Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (4)

Глава 4

— Хей? Има ли някой тук?

Сойър застина, като чу гласа, който долетя откъм входа на гаража. Вече познат глас…

Беше сигурен, че там е застанала Джори Мадок. Видът й беше такъв, че дъхът му спираше. Ясно изпъкваше в рамката на вратата с белия сняг и синьото небе като фон зад нея. Беше облечена в светлосини дънки, смешни ботуши с високи токове, огромен червен пуловер и червена барета, кацнала малко накриво върху черните й къдри. Бузите й се бяха зачервили от студа. Контурите на устните й бяха ясно очертани, а цветът на червилото беше същият като на пуловера. Беше преметнала кафява кожена чанта през рамо — скъпа, голяма чанта, която една забързана бизнес дама би носила по улиците на Манхатън. Не беше подходяща за тази част на страната, нито за зимното мъртвило, което царуваше в селото.

Тя принадлежеше на града. Не на това място, където дебнеше опасността. Защо не си беше останала в града?

— Хей? — извика отново тя. И премигна с дългите си черни мигли, за да привикне с полумрака в гаража.

Сойър възвърна гласа си и извика:

— Здравейте! — Като че ли тя беше най-обикновен клиент.

Той се беше навел и работеше под отворения капак на колата. Бавно се изправи и потърси в джоба си парцал да избърше ръцете си. Тя направи няколко крачки навътре, като все още държеше вратата отворена с едната си ръка. Очевидно не бързаше да се скрие от улицата. Може би й се струваше, че външният свят, до известна степен, й предлага закрила. От него? Дали тя го чувстваше като вид заплаха?

— Просто се чудех дали вече сте поправили колата ми? — каза тя.

— Всъщност, трябваше ми една част. Ще бъда тук и утре. Така че…

— Добре…

Тя направи пауза, за да прочисти гърлото си. Както беше направил и той.

— Какво не беше наред с колата? — попита тя, а той придоби чувството, че тя никак не се интересува от подробностите. Просто се опитваше да завърже разговор, да разпръсне неловкостта и напрежението, които се бяха настанили в пространството помежду им.

„Но защо би била напрегната?“ — запита се той. Причината той да се чувства напрегнат беше очевидна. Знаеше нещо за нея — нещо тъмно, ужасно, от което тя не можеше да избяга… А тя го привличаше неудържимо — това беше неоспорим факт. Сойър го призна неохотно само защото не можеше да го отрече. Ето, тя беше тук, пред него, и сърцето биеше така лудо в гърдите му, че дори тя можеше да го чуе.

Запита се дали колебанието й е причинено от някакво предчувствие за опасност, или от влечението, което тя изпитва към него. Вероятно се съпротивляваше на привличането също така ожесточено, както и той.

Сойър започна да говори. Описа й в най-големи подробности, като използва много технически термини, какво точно не е наред с колата й. Тя го слушаше внимателно. Или поне се преструваше, че го слуша. Не сваляше поглед от лицето му. Главата й беше леко наклонена. Често-често кимаше, като че ли да покаже, че разбира онова, което й говори.

Най-накрая, той спря да говори. Джори си пое дълбоко дъх и удари длани в бедрата си.

— Е, всичко звучи много сложно, но щом може да се оправи…

— Може.

— Добре.

— Не е трябвало да идвате чак дотук, за да разберете това. Щях да ви позвъня и да ви обясня. И това беше самата истина. Той все отлагаше обаждането, защото не гореше от желание да поднови контактите си с жената, която вече четирийсет и осем часа не му излизаше от ума.

— Няма нищо. Не можех да остана затворена нито минута повече. — След малко ще се срещна с Гретхен за обяд и…

— Гретхен?

— Екхард. Тя е собственичката на „Хотел 1890“.

— Знам за кого говорите. Не знаех обаче, че се познавате толкова добре, че се срещате за обяд.

— Познаваме се от години. Както и да е, реших да запълня времето си с разходка и да поразгледам селото. Минавах оттук, така че…

Той кимна. После каза:

— Разглеждате местните забележителности?

— Може и така да се каже.

— Няма много неща, които да се видят, нали?

Тя сви рамене.

— Зависи от гледната точка. Прекарвах много време тук, когато бях дете. Така че за мен има много интересни места. Любопитна съм до каква степен са се променили нещата. И какво е останало непроменено.

— Прекарвали сте много време тук преди?

— Дядо ми имаше им… къща. Извън селото, на „Фийлдстоун Роуд“. Всяко лято му идвах на гости.

— Аз живея на „Фийлдстоун Роуд“.

Беше проговорил, преди да осъзнае какво прави. Беше дал информация за себе си на една напълно непозната жена. Какво му ставаше? През последните няколко месеца се беше научил да не издава подробности за личния си живот, за да не би някой в Близърд Бей да си помисли, че той не е това, за което се представя.

— На кой номер? — попита тя, като вдигна изписаните си вежди нагоре.

— Ами, къщата е разделена на апартаменти.

— Така ли?

Виждаше как умът й усилено работи, и се запита дали… Не. Би било прекалено голямо съвпадение.

— Всъщност точно там няма къщи, които са разделени на апартаменти — каза тя. — Там има само летни имения. Но съвсем наскоро научих, че са разделили имението на дядо на апартаменти, преди да го продадат. Да си кажа честно, от това ме заболя.

Той я гледаше безмълвно, а умът му трескаво работеше.

— В коя къща живеете? — настоя тя. — Да не би в едно огромно каменно имение на три етажа, обградено с веранда?

Думите й му отнеха дар словото. Да, само една къща на „Фийлдстоун Роуд“ отговаряше на описанието. Неговата. Значи той живееше в имението, в което тя беше живяла през лятото. Дали съвпадението можеше да обясни онова, което непрекъснато му се случваше още от пристигането му в селото?

— Това е къщата, нали, Сойър? Виждам по лицето ви — каза тя.

Не можеше да я излъже. Бавно кимна. В ушите му още звучеше ехото на гласа й, който беше произнесъл неговото име. Тя го беше произнесла с лекота, като чели бяха интимни приятели, а това противоречеше на факта, че всъщност са непознати. И все пак… Той живееше в нейната къща. Нещо го беше накарало да излезе в снежната буря, за да я намери. Не можеше да я изгони от ума си. Знаеше за нея някои неща… Неща, които нямаше откъде да знае, които не искаше да знае.

„Но това не ти се случва за първи път — напомни си той, като се опитваше да отхвърли странната връзка на нещата с Джори Мадок. Тези неща не са ти непознати. Ти знаеш…“

Споменът се опита да се върне в съзнанието му, но той, по навик, го прогони.

— Какво има? — попита Джори, като го наблюдаваше внимателно. — Добре ли сте?

— Да, чувствам се прекрасно. Просто… — Той разтри слепоочията си. — Просто…

— Просто оставихте мазни следи по цялото си лице — каза тя и леко се усмихна, когато в смущението си той прокара ръце и по бузите си.

— О… — Сведе поглед към мръсните си длани. — О, забравих. — Отново измъкна парцала от джоба си и започна да търка ръцете си.

— И така, вие живеете в къщата на дядо ми — каза тя и отново направи крачка напред. Този път остави вратата да се затвори зад нея. Улицата и снегът останаха навън.

Бяха съвсем сами, заедно, в тихия гараж. Той започна да върти парцала в ръцете си, търсейки чисто място, с което да изтрие лицето си. Тя направи още няколко крачки към него. Деляха ги само няколко сантиметра.

— Как изглежда? Къщата, искам да кажа. Отдавна се питам как ли изглежда тя сега. Запусната и разнебитена ли е? Има ли фенер на верандата? А стълбички, по които да се избяга в случай на пожар?

Той я погледна, заинтригуван въпреки нежеланието си.

— Не. Изглежда съвсем прилично.

— Съжалявам. — Тя отново се усмихна леко. — Непрекъснато си я представям като развалина. Сега там, в това много специално за мен място, живеят какви ли не непознати. Дядо се грижеше толкова добре за къщата…

Очите й гледаха замечтано, погледът й като че ли беше устремен някъде надалеч. Беше потънала в спомените си.

— Тя все още е в добро състояние, Джори — каза й Сойър нежно. — Собствениците се грижат добре за нея. Ако искаш, можеш да дойдеш да я видиш.

Неусетно беше преминал на „ти“. Започваше да я чувства близка. Думите му можеше да се приемат и като покана, затова в мига, в който ги изрече, той поиска да си ги вземе назад. Какво му ставаше? Нали трябваше да стои по-далеч от нея, не да я кани в дома си?

Нямаше защо да се тревожи. Тя бързо поклати глава. Мисълта да посети къщата не беше привлекателна за нея.

— Не. Не мога да го направя. Наистина не искам да видя къщата… Не и след толкова години. Искам да я запомня такава, каквато беше, когато дядо беше жив.

— Той е умрял? Тя кимна.

— През онова лято, когато навърших осемнайсет. Падна, поразен от инфаркт, докато ловяхме риба край езерото, което се намираше в неговите земи. В един момент ми показваше как да закача стръвта на кукичката, а в следващия беше мъртъв…

Той видя сълзи да проблясват в очите й. Изпита желание да я утеши. Без да помисли, протегна ръка да я докосне. После си спомни за мръсотията, която покриваше дланите му, и неохотно отдръпна ръката си. Но тя беше видяла движението и го погледна с благодарност. Дали беше благодарна, че е протегнал ръка към нея, или че я беше отдръпнал? Тя смръщи почти недоловимо вежди и каза:

— Все още имаш мръсотия навсякъде по лицето си. Ето…

Тя бръкна в огромната си кожена чанта, потършува малко из нея и измъкна носна кърпичка. Беше бяла, обточена с дантела — последното нещо, което очакваше да види у жена като Джори Мадок.

— Недей — каза й, когато тя пристъпи към него и протегна ръка към лицето му. — Ще я изцапаш с масло.

— Като че ли ме интересува — отвърна му безгрижно. — Имам стотици такива. Майка ми настояваше непрекъснато да нося със себе си чиста носна кърпичка. Така правели дамите, нали разбираш. — Тонът й беше подигравателен.

— А старите навици умират трудно?

Тя започна нежно да почиства дланта му и той напрегна всичките си сили, за да не трепне. Не искаше тя да знае как му влияе нежното й докосване, колко интимно му се струва то, макар пръстите й едва да докосваха кожата му.

— Да, старите навици умират трудно — повтори тя и кимна, като продължаваше да търка дланта му.

Движението й раздвижи въздуха и той долови уханието на парфюма й — свеж мирис, който му напомни за планински бриз. Беше изненадан. Не очакваше, че жена като Джори Мадок би могла да му напомни с нещо за природата — за боровите иглички, слънчевата светлина и вятъра. Тя беше нюйоркчанка. Безразсъдна и модерна. Не подхождаше на това място, на това затънтено селце. Беше като чер хайвер на индианска гощавка. „А какво ще кажеш за себе си? — нашепна му някакъв вътрешен глас. — Къде е твоето място? Ти самият си външен човек тук. По-чужд си на това място и от нея. Това селце е част от нейното минало.“

— Защо си се върнала тук? — чу се да пита.

Настъпи тишина. Ръката й престана да се движи. Застина на слепоочието му. Той леко се отдръпна назад и вида, че тя силно стиска носната кърпичка, като изпаднала в безизходно положение. Лицето й издаваше недоумение.

— Не знам — каза след дълго мълчание. — Да ти кажа истината, просто не знам. Странно. Просто изпитах нужда да се върна тук.

Сойър се опита да отмести погледа си, но не можа. Гледаше надолу, към нейното лице, очарован от замисленото изражение на очите й. Тя като че ли беше забравила за присъствието му, докато той чувстваше нейното с цялото си тяло.

После погледът й се промени и се срещна с неговия. Чу я как сдържа дъха си. Знаеше, че тя изпитва същото. Че също усеща необузданото привличане между тях. Че също е подтикната да направи нещо, и то бързо. Знаеше, че ако се осмели да се помръдне, дори да си поеме дъх или да премигне, ще се поддаде на изкушението, което го владее.

Остана неподвижен дотогава, докогато успя. После изведнъж се наведе. Огромното му тяло като че ли покри нейното. Постави големите си длани на тила й, като вплете пръстите си в гъстите къдрици. Наведе главата й така, че нежната й шия се изви в дъга, а червената барета падна на пода. Остана така, загледан в очите й. И двамата знаеха какво ще последва. Тя не се отдръпна. Дори не притвори клепачи — това нежно движение, издаващо чисто женско предусещане на целувката.

Устата му хищно завладя нейната. Тя му отговори с готовност. Все едно че сама беше пожелала и дори предизвикала целувката. Устните й се разтвориха, ръцете й бързо се сключиха около врата му, пръстите й нежно погалиха голата кожа. Притисна го към себе си. Когато той задълбочи целувката, като пъхна езика си чак зад зъбите й, за да погали влажната вътрешност на устата й, тя тихо изстена от удоволствие.

Той беше изгубен, изгубен. Не можеше да мисли съзнателно. Можеше само да чувства. Беше опиянен, защото най-после беше притиснал в обятията си тази забранена му жена. Отлепи устните си от нейните и ги плъзна по шията й. Спря в меката туптяща падинка между ключиците й. Отмести мекия кашмирен пуловер, за да погали по-добре нежната й кожа. Тя простена името му. И тогава действителността се спусна отгоре му. И грубо разпръсна очарованието на момента.

— Сойър…

Сойър. Да. Истината достигна съзнанието му, сковаваща и неприятна като студен душ. За нея той беше Сойър Хаулънд, както и за всички жители на това забравено от Бога място. Той имаше мисия тук, мисия, която изискваше концентрирането му. Не можеше да позволи нещо да отвлече вниманието му. Не можеше да позволи на никого, дори на нея, да проникне във внимателно обмисления му живот. Рязко изправи глава, видя изненадата, изписана на лицето й. Тялото й беше застинало в ръцете му. Но тя бързо се съвзе и се отдръпна, преди той да я пусне.

— Не трябваше да правим това — каза тя с леден глас.

— Да — съгласи се той, — не биваше.

— Радвам се, че мислиш като мен.

Той кимна. Джори гледаше право в очите му. Брадичката й беше предизвикателно вдигната нагоре. В зелените й очи нямаше съжаление, нито разкаяние. Държеше се смело, но само преди няколко мига беше видял колко е уязвима — тогава, когато тя беше отстъпила пред страстта му.

Той се поправи. Не беше отстъпила. Устните й се бяха устремили към него. Джори Мадок не беше девственица, която безпомощно се подчинява на развратните желания на мъжете. Беше дала и беше получила удоволствие, също като него. И все пак той беше усетил, че е уязвима. Ако не на плътско равнище, то на емоционално. Тя имаше нужди. Нужди, които може би той беше в състояние да задоволи. Отново, също както при последната им среща, той почувства силно желание да я защити. Не можеше да позволи и тя да се превърне в жертва на мрачната съдба, която я чака в Близърд Бей. От него зависеше спасението й, защото само той знаеше съдбата й. „Защото преди не успя. Това е вторият ти шанс“ — помисли си той. Почти незабавно изпита необяснимо смущение. А после мислите му станаха кристалночисти и той проумя истината. Онази жена не беше Джори. Не, Джори още беше жива, застанала пред него. Рошавата коса и размазаното червило бяха единствените доказателства за страстта, която ги беше завладяла преди малко. Не беше късно да спаси Джори. Можеше да опита. Щеше да опита. Лесно беше да вземе такова решение. Защото единствената друга алтернатива беше да седи със скръстени ръце и да гледа как тази изящна и привлекателна жена върви сляпо към смъртта си.

Няма гаранция, че ще успееш да я спасиш.

И все пак, трябваше да се опита. Но нямаше да й позволи да се намеси в живота му. Нямаше да й даде никаква информация за себе си. И нямаше да се влюби в нея. Защото, когато обичаш някого, поставяш твърде много на карта. А Сойър Хаулънд знаеше — от горчив опит — че не бива да поема такъв риск.

Закусвалнята на „Франт стрийт“ беше съвсем празна, когато Джори пристъпи вътре. Това много я изненада и Джори се запита дали нещо не е наред. После си спомни, че никога не е влизала тук, освен в разгара на сезона. Тогава, през лятото, тук нямаше къде да падне игла. Чак на улицата имаше тълпа, която чакаше да се освободи някоя маса. Така и беше през последния август, когато Джори беше дошла тук.

Но днес само един полицай седеше на пластмасов стол до тезгяха. И само една маса беше заета — най-отдалечената от вратата. Тръгна натам, за да поздрави приятелката си. Видя, че Гретхен не е сама. На гвоздея, забит в стената над масата, висеше мъжко палто. Да, точно когато Джори стигна до масата, Карл се появи откъм тоалетните.

— Надявам се, нямаш нищо против и Карл да седне при нас — каза Гретхен. — Той има обедна почивка и аз го поканих.

— Няма проблеми. Здравей, Карл — каза Джори весело, като умело прикри разочарованието си.

Не че не харесваше приятеля на Гретхен. Обаче нещо в него й пречеше да го приеме безрезервно. Може би просто защото той беше много по-възрастен от тях. А може би защото тя не харесваше предупрежденията, които той й беше отправил по повод Сойър Хаулънд.

„Не — каза си тя, — това би било смешно. Ти харесваш Карл. По всяко друго време ще се радваш на компанията му. Колкото сте повече, толкова по-весело ще бъде.“

Но точно днес, след случилото се между нея и Сойър, тя не беше в настроение да прави усилия, за да води принуден разговор, както обикновено се налага да правим в компанията на човек, когото не познаваме добре.

— Нямаш ли палто? — попита я Карл, като огледа червения й пуловер, докато тя заемаше мястото срещу Гретхен.

Той леко се поколеба, а после седна на пейката до Гретхен. На Джори й хрумна, че може би е заела мястото, на което е имал намерение да седне. Предположи, че това не би било странно, като се има предвид, че Гретхен беше доста пълна и до нея нямаше достатъчно място за едър мъж като Карл. И все пак…

— Сигурно си премръзнала — каза Карл, като отново хвърли многозначителен поглед към пуловера й. И тя си спомни, че я беше попитал за палтото й.

— Отдолу имам топли дрехи — каза тя. — А и навън не е толкова студено. Снегът се топи.

— Достатъчно студено е, за да се зачервят така силно бузите ти — каза Карл, поглеждайки я косо. — Като че ли се изчервяваш. Очарователна си.

— Къде е шапката ти? — попита я Гретхен. — Не си ли сложи шапка, когато излезе от къщи?

Ръката на Джори се стрелна към косата. Някак като на сън си спомни, че баретата беше паднала, когато Сойър я беше грабнал в прегръдките си. Бузите й пламнаха. Запита се дали Карл и Гретхен могат да усетят какво е преживяла. Без съмнение, щяха да бъдат ужасени, като се има предвид отношението им към Сойър. Независимо от техните опасения, Джори беше решила, че няма причина да го подозира в каквото и да било. Докато разговаряше с него в гаража, докато му разказваше за дядо си и за миналото, вътрешното й чувство й беше подсказало, че в него няма нищо зловещо.

Беше се почувствала малко неудобно в мига, когато той внезапно беше престанал да я целува и й беше казал, че трябва да се върне към работата си. Всъщност тя почти му беше благодарна, че прекъсна ласките им и ги върна към действителността. Би трябвало самата тя да го направи. Но не беше го направила.

Фактът, че той го беше направил, не означаваше непременно, че тя трябва да изпитва съмнения по отношение на характера му. Странно беше, че може да включва и изключва чувствата си като по команда, като газова запалка. Странно беше, че в един момент може да я люби с устата, езика и ръцете си, а в следващия хладнокръвно да се върне към работата си. Но това не означаваше, че е лош по характер.

„Е, ние сме непознати — нашепна вътрешният й глас. — Едва се запознахме. Не знаем почти нищо един за друг.“ Но защо й беше невъзможно да разсъждава така, когато се намира в прегръдките му? Защо…

— Джори?

— Мм?

— Шапката ти? — каза Гретхен с тон, който подсказа на Джори, че е пропуснала няколко реплики.

— О, шапката ми. Сигурно е паднала, докато съм идвала насам — каза Джори, като внимаваше да не погледне през прозореца към абсолютно спокойния следобед.

Чувстваше погледите им върху себе си. Знаеше, че и Гретхен, и Карл, се чудят в какво се е забъркала. За да не им остави време да си задават въпроси, тя протегна ръка към папките с менюто, които бяха подпрени на стената.

— Трябва да поръчаме. Умирам от глад. Подаде им две папки с менюто и разтвори третата. — Какво приготвят добре тук?

— Всичко — каза Гретхен. — Все същото си е, както винаги.

— Все пак, най-вкусна е рибата тон — плахо предложи Карл.

— Ще го имам предвид — каза Джори, мило усмихната.

Мразеше рибата тон. Опита се да се съсредоточи върху менюто, внимателно разгледа списъка на бургерите и сандвичите. Упорито се опитваше да намери нещо ново, нещо, което не е яла тук, като например мариновани миди или говеждо „Уелингтън“.

Спомни си първия път, когато беше дошла тук още като дете. Спомни си колко изненадана беше от разликата в храната, която се сервираше тук и в Ню Йорк. В нюйоркските ресторанти менюто се състоеше от около дванайсет страници и съдържаше блюда от различни страни. Имаше храни с екзотичен вкус. Обикновено на обяд се консумираха пет блюда. Но тук, в закусвалнята на Близърд Бей, имаше салата от яйца, руло „Стефани“, пай с боровинков пълнеж — все същите неща, които имаше и преди десет години. В това имаше нещо успокояващо, както и в познатата усмивка на Мей, който дойде да вземе поръчката им.

— Джори Мадок! — възкликна тя. Белите вежди се стрелнаха към белите къдрици. — Върнала си се отново! Каква чудесна изненада. Колко дълго ще останеш?

— Не съм сигурна. — Може би седмица.

Изведнъж мисълта за заминаване й се стори отблъскваща. Нямаше нито при кого, нито при какво да се върне в Ню Йорк.

„Това не е вярно. Имаш татко си, апартамента си и приятелите си…“

Но баща й, въпреки че я обожаваше, беше погълнат от бизнеса си. Както „винаги.“

Наново обзаведеният й апартамент, на върха на висока сграда, която имаше изключителен портиер, беше прекрасен. От него се разкриваше чудесна панорамна гледка към хоризонта и реката. Но тя не го чувстваше като свой дом. Не повече от безупречните жилища, които родителите й бяха наемали през годините.

Колкото до приятелите й, тя се движеше в различни среди и имаше широки социални контакти. В календара й имаше много кръгчета, които отбелязваха откриване на изложби, посещения на нощни клубове, безброй партита. Но нищо от това не й липсваше. Не още.

Предполагаше, че след седмица в пустия Близърд Бей тя ще копнее за Манхатън. Но приключението в малкото селце беше още интересно, ново преживяване… А тук беше и Сойър. Сойър Хаулънд, който не би трябвало да има нищо общо с дължината на престоя й в това отдалечено, покрито със сняг, селце, но чието присъствие в него бързо придобиваше значение.

— И така, какво бихте желали? — попита Мей и прибра папките с менюто.

„Какво бих искала? Бих искала Сойър Хаулънд да ме вземе в силните си ръце, да ме притисне към широките си гърди и да ме занесе до леглото си. Искам да ме положи на него и нежно да ме освободи от дрехите ми, да съблече собствените си дрехи и да довърши онова, което започна.“

 

 

До вечерта снегът почти се беше стопил. Само тук-таме беше останала кална киша, която обещаваше да изчезне до сутринта. Синоптиците твърдяха, че температурите ще се покачат.

Джори почувства разочарование, когато, преди да се пъхне в леглото, погледна към света, който отново беше сиво-зелен. Вслуша се в равномерното капене на топящия се сняг от стрехите и се запита дали отново ще завали сняг, докато тя е тук. Надяваше се, че да.

Снежната виелица беше ново преживяване за нея, а също така и реакцията на местните хора. Ню Йорк щеше да бъде напълно парализиран при подобни обстоятелства, но хората от селото почистваха снега и продължаваха, не спираха да се движат.

„Е, селото неслучайно се казва Близърд Бей — Заливът на бурите“ — припомни си Джори, спусна пердето и се сгуши в леглото. Протегна ръка да угаси нощната лампа и замръзна. Беше сигурна, че чу стъпки пред вратата на стаята си. Стъпките не приличаха на стъпките на човек, който си върви просто ей така по коридора. Като че ли някой я дебнеше от другата страна на вратата.

Беше почти полунощ. А Гретхен още не се беше върнала. Двамата с Карл бяха отишли на късната прожекция в киното. Съвсем тихо, Джори стана и прекоси късото разстояние до вратата. Нямаше ключалка. Досега този факт не я беше тревожил. А сега, докато поставяше ръка на дръжка, се запита как тя, типичната градска жителка, се е съгласила да спи в стая, чиято врата няма ключалка. С бързо и рязко движение, тя сграбчи дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нададе писък при вида на мъжа, който стоеше в коридора. Той се обърна към нея. Беше изненадан, както и тя. Беше възрастен човек, може би в началото на седемдесетте, съвсем белокос, с набръчкана кожа и очила с дебели стъкла. На кръста му висеше чантичка с инструменти. В ръката си носеше джобно фенерче.

Това сигурно беше чичото на Гретхен — Роланд. Джори все още не го беше срещала, но знаеше, че стаята му се намира на третия етаж и че той поправя всичко в къщата. Но защо се промъкваше край стаята й посред нощ?

— Какво правите тук? — попита Джори, макар да беше очевидно.

Сменяше една от крушките в коридора. Тази, която се намираше най-близо до нейната стая. По-рано през деня беше забелязала, че крушката е изгоряла и че той вече е махнал абажура, за да свърши работата докрай по-късно.

Мъжът не отговори, само я погледна и поклати глава. Продължи работата си. Джори го гледа известно време, силно изненадана. После, защото не знаеше какво друго може да направи, влезе в стаята си и затвори вратата. Остана облегната на нея за миг. Сърцето й още биеше силно поради преживяния страх.

После тя се огледа, за да намери нещо, с което да подпре вратата. Щом не можеше да се заключи, можеше поне да направи достъпа в стаята по-труден. Така никой нямаше да успее да… Какво? Да я убие, така както бяха заклали туристката миналото лято. Каза си, че не бива да позволява на въображението си да препуска твърде свободно. Само защото чичото на Гретхен я беше уплашил…

Но кой не би се уплашил, ако открие, че някой дебне от другата страна на вратата в този късен час? Защо досега не беше виждала чичото, който живееше в къщата? Защо той сменя крушката през нощта, когато може да го направи и през деня? И защо не й беше отговорил, когато го беше попитала какво прави?

Джори реши, че в чичото на Гретхен има нещо съмнително, и си отбеляза наум да поговори утре с Гретхен. Тя почака и след няколко минути го чу да се отдалечава по коридора. После премести единствения стол в стаята и подпря с него вратата така, както беше виждала хората да правят по филмите. Струваше й се, че тази мярка е крайно неефективна. Може би защото столът беше тапициран, а може би защото облегалката му беше извита. Тя все пак го остави там и сложи върху седалката два куфара за по-голяма тежест. Реши, че ако някой се опита да се промъкне, докато тя спи, нещата ще паднат с трясък на пода и ще я събудят.

Когато Джори най-после си легна, като остави лампата включена, привлекателният русокос механик беше последното нещо, за което си помисли. Въпреки това тя го сънува. Жив, еротичен сън, в който те двамата със Сойър лежаха голи в снега, който, странно, никак не беше студен. Всъщност той беше топъл и мек като пухено легло. Сойър правеше с нея всичко онова, което тя си пожела сутринта при страстната им целувка. Сънят беше толкова истински, толкова завладяващ, че когато Джори се събуди в малките часове на деня, беше изпотена, тялото й се извиваше неспокойно, а въздухът не й достигаше. Беше забравила за мъжа в коридора и проклетия стол, който беше заложила до вратата.

За момента беше забравила всичко, освен съблазнителния загадъчен мъж, който беше успял да проникне до подсъзнанието й и да я накара да трепери при мисълта, че утре отново ще го види.

* * *