Карън Робърдс
Пирати на любовта (12)

Дванадесета глава

Лондон въобще не бе това, което Кети си представяше. Вместо представителни господарски къщи, обградени с огромни паркове, беше претъпкан с тесни градски постройки, отделени от улицата само с малки градинки и грозни железни огради. Карети по всяко време на деня подскачаха по каменистите улици, където амбулантните търговци предлагаха стоките си от сутрин до здрач. Боклук изпълваше канавките, но, изглежда, вонята не притесняваше никого. Не бе нещо необичайно нощно гърне да се изхвърли от втория етаж върху главата на изненадан минувач. Лондон от сънищата й бе елегантен и шик, а истинският — ужасно мръсен.

Между стените на богатата луксозна къща на леля си Елизабет на Гроусвенюр скуер Кети в началото се чувстваше неспокойна, след това — отегчена и най-накрая — напълно безутешна. И макар че вече притежаваше сериозния статус на съпруга, все още хората приемаха за непристойно излизането от къщата без женска компания. Бременността, която вече ясно личеше, я изключваше от участие в партитата, баловете и музикалните вечери на лондонския сезон. Единствените развлечения в живота й бяха разходките и излетите с каретата в близкия парк. От време на време посещаваше с Марта и околните магазини.

Много скоро обаче се отказа от тези развлечения, защото студът на настъпващата зима правеше парка неуютен за човек, свикнал с по-топъл климат. Уголемяващата й се фигура я накара да загуби всякакъв интерес към хубави дрехи. В продължение на няколко седмици тя се занимаваше с подсигуряване на детски принадлежности, но след като всичко бе налице до последната шапчица и сатенена завивка, нямаше вече какво да прави. Кети обикаляше къщата и се усмихваше разсеяно на опитите на сър Томас и Марта да разведрят настроението й. Решително отказваше да осъзнае, че необяснимото й лошо настроение е в пряка връзка с отсъствието на Джон. От своя страна, тя бе решила, че този епизод от живота й е приключил.

Елизабет Августа Ан Олдли Кейс, по съпруг лейди Стенхоуп, сестра на сър Томас, бе непримирима по отношение лошото настроение на Кети. Според нея момичето е имало късмет, след като се е отървало толкова лесно. Ако не бе разпростряла сребристата мантия на добрата репутация над племенницата си, Кети отдавна щеше да е в социална изолация, макар сър Томас да бе опитвал с всички средства да потули цялата мръсна авантюра. Освен това дукесата на Кент бе споделила за съдбата на лейди Олдли в ръцете на пиратите съвсем различни неща от твърденията на семейство Грейди. Всичко, което наистина не знаеха, просто си го измисляха. Историята, която разказваха, бе достатъчно скандална, за да разруши репутацията на най-чистата и неопетнена лейди.

Лейди Стенхоуп, която се държеше като стар войник, губещ битка, опровергаваше всички слухове като лъжи. Нейната племенница, казваше лейди Стенхоуп с поглед, който забраняваше на всички слушатели всякакъв вид противоречия, била тайно омъжена в Лисабон за един американец, преди да отпътува за Англия. Нещастният годеник се разболял от силна треска и няколко дни след подписването умрял. И тогава бащата просто взел неутешимата Кети, за да прекара лятото при леля си, с надеждата, че тази смяна на тапетите ще разсее грижите на младата вдовица. Кети тъкмо била забременяла, когато пиратите нападнали „Анна Гриър“. Капитанът им видял състоянието й и щедро предложил каютата си на бъдещата майка. Разбира се, към нея се отнасяли напълно прилично. Сър Томас намерил отново дъщеря си в Кадис, след като дукесата на Кент и безсрамните търговци били освободени за няколко лири. Така сто пъти изречената лъжа се превръщаше в истина.

И макар че в отсъствието на лейди Стенхоуп изисканото общество с ръка на уста клюкарстваше по повод на тази история, никой не се осмеляваше да й противоречи открито. Кети наистина не бе неблагодарна по отношение усилията на лелята, но те просто й бяха безразлични. Дори не изпитваше желание след раждането на детето да блести отново в отбрани общества или въобще да се занимава с тях. Каза на баща си, че много повече ще й отива да замине на село с детето си. Сър Томас бе напълно слисан. Виждаше, че всичките му умели аранжировки зависеха от настроението на тази неразбираема жена. Затова помоли Марта да го подкрепи и да разясни на Кети предимствата от определено положение в изискания свят на политиката и да я убеди в необходимостта от нова женитба. Когато дъщеря му с желязна логика каза, че за втора женитба не може да става и дума, защото в действителност не бе вдовица, сър Томас се почувства неудобно, започна да се суети и й каза да не си блъска хубавата главица над такива мисли. Като му дойдело времето, всичко щяло да се нареди.

Освен лейди Стенхоуп, Кети, сър Томас и домашните прислужници в къщата на Гроусвенюр скуер, живееше и настоящият лорд Стенхоуп. Тромавият, с лице, наподобяващо прасе, мъж бе единственото дете на лейди Стенхоуп и тя го пазеше като зеницата на окото си. Не възразяваше, когато гледаше отвисоко на малката си братовчедка и я наричаше разюздана, напротив, дори се съгласяваше с него. Лелята винаги наблягаше на това, че някои черти от характера на момичето са довели до падението му. Кети гледаше с уважение на кариерата на баща си и понеже нейното приключение представляваше пречка за напредъка му, тя, доколкото можеше, си затваряше устата. Към братовчед си Харолд обаче нямаше никакви скрупули. Презираше го и не я бе грижа дали другите го забелязват.

На първи декември Кети бе в шестия месец от бременността си. Чувстваше се едра и тромава като бременна свиня и недоволството от външния й вид я правеше нервна и конфликтна с всеки, който бе близо до нея. Напрежението в къщата така бе пораснало, че се видя принудена да прекарва повечето време в спалнята си. Стаята бе голяма и елегантно мебелирана: имаше голямо легло със завивка от сатен, малка тоалетка с огледало и златотъкан ориенталски плюшен килим. Липсата на свеж въздух и движение не даваха покой на Кети. Дните й минаваха в мъгляви мечтания. Обичайната й тема бе: „Ако Джон ме обичаше!“. Не можеше да изгони тази мисъл. Най-после успя да се убеди в това, че любовта й към Джон, ако въобще е имало такава, сега бе вече мъртва и на нейно място се появи празнина, която с нищо не можеше да се запълни. Чувстваше се парализирана и осакатена.

С всеки изминат ден детето ставаше реалност. Усещаше в корема си движенията и ританията му, които наподобяваха трепкането на крилата на пеперуда. Вълнуваше я мисълта, че след по-малко от три месеца ще държи рожбата си в ръце. Въпреки предателството на Джон тя ще обича това дете от цялото си сърце.

Марта започна сериозно да се тревожи от меланхолията на господарката си. Съветваше се със сър Томас по този въпрос в безконечни разговори. Лека-полека и той стана неспокоен. Без да се има предвид големия корем, момичето бе отслабнало и бе станало странно мълчаливо. Сър Томас започна да се пита дали е постъпил правилно. Знаеше, че и сега всичко е в собствените му ръце, но ако действително искаше да промени плановете си, трябваше да действа бързо. След трети януари щеше да е късно. Тогава Кети наистина ще остане вдовица.

Затворът „Нюгейт“ бе ужасно място, както установи при първото от многобройните си посещения там. За затворник без приятели и пари, осъден на смърт, той бе направо ад. За пазачите не беше нищо да повлекат осъдения на смърт по двора, да го вържат на стълба и да го бият с камшици до кръв. Графът знаеше, че такова отношение към затворника се осигурява с подхвърлянето само на една сребърна монета. Не трябваше дори да пръска пари за подкупване на пазачите да се въздържат от поднасянето на ядене и вода. Обичайната храна в затвора се състоеше така или иначе само от парче мухлясал хляб и черпак мръсна вода два пъти дневно.

Жаждата му за мъст почти бе утолена, когато видя как силният някога мъж бавно се превръща в скелет с две изгарящи очи. „Да можеше сега Кети да види своя пират“ — помисли си той и се извърна от вонящия, немит човек. Гледаше винаги да стои извън обсега на ръцете му, които жадуваха да го удушат. Кети би повърнала от погнуса. Нямаше и следа от онзи мъж, който със сигурност бе развълнувал много млади сърца, а това задоволяваше сър Томас. Понякога наистина се притесняваше как ли ще реагира Кети, ако по някаква нещастна случайност научи, че нейният капитан е бил обесен в Тайбърн, а не е избягал, както тя предполагаше. Дали щеше да се ядоса пак след толкова дълго време?

Нямаше обаче по-голям гняв от този, който Джон Хейл изпитваше към сър Томас. Когато погледът му се спираше върху графа, в сивите му, почти безумни очи се появяваше страшен блясък, а устните му се изкривяваха в грозна усмивка. Макар ръцете и краката му да бяха оковани във вериги, той непрестанно бе пазен от въоръжена охрана. Сър Томас не можеше напълно да се отърве от страха си от този човек. Веднъж капитанът направи грешката да посегне към благородника, когато открито му разказваше за плановете, които имаше за бъдещето на дъщеря си. От пирата се изтръгна неописуем рев. Опита се да го докопа за гърлото, но сър Томас успя навреме да отскочи встрани, а пазачите го смазаха от бой и той загуби съзнание. Замъкнаха го до стълба и веднага, щом отново дойде на себе си, започнаха да го бият с камшици. След този случай Джон се правеше на глух, щом сър Томас споменаваше, че Кети много съжалява, че се държат с него така. Сигурен в правотата си, графът започна преди всеки бой с камшици да казва, че не той, а дъщеря му е наредила това. Убийственият блясък в очите на пленника или лекото потрепване на мускулите на лицето му убеждаваха сър Томас в това, че той разбира всичко, което му се говори.

Макар благородникът да мразеше Джон Хейл за това, че е обезчестил дъщеря му, понякога изпитваше уважение към този човек. Пиратът имаше желязна издръжливост. Не издаваше звук дори когато причинената му болка бе непоносима. Показваше някаква слаба реакция само когато се споменеше името на Кети. Дори и тогава обаче изражението на лицето му оставаше така непроницаемо, че сър Томас не успяваше да прочете мислите му.

Екзекуцията на Джон бе насрочена за единадесет часа преди обяд на трети януари. Коледа дойде и отмина и в главата на графа се появиха сериозни съмнения в правилността на решението. Наистина ли действаше в името на доброто на дъщеря си, като нареди пиратът да бъде обесен? Или той щеше да й е по-полезен като неин съпруг? Сър Томас бе изходил от това, че Кети ще надвие чувствата си, но вместо това тя продължаваше да бъде точно толкова нещастна, колкото и преди много седмици. Изглежда, изпадаше във все по-дълбока депресия. Ако наистина обичаше този негодник, сър Томас щеше да постави желанията й пред собствената си кариера. Но морално той все още бе убеден, че чувствата на дъщеря му бяха по-скоро момичешки пориви, които щяха да отминат с времето. Но за да забрави всичко, трябваше да се чака по-дълго, отколкото предполагаше в началото. Освен това така или иначе вече бе твърде късно да й върне пирата. Този човек би й причинил сериозни неприятности, ако тя попаднеше в ръцете му, особено след всичко, което баща й разказваше за нея. Сър Томас реши, че за всички ще бъде най-добре екзекуцията да се състои. Вероятно дори пиратът ще посрещне с радост смъртта, като се имат предвид сегашните му мъки.

Първият ден на януари 1843 година настъпи ясен и студен. Върху перваза на прозореца се трупаше пухкав сняг. Движенията на детето в корема на Кети я събудиха по-рано от обикновено. В последно време спеше много дълбоко. Остана да лежи в леглото, сложила ръка върху корема си. Наблюдаваше как просветляващото небе се промени. По всяка вероятност и този ден щеше да вали много сняг. Кети се намръщи. Мрачният ден напълно отговаряше на настроението й.

В камината беше останала само жарава и в стаята бе много студено. Кети се сгуши под дебелата сатенена завивка така, че навън остана само носът й. Размишляваше дали да не стане и да разпали огъня, но после се отказа — бе толкова мъчително. Така или иначе Марта само след няколко минути ще донесе какаото й и тогава тя ще свърши тази работа.

Чукането на вратата бе съвсем формално и тя се усмихна, изпълнена с предчувствия. Марта се държеше обикновено повече като майка, отколкото като прислужница. Но когато изрично напомняше за задълженията си, това значеше, че е дълбоко наскърбена. Кети въздъхна, защото в такова състояние Марта приличаше на разярен бик и никой с нищо не можеше да я успокои. Явно старата жена все още й се сърдеше за думите от вчера вечерта. Бог й бе свидетел, че нямаше намерение да нарани чувствата й, но просто в момента Кети бе ужасно нетърпелива. През последните кратки месеци личността й се бе променила до такава степен, че самата тя едва се познаваше.

— Влез! — извика, примирила се с мисълта, че трябва да прекара половината сутрин в омилостивяване на бавачката си.

Марта влезе с достойнство, което би направило чест дори на самата кралица Виктория.

— Нося какаото ви, милейди.

Официалната форма на поздрава недвусмислено показваше, че старата жена се чувства обидена. Кети отново въздъхна, понеже въобще не й бе до това да успокоява някого. Бе голямо мъчение да се изправиш и да седнеш в леглото.

— Моля те, не ми се сърди — простена тя, докато Марта поставяше таблата с какао и горещи кроасани^[1] върху коленете й. — Ти и баща ми сте единствените приятели, които, изглежда, имам. Ако и вие ме изоставите, няма да си имам никого повече.

— Кой е споменал подобно нещо, мис Кети — жената отговори на тъжните й думи точно както очакваше. — Естествено е да сте в лошо настроение. Вие и двамата не сте в особено добро здраве. Като гледам как сте се променили, бих могла да убия този пират със собствените си ръце. Това, което ви е причинил, е престъпление.

— Марта, моля те! — извика Кети и прехапа устни.

За нея всяко споменаване на името на капитана бе непоносимо болезнено и сър Томас и Марта спазваха едно неписано правило: да избягват грижливо тази тема. Кети се опитваше да изгони от мислите си хубавото и привлекателно лице на Джон, но безуспешно, защото ритащото бебе всеки ден й напомняше за него. Той я преследваше като дух денем и нощем.

Веднага щом затвореше очи, се появяваше пред нея — широко разкрачен, стъпил здраво върху кърмата на „Маргарита“, а топлият вятър рошеше гъстата му, черна коса. Може би сега плаваше около света и нападаше по-слаби кораби или правеше любов с цяла дузина жени, които го желаеха. Кети почувства как в нея се надига дълго спотаяван гняв, като си представи устните му върху страстните устни на някоя полинезийска красавица с големи очи! „Копеле!“ — мислеше разярена тя, когато си припомни колко грубо се бе държал с нея, след като научи за детето. Той не заслужаваше да пролива дори една сълза заради него, а и нямаше намерение да го направи. Достатъчно бе, че я напусна — нея, жена си, независимо дали бе съгласен с женитбата или не! Това, че бе изоставил тяхното неродено дете, оправдаваше всяка лоша дума, изречена от баща й по негов адрес. Джон Хейл си оставаше безсърдечен и безсъвестен бандит, който бе използвал невинността й, за да събуди в нея вярата, че го обича. Собствените му действия го осъждаха в очите на Кети.

— Извинете, мис Кети.

Дълбоко разкаяният тон на Марта върна момичето към действителността. Явно личеше, че жената по-скоро би отхапала езика си, отколкото отново да напомни на господарката си за виновника за всичките й проблеми. Неочаквано Кети се усмихна топло, защото старата жена преживяваше болезнено факта, че любимката й е нещастна.

— Коя рокля да облека днес? — надяваше се с този въпрос да отклони бавачката си към някаква злободневна тема и успя напълно. Марта видимо се зарадва, че най-после Кети отново прояви интерес към дрехите. Откакто бе спасена от лапите на онзи проклет пират, момичето бе мрачно и апатично, което съвсем противоречеше на предишната й натура. Обикновено оставяше Марта да й избере рокля за деня и не хвърляше дори един-единствен поглед в хубавото огледало в ъгъла, когато станеше готова. Не че имаше голям избор от дрехи, призна си Марта. Глупаво стечение на обстоятелствата направи така, че момичето стана вдовица и го осъди на това да носи само черно. Бяха забранени всякакви панделки и украшения. Единственото бижу, което можеше да носи, бе обикновената златна халка, която сър Томас купи за нея от Лондон. Това отговаряше на приличието. Недоволна, Марта ровеше из еднообразните дрехи в гардероба и въобще не се учудваше от лошото настроение на момичето. Тези тъмни рокли биха действали потискащо на всяка лейди!

— Копринената е много хубава — каза Марта, без дори с трепване да издаде истинското си мнение по този въпрос.

Кети се колебаеше.

— Може би — за някоя врана — изстена тя и преметна крак през края на леглото.

Марта й помогна при приготвянето на тоалета.

На този ден трябваше да се положат особени усилия да се създаде впечатлението за дълбока скръб. Беше традиция през първия ден от новата година да идват приятели, роднини и познати и да разпитват. Лейди Стенхоуп нареди Кети да остане в салона заради особеното си положение и да посреща гостите. Момичето трябваше да направи всичко, за да изглежда колкото се може по-хубаво и невинно. В същото време тъгата по ненавременната смърт на съпруга й не биваше да слиза от лицето й и можеше да допринесе за по-благосклонното приемане на младата вдовица във висшите среди. Да се скрие от това традиционно разпитване, щеше да бъде само повод за нови клюки, съобщи рязко лейди Стенхоуп на сър Томас и Кети.

Не забравяйки нарежданията на лелята, Марта грижливо вдигна косите на момичето в строга прическа във вид на корона. Бледостта и новата за нея женствена тъга правеха вида й по-убедителен. В случай че някой все пак проявеше съмнение относно невинността на господарката й и се осмели да й задава безсрамни въпроси, Марта имаше готов план. Уж съвсем случайно щеше да излее чаша чай върху коленете на любопитстващия. Бе твърдо решена да не се отделя от своята лейди дори за секунда. И никой, дори самата лейди Стенхоуп, не би могла да й попречи!

— Марта, изглеждам ужасно!

В гласа й имаше странна смесица от страх и изумление, когато се погледна в голямото огледало. Необичайната прическа я правеше още по-слаба, а бледостта на лицето и ръцете й говореха за изтощение. Строгата черна рокля с дълги ръкави и затворено високо горе деколте унищожаваше всеки намек за хубавата й фигура, но подчертаваше страшно големия й корем. Кети не можеше да повярва, че момичето, което я гледаше от огледалото, бе самата тя. Сините й очи бяха безизразни от безделието. „Приличам на болна“ — помисли си тя и усети леко предупреждаващо пробождане. Обърна се бързо и се отдалечи от огледалото.

— Изглеждате така, както би трябвало да изглежда една порядъчна вдовица — отбеляза рязко Марта. След това взе лекия шал и последва господарката си надолу по стълбите. Не можеше да си представи какво би станало, ако сега момичето се простуди. Както бе слаба и изтощена в момента, и най-малката инфекция би била достатъчна да предизвика най-лошото.

Денят премина отчайващо бавно. Кети седеше на диван, застлан с постелка, изтъкана от конски косми, и се опитваше да успокои немирните си крайници, докато внимателно отговаряше на въпросите на любопитните. Марта, като някакво вкаменено чудовище, стоеше до нея и не напусна стаята нито веднъж. Тя бе необичайно несръчна и Кети започна да се безпокои за здравето й. Неведнъж, а цели четири пъти Марта разля каната с чай върху коленете на един посетител.

Последните гости си тръгнаха точно в шестнадесет часа и петнадесет минути. Момичето стана с въздишка на облекчение и уморено опъна измъчените си крака. Лицето й гореше от гняв заради някои безсрамни въпроси, които й бяха задавани през деня.

— И как се казваше вашият скъп съпруг? — я попита една стара жена, докато я изучаваше с проницателен поглед.

Когато Кети й каза истинското име, тъй като не виждаше защо трябва да го крие, досадницата изтърва едно протяжно „Ааах“, сякаш домакинята й току-що бе изтърсила една опашата лъжа. Малките й подли очи горяха и тъкмо се канеше да отвори уста за някой друг просташки въпрос, когато Марта отново, без да иска, изля каната чай върху коленете й. Контесата на Файърт мигновено напусна къщата позеленяла от яд. Кети поклати глава и тихо се засмя. Твърде добре познаваше характера на старата жена, затова не се изненада от малката й хитрост.

Бъдещата майка пожела да вечеря в стаята си, като за причина посочи, че е много изтощена, но в действителност се чувстваше така добре, както отдавна не се бе чувствала. Ето защо желаеше да остане сама. Мисълта, че по време на вечерята леля й и братовчед й ще клюкарстват за това, кой какво е попитал и какъв отговор е получил, бе ужасна. Сигурна бе в дискретността на отговорите си и никой не би намерил нещо, за което да я упрекне. Ако оставеха на нея, щеше да ги прати по дяволите, но баща й държеше най-много на това тя да заеме видно място в обществото и за тази цел й беше жизнено необходима помощта на леля й. Напълно съзнаваше това. Каквито и съмнения да имаше по отношение на нея, реномето й бе безупречно.

За нещастие Кети тръгна към спалнята си не в най-подходящия за това момент. Харолд бе в голямото фоайе и тъкмо му помагаха да съблече палтото си. Човек можеше да се усъмни в способността на лорд Стенхоуп да се справи сам, без помощта на прислужника, с освобождаването на скованите си, непохватни ръце от твърде тесните ръкави. В съзнанието на Кети той предизвика представата за току-що обелен салам и тя едва успя да се сдържи да не прихне. Харолд обаче чу лекия, сподавен шум и се обърна към нея. Като видя кой се осмеляваше да му се присмива, очите му се присвиха още повече и почти се изгубиха в лицето му, което приличаше на бледа, разплута месечина.

— Добър вечер, братовчедке — каза й с глас, в който имаше пренебрежение и закана, докато вървеше към нея.

Кети наклони глава, осъзнавайки презрителния му поздрав, и се обърна с намерението достойно да изкачи кръглите стъпала.

— Не бягай, братовчедке — пискливият му глас пораждаше болка в ушите й. — Трябва да кажа, че в последно време си станала сива и тиха като мишка. Трудно може да се повярва, че си същата жена, преживяла толкова срамни и неописуеми неща. Но, ах, разбира се, твоето моментно състояние несъмнено е виновно за временната ти отпуснатост. Само като се появи на бял свят копелето ти, твоята вродена слабост към мъжете ще се върне отново, сигурен съм.

Кети се спусна към него със стиснати юмруци. От очите й заизскачаха гневни искри, които я правеха по-жива, отколкото през всичките тези седмици в Лондон. Харолд я наблюдаваше с растящ интерес. Сигурно би било много забавно, ако остане в дома им, след като се освободи от този пиратски ембрион. Започна дори да го занимава мисълта да я направи своя любовница. След всичко случило се бе сигурен, че с лошата си слава, тя няма да получи веднага предложения за женитба от истински джентълмени. Правеше си сметка, че тялото й рано или късно ще закопнее за мъж. Когато му дойде времето, той ще е на разположение.

— Моето дете не е копеле! — изфуча тя разгневено и сякаш всеки косъм на главата й бе наелектризиран от ярост.

Харолд се усмихна вътрешно. Започна да разбира какво бе привлякло вниманието на пирата. Тя наистина ставаше личност, когато проявеше малко повече интелигентност!

— Моля за извинение, ако съм казал нещо, което те е ядосало — престори се на слисан той.

Задъхана, тя би му наговорила още куп други неща, но се въздържа. Ако Харолд откриеше, че може да я нарани с тези наглости, щеше да ги използва с най-голямо удоволствие винаги щом му се отдадеше случай.

Без да продума повече, Кети му обърна гръб и гордо заизкачва стълбите. Силният му, писклив смях я следваше, но тя здраво стисна зъби. Можеше да загуби положение в обществото. Закле се мрачно скоро да се премести от тази къща. Дори заради обичния си баща не би търпяла повече този Харолд!

Когато Марта се появи с табла в ръка за вечеря, Кети все още бе разгневена. Старата жена се изненада много от необичайния блясък в очите на възпитаничката си. Откакто „Ана Гриър“ бе нападната, не бе виждала момичето така възбудено. Това бе добър признак.

Бавачката приготви ваната на любимката си и подреди нощните й принадлежности, докато Кети вечеряше. По изключение бе много гладна и с лекота изгълта цялата порция от крехко, агнешко месо. Бебето я ритна леко, когато постави отстрани вилицата и усмихната, сложи ръка върху големия си корем.

Марта й помогна да се съблече и вдигна косите й. Кети влезе във ваната и изненадана се потопи в парфюмираната вода. Тя не бе слагала парфюм и затова погледна възрастната жена въпросително:

— Розите имат хубав и нежен аромат — енергично се защити бавачката от незададения въпрос.

Кети се усмихна топло.

— Днес много щедро разливаше чая, нали, Марта? — попита я мило, а очите й гледаха дяволито.

— Съвсем не, мис Кети — отговори жената, отхвърляйки упрека, и за момент се спря, защото тъкмо се канеше да оправя леглото. — Сигурно имам лек артрит. С времето ръцете ми стават несръчни.

— Да лъжеш, е грешно, Марта — пошегува се Кети, но старата жена бе твърде щастлива от живинката, трепкаща в момичето, за да започва спор.

След като стана готова, Кети излезе от ваната и се зави в една затоплена хавлия. Марта я подсуши основно и нахлузи през главата й чудесна розова нощница. Нощно време, усамотена в спалнята си, й бе позволено да носи цветни неща. Това бе единствената възможност и Кети я използваше порядъчно. Нощницата й бе украсена с километрични дантели и панделки и изглеждаше почти фриволно женствена. Едва когато косите й бяха сресани и сплетени в две дълги плитки, Кети стана отново предишната.

Марта я накара да легне върху големите меки възглавници и грижливо я зави. Момичето търпеливо се остави на грижите й, за да й достави удоволствие. Въпреки всичко случило се, бавачката продължаваше да я глези като дете. Симпатията й бе искрена и Кети й се наслаждаваше.

След като угаси свещта, Марта си тръгна. Стаята се осветяваше само от слабата светлина на жаравата в камината и по стените подскачаха странни сенки. Кети ги наблюдава известно време с възхищение и после заспа.

Не разбра какво я събуди. Може би пращенето на горящите дърва или тъжният лай на куче. За сънливите й очи стаята бе чужда, сякаш нереална. Сенките на огъня бяха по-дълги и дори по-мрачни. Изведнъж очите й се разшириха от уплаха, като видя, че една от тях се движи към нея. Едва тогава разбра, че не е сянка, а човек! Когато приближи леглото, едрата му фигура затули светлината на загасващия огън. Ужасена, Кети отвори уста да изкрещи, но оттам излезе само някакъв приглушен звук. Мъжът веднага се хвърли отгоре й, а с ръката си я лиши от всеки нов опит да вика.

Инстинктивно Кети започна да се бори и рита. Заби силно зъби в ръката, затулила устата й. Мъжът изстена и охлаби хватката, но преди Кети да поеме въздух, за да изкрещи отново, той напъха чаршафа между сухите й устни.

О, боже! Какво възнамеряваше да прави с нея? Най-напред завърза пред корема й с парче плат китките на ръцете й. После смъкна завивката от тялото й и я изправи. Кети стоеше, треперейки от страх, пред него. Той драсна клечка кибрит и запали свещта. Очите й се разшириха. Каква бе изненадата й, когато обърна лице към нея! Това бе Джон! Сърцето й се изпълни с благодарност. След толкова много време той се върна при нея! Веднага обаче сбърчи чело от почуда. Защо я бе завързал? Би трябвало да знае, че и тя се радва да го види отново. В края на краищата той все още е неин съпруг!

Кети се загледа по-внимателно в него и за момент престана да диша от изненада. Привлекателното му лице бе почти цялото покрито с гъста брада. Кожата му имаше болен цвят и самият той бе толкова отслабнал, сякаш всеки момент щеше да умре от глад. Едва сега миризмата на немитото му тяло стигна до носа й и тя изкриви лице от погнуса. Джон видя реакцията й и устните му бавно се изкривиха в усмивка. Тази усмивка изглеждаше ужасно.

Джон се държеше така, сякаш я мразеше. А може би дори желаеше да я убие! Може би някъде е прихванал треска и сега не бе на себе си. Това би обяснило отблъскващия му външен вид.

От своя страна, Джон също я огледа внимателно. Очите му горяха. Погледът му бавно се плъзна по лицето й и продължи надолу по шията, гърдите и замръзна върху корема й. Втренчено гледаше голямата извивка, сякаш пред него имаше доказателство за някакво зверство. Ръката му стисна така здраво врата й, че тя си помисли, че ще го счупи.

— Боже мой! — извика той. Мускулите на челюстите му лудо трептяха. Изглежда, с мъка се сдържаше. Кети се разтрепери, усещайки силата му. Джон забеляза това и всяващата страх усмивка се върна на лицето му. — Имаш всички основания да се страхуваш от мен, жено.

Начинът, по който бе изговорена последната дума, странно засегна Кети. Дали бе дошъл да си отмъсти за това, че го принуди да се съгласи на тази нежелана женитба? Би могъл да живее, свободен като птица, на „Маргарита“. Никой нямаше да го кара да се съобразява с връзката между тях.

— От месеци чакам тази среща, жено. И по-точно от деня, в който се видяхме за последен път — каза й с мек тон, а очите му сякаш я пронизваха. Инстинктивно се отдръпна. Смехът му обаче сега накара кръвта във вените й да замръзне. — Мислиш си, че си ме победила, нали? Е, отчасти е истина. Но дори и жалкото нищожество, в което ме превърна, не е в състояние да убие собственото си дете. Затова реших да те взема със себе си. Ще останеш при мен, докато родиш. Тогава, жено, ще видиш. Ще страдаш, докато…

Думите му бяха пълни с такава голяма закана, че Кети наистина се ужаси. Беше убедена, че се е побъркал.

— Къде е палтото ти? — попита тихо и огледа с търсещ поглед стаята.

Зърна гардероба и я повлече след себе си. Тя се препъваше, но твърде много се страхуваше, за да се отбранява. По-добре да не предизвиква повече убийствения му гняв.

Джон отвори рязко вратата на гардероба и за момент се вцепени, като видя траурните дрехи. Кети чу как дълбоко пое въздух.

— Това разпръсва последните ми съмнения — промърмори потресен той и хвана китките й така грубо, че тя щеше да падне на земята, ако той не я задържа. Очите му, изпълнени с омраза, пронизваха нейните. След това зарови с ръка из гардероба й, търсейки палто, смъкна дрехите от закачалките. Най-накрая намери каквото търсеше. Грубо наметна палтото отгоре й и я привлече към себе си. Тя усети изхвръкналите му ребра. Държеше я така здраво, сякаш го забавляваше да й причинява болка.

— Нямаш късмет, жено, избързала си с вдовството. Сигурен съм, че много съжаляваш.

Кети се размърда в ръцете му, понеже изпитваше смъртен страх този мрачен непознат да не я отвлече в тъмнината. Мили боже, това не бе човекът, когото познаваше и обичаше! Този я мразеше и само приличаше на истинския Джон! В очите му гореше пъклен огън! Сигурно е някакъв странен кошмар… Кети се молеше това да е само лош сън и отчаяно се мяташе с надеждата да се събуди.

— Стой мирно, само стой мирно, кучко, или ще те…

Силно я притисна към себе си и Кети престана да се отбранява. По гласа му разбра, че от силата му няма спасение. Сърцето й биеше така, сякаш всеки момент ще се пръсне. Внезапно разбра как се чувства заекът в капана, докато ловецът се приближава. Наистина ли ще я убие…?

В този момент вратата на спалнята се отвори и вътре нахлу тесен лъч светлина. Кети усети, че Джон замръзна на мястото си. Тя също, защото се страхуваше за току-що влезлия човек. Джон бе побъркан и склонен към насилие, бе способен дори да убие…

— Мис Кети? — попита Марта и се осмели да направи една-две крачки навътре в стаята със свещ в ръка. Бе я вдигнала нагоре и се взираше в леглото. Когато забеляза, че свещта до леглото гори, тя се учуди и се огледа с търсещ поглед. — Мис Кети? — гласът й трепереше и се бе превърнал в шепот.

Кети чу учестения ритъм на сърцето на Джон. Той посегна с ръка към хълбока си и тя, ужасена и безпомощна, разбра, че той носи пистолет. Опита се да изкрещи, за да предупреди Марта, но от устата й излезе само някакво къркорене. Бе достатъчно. Марта се обърна към тях. Очите й се разшириха, свещта падна на земята със силен трясък и тя отвори уста, за да извика.

— Само гък и ще я убия!

Гласът на Джон прозвуча дрезгав и заплашителен. Жената се вкамени, а викът замря в гърлото й, когато видя опряния в слепоочието на Кети пистолет.

— Ела насам!

Марта го гледаше с нарастващ ужас.

— Вие сте… пиратът! — пребледняла като платно, тя всеки момент щеше да припадне.

— Казах, ела тук! — гласът на Джон, макар и тих, изсвистя като удар с камшик.

Марта несигурно се подчини и тръгна като марионетка. Кети срещна уплашения поглед на бавачката си. „Успокой се — умоляваше я беззвучно. — Прави каквото ти казва. Той е полудял.“

Когато старата жена се приближи до Джон, той продължаваше да държи Кети с една ръка, за да не му избяга, а с другата насочи пистолета си към Марта. Тя не помръдна, когато измъкна колана от халата й. След това направи от него примка и я окачи на врата й, обърна я с гръб към себе си и завърза края на колана към своя колан. Кети, вцепенена, се питаше какво ли ще последва. Досега не бе причинил болка на нито една от двете. Ако не му противоречат, може би ще отслаби бдителността си и ще им се удаде да избягат. Когато Джон обърна Марта, тя нито проговори, нито помръдна.

— Щом ви кажа, съвсем тихо тръгваме да излизаме от къщата. Ако някоя от вас направи погрешно движение или предизвика шум, ще ви убия и двете. Разбрахте ли?

Кети кимна, надявайки се, че той ще усети върху гърдите си движението й с глава. Напълно му вярваше. Бе достатъчно побъркан да направи точно това, което каза. Марта също кимна с глава в знак на съгласие. Кети се оглеждаше с надежда и се опитваше да намери нещо, което да го отклони или спре, докато някой се притече на помощ, но напразно!

— Тръгвайте!

Тази заповед прогърмя покрай ухото й като оръдеен залп. Марта направи несигурна крачка напред, а Джон побутна Кети да я последва. Тя се препъна в разхвърляните по пода дрехи, които Джон бе измъкнал от гардероба. Той ужасно изпсува и с ритник ги отмести от пътя. Мисълта, че има такива мълчаливи свидетели на отвличането й, я успокои малко. Баща й, щом види следите, ще разбере, че е похитена. Молеше се да дойде навреме, за да я спаси. Джон недвусмислено бе болен и те с Марта се намираха безпомощни в ръцете му. Можеше да прави с тях каквото си поиска.