Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (10)

Глава 10

— Добре ли си? — попита Джори.

През последния час Кити беше посетила тоалетната три пъти. Всички се бяха събрали в голямата всекидневна на Гретхен.

— Ако ме питаш дали е започнало раждането, отговорът е не — каза Кити, усмихна се и се хвана здраво за дръжките на креслото. Облегна се тежко назад и огромният й корем изпъкна още повече. — Само дето пих прекалено много кафе тази сутрин, а бебето натиска пикочния ми мехур, затова… — Тя сви рамене.

— Ако Кловър беше тук — каза Джори, — вероятно щеше да ти напомни, че кафето не влияе добре на бебето.

— Ако Кловър беше тук, снощи щях да заспя навреме и нямаше да ми се наложи да пия толкова много кафе на сутринта — отговори Кити и поклати тъжно глава.

И четирите млъкнаха. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху камината. Съседът чистеше с лопата снега пред вратата си и се чуваше стържещият звук, който лопатата издаваше. Беше ранен следобед. Над покрития с бяла пелена свят блестеше ярко слънце, но въпреки това въздухът беше мразовит. В старата викторианска къща беше уютно и топло, защото щорите на прозорците бяха спуснати.

Кити беше тази, която наруши тишината.

— Не мога да повярвам, че вече я няма.

— Аз също — каза Ейдриън. — От всички хора… тя беше най-тихата и най-внимателната. Мили Боже, каква причина би имал някой да убие Кловър?!

Гретхен също проговори:

— На психопатите убийци не им трябва причина, за да убиват хората, Ейдриън. Може да е бил само някой непознат, който се е промъкнал в къщата и се е разбеснял.

— А може и да не е бил непознат. Може да е бил Хоб Никсън — отбеляза Кити. — Всички знаят, че той е луд. Говори си сам и винаги започва сбиванията в кръчмата. А и преди няколко години беше обвинен в изнасилване в Ълстър.

— А Кловър… била ли е изнасилена? — попита Джори. Мисълта беше толкова неприятна, че стомахът й болезнено се сви.

— Никой нищо не казва. И първия път, когато беше убита онази Латимър, нищо не казаха.

— Е, може и да е бил Хоб Никсън — каза Ейдриън. — И може би този път ще го хванат.

— А може и да не е бил той — каза Гретхен тихо. — Може да е бил някой напълно непознат, чужд човек. Някой, който просто е минавал оттук.

— Е, ако случаят е такъв — каза Кити, — ако из Близърд Бей се разхожда някой избягал от лудницата маниак, това може отново да се повтори. И може да се случи на всекиго.

— Аз мисля, че Кловър не е убита от разхождащ се наоколо маниак — каза Ейдриън. Пръстите й неспокойно си играеха с копчетата на кашмирената й жилетка. — Ако не е бил Хоб Никсън, тогава, обзалагам се, е била Шерил Фрамптън.

— Нейната бизнес партньорка? — попита Джори. — Видях я пред къщата заедно с полицията, когато вчера минах покрай къщата. Изглеждаше силно разтревожена.

— Може да е играела роля — каза Ейдриън. — Тя искаше да купи половината от магазина на Кловър, но Кловър не желаеше да продава. Сега, когато Кловър е мъртва, вероятно целият бизнес ще остане неин.

— Срещала ли си се някога с Шерил? — поиска да знае Кити. — Никак не прилича на човек, който може да отнеме живота на другиго. Нито пък Джони е такъв човек, макар полицията да го разпитва с часове снощи. Като че ли може да знае нещо за убийството. Или пък може да крие нещо от тях.

— А той въобще знае ли нещо? — попита Гретхен. — Била ли е Кловър с някого в магазина? И споделила ли е с някого какви планове има за вечерта?

— Била сама, както обикновено — каза Кити. — И казала само, че иска да се прибере навреме, за да нахрани котките си. Точно това и купила. Храна за котки. Казала, че количеството, с което се била запасила, свършило.

— И също така говорила за Джори и Сойър Хаулънд — напомни й Ейдриън. — Не забравяй това.

Джори се размърда неспокойно на неудобното старомодно кресло. Искаше й се да удари Ейдриън през лицето, за да изтрие от него лукавото изражение. Хвърли поглед и към Гретхен, но нейното изражение беше неразгадаемо. Отново си зададе въпроса, който си задаваше цяла сутрин: дали Гретхен имаше представа, къде е прекарала нощта тя? Когато Джори се беше прибрала тази сутрин, Гретхен беше станала от сън и беше в кухнята. Джори се беше промъкнала горе и беше взела душ, преди да слезе в кухнята и да я поздрави. Въпреки това мислеше, че Гретхен знае за снощното й отсъствие от къщата. Личеше от начина, по който тя се държеше с нея — беше по-сдържана от обикновено. Като че ли беше недоволна от присъствието на Джори в къщата. Когато й беше казала, че Кити и Ейдриън ще ги посетят през следобеда, Джори беше изпитала облекчение. Не защото нямаше търпение да се срещне с тях. Не й харесваше това, че разнасяха клюки за нея и Сойър. Но днес се чувстваше неудобно в компанията на Гретхен. Защото живееше под покрива на Гретхен, интересуваше се от връзката й с Карл, а въпреки това се прокрадваше през нощта и отиваше при мъжа, за който Гретхен я беше предупредила.

„Но тя не ми е майка — помисли си Джори с известна доза раздразнение, като отново хвърли поглед на стоическото лице на Гретхен. — Не й дължа нищо. Защо се чувствам така, като че ли я разочаровам?“

Защото срамежливата, честна Гретхен винаги беше най-почтената, най-моралната от всичките й приятелки. Тя беше тази, която, като пораснаха, я беше накарала да пожелае да постъпва винаги според съвестта си, винаги правилно. А Джори знаеше, че според Гретхен преспиването със Сойър не беше правилното нещо. Особено след като още една жена беше намерена мъртва. Гретхен мислеше, че Сойър е един от главните заподозрени в първото убийство.

„И така, защо го направи?“ — запита се Джори не за първи път, след като се беше върнала от апартамента на Сойър, изпълнена с вина.

„Защото не успях да се въздържа. И защото не вярвам, че той е способен да убие човек. Не вярвам, че би убил един човек, а камо ли двама.“

Ами сега? Дали все още вярваше в невинността му толкова силно, колкото и преди? Да, беше категоричният отговор.

„Тогава защо избяга тази сутрин така, като ме ли спасяваш живота си?“

Защото сексът със Сойър Хаулънд я беше накарал да се почувства още по-уязвима. Беше разбрала, че той е мъж, в когото лесно може да се влюби, ако той й позволи. И ако тя се остави на чувствата.

— Къде беше Сойър в нощта на убийството, Джори? — попита Ейдриън, с което я изненада.

Джори погледна първо нея, а после и останалите. Всички я наблюдаваха внимателно и чакаха отговора й.

— Не знам — призна тя най-накрая. Каза истината. — Не бяхме заедно.

— Видя ли се с него, след като научи за смъртта на Кловър? — поиска да знае Кити.

Джори не искаше да лъже. И нямаше защо. Но се чу да казва:

— Не. Не, не съм се виждала с него.

Чувстваше погледа на светлите очи на Гретхен върху себе си. Разбра, че Гретхен знае къде е била през нощта тя. И дори знаеше какво си мисли Гретхен: „Как можа да излъжеш, Джори?“ И тя самата си задаваше същия въпрос.

 

 

Сойър стоеше, напълно скрит зад клоните на боровете, в края на гората и гледаше как големият пикап потегля, прекосява поляната, покрита със сняг, и се отправя към главното шосе. В мига, когато шумът изчезна в далечината, той се впусна в действие. Излезе от прикритието си и отиде до разнебитения фургон. Заобиколи го, покатери се на един удобен клон и отвори задния прозорец.

Няколко минути по-късно той стъпи на тесния перваз. Прехвърли се през прозореца и се озова в кухнята. Под него беше мивката и шкафчетата с натрупани върху тях мръсни чинии и празни бирени бутилки. Една огромна хлебарка лазеше по пода. Сойър тихо скочи. Сбърчи нос и се огледа с отвращение наоколо. Вонята беше невъобразима. Миришеше на тютюнев дим, развалена храна и кисело. Дори из стаята имаше разпръснат боклук. Беше по-мръсно от последния път, когато беше влязъл тук. А това беше преди два месеца, в началото на септември, не много след пристигането му в селото.

Внимателно заобиколи последния брой на списанието „Солджър ъф Фочън“, който лежеше на пода, и отиде в другия край на фургона. Там, под прозореца, беше леглото с мръсни и смачкани чаршафи, а до него — нисък шкаф за дрехи. Започна да претърсва чекмеджетата на шкафа, които и без това бяха отворени. От тях висяха дрехи, чорапи и бельо. Трябваха му само няколко минути, за да ги прерови. Не намери нищо, освен малка ловна пушка. Тя и преди беше тук, а жертвите бяха заклани, не убити. Остави я обратно на мястото й. Повдигна дюшека на леглото и видя, че под него няма нищо. Огледа и пролуката между леглото и стената. Нищо. Наведе се под леглото и чу как нещо изтрополя там. Трепна и запали фенерчето си. Под леглото бяха натъпкани мръсни дрехи, дреболии и вехтории. Трябваше му доста време, за да претърси всичко. Все още нищо. Но Сойър методично продължи да оглежда фургона. Не остави непроучен нито сантиметър. И когато свърши, все още не беше намерил доказателство, че Хоб Никсън е убил Кловър Хартдейл. Така, както не беше открил нищо и преди два месеца, нищо, което да сочи него като убиец на Ребека Латимър.

Но това не означаваше, че не го е извършил той. Лесно беше да се предположи, че този неугледен самотник е заклал две невинни жени в къщите им. Може би дори беше прекалено лесно. Но Сойър не знаеше къде другаде да търси. Три месеца в Близърд Бей, а единственият вероятен извършител беше признат за невинен още при първото убийство, когато полицията го беше разпитала и не беше намерила доказателства за виновността му. Сойър знаеше, че при тези обстоятелства полицията няма да издаде заповед за обиск. Сойър си беше разрешил да извърши частно претърсване и през септември, и сега.

Какво очакваше да намери? Покрит с кръв нож, на чийто кожен калъф да са издълбани инициалите на Кловър Хартдейл? Е, може би не нещо чак толкова очевидно, но поне нещо, което да предизвика обвинение. Ако Хоб Никсън беше виновен за двете убийства, помисли си мрачно Сойър, като отново се огледа из фургона, беше успял да прикрие следите си невероятно добре. А ако не беше ги извършил…

Тогава кой го е направил?

 

 

Карл влезе тъкмо когато Джори и Гретхен седнаха да се хранят. Току-що им бяха донесли поръчаната пица. Джори, седнала в трапезарията, го чу да казва в коридора веднага щом Гретхен отвори вратата:

— Съжалявам, че не успях да дойда снощи. Цял ден мислих за теб. Добре ли си?

— Само съм разтревожена — отговори Гретхен. Гласът й трепереше. — Все още ми е трудно да повярвам, че се е случило.

За миг настъпи тишина. Джори предположи, че Гретхен е в прегръдките на Карл. А после я чу да казва:

— Влез, Карл. Джори и аз тъкмо се каним да вечеряме.

— Тогава няма да ви прекъсвам.

— Не, всичко е наред. Ще ядем пица, която си поръчахме от заведението на Домино. Ти вечерял ли си?

— Всъщност, спрях да си взема вечеря в едно крайпътно заведение. В колата е. Реших да се отбия и да проверя как си. Цял ден не чух нищо. Хвана ли полицията убиеца на Кловър?

— Доколкото знам, не.

— А знаеш ли дали има заподозрени?

— Нямам представа.

— В тазсутрешния вестник прочетох, че може да е свързано с убийството през август.

— Аз също прочетох статията. Защо не влезеш? — отново попита Гретхен. — Дори да не останеш дълго.

Дълго време не се чу нищо. Тишина. Джори знаеше, че Карл се колебае. После го чу да казва:

— Добре. Но само за няколко минути.

Джори се престори на изненадана, когато Гретхен отново влезе в трапезарията с Карл по петите. Не можеше да не забележи, че приятелката й изглежда самодоволна, когато обяви очевидното:

— Карл е тук, Джори. Иска да се увери, че съм добре.

Всъщност казваше: „Виждаш ли? Той се тревожи за мен. Без значение е онова, което ти се опитваш да намекваш с въпросите си за нашата връзка.“

— Много мило. Здравей, Карл.

— Как си, Джори?

Тя сви рамене.

— Била съм и по-добре.

Тя забеляза, че носи избеляла риза и старомодна връзка под дългото си палто от вълнен плат, чийто маншети бяха оръфани. Забеляза също, че има нужда от подстригване. Гретхен беше споменала, че не разполага с много пари, защото плащал издръжка на бившата си жена. При развода тя взела и къщата. Ето защо се налагало да живее в малката вила, която дори нямала отопление. Джори изпита съжаление към него, но много повече съжали Гретхен. И у двамата имаше нещо много тъжно. Като че ли бяха души, които изпитват остра нужда, търсят в другия удовлетворение, а не могат да го намерят.

„Ами ти? Ти също имаш нужди, ти също търсиш“ — напомни си Джори. Нали затова беше дошла тук? И ето, че попадна на място, където се случиха две убийства и беше готова да се впусне в романтична връзка с мъж, който може би беше опасен. Какво беше предизвикало съмненията, които започнаха да я разкъсват още от момента, в който се събуди в старото си легло в неговата стая? Защо не можеше да разбере ясно какво я тревожи? Дали то имаше нещо общо със Сойър? Не можеше да бъде сигурна. Но знаеше, че във въздуха витае нещо тъмно, зло и страшно — нещо, което на всяка цена трябва да си спомни.

— Искаш ли пица, Карл? — питаше Гретхен.

— Не, благодаря. Казах ти, вечерята ми е в колата. Трябва да тръгвам вече.

— Сигурен ли си? — Гретхен изглеждаше като разпъната на кръст.

Той кимна.

— Ще си бъда вкъщи през цялата нощ. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Може и да се обадя — каза тя. — Снощи ме беше малко страх да остана сама в къщата, като знам, че наоколо се навърта убиец.

— Е, ти всъщност не си сама — отбеляза Карл. — Джори е тук, а също и чичо ти Роланд.

— Всъщност Джори не беше тук — каза многозначително Гретхен, без да поглежда към приятелката си, която се сви на стола. Чудеше се дали Гретхен ще каже на Карл, че е нощувала при Сойър Хаулънд. Но всичко, което Гретхен каза, беше: — Тя беше навън. А чичо Роланд не би могъл да ме защити от убиеца — няма да чуе, ако започна да пищя, нито пък ще може да се обади на полицията. Освен това…

— Какво? — попита Карл.

— Нищо. Просто… Малко съм разтревожена за чичо си. Страхувам се, че започва да полудява.

Джори повдигна вежди: Запита се дали това щеше да й каже Гретхен снощи.

— Какво искаш да кажеш, Гретхен? — попита тя.

— Само… — Гретхен гледаше ту Карл, ту Джори. — Моля ви, не казвайте нищо на никого. Но напоследък от къщи изчезват разни неща… Дребни монети, бижута. Нищо, което да струва много пари, но все пак…

— Мислиш, че чичо ти те краде? — попита Джори.

Гретхен сви рамене.

— Не съм сигурна. Понякога се питам дали въобще е тук. Той винаги е живял затворен в своя собствен свят заради недъзите си, но напоследък изглежда съвсем… различен. Като че ли въобще не е тук.

— Тогава може би трябва да го заведеш на лекар — предложи Карл.

— Искаш да кажеш, на психиатър?

— Може би.

— Но той не чува и не може да говори. Лекарят няма как да му помогне — отбеляза Гретхен.

— Сигурна съм, че има лекари, които могат да помогнат дори на хора като него — каза Джори. — Може би в Ню Йорк.

— Може би — съгласи се Гретхен. — Но най-вероятно нищо няма да излезе. Забравете, че съм казала каквото и да било, защото може би се заблуждавам. Може би позволявам на въображението си да отиде твърде далеч. Толкова съм объркана от смъртта на Кловър…

— Това е разбираемо. Изчакай да мине известно време и тогава се заеми с проблемите на чичо си — предложи Карл, като дрънкаше с ключовете за колата в джоба си. — Наистина трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя до вратата — каза Гретхен и хвана Карл под ръка.

Той се обърна към Джори, която все още не беше докоснала пицата в чинията си. За първи път в живота си нямаше апетит.

— Радвам се, че отново се видяхме, Джори.

— И аз, Карл.

— Колко дълго ще останеш в селото? Тя се поколеба.

— Не съм сигурна. Вероятно ще си тръгна за Ню Йорк след погребението на Кловър, което означава утре или вдругиден.

Гретхен беше силно изненадана от думите й.

— Нима имаш намерение да си тръгнеш толкова скоро, Джори?

— Трябва. Не искам да те притеснявам и…

— Но ти не ме притесняваш. Имам много стаи, Джори. Можеш да останеш колкото искаш.

— Благодаря ти — каза тя, — но…

„Но колкото по-дълго остана, толкова по-голяма вероятност има да задълбоча отношенията си със Сойър.“

— Имам задължения, при които трябва да се върна — каза тя, без да бъде особено убедителна.

— Но нали не ходиш на работа — каза Карл. — Нали така? Гретхен ми каза, че в момента си безработна.

— Нима? — Джори изгледа приятелката си.

— Казах на Карл, че точно сега се чудиш каква кариера да избереш — побърза да изясни нещата Гретхен. — Мислех, че след като нямаш офис, в който да се върнеш, можеш да останеш още малко. Толкова е хубаво… отново да си около мен, Джори. Понякога се чувствам ужасно самотна в тази огромна каменна къща. След смъртта на мама и татко…

— И на мен ми харесва да бъда с теб — каза тя, разчувствана от думите на приятелката си. — Но наистина не мога да остана още много. В края на седмицата ще си замина.

— Е, надявам се поне да се видим още веднъж дотогава — каза Карл мило.

— Може би тримата ще успеем да вечеряме заедно утре вечер — предложи Гретхен. — Аз и Джори можем да се срещнем с теб в Саратога…

— Бих искал — отговори Карл, — но утре ще бъда много зает. Не може ли първо да се чуем по телефона?

— Разбира се, че можем — каза Гретхен, като гледаше към обувките си.

Нима Карл не разбираше, че е луда по него? Нима си играеше с нея, нима чувствата му не бяха искрени? Не беше лесно да се каже доколко е влюбен, но беше повече от ясно, че Гретхен е влюбена до уши.

Джори отново се замисли за годините, когато бяха тийнейджърки. Тогава Гретхен току се влюбваше в някое от най-известните момчета в града, а те никога не я поглеждаха втори път. Тя беше толкова срамежлива, че не споделяше с никого чувствата си, но Джори винаги лесно откриваше за кого мисли приятелката й, защото в присъствието на последната си любов тя се изчервяваше силно и започваше да заеква.

„О, Гретхен — помисли си Джори, — ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Заслужаваш някой да те обича така, както го обичаш ти. Заслужаваш любовта. А също и аз.“

Гретхен и Карл отидоха в коридора, а мислите на Джори се върнаха при Сойър. Дали не трябва да се сбогува с него, преди да си тръгне? Дали ще си направи труда да я потърси, ако не му се обади.

Не беше я потърсил, макар че сигурно е открил отсъствието й тази сутрин, след като е излязъл от банята. Цял ден очакваше телефонът да звънне или старото „Шеви“ да спира пред входната врата. Но той не й се беше обадил. Доколкото можеше да прецени, той сигурно изпитваше облекчение заради начина, по който си беше тръгнала. Беше му спестила неудобството от сутрешната среща. Беше му спестила изкуствения разговор, по време на който и двамата щяха да се преструват, че снощи не се е случило нищо. Сега, почти двайсет и четири часа по-късно, на нея й беше трудно да повярва, че се е случило нещо. Ако не я боляха мускулите на най-необичайни места, мускули, за чието съществуване дори не знаеше, нямаше да има никакво доказателство, че се е отдала на страстен секс със Сойър Хаулънд.

Нима едва тази сутрин се беше събудил, за да открие, че Джори, гола и заспала, се намира в неговото легло? Сега стоеше прав до леглото, гледаше смачканите чаршафи, които не си беше направил труда да смени, и се питаше дали, когато се пъхне в тях, ще усети миризмата на парфюма й. Не искаше да става така, затова щеше да е по-добре, ако веднага смени чаршафите. И все пак… Може би искаше да усети отново аромата на тялото й, който щеше да му напомни какво се беше случило между тях. Цял ден се беше опитвал да прогони образа й от съзнанието си. Беше по-лесно, отколкото беше очаквал, защото умът му бе зает с последното убийство. Изгаряше го желание да открие истината. Непрекъснато прехвърляше в ума си подробностите. Сега, в тишината на малкия апартамент, не можеше повече да бяга от образа й. Стоеше и продължаваше да гледа леглото. Позволи на мислите за нея да обсебят съзнанието му. Видя Джори да лежи там. Голото й тяло беше толкова съблазнително, очите й бяха затворени. Чу нейните тихи стонове, дишането й в ухото си, почувства отново тялото й да се извива под неговото, почувства влажната й кожа до своята.

— По дяволите! — каза той, обърна гръб на леглото и затвори очи. — По дяволите! Махни се… Не може ли просто да ме оставиш на мира?!