Карън Робърдс
Пирати на любовта (6)

Шеста глава

— Има голям късмет, че все още е жив — избоботи доктор Сандоз и се отдръпна от леглото на Джон. Очите му изпитателно огледаха безчувственото тяло, което на светлината, хвърляна от свещта, бе мъртвешки бяло. — Ако не бе толкова силен, загубата на кръв би го погубила. В момента е много слаб и има висока температура. Рискуваме да го загубим.

Кети прехапа треперещите си устни. Джон не биваше да умира, не можеше да умре! Особено сега, когато я бе спасил от последиците на собственото й твърдоглавие. Никога не би си го простила! О, боже, защо постъпи толкова глупаво, като избяга в съвсем непознат град, без никакви приятели? Знаеше, че той ще тръгне подире й и тайно се бе наслаждавала на това. Искаше да му даде урок, а вместо това едва не го уби! Ако Хари и останалите я бяха послушали, Джон нямаше да бъде надупчен…

— Слушате ли ме, млада госпожо? — нетърпеливият глас на доктор Сандоз прекъсна мислите й. — Аз съм много зает човек. Чакат ме цяла дузина пациенти. Нямам време за губене, докато вие витаете някъде.

Кети се изчерви и едва се сдържа да не му отговори остро. Все още не бе свикнала да се отнасят грубо с нея. Но веднага осъзна колко много зависи животът на Джон от съветите на този човек и замълча. Нека говори както си иска с нея, важното е да го спаси.

— Съжалявам, докторе. Какво казахте? — кротко попита Кети.

— През следващите дни той ще има нужда от непрестанни грижи. Това може да продължи и седмици. Оздравяването му зависи от две неща: първото е, след като спадне високата температура, каква ще е реакцията на организма му. Вторият проблем е дали раните му ще се възпалят или не. Превръзките да се сменят на всеки четири часа, докато дам нови нареждания. Ще слагате пудрата, която ви оставям. Да взема всеки ден по една от тези таблетки — каза докторът и вдигна едно малко шишенце. — Ако не спазвате тези нареждания, бихте могли още сега и на място да го застреляте. Мога ли да ви се доверя като на болногледач?

Тъмните му сериозни очи гледаха втренчено Кети, която, пламнала цялата, кимна с глава.

— Да, естествено, докторе.

— Можете да разчитате и на екипажа, доктор Сандоз — прекъсна я хладно Хари, застанал в другия край на леглото. — Ние ще поемем грижите за него. Тази… лейди… му причини достатъчно много…

— Аз ще се грижа за него! — Кети впери поглед в Хари, който също я гледаше. — И ще го правя много по-добре от теб и от мръсните ти моряци! Малък непоносим всезнайко! Ако се беше вслушал в това, което ти казах, вместо да се мъкнеш обратно на „Маргарита“, щеше да пристигнеш навреме и да предотвратиш нараняванията му.

— Капитанът бе наредил на всички ни да те търсим — отвърна й упорито Хари. — Откъде можех да знам, че казваш истината? Помислих си, че искаш да ме измамиш, за да те пусна отново. Освен това, ако не беше оставила следа от бягството си, отдавна да си изчезнала и ние всички щяхме да сме много по-щастливи! И капитанът…

— Достатъчно! — прекъсна го доктор Сандоз и ядосано погледна двамата. — Това въобще не ме засяга! Ако ще се карате като деца, ще си отида и няма да се върна, а капитан Хейл сигурно ще умре.

Кети и Хари си размениха гневни погледи и се извиниха на доктора.

— Добре — каза той. — Млада госпожо, оставям грижите за капитан Хейл във ваши ръце. От опит знам, че жените се грижат по-добре от мъжете, защото по природа са по-нежни. А вие — с кимване посочи към Хари — ще се грижите жената да бъде сменяна от време на време. Предполагам, че вие отговаряте за кораба, докато капитанът е на легло?

Хари поклати безмълвно глава.

— Много добре — доктор Сандоз се усмихна на двамата. — И още нещо, млада госпожо… — той продължи с подробни наставления, отнасящи се до грижите към Джон.

— Ще те наблюдавам — ядосано каза Хари на Кети, когато доктор Сандоз остави лекарствата и си тръгна. — И те предупреждавам. Ако Джон умре и е налице и най-малко подозрение, че ти си предизвикала смъртта му, ще те обеся на най-високата мачта. Не ми пука дали си лейди или не. Разбрано?

— Я върви по дяволите! — грубо му отговори Кети и искаше да продължи на тази тема, но вниманието й бе привлечено от сподавен стон.

— Джон? — загрижено попита Кети и се наведе над него. Сложи ръка върху тъмното му чело, за да види дали има температура. Беше много горещ.

— Капитане? — каза Хари в същото време.

Джон изстена и се замята в завивките.

— Тя е избягала! — трескаво забълнува той. — По дяволите, избягала е! Някъде в Кадис. Главорези… сред вълците… Тя няма шанс. Кети! Кети!

— Тихо, Джон, аз съм тук, на сигурно място, както виждаш — прошепна нежно Кети и се опита да го успокои. Думите й, изглежда, не можеха да стигнат до него през огнената мъгла, но лекото докосване на ръката й като че ли му подейства добре.

— Видя ли какво направи? — каза Хари всъщност тихо, но затова пък още по-ядосано. — Още от първия миг, в който Джон те доведе тук, знаех, че ще предизвикаш само ядове. Предупреждавах го, но той не искаше да ме чуе. Беше луд по теб и ето ти сега. Едва не го погуби! Вещица!

— До гуша ми дойде от твоите обиди — просъска Кети със стиснати зъби.

Въпреки голямата вина, лежаща върху плещите й, бе разгневена. Дори в първия момент не можа да се зарадва на единственото хубаво нещо, което чу от устата на Хари, а именно, че Джон бил луд по нея! При тази мисъл сърцето й радостно подскочи. Истина ли беше?

— Не можеш да ме впечатлиш, префинена госпожо! — тросна й се Хари. — Видях те добре и зная, че вътрешно не струваш повече от жените на улицата. Жадуваш по това, което може да ти даде той. Личи си всеки път, когато го погледнеш. И имаш наглостта да твърдиш, че не ти харесва. Опазил ме господ от жени!

— Вън оттук! — гласът на Кети бе студен и изпълнен с презрение. — Прави някъде другаде глупавите си изводи! Ако наистина се притесняваш за Джон, а в случая не е така, щеше да разбереш, че твоите караници само му вредят!

— Ако наистина се притеснявам за него…! — Хари се задъха, не вярвайки на ушите си. — А нима ти се притесняваш? Нека бог ми даде знак, ако се заблуждавам, но, струва ми се, допреди седмица ти го мразеше? Доста бързо се промени, нали?

— Бях ядосана — призна Кети и гневът й странно поутихна. — Разбира се, че не го мразя. Тази нощ той ми спаси живота. Ще се грижа добре за него, Хари, обещавам ти. Но ще ми бъде много по-лесно, ако не ме следиш непрекъснато. Явно подозираш, че искам да го отровя.

Гневът на Хари и упреците му също понамаляха, когато видя сериозните й очи. Известно време я наблюдава нерешително, но накрая поклати глава.

— Добре, ще ти се доверя. Но ако нещо му се случи…

— Няма да му се случи нищо, което да не мога да предотвратя — каза Кети спокойно и сигурно. — Ще ме оставиш ли сега сама? Доктор Сандоз каза, че Джон се нуждае от колкото се може повече спокойствие, а ние не можем да бъдем сигурни, че гласовете ни не достигат до него.

Хари все още се колебаеше, но тръгна към вратата. Спря се и каза:

— Веднага щом Питързхем се върне на кораба, ще го изпратя долу да ти помага. И, ах, лейди Кетрин…

— Можеш да ме наричаш Кети — изтощено му каза тя. — Джон също ме нарича така.

— Кети — за момент се поколеба, но после направи първата крачка. — Съжалявам, че казах всичко това. Просто се притеснявам за Джон. От дълго време сме приятели.

— Разбирам — каза тя и с усмивка му посочи вратата.

Хари се подчини на недвусмисления жест, а на Кети й се стори, че той направи това с облекчение.

— Ще изпратя Питързхем веднага щом мога.

Кети отново се обърна към Джон. Продължаваше да бъде в безсъзнание и бръщолевеше несвързани неща. Под тъмния тен на кожата лицето му бе пребледняло, а главата му се мяташе насам-натам. Объркана, Кети забеляза, че устните и клепачите му са посинели. Предположи, че е от голямата загуба на кръв. Когато се върна в „Ред дог“ с Хари и една набързо сформирана група за помощ, Джон лежеше в несвяст сред голяма локва кръв. До него се търкаляха труповете на трима мъже, които бе повалил, преди той самият да падне. Бандитите го бяха взели за мъртъв и продължаваха да пият. Отмъщението на хората от „Маргарита“ бе жестоко. Когато отнасяха тялото на капитана, Кети се препъна в един добре познат й мъртвец. Беше Били, бандитът, който я беше ударил. В главата му зееше дупка от куршум.

— Кети? — извика Джон приглушено.

— Тук съм, Джон — каза му отново, но думите й не достигнаха до него.

Следващите часове продължи да крещи, говори и плаче. Кети не можеше да прави нищо друго, освен да седи до него и да държи ръката му. Веднъж с дрезгав глас поиска вода. Тя сипа в една чаша, поднесе я към устните му, но му даде да отпие само една глътка. Той преглътна и след това сякаш заспа, но спокойствието бе кратко. Температурата отново започна стремително да се покачва. Кети наля вода в един леген и смъкна одеялото. Започна да мокри голото му тяло с парцал. Символът на мъжката сексапилност не я плашеше повече. Изглежда, тази процедура му подейства добре, защото Джон се успокои. Дори в това състояние тялото му бе силно и хубаво. Капитанът се отличаваше с красива външност.

Почти неохотно Кети го зави чак до брадичката. Когато погледна през прозореца и забеляза порозовяващото небе, се изненада. Скоро трябваше да му смени превръзките.

Така бе уморена! Взе едно одеяло от гардероба и го опъна на пода до леглото. Легна и изтощено облегна глава на рамката на леглото. Да можеше поне за минутка да затвори очи и да си почине…

— Мис Кети? — гласът на Питързхем я изтръгна от дълбокия сън. — Мис Кети, вече е почти обед. Донесох ви нещо за ядене.

Кети скочи, сякаш бе легнала току-що, и инстинктивно отправи поглед към Джон, който лежеше неподвижен под планина от завивки.

— Как е той? — извика тя. Как бе могла да заспи, когато Джон имаше нужда от нея…

— Все така — каза тъжно Питързхем. — Дойдох преди няколко часа и седях до него. Не си мислете, че му се е случило нещо, докато спяхте.

Кети стана и разтърка парещите очи.

— Трябва да прегледам раните му. Докторът каза превръзките да се сменят на всеки четири часа.

— Вече ги смених веднъж. Хари дойде и ми нареди какво трябва да се направи. Каза също да ви оставя да поспите и че вие също сте имали трудности.

— Много мило от негова страна — отвърна му Кети и се учуди тайно от неочаквано проявената загриженост към нея от Хари.

— Ако побързате, ще имате време за ядене и ще успеете да се поободрите, преди да свършите други неща — когато Кети завъртя глава в знак на несъгласие, добави: — Няма да помогнете на капитан Хейл, ако не се държите на краката си от умора. Трябва добре да се грижите за себе си.

Кети известно време размишлява над думите му. Ако не яде нищо, по-скоро ще навреди, отколкото ще помогне на Джон. Трябваше да съхрани силите си, за да може да се грижи добре за него.

Питързхем насила я накара да седне на стола и тя извика, защото от спането на пода се беше схванала цялата. Всичко я болеше, но затова си бе виновна само тя, мина й през ума. Ако не бе толкова глупава, сега всички щяха да са в по-добро положение.

Питързхем й поднесе закуска, която не можеше да не събуди апетита й: пресен портокалов сок, препечени филийки с конфитюр и дори шунка и яйца. След сушеното свинско месо и твърдите бисквити, с които се тъпчеха досега на „Маргарита“, яденето изглеждаше й миришеше фантастично. Кети изяде всичко до последния залък. После доволно се облегна, а старият човек сияеше насреща й.

— Чудесно беше, Питързхем. Чувствам се много по-добре.

— И аз така предположих, мис. Ако искате да се измиете, в легена има топла вода. Превръзките ще трябва да се сменят едва след половин час.

— Благодаря, Питързхем. Ще ви повикам, ако имам нужда от вас.

— Добре, мис — сериозно и с искрено учудване й отговори той.

Кети нежно сложи ръка върху челото на Джон. Все още бе в безсъзнание и бълнуваше непрекъснато. Очите му бяха затворени и по нищо не личеше, че забелязва присъствието й. Челото му беше страшно горещо и Кети изтръпна. Нямаше опит, но сега, изглежда, му бе по-зле от предната нощ. Мислеше си, докато се миеше, че трябва да изпрати някого да повика доктор Сандоз, но после реши да изчака, докато види раните му.

Миналата нощ един от мъжете бе изтичал за доктора, а през това време Кети успя да свали мръсните и скъсани дрехи на Джон от тялото си и да облече една рокля. Едва сега с изненада установи, че розовата й утринна рокля е облечена обратно. Бързо я оправи. След това намери пудрата и чистите превръзки, които доктор Сандоз бе оставил.

Сложи нещата на масичката до леглото и отметна завивките. Тъмното, неподвижно тяло на Джон силно контрастираше с белия чаршаф, на който лежеше. Седна до него на края на леглото и започна да сваля старите превръзки. Имаше шест, различни по големина рани. Тази на дясното му бедро беше най-лошата. Изглеждаше голяма и дълбока, причинена сякаш от счупена бутилка. Дългата порезна рана бе подута и се простираше от коляното почти до окосмените му слабини. Очите на Кети се напълниха със сълзи. Боже мой, сигурно ужасно го е боляло! И всичко това заради нея!

Раните бяха сериозни, но доктор Сандоз я бе уверил, че Джон ще се оправи. Истинска опасност можеше да възникне само от инфекция и висока температура. В това лошо състояние Джон не би понесъл усложненията. Кети настръхна, докато бършеше засъхналата кръв. Единственият познат лек за орган, обхванат от гангрена, бе ампутацията. След голямата загуба на кръв Джон не би изтърпял дори и това. Ако пък го изтърпи, ще остане инвалид за цял живот, а Кети знаеше, че той би предпочел смъртта.

Докато почистваше нараненото бедро, Джон започна бясно да се мята. Кети извика Питързхем да й помогне, защото се страхуваше раните да не се отворят отново. Питързхем стъписано се спря на вратата, когато дойде и видя Кети, загрижено наведена над голото тяло на Джон. Един кичур от златистите й коси се бе извадил от кока й и се преплиташе с черните косми на гърдите му.

— Аз ще довърша, мис Кети. Това не е гледка за млада дама като вас — каза Питързхем, след като се съвзе.

Кети нетърпеливо се обърна към него.

— Не ставайте смешен, Питързхем. Знаете ли, и преди съм виждала мъж без дрехи. И то точно този мъж! — натърти тя. — Ще го държите ли, докато слагам пудрата? Страхувам се, че го боли и ще се движи много.

Следвайки молбата й, Питързхем бавно тръгна към нея, а лицето му бе зачервено, напрегнато и невярващо. Момичето по-скоро почувства, отколкото видя уплахата му, но не можеше да промени нищо. Възстановяването на Джон бе по-важно от разбиранията на Питързхем за нравственост и приличие.

Джон изстена, когато Кети поръси с пудра раните и скоро зави от болка. Кети би предпочела да избяга при тази гледка, но не биваше. Той се нуждаеше от нея така, както тя предната нощ от него. Вместо да се скрие някъде, взе главата му в ръце и му зашепна нежни думи, докато Питързхем се мъчеше да удържи бясно мятащия се капитан. Ако не бе толкова слаб, щяха да са необходими четирима едри мъже като Питързхем, за да го държат.

Най-накрая болката поутихна и Джон се успокои. Питързхем се отдръпна от леглото, а Кети внимателно положи тъмнокосата му глава върху възглавницата. Той веднага стана неспокоен, липсваше му приятното усещане от ласките. Кети започна да го гали по косата и това отново го успокои.

— Още нещо, мис Кети? — Питързхем се държеше сковано и официално.

От опита, придобит в годините, прекарани с Марта, Кети знаеше, че той сигурно се чувства засегнат. Въздъхна и се опита да му обясни:

— Питързхем, моля ви, разберете, че сега не е време да се съобразяваме с общоприетото. Капитан Хейл е много болен и се нуждае от грижи. Вие всички имате своите задължения на кораба и затова аз поемам задълженията си на медицинска сестра. Нима искате да не му помогна само защото е гол?

— Аз бих поел тази грижа, лейди Кетрин. Когато мистър Хари ми каза, че вие ще правите това, не разбирах напълно… какво включва тази задача.

— За бога, Питързхем! — извика отчаяно Кети. Бе твърде ядосана, за да се отнася мило към него. — Трябва да знаете, че той… че аз… Нашата връзка не е като между брат и сестра. Казано накратко, зная всичко за капитана. Голото му тяло не е нещо ново за мен.

Собствената й откровеност все пак я накара да се изчерви. Само допреди три седмици не допускаше, че някога ще говори с толкова малко чувство за срам. Но тя каза цялата истина и нямаше смисъл да я доукрасява. Питързхем я наблюдаваше хладно.

— Нека бъде така, както казвате, но тази гледка не подхожда на никой от вашия пол и на вашата възраст. Това ли е всичко, лейди Кетрин?

Кети въздъхна и го освободи. Неочакваното пуританство бе проблем, с който нямаше време да се занимава в момента.

Следващите пет дни се грижеше за Джон всеотдайно. Почистваше и обработваше раните му и затова със страх прати да повикат доктор Сандоз, защото започнаха да се подуват. Дълбокият срез на крака на Джон бе набрал. Докторът отстрани гнойта и я изхвърли в легена, който Кети държеше. Ръцете и краката на болния бяха завързани за леглото, а виковете му караха кръвта на всеки да замръзне във вените. По бузите на момичето се стичаха сълзи, но тя упорито стоеше на мястото си. Отстрани окървавените превръзки и развърза Джон. Когато доктор Сандоз стана от леглото, Кети притисна покритата с пот глава на капитана до гърдите си. Баналните й, вече дълго повтаряни думи, изглежда, го успокояваха и той отново потъна в неспокоен сън, докато главата му клюмна върху гърдите й.

Освен другите грижи, тя го и хранеше, като му даваше с лъжица рядката каша и държеше устата му затворена, докато преглътне. Даваше му вода и налагаше топли компреси върху възпаленото му бедро. Когато температурата се покачи, ежечасно го мокреше със студена вода, но това невинаги помагаше. Грижеше се сама и за естествените му нужди, защото знаеше, че ако помоли Питързхем, той ще припадне. Пълното й съсредоточаване върху възстановяването на Джон учуди всички. Тя също бе учудена от себе си. Никога не бе помисляла, че след като дори не бе подреждала дрехите си сама, ще може така самоотвержено и безкористно да се грижи за друг човек.

Въпреки нежните й грижи състоянието му постоянно се влошаваше. Когато доктор Сандоз идваше, лицето му ставаше сериозно и той замислено клатеше глава. Това почти изваждаше Кети от равновесие. Ясно бе, че постоянната висока температура бе най-голямата опасност за Джон. Докторът обаче не можеше да направи нищо повече, освен да посъветва Кети да го мие редовно със студена вода и да му дава колкото се може повече течности. Излекуването на капитан Хейл бе в божиите ръце.

На интервали температурата на Джон силно се покачваше и той започваше да се мята така бясно, че Кети не можеше да го удържи и се принуждаваше да вика Питързхем или Хари на помощ. Лека-полека неестественото поведение и скованост на двамата мъже към нея изчезна и от време на време сами слизаха в каютата, за да видят как е тя. Момичето успокои стария човек, като го увери, че ще облече Джон в прилична пижама веднага щом състоянието му позволи. След известно време дори Питързхем разбра, че болестта на капитана е твърде сериозна и че Кети не може да си позволи да губи време с такива маловажни неща като строгото спазване на определени морални норми. Всеотдайността на Кети, проявена за възстановяването на капитан Хейл, й създаде нови приятели сред екипажа. Отнасяха се към нея с уважение винаги когато се качваше на палубата да глътне чист въздух. В държанието им нямаше вече нищо от предишния цинизъм, за което им беше много благодарна.

На шестия ден Кети разбра, че кризата на Джон е достигнала връхната си точка. Доктор Сандоз потвърди това. Ако температурата му не спаднеше, той щеше да умре. Докторът предписа редовни студени компреси и много молитви. Кети ядосано изпръхтя след него. Молитвите наистина бяха нещо хубаво, което и тя самата бе установила. Но една от любимите поговорки на Марта обаче бе, че бог помага най-вече на тези, които сами си помагат. С тази максима в главата момичето нареди да извикат помощник-капитана. Каза му, че целият екипаж на „Маргарита“ трябва да слезе на брега и на всяка цена да донесат лед. Въобще не искаше да слуша Хари, който запротестира, че в целия град не може да се намери такова нещо. Тя бе в състояние да смъкне температурата само с лед. Всевишният трябваше да помогне да се намери лед.

И той го направи. След по-малко от час Хари се върна с огромно парче лед. Върху лицето на Кети се изписа облекчение.

— Слава богу! Положението става все по-лошо! Ела да ми помогнеш!

Девойката нареди на помощник-капитана да начука леда на малки парчета и да ги изсипе в голяма вана, пълна с вода. Когато водата стана леденостудена, Хари потопи в него един чаршаф, с който увиха трескавото тяло на Джон. Той стенеше, но Кети продължаваше с тази операция непрестанно. Сменяше чаршафа веднага щом се стоплеше.

Сякаш бяха изтекли часове. Най-накрая веждите на капитана се покриха със ситни капчици и те разбраха, че вече се е изпотил.

— Температурата спада! — изкрещя Кети и не можеше да повярва, че малките капчици пот бяха истински. — О, Хари, температурата наистина е свалена!

Тя се отпусна, изпълнена с радост, в ръцете на младия мъж и те инстинктивно я обгърнаха. На Кети й бе необходимо съвсем малко време, за да се съвземе и изчервена, се дръпна назад. Внезапно погледна срамежливо към него и остана учудена от израза на лицето му. Гледаше я с открито възхищение, а очите му й казваха, че я обича.

— Пусни ме, Хари! — каза Кети, напълно объркана от новото усложнение на нещата.

— Лейди Кетрин, Кети… — започна той, но тя знаеше, че трябва да го прекъсне, преди положението да стане неконтролируемо.

— Не бива да забравяш Джон, Хари — каза нежно и се отпусна на леглото, докато се опитваше да освободи ръцете си от неговите.

— Джон — повтори той и след малко се окопити. — Да, капитанът.

— Да, Джон, капитанът — повтори тя с нежен укор. Погледът й го предупреждаваше да не казва ни дума повече. След малко ръцете му я пуснаха.

— Съжалявам. Моля те, прости ми — промърмори Хари и като се завъртя на токовете си, напусна каютата.

Кети поклати глава и отново се наведе над леглото. Джон все още бе в безсъзнание, но, изглежда, се чувстваше по-добре. Ако не беше тази малка сцена с Хари, това би бил най-щастливият й ден, откакто Джон се бе разболял. Защо всичко трябваше да бъде така сложно? Любовта е неведома, размишляваше по-късно тя, застанала до прозореца. Може да се появи неочаквано и на неочаквани места. Бе абсурдно, че Хари, който толкова я презираше в началото, сега се оказа безнадеждно влюбен в нея. Защо възхищението в очите на единия се сблъскваше с пълното й безразличие, докато в очите на другия…? Тя затаи дъх, когато видя в мислите си сивите очи на Джон. Усмихна се тъжно. Той никога не би се интересувал от чувствата на една дама. Просто би я пожелал и ако не я получеше веднага, страшно би се разгневил.

— Кети! — повика я тихо Джон, както много често през последните дни.

Присъствието й никога не достигаше зримо до съзнанието му, но като че ли му действаше добре, когато седеше до него и го държеше за ръката или галеше горещата му глава.

— Да, Джон, тук съм — отговори тя и се приближи до леглото.

Погледна нежно тъмното му лице и с изненада видя отражението си в отворените му сиви очи.

— Джон! — извика радостно. — Виждаш ли ме?

— Разбира се, че те виждам — гласът му бе слаб, но в него се чувстваше лека насмешка за въпроса й.

— Как се чувстваш? — Кети седна до него на края на леглото и ръката й несъзнателно погали челото му. С облекчение установи, че е хладно.

— Ужасно! — откровено, но грубо й отговори той. — Какъв ден сме днес?

— Сряда, 22-ри юни. Шест дни беше в безсъзнание.

— Какво се е случило? — попита той и сбърчи чело, когато се опита да си спомни. Но още преди да се е опитала да му обясни нещо, я погледна страшно ядосано. — Малка глупачка! Не помисли ли, че можеха да те убият или да ти се случи нещо още по-ужасно? Руси красавици като теб са в много по-голяма опасност. Ако беше станало нещо с теб, никой не би те чул или видял отново. Щяха да ти се изреждат, докато издъхнеш! Боже мой, от всички градове на света точно този ли трябваше да избереш, за да избягаш?! И от всички къщи да се напъхаш тъкмо в „Ред дог“ — свърталище на престъпниците от това крайбрежие! Не можах да повярвам на очите си, когато видях да виси онзи жалък чаршаф и тръгнах по следите ти! Щом чух смеховете на тези копелета, си помислих, че идвам твърде късно!

Джон се нервираше все повече и повече. Кети взе ръката му и се опита да го успокои, преди да се е случило нещо лошо. Но изведнъж, изненадващо силно, дългите му пръсти стиснаха врата й.

— Да не си посмяла да опиташ отново, чуваш ли? — заплаши я той. — Ще те запазя, ако ще и да се наложи да те заключвам! Ще…

— Няма да има нужда, Джон! — каза спокойно Кети и дори не се опита да се освободи от хватката му. — Няма да ти избягам отново. Обещавам ти. Ще остана при теб, докато решиш да ме пуснеш. Сега се успокой. Ти беше много болен. Искаш ли малко каша или вода?

Джон погледна дълбоко в очите й. Това, което видя, сигурно го успокои, защото отпусна ръце и удобно се настани върху възглавниците.

— Каша! Ако сте ме хранили с каша, нищо чудно, че се чувствам слаб като новородено бебе! Искам истинско ядене и бутилка червено вино!

— Не преди да те е видял доктор Сандоз — строго каза Кети, но в крайчеца на устните й играеше лека усмивка. — Сега ще изядеш кашата, и то с апетит.

Джон започна да протестира, но срещна погледа й и се ухили.

— Изглежда, съм оставен изцяло в твои ръце, съкровище? Е, измъчвай ме, както си искаш. Скоро ще дойде моят ред.

Кети дръзко му се изплези. След това стана и тръгна към вратата, за да извика Питързхем. Чувстваше погледа на капитана върху гърба си. Когато малко след това възрастният човек се появи, тя му се усмихна.

— Капитанът се събуди и е много гладен. Ще донесете ли обичайното меню, Питързхем?

— Слава богу! — извика Питързхем и хукна да изпълни молбата й.

— Старият козел се е притеснявал за мен, а? — Джон направи гримаса, когато Кети отново седна на края на леглото.

— Всички се притесняваха.

— Всички? Даже ти? — каза думите сякаш между другото, а погледът му остана скрит под дългите мигли.

— Даже аз — отговори му честно и се усмихна, когато той й хвърли бърз поглед. „Особено аз“ — можеше да добави, но не го направи.

— Тогава разбираш как се чувствах аз, когато ти изведнъж изчезна — промърмори той и устните му трепереха, когато взе ръката й и я поднесе за целувка. Сякаш я удари ток, щом я докосна. Бързо отдръпна ръката си и закачливо се изсмя.

— Достатъчно! Знаеш ли, не трябва да се вълнуваш. Имаше висока температура и…

— Дори само погледът ти ме възбужда — каза със затаен дъх и посегна отново към ръката й.

Сърцето на Кети заби по-силно, но тя не се поддаде на топлината, която я обля. Вместо това скочи и бързо закрачи към вратата.

— Къде се бави Питързхем? — попита на висок глас тя и се прокле вътрешно заради този нелепо зададен въпрос, който разкриваше цялата й нервност.

— Кети — започна Джон, но рязко спря, защото на вратата се появи Питързхем, който носеше внимателно пред себе си купа с каша, от която се вдигаше пара. След него влезе Хари. Кети взе купата от Питързхем и я сложи на масичката до леглото. Двамата мъже също се приближиха. Джон им се усмихна измъчено.

— Трябва да ви разочаровам, господа, все още не съм мъртъв.

— И слава богу! — гласът на Питързхем бе изпълнен с топлота.

— Хубаво е, че сте отново сред нас, капитане — Хари грабна ръката на Джон и я стисна толкова силно, че Кети бе принудена да се намеси.

— Хари — предупреди го тя, — ако не внимаваш, отново ще почне да кърви.

— О, съжалявам — каза той и пусна ръката му като попарен.

Джон присви очи, като забеляза фамилиарното отношение между двамата, но не каза нищо.

— Как се чувствате? — попита Питързхем.

— Все още съм жив — изсумтя Джон.

— Много е слаб — подхвърли Кети. — А сега трябва да изяде тази каша и да почива. Бихте ли го извинили?

— Естествено! — двамата мъже реагираха веднага на забележката й, раздрусаха още веднъж ръката на Джон и си тръгнаха.

— Сега си една малка дама, която раздава заповеди, нали? — попита раненият, когато останаха сами.

Гледаше я, потънал в мисли, а тя внимателно взе купата с кашата. Използва момента, в който бе заета, за да се опита да се изправи, но със стенания падна отново назад.

— О, боже, кракът ми!

— Не трябва да се движиш — каза му сериозно Кети и седна до него с купата в ръце. — Ако раните отново започнат да кървят, това може да струва живота ти.

— И как ще ям тогава, моля? — попита Джон видимо раздразнен от собствената си безпомощност.

— Както си ял досега. Ето как.

Покачи се на леглото така, че да седне зад него и постави внимателно главата му в скута си. След това пъхна възглавница под тялото му, за да разпредели равномерно тежестта. Той мърмореше недоволно, но й позволяваше да прави с него каквото си иска.

— Ако обичаш, сега дръж кашата — каза му тя и постави купата в скута му. — Можеш да ядеш.

Гребна с лъжицата и я поднесе към устата му. Джон завъртя глава, докато очите му срещнаха нейните.

— Нали не мислиш сериозно да ме храниш като малко дете? — попита той невярващо.

— Да, точно така. Откакто си на легло, го правя всеки ден. Ако си недоволен от нещо, може и Питързхем да свърши това. Но не си достатъчно закрепнал, за да се храниш сам. Ще го забележиш скоро.

Джон я гледаше втренчено и изведнъж й се усмихна:

— Следващия път, когато пленя жена, ще гледам да е хубава, любезна и срамежлива.

— Много смешно! — не пропусна да го клъвне Кети, защото споменаването на друга жена пленница въобще не й допадна. — Отвори уста!

Джон й хвърли още един бегъл поглед.

— Да, уважаема госпожо — каза й нежно и отвори уста.

След като кашата бе изядена, Кети остави купата настрана и понечи бързо да се оттегли. Джон отново я хвана за тила и я държеше здраво, докато милваше нежно с уста свивката на лакътя й.

— Не ме оставяй — прошепна й нежно.

— Трябва — гласът й бе слаб и тя се опитваше да се пребори с чудните чувства, които топлите му устни събуждаха у нея. — Имаш нужда от спокойствие.

— Остани тук — прошепна й той и плъзна устни надолу по меката вътрешна страна на ръката й. — Изглежда, и ти имаш нужда от почивка. Нека двамата си починем!

— Джон — закачливо го предупреди тя. — Твърде слаб си, за да…

— Зная — погледна я с търсещи близостта й очи. — Искам да си до мен. Така ще спя по-добре. Уверявам те, че нищо не съм си наумил. Разрешавам ти да ми удариш плесница и да станеш, ако посегна.

— Е… — Кети се колебаеше.

— Моля те — каза й меко той.

— Е, добре — с въздишка отстъпи Кети. — Но само докато спазваш обещанието си. Ако започнеш да… да… тогава ще те оставя.

— Няма да го направя — обеща й той, докато я наблюдаваше как става и отива до вратата, за да я заключи.

Не каза нищо, когато бавно се върна при него и се спря до леглото. Бузите й бяха покрити с лека руменина. И тъй като знаеше причината за внезапното й объркване, той се ухили.

Кети му обърна гръб и бавно съблече връхната си дреха, както и всичко друго до долното си бельо. Чувстваше се неловко. Е, сега, когато Джон бе дошъл в съзнание, отново се върна и част от предишната й резервираност към него. „Не бъди глупачка“ — укори се тя и почувства как още повече се изчерви, щом се обърна към него. Той съзерцаваше с изгарящ я поглед леко покритите й гърди, а когато се взря в лицето й, устните му се разтеглиха в усмивка.

— Ти се изчервяваш, котенцето ми? — приятелски се пошегува той. — Не трябва. Виждал съм те често така, не си ли спомняш?

Кети си наложи да го погледне в очите, твърдо решена да се справи със срама си.

— Зная — каза тя най-накрая. — Но тогава бе… друго — ядоса се, че се запъна, а всезнаещата усмивка на Джон още повече я объркваше.

— Може би защото винаги аз те събличах, а сега — ти сама? — отгатна остроумно той. — Няма значение, сладурче. Гледай на това като на твое задължение да доставиш радост на един болен човек.

— О, я млъквай! — ядосано го прекъсна Кети.

— Ще мълча — обеща й Джон, защото видя, че тя бе готова да си тръгне. — Моля те, ела в леглото!

Кети го погледна и се усмихна триумфиращо. Разбра, че трябва да се държи така, сякаш иска да си тръгне.

— Наистина си невъзможен. Мисля, че ще е по-добре отсега нататък Питързхем да се грижи за теб.

— Ах, Питързхем няма твоите способности. Легни си!

Кети го изгледа строго, но скоро се предаде. Този тип наистина се бе промъкнал в сърцето й, мислеше си с раздразнение, докато се напъхваше в леглото откъм неранената му страна. Ще трябва да внимава да не го заобича твърде много, защото това ще й донесе само страдания. Въпреки тези мисли обаче, тя му позволи да я притисне до себе си и самата тя, изпълнена с обич, сложи глава на рамото му.

— Заспивай! — промърмори той и ръката му здраво я стисна.

За нейно учудване тя наистина заспа.