Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (18)

Осемнайсет

Манорот бе доволен… а това радваше и лорд Ксавиус.

— Значи е добре? — обърна се нощният елф към небесния командир. Целият им план зависеше от това.

Манорот кимна с тежката си, увенчана с бивни глава. Крилата му се протегнаха и свиха от задоволство.

— Да… много добре. Саргерас ще бъде доволен.

Саргерас. Небесният командир отново бе промълвил името на Великия. Магическите очи на Ксавиус запламтяха ярко, докато го попиваше. Саргерас.

— Ще отворим портала в мига, когато магията е поставена на мястото й. Първо ще пристигне войнството, а после и самият господар…

Хаккар се приближи. Сломеният Повелител на хрътките падна на едно коляно пред Манорот.

— Просссти ми прекъсссването, госссподарю, но един от ловците ми сссе върна.

— Само един?!

— Така изззглежда.

— И какво научи от него? — Манорот се надвеси над протежето си и Хаккар започна да изглежда все по-малък.

— Открили ссса двамина ссс миризззмата на чуждоззземност, ззза която говореше и лорд нощният елф, и един от неговия сссобссствен вид ссс тях! Но по време на лова ссса сссе натъкнали и на сссъщество ссс огромна сссила… наиссстина огромна.

За първи път Манорот изрази лека несигурност. Ксавиус внимателно отбеляза реакцията му, чудейки се какво ли можеше да притесни подобно невероятно създание.

— Не и…

Хаккар бързо поклати глава.

— Мисссля, че не. Може би сссамо докоссснат от сссилата им. Или пазззител, оссставен ссслед тях.

Двамата явно говореха за нещо важно, но съветникът не можеше да разбере какво. Той пое риска да ги прекъсне:

— Има ли описание на това последно същество?

— Да. — Хаккар протегна една ръка напред с дланта нагоре.

Над нея внезапно се появи дребно изображение. То се движеше рязко и често губеше фокус, но чрез отделни образи и отрязъци разкри почти напълно външния вид на въпросния враг.

— Видян преззз очите на моята хрътка. Рогато ссссъззздание, виссссоко като Адсссски Паззззач.

Лорд Ксавиус се намръщи.

— Значи легендите са верни… и господарят на гората наистина съществува…

— Познаваш ли това същество? — настоя да разбере Манорот.

— Древните митове разказват за повелителя на горите, полубога Ценариус. Твърди се, че той бил дете на Майката Луна…

— Не ми трябва повече. — Увенчаната с бивни уста се изви в мрачна усмивка. — Ще се разправим с него. — Той се извърна към Хаккар и нареди: — Покажи ни другите.

Повелителят на хрътките бързо се подчини и над дланта му се появиха едър зеленокож войн, млад нощен елф и странно огнекосо същество, облечено в роба с качулка.

— Странно трио — отбеляза Ксавиус.

Манорот кимна:

— Войнът изглежда много обещаващ… С удоволствие бих видял още от расата му, за да проуча потенциала им…

— Такъв звяр? Със сигурност не! Та той е по-грозен и от джудже!

Крилатото създание не оспори, а вместо това се замисли над последния от тримата:

— Тъничко същество, но с будни очи. Мисля, че е магическо. Почти като нощен елф… — Той прекъсна зараждащите се протести на Ксавиус: — Но не е.

Манорот взе да обикаля из залата на огромните си гущероподобни крайници, докато размишляваше над наученото.

— Мога да изззпратя още адссски зззверове, зззза да ги намерят — предложи Хаккар.

— Но ще изпратим и Пазачи с тях. И този път целта ще бъде залавяне.

— Залавяне? — възкликнаха в един глас Ксавиус и Повелителят.

Дълбоко разположените очи се присвиха още повече:

— Трябва да ги изучим, да открием и определим силите и слабостите им, за да разберем какво да правим, ако има и други като тях…

— Можем ли да отделим нужните Адски пазачи?

— Съвсем скоро ще има много, много други. Лорд нощен елфе, готови ли са Аристократите ти?

Ксавиус погледна изпитателно магьосниците и сведе глава:

— Ще направят всичко необходимо, за да видят изпълнението на славните ни мечти — почистването на света от всичко нечисто…

— Светът ще бъде прочистен, лорд нощен елфе, можеш бъдеш спокоен, спокоен за това. — Манорот стрелна с поглед Хаккар. — Оставям лова на теб, Повелителю на хрътките. Не се проваляй отново.

С все така сведен поглед Хаккар отстъпи назад.

— А сега, лорд нощен елфе — продължи извисяващият се гигант и се обърна към сферата, — нека започнем да изграждаме бъдещето на народа ти… — Крилата на Манорот се раздвижиха, както правеха винаги, когато той си мислеше за нещо хубаво. — Бъдеще, за което ти гарантирам, че дори не сте си представяли…

 

 

Детуинг се носеше над земята и бълваше огън във всички посоки. Писъци ехтяха навсякъде около Крас, ала той не можеше да открие тези, които молеха за помощта му. Затворен в малката си смъртна форма, магьосникът тичаше по изпепелената земя като полски плъх и се пазеше да не попадне сред пламъците, докато напразно търсеше начин да помогне на умиращите.

Внезапно над него се спусна черна сянка и гръмотевичен глас извика с насмешка:

— Я виж ти! Какъв ли е този малък вредител?

Огромни нокти, двойно по-големи от драконовия магьосник, обградиха Крас и го затвориха в капан. Без никакво усилие го завлякоха към небето… и го извърнаха, за да види злокобното лице на Детуинг.

— О, но то било само някакво дребно червено драконче. Кориалстраз! Твърде дълго си се лутал сред слабите раси! Слабостите им са те заразили!

Крас се опита да направи магия, но от устата му вместо думи изхвърчаха малки прилепчета. Детуинг вдиша и безмилостно засмука животинките в зейналата си паст.

— Не беше особено голяма заплаха. Съмнявам се, че можеш да сториш нещо по-добро, но и без това за нищо не ставаш, защо ли просто не те довърша? — Черният вдигна размахващата крайници фигурка над устата си. — Освен това, така и така никой няма полза от тебе!

Ноктите пуснаха Крас, но когато магьосникът полетя към пастта на Детуинг, изведнъж всичко се промени. Драконът и горящият пейзаж изчезнаха. Крас заплува сред ужасяваща пясъчна буря. Въртеше се във всички посоки по течението на все по-могъщите сили вътре.

Насред бурята се оформи главата на дракон. В началото магьосникът помисли, че черният звяр го е последвал, решен да не изпуска обяда си. После обаче се появи втора глава, идентична с първата, последвана от още една и още една, докато пред очите на Крас не се изправи почти безкрайна орда.

— Кориалстраззз — изстенаха всички едновременно. — Кориалстраззз…

Тогава Крас забеляза, че главите имат различна форма от тази на Детуинг и че всяка е оформена от самата пясъчна буря.

„Ноздорму?“

— Ние… сме разззстлани върху всичко! — успя да каже Безвременния. — Ние… виждаме всссичко…

Крас почака, знаейки, че Ноздорму говори доколкото му позволяват силите.

— Всссички краища водят към нищото! Всссички краища…

„Нищото?“

Какво искаше да каже? Дали не твърдеше, че всичко, от което се страхува магьосникът, се е случило, че бъдещето вече е заличено?

— … осссвен един…

Един! Магьосникът се вкопчи в този малък лъч надежда.

„Кажи ми! Коя пътека? Какво да направя?“

В отговор драконовите глави се измениха. Муцуните се свиха, а челата се издължиха, превръщайки се в човешки… не… не човешки… елфски.

Нощен елф? Кой бе това — някой, от когото да се бои, или да търси? Понечи да пита Ноздорму, но после бурята полудя. Ветровете разкъсаха лицата, разпръснаха песъчинките във всички посоки. Крас се сви в опит да защити тялото си, когато пясъкът се заби в плътта му, дори през дрехите.

Изкрещя.

 

 

И миг по-късно се надигна, а устата му беше отворена в беззвучен крясък.

— Кралице моя, той отново е сред нас.

Малко по малко умът на Крас се върна в реалността. Кошмарът с Детуинг и последвалото видение на Ноздорму все още всяваха смут и хаос в мислите му, но поне вече можеше да фокусира погледа си достатъчно, за да разбере, че се намира в залата с яйцата, където за първи път бяха говорили с Алекстраза. Кралицата на Живота изглеждаше страшно притеснена за него. От дясната му страна по-младото му аз също го гледаше загрижено.

— Гаденето отмина ли? — запита тихо Алекстраза.

Този път той бе решен да й каже, независимо от последствията. Плашещите думи на Ноздорму показваха, че пътят към бъдещето вече е почти затворен. Колко по-зле можеше да стане тогава, ако й кажеше за лудостта на Нелтарион и ужаса, който щеше да причини черният дракон?

Но когато понечи да заговори за изчадието, световъртежът се върна и почти го хвърли обратно в бездната на безсъзнанието. Едва успя да се задържи буден.

— Твърде рано — предупреди го Кралицата. — Имаш нужда от още почивка.

Трябваше му много повече от това. Имаше нужда да премахне потайната магия, която очевидно му беше направил Земния Пазител, но явно никой от Аспектите не бе успял дори да разпознае в състоянието му нещо неестествено. Във всичките си инкарнации Детуинг беше най-хитрият от Великите.

След като не можеше да стори нищо срещу черния дракон, съзнанието на Крас се насочи към нощния елф, чиито черти се бе опитал да му покаже Ноздорму. Спомни си онези, бяха нападнали него и Ронин, ала нито един от тях не изглеждаше като този образ.

— Колко далеч се намираме от земите на нощните елфи? — запита Крас… а после докосна устата си изненадано, когато осъзна, че думите са излезли без проблем. Очевидно игричката на Нелтарион му пречеше да говори само за самия дракон, а не за всичко важно.

— Можем да те отведем там достатъчно бързо — отвърна му неговата партньорка. — Но какво ще стане с новините, които искаше да ни съобщиш?

— Това… това е свързано, но пътят ми се промени. Вярвам… вярвам, че Безвременния се свърза с мен в съня ми и се опита да ми каже нещо.

По-младото му аз не можеше да повярва:

— Имал си кошмари и видения! Чухме те да стенеш на няколко пъти. Съмнително е Аспектът на Времето да се свърже с теб. Може би с Алекстраза, но с теб…

— Не — поправи го червената кралица. — Вярвам, че в това има истина, Кориалстраз. Щом твърди, че Ноздорму е докоснал мислите му, може би е истина.

— Прекланям се пред мъдростта ти, любов моя.

— Трябва да отида сред нощните елфи — настоя Крас. С близостта на Кориалстраз и след като не възнамеряваше да споменава за предателството на Нелтарион, състоянието му значително се подобряваше. — Искам да намеря един от тях. Надявам се да не съм закъснял.

Женският левиатан наклони глава на една страна, а очите й се взряха в неговите:

— Онова, което ми каза преди, все още ли е истина? Всичко?

— Да… но се страхувам, че има и още. Драконите… всички дракони… ще бъдат необходими в битката.

— Но с отсъствието на Ноздорму не можем да постигнем консенсус. Другите няма да се съгласят на нищо!

— Трябва да ги убедиш да действат срещу традицията! — Крас се насили да се изправи на крака. — Възможно е те да са единственото, което стои между този свят и пълното забвение!

И с тези думи магьосникът започна разказа си за всичко, което успя да си спомни за ужаса на Пламтящия легион. Истории за кръв, разруха и бездушно зло. Дори двата дракона бяха разтърсени, когато чуха за всичките зверства. Когато свърши, Крас вече им беше казал достатъчно, за да почувстват съвсем ясно страха му.

Ала след това Алекстраза промълви:

— Все още е възможно да не се решат. Ние наблюдаваме света, но оставяме развитието му в ръцете на по-младите раси. Дори Нелтарион, който е пазител на самата земя, предпочита да оставя нещата по този начин.

Толкова силно му се искаше да й каже за Детуинг, но дори само мисълта накара главата му да се завърти. С неохотно кимване магьосникът отвърна:

— Знам, че ще направиш това, което трябва.

— А ти трябва да направиш онова, което искаш. Отиди при нощните елфи и потърси отговора си, ако смяташ, че това ще ни помогне. — Тя погледна към консорта си. След моментно обмисляне кралицата добави: — Искам да те помоля да отидеш с него, Кориалстраз. Ще го направиш ли?

Мъжкарят сведе глава в знак на уважение:

— Щом ти го искаш, за мен е само радост да се подчиня.

— Също така ще те помоля да следваш волята му, любими мой. Повярвай ми, като казвам, че неговата мъдрост ще ти послужи добре.

От гущеровидното му лице не стана ясно дали Кориалстраз вярва на последното, или не, но кимна и при тези нейни думи.

— Нощта се спусна — каза Алекстраза на Крас. — Ще изчакаш ли изгрева?

Драконовият магьосник поклати глава:

— И така вече чаках твърде дълго.

 

 

Първият нощен елф, носещ знака на Рейвънкрест, някога погледнал към огромното гранитно образувание на върха на високия и коварно неравен хълм и отбелязал пред спътника си, че скалата му прилича на фигура от шахматната дъска, на черен топ^[1]. Големите черни птици, които непрестанно кръжаха около камъните и гнездяха върху тях, били приети за знак, че мястото е специално. Място на сила.

Повече от едно поколение — а поколенията на нощните елфи са по-дълги от тези на повечето раси — слугите на рода Рейвънкрест градили укреплението на клана и постепенно превърнали солидната скала в крепост, каквато дотогава никой от расата им не бил виждал. Замъкът Блек Руук, както бързо станал известен, бе злокобно и безцветно място, което имаше стабилно влияние върху голяма част от кралството на нощните елфи — второ по важност след самия палат. Често, когато назрееше конфликт между елфските владения и джуджетата, именно замъкът Блек Руук накланяше везните. Наследниците на клана Рейвънкрест бяха почитани от трона и кръвта на кралете и владетелите на Блек Руук се преплиташе. Ако Аристократите, служещи на Азшара, изпитваха завист към някого от расата си, това бяха тъкмо владетелите на абаносовата крепост.

Само най-горните етажи имаха прозорци, а единственият вход към крепостта бяха тежките железни порти, които се намираха не в основата й, а в самото дъно на хълма. Солидните двери винаги стояха затворени и се охраняваха зорко. Само глупаците биха помислили да се опитат да влязат вътре без позволение.

Ала за сегашния лорд Рейвънкрест портите се отвориха с готовност. Също така го сториха и за тримата му затворници, един от които знаеше наизуст историята на Блек Руук и се тревожеше все по-силно.

Малфурион не беше предполагал, че някога ще влезе в мрачната крепост, особени при такива зловещи обстоятелства. И по-лошо, не би му минало и през ум, че причината за подобно бедствие ще бъде собственият му близнак. Докато пътуваха насам, откри, че именно Илидан, който по някакъв начин се беше свързал с Рейвънкрест, е засякъл магията на Ронин. И пак с помощта на Малфурионовия брат командирът на елфите бе успял да залови нашествениците.

Най-доволен се оказа да намери Брокс… и остана доста изненадан от близнака на Илидан.

Лорд Рейвънкрест заразглежда улова си в една стая, осветена от пет изумруда, поставени високо в стените. Командирът седеше на стол, издялан от същия камък, от който бе построен и замъкът. Намираше се върху нисък пиедестал, отново каменен, и така даваше на Рейвънкрест възможността дори седнал да наблюдава тримата отгоре.

Около стените се бяха разположили бронирани войници, а друга група охраняваше Малфурион и спътниците му. Самият Рейвънкрест бе заобиколен от висшите си офицери, един от които носеше шлема си в свивката на ръката. Точно отдясно на благородника пък чакаше Илидан.

В стаята имаше и двама висшестоящи членове на Лунната стража. Те бяха по-късно допълнение към картината, защото пристигнаха точно когато командирът докара пленниците си пред портите. Лунните стражи също бяха усетили магията на Ронин, но техните шпиони им бяха докладвали за групата на Рейвънкрест, преди да имат шанса да пратят свой собствен патрул. Магьосниците никак не бяха доволни от действията на благородника, нито от присъствието на Илидан, защото в техните очи той беше само един непосветен и самоук заклинател.

 

 

— Още веднъж, лорд Рейвънкрест — започна по-слабият възрастен мъж от Лунната стража, досаден старик с името Латосиус. — Налага ми се да настоя да ни предадете тези натрапници за истински разпит.

— Звероподобният вече беше в ръцете ви и го изпуснахте. Пък и така или иначе щяхте да го пратите при мен. Това само съкращава процедурата. — Благородникът отново изгледа тримата. — Тук има повече от това, което се вижда на повърхността. Илидан, бих искал да го чуя от теб.

Близнакът на Малфурион изглеждаше леко смутен, но отвърна уверено:

— Да, господарю, той е мой брат.

— Това е очевидно като разликата между нощта и деня. — Рейвънкрест хвърли изучаващ поглед на пленника. — Поназнайвам нещо за теб, младежо, също както знам малко и за брат ти. Името ти е Малфурион, нали?

— Да, господарю.

— Ти ли спаси това създание?

— Да.

Командирът се наведе напред:

— И сигурно имаш чудесна причина за това? Такава, която да оправдае това гнусно деяние?

— Съмнявам се да ми повярвате, господарю.

— О, способен съм да повярвам в много неща, младежо — отвърна лорд Рейвънкрест, подръпвайки леко брадата си. — Особено ако са казани искрено. Можеш ли да го постигнеш?

— Аз… — Какъв друг избор имаше Малфурион? Рано или късно, чрез един метод или друг, те щяха да изкопчат истината от него. — Ще се опитам.

И той им разказа за чиракуването си при Ценариус, което веднага повдигна няколко вежди и предизвика съмнителни погледи. Обясни за непрестанно повтарящите се сънища и как полубогът го беше научил да прониква в света на подсъзнанието. Накрая описа смущаващите сили, които го бяха привлекли не другаде, а в Зин-Азшари и двореца на обичната кралица на нощните елфи.

Всички го слушаха, докато говореше за самия Кладенец и вълнението, което магьосниците от палата бяха предизвикали в него. Опита се да обрисува пред Рейвънкрест, лунните стражи и останалите слушатели картина на кулата и това, което бе почувствал, че се случва вътре.

Единственото, което така и не спомена, смятайки, че ще бъде очевидно от досегашния му разказ, беше страхът, че кралица Азшара надзирава ставащото.

Рейвънкрест не коментира историята му, а вместо това погледна към лунните стражи:

— Вашият орден забелязал ли е някаква подобна неприятност?

Възрастният магьосник отвърна:

— Кладенецът е по-бурен от нормалното и това би могло да бъде причинено от погрешна употреба. Не сме забелязвали подобно действие от Зин-Азшари, особено пък подобна невероятна измислица като тази…

— Да, невероятно е. — Брадатият командир се вгледа в Илидан. — Какво ще ми кажеш за думите на брат си?

— Той никога не си измисля, господарю. — Младежът не искаше да погледне към Малфурион. — Ала що се отнася до това дали казаното е истина…

— Така значи. При все това, не бих се учудил, ако лорд Ксавиус и Аристократите са пробудили нещо без знанието на кралицата. Държат се така, все едно Азшара е някакво тяхно притежание, над което никой друг няма право.

Дори лунните стражи посрещнаха това изявление с кимане. Арогантността на лорд съветника и другите заобикалящи Азшара в двореца беше добре известна.

— Ако може… — намеси се Латосиус. — Щом приключим с разискването тук, бих искал да съобщя на командващите ордена. Те ще проучат Аристократите и техните действия.

— Определено изпитвам силен интерес към подобно проучване. Млади Малфурион, твоята история, ако приемем, че поне в по-голямата си част е вярна, обяснява донякъде действията ти, но по какъв начин е свързана с освобождаването на затворника? Това вече е сериозно престъпление.

— Може би аз мога да отговоря на това — намеси се внезапно Ронин.

Малфурион не беше сигурен, че е добре непознатият да говори. Нощните елфи не бяха твърде толерантни към другите раси и макар Ронин да имаше известни прилики с неговия вид, със същия успех можеше да бъде и трол. Пак нямаше да му обърнат внимание.

Но Рейвънкрест изглежда беше готов да слуша, ако не друго. Небрежно махна по посока на закачуления магьосник, който започна:

— В моите земи… които не са твърде далеч от неговия дом… — започна да обяснява Ронин, кимайки по посока на орка. — Там се появи странна магическа аномалия. Моите хора изпратиха мен, а тези на Брокс него. Двамата я открихме поотделно… и неволно пропаднахме през нея. Той се е озовал на едно място, а аз на друго…

— А това как извинява нашия млад Малфурион?

— Той вярва… а също и аз… че тази аномалия е била причинена от споменатото заклинание.

— Това би представлявало известна тревога — изкоментира със съмнение в гласа възрастният лунен страж. — Но зеленокожото създание не ми изглежда като някой, когото бих пратил да изследва магическо явление.

— Бойният главатар ми заповяда да отида — отвърна Брокс предизвикателно. — И аз отидох.

— Не мога да говоря за орките — включи се Ронин. — Но самият аз съм доста опитен в магията.

Очите му, толкова различни от тези на нощните елфи, се впиха в лунния страж в мълчаливо предизвикателство елфът да оспори думите му.

След малко и двамата магьосници кимнаха в съгласие. Малфурион осъзна, че те не знаят какво точно е Ронин, но могат лесно да разпознаят някой, който е опитен в изкуството им. Всъщност може би само поради тази причина изобщо го бяха оставили да говори.

— Може би остарявам, но съм склонен да повярвам на голяма част от казаното. — Това признание на лорд Рейвънкрест прикова погледите на някои от офицерите и изпрати вълна от облекчение през Малфурион. Ако командирът приемеше искрено историята им…

— Ние все още не сме убедени — обяви Латосиус. — Подобна информация не може да бъде приета само на вяра. Все още е необходим разпит.

Веждите на благородника се вдигнаха:

— Нима съм казал друго?

Той щракна с пръсти и стражите хванаха здраво Малфурион под мишниците. След това го завлякоха към пиедестала.

— Сега бих искал да изпитам вярата, която имам в новия си магьосник. Илидан, трябва да установим абсолютната истина, колкото и неприятна да ти изглежда. Мога ли да разчитам на теб да ни докажеш дали всичко, казано от брат ти, е вярно?

Младият нощен елф преглътна, а после погледна отвъд Малфурион.

— Вярвам на думите на брат си, но не бих казал същото за създанието с робата, господарю.

Илидан се опитваше да отклони вниманието към непознатия, за да не му се налага да използва силите си върху брат си. Малфурион оценяваше загрижеността, но не беше склонен да допусне Ронин и Брокс да пострадат вместо него.

— Лорд командире, това е абсурдно! — Възрастният магьосник отиде до пиедестала и изгледа Илидан с презрение. — Непосветен магьосник, който при това е брат на заподозрения? Всеки разпит ще бъде съмнителен! — Той се извърна към Малфурион, а сребристите му очи се стесниха заплашително към младия нощен елф. — В съответствие със законите, наложени в самата зора на нашата цивилизация, отговорността за магическите работи пада и е в правата единствено на Лунната стража, особено що се отнася до подобни разпити!

Магьосникът пристъпи напред, на ръка разстояние от затворника.

Малфурион се опита да не показва притеснението си. Срещу физическите заплахи на замъка се надяваше, че друидското му обучение ще помогне да оцелее, но гмурването на заклинател в ума му го заплашваше много повече. Подобен разпит можеше да остави тялото му здраво, но да разбие ума напълно.

Илидан скочи от пиедестала:

— Господарю, нека аз разпитам брат си!

Каквото и да му направеше близнакът му, Малфурион подозираше, че Илидан ще внимава много повече от лунния страж, който искаше само отговори. Друидът погледна към лорд Рейвънкрест с надеждата благородникът да приеме предложението на брат му.

Но господарят на Блек Руук само се облегна в стола си и обяви:

— Законите ще бъдат спазени. Той е ваш, лунни стражи… но само ако извършите разпита тук и сега.

— Съгласни сме.

— Също така очаквам докато работите да приемете, че той може би казва истината.

Това беше най-многото, което Рейвънкрест щеше да направи, за да предпази брата на Илидан, или поне така предположи Малфурион. На първо място брадатият командир беше защитник на кралството. Ако цената на тази защита беше животът или умът на един нощен елф, тази жертва щеше да бъде направена.

— Ще разберем истината — отвърна кратко магьосникът. После се обърна към стражите и заповяда: — Дръжте главата му неподвижна.

Един от пазачите хвана Малфурион и го задържа пред лунния страж. Облеченият в роба елф се протегна и докосна слепоочията на борещия се затворник с показалците си.

През ума на друида премина силен шок и той бе сигурен, че е изкрещял. Мислите му се залутаха във всички посоки, стари спомени изплуваха неканени… Но всеки от тях биваше захвърлян настрани, докато нещо, което чувстваше като ноктеста лапа, копаеше в ума му, все по-дълбоко и по-дълбоко…

„Не се противи! — заповяда суров глас, който трябваше да принадлежи на Латосиус. — Освободи тайните си и ще ти стане по-добре!“

Малфурион искаше да го направи, но не знаеше по какъв начин. Помисли си за това, което вече бе казал пред събралите се, и се опита да го излъчи напред. Все пак отказа да разкрие вероятното предателство на Азшара. Ако подозренията му изплуваха, това щеше да намали шансовете му някой някога да му повярва…

След това, също толкова внезапно, колкото бе нахлул в мислите му… сондажът изчезна. Не се оттегли, нито бавно отслабна. Просто спря.

Коленете на младия нощен елф поддадоха. Щеше да падне на пода, ако стражите не го държаха.

Малко по малко се осъзна достатъчно, за да чуе викове; някои изразяваха недоверие, а други — ужасено смайване. Най-пронизително викаха лунните стражи.

— Това е нечувано! — изкрещя някой друг. — Със сигурност не и кралицата!

— Никога!

Не беше успял да скрие най-големия си страх. Малфурион прокле слабия си ум. Едва започнал, разпитът разкри всичко и той се провали. Провали и ученията на Ценариус…

— Трябва да са Аристократите! Това е дело на Ксавиус! — настояваше друг глас.

— Извършил е зло срещу собствения си народ! — съгласи се първият.

За какво говореха? Макар че главата на Малфурион отказваше да се прочисти, той беше сигурен, че нещо не е наред в този разговор. Всички бяха прекалено възбудени и откликваха твърде силно на страховете му. Та той бе най-обикновен нощен елф, при това без някакъв ранг… Защо смътните му подозрения ще ги хвърлят в такава паника?

— Нека го прегледам — каза нов глас. Малфурион почувства, че стражите го предават на един-единствен мъж, който нежно го положи на пода.

Нечий ръце докоснаха страните на лицето му и го повдигнаха леко. През мътни очи Малфурион срещна погледа на брат си.

— Защо не се предаде веднага? — измърмори Илидан. — Два часа! Останал ли ти е някакъв разум?

— Два… часа?

Като забеляза отговора, Илидан започна да диша по-леко.

— Слава на Елун! След като избълва тази лудост за кралицата, старият глупак беше решен да изтръгне всичко от ума ти, независимо от цената! Ако магията му изведнъж не беше пропаднала, вероятно от теб щеше да остане само празна черупка! Не са забравили загубата на братята си и я приписват на тебе!

— М-магията му се е провалила?

В това нямаше никакъв смисъл. Разпитвачът на Малфурион беше много опитен магьосник.

— Всичките им магии се провалиха! — настоя Илидан. — След като загуби контрола над първата, се опита с нова, а когато и тя не проработи, колегата му пробва с трета… безуспешно!

Малфурион още не можеше да разбере. Това, за което брат му намекваше, беше, че и двамата лунни стражи са изгубили силите си.

— Не могат да правят заклинания?

— Не… моите сили също сякаш са притъпени… — Илидан се наведе над ухото му. — Мисля, че имам малко контрол… но едва-едва. Сякаш сме отрязани от Кладенеца!

Глъчката продължаваше да расте. Чуваше се, че лорд Рейвънкрест настоява лунните стражи да се свържат с братята си, на което един от магьосниците призна, че неотменната връзка между тях е изчезнала. Благородникът се обърна към собствените си подчинени, за да провери дали те са запазили уменията си, колкото и слаби да бяха те.

Никой не можа да отговори утвърдително.

— Започнало се е… — прошепна Малфурион без да мисли.

— Х-м-м? — Брат му се намръщи. — Какво каза? Какво е започнало?

Друидът погледна зад гърба на Илидан, спомняйки си дивите сили, призовавани от онези в кулата без мисъл за последствията. Отново видя липсата на грижа за това какво може да причини магията на елфите извън стените на двореца.

— Не знам… — отвърна Малфурион накрая. — В името на Майката Луна, иска ми се да можех да ти кажа… но просто не знам. — Зад брат си той видя загрижените изражения на Брокс и Ронин. Независимо дали разбираха нещата по начина, по който той ги виждаше, явно споделяха растящия му страх. — Знам само, че каквото и да е… вече е започнало!

 

 

Навсякъде из кралството на нощните елфи и по целия континент Калимдор хиляди други почувстваха загубата. Кладенецът бе отрязан за тях. Силата, която така небрежно черпеха от него… просто беше изчезнала.

Тревогата бързо нарасна, сякаш някой се беше протегнал и откраднал луната.

Тези, живеещи близо до двореца, естествено, се обърнаха към кралицата, молейки Азшара за съвет. Чакаха пред затворените врати, събираха се все повече и повече. Над тях стражите наблюдаваха с празни изражения и нито отваряха, нито говореха, за да успокоят растящата тълпа.

Чак след като повече от половината нощ бе отминала и по-голямата част от града се беше изсипала пред двореца, портите най-сетне се отвориха. Народът се завтече навътре успокоен. Бяха сигурни, че Азшара е излязла, за да откликне на молбите им.

Ала това, което се появи от двореца, не беше кралицата. Нито пък приличаше на нещо, което някой от нощните елфи си беше представял.

Така паднаха първите жертви на Пламтящия легион.