Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наемниците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Servant of the Shard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Форматиране и корекция
void(2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2015)

Издание:

Робърт А. Салваторе. Слугата на отломъка

Американска, първо издание

Серия Наемниците, №1

Превод: Вера Паунова

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Нели Байкова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2008

ISBN: 978-954-761-355-3

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Първа част
В лепкави мрежи

Живея в свят, където злото има своето абсолютно, физическо въплъщение. Нямам предвид зли хора, нито гоблини (които рядко се отличават с особена доброта), нито дори собствените си събратя, мрачните елфи, които по жестокост далеч надминават дори гоблините. Те всички са създания, способни на нечувани зверства, но въпреки това не са (дори и в най-тежките случаи) същинското олицетворение на злото. Не, тази „чест“ се пада другиму — на демоните и злите духове, които магьосници и монаси нерядко призовават за своите цели. Тези обитатели на долните равнини са изтъкани единствено от зло, непримесено дори със зрънце доброта, жестокост, която не знае граници. За тях няма изкупление, нито най-слаба надежда, че през безкрайните хилядолетия на почти вечното си съществуване ще сторят нещо, което дори бегло да прилича на добро дело.

Неведнъж съм се чудил дали тези създания биха съществували, ако го нямаше мракът, спотаен в сърцата на разумните раси. Питал съм се дали те са източник на зло (както мнозина зли люде или мрачни елфи), или пък са просто резултат, физически израз на покварата, просмукала се в сърцата на мнозина?

По-скоро второто. Не е съвпадение това, че демоните и злите духове могат да се появят в Материалната равнина, единствено ако бъдат призовани от неин обитател. Те не са нищо повече от обикновена маша, оръдие в ръцете на същинския източник на злото.

Ами Креншинибон? Той е предмет и макар да е надарен със собствена воля, все пак не може да се сравнява с истинско мислещо същество. Защото кристалният отломък не расте, не се развива, не може да се промени. Единственото, което може да поправи, са грешките, допуснати в опитите да покори нечия воля, та следващия път по-изкусно да си проправи път до сърцето на поредната жертва. Той не може да си набележи цел, не може дори да размисли върху постигнатото предишния път… не, той има един-единствен стремеж, един-единствен краен резултат, към който се домогва непрестанно.

Дали тогава е наистина зъл?

Не.

Едва доскоро бих дал различен отговор, мислех другояче, дори когато го носех у себе си и започнах да го разбирам по-добре. Съвсем наскоро, чак след като прочетох дългото, подробно писмо на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“, научих истината за кристалния отломък и най-сетне го видях такъв, какъвто е — една аномалия, чиято жажда за власт и слава на всяка цена, не са нищо друго, освен изкривено отражение на кроежите на един от създателите му, осмия дух, успял някак да проникне до самите дълбини на магическия предмет.

Както Кадърли успя да научи, Креншинибон излязъл изпод ръцете на седмина Неживи, които си наумили да създадат предмет, надарен с огромна мощ.

И като допълнително оскърбление към расите, които възнамерявали да покорят, седмината крале вдъхнали на творението си умението да черпи сила от слънцето, но когато завършили единяващата магия, те угаснали.

Противно на предположението на мнозина мъдреци, Кадърли твърди, че Креншинибон не погълнал душите на създателите си, а ги унищожил, заличил ги напълно от лицето на земята със своята наподобяваща силата на слънцето мощ. Ето как намеренията на неживите се обърнали срещу тях и те се превърнали в прах, а душите им се пръснали на хиляди късчета.

Тази част от историята на Креншинибон е известна на мнозина, в това число и на демоните, които така отчаяно копнеят да го притежават. Онова, което се случило след това обаче и което Кадърли разкри, е далеч по-сложно и именно то показва истината за кристалния отломък, абсолютния провал на изначално добри намерения.

За първи път Креншинибон се появил в Материалната равнина преди много столетия, в далечната Захара. По онова време той бил просто магически инструмент, макар и надарен с голяма мощ — от глъбините му изригвали огнени кълба, можел да издига огромни стени от ослепителна светлина, толкова силна, че смъквала плътта от костите. Малко се знае за мрачното минало на Креншинибон, преди деня, в който попаднал в ръцете на един султан. Този велик владетел, чието име отдавна е потънало в забрава, научил истината за отломъка и решил, че седмината Неживи не са си свършили работата докрай. Обърнал се за помощ към придворните си магьосници и това било „второто сътворение“ на Креншинибон — тогава нараснали и мощта му, и собствената му, независима воля.

Султанът не жадувал власт, единственото, което искал, било да живее в мир със своите войнствени съседи. Ето защо, използвайки най-новото умение на Креншинибон, той намислил да издигне низ от кристални кули. Те трябвало да се простират от столицата до втория по големина град в царството му, като всяка отстояла от следващата на разстояние, което можело да бъде взето за един ден. Не след дълго в пустинята, която разделяла двата града, се издигали сто кули и задачата на султана много скоро щяла да бъде завършена.

За нещастие, тя се оказала непосилна за Креншинибон и макар султанът да вярвал, че с всяка нова кула укрепва отломъка, случило се точно обратното — силата на магическия предмет била разпиляна на прекалено много места. Не минало много време и в пустинята се извила страховита пясъчна буря, последвана от вражеско нашествие. Стените на кристалните кули били твърде тънки и не издържали — срутили се, а с тях рухнала и мечтата на султана за сигурност.

Вражеските орди опустошили царството и избили семейството на султана пред очите му. Него обаче пощадили — жестокият шейх, който ги предвождал, предпочел да го остави жив, та споменът за този ужас да го преследва до края на дните му. Тогава се случило нещо неочаквано — Креншинибон погълнал доскорошния си господар, или поне част от духа му.

Дори Кадърли, сред чиито източници на информация има и полубогове, не знае повече за тези отдавнашни дни, но въпреки това е убеден, че именно в това „второ сътворение“ се крие обяснението за непрестанната, жажда на Креншинибон за повече власт. Само ако бе останал силен… само ако кристалните кули бяха издържали… Тогава вражеските орди може би щяха да бъдат отблъснати, а семейството на султана — скъпата му съпруга и красивите му деца — нямаше да бъдат избити.

И така до ден-днешен — пропит с естеството на злите си създатели и с ранения, измъчен дух на султана, кристалният отломък се стреми да се сдобие с колкото се може по-голямо могъщество и да го запази, независимо на каква цена.

Колко много може да се научи от тази история!

Макар и да не вади категорични заключения, в писмото си Кадърли намеква, че същинската причина за вражеското нашествие в земите на султана било издигането на кристалните кули, тъй като владетелите на съседните царства се изплашили от нападение. Не е ли кристалният отломък урок за всички ни? Нима неговата история не ни показва съвсем ясно безумието на прекомерната амбиция, пък била тя и породена от добри намерения? Султанът искал могъщество, за да предпази царството си и мира в него, но поискал твърде много, възжелал твърде голяма мощ.

И това му струвало всичко — царството, семейството, душата.

Ами Джарлаксъл? Джарлаксъл, у когото се намира Креншинибон сега? Трябва ли да тръгна след него и да се опитам да му го отнема, а после да го отнеса на Кадърли, та кристалният отломък да бъде унищожен веднъж завинаги? Светът несъмнено ще стане по-добър без нещо толкова могъщо и опасно.

Но няма ли, след време онези, които ги търсят, да открият други оръдия, също толкова могъщи и опасни?

Други въплъщения на злото, господстващо в душите им, били те демони, сатани или чудовищни предмети, подобни на Креншинибон?

Не, не физическите въплъщения на злото са същинският проблем, защото то не може да съществува и да процъфтява без злината, която владее сърцата на мислещите същества.

Пази се, Джарлаксъл. Пази се.

 

Дризт До’Урден

Първа глава
Когато той надзърна вътре

Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.

Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.

Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрит умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.

Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.

Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.

— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.

Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.

— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.

Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.

— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.

Очите на Дуавел се присвиха при това неочаквано признание.

— Но докато тялото остарява и губи някогашната си пъргавина, умът става по-остър — продължи Ентрери. — Да, аз също се тревожа за славата си, но не така, както някога. Преди години се стремях към едно — да бъда най-добрият в онова, което правя, да превъзхождам враговете си и по бойни умения, и по хитрост. Жадувах да бъда съвършеният воин и трябваше да срещна един елф на мрака, когото ненавиждам от дъното на душата си, за да разбера огромната си грешка. Пътуването ми до Мензоберанзан като „гост“ на Джарлаксъл хвърли нова светлина върху фанатичната ми амбиция да бъда най-добрият и ми показа безсмислието на един свят, изпълнен с онова, към което се стремях. В Мензоберанзан на всеки ъгъл виждах себе си — воини така закоравели към всичко, което ги заобикаля, така погълнати от себичната си цел, че не бяха в състояние да оценят пътя, отвеждащ дотам.

— Били са елфи на мрака — напомни му Дуавел. — За нас е невъзможно да прозрем истинските им подбуди.

— Мензоберанзан е красиво място, приятелко — отвърна Ентрери. — Място, изпълнено с могъщество, каквото не можеш и да си представиш. Но изпълнено също така с пустота, лишено от всякакво съдържание и всякакво чувство, освен ако това чувство не е омраза.

Върнах се от онзи град на убийци променен и изведнъж усетих, че поставям под съмнение самите устои на съществуванието си. Какъв е смисълът, запитах се аз?

Сплела пълнички пръсти под брадичката си, Дуавел изпитателно се вгледа в мъжа пред себе си. Нима искаше да й каже, че се оттегля? Нима се отричаше от живота, който бе водил досега, от лаврите, които си бе извоювал? Дребничката полуръстка въздъхна едва чуто и поклати глава:

— Всеки има свой отговор на този въпрос — отвърна тя. — Смисълът е злато, уважение, богатства, власт…

— Така е — студено рече Ентрери. — Сега вече съм наясно кой съм в действителност и кои от предизвикателствата пред мен са наистина важни. Все още не знам къде се надявам да отида, нито какво ме очаква занапред, но в едно съм сигурен — по-важен е пътят дотам и именно него трябва да оценя и от него да извлека удовлетворение.

Той помълча малко, после тъкмо когато Дуавел понечи да го попита има ли някаква представа къде може да го изведе този път (наистина важна информация, като се имаше предвид новопридобитото могъщество на дом Басадони), отново проговори:

— Дали искам славата ми да си остане ненакърнена? Да продължа ли да бъда най-великият убиец в Калимпорт? Разбира се, но не поради причината, която кара онези жалки глупци да се перчат из улиците и сами да се обричат на смърт с опитите си да ме убият. Не, славата ми е нужна, защото ми дава свободата да правя онова, което искам. Трябва ми, защото докато съм загърнат в нея, враговете ми се изпълват с ужас, който далеч надхвърля рамките на обикновения, разумен страх. Боят се дори когато си наумят да посегнат на живота ми и вместо да им помогне, това ги парализира и те започват да подлагат всеки свой ход на съмнение. А аз мога да се възползвам от техния страх. Едно лъжливо движение от моя страна и съмнението взема връх и ги кара да грешат. И понеже за мен не представлява никаква трудност да се престоря на уязвим и да предугадя реакцията на дръзналите да се възползват от тази „уязвимост“, дойде ли време, когато съм наистина уязвим, враговете ми не смеят да нападнат.

Той поспря и кимна сякаш на себе си — като че ли започваше да изяснява някои неща.

— Завидна позиция — съгласи се полуръстката.

— Нека се опитват да ме убият — заяви Ентрери и отново кимна. — Нека заповядат, глупак след глупак, изгарящи от желание да заемат мястото ми. С всяка нова победа аз ставам по-мъдър, а така — и по-силен.

И той допря черната си шапка с тясна периферия в бедрото си и с едно-единствено движение на китката направи така, че тя да се плъзне по ръката му и да се озове върху наскоро подстриганата му коса. Чак тогава Дуавел забеляза, че убиецът се бе погрижил и за доскоро гъстата брада, която обрамчваше лицето му — оставил бе само деликатни мустачки, които се спускаха до брадичката и образуваха нещо като обърнато Т.

Ентрери й хвърли един последен поглед, смигна лукаво и излезе от стаята.

Какво ли означаваше всичко това, запита се Дуавел.

Едно нещо бе сигурно — радваше се да види, че палачът отново е започнал да се грижи за себе си, тъй като доскорошното му крайно нетипично нехайство по отношение на външния вид красноречиво говореше, че започва да губи контрол и, което бе още по-лошо — желанието да продължава.

Тя дълго остана така, сбърчила чело, допряла пръсти до устата си, чудейки се защо се бе превърнала в свидетелка на всичко това, защо Артемис Ентрери бе почувствал желание да се разкрие пред нея, пред когото и да било… та дори и пред себе си. Убиецът трябва да бе получил просветление, реши тя и изведнъж разбра, че същото важи и за нея.

Артемис Ентрери беше неин приятел.