Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (12)

Глава 12

Когато Джори се върна, къщата на Гретхен беше тъмна и празна. Тя се поколеба, застанала до входната врата, но от вътрешната страна. Заслуша се в тишината. Изведнъж разбра, че никак не й се иска да бъде там, особено сама. Чу слабо проскърцване и подскочи. Сложи ръка на бясно препускащото си сърце.

„Няма нищо. Това е вятърът. Къщата е стара и всичко скърца. Обстановка — нали така наричат това.“

Предупрежденията на Сойър за серийния убиец наистина я бяха разтревожили. Ядосана и на него, и на себе си, тя с усилие започна да изкачва стъпалата. Докато вървеше, запалваше осветлението. На втория етаж, в коридора, видя, че лампите вече светят. Крушките бяха слаби и хвърляха неясни сенки по стените. Тя зави по коридора към своята стая. Спря се, защото чу стъпки в другия край на коридора. Сърцето й отново започна да бие учестено. Забърза към вратата, макар непрекъснато да си повтаряше, че стъпките сигурно са на чичото на Гретхен.

„Но откъде да знам, че точно той не е убиецът?“ — запита се тя. Стигна до вратата и сграбчи бравата. Стъпките се приближаваха. Зад себе си чу странен звук — гърлено ръмжене, което смрази кръвта й. Ужасена се обърна и видя чичо Роланд, застанал в подножието на стъпалата, които водеха към третия етаж. Той тръгна към нея, като диво ръкомахаше. Отново издаде онзи звук, който идваше дълбоко от гърлото му. Джори беше обхваната от паника. Отвори вратата точно когато старецът стигна до нея. Сбръчканата му костелива ръка се стрелна и хвана нейната. Хватката му беше здрава. Лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното. Изражението му беше настоятелно, почти диво.

— Не! Остави ме да си вървя! — извика тя, като отскубна ръката си.

Бързо влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Стискаше бравата и с двете си ръце и подпираше с крака. Зачака. Беше сигурна, че той ще се опита да отвори вратата. Но нищо не се случи. Силно изненадана, чу отдалечаващите се стъпки нагоре по стълбите. Няколко секунди по-късно някъде горе се затвори врата.

Джори остана до вратата още дълго време. Държеше бравата и очакваше нова атака. Но нищо не се случи. Разтърсена и ужасена, започна да се бори с импулса си да излезе от къщата.

Но не можеше просто да замине. Вече минаваше полунощ, а тя нямаше къде да отиде. „Можеш да се върнеш при Сойър и да му кажеш какво се е случило“ — каза си тя, но побърза да отпъди мисълта. Нямаше да се върне при Сойър. Беше й дал ясно да разбере, че не изпитва никакви чувства към нея. Нищо повече от загриженост. Беше й казал, че нещата няма да се променят. Не я обичаше. Искаше да я защити заради вината, която изпитваше по отношение на сестра си. „Ти нямаш нужда от неговата закрила. Можеш и сама да се защитиш, точно както му каза.“ Джори упорито вирна брадичка и се огледа из стаята. Придърпа стола до вратата и сложи багажа си върху него, както беше направила и преди няколко нощи. Като приготви барикадата, скочи върху леглото и се зачуди какво да предприеме по-нататък. Трудно й беше да повярва, че чичото на Гретхен е искал да я нападне. „Беше ли това нападение?“ — запита се тя. Той не я нарани, не се опита да отвори вратата.

Спомни си дивия му поглед, гърлените звуци и ожесточеното ръкомахане. Колкото повече се замисляше над сцената, толкова повече се убеждаваше, че не беше искал да я нарани. По-скоро, като че ли искаше да й каже нещо. Старецът живееше сам в своя затворен, тих свят. Не можеше да говори, не можеше да чете, нито да пише. Ако искаше да й каже нещо, как другояче би могъл да го направи?

„Е, нямаше нужда да ме плаши до смърт“ — каза си Джори. Щеше да стои будна и да чака. И когато се върнеше Гретхен, щеше да й каже, че чичо Роланд е силно разтревожен от нещо. Може би двете щяха да отидат горе и да разберат какво иска да им каже. Джори се облегна на възглавниците. След малко придърпа и одеялото върху себе си. В стаята ставаше течение, а тя все още беше облечена в копринената си рокля. Все още си мислеше за ръцете на Сойър, които бяха съблекли роклята и погалили кожата й. Копнееше да си облече нещо по-топло и по-подходящо, нещо, което да не й напомня за току-що случилото се между нея и Сойър. Но се страхуваше и не смееше да стане от леглото. Освен това ако й беше удобно и топло, можеше да заспи. Ами ако грешеше по отношение на чичо Роланд? Ако, веднага щом тя заспи, той се промъкне долу в стаята й и я заколи? Не, помисли си тя и дълбоко се прозина, не можеше да рискува да потъне в сън.

 

 

И така, беше направил единственото, което се беше заклел да не прави. Беше казал на Джори тайната си. Сойър мрачно гледаше студеното, празно огнище на камината. Но виждаше не опушените от дима тухли, а лицето на Джори. Защо, по дяволите, й каза? След прекараните самотни месеци на мълчание, какво го беше накарало да се разкрие пред жената, която се беше заклел да не допуска в живота си? Какво го беше накарало да я вземе в прегръдките си, след като знаеше, че трябва да я отблъсне? Поне не й каза всичко, цялата история. Добре е, че не знае всичко. Но толкова силно се изкушаваше, толкова силно, да излее всичко от душата си. Не можеше да разчита вече на себе си. Следващия път, когато я видеше, можеше да й разкрие цялата история. Точно затова не може да има следващ път. Каза й да напусне селото и да се върне в Ню Йорк. Ако е умна, ще последва съвета ти.

А ако не е? Той тежко преглътна и впери поглед в празното пространство.

 

 

Почукването на вратата събуди Джори. През прозорците струеше силна слънчева светлина. За миг тя остана неподвижна. Питаше се къде се намира и защо се чувства толкова неудобно. А после си спомни всичко. Миналата нощ. Погребението на Кловър. Сойър. Чичо Роланд.

— Джори? — Гласът на Гретхен премина през вратата. — Вътре ли си?

— Да.

Гласът й едва излизаше. Тя прочисти гърлото си, протегна схванатите си крака и опъна гърба си. Очевидно беше спала цяла нощ, подпряна на таблата на леглото, облечена в неудобната копринена рокля. Дори не беше събула ботушите си с високи токчета.

— Джори? — Гретхен разтърси бравата. Гласът й издаваше нетърпение. — Там ли си?

— Казах да.

Този път гласът й беше висок и ясен и издаваше раздразнение. Е, нима някой може да я обвинява? Чувстваше се уморена и умствено, и физически, като че ли не беше мигнала цяла нощ. Стана и отиде до вратата. Опита се безшумно да отстрани барикадата — стола и багажа, които беше поставила там снощи.

— Джори? Какво правиш? Добре ли си? — попита я Гретхен, когато тя несръчно подпря куфара си на стената.

— Да, чувствам се чудесно. — Джори премести стола и отвори вратата. Със закъснение прокара длан по разрошените си черни къдрици.

— Мили Боже, какво ти се е случило?

— Какво искаш да кажеш? — Джори погледна над рамото й и видя отражението си в огледалото в другия край на стаята. Изглеждаше така ужасно, както и се чувстваше — замаяна и смачкана, изтощена.

— Къде беше снощи? — попита Гретхен. Джори забеляза, че в очите й вече я няма предишната топлина. Тя изглеждаше чиста, свежа и съвсем добре, като караше Джори да се чувства неудобно от външния си вид.

— Аз бях тук. Но къде беше ти?

— Дошла си си направо вкъщи след погребалната служба? — Гретхен отметна глава назад, русата й плитка прехвръкна над едното й рамо. — Как стигна дотук?

— Аз… — Тя затвори уста и погледна Гретхен. Изведнъж беше обзета от яд заради многозначителните й въпроси.

— Той те докара, нали?

— Кой?

— Сойър Хаулънд. Карл ми каза, че те е видял с него, когато влязъл в къщата малко преди началото на службата. Каза, че двамата сте били погълнати от задушевен разговор и че ти си го накарала да се почувства не на мястото си.

Джори беше обзета от гняв и от внезапна, силна омраза към Карл. С усилие на волята успя да запази мълчание. Отдалечи се от Гретхен и отиде до високия скрин. Взе четката си за коса и започна да разресва сплъстените си къдри.

— Тръгна си с него, Джори, нали? Дори не остана за опелото на Кловър. Просто не мога… Каква приятелка си ти?

Джори рязко се завъртя.

— А каква приятелка си ти, за да ме съдиш така? И да съдиш и Сойър, след като дори не го познаваш. Ти и всички други в града — и Карл, и Кити, и Джони, и дори Кловър. Всички вие си мислите, че можете да го обвинявате в убийство, а всъщност нямате представа кой е той. Ако само знаехте…

Тя млъкна навреме. Разбра, че без малко щеше да издаде тайната на Сойър. Макар и да му беше ядосана, не можеше да предаде доверието, което й беше оказал. Затвори уста и обърна гръб на Гретхен. Виждаше лицето й, отразено в огледалото. То показваше изненада, която премина в любопитство.

— Тогава ми кажи. Кой е той, Джори? — попита тя тихо. — И защо е тук?

— Това не е твоя работа. Така, както не е твоя работа дали излизам с него, или с някой друг. Ако искаш съвета ми, трябва да прекарваш повече време в размисли за собствената си връзка.

Видя как Гретхен отваря широко уста.

— Какво би трябвало да означава това?

— Че ти и Карл не сте на път за блажения рай, Гретхен. Повече от очевидно е, че си лудо влюбена в него, макар само Господ да знае защо. А той все не намира време за теб.

В мига, в който думите излязоха от устата й, Джори пожела да си ги вземе обратно. Не се осмеляваше да погледне Гретхен в лицето, защото знаеше какво ще види изписано по него. Затвори очи за миг. Но когато все пак видя изражението на приятелката си, трепна. Спомни си как още от дете Гретхен беше до болка уязвима, срамежлива и неуверена. Спомни си колко чувствителна беше Гретхен към думите и заяжданията на околните, колко бързо и лесно можеше да я нараниш дори когато шегата е сравнително безобидна. Тя се обиждаше дори когато критикуваха старомодните й родители или порутената къща. Но обикновено другите се заяждаха с нея, и най-вече Ейдриън, спомни си Джори. А, между другото, тя беше тази, която винаги се застъпваше за Гретхен, сменяше темата и правеше всичко възможно, за да отклони закачките им. И какво ли й ставаше сега? „Бедната Гретхен. Тя е твоя приятелка. Как можа да й кажеш нещо толкова жестоко?“

Джори отвори очи и се обърна към Гретхен. Видя, че е свела глава, загледана в гуменките си. Големият пръст на крака й чертаеше нещо по пода.

— Съжалявам, Гретхен — каза тихо Джори. — Не исках да се бъркам във връзката ти с Карл.

Гретхен вдигна поглед. Сви рамене, но Джори видя в очите й твърдост и гняв.

— Всичко е наред, Джори. Ти просто не познаваш Карл така добре, както го познавам аз.

— А ти просто не познаваш Сойър — чу се Джори да отговаря.

И наум добави: „Може би аз също не го познавам.“ Пое си дълбоко дъх и после каза:

— Днес си заминавам, Гретхен. Мисля, че е време да се върна в Ню Йорк.

— Няма нужда да заминаваш, Джори — възрази Гретхен. Изглеждаше и звучеше наистина разочарована. — Беше ми толкова приятно с теб. Виж, съжалявам за онова, което казах. Ти беше права. Несправедливо беше да съдя теб и Сойър. Но не исках да кажа нищо лошо. Просто се тревожех за теб, особено след случилото се с Кловър.

— Знам. — Джори остави четката си и се извърна от огледалото. — Но наистина трябва да се върна при моя живот. Не мога вечно да се крия тук. Време е да взема някои важни решения. Дори не съм се захванала с нищо, нали помниш? — попита тя и горчиво се засмя.

— Може би ще успееш да видиш по-ясно нещата оттук, от Близърд Бей — отбеляза Гретхен. — Колкото по-дълго отсъстваш от къщи, толкова повече се променя ъгълът, от който виждаш положението си.

— И аз мислех така по едно време — каза Джори. — Но сега разбирам, че идването ми тук е истинско бягство.

„А близостта ми със Сойър само ми напомня за нещата, които винаги са ми липсвали.“ Гретхен замълча за миг, а после тихо каза:

— Ако наистина чувстваш, че трябва да си заминеш, Джори, тогава наистина трябва да го направиш. Но искам да знаеш, че винаги си добре дошла тук.

Джори й се усмихна.

— Благодаря ти. Ти винаги си била добра приятелка, Гретхен. Може би… единствената приятелка, която съм имала.

Гретхен изглеждаше доволна, макар да смръщи леко вежди и да попита:

— Ами другите? Кити, Ейдриън и… Кловър.

— Не че аз… Не знам. Предполагам, че идването ми тук ме е накарало да разбера, че детството принадлежи на друго време — отговори Джори. — Тогава всичко беше толкова различно. Бяхме просто деца. Толкова безгрижни… До онова последно лято, което прекарах тук. Бих искала да можех да си спомня…

— Какво?

Джори поклати глава.

— Не знам — повтори тя. — Знам само, че онова последно мое лято тук беше повратна точка в живота ми. Разбирам, че чувството е било предизвикано от развода на родителите ми и от смъртта на дядо ми, но всичко, което се е случило тогава, се е заличило от паметта ми. Непрекъснато ми се струва, че има и други неща, които трябва да си спомня.

— Значи затова не помниш, че Хоб Никсън беше твой таен обожател? — попита Гретхен. — И че Джони беше влюбен до уши в теб? Като че ли имаш някакъв вид… амнезия?

— Не знам.

— Е, вероятно трябва да останеш тук още малко. Надявам се да ти помогна да освежиш паметта си. Може би тогава всичките ти спомени ще се върнат.

— Може би, ако остана, ще си спомня. А може би няма. Не мога вечно да отлагам връщането си към нормалното си ежедневие. Пък и какъв е смисълът? С какво ще ми бъдат полезни спомените? Не — заключи тя, като поклати глава. — Трябва да си тръгна. И ще го направя днес. Слънцето грее весело, снегът се топи, така че този път няма да попадна в снежна буря, както се случи, когато идвах насам.

— Никога не се знае как ще се промени времето тук — каза Гретхен. — Понякога бурите изникват като че ли от нищото.

Джори се замисли над думите й. Намери, че са странно заплашителни, зловещи. Но тя отхвърли внезапно породилото се у нея смущение и отговори:

— Е, по-добре да започвам да стягам багажа си.

Гретхен кимна.

— Ще отида да приготвя закуска за двете ни. Трябва да хапнеш поне няколко палачинки, преди да потеглиш на път.

Джори се усмихна. Щеше да й липсва тихото и ненатрапчиво приятелство на Гретхен.

— Благодаря ти. Знаеш ли, трябва някога да ми дойдеш на гости в Ню Йорк, за да мога да ти се отплатя за гостоприемството. Не мога да ти обещая палачинки, но може би обичаш кифлички със сладко от боровинки?

— Разбира се. Ще се възползвам от предложението ти — каза Гретхен, преди да излезе от стаята.

Джори отново взе четката за коса и потъна в спомените си за онази изключително приятна сутрин с дядо Мей, когато двамата ядяха кифлички със сладко от боровинки и говореха за риболов. За езерото. Какво за езерото? Джори затвори очи и отново се опита да задържи изплъзващите й се спомени. Не можеше нищо да си спомни, но…

Писък.

Остър, пронизителен писък отекна в паметта й, долетял до нея през годините, които бяха изминали от онова последно лято… Видя, в съзнанието си, спокойните мътни води на езерото и гъстите борови гори, които го обграждаха. Острият писък се повтори, после се потрети… безмилостен, смразяващ, будещ съжаление. Чуваше се толкова ясно, че тя сложи длани на ушите си, за да го заглуши. А после настъпи тишина. Тя отново беше в спокойната си и тиха спалня, сама и уплашена. Подсъзнанието й се опитваше да й каже нещо, по дяволите, а тя не можеше да го разбере. Какво, за Бога, се беше случило през онова лято? Защо не можеше да си спомни? И какво общо имаше то с езерото сред гората?

Станало е още едно.

 

 

Сойър седна изправен в леглото и премигна. За няколко секунди се беше разсънил напълно.

Станало е още едно убийство.

Осъзнавайки това, той беше разтърсен до мозъка на костите си. Скочи от леглото и започна да крачи из стаята. Спря рязко пред библиотеката. Погледът му попадна върху плюшеното кученце, което лежеше на най-горния рафт. Играчката, която беше намерил в стария скрин. Остана втренчен в него за миг. После го взе в ръце. Потрепери, когато пръстите му се сключиха около пухкавата му изкуствена козина. После го притисна до бузата си.

„То е принадлежало на Джори“ — каза си той и отпусна глава върху него. Беше сигурен. Също толкова сигурен, колкото и в това, че в Близърд Бей е станало още едно убийство. Някъде лежеше тяло — безжизнено и студено. И може би все още не беше открито.

— Джори! — каза той на глас, погали кученцето и поклати глава.

Дали тя беше в безопасност? Каза си, че вероятно е така. Но не можеше да бъде сигурен. Може би нямаше да успее да преживее факта, че нещо й се е случило, докато той е спял. Имаше само един начин да разбере. Внимателно остави плюшената играчка обратно на рафта и започна да се облича с мрачно изражение.

 

 

В къщата на Гретхен Джори бутна чинията си настрана. Тя беше празна. Бяха останали само няколко трохички, потопени в сладкия сироп.

— Беше много вкусно — каза тя на Гретхен. — Благодаря ти, че си създаде толкова много грижи заради мен.

— Беше ми приятно.

— Забравих да те попитам — каза изведнъж Джори, защото си спомни нещо. — Отидели снощи след погребението в къщата на Ейдриън?

Веднага щом изрече въпроса, пожела да не беше го правила. Докато се хранеха, бъбриха единствено за времето и за отминалите времена на детството. Говориха и за промяната на плановете за къщата, които Гретхен беше направила. И двете внимателно избягваха да засягат случилото се снощи. Последното, което Джори искаше, беше да разбуди наранените й чувства или пък да подхване разговор за връзката на Гретхен с Карл. Не искаше да говорят и за Сойър.

— Отидох, да — отговори Гретхен. — Но само за малко.

— Кой беше там?

— Само Ейдриън, Кити и Джони, и Карл. Никой не остана дълго. Кити имаше спазми и си помисли, че може би раждането започва, затова двамата с Джони побързаха да се приберат у дома си. Ние си тръгнахме веднага след тях.

— Може би трябва да се обадя на Кити, за да знам как се чувства сега — каза Джори. — И да й кажа, че си заминавам.

— Можеш да използваш телефона, ако искаш — каза й Гретхен. — И аз самата се тревожа за нея. Може би вече е родила.

— Ще разберем — каза Джори и отиде до телефона на стената. Избра номера и изчака, докато чу сигнала свободно няколко пъти.

— Никой не отговаря — каза тя най-после на Гретхен и окачи слушалката. — Може би ще мина с колата през тях, когато излизам от селото.

— Идеята ти е добра. Но ако не успееш да я видиш, аз ще й кажа, че си се върнала в Ню Йорк. И ще ти се обадя, когато бебето се роди.

— Благодаря.

Джори се поколеба. Седеше там, в кухнята, и знаеше, че има още нещо, което трябва да каже на Гретхен. Но някак си не й се искаше да повдига въпроса за чичо Роланд. Последното нещо, което искаше, беше да обиди Гретхен, като й заяви, че старецът е искал да я нападне снощи. Беше заспала. И когато се събуди тази сутрин, беше повече от сигурна, че старецът само е искал да й каже нещо. Но сега отново премисляше всичко.

— Да ти помогна ли да измиеш чиниите? — попита тя, докато Гретхен беше заета с почистването на масата.

— Не, аз ще се справя. Ще ги измия, а после ще отида до химическото чистене. Трябва да занеса дрехите там преди десет часа, иначе няма да са готови до идната седмица. А ти ще трябва да се заемеш със стягането на багажа си, ако искаш да се отбиеш при Кити, преди да потеглиш за Ню Йорк. Не бива да тръгваш много късно. Пътуването е дълго, а по това време на годината се мръква рано.

Джори излезе от кухнята и се заизкачва нагоре по стълбите, без да каже нито дума за чичо Роланд. Но когато започна да прехвърля сгънатите си дрехи от чекмеджето в куфара, тя откри, че отново мисли за това. Щом не искаше да й причини зло, какво се опитваше да й каже? Нямаше как да разбере. Или имаше? Джори спря да мести дрехите и остана наведена над куфара. В ума й бавно се оформи мисъл.

После, внезапно, тя излезе от стаята си и тръгна по коридора. От кухнята долиташе шум от течаща вода и тракането на чинии. Шумовете й вдъхваха увереност, дадоха й смелост да изкачи стъпалата в края на коридора. Ако се случеше нещо, можеше просто да извика за помощ и Гретхен щеше да изтича при нея.

Докато се изкачваше бавно към третия етаж, разбра, че от години не е ходила там. Изглеждаше така, както винаги — по-малък вариант на втория етаж. Дори тапетите бяха същите — на жълти цветя. Таванът беше по-нисък и имаше по-малко врати, които бяха затворени до една. Зад коя ли врата живееше чичо Роланд? Тя бавно тръгна напред, като се оглеждаше за някакъв знак, който да й подскаже на коя врата да почука. Тогава иззад последната врата долетя скърцане на пружините на легло.

„Той може би спи“ — помисли си тя и застана пред вратата, колебаеща се. Не бива да го безпокои.

Но ако не го събудеше, щеше да се наложи да си замине, без да разбере какво е искал да й каже. Ами ако знаеше нещо за убийството на Кловър? Нещо, което се е опитвал, но не е успял, да каже на Гретхен и на полицията? Джори протегна ръка с намерението да почука на вратата. Но си спомни, че той не може да чуе почукването. С чувството за вина, че трябва да нахълта в стаята на стария човек, но знаейки, че няма друг избор, тя открехна вратата. Пантите изскърцаха. Тя промуши глава през пролуката и надникна в мрачната стая. Очакваше да види стареца в леглото, дълбоко заспал.

Но не това видя. Там беше чичо Роланд, напълно буден. Седеше на леглото с гръб към нея. Не даде знак, че е усетил присъствието й — нито трепна, нито се раздвижи. Просто си седеше, наведен над нещо, което държеше в скута си. Джори не знаеше как да постъпи. Докато тя стоеше в нерешителност, старият човек се размърда и леко промени позата си. Слънчевата светлина попадна върху предмета, който той държеше в ръка, и се отрази. Предметът беше метален. Джори сдържа дъха си, защото разбра какво е. Ужасена, покри устата си с ръка и бързо затвори вратата. Бавно тръгна по обратния път до втория етаж. Трепереше. Едва когато стигна в стаята си, се поуспокои малко.

Чичо Роланд държеше кухненски нож с дълга дръжка.