Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (7)

Глава 7

Снегът продължи да вали равномерно и на другата сутрин. Гретхен каза на Джори, че е решила да отложи пътуването до Глен Фолс.

— Можем да отидем и утре — каза тя. Двете пиеха кафе в кухнята. — Не бързам чак толкова с боядисването на коридора. И не е добре да пътуваме във време като това.

Джори знаеше, че тя е права. Помнеше какво й се беше случило миналата събота.

И все пак, докато се мотаеше нагоре-надолу из къщата, без да има какво да прави, изведнъж й се прииска да шофира. Гретхен беше решила да почисти своята собствена спалня. Многократно беше подчертала, че няма нужда от помощ, че работата е лека и ще я отмори. И така, Джори се опита да се задълбочи в книгата си — криминален роман, който беше открила на лавицата до камината в салона. Но не успя да се концентрира. Включи телевизора и половината сутрин гледа някакво шоу. Изключи го, когато водещата съобщи, че ще им гостува актрисата Лейси Стърнс, която, както Джори знаеше, партнираше на Кърт Гоувън във филма, който скоро щеше да бъде пуснат по екраните.

Точно сега не искаше нищо да й напомня за Кърт. И не защото изпитваше болка от раздялата си с него. По-скоро защото не искаше да мисли за живота, който беше оставила в града, живот, който се въртеше около хора като Кърт Гоувън. Тук, в Близърд Бей, тя беше далеко от онзи свят. И колкото повече време минаваше, толкова по-малко желание имаше тя да се върне в него. Но, от друга страна, какво би могло да я задържи тук? На първо място, какво въобще я беше довело тук? Не знаеше отговора на тези въпроси… Или, може би, изпитваше страх да се замисля над тях. Неспокойна, Джори отиде в кухнята и погледът й попадна на стъклените бурканчета, които бяха наредени на лавицата над печката. Брашно, захар, сол…

Изведнъж в паметта й изплува спомен. В къщата на баба й и дядо й имаше подобен кухненски сервиз. Никога не беше виждала някой да използва онова, което се намираше в бурканчетата, освен Едуина, икономката. Докато една вечер през онова лято се беше събудила от жажда и беше слязла в кухнята, за да си налее чаша вода. Изненада се, когато видя, че в кухнята свети. Усети миризмата на газ, което означаваше, че нещо се пече в голямата старомодна фурна.

— Дядо Мей? — беше попитала тя, още по-изненадана, когато го видя с престилка върху пижамата да бърка нещо в огромна купа. — Какво правиш?

— Пека си кифлички с ягодов пълнеж — каза й той. — Стара рецепта, която имам от майка си. Едуина никога не успява да ги приготви както трябва. Ако искаш нещо да бъде по вкуса ти, мила, не се страхувай да го направиш сама. Не забравяй съвета ми.

— Но… Не знаех, че умееш да готвиш.

— Знам да правя много неща, които, на един мъж с моето положение, никога не се налага да прави. Хайде, ела. Можеш да ми помогнеш да подберем ягодите.

Все още си спомняше вкуса на онези кифлички, които дядо й измъкваше горещи и дъхави от фурната. Те бяха едновременно сладки и тръпчиви. Тя и дядо Мей бяха изяли поне две дузини, намазани с масло, преди слънцето да се покаже на хоризонта. Тогава бяха побързали да се върнат в леглата си. Но преди това бяха скрили всички веществени доказателства, за да не разтревожат бабата. Това беше първият и последен път, когато Джори беше пекла кифлички, пък и каквото и да било друго.

Но можеше да си изпече нещо, ако искаше. Всичко, което трябваше да се направи, беше да се спазват наставленията, дадени в рецептата. На лавицата над мивката бяха наредени много готварски книги. Подвързиите им бяха износени. Сигурно са принадлежали на майката на Гретхен, помисли си Джори. Тя смъкна една от тях и разгърна страниците, които миришеха на подправки. Намери снимки на безброй вкусни ястия, както и на курабии, хлебчета, кексове и торти.

Изведнъж Джори изпита остър глад, но не за храна. Спомни си приятните, задушевни предутринни часове, които беше прекарала с дядо Мей в сладките изпарения в кухнята. Искаше да улови времето, да го спре и да се наслади докрай на спомена. Но не можеше да се върне назад. Без значение колко упорито го искаше, нямаше да успее, Джори знаеше това.

Не само дядо Мей, къщата и детството й й бяха отнети през онова лято. Беше й отнето чувството, че има свое място в света. И точно сега тя изпитваше отново топлото чувство, което беше изпитала и тогава в кухнята с дядо Мей. И се чудеше защо ли толкова много други спомени остават заключени, недостъпни за нея.

Затвори готварската книга и я остави на лавицата. Погледна през прозореца. Снегът продължаваше да вали, но вятърът беше утихнал. Вместо бяла вихрушка, тя видя плавно падащи снежинки, които покриваха дърветата, оградите и земята. Изведнъж стените на къщата сякаш започнаха да я притискат. Искаше да излезе навън — сред девствената природа. Хрумна й, че може да попита Гретхен дали не иска да излязат на разходка. Обаче бързо осъзна, че би предпочела да е сама. Не искаше да се разхожда, а да остане с мислите си. Да вземе колата и да излезе в покрайнините на селото. Да отиде на мястото, което щеше да отключи спомените й за щастливото детство и изплъзващото се минало. Втурна се горе да вземе палтото и ключовете си. После изтича надолу и бързо профуча през входната врата, преди да е имала време да размисли и да промени намеренията си.

 

 

Дъхът излизаше от устата почти толкова бял, колкото бяха и снежинките, които покриваха всичко наоколо. Сойър стъпи върху някаква бяла купчина и разбра, че това е пън. Нямаше много такива в гората. Продължи да върви между голите дървета, а скърцането на снега под краката му отекваше силно в смълчаната гора. От часове се разхождаше така. Беше изминал повече от миля в дълбокия сняг. Отдавна беше излязъл от границите на земята, която принадлежеше на къщата. Вече беше стигнал до подножието на Адирондакските планини.

Пръстите му бяха премръзнали въпреки ръкавиците. Едва усещаше краката си. Бяха се вкочанили от студ. И той разбра, че е време да се връща. Не му се искаше да потегля обратно, защото не беше сигурен какво ще намери там. Знаеше, че нещо не е наред. Някъде, на някого, се беше случило нещо ужасно през тази нощ, в която той не беше успял дори да мигне. Страхуваше се, че може да се е случило на Джори. През цялата нощ се беше мятал в леглото и на няколко пъти беше протегнал ръка към телефона. Искаше да й се обади, за да се увери, че всичко е наред при нея.

Но как можеше да позвъни в хотела посред нощ и да помоли за разговор с жената, която едва познаваше. Жена, която продължаваше да го държи на разстояние, въпреки че беше посрещнала с радост страстната му целувка. А нима той не се опитваше да се държи на разстояние — също като нея? Нима не се пазеше от чувствата си? Споменът за всеки прекаран с нея миг усилваше копнежа му да я вземе в ръцете си и отново да я целуне. Но не биваше. Беше си обещал, че ще й даде закрила. Но нищо повече.

Закрила! А как я беше закрилял през изминалата нощ, когато ясно усещаше бродещата наоколо опасност? Не беше я закрилял. Не беше си наложил да установи контакт с нея нито тогава, нито тази сутрин. И то само защото не искаше да се подложи отново на изкушението. Да се влюби в Джори Мадок, би означавало да изпита силна сърдечна болка. А Сойър Хаулънд мислеше, че вече е преживял достатъчно разочарования. Беше избягал в покритата със сняг гора в напразен опит да се спаси от душевните мъки. Но непрекъснато се питаше дали, и как, ще успее да защити Джори, а и себе си. Животът й беше в опасност. И неговото сърце беше в опасност.

Беше стигнал до границата на гората и голямата каменна къща се появи на хоризонта. От нея го делеше широката бяла поляна. Когато започна да я прекосява, го обхвана силно предчувствие, което го накара да замръзне на място. Чакаше нещо, без да знае какво.

Само след няколко минути чу воя на сирените в далечината.

 

 

Джори намали скоростта, защото влизаше в завой. Видя червените светлини пред себе си. Нима наистина някой караше като обезумял по хлъзгавия път в такова време, зачуди се тя. Дори тя шофираше бавно и предпазливо, все още под влияние на спомена за преобърнатата в канавката кола. По средата на нищото.

Но когато наближи, видя, че червените светлини на полицейската кола не се движат. Тя не теглеше закъсало превозно средство, както си мислеше Джори. Беше спряла пред малка червена къща с черни дървени капаци на прозорците. Любопитна, Джори хвърли поглед към къщата и видя, че двама полицаи са застанали пред входната врата заедно с разтревожена жена, която размахва ръце във въздуха.

Джори се запита какво ли се е случило. Но мисълта не беше натрапчива. Може би кучето на жената се беше загубило по време на бурята, а може би тя се беше скарала с приятеля си, който сега й отправяше закани. Малко по-надолу по пътя зави по „Фийлдстоун Роуд“ и се изненада колко познат й се струва пейзажът, макар никога да не го бе виждала по това време на годината.

Мина по тясната алея, която някога водеше към фургона на Хоб Никсън. Забеляза къщи, които не се бяха променили през последните десет години. Видя също така останките на старата каменна стена, която опасваше пътя. Премина по моста над замръзналото поточе. Това място имаше особено значение — тук беше ловила риба с дядо Мей. Вече се приближаваше към къщата. Запита се какво ли ще прави, когато най-после спре колата пред нея.

Къщата не се виждаше от пътя. Дали щеше да събере смелост да премине покрай каменните стълбове на портата и да навлезе в алеята, която водеше до къщата? Дали пък не отиваше с надеждата да намери… Сойър? Не, не той беше причината да дойде тук. Поне тя не вярваше, че той е причината. Просто искаше отново да зърне мястото, където беше прекарала най-щастливите часове от детството си. Но странно, колкото повече се приближаваше, толкова повече Сойър се намесваше в мислите й. Най-накрая, тя вече не знаеше какво иска.

Пред себе си, вдясно, видя оградата, която бележи началото на имението на дядо й. Продължи да кара, докато стигна до каменните стълбове. Поколеба се само миг, после зави по алеята. По нея, донякъде, беше нахвърлен чакъл. По снега имаше следи от гуми. Странно й се струваше, че сега тук живееха непознати, които идваха и си отиваха, като че ли къщата беше тяхна. Още по-странно й се струваше, че Сойър е един от тези непознати, а тя самата е абсолютно външен човек. Джори премина покрай малката горичка от борове и ели, което означаваше, че от къщата вече могат да я видят. Пое си дълбоко дъх и се приготви да погледне към къщата, която толкова често беше виждала в спомените си през последните няколко години.

И ето, тя беше там, пред нея. И от това разстояние изглеждаше съвсем същата, каквато беше и през последното лято. Изключение правеше единствено снежната пелена на покрива. Тя намали и постепенно спря колата. Гледаше втренчено познатата къща, куличките и верандата и големите двойни врати, украсени с цветни стъкла. Капаците на прозорците все още бяха светлозелени, а перилата на верандата — бели. По външния й вид не личеше, че са изминали десет години и че тя вече не принадлежи на семейство Мадок.

С ъгълчето на окото си Джори забеляза движещо се цветно петно, което ясно изпъкваше на белия сняг. Обърна се и видя една фигура да прекосява поляната. Фигурата още беше далеч, но се виждаше, че върви към къщата. Беше мъж, превил рамене, за да се запази от вятъра и снега. Не можеше да види лицето му, защото снежинките премрежваха очите й. Но въпреки това не изпитваше съмнение. Знаеше, че мъжът е Сойър Хаулънд. За миг остана неподвижна, с ръце върху кормилото, готова да обърне колата и да си замине, преди да я е забелязал и запитал какво прави тя там. А после разбра, че вече я е видял и е по-добре да му даде някакво обяснение, за да не си помисли, че е дошла тук заради него.

Джори изгаси мотора, пъхна ключовете в джоба си и отвори вратата на колата. И веднага почувства колко студен е въздухът навън. Вятърът разклащаше клоните на боровете над главата й, а снежинките издаваха лек, едва доловим шум, когато докосваха земята. Не се чуваха никакви други звуци.

Остана неподвижна и започна да попива спокойствието и хармонията, докато до слуха й не достигна скърцането на снега под стъпките му. Тогава закопча най-горното копче на палтото си — палтото, което Сойър й беше купил едва вчера — и пристъпи по белия сняг. Видя, че очите му са приковани в нея. Видя, че ускори крачката си, докато накрая не затича към нея.

— Джори! — извика той, останал без дъх.

— Сойър?

Беше изненадана от настойчивостта му, от тревогата в гласа му. Тогава той стигна до нея и тя се намери в прегръдките му, притисната до гърдите му. Бяха облечени с толкова много дрехи, че докосването не можеше да бъде интимно. И все пак Джори откри, че трепери. Беше се разтопила от удоволствие и радост.

Не се осмели да вдигне очи, за да види лицето му. Но той не й остави никакъв избор. Сложи облечения си в ръкавица показалец под брадичката и повдигна лицето й към своето. В очите му тя видя учудване и облекчение. Но защо?

— Ти си добре — каза той тогава.

Какво ли означаваше това?

— Да, добре съм — отговори тя, учудена. — Защо да не бъда?

— Чух полицейските сирени. Помислих…

— Но защо е трябвало да си помислиш…?

— Не знам. Няма значение. Просто се радвам, че си добре.

Неясното й объркване отстъпи място на нещо друго. Той наведе глава и тя се досети какво ще последва. Пое си дълбоко дъх само миг преди устните му нежно да целунат нейните. А после Джори беше изцяло погълната от целувката. Този път затвори очи и обви ръцете си, пъхнати във вълнените ръкавици, около врата му и погали косата му, която се подаваше изпод шапката. Искаше да махне шапката му и ръкавиците си, дори нещо повече. Притисна тялото си в неговото, недоволна, защото чувстваше само дрехите, които ги покриваха. Сойър разтвори жадно устни и Джори се изненада колко гореща е вътрешността на устата му. Прие с радост топлия му език, който погали нежната плът зад зъбите й. Силното, прелестно чувство извика друго, още по-силно. В съзнанието й изникнаха предизвикателни, възбуждащи образи, които я накараха да тръпне в очакване. Тя силно се притисна в него, като че ли можеше да проникне през дебелите вълнени дрехи и фланеленото бельо, които скриваха възбудата му. Той нададе стон и се размърда. Облечените му в ръкавици ръце я притиснаха плътно. Тя почувства, че той също отчаяно иска да се освободят от досадните дрехи. Отлепи устните си от неговите и прошепна името му. Искаше да го попита дали могат да влязат вътре и да се любят. Но не можеше да събере смелост. Страхуваше се, ужасно се страхуваше, че ако го каже, това никога няма да се случи. Гласът й го върна в действителността. Той бавно отвори очи и отдръпна ръцете си. И двамата бяха тежко задъхани. Нейният дъх се смесваше с неговия в неподвижния въздух между тях. Те стояха и се гледаха в очите.

— Няма да кажа, че съжалявам за случилото се — проговори той най-после, без да отмества сините си очи.

— Аз също не съжалявам.

— Но наистина не бива да се случва повече.

Тя се замисли над думите му и безцеремонно го попита:

— Защо?

Той премигна. Стори й се — за първи път, откакто го познаваше, — че се двоуми. Присви леко очи и вдигна нагоре брадичката си. След това каза:

— Защото и двамата знаем докъде ще ни доведе това. А едва сме се запознали.

Тя сви рамене. Дори самата се учуди, когато се чу да казва предизвикателно:

— Е, и какво от това? Нима не можем да се опознаем по-добре?

Той само я погледна.

— Криеш ли нещо, Сойър? Някаква причина, поради която не искаш да се сближа с теб?

Думите й попаднаха право в целта. Досети се за това по изражението на лицето му, което успя да зърне, въпреки че той извърна главата си настрани. Сойър се престори, че наблюдава нещо в покритото със сняг поле.

— Какво криеш? — попита го.

— Нищо. Просто не искам… това да се случва. Погледна я право в очите, но ръцете му се движеха неспокойно напред-назад.

— До преди малко може би щеше да успееш да ме заблудиш.

— Не ме разбирай погрешно, Джори. Ти си красива жена. И аз не мога да не откликна. Всеки мъж би те пожелал в леглото си. Но не мога да ти дам нищо повече от това. А те познавам достатъчно добре, за да знам, че ще искаш повече.

— Не, ти въобще не ме познаваш — отговори тя, макар да знаеше, че той казва истината. — Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че никога не съм искала да се получават усложнения.

— Досега — каза й простичко и тя беше силно ядосана от арогантността в това твърдение. И все пак то отговаряше на истината.

— Не се ласкай, Сойър — каза остро Джори и се обърна да си върви.

Той я хвана за раменете. Следващите думи произнесе със съвсем различен тон.

— Джори, почакай — каза меко, почти нежно. — Моля те, почакай.

Тя спря, но не се обърна.

— Аз също го искам. Това, което искаш и ти.

— Ти не знаеш какво искам аз…

— Не — прекъсна я той. — Знам. Чувствам го, когато те целувам. В миговете преди целувката и миговете след нея. И двамата го искаме. Но не може да стане. И не бива да става. Не мога да ти кажа защо.

— Защото не знаеш?

— Не, защото не мога да ти кажа. Съжалявам. Тя бавно се обърна с лице към него. По очите му разбра, че говори искрено. Видя в тях и болка.

— Какво има? — Шепнеше толкова тихо, че гласът й едва се чуваше. — Моля те, Сойър, каквото и да е то, можеш…

— Не — отговори той. — Не. Не мога. И така, предполагам, че си права, Джори. Крия нещо. Но не така, както ти се струва на теб.

— А аз не знам какво да мисля за теб. — Тя изучаваше лицето му. — Ти не си опасен. Това поне знам. Не си опасен по начина, по който те си мислят.

— Кой?

— Цялото проклето село. Предупредиха ме да внимавам с теб. Да стоя на разстояние.

Той обмисли чутото и кимна.

— По-добре, че мислят така — каза загадъчно. — И не съм изненадан. Но… Ти не си се вслушала в предупрежденията.

— Не.

— Защо?

Тя вирна брадичка.

— Не обичам да ми нареждат какво да правя. Предпочитам сама да си вадя заключенията.

Той се усмихна.

— Значи винаги се бунтуваш.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Когато бях дете и идвах тук през лятото, баба непрекъснато ме предупреждаваше за езерото сред гората. То не е далеч оттук и е в земите на дядо. Виждал ли си го?

Той поклати глава. Искаше да му каже, че някой ден ще го заведе там, но това щеше да прозвучи така, като че ли планира нова среща с него. Като че ли мисли, че те двамата имат бъдеще. Затова замълча, защото всъщност не мислеше така.

— С дядо често ходехме да ловим риба там. То беше едно от любимите ни места, знаеш ли? Но баба винаги ми казваше, че езерото е опасно. Че ако някога отида там сама и падна във водата, никой няма да ме намери и никой няма да разбере какво се е случило с мен. Като че ли водата ще ме погълне, разбираш ли?

В очите му се мярна черна сянка, но изчезна толкова бързо, че тя не успя да му зададе никакви въпроси. Джори прочисти гърлото си и се втренчи в далечните дървета, които бележеха границата на гората и скриваха от погледа им езерото.

— Но аз често ходех там, въпреки предупрежденията на баба, съвсем сама. Прокрадвах се през гората през следобедите, когато дядо беше зает с документите, които все покриваха бюрото в кабинета му. Баба обикновено не се виждаше никъде и аз изтичвах до любимото си място. Винаги изпитвах малко страх. Заради приказките на баба. Гледах водата и тя ми се струваше черна, мрачна и страшна. И тогава един ден, сив и мрачен ден, вървях по едно повалено дърво досами водата и паднах в нея.

— И какво се случи?

— Падането ме свари неподготвена. Водата наистина беше дълбока. Стори ми се, че покрива главата ми. Но стъпих на крака, оттласнах се и потърсих въздух… И… всичко беше наред. На мен ми беше топло, бях покрита с пот, а водата беше така освежаваща, чиста и красива. Започнах да плувам. И водата не ме погълна, както предричаше баба.

Тя срещна погледа му и видя, че я наблюдава внимателно. Зачуди се защо му разказва тази история. Пожела да не беше го правила.

— Понякога, когато хората те предупреждават, имат основателна причина за това, Джори.

Тя сви рамене.

— А понякога нямат. Не се страхувам от теб, Сойър. Ако това имаш предвид.

Не, тя не се страхуваше от него. Страхуваше се само от чувствата, които той предизвикваше в нея… Страхуваше се от желанията, които той извикваше…

— Трябва да се прибирам у дома — каза тя внезапно. Думите й прозвучаха рязко.

— Не искаш ли да влезеш вътре с мен?

Изненадана, тя вдигна поглед към него. Видя, че той се досети за хода на мислите й, и това го ядоса.

— За да разгледаш къщата и отвътре, това имам предвид.

Тя погледна огромното каменно имение и поклати глава.

— Не, благодаря. Не още. Отвън изглежда съвсем същото. Засега искам да го запазя в спомените си каквото беше преди.

— В това има смисъл. Но ако промениш решението си…

— Може би ще го променя.

— Значи ще те видя пак, Джори.

— Може би.

Той леко смръщи вежди.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че не живея наблизо. Дошла съм само да разгледам къщата. Рано или късно, ще се върна в Ню Йорк.

Той като че ли се поколеба, но все пак каза:

— Това може би е най-доброто, което можеш да направиш.

Силно изненадана, тя извади ключовете от джоба си, завъртя се на пети и подхвърли през рамо:

— Довиждане, Сойър.

 

 

Ако Джори се върне в Ню Йорк, ще бъде в безопасност. А това единствено имаше значение за Сойър. Беше сигурен, че каквото и да я заплашваше, опасността съществуваше само тук, в Близърд Бей. А може би все пак грешеше. Може би през последните няколко месеца чувствата му са се объркали и той вече започва да си фантазира. Като например снощи — когато беше така сигурен, че ще се случи нещо лошо. Когато беше чул воя на сирените в далечината, стомахът му се беше свил на топка. Беше сигурен, че Джори се е срещнала със злата си съдба. А после, като по чудо, тя се беше озовала пред дома му. Стоеше пред него. Беше дошла при него, сякаш знаеше, че той мисли за нея. Ето защо се беше забравил и я беше взел в прегръдките си, беше я целунал, воден от страстта, която беше усетил в ответната й реакция. Беше напрегнал волята си, за да не вдигне крехкото й тяло на ръце и да я отнесе нагоре по стълбите, право в леглото си.

А сега, седнал на дивана, за да събуе ботушите си, той втренчи поглед в леглото. Чаршафите бяха в безпорядък заради прекараната неспокойна нощ. Представи си как лежи до Джори, как най-после чувства голото й тяло до своето. Извърна очи и се зае със събуването на ботушите и двата чифта мокри чорапи. Извади от чекмеджето сухи чорапи и се изправи. Реши да си свари супа. Не беше ял нищо през целия ден. Тъкмо вървеше към кухнята, когато далечен шум привлече вниманието му.

Сирени. Отново. Джори. Не! Тя току-що си беше тръгнала оттук, не бяха изминали и пет минути. Не можеше всеки път, когато чуе вой на сирени, да си представя, че се е случило нещо с нея. И все пак…

Джори спря колата на пътя и втренчи поглед. Падащият сняг й пречеше да вижда ясно пред себе си. Като че ли отпред имаше множество червени светлини. Помисли, че е станала катастрофа. А после осъзна, че това е къщата, покрай която беше минала преди малко. Къщата, пред която бяха спрели полицаите и на чийто праг една жена размахваше ръце. Очевидно, наистина се беше случило нещо. Сега отпред бяха спрели няколко полицейски коли. Буквално бяха блокирали пътя.

Тя бавно подкара колата и стигна до задръстването. Един полицай й правеше знаци да продължи, като заобиколи полицейските коли. Тя спусна прозорчето и показа глава навън.

— Случило ли се е нещо, полицай? — попита глупаво, загледана в движението около къщата. Жената, която беше видяла преди, вече не беше на прага, но на поляната имаше няколко полицая, а друг полицай държеше входната врата отворена.

„Очевидно нещо се е случило, идиотка такава. Тези полицаи сигурно не са дошли на гости.“

Полицаят не обърна внимание на въпроса й. Все едно че не беше го чул. Каза само:

— Моля ви, карайте бавно, госпожо. Пътят е заледен.

Тя затвори прозорчето, защото въздухът навън беше много студен, и продължи. Гледаше неспокойно в огледалото за обратно виждане как къщата остава зад нея. Мислите й се върнаха към Сойър — нещо, което безуспешно се опитваше да предотврати още откакто се беше разделила с него. Изруга тихичко и пусна радиото, за да не мисли повече за него. Потърси и намери любимата си музика и започна тихичко да си пее. После по-високо и по-високо. Като че ли и пет пари не даваше за останалия свят.