически живот. Всеки главен клон се разделя на много подотрасли.

— А справя ли се тази комисия добре с работата си?

— Разбира се, хората винаги й помагат. Във всяко предприятие има помощна комисия.

VII

— Ние навлизаме в другия град! Как се казваше той?

— Тамеа.

— Колко интересен град! И никакъв шум няма! И какво спокойствие! А в нашите градове направо да полудее човек, нали, Йолик?

— Да. И от твоите приказки най-много!

— Ти винаги използваш доброто ми настроение, за да ме срежеш!

— Да, твоето настроение е винаги такова, че приказваш повече глупости, отколкото очаквам.

— Но ти наистина си бил глупчо! Нима не научи за държавното устройство на тази страна толкова неща, благодарение на мен? А ти разпитваш за климата, за не знам си какво!

— Добре, де! Ти винаги си права!

— Виждаш ли! Признаваш си.

— То с теб на глава човек не може да излезе.

— Не се ли радваш, че аз ще ти бъда адвокат?

— Опази боже!

— Да не би да вярваш в бога?

— Така е думата.

— Я виж колко високи сгради и на всеки етаж има улица.

— Добре са го измислили. Направо с колата се качваш в къщи!

— Я! Един въртолет излетя от онази сграда.

— На всяка сграда има летателна площадка — обясни роботът.

— А не вдигат ли много шум тези въртолети?

— Не, двигателите им са безшумни и се чува само свистенето на перките.

— Затова, изглежда, не сме усетили кога са ни откраднали.

— Тогава прекалено много се бяхме задълбочили в разговора и затова не сме ги усетили. Пък и ти като ми беше заразказвала едни фантазии…

— Да не би това да е фантазия!

— Кой знае!

— Ти винаги не си сигурен. На себе си дори не вярваш.

— Е, хайде сега! Ти винаги преувеличаваш.

— Подсилвам, за да го почувстваш по-ясно.

— Я виж колко е часът. Моят часовник е спрял.

— Аз пък съм си забравила моя в къщи.

— Часът е десет и половина — каза роботът.

— У нас сигурно е друго време.

— Естествено. Навсякъде по света има различно време. Когато се събудих, часовника ми не беше спрял и сочеше три часа, а беше се разсъмнало.

— Ето, в центъра на града часовниковата кула, която сочи точно време до стотна от секундата. Там има всички астрономически показания, които дават най-малкото отклонение на времето, показано върху часовника. Тук се намира нашата най-голяма астрономическа и метеорологична обсерватория, която дава данни и за Луната. Ето, от другата страна се вижда датата по тринадесетмесечния лунен астрономически календар, който е официално приет в нашата страна — разказа роботът.

— А каква е онази сграда с голямата фирма?

— Там се произвеждат филмите в нашата страна.

— Значи, имате и артисти?

— Да, разбира се. Като Семи Сенти, Доли Доени, Хелиси Ри и много други. А най-известни актриси са Денния Ми, която е и поетеса, Йенна Матики, Уерия Гри, Саниента Нурй и Супрейрия Куантори-Ри, която е съпруга на Хелиси Ри.

— А имате ли поети и писатели, които да са на световно ниво?

— Да. Първите ни писатели са едни от основателите на нашата държава — най-големият ни инженер Уилям, изобретателят и космонавтът Бългеъриън…

— О, той е мой сънародник!

— … освен това, след тях е Робърт Джорджи, а съвременните са Денния Ми, тя е не само най-голямата ни поетеса, но и най-добрата ни актриса — и филмова, и театрална. Пенри Пуалди е един голям наш белетрист, Тингхи Уатипи е композитор и поет, Савиесса Уемиадори-Пуалди е поетеса, Пхерисуй И, Сомбра Ки, Самвираси Нáкри, Сълри ‘Ивъни — това са нашите поети, писатели и драматурзи.

— Какви странни имена имат, нали, Йолик?

— Аз май ще трябва да се прекръстя на Йоли Ки или на Йолики Йоли.

— Аз пък съвсем трябва да си изменя името.

— Милхсения Псхени.

— Малко ще си поизкривя езика, ама щом държат да имат различни имена… Може и Милвиесса или Милвенмиврасия.

— Може и Мискривиезика.

— Най-хубаво е да попитаме господин робота, той да си каже мнението.

— Тук не сменяме имената.

— О-о! Значи ни спасявате от едно главоболие. Но ние напускаме и град Тамеа?

— Да. Ще отидем в град Востен Евектос Фарт.

— Вие много обичате дългите имена.

— Това е градът на просветата — там се намират само училища и университети.

— Онзи в далечината ли? Та той е много стар град!

VIII

— Востен Евектос Фарт е най-старият град в нашата страна. Скоро ще го видите.

— Какви крепостни стени има! Сякаш е някоя древна столица. Външният му вид е много мрачен.

Но вътре е модерен, съвременен град. Всички стари сгради са заменени с нови. А крепостната стена скоро ще бъде съборена.

— И добре ще направят. Ах! Колко красив град. А сградите са толкова причудливи! Онази сякаш е птица с разперени крила.

— Това е Университетът на Евектос Свобоен Ублесос.

— Колко огромна сграда! А онази, която прилича на кораб, какво е?

— Там е корабостроителното училище.

— А онова огромно здание, което прилича на житен клас?

— Там се намира селскостопанският институт.

— Тази сграда пък има формата на лист от палма.

— Това е лесотехническият институт.

— Колко красиво е всичко това и толкова е тихо и спокойно.

— За учащите се трябва спокойствие и тишина. А тук всеки учи това, което го привлича.

— Това наистина е много хубаво, нали, Йолик? А аз трябваше да уча каквото ми казаха нашите.

— И аз също, но, разбира се, не станах химик, а поет.

— А този човек-сграда какво помещава?

— Тук е художествената академия.

— И всичко в този град е така подредено, че няма нищо излишно в общия комплекс. Виж, Милена, в краката на човека е легнал тигър.

— Това е символът на нашата държава. Победената природа в полза на човечеството.

— А ще можем ли да влезем в някоя от тези чудновати сгради?

— Сега не може, защото има занятия, но утре ще бъде почивен ден и ще влезем да разгледаме много от сградите. Сега ще отидем в столицата на нашата страна — град Свобо’.

— Кой знае колко е красива вашата столица.

— Ще я видите. Но първо ще се върнем в град Тамеа и оттам ще вземем един хеликоптер, от който да разгледате по-добре цялата ни прекрасна страна.

— Онзи остров отляво е ненаселен, навярно? — попита Йолик.

— Той е селскостопански район. Неговата земя изхранва двумилионното население на страната.

— Много малко хора.

— Толкова са. Но населението расте. Затова в последните години бяха построени два нови града на изкуствените острови, които са десет на брой. Единият град се казва Нурин’, а другият Айглавис. Но това не е единствената наша територия. Ние имаме бази на Луната и Марс, в които живеят около сто хиляди души…

— О-о!

— А освен тях имаме и хора в подводните бази, които са на брой около двеста хиляди.

— Че какво правят толкова много хора?! Много изследвания ли извършват?

— Да. Морското дъно, както и планетите, не е много добре изучено.

— А връщат ли се вашите хора от Марс и Луната?

— Връщат се всяка година, разбира се, който поиска. Има хора на двадесет години, които са родени на Марс, а не са стъпвали на Земята.

— Не е ли много жестоко това?

— Не! Те там имат същите условия, както и земните хора.

— О, Йолик! Ние защо не отидем на Марс?

— И вие ще отидете, ако пожелаете. След два месеца излита кораб за Луната и Марс.

— Значи, отиваме на Марс, Йолик!

— Ти винаги бързаш да вземаш глупави решения!

— А теб винаги те е страх от пътешествия.

— Кой знае какво може да се случи по пътя за Марс!

— Глупчо! Хората толкова пъти са ходили там, дори, не виждаш ли, че имат такава техника, на който всеки би завидил.

— Да завиждат и да си чупят главите. Аз не завиждам и на Марс не се виждам!

— Ти почна с поезия.

— Ами да. Хрумна ми.

— Но ще се видиш, щом те навия.

— За тази работа не можеш ме нави.

— Страхливчо! Освен че си глупчо, си и страхливчо!

— Какъвто и да съм, имаме два месеца на разположение. Но все пак не ми се напуска майката Земя. Не стига, че не съм в родината си, ами и Земята да напусна, много ще ми стане!

— След два месеца ще започнеш да мислиш другояче.

— Ще видим!

IX

— Пристигнахме в Тамеа — каза роботът. — Сега ще се прехвърлим в хеликоптер.

Скоро се изкачиха с колата на една площадка върху сграда, намираща се накрая на града и до която водеше една специална улица. Там оставиха на един друг робот автомобила и се настаниха във въртолета, готов за излитане. Техният приятел-робот включи двигателя — чу се само свистенето на перките и нашите познати се издигнаха в синьото ясно небе.

— Каква чудна гледка, нали, Йолик?

— Да, направо да ти се завие свят!

— Ти като поет трябва да й обърнеш повече внимание.

— Аз нали това правя.

— Но сякаш си изразяваш презрението като казваш, че ти се завива свят.

— Напротив, изразявам си преклонението пред тази величествена и омайваща главата гледка.

— Много изкуствено говориш.

— А не искаш да си изразявам презрението

— Разбира се, че не е за презрително отношение тази гледка.

— Най-малкото за равнодушно.

— Ти ме изумяваш!

— А нима не е така?

— Ти просто желаеш да ми противоречиш.

— Да, макар че гледката е обикновена.

— Пък ти дори не се стараеш да се прикриваш.

— Не искам да съм лицемер.

— Ти, откакто си в тази страна, се отказа от всички пороци.

— Разбира се, а ти не се отказваш от заядливостта си.

— Все пак, това не е най-интересно. Я погледни надолу! Това навярно е столицата.

— Да, нея ще я разгледаме от въздуха, защото вие трябва да се връщате за обяд.

— Вярно, аз бях забравила, че трябва да ядем.

— Само че аз не съм, защото започва да ми стърже под лъжичката.

— Ти, въобще, си голям гладник.

— Ами, душа нося.

— Чревоугодник!

— Да не би да искаш от глад да умра?

— Естествено, че не, но не е нужно да поставяш яденето в такъв аспект.

— А именно?

— Да не го свързваш с душата си, защото ще си изменя мнението си за теб.

— Добре. Няма да споменавам вече за ядене и ще се храня, когато ми дадат.

— Ти така наистина ще умреш от глад!

— Ама че си! Престани да говориш по този въпрос, ами погледни долу столицата на тази прекрасна страна.

— Разбира се, че е прекрасна!

— А аз какво казвам?

— Същото, но с такъв тон…

— С какъв?

— От теб човек не може да разбере какво искаш! Ако не си тук, ще мечтаеш и фантазираш, а като те доведоха, започна да говориш с ирония за тази страна.

— Никога не можеш да познаваш тоновете на гласа ми.

— Винаги са фалшиви. Това го знам.

— Ти ме обиждаш!

— Е, не се сърди, де!

— Стана дванадесет и петнадесет. Ще ви закарам направо във вашия дом.

— Значи сме си имали и дом!

— А да не би да искаш на улицата да спим?

— С теб предпочитам в леглото.

— Глупчо!

— Ти от шега не разбираш.

— А ти не се чуваш, когато говориш.

— Извинявам се.

— Няма защо, моля! Знаеш ли какво ми се яде?

— Не, нямам представа.

— Банан. Ти обичаш ли банани?

— Не смея да кажа.

— Защо? Страх те е, да не би да ти кажа пак чревоугодник?

— Да.

— Страхливчо! Аз ти го казах веднъж.

— Помня.

— Много си злопаметен.

— Ех! Да не кажа нещо. Ти винаги ще бъдеш отгоре ми.

— Е, някой път ще ти отстъпя, но да не мислиш, че въобще ще ти предоставя моята фронтова линия в твои ръце. Не, миличък!

— Веднъж да чуя!

— Какво? А-а! Зажадняла ти душичката!

— Ти само ме подиграваш.

— Такава съм си. Но не мисли, че си ми антипатичен. Напротив! По-добър младеж за приятел не бих си намерила.

— Сега пък аз не мога да ти разбера тона.

— Сменяме си ролите.

— Добре, че си признаваш.

— Великодушна съм.

— Имаш голямо мнение за себе си.

— Това съм го чула от теб, иначе не бих го казала.

— Май че пристигнахме.

— Да, ние сме над град Нуринонда — обясни роботът. Аз ще приближа хеликоптера до верандата на апартамента ви и вие ще слезете.

— Благодарим ви за разходката и приятната ви компания — рече Йолик.

— Моля! — отвърна учтиво роботът и излетя по посока на град Тамеа, след като нашите приятели слязоха на верандата-оранжерия, която беше в момента открита.

X

— Колко учтив и възпитан робот!

— Така са го програмирали.

— Ти, Йолик, все ще намериш нещо, което да критикуваш.

— Аз не критикувам, а само казвам.

— Този път не си признаваш.

— Нямам още за себе си мнение, че съм много великодушен.

— Да не би да искаш да ти го кажа?

— Не е нужно.

— Добре. Сега да видим къде ще напълним резервоарите си.

— Ама че хубаво го каза!

— Малко по-оригинално да бъде. Ще попитаме нашия приятел от телевизора.

— Да, права си.

— Тогава, хайде да слезем долу.

— Но, все пак, трябваше да питаме нашия робот.

— Стесняваш се да говориш с човека от телевизора?

— Не, ами не ми е удобно.

— Все едно! Аз ще говоря с него.

— И гледай пак по същия начин, както сутринта.

— Не се безпокой! Включи телевизора.

— Обяд ли ще желаете? — заговори човекът отсреща, сякаш му бяха казали. — В кухнята има едно табло. Натиснете третото копче отляво надясно на първия ред. Приятен обяд.

— Благодаря, много сте любезен и предвидлив! — извика Милена, но образът беше изчезнал. — Ха! Учудваща предвидливост.

— Да не би да има подслушвателна уредба?

— Ама че си глупчо!

— Кой знае! Щом са толкова предвидливи.

— Няма какво много да умуваме, ами я по-добре да видим таблото в кухнята.

— Кухнята — също автоматизирана. Много стана.

— Да не би да искаш да ти готвя аз?

— Не съм казал такова нещо.

— То… това копче… много трудно се натиска!

— Чакай, аз ще го натисна. Готово!

— Леле! Какво стана?!

— Какъв автомат! Сега сигурно ще ни закара в ресторанта.

— Спря! Хайде да седнем на масата. О-о! Някакъв робот идва!

XI

— Ето менюто за днес — роботът им подаде един лист, на който беше написано нещо неразбираемо.

— Аз нищо не мога да прочета, Йолик. Я виж, дали няма да го разчетеш. Някаква страшна бърканица от латински и български букви!

— Аз също не мога да разбера. Да накараме робота, той ще ни го преведе.

— Да, разбира се, менюто ще ви бъде преведено на български — каза роботът. — Първо — супа от морска костенурка, второ — супа от сьомга, трето — супа от заек. Това са супите. Четвърто — бульон от телешко варено; пето — бульон от заешко варено. Това са бульоните. Шесто — заешко печено, седмо — заешко винен кебап, осмо — телешко винен кебап; девето — ястие от морска костенурка; десето — печена сьомга; единадесето — печена яребица, приготвена по най-вкусен начин. Това са ястията. Дванадесето — фруктов сладолед; тринадесето — торта с бананов сироп; четиринадесето — шоколадов крем. Това са десертите. Сервира се и предястие.

— То, главата да те заболи от толкова нещо! — извика Йолик.

— По-право, стомахът.

— Не се безпокой, няма да ям много.

— Казваше, че си много гладен.

— От слушане се нахраних.

— Значи, от днес с четене ще те храня.

— Стига си се подигравала, а кажи какво си избираш.

— Супа от заек, печена яребица и торта.

— Аз пък искам и предястие. Освен това, чудя се какво да взема.

— Хайде, по-бързо избирай.

— Освен това, ще взема супа от морска костенурка и ястие от морска костенурка. А за десерт — шоколадов крем.

— Веднага ще ви бъдат сервирани — каза роботът и се отдалечи.

— А кой ще ни плати храната? Аз не получавам пари, а ти преди няколко дена даде да ти отпечатат една стихосбирка. Кой знае колко пари са ти дали.

— Ти си много алчна.

— Ти си по-алчен от мен, щом вземаш толкова пари.

— Тук всичко е без пари.

— Да, но за който работи. А ние с теб само се разхождаме.

— Много си съзнателна.

— Нали такива трябва да бъдат жителите на тази страна.

— Ти се считаш за жителка вече?

— Разбира се! Щом съм тук. Кой ще ни пусне да се върнем?! Никой. Пък и тук е по-добре.

— А колко време сме били, че да работим? Половин ден.

— Няма значение. Господин Роботът ще ни сервира.

XII

— Голям си гладник. Май не се нахрани?

— А, как да не съм!

— То това е добре, ама как ще се върнем горе?

— Ще попитаме човека от телевизора.

— Ама че си глупчо!

— Аз, ако можех, бих ти казал как.

— Тогава не говори глупости.

— Защо не попита робота?

— Все аз ли ще питам?

— Ти предявяваш желание.

— Кога съм го предявявала?

— Когато искаше да говориш с телевизора.

— Ти се стесняваш, макар че не ти прилича.

— Не съм се стеснявал, а не ми е удобно.

— Ти кога ли си признаваш!

— Никога не ми вярваш!

— Котка по гръб пада ли?

— Случвало се е.

— Виждал ли си котка да пада по гръб?

— Да, но веднага се изправя.

— Като теб. Ти паднеш ли, веднага се изправяш.

— Пък ти никога не щеш да паднеш.

— А кой иска да пада безпричинно?

— Разбира се, никой.

— Е, тогава?

— Какво тогава?

— Ти, Йолик, си като малките деца!

— Как ми се иска да съм малко дете!

— Нима?

— Да. И безгрижно да си играя.

— Но да си пак тук?

— Разбира се. Но какво става?

— Сега се издигаме нагоре.

— Ти ли натисна копчето?

— Аз, я! Да не съм саката!

— Само си заядлива.

— Ти много приличаш на мен.

— Намираш ли прилика?

— Да.

— В какво е?

— В това, че не оставаш по гръб нито секунда.

— И ти ли не оставаш?

— Не.

— А ако се наложи?

— Не знам. Мисля, че по гръб да се стои е много неудобно. Ти също си го разбрал това.

— Това е глупав и безсмислен разговор.

— А за какво да говорим?

— Да видим какво има по тяхната телевизия.

— Веднъж да измислиш нещо!

— Ти ме подценяваш.

— А да те надценявам ли?

— Не. По-добре пусни телевизора.

— Ти си седнал и само издаваш заповеди.

— Сякаш не можеш да го пуснеш!

— Там е работата, че не знам къде се натиска. Има толкова много копчета, че ми се замайва главата!

— Чакай да видя! Тук е написано, ама на техния език.

— Натискай ги наред всичките, тогава.

— Те не се натискат, а се въртят.

— Е, тогава ги върти.

— А ако го разваля?

— Те са техници. Ще го поправят.

— Наслуки ще завъртя най-долното.

— Ха! Улучи!

— Сега кажи, че нямам наклонност към тази работа!

— Защо не си станал тогава телевизионен техник?… А! Какви са тези неща?

— Това трябва да е някакъв филм.

— Телевизията им била цветна!

— А каква искаш да е?

— Цветна, разбира се!

— Нищо не им разбирам.

— Техният език е много неразбираем.

— Сякаш е марсиански. Няма нито една позната дума.

— Нали имат хора на Марс. Трябва да са го научили от местното население.

— Няма марсианци. Аз само така го казах.

— Да! Ти винаги говориш без да си сигурен.

— Аз съм сигурен, че няма марсианци.

— Но каза, че езикът им приличал на марсиански!

— Ти не разбираш от преносен смисъл!

— Я-а! Каква техника! От купола на голямата излиза малка подводница!

— Сега пък някакви подводни автомобили.

— И пак продължават да говорят и нищо не им разбирам.

— Това пък е някакъв кораб и май че тези говорят на английски.

— Да, отдолу превеждат на техния език.

— Каква полза? Не разбираш ли английски?

— Учила съм, ама какво ти помня!

— Виждаш ли! Сега ти е нужен!

— О-о! Я виж! Под вода се стрелят!

— Такъв филм не съм гледал!

— Леле! Какъв ужас!

— Езикът им е по-голям ужас.

— Хем на гръцки, хем на финландски прилича.

— Ти пък откъде си чувала финландски?

— Чувала съм. Той е също така неразбираем.

— Всеки език е неразбираем, щом не го знаеш.

— Гледай! Като онази машина, дето я видяхме да лети и да се крие под водата. Но сега върви и по сушата.

— Говорят пак на неразбираемия си език!

— Трябва да го научим, за да го разбираме.

— Доста време ще си изгубим, докато го научим.

— Ти смяташ ли, че това ще бъде изгубено време?

— Разбира се! Кой знае дали такъв език въобще е научаем.

— Щом го говорят хората!

— Аз ще отида да се поровя из библиотеката, дано намеря някой учебник по този език.

— Там трябва да има много интересни книги. Аз ще отида да видя.

— Може да има книги и на други езици. Я първо изключи телевизора. Така!