Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (24)

Двайсет и четири

Лежеше неподвижен като смъртта и този образ ставаше още по-зловещ от факта, че никой от тях не можеше да усети връзката, която допреди малко поддържаха с него. Тиранде държеше главата на Малфурион в ръце, а меката трева под тях изпълняваше ролята на останалата част от леглото.

— Изгубен ли е за нас? — запита слисаният Джарод Шадоусонг. Капитанът ги беше последвал до тази поляна дълбоко сред горите, под предлог, че трябва да наглежда затворника Крас. Не беше взел участие в магията, ала бе поел ролята на пазач, когато ситуацията се промени. От неохотна добавка се беше превърнал в загрижен спътник, макар все още да разбираше твърде малко от ставащото.

— Не! — отсече Тиранде. След това добави с извинителен тон: — Все още диша…

— Освен това не ми мирише на умрял — изтътна Кориалстраз.

Капитанът добиваше подозрително изражение всеки път, когато заговореше гигантът. Така и не бе успял да свикне с присъствието на червения дракон. В друг момент това би забавлявало Тиранде, но не и при сегашните трагични обстоятелства. Самата тя веднага хареса бегемота, макар да се чудеше на мистериозната връзка между него и Крас. Изглеждаха като братя-близнаци, колкото и невъзможно да звучеше това.

Мисълта за близнаците отново я накара да снижи поглед към Малфурион.

Древният магьосник обикаляше в кръг наоколо. Сега изглеждаше много по-здрав. Младата жрица не бе пропуснала да забележи факта, че чудодейното му изцеление беше станало с приближаването му до дракона. За съжаление подобреното здраве не му помагаше особено много сега. Бледият мъж изглеждаше не по-малко притеснен за приятеля й от нея… макар да не бе срещал младия нощен елф преди.

Брокс бе коленичил срещу Тиранде, а брадвата му беше положена край безсъзнателния им другар. Главата на орка бе сведена ниско върху гърдите и тя го чуваше как тихичко шепти молитвени слова.

— Местността бе заредена с могъщи магически сили — говореше Крас, сякаш на себе си. — Възможно е да са разпръснали парчетата от мисловната му форма по всички краища на света. Може би е в състояние да се събере сам отново… но шансовете за това…

Капитан Шадоусонг изгледа останалите:

— Простете ми наглия въпрос, но той поне успя ли да постигне каквото искаше?

Закачулената фигура се обърна към него с празно изражение:

— Успя да стори поне това. Остава ни да се молим да е било достатъчно…

— Престанете да говорите така… — настоя Тиранде. Избърса самотна сълза от бузата си, а после се взря в озареното от слънце небе. Въпреки ярката светлина жрицата не сведе поглед: — Елун, Майко Луна, прости на своята слугиня, задето нарушава покоя ти! Не смея да те моля да ми го върнеш… но поне ми отговори каква е неговата съдба!

Уви, над Малфурион не се спусна величествен блясък. Лунната богиня не се появи внезапно, за да им проговори.

— Може би ще бъде по-добре, ако го върнем обратно в храма — предложи капитанът. — Оттам богинята ще чуе по-добре молитвите…

Тиранде не си направи труда да му отговаря.

Внезапно Крас спря да обикаля. Погледна на юг, където дърветата се сгъстяваха. Очите му се присвиха:

— Знам, че си там. Покажи се.

— А аз пък вече знам какво си ти — отвърна ехтящ глас.

Близките стволове се сляга в едно и образуваха огромната фигура на кентавър. Ценариус излезе бавно напред. Двамата с Крас се гледаха известно време мълчаливо в очите, а после си кимнаха с уважение един на друг.

Властелинът на гората пристъпи към Тиранде, държаща Малфурион в обятията си. Брокс отстъпи с уважение, а капитанът се пипна по очите, за да провери дали не спи.

— Дъще на скъпата ми Елун, сълзите ти докосват небесата и земята.

— Аз плача за него, господарю… Знам, че и ти го обичаше.

Ценариус кимна. Предните му крака се подвиха и той се снижи, за да докосне нежно челото на Малфурион.

— Той ми е като син и съм безкрайно щастлив, че има жена като теб, която го държи толкова близо до сърцето си.

— Аз… Ние… Ние сме приятели от детинство…

Властелинът на горите се засмя. Звукът накара пойните птички да зачуруликат и докара хладен освежаващ ветрец.

— Чух молитвите ти към скъпата Елун… и изречените, и неизречените.

Тиранде не скри своето смущение:

— Но всичките ми молби отидоха на вятъра…

Изражението на полубога се смени с искрено озадачение:

— Така ли мислиш? И защо според теб съм дошъл?

Другите замръзнаха, а послушницата разтърси глава:

— Не разбирам…

— Защото си още млада. Почакай, докато стигнеш моите години… — С тези думи Ценариус разтвори ръка. От протегнатата му длан се издигна зеленикава светлинка и се понесе бавно нагоре, сякаш се оглеждаше, за да открие своя дом.

Кентавърът се изправи, за да огледа своя ученик.

— Преди малко се носех из Смарагдовия сън в търсене на отговори за ужасните въпроси. Исках да разбера какво да сторим срещу последователите на смъртта… — На брадатото лице на полубога разцъфна усмивка. — Представете си моята изненада, когато сред дебрите на Съня намерих едного, когото познавам. Ала бе в много объркано състояние. Като се замисля, той дори себе си не познаваше, пък какво остава за мен!

И когато Ценариус замълча, светлинката се понесе към Малфурион и потъна плавно в челото му.

Очите на нощния елф затрептяха и се отвориха.

 

 

— Малфурион!

Гласът на Тиранде бе първото, което друидът чу, когато се събуди, и той се вкопчи в него, използва го като пътеводна светлина. Измъкна се с усилие от бездната на безсъзнанието и се озова под ярка, ала успокояваща светлина.

А когато отвори очи, видя Тиранде, озарена от утринното слънце.

Странно, дневната светлина въобще не го притесняваше и дори си помисли, че под нея девойката изглежда още по-красива. Почти й го каза, ала присъствието на другите го накара да премълчи. Вместо това се задоволи само леко да стисне дланта й.

После реалността се завърна с ужасяваща острота.

— Щи… щитът… — успя да изграчи. — Успях ли?

— Няма го — отвърна странно създание, което не бе нощен елф. Малфурион реши, че трябва да е Крас. — Засега Пламтящият легион е под контрол…

Елфът кимна. Знаеше, че войната не е свършила и народът му все още е в беда. Ала това не му отнемаше триумфа. Ако не друго, поне вече имаха надежда.

— Ще се борим с тях — обеща Тиранде. — И ще спасим света.

— Могат да бъдат победени — съгласи се Брокс и погали оръжието, което младият друид му бе помогнал да създаде. — Знам го със сигурност.

Крас обаче оставаше скептичен:

— Могат… Но ще ни трябва още помощ. Ще ни трябват драконите.

— Ще имате нужда от нещо повече от драконите — изтътна Ценариус. — И аз отивам да се погрижа за това! — Кентавърът пристъпи встрани от другите и се усмихна за последно на Малфурион: — Ти ме накара да се гордея с теб, мой почетен ученико, мой теро’шан.

— Благодаря ти, шан’до.

След тези думи полубогът се стопи обратно в гората.

— Сега ще се върнем ли в Сурамар? — запита някакъв нощен елф в униформа на Стражата, който бе непознат на Малфурион.

— Да — отвърна Крас. — Връщаме се в Сурамар.

Друидът се изправи с помощта на Тиранде.

— Но само за кратко. Порталът, през който напираха демоните, бе унищожен, но за разлика от щита, Аристократите могат лесно да го възстановят.

Всички кимнаха със сериозни и угрижени лица.

Малфурион погледна в посока на Зин-Азшари. В земята му бе дошло ужасяващо зло, което трябваше да бъде спряно, преди да унищожи всички до крак. Друидът бе изиграл ключова роля в спирането на първоначалното нашествие и поради причини, които не можеше да си обясни, имаше тягостното чувство, че отново му предстои да участва в защитата срещу жестоките демони и желанието им да разрушат обичния му Калимдор.

Оставаше му да се надява, че когато това време дойде, щеше да бъде готов… инак не само Калимдор, но и целият свят щяха да потънат в забвение.