Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (16)

Петнадесета глава
Скъпа Дуавел

— Ах, приятелю, как ме измами — прошепна Джарлаксъл на омаломощения, почти безпомощен Ентрери.

Убиецът лежеше в полусвяст, ала макар да притежаваше магия, с която можеше да го изцели напълно, Джарлаксъл предпочете да не избързва и да премисли случилото се.

Тъкмо се опитваше да реши дали Ентрери го беше спасил, или го бе обрекъл на гибел, когато чу зов, който познаваше прекалено добре.

Погледът му падна върху убиеца и по абаносовото му лице плъзна широка усмивка. Креншинибон! Креншинибон беше у Ентрери! Джарлаксъл мислено се върна към разигралото се в кулата и бързо се досети, че при онази първа, неочаквана атака, палачът бе сторил много повече от това просто да среже кесийката от пояса му. Не, хитрият — толкова хитър! — мъж бе заменил неговата кесийка с друга, в която имаше копие на Креншинибон.

— Ах, лукави ми спътнико! — подхвърли Джарлаксъл, макар да не бе сигурен дали Ентрери изобщо може да го чуе. — За пореден път с радост се убеждавам, че не съм те подценил!

С тези думи той посегна към колана на Ентрери, все така широко усмихнат.

Пръстите на Ентрери се сключиха около китката му.

Само за миг в другата ръка на Джарлаксъл се появи кама. Наемникът бе готов да прониже почти беззащитния мъж в сърцето, когато забеляза, че вместо да се опита да извади оръжието си, Ентрери го гледа умолително. Увещанията на Креншинибон все така отекваха в съзнанието на елфа и го караха да побърза, да довърши Ентрери и да си вземе онова, което му принадлежи.

Джарлаксъл за малко да му се подчини, въпреки че сега гласът на отломъка далеч не бе така силен и мелодичен както преди.

— Недей! — промълви Ентрери. — Не можеш да го контролираш.

Джарлаксъл се отдръпна и го изгледа изпитателно:

— Но ти можеш?

— Затова те вика — дишането на Ентрери бе станало още по-мъчително, раната под ребрата му отново кървеше. — Кристалният отломък няма власт над мен.

— И защо? — усъмни се Джарлаксъл. — Да не би Артемис Ентрери да е приел моралните принципи на Дризт До’Урден?

Палачът опита да се изсмее, ала вместо това лицето му се разкриви от непоносимата болка.

— В много отношения двамата с Дризт си приличаме повече, отколкото подозираш — обясни той. — По самоконтрола, на който сме способни, например.

— И единствено това е в състояние да те предпази от влиянието на Креншинибон? — все така недоверчиво попита наемникът. — Нима искаш да ми кажеш, че не съм така дисциплиниран както вас двамата…

— Не! — рязко го прекъсна Ентрери и почти успя да се надигне, напук на болката.

— Не! — повтори той по-спокойно след малко и отново се отпусна назад, с мъка поемайки си въздух. — Дризт беше недосегаем за отломъка благодарение на принципите си… също като мен. Разликата е, че той се водеше от моралните си устои, а аз — от независимостта си.

Недоверието, изписано по лицето на Джарлаксъл, постепенно отстъпи място на искрено любопитство.

— Защо го взе? — попита той.

Ентрери го погледна и понечи да му отговори, но лицето му се изкриви от болка. Джарлаксъл бръкна под плаща си, извади малка сфера и като я поднесе към палача, поде заклинателен напев.

Почти веднага Ентрери се почувства по-добре. Раната му се затвори, дишането му стана по-леко. Заклинанието на Джарлаксъл трая само няколко секунди, всяка от които носеше на палача ново облекчение, въпреки това наемникът спря много преди той да бъде напълно изцелен.

— Отговори ми! — настоя елфът.

— Идваха, за да те убият — обясни Ентрери.

— Очевидно. Но не можа ли просто да ме предупредиш?

— Нямаше да е достатъчно — настоя Ентрери. — Бяха твърде много, освен това знаеха, че най-важният ти съюзник ще бъде отломъкът. Затова и още с влизането си се опитаха да го обезвредят, макар и временно.

Първата реакция на Джарлаксъл бе да си поиска Креншинибон обратно, за да се върне и да накаже Рай’ги и Кимуриел за предателството. После обаче размисли и остави палача да продължи.

— Прави бяха, като искаха да ти го отнемат — дръзко довърши Ентрери.

Страховитото изражение на Джарлаксъл трая само миг.

— Отдръпни се от него — посъветва го убиецът. — Пропъди шепота му от съзнанието си и помисли за действията на Джарлаксъл през последните няколко седмици. Можеш да останеш на Повърхността само докато истинската ти самоличност е в тайна, ала въпреки това започна да издигаш кристални кули. При цялото си могъщество Бреган Д’аерте не може да покори света, нито дори Калимпорт, даже и с помощта на Креншинибон, а виж само какво се опита да направиш.

Джарлаксъл на няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, ала всичките му възражения се изпариха още преди да ги беше изрекъл. Ентрери беше прав и наемникът го знаеше. Допуснал бе грешка и то каква!

— Обаче няма как да се върнем и да се опитаме да им го обясним — отбеляза Джарлаксъл.

Ентрери поклати глава.

— Именно Креншинибон е в основата на заговора срещу теб — думите му подействаха като плесница на Джарлаксъл. — Ти се оказа прекалено хитър, ала кристалният отломък правилно прецени, че амбициозният Рай’ги лесно ще се поддаде на изкушението на грандиозните му планове.

— Казваш го, за да ме умилостивиш — обвинително рече елфът.

— Казвам го, защото е вярно, нищо повече — отвърна Ентрери, после обаче замълча, а лицето му се сгърчи от връхлетялата го болка. — Ако помислиш малко и сам ще видиш, че съм прав. Креншинибон те водеше натам, накъдето бе решил, макар и не без съпротива от твоя страна.

— Кристалният отломък или ме е контролирал, или не е. Или едното, или другото.

— Манипулираше те, да. Нима изобщо се съмняваш? Но не толкова, колкото би успял да манипулира Рай’ги.

— Отидох в Далабад, за да разруша кристалната кула, нещо, което Креншинибон със сигурност не желаеше — възрази Джарлаксъл, — и въпреки това можех да го сторя. Обезвредих го напълно.

Наемникът искаше да каже още нещо, ала Ентрери го прекъсна:

— Можеше да го сториш? — невярващо повтори той.

— Разбира се! — заекна Джарлаксъл.

— Но не го стори?

— След като се убедих, че поискам ли, мога да срина кулата със земята, вече не виждах никаква причина да го правя… — започна наемникът, ала още докато го изричаше, осъзна какво бе казал.

Бяха го изиграли. Той, който нямаше равен в интригите, се бе оставил да бъде заблуден.

— Нека остане у мен — рече Ентрери. — Креншинибон и в този момент се опитва да ме манипулира, ала не притежава нищо, с което да ме изкуши и поради това няма власт над мен.

— Но постепенно ще те изтощи — предупреди го Джарлаксъл. — Ще открие слабостите ти и ще ги използва срещу теб.

Ентрери кимна:

— Времето му е на изтичане — съгласи се той и наемникът го изгледа любопитно. — Нямаше да си хабя усилията да те спасявам от онези нещастници, ако нямах план.

— Кажи ми!

— Когато му дойде времето — обеща палачът. — Сега те моля единствено да не се опитваш повече да ми отнемеш Креншинибон и да ме оставиш да отдъхна малко.

След тези думи Ентрери се облегна назад и затвори очи, макар да осъзнаваше, че ако Джарлаксъл го нападне, единствената му защита ще бъде Креншинибон.

Знаеше също така, че прибегне ли до отломъка, сам ще отслаби защитата си, дотам, че в крайна сметка да се откаже от намерението си и да се остави Креншинибон да го води.

Да го води към унищожение и участ, по-страшна и от смъртта.

Успокои се донякъде, когато погледна към Джарлаксъл и видя на лицето му познатото интелигентно и спокойно изражение на някой, който оглежда нещата от всеки ъгъл, преди да предприеме каквото и да е решително и потенциално опасно действие. А в светлината на всичко, което Ентрери току-що беше обяснил, опитът за кражба на Креншинибон попадаше точно в тази категория. Не, палачът вярваше, че Джарлаксъл няма да предприеме нищо срещу него. Опитният наемник щеше да изчака, за да види как ще се развият събитията, преди да стори нещо, което би могло да промени събитията, с които все още не бе съвсем наясно.

С тази успокоителна мисъл, Ентрери потъна в сън.

Последното, което усети преди да заспи, бе благотворното действие на магията, която Джарлаксъл бе подхванал отново.

 

 

Полуръстката с изненада установи, че пръстите й треперят, докато се опитва да отвори бележката.

— Виж ти, Ентрери, а аз дори не бях сигурна, че можеш да пишеш — подсмихна се тя при вида на красивия, макар и прекалено изчистен за нейния вкус почерк.

— Скъпа ми Дуавел — прочете тя на глас и поспря, чудейки се как да приеме този поздрав.

Дали бе просто официално обръщение, или израз на искрено приятелство?

Внезапно си даде сметка колко малко всъщност знае за онова, което ставаше в душата на Артемис Ентрери.

Той винаги твърдеше, че единственото му желание е да бъде най-добрият, но защо тогава не бе използвал отломъка, за да извърши нещо грандиозно, още щом се сдоби с него? А Креншинибон наистина беше у него, в това Дуавел беше сигурна. От подставените си лица в Далабад бе научила всичко за рухването на кристалните кули и бягството на палача и един мрачен елф, за когото Дуавел вярваше, че е бил Джарлаксъл.

Всичко говореше, че планът на убиеца се е увенчал с успех. Дори и без разказите на очевидците и въпреки напълно заслужената слава на противниците му, Дуавел никога не се бе съмнявала в Ентрери.

Полуръстката отиде до вратата и след като се увери, че е заключена, седна пред тоалетната си масичка, разстели пергамента пред себе си, затисна двата му края с преспапиета, изработени от едри скъпоценни камъни, и се зачете, с намерението да си оформи мнение едва след като прочете писмото за втори път.

„Скъпа ми Дуавел“,

Удари часът да се разделим, нещо, което ще сторя с не малка доза съжаление. Нашите разговори ще ми липсват, моя малка приятелко. Рядко съм срещал някого, комуто да вярвам достатъчно, за да изрека на глас онова, което наистина мисля. Ще го сторя още един-единствен път, не с надеждата да чуя съвета ти, а за да си изясня какво чувствам и накъде да поема… ала нали именно в това се криеше очарованието на всичките ни разговори?

Сега, когато се обръщам назад, осъзнавам, че ти рядко си ми давала съвети. Всъщност, рядко казваше каквото и да било. Ти просто слушаше и докато споделях мислите и чувствата си, докато ги изричах на глас, аз сякаш слагах ред в тях и те ставаха по-ясни.

Дали ми помагаше със своето изражение, с простичко кимване на едно място и едва забележимо повдигане на вежди на друго, повеждайки ме нарочно по един или друг път?

Не знам.

„Не знам“ — в тези думи като че ли се заключава цялото ми съществувание напоследък, Дуавел. Струва ми се, че основата, върху която изградих убежденията и постъпките си, е несигурна като пясъците на пустинята. Когато бях по-млад, имах отговор на всички въпроси. Живеех в свят на абсолютна сигурност. Сега, когато съм по-стар, когато съм видял четири десетилетия, единственото, което знам със сигурност, е, че нищо не е сигурно.

Колко по-лесно ми бе на двайсет години! Колко по-лесно бе да имам цел, основаваща се на…

Основаваща се на омраза, предполагам, на омраза и на желанието да бъда най-добрия в черния си занаят.

Това бе моята цел — да бъда най-великия боец на света, да впиша името си в историята на Фаерун. Мнозина вярваха, че се ръководя от прекомерна гордост, убедени бяха, че искам всички да треперят само при споменаването на името ми, за да задоволя собствената си суета.

Донякъде са прави, предполагам. Суетата не е чужда на никого от нас, колкото и да се опитваме да го отричаме. Ала желанието да прославя името си далеч не бе така важно за мен, както желанието — не, нуждата! — наистина да бъда най-добрия в онова, което правя. И колкото повече нарастваше славата ми, толкова по-доволен бях, не защото това ласкаеше самолюбието ми, а защото знаех, че страхът, който името ми всява в сърцата на врага, допълнително отслабва защитата им и ми дава още едно предимство.

Не е сигурен ударът, нанесен с трепереща ръка.

Не се страхувай — все още се стремя към върха, ала единствено защото този стремеж: ми дава някаква цел, придава смисъл на един живот, който вече не ми носи радост.

Каква ирония — осъзнах колко пуст е светът, в който живея, едва когато победих единствения, който по толкова много начини се опитваше да ми покаже точно това. Дризт До’Урден — колко го ненавиждам и досега! — смяташе, че животът ми е лишен от съдържание, че е сковаващо съществуване без полза за никого и без истинско щастие. Никога не съм твърдял обратното, но вярвах, че това няма значение. Смисълът на неговия живот бяха приятелите му и онези, които го заобикаляха, моят се въртеше единствено около мен.

И в единия, и в другия случай за мен това бе просто игра, при това — безсмислена. Представление, изнасяно за забавление на боговете. Път, който ни отвежда до върха на планини, които ни изглеждат огромни, а всъщност не са нищо повече от смехотворни могили.

Път, който ни превежда през долини, така дълбоки в нашите очи, макар в действителност да са безгранично нищожни. Боя се, че онова, с което не мога да се примиря, е изначалната незначителност на живота.

А може би не Дризт ми разкри истината за пясъците под краката ми. Може би беше Дуавел, давайки ми нещо, до което рядко съм се докосвал и което никога не съм опознавал истински.

Приятел? Все още не съм сигурен, че знам какво означава това, ала ако някога реша да си го изясня, ще използвам като отправна точка онова, което имахме.

Ето защо, с това писмо те моля за извинение. Не биваше да ти натрапвам Шарлота Веспърс по този начин, макар да съм сигурен, че си изпълнила заръката ми и след като си я измъчвала до смърт, си я погребала далеч оттук.

Колко пъти си ме питала за плановете ми и колко пъти съм се изсмивал в лицето ти! Знай, скъпа Дуавел, че възнамерявам да открадна могъщ магически предмет, преди някой от другите заинтересовани да е сложил ръка върху него. Отчаяно начинание, знам, ала не мога да постъпя другояче — той ме зове, моли ме да го изтръгна от ръцете на сегашния му посредствен собственик.

И така, този предмет скоро ще бъде мой (защото наистина съм най-добрият в онова, което правя!), а аз ще се махна далеч оттук и може би никога няма да се върна.

На добър час, Дуавел Тигъруилис, на добър час във всичко, с което се заемеш. Не ми дължиш нищо, уверявам те, ала аз имам чувството, че съм твой длъжник.

Чака ме дълъг път, осеян с безброй опасности, ала целта ми е ясна. Ако я осъществя, нищо няма да може да ми навреди.

На добър час!

АЕ

Дуавел избута пергамента настрани, избърса една сълза от очите си и се изсмя на нелепостта на цялата ситуация. Ако преди няколко месеца някой й бе казал, че един ден ще съжалява, задето Артемис Ентрери си е тръгнал от живота й, тя щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече глупак.

Ала ето че писмото бе пред нея, по-съкровено от всичките им разговори досега. Разговори, които вече й липсваха или по-точно — натъжаваше я мисълта, че в бъдеще вече няма да ги има. Поне в близко бъдеще.

Ентрери твърдеше, че и на него ще му липсват и това истински порази Дуавел. Само като си помислеше, че така бе завладяла Артемис Ентрери, убиецът, който от двайсет години (макар и с кратки прекъсвания) тайно управляваше калимпортските улици. Сближавал ли се бе някой толкова много с Артемис Ентрери?

Никой, който все още да е жив, сигурна бе Дуавел.

Отново препрочете края на писмото и очевидните лъжи, засягащи намеренията му. Ентрери се бе погрижил да не каже нищо, което би издало на останалите в Калимпорт мрачни елфи, че Дуавел знае нещо за тях или пък за кристалния отломък. А инструкциите, които уж й бе дал по отношение на Шарлота, целяха да й осигурят допълнителна сигурност, да й купят, ако се стигнеше дотам, малко милост от Шарлота и тайните й съюзници.

При тази мисъл Дуавел усети как по гърба й пробягва тръпка. Последното, което искаше, бе да разчита на милостта на Мрачните!

Надали щеше да се стигне дотам, осъзна тя. Дори ако дирите ги отведяха до нея, тя на драго сърце щеше да покаже писмото на Шарлота и тогава Шарлота щеше да види в нейно лице ценен съюзник.

Да, Артемис Ентрери бе положил големи усилия да скрие участието на Дуавел в плана му и това, повече от топлите му думи, й разкри дълбочината на приятелството между тях.

— Бягай далеч, приятелю, и се скрий добре! — прошепна тя.

След това нежно нави пергамента и го прибра в едно от чекмеджетата на изящното си писалище. Звукът, с който се затвори чекмеджето, отекна болезнено в сърцето й.

Артемис Ентрери наистина щеше да й липсва.