Карън Робърдс
Пирати на любовта (10)

Десета глава

Вече бе утрото на третия ден, откакто Кети бе болна. Наведена над порцелановия леген, непрекъснато повръщаше. Когато най-после изтощеният й стомах се успокои, тя се върна с треперещи крака в леглото, за да си почине в хладните чаршафи. Какво, за бога, става с нея? Може би се е заразила с някаква чужда тропическа болест? Навярно след малко отново ще се почувства по-добре, както се случи последните два дни.

— Нося кафето, мадам.

Загорялото, любезно лице на Юта се появи на вратата. Кети изтощено й се усмихна. Бе безсмислено да очаква Юта или Кимбо да почукат. Те се чувстваха като в свой дом и се грижеха за нея и Джон като за високи гости. Момичето все още не можеше да свикне с това, че влизат, без да чукат, но Джон й каза, че нищо не може да промени. Все пак забрани на прислугата да влиза в стаята на Кети и в голямата им спалня. Но тъй като капитанът отсъстваше, навярно Юта смяташе, че забраната вече не важи.

— Добре ли сте, мадам? — попита прислужничката, а тъмните й кадифени очи я гледаха угрижено.

Кети се надигна, за да изпие кафето. Все още трепереше.

— Добре съм, Юта. Само ми беше малко лошо, но не мисля, че има причина за безпокойство.

— Не, за безпокойство сигурно не — каза Юта и понечи да си тръгне, за да може Кети спокойно да си изпие кафето. — Бебетата не са причина за безпокойство. Капитанът ще се зарадва.

Напусна величествено стаята, а момичето бавно постави крехката чаша от китайски порцелан обратно върху таблата. БЕБЕ! Не може да бъде! Мислите й препуснаха бързо назад. През последните три месеца се случиха толкова много неща, че напълно бе забравила за цикъла си. Ръката й се плъзна по корема, който все още изглеждаше стегнат и плосък под тънката нощница. Но Юта имаше право. По всичко личеше, че ще има дете.

Смесица от щастие, объркване и страх заляха Кети. Тя ще обича детето на Джон като самия него. Ръцете й още отсега копнееха да държат и милват рожбата й. Дали ще е момче? Или момиче? Започна да се безпокои. Дали ще се зарадва Джон? Ще се научи ли да я обича като майка на детето му, или ще се отвърне от нея, щом надебелее и загуби форма? А може би ще я върне на баща й, щом не ще може вече да задоволява желанието му? Внезапно осъзна, че никога не се е замисляла над това, дали ще види някога отново баща си или Марта. Сега тя живее с Джон и щеше да остане при него, докато той желае това. Сбърчи чело и загрижено започна да гали корема си. Според обществените норми нейното дете е незаконно независимо какво ще предприеме тя. Искаше на всяка цена да се сдобие с правото детето й да носи името на баща си. В този момент реши, че трябва да накара Джон да се ожени за нея. Той носеше отговорност за нероденото дете независимо дали я обичаше или не. Не вярваше, че ще избяга от това си задължение.

Замисли се над начина на живот на Джон и прехапа устни. Наистина ли желае за баща на детето си и за свой съпруг един пират? Е, независимо от това, дали й харесва или не, той бе действително баща на детето й. Освен това тя го обича. Ще се омъжи за него и всичко ще тръгне добре.

Кети бързо стана от голямото легло и започна да се облича. Непременно трябва да се погрижи за нови дрехи. Малко от роклите й бяха пригодени за тропическата горещина. Тогава се сети, че през следващите месеци коремът й ще стане много голям и се усмихна. Така или иначе ще й трябват нови дрехи.

След като се облече, излезе от къщата и се запъти към малката къщичка на другия край на градината, където живееше Питързхем. След случая с Хари Джон не й бе дал друга възможност. Беше й наредил да не излиза извън пределите на къщата, без да е съпроводена от Питързхем. Докато е с нея, мъжете от острова щяха да се държат на разстояние. Кети спазваше нарежданията му по-скоро заради нуждата от компания, отколкото от страх за сигурността си. Без Джон дните бяха дълги и еднообразни, а с Питързхем все пак можеше да си поприказва.

Прислужникът седеше на един стол пред входа на къщата си и усърдно дялкаше едно дърво. Усмихна се, като я видя да приближава и тайно се възхити на изключителната й хубост. Капитан Хейл бе щастлив човек, помисли си Питързхем, и той съзнаваше това.

— Станали сте късно, мис — приятелски й каза той. — Вече си мислех, че ще прекарате целия ден в леглото.

— Без малко да го направя — шеговито му намигна Кети.

— Къде ще ходим днес, мис? — попита тя, докато чистеше ръцете си, а после я придружи в градината. — Може би отново ще пояздите пони?

— О, не, не мога… Благодаря, Питързхем — отговори бързо Кети, без дори да се замисли.

Не искаше да прави нищо, което би навредило на бебето й, но и не възнамеряваше в този момент да изяснява подробности на Питързхем. Освен това Джон трябваше да бъде първият, който ще научи.

— Значи не можете? — изгледа я с присвити очи Питързхем. — Е, какво ще кажете тогава за разходка по брега?

За това имаше желание. Прекосиха заедно градината и се спуснаха по бялата пясъчна пътека, извеждаща над скалите. Стигнаха една малка скала и Кети удобно се намести в нейната сянка, облягайки се с гръб на нея. Искаше да погледа вълните. Питързхем седна до нея. По лицето му личеше, че е угрижен. Съвсем не бе в стила й да сяда и да почива. Момичето събу кожените сандали, които Джон й направи от чифт стари панталони, и зарови крака в белия, топъл пясък. Прислужникът безмълвно я наблюдаваше. В него се промъкна леко подозрение.

— Всъщност какво бебе е бил Джон? — попита Кети непринудено, загледана замечтано в морето.

— Също така избухлив и твърдоглав като сега, доколкото си спомням — Питързхем се ухили, а Кети го погледна с укор.

— Говоря сериозно — настоя тя, но старият мъж се закиска.

— Аз също, мис.

Момичето го стрелна заплашително с поглед и той продължи:

— Да, мис, той бе много едро бебе. Доколкото си спомням, при раждането тежеше около десет фунта^[1]. Мистър Хейл бе така развълнуван, че има син. Всички си мислехме, че ще се пръсне от радост. Наливаше се с любимия си ямайски ром, сякаш бе вода. По време на раждането обаче мис Вирджиния, майката на Джон, почина. Тя наистина бе фина дама. Известно време хората си мислеха, че и мистър Хейл ще умре от грижи или от пиене. Но той не умря, макар че това може би щеше да е по-добре за капитан Джон. След смъртта на мис Вирджиния мистър Хейл се промени изцяло. Бе сърдит и мрачен. След известно време започна да прехвърля вината за смъртта на жена си върху Джон. Той наемаше жени, които да се грижат за момчето, но никоя от тях не се задържа. Джон бе прехвърлян от слуга на слуга. Баща му почти не се грижеше за него. Всъщност той бе тихо, замислено малко момче, мис.

— Бедният! — възкликна Кети и си представи Джон, отблъскван от всички. После отново подкани Питързхем.

— Джон израсна малко самотен, ако разбирате какво имам предвид. Беше на около десет години, когато започна да се шляе по оборите, защото навсякъде другаде бе нежелан. И както повечето момчета често изпадаше в затруднения, но не толкова сериозни. Мистър Хейл не гледаше обаче на това така. Обръщаше се към Джон само когато трябваше да му съдере кожата от бой, защото бе направил някоя беля. Един ден Джон се почувства достатъчно голям, за да се брани, и побоищата престанаха. Нещата се пооправиха, тъй като мистър Хейл откри една млада, симпатична жена, за която искаше да се ожени. Смяташе, че тази жена е красива като слънцето и Джон също я харесваше. Следваше я като малко пале навсякъде, въпреки че тя не му обръщаше почти никакво внимание. Предполагам, че го е чувствала по-скоро като бреме. Като момче Джон беше твърде едър и тромав. Отдалеч съвсем не изглеждаше така добре, както сега — Питързхем спря и погледна Кети. — Моля ви, мис, бъдете търпелива с него. Като малък не бе обичан и винаги много страдаше от това.

Последните думи прозвучаха много сериозно.

Момичето запремигва, защото очите й се навлажниха. Науми си да обича повече Джон и детето, за да му даде всичко, което му е липсвало през младостта.

— А след това избяга? — попита нежно Кети.

Питързхем й хвърли преценяващ поглед.

— Джон разказвал ли ви е за това?

Кети му отвърна с кимване, без да проговори. Питързхем разтърси глава.

— Никога не съм си и помислял, че ще говори с някой друг за това. Самият аз зная, защото, когато го намерих, си бе измъкнал няколко нокътя от пръстите на краката. Исках да отида при баща му, за да изпрати някой да доведе лекар. И тогава Джон ми разказа какво се бе случило. Казах му, че не трябва да го приема толкова навътре, но въпреки това той го прие по този начин. На следващата сутрин изчезна. Първите дни след бягството мистър Хейл не го бе грижа за момчето, но след около седмица в града започнаха приказките и затова той ме изпрати да намеря и върна Джон. Е, аз го намерих. Бе постъпил на служба на борда на кораба „Милосърден“. Беше твърдо решен да става моряк и без заобикалки ми заяви, че няма никога да се върне в Уудхем. Разбрах, че не мога да го накарам да се откаже и тръгнах с него. Не го упрекнах, че не се върна. „Милосърден“ не бе много, но все пак бе повече от това, което имаше у дома.

— Богат ли бе мистър Хейл?

— Имаше доста пари, но бе голям скъперник, що се отнасяше до Джон. Той бе по-лошо облечен от момчетата в оборите и понякога получаваше дори по-малко за ядене. Мистър Хейл прахосваше парите си по жени и хазарт. Последното, което чухме, бе, че е фалирал.

— А Джон ходил ли е някога пак там? — попита Кети, изпълнена със съчувствие.

— Никога — кратко й отговори Питързхем. — И се съмнявам, че някога ще го направи. Той обича живота тук, който сякаш е създаден за него, както и за мен, между другото.

Кети помълча известно време, размишлявайки над това, което й каза прислужникът. То обясняваше всичко: недоверието му към жените, твърдостта и огромното му желание да притежава. Имал е толкова малко, че бе твърдо решен да вземе това, което може, и да го задържи на всяка цена.

— А как стана пират?

Питързхем продължи да разказва.

— От работата на „Милосърден“ Джон бе спестил достатъчно, за да си купи с още един човек шлеп. С него плавахме нагоре-надолу по крайбрежието на Северна Америка и превозвахме всеки товар, който получавахме. Джон бе капитан на едно такова плаване и случайно бяхме натоварили оръдия. Незнайно как, пирати бяха дочули за товара и ни нападнаха. Естествено нямахме опит в битки, а и нашият шлеп разполагаше само с едно оръдие. Загубихме сражението. Всеки, който отказа да тръгне с тях, бе убит на място. Джон не е глупак, нито пък аз. Подписахме всичко, което ни дадоха, и започнахме с пиратството. Капитан Джон наистина е много добър в професията си и я обича. Така останахме. И защо пък не? Животът ни е хубав и сега имаме много повече, отколкото преди.

Кети известно време помълча под въздействието на разказаното и се обърна със замечтана усмивка.

— Благодаря, че ми разказахте това — каза му мило.

Питързхем кимна с разбиране. Откровеността му изненада самия него. Седяха мълчаливо и наблюдаваха вълните. Най-после старият човек проговори:

— Имате ли да предадете нещо за капитан Джон, мис Кети?

Този внезапен въпрос я изненада. Хвърли бърз поглед на прислужника и усети, че се изчервява.

— Какво искате да кажете?

Питързхем се ухили:

— Не можете да го скриете от мен, мис. Виждал съм твърде много бременни жени. Имат един такъв поглед… Също като вашия сега.

Кети се изчерви още повече. И тя самата още не бе свикнала с мисълта, че ще има дете от Джон. Макар да бе щастлива, срамежливостта й не я бе напуснала. Да очакваш дете от някого, бе нещо толкова интимно. То ясно показваше каква е връзката между нея и Джон.

— Аз… аз — запъна се тя, но после каза по-спокойно: — Напълно сте прав, Питързхем.

— Знаех си — доволно й отвърна той. — Капитан Джон ще се побърка от радост. Това ще бъде най-добрата новина за него.

— Защо смятате така? — попита Кети с искрено любопитство. Сега вече не бе така объркана. В края на краищата, да очакваш дете от мъж бе най-естественото нещо на света, абстрахирайки се от това, че не бе омъжена за този човек. В това все пак имаше разлика.

— Той винаги е имал нужда от някого, когото да обича и който да обича него. Сега ще има и дете, и вас, мис Кети.

— От къде на къде смятате, че той ще ни иска? — гласът й изведнъж прозвуча загрижено.

— Мис Кети, твърде очевидно е какво изпитва той към вас. Самият капитан все още не осъзнава това, но той има нужда от вас. Вие сте добра към него. През последния месец бе по-щастлив от когато и да е било преди. Ще бъде на седмото небе, когато чуе за детето. И ще се грижи за вас както подобава. Само почакайте. Ще видите сама.

— Надявам се, че сте прав, Питързхем — въздъхна Кети.

— Можете да разчитате на това.

Тя се усмихна с чувството, че е открила истински приятел. Той също се засмя. Замълчаха отново и се загледаха, замислени, в морето. След няколко минути Кети сложи ръка над очите си и се взря в хоризонта.

— Питързхем, това кораб ли е? — попита развълнувано.

Мъжът погледна в посоката, която му показваше.

— Струва ми се, да, мис.

— Мислите ли, че може да е „Маргарита“?

Кети започна да нервничи, като си помисли за новината, която щеше да научи Джон.

— Възможно е, мис. Горе в къщата има далекоглед. Ще изчакате ли тук да го донеса? Тогава ще знаем със сигурност.

— Ще го донесете ли, Питързхем? Ако е Джон, искам да се подготвя за завръщането му. Аз… ах, трябва да свърша някои неща.

— Искате да се разкрасите още повече, нали, мис? — прислужникът се засмя. — Да, такива са жените. Почакайте тук. Ще изтичам горе и ще погледна.

— Благодаря, Питързхем — отвърна Кети и се изчерви. Изчака го да тръгне и се облегна доволно на камъка.

Скоро обаче го видя да тича запъхтян.

— Мис Кети, мис Кети!

Нещо в гласа му я разтревожи. Скочи и изтупа пясъка от роклята си.

— Какво става, Питързхем! — остро попита тя.

— Не е „Маргарита“, мис — извика той. — Това са около осем кораба, които твърде бързо се приближават. Все още са далече, за да се разпознае с чий флаг са, но съм сигурен, че ни чакат неприятности. Големите им оръдия са насочени към острова.

Кети го погледна слисано:

— Какво ще правим?

Старият човек я хвана за ръка и я поведе по брега.

— На първо време ще се махнем оттук, защото сме чудесни мишени, ако започнат да стрелят, мис!

Олюлявайки се, Кети тичаше по мекия пясък, а после се изкачи на скалата заедно с Питързхем. Дълбоко в душата си желаеше Джон да е тук. Той щеше да я закриля, а и всички останали. Ако островът действително бъде нападнат, може да не го види никога повече. Когато се върне, може би ще е мъртва или изчезнала и той никога не ще узнае нищо за бебето. Изведнъж тази мисъл й причини страшна болка.

Сякаш молбите й направиха чудо и внезапно Джон се появи. Движеше се неспокойно напред-назад в антрето, когато тя и Питързхем влязоха в къщата. Беше страшно ядосан. Кети извика от радост и се затича към него. Ръцете му я обвиха в силна прегръдка и сякаш не искаха да я пуснат.

— Джон! О, Джон!

— Къде беше, по дяволите? Щях да се побъркам от страх? Видяхте ли корабите?

— О, да! И така се радвам, че си тук.

— Как дойдохте, капитане? Доколкото можах да видя, те са обградили проклетия остров — и поглеждайки Кети отстрани, добави: — Извинете, мис!

— Те са навсякъде, освен в югоизточния край. Мислили са, че рифовете са непроходими. „Маргарита“ хвърли котва там. Доплувах до брега, защото фарватерът не е достатъчно голям за лодките на „Маргарита“. Но вярвам, че с по-малка лодка ще може да се мине.

— О, Джон, ще ни нападнат ли? Защо? — гледаше загорялото му лице, на което зъбите блеснаха в дивашка усмивка.

— Ние сме пирати, скъпа моя, забрави ли това? От време на време ни нападат, а това е един от по-малко приятните аспекти на нашата работа.

— Капитан Джон, ще се бием ли?

— Разбира се, по дяволите, трябва. Сега няма никакъв път за бягство от този проклет остров, освен през рифовете, а за толкова малко време няма да могат да минат много хора. Твърде тясно е.

Джон сведе поглед към Кети, която трепереше от страх, и я целуна бързо по устата. След това я отмести. Гласът му сега прозвуча сухо и заповеднически.

— Питързхем, желая да отведеш мис Кети там, откъдето аз сега идвам. Ще чакате, докато дойда или изпратя някой да ви преведе през рифа. „Маргарита“ има заповед да не помръдва от мястото си без вас. Не трябва да се притеснявате.

— Но, Джон, ако дойдеш с нас, ще се спасим всички! — запротестира Кети. — Нали не смяташ сериозно да воюваш срещу толкова много кораби? Ако опиташ, ще те смажат.

— Откога си военен експерт, мила моя? — той се опита да придаде на гласа си шеговита нотка. — Просто ще направиш това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред.

— Не се дръж с мен като с глупаво дете, Джонатан Хейл. Ако наистина си смятал, че всичко ще бъде наред, нямаше да оставиш „Маргарита“ в морето, за да ме измъкваш оттук в случай на нужда. Да не говорим пък и за това, че си плувал през кораловия риф! Няма да си тръгна, чуваш ли? Ще остана при теб!

— Не постъпвай детински, Кети — заговори й с досада Джон. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да не се пречкаш. Смяташ ли, че ще мога да се бия, ако непрекъснато мисля къде си и какво би могло да ти се случи? Нямаме време за спорове. Тръгвай с Питързхем, а аз ще ви последвам веднага щом мога.

— Мис, той има право. Вие само ще пречите — спокойно се обади прислужникът.

Кети не му обърна внимание, а потърси с поглед очите на Джон. Внезапно той й се усмихна топло.

— Какво има?

— Е, добре — предаде се тя. — Но се пази, чуваш ли? Заради мен.

Тези думи придобиха особено значение, макар той да не знаеше какво. Джон трябваше да се пази и заради бебето.

— Заради теб — отговори той и внимателно я поведе към спалнята. — Вземи си най-дебелото палто. Може би ще ти потрябва. През нощта в морето е студено.

Кети направи каквото й каза. Както винаги, стана това, което той желаеше. Когато с палтото през ръка се върна в стаята, чу Джон да казва:

— Погрижи се да се върне при баща си.

— Капитане, има нещо, което трябва да знаете — започна Питързхем, но се спря, като видя Кети на вратата. Очите й се разшириха, когато осъзна напълно значението на думите му.

Джон се обърна бавно към нея, опитвайки се да скрие тъжното изражение от лицето си. Кети, със сълзи на очи, се затича и го прегърна.

— Джон, трябва да дойдеш с нас — пошепна настоятелно в ухото му. — Чакам дете от теб. Трябва да тръгнеш с нас!

За момент настъпи напрегната тишина. Дългото му тяло се скова в ръцете й, сякаш го бяха ударили. Питързхем дискретно се извърна.

— О, боже мой, не — промърмори Джон най-после с дрезгав глас. — Сигурна ли си?

Кети се отдръпна и го погледна. В очите й се четеше ужас.

— Съжаляваш, нали? — изкрещя извън себе си от гняв. — Не искаше нещо толкова трайно като едно дете, така ли? Е, можеше да се замислиш, преди да ме изнасилиш!

— О, Кети, не! Не че не го искам! Аз…

Гърмеж от оръдие, който не можеше да бъде объркан с друго, го прекъсна.

— Исусе Христе, не е време да говорим за това! Питързхем, погрижи се за нея!

С отчаян стон Джон я целуна още веднъж грубо и страстно и я предаде в ръцете на прислужника. След секунда вече бе изчезнал, а Питързхем я помъкна през остъклената врата. По пътя си през малкия остров чуваха непрестанния екот на оръдията. Все повече стълбове дим се издигаха нагоре в небето. Горещ мирис на изгоряло изпълваше въздуха.

Огънят и разрушенията представляваха неразбираем контраст с прелестната красота на местността, през която тичаха. След двадесетминутно препускане стигнаха морето. Питързхем замъкна Кети под сянката на група палми и тя се свлече върху меката земя. Обви колене с ръцете си и се облегна на едно от дърветата. Старият човек я погледна объркано.

— Той не желае бебето, Питързхем — каза най-накрая.

Той седна до нея, взе малката й хладна ръка и започна нежно да я гали.

— Мис Кети, капитанът не бе на себе си. Когато всичко това отмине, ще бъде съвсем различно. Ще видите.

Кети го гледаше с невиждащи очи.

— Когато всичко отмине… ако Джон все още е жив. О, боже, животът е същински хаос!

Мисълта, че в този момент любимият й човек може да е мъртъв, се смеси с ужасната представа, че за него детето й би могло да бъде само нежелана отговорност. Устните й се разтрепериха, но с всички сили се помъчи да задържи сълзите си. Питързхем виждаше болката й, седеше до нея, но нищо не можеше да направи, за да я облекчи. От време на време само я потупваше по увисналите рамене.

Гласът му прекъсна мислите й. Тя вдигна поглед към него и видя, че се е навел уплашено над нея.

— Мис Кети, идва някой! Трябва да бягаме!

Момичето изведнъж се оживи. Скочи бързо и се затича след прислужника, докато се скриха зад скалистия морски бряг. От новото си скривалище нито можеха да видят кой се приближава, нито някой можеше да види тях.

— Кети! Кети! — гласът долиташе от скалата над тях.

Кети и Питързхем се спогледаха и се измъкнаха от сянката на скалите.

— Хари!? — извика момичето невярващо.

Мъжът бе вече в нейното полезрение. Действително бе Хари. Тя почувства, че студ сковава сърцето й. Джон бе казал, че ако може, ще дойде сам. Защо тогава не дойде? Дали му се е случило нещо, или след като научи за бебето, вече не я желае?

Хари се приближи до тях и Питързхем застана плътно до девойката. Въпросът му прозвуча доста недоверчиво.

— Какво правиш тук?

В този миг и Кети си спомни случката на „Маргарита“. Помисли си, че Питързхем има право да е недоверчив. Хари бе последният, който Джон би изпратил, за да я закара на сигурно място… освен ако междувременно не му бе станало безразлично дали Хари ще я последва или не.

Офицерът застана срещу тях и тя видя по ръцете и лицето му следи от огъня.

— Джон ме изпраща — съвсем лаконично отговори той.

— Не мога да повярвам! — Питързхем сложи закрилящо ръката си върху ръката на Кети.

Хари го погледна нетърпеливо.

— О, за бога, Питързхем! Нима смяташ, че ще я изнасиля сега, когато е бременна? Зная какво съм загубил, а и Джон също, когато ми каза това.

— Джон… ти е казал? — след като Хари знаеше, значи наистина капитанът го е изпратил. Освен Питързхем единственият, на когото бе казала, бе Джон.

— Добре ли е той? — попита Кети и затаи дъх.

— Когато го видях за последен път, бе добре — каза Хари, а погледът му стана странно суров. — А какво е станало сега, не зная. Тъкмо се бяхме укрепили в една от вилите заедно с още трима мъже. Войниците се канеха да я запалят, когато се измъкнах. Виждаш униформата ми.

Кети се загледа, объркана, в униформата на британската флота, която носеше Хари, и въздъхна. Той бе с нея и когато го видя за пръв път на „Ана Гриър“. Отново си припомни това. Но какво общо имаше…?

— Войници? — Питързхем осъзна значението на тази дума по-бързо от нея. Хари се изсмя цинично.

— Забравих ли да спомена това? Корабите бяха пълни с войници, с британски войници. Предполагам, че идват в чест на лейди Кетрин. Веднъж ми каза, че баща ти е много богат човек.

— О, боже, те ще го обесят! — прошепна изплашено момичето. В мислите си вече го виждаше на въжето. Доколкото знаеше, британците действаха бързо и ефективно и щяха да решат проблема на място.

— Ако не изгори, сигурно ще го сторят — съгласи се с нея Хари.

— Трябва да отида при него! — изкрещя Кети.

В очите на помощник-капитана блесна искрица уважение.

— Мислех си, че ще постъпиш така и го одобрявам. Ти си единственият му шанс. Но сигурно е опасно да се ходи в града. Тези мъже жадуват за мъст и ще накълцат годеницата на пирата, преди дори да ти дадат време да им кажеш името си.

— Смятам, че зная как да се държа с британските войници, Хари — отвърна Кети с достойнство, за което самата тя не подозираше.

За пръв път Питързхем и Хари проумяха високия й ранг и всеки по свой начин бе впечатлен.

— Навярно можеш — съгласи се младият човек.

— Нямаме време за губене — докато говореше, Кети се отправи към скалистия бряг.

Хари и Питързхем бързо размениха погледи и тръгнаха след нея, но тя се обърна учудено.

— Какво правите? Не може да дойдете. Ще ви обесят!

— А нима смяташ, че ако те пуснем да отидеш сама, ще можем някога да погледнем Джон в очите? — попита я Хари с подигравателна нотка в гласа. — Естествено, ако успеем да стигнем навреме, за да предотвратим обесването му.

Тази ненужна забележка я накара да се затича по неравния бряг, но една ръка се опита да я спре.

— Помислете за бебето, мис Кети! — предупреди я прислужникът и се загледа загрижено в зачервеното й лице.

— Не съм от захар, Питързхем! Ако не побързаме, ще стане твърде късно! Хайде!

До града не бе далече, но на Кети й се стори, че са изминали часове. Минавайки покрай къщата на Джон, тя хвърли бърз поглед. Вероятно снаряд бе паднал върху покрива и сградата бе обхваната от пламъци. Не бе останало много от нея. Но какво значение имаше това сега? Всичко, за което си мислеше, бе краят на въжето, на което Джон скоро щеше да увисне. Дори не се сети, че някога самата тя мечтаеше да го види на бесилката. Сега го обичаше и ако той умреше, щеше да умре и тя. Гъст, черен облак дим лежеше надвиснал над къщите в началото на пристанището. Нямаше и следа от тях. Навсякъде развалини. Сякаш гигантски юмрук се бе стоварил върху тази страна на острова. Наоколо се въргаляха трупове на пирати и местни жители. Един от големите кораби бе хвърлил котва в залива и Кети видя много увиснали тела. О, боже, бяха започнали с екзекуциите! Дали и Джон бе сред тях?

Хари и Питързхем стояха от двете й страни. Хванаха я за ръцете. Гледаха я угрижено. Пълното мълчание на оръдията говореше само по себе си.

— Битката е свършила, Кети — каза внимателно Хари. — По-добре да се махнем оттук. Нали не искаш да видиш Джон на бесилката? Шокът може да навреди на бебето. Ще се огледаме и ако е необходимо, ще дойдем да те вземем.

— Не! — гневно извика Кети и се отскубна от тях. — Той не е мъртъв. Зная, че не е мъртъв!

Затича се надолу към пристанището така бързо, както никога преди в живота си. Двамата мъже тичаха след нея и проклинаха твърдоглавието й. Имаха чувството, че вече е твърде късно да спасят Джон, а и Кети дълбоко в сърцето си се страхуваше от същото.

Трябваше да си признае, че е много вероятно да е убит още преди екзекуцията. Но ако не беше, ако имаше дори само един шанс, бе готова на всичко, за да го спаси. Но не се знаеше дали ще може да спре екзекуцията, дори да пристигне навреме. Който и да е войник ще се замисли два пъти, преди да прекъсне екзекуция по нареждане на някакво момиче. Навярно бе съвсем без значение какво е общественото й положение. Но трябваше да опита.

Отряд британски войници стояха на стража в пристанището. Явно бяха поставени там, за да попречат на бягството на всеки, останал жив, пират.

Когато Кети тръгна към тях, те насочиха пушките си към нея.

— Стой! — извика й дежурният офицер. Виждайки обаче, че това е жена, се побоя да даде заповед за стрелба.

— Не стреляйте, глупаци! — викна Кети и не забави крачка, докато не застана пред офицера. Лицето й бе зачервено и се задъхваше, но когато се стегна и изправи, все още правеше впечатление на лейди. Офицерът я гледаше смаяно.

— Аз съм лейди Кетрин Олдли — каза бързо и с нужното достойнство. — И желая да бъда закарана на кораба, на който бесят пиратите. Веднага, ако смея да помоля!

Офицерът погледна недоверчиво нея, а след това още по-недоверчиво Хари и Питързхем, които се бяха приближили. Кети знаеше, че само униформата на Хари би могла да спаси сега двамата. Бързо се обърна към тях и им подаде ръката си.

— Благодаря ви, джентълмени, че ме съпроводихте — каза бързо тя и стисна първо ръката на Хари, а после на Питързхем. — Сигурна съм, че ще можете бързо да се върнете към вашите задължения. Вече не сте ми необходими и няма да ви задържам повече.

Двамата я гледаха втренчено. Погледът й предупреждаваше и когато уж случайно ги подкани с ръце, те се затичаха. Бяха направили всичко по силите си за Кети и Джон, а сега трябваше да спасяват и собствената си кожа.

— Спрете! — нареди офицерът, изпълнен с подозрения, когато двамата мъже заизкачваха хълма. Хари и Питързхем се подчиниха, но преди да кажат каквото и да било, Кети се обърна към него:

— Лейтенант, казах, че искам незабавно да бъда придружена до този кораб! Нямам време за губене, докато вие дискутирате с тези мъже!

Той я погледна нерешително. Нямаше възможност да провери дали наистина е тази, за която се представя. Но си спомни, че е чувал за някаква лейди Кетрин, която или била мъртва, или отвлечена от тези негодници. Ако тя е тази лейди, той ще трябва да се подчини на командите й. Сигурно има големи приятели в парламента.

— Незабавно, лейтенант! — думите й изплющяха като камшик.

— Да, милейди! — промърмори офицерът и се обърна към хората си. Нареди да се приготви една лодка за дамата и да се пази добре. В това общо объркване Хари и Питързхем успяха да се измъкнат незабелязано.

Когато лодката бе готова, капитанът я изпрати с много козирувания, от които Кети щеше да побеснее. Може би точно в този момент на Джон тъкмо му слагат въжето!

— Моля ви, бързо! — подканяше тя гребците, докато стоеше отпред в малката черупка.

Най-после стигнаха кораба, на който се извършваха екзекуциите. Кети им заповяда да гребат към онзи борд, от който се спускаше плетеното въже. Хвана се за него с ръце и крака и веднага се заизкачва нагоре бързо като опитен моряк. Страхът за Джон бе по-голям от всичко друго. Ловки ръце я подеха и измъкнаха нагоре. Когато се появи на палубата, дори не забеляза многото мъжки погледи, насочени към нея.

— И какво ще правите на „Лейди Честър“, мис? — гласът бе плътен и груб.

— Настоявам да ме заведете направо при капитана на този кораб! — остро каза Кети и страх скоба гърлото й, щом видя по въжетата да висят мъртвите тела.

Ще дойде свещеник, за да им даде набързо благословия и тогава ще хвърлят труповете в морето. Кети все още успяваше да се владее. Би предпочела веднага да се затича да изследва лицата на мъртъвците, но знаеше, че ако Джон бе между тях, вече не може да му помогне, ако ли не е — само ще загуби време.

— Така ли, мис? — гласът прозвуча весело, но тя отвърна с убийствен поглед на мъжа, задал въпроса:

— Да, добри човече, наистина! Аз съм лейди Кетрин Олдли и тези бандити ме бяха пленили! Предполагам, че вашият капитан знае съвсем точно коя съм и ще съжалява много, ако не ме закарате веднага при него!

Леденостуденият й поглед накара слабия, побелял мъж да загуби увереността си.

— Да, мадам! Ако обичате, продължете оттук, мадам!

Кети тръгна след него с високо вдигната глава. Минаха през голяма тълпа матроси, които гледаха екзекуцията. На половината път над палубата изтрещя оръдие, което бе така близко, че Кети ужасно се изплаши.

— Защо бе този изстрел? — попита бързо своя ескорт.

— Това е сигнал за стражата да доведе следващата група пленници за бесилката. Можем да обесим петима наведнъж, милейди!

Гордостта в думите на мъжа почти поболя Кети. Та всички мъже са еднакви. Беше безкрайно благодарна, че екипажът на „Маргарита“ е на сигурно място. Успяха да станат приятели и щеше много да я заболи, да ги види как умират. Чу зад гърба си трополящи крака и бързо се обърна. Видя група матроси да води друга партида осъдени. Не можеше да види лицата на пленниците, защото й пречеха униформените стражи. Някакво шесто чувство я накара обаче да спре. Миг по-късно благодари на бога за това. Върху клатеща се платформа, изградена набързо под висяща над нея греда, имаше пет човека, които трябваше да бъдат обесени. Имаха кърпи на очите, а ръцете им бяха забързани зад гърба. Третият отляво беше Джон. Маскираният в черно палач тъкмо слагаше примката върху загорелия му врат.