Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (13)

Глава 13

Сойър спря колата пред къщата на Гретхен. За миг остана загледан в нея, преди да изключи мотора и да отвори вратата. Тъкмо щеше да слезе, когато чу рев на мотор съвсем наблизо. Миг по-късно видя познатия „Рейндж Роувър“ да излиза от алеята, която опасваше къщата. Колата зави рязко и излезе на главната улица. Зад кормилото седеше Джори. Той изскочи от колата и бясно замаха с ръце. Тя или не го видя, или не му обърна внимание. „Рейндж Роувърът“ продължи да се отдалечава. Изчезна с рев надолу по улицата и зави зад ъгъла. Гумите изсвистяха. Сойър тръшна вратата на колата и завъртя ключа. Моторът отказа.

— По дяволите! — изруга той и отново превъртя ключа. — Хайде! Хайде!

Този път колата запали. Той се втурна след Джори. Закъде се беше разбързала така? И защо беше толкова разсеяна?

„Очевидно е чула новината“. Той самият беше научил само преди няколко минути, докато слушаше новините по местната радиостанция. „Прекъсваме програмата, за да ви запознаем с последните новини — беше казал говорителят насред сингъла на Марая Кери. — В Близърд Бей е станало трето брутално убийство…“ Той видя „Рейндж Роувъра“ далеч пред себе си да спира на пресечката с главното шосе. Светофарът светна зелено и Джори рязко потегли. Беше се отправила извън града. Сойър продължи да я следва. Отбеляза, че тя превишава разрешената скорост с около двайсет мили в час. Според него, не беше погледнала нито веднъж в огледалото за обратно виждане и не беше забелязала следващата я кола. Той изчака да излязат от селото и да навлязат в двупосочната магистрала, която излизаше на северното шосе. Тогава увеличи скоростта, настигна я и натисна силно клаксона. Видя, че тя обърна глава и погледна в огледалото. Обаче не реагира — нито намали, нито увеличи скоростта. Той отново натисна клаксона и размаха ръце, за да я накара да спре. Тя отново не реагира. Опитваше се да му избяга. И точно тогава стоповете й светнаха. Беше ударила спирачките. Отби колата встрани от пътя и спря. Сойър веднага стори същото. Отвори вратата и изскочи навън. Затича се през топящия се сняг, защото се страхуваше, че тя може да промени намерението си. Не го направи, но и не слезе от колата. Когато стигна до мястото на шофьора, той видя, че е свалила прозорчето до средата и го гледа с досада.

— Какво искаш? — попита го, щом се приближи достатъчно, за да я чуе.

— Искам да се уверя, че си добре.

— Защо?

Той усети студенината в гласа й, видя недоверието в погледа й и се запита дали не е направил грешка. Може би трябваше да я остави да си замине, да отиде там, закъдето беше тръгнала. Но вече беше прекалено късно. Вече беше тук. Чакаше и той трябваше да отговори на въпроса й.

— Непрекъснато се тревожа за теб още от момента, когато се разделихме снощи, Джори — каза тихо.

— Е, не се тревожи повече — отговори му остро. — Ще се радваш да узнаеш, че напускам селото. Точно както ме посъветва.

Тонът й беше саркастичен, но той забеляза, че видът й е измъчен. Ръцете й стискаха кормилото толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Значи си чула — каза той, като се бореше с желанието да я докосне. — Добре ли си?

— Чула съм какво?

Изненадата й беше съвсем искрена. Щом не знаеше, защо бягаше така, като че ли я гони самият дявол? Защо бързаше да си замине оттук?

— Да съм чула за какво, Сойър? — повтори тя.

— За убийството. Станало е или късно снощи, или рано тази сутрин.

— Какво? Кой…

— Съжалявам, Джори! — Този път се престраши и нежно погали ръката й. — Знам, че бяхте приятелки…

— Кой? — попита тя отново с дрезгав глас. — Кой е убит?

— Ейдриън Вон Дигън.

 

 

Джори го погледна недоумяващо. Ейдриън? Мъртва? Не можеше да бъде.

— Но аз я видях снощи — каза тя. — В погребалната служба.

— Знам. Очевидно се е случило след това. Чистачката я намерила тази сутрин в дома й. Била е намушкана на много места, както и другите жертви.

— Намушкана? — Джори стисна здраво очи, а в съзнанието й изплува образът на чичо Роланд, седнал на леглото и стиснал в ръката си нож. — Намушкана с какво?

— Не знам. Чух новините по радиото. Не казаха с какво е било извършено убийството. Мислех, че знаеш и затова бързаш да се махнеш оттук.

— Не — каза Джори, като отчаяно се опитваше да подреди мислите си. — Не знаех. Господи. Ейдриън. Не мога да повярвам. Кловър, Ейдриън и…

Отвори очи и го погледна.

— И сестра ти — довърши тихо мисълта си, Сойър кимна. Остра болка разкриви красивите черти на лицето му.

— Казах ти, Джори. Тук, в селото, има маниак. Казах ти… можеше да бъдеш и ти.

— Знам. — Думите едва излизаха от устата й. Цялото й тяло трепереше.

— Тогава защо заминаваш? — попита я Сойър. — Щом не си знаела за смъртта на Ейдриън, какво те е накарало да бързаш така?

— Не бързам — излъга тя и се запита откога Сойър я следва.

— Бързаш. Видях колко рязко изскочи от алеята. Дори не се огледа, преди да излезеш на главното шосе. Бягаш от нещо, Джори.

— А не ти ли хрумна, че може би бягам от теб? — попита тя и го погледна право в очите. — Може би нямам търпение да се разделя с теб, Сойър.

Той сви рамене. Не сваляше поглед от лицето й. Разбра, че не й вярва. И най-после му каза истината.

— Заради чичото на Гретхен — каза бързо. — Чичо й Роланд. Видях го преди малко в стаята му… Държеше нож.

— Нож? — повтори Сойър. — Сигурна ли си?

— Напълно.

И тогава тя му разказа цялата история. Че чичо Роланд е бил в къщата на Кловър в нощта на убийството и че полицията се е опитала да го разпита, но безуспешно, И за начина, по който я беше пресрещнал в коридора пред стаята й. И за странните звуци, които беше издавал, и за начина, по който беше жестикулирал.

— Не знам какви бяха намеренията му — каза тя на Сойър. — Не знам дали искаше да ми причини зло, или просто се опитваше да ми каже нещо. Но когато го видях с ножа…

— И не си казала на никого за това? Тя поклати глава.

— Случи се точно преди да тръгна. Гретхен беше излязла. Мисля… че изпаднах в паника. Грабнах нещата си и избягах.

— И нямаш намерение да разкажеш на полицията за онова, което си видяла?

Тя се замисли.

— Всъщност въобще не съм се замисляла. Просто исках да се махна оттам, Сойър. От къщата и от селото.

— Джори, може би си видяла нещо, което може да помогне на разследването. Имаш задължения към…

— Знам, Сойър — прекъсна го тя. — Мислиш ли, че не го знам? Вече ти казах, изпаднах в паника. Не можех да разсъждавам трезво. Направо съм… съсипана.

Тя тежко въздъхна. Цялото й тяло затрепери. Изведнъж се почувства изтощена, уморена от всичко в Близърд Бей. Включително Сойър Хаулънд. Разбра, че ако той не беше я спрял, щеше да си замине, без дори да погледне назад. И когато стигнеше в Ню Йорк, щеше да остави всичко преживяно зад гърба си. И никога на никого нямаше да каже, че е видяла чичо Роланд с нож в ръка. Защото, все пак, какво ли доказваше това?

„О, хайде, Джори — чу тя вътрешния си глас. — Старецът държеше нож. Кухненски нож. В спалнята си.“

Но нали не го беше видяла да го използва. Не я беше заплашил с него. И все пак, Кловър… И сега Ейдриън… Тя си представи приятелката си, винаги безупречно облечена, с внимателно подредена коса. Не беше възможно Ейдриън да лежи там — студена, покрита с кръв. О, Господи. Тя погледна Сойър в лицето. Очакваше да види острия му поглед. Но в дълбоките му сини очи видя нещо, което не очакваше.

— Джори — каза той нежно, — ти преживя страшно много неща. И аз не ти помогнах, нали?

— Не се тревожи, Сойър. Добре съм. Остави ме да си замина оттук. Ще премисля нещата. Ще се обадя в полицията и ще им разкажа за чичо Роланд. Или ще се обадя на Гретхен и ще кажа първо на нея. Но не мога да го направя сега. Просто не мога. Трябва незабавно да се махна оттук. Имам нужда от време… — Тя отново въздъхна тежко. С изненада разбра, че по бузите й се стичат сълзи.

„Не плачи, Джори. Не бива да плачеш.“

Но не можеше да задържи сълзите. Беше изтощена. Намираше се пред емоционален срив.

— Не си в състояние да шофираш. — Сойър я гледаше загрижено как подсмърча и трие сълзите с опакото на ръката си.

— Но трябва. Трябва да се махна оттук. Не мога да се върна там, Сойър.

— Няма нужда да се връщаш там. Хайде. Ела у дома с мен за малко. Ще можеш да се съвземеш. Ще поговорим и за чичото на Гретхен.

— Точно сега не искам да говоря за това — каза тя и поклати глава. — Не мога да понеса всичко това. Не мога да го преживея. Ейдриън е мъртва. Две от моите приятелки. Какво става в това проклето село?

— Джори, ела у дома с мен — повтори Сойър, като отвори вратата на колата. — Ще се върнем с твоята кола. Моята можем да оставим тук. Ще се справя и без нея.

Тя го погледна, готова да изрази несъгласие. Но, незнайно защо, не го направи. Слезе от колата, заобиколи я и седна на мястото до шофьора. Остави го да я закара в дома си. В къщата, когато някога беше неин дом. Когато навлязоха в алеята, тя обърна глава и се загледа в полето, в гората, която криеше езерото, където двамата с дядо Мей ловяха риба. Езерото, до което той беше умрял. Езерото, за което баба й непрекъснато я предупреждаваше…

Изведнъж чу писък. Той остро прониза слуха й и за миг й се стори, че наистина го чува. Изненадана, обърна глава към Сойър и видя, че той нищо не е чул. Разбра, че въображението й й е изиграло шега. Писъкът съществуваше само във въображението й. Отново. Тя присви очи и обърна поглед към гората. Нима през онова далечно лято там се е случило нещо? Нещо друго, освен внезапната трагична смърт на дядо й? Нещо, което съществуваше в подсъзнанието й въпреки многото изминали години?

— Добре ли си, Джори? — попита я Сойър и рязко спря „Рейндж Роувъра“ пред стъпалата на верандата. Изключи двигателя.

— Не може ли просто да влезем вътре? — попита го тя и неспокойно отмести поглед от далечната борова гора.

* * *

— Има нещо, което искам да ти покажа — каза Сойър на Джори, когато отвори вратата на апартамента си.

— Какво е то?

— Нещо, което открих.

Тя първа пристъпи в стаята. Ръцете й бяха дълбоко пъхнати в предните джобове на дънките. Той се опита да не обръща внимание как впитите в плътта й дънки очертават извивката на ханша и бедрата й. Джори съблече коженото си яке и той видя, че е облечена в прекалено голям за нея пуловер. Никога досега не я беше виждал така небрежна. Обувките й бяха без токчета. Изглеждаше доста по-ниска. Но я намираше по-привлекателна така. По лицето й нямаше грим и изглеждаше по-млада и по-уязвима от всякога. Черните й къдрици бяха завързани отзад с червена панделка. Той изпита силно желание да протегне ръка и да погали с пръсти една къдрица, която непрекъснато се спускаше над бузата й.

— Какво е онова, което искаш да ми покажеш? — попита тя. Застана в средата на стаята с преметнато през ръка яке и се огледа наоколо.

Сойър прекоси стаята и отиде до библиотеката, взе от рафта плюшеното кученце, което беше намерил в тайното скривалище над камината. Вдигна го, за да може Джори да го огледа по-добре. Тя се задъха от вълнение.

— О, Боже мой! Минаха години, откакто аз… Къде го намери? — попита тя, отиде до него и протегна ръка да вземе играчката.

— В онзи шкаф. — Сойър придружи думите си с жест. — Има един рафт точно зад тухлата и…

— Знам — прекъсна го. — Там беше моето скривалище. В него държах дневника си. По времето, когато водех дневник.

Тя нежно притисна кученцето до бузата си и го погали с копнеж.

— Казва се Руди — каза тя на Сойър. — Дядо Мей ми го даде, когато бях малка. Нямах представа, какво се е случило с него. Предполагам, че съм го забравила в скривалището след смъртта на дядо… По онова време всичко в главата ми беше объркано заради погребението и продажбата на къщата…

Сойър кимна. Помисли си, че прилича на дете. Излъчваше сладка невинност, застанала там и притиснала лице до плюшената играчка. Искаше да я вземе в ръцете си и да я притисне до себе си така, както тя притискаше Руди — с копнеж, радост и болка.

— Как разбра, че е мое?

Той се поколеба. Искаше да й каже истината. За всичко. Но не го направи. Само сви рамене:

— Просто се досетих.

— Е, радвам се, че си намерил Руди. Ще го взема със себе си в Ню Йорк и ще го пазя. Може би някой ден ще го дам на моите…

Когато тя рязко прекъсна изречението по средата, той я попита:

— На твоите какво?

Джори поклати глава.

— Нищо. Щях само да кажа, че някой ден може би ще имам деца, на които да го дам. Това е всичко.

— О… Сигурен съм, че ще имаш.

Опита се да си представи Джори с дете… красиво дете, което много прилича на нея, с блестящи зелени очи и черни къдрици. С изненада разбра, че иска това дете да е и негово. Искаше това повече от всичко на света. Изпълни го толкова силен копнеж, че трябваше да положи неимоверни усилия, за да запази изражението на лицето си безстрастно, да запази разстоянието, което го делеше от Джори. А тя беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да докосне нежната й кожа… Тя въздъхна. Отлепи бузата си от кученцето, свали ръце и погледна Сойър. Той срещна погледа й и потърси подходящи думи.

— Трябва да се обадя на Гретхен — каза тя след малко. — Да й кажа за Ейдриън. И за чичо й. Нейно задължение е да отиде в полицията, не мислиш ли така?

— Ти си го видяла с нож в ръка, Джори — отговори й Сойър. — Не Гретхен.

— Но затова може би си има съвсем разумно обяснение — отбеляза Джори. — Може да го е използвал за… Не знам. Например да разреже някакъв плод.

— А видя ли плодове?

Тя поклати глава.

— Но това не означава…

— Не — съгласи се той. — Не означава. Помисли си за Роланд Екхард. Беше виждал един-два пъти стареца в селото. Беше изпитал съжаление към него. Местните деца му се подиграваха, имитираха жестовете му и звуците, които издаваше. Можеше ли Роланд Екхард да е убиец? Той ли. Боже, той ли беше убил Ребека? Сойър не искаше да вярва в това. Само защото човекът беше различен, само защото Джори беше видяла нож в ръката му, не означаваше, че той е убил Ребека и другите жени. Но какви други следи имаше? Сойър непрекъснато попадаше в задънена улица. Очевидно беше, че и с полицията е същото. За убийството на Кловър нямаше заподозрени. За убийството на Ейдриън — също.

„Може би просто трябва да се откажеш — помисли си Сойър. — Може би трябва да напуснеш това забравено от Бога село и да се върнеш в реалния за теб живот.“

Ако постъпеше така, нямаше да означава, че е длъжен да скъса с Джори. Можеше…

„Не. Ти се закле да не се влюбваш повече. В никого. Не и след…“

Сюзън. Сюзън Богиър. Тя също беше красива, красива колкото Джори, но по различен начин. Беше висока и стройна. Косата й беше медна на цвят, а очите — кафяви. Като Джори, и тя беше родена в богато семейство и живееше охолен живот. Беше най-малката дъщеря на съседите на Сойър, с няколко години по-млада от него. Всъщност беше още дете, когато я срещна. Но, за разлика от Джори, която се отнасяше към богатството си с небрежността, с която се отнасяше към коженото си яке, Сюзън имаше кралско, величествено излъчване и ясно съзнание за общественото си положение. Но беше по-различна от жените, в чиято среда се движеше. Не беше разглезена, претенциозна и не си виреше носа. Беше се влюбил в нея на двайсетия й рожден ден. Беше й предложил брак, когато тя беше навършила двайсет и две. Бяха на неговата яхта и наблюдаваха залеза. Тя беше приела и бяха празнували с вечеря на свещи в „Гранд хотел“ и бутилка изстудено вино „Дом Периньон“. Семейството й беше отпразнувало годежа разточително, а неговите родители им бяха осигурили огромен дом на брега. Сюзън беше завършила университета, но реши да отложи учителската кариера, за която мечтаеше. Искаха да създадат многобройно семейство. Да се насладят на семейното щастие веднага след сватбата. Всичко беше идеално, спомни си с горчивина Сойър. До онзи ден, когато беше погледнал Сюзън и беше видял надвисналата над нея сянка. „Тя ще умре, — бе разбрал той с изненада. — Ако се ожениш за нея, тя ще умре.“ Опита се да си внуши, че това е смешно, че е плод на въображението му. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че не е.

Още от детството си Сойър знаеше някои неща. През 1977 година беше познал, че „Сиатъл Слю“ ще спечелят дербито в Кентъки и че „Мичигън“ ще губят мачовете за купата с „Роуз Боул“ в три поредни години. През един април беше разбрал, че ще има снежна буря и няма да ходят на училище една седмица. В мига, когато майка му беше обявила, че е бременна, той знаеше, че детето ще е момиче. В семейството бяха свикнали с неговите предчувствия и той не виждаше нищо странно в тях. Знанието идваше съвсем спонтанно в него и той казваше каквото знае. Майка му твърдеше, че е наследил тази си дарба от дядо си, който винаги знаел какви ли не неща, които нямало откъде да научи. С годините отговорностите му в училище, а после и в бизнеса, нарастваха и дарбата се проявяваше все по-рядко и по-рядко. Все още го спохождаха образи, които изникваха направо от нищото. Но когато стана възрастен, той се научи да ги потиска и дори да не им обръща внимание. Не ги споделяше с никого. Все пак понякога образите нямаха нищо общо с действителния живот.

Докато не го споходи мисълта за Сюзън. „Ако се ожениш за Сюзън, тя ще умре.“ Не успя да прогони мисълта от съзнанието си. Всеки път, когато погледнеше Сюзън, виждаше сянката, паднала над лицето й. И какво можеше да направи? Да не се ожени за нея? Да изостави любимата — жената, която искаше да прекара остатъка от живота си с него? И защо? Обичаше я силно, отчаяно. Не беше готов да я изостави. И все пак, с наближаването на определения за сватбата ден, сянката върху лицето й ставаше все по-заплашителна. Той знаеше, че времето й изтича. Ставаше все по-мрачен и по-мрачен, докато, накрая, Сюзън поиска да знае какво го измъчва. И той й каза. По-скоро — опита се. По заобиколен начин. Каза й, че се тревожи заради сватбата. Че мисли, че след нея нещата няма да потръгнат както трябва. Тя се беше засмяла и му беше казала, че се страхува — като всички бъдещи младоженци. Но той разгорещено беше заявил, че това не е истина. Тогава тя се беше ядосала и му беше казала, че сигурно се съмнява в любовта си към нея и се опитва да се измъкне от дадената дума.

— Не е това — възрази той. — Обичам те повече от всичко на света, Сюзън. Искам да се оженя за теб. Наистина.

— Тогава какво има?

И той беше изтърсил всичко още тогава. Беше й казал, че е видял видение. Че ако се омъжи за него, тя ще умре. Сюзън само се беше втренчила в него. Не знаеше за странната му „дарба“ и колкото по-разпалено той се опитваше да й обясни, толкова повече тя не му вярваше. Най-после му заяви, че ако не иска да се ожени за нея, трябва просто да й каже. А не да измисля разни истории и да твърди, че има видения. Тя заслужавала да чуе истината.

— Но истината е, че искам да се оженя за теб, Сюзън — беше казал отново той и в същия момент разбра, че е безнадеждно да го повтаря повече. Тя не можеше да го разбере, а той не можеше да я обвинява.

И така, денят на сватбата им дойде. Спомни си как стоеше пред олтара и я гледаше да идва към него. Приличаше на ангел в бялата си копринена рокля. Но видя и сянката да прекосява лицето й. Миг преди да стигне до него, беше разбрал, че не може да се ожени за нея, независимо от това какво тя ще си помисли за него. Съдбата й беше предопределена. И тогава баща й постави нейната ръка в неговата, а тя го погледна с такава любов и преданост, че той можеше само да преглътне и да каже: „Да“.

След церемонията си каза, че видението е било подсъзнателна реакция на страха му от брака, както беше казала тя. Направи всичко възможно да повярва в това, защото беше сигурен в любовта си и знаеше, че Сюзън е жената, с която би искал да прекара живота си.

След по-малко от седмица от сватбата, докато прекосяваха оживена парижка улица — бяха на сватбено пътешествие в Европа — шофьорът на едно такси загуби контрол над него и то се устреми към тях. За част от секундата, Сойър разбра, че това е съдбата. Видението се реализираше. Миг по-късно неговата красива млада съпруга лежеше просната на студения паваж. С разбит череп под златната коса. Кръвта, която напояваше ръцете му, беше топла, но в нея нямаше живот. И вината беше негова. Ако не се беше оженил за нея, тя нямаше да бъде в Париж. И нямаше да умре.

Беше се върнал в Мичигън и беше продал огромното крайбрежно имение, което трябваше да бъде техният щастлив дом. В неговите красиво обзаведени детски стаи никога нямаше да живеят техните деца. И се беше потопил в работата си. Когато след няколко години баща му се пенсионира, той беше станал директор на семейната автомобилна компания. Бизнесът го погълна. Той затвори и очите, и душата си за всичко друго. Не искаше да има повече видения.

Не обърна внимание и на предчувствието, което го беше връхлетяло, когато сестра му замина за Близърд Бей. Опита се да пренебрегне сенките, които обграждаха образа на Ребека в съзнанието му — същите сенки, които се спускаха над лицето на Сюзън. Отказа да се вслуша в гласа, който се обаждаше денонощно в подсъзнанието му. Все още беше безчувствен поради смъртта на Сюзън. „А сега и сестра ти е мъртва, защото не се вслушваш в предупрежденията“ — напомни си той, както правеше всеки ден от живота си. Да, негов дълг беше да остане, докато разбере какво се е случило с Ребека. Ако не успееше да открие истината, нямаше право да се върне към привилегированото си съществуване, към финансовата империя и бизнеса, който беше смисълът на живота му. Щеше да прекара дните си в това отдалечено планинско село, където щеше да си остане завинаги чужд човек и където всеки ден щеше да се изправя пред спомена за смъртта на сестра си.

Такова щеше да бъде неговото наказание.