Кони Мейсън
Спазарената невеста (24)

23

Беше почти десет часа, когато стигна до Сен Луис Обиспо. Следвайки указанията на Елена, тя скоро намери къщичката, която испанката подробно й беше описала. Улиците бяха пусти, макар че от няколкото кръчми по двете страни на тясната непавирана улица долиташе порядъчно силен шум. В този момент Джули се почувства толкова самотна, колкото не се беше чувствала през целия си досегашен живот.

Къщата на Елена беше в края на една тиха улица. Джули прекара каретата покрай потъналата в тъмнина постройка и я вкара сред високите храсти недалече от нея. След като слезе с мъка, тя върза коня на един храст и се приближи предпазливо към къщата. Звукът от стъпките й прозвуча като гръмотевица в ушите й, но в действителност беше почти неразличим, докато тя леко пристъпваше на верандата, за да заобиколи и да стигне до спалнята, както й беше казала Елена.

Вървейки плътно в сянката, Джули спря внезапно, когато стигна един френски прозорец, отворен, за да пропуска в стаята свежия повей на вятъра. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, а краката й трепереха толкова силно, че тя беше сигурна, че няма да може да се придвижи по-нататък. Сериозно се замисли дали да не се върне в хасиендата, без да е научила истината, разсъждавайки, че в действителност няма желание да узнае дали Род спи с Елена. Вече беше видяла детето, това не беше ли достатъчно доказателство? Не, реши тя упорито, никога нямаше да получи удовлетворение, докато не видеше със собствените си очи своя неверен съпруг в леглото на Елена. Тази жена й беше причинила толкова много мъка, че тя не можеше да приеме думите й като единствено доказателство.

Обстановката в спалнята беше внимателно подготвена. Една лампа светеше ярко и за Джули нямаше никакво съмнение кои са двамата, заети с интимни игри в леглото. Замъглените от страст черти на Елена се различаваха съвсем ясно, защото лицето й беше обърнато към прозореца. Тя и любовникът й се отдаваха на страстни игри и появата на Джули беше сигналът за върховната консумация.

Джули полека излезе от сянката, докато леглото и двамата на него не изпъкнаха изцяло пред очите й. Тя беше така погълната от сцената, която се разиграваше пред нея, че не осъзна как от гърлото й се изтръгва задавено ахване. Не беше така обаче с Елена, която тревожно очакваше знак, че Джули е пристигнала. В мига, когато знакът дойде във вид на задавен вик, тя реагира моментално.

Джули не можеше да отвърне очи от вцепеняващата гледка, която се разкриваше пред нея като поредно действие в еротична пиеса. Макар че не можеше да различи лицето на мъжа, а виждаше само широкия, мускулест гръб и раменете му, тя инстинктивно разбра, че това е нейният съпруг. Задавеният от страст глас на Елена скоро премахна всичките й възможни съмнения.

— Родриго, любов моя, изгарям за тебе. Вземи ме сега.

Джули не можа да разбере тихия, дрезгав отговор на Род, но действията му ясно говореха за желанието му, когато той разпалено зацелува Елена. Голите им тела бяха великолепни, грациозни като на танцьори в езическа церемония, посветена на бога на любовта.

Устните и ръцете на Род прогаряха огнена пътека по зачервеното тяло на Елена, докато тя стенеше високо и викаше името му отново и отново. Шокираните очи на Джули виждаха как гърдите на Елена набъбваха от наслада, как кораловите им зърна се превръщаха в средоточия на удоволствие, стърчейки като зрели череши. Джули си заповяда да се махне, но мозъкът й отказваше да я послуша.

Когато къдравата глава на мъжа — на Род — се спусна между разтворените бедра на Елена, черна болка прониза и задуши сърцето й. Тогава виковете на Елена я извлякоха от замаята.

— О, да, Родриго, любов моя, да! Свърши с мене сега! Свърши с мене!

Надигайки се над стройното тяло на Елена, мъжът, който според Джули беше Род, все още с извърнато лице, навлезе дълбоко в топлите, влажни бездни, които се отваряха жадно под него.

Джули не изчака кулминацията, обърна се рязко и движейки се толкова бързо, колкото й позволяваха натежалото тяло и издутият корем, се отдалечи, заслепена от сълзите, които извираха от очите и. Целият й свят се беше разпаднал под краката й, целият й живот лежеше унищожен пред нея, без да се споменава и разбитото й сърце. Вече нищо нямаше значение за нея. Всичко, което беше останало от всепоглъщащата й любов към Род, беше детето му, лежащо под сърцето й.

Колкото и да не й се искаше да си го признае, съвършено очевадно беше, че Род иска от нея само да му роди наследник. Ако правилно си спомняше, той беше започнал да се отнася към нея като към истинска съпруга едва след като беше научил, че тя носи детето му. Джули знаеше, че Род се отнася добре с нея само заради детето. Като осъзна всичко това, тя безразсъдно реши, че не може повече да остане в Ранчо Делгадо. Искаше да нарани Род, да му нанесе такъв удар, какъвто той й беше нанесъл, когато беше разкъсал сърцето й. И тогава й хрумна, че единственият начин, по който да го нарани толкова дълбоко, е като му отнеме детето. Подтиквана от непреодолимата си гордост, Джули си каза, че ще направи точно това.

Каретата се движеше полека в тъмното, но Джули се надяваше, че изчезването й няма да бъде открито докъм обяд. Докато пратят за Род и докато претърсят ранчото, тя можеше да се надява на един-два дни преднина, за да стигне възможно най-далече. Но къде да избяга, питаше се тя, без да си дава сметка за вредата, която необмислените й действия можеха да й нанесат.

Джули нямаше намерение да занимава баща си със своите проблеми. Той си имаше Рамона и свой собствен живот. Оставаше й само Брет Кейси. Чудеше се дали той още се интересува от нея, за да й даде подслон. Или щеше да настоява тя да се върне при съпруга си? Но без никакво съмнение Брет беше последната й надежда за убежище. Решена, че за нищо на света няма да се върне в хасиендата, Джули насочи каретата към Камино Реал; мислите й бяха в такова състояние, че изобщо не се сети за опасностите по този път. Нямаше пукната пара, нямаше вода и храна, а и всеки момент щеше да роди.

Слънцето се беше издишало високо в небето, когато Джули за първи път се сети за храна. През цялата тази дълга нощ, докато разни болезнени картини нахлуваха в мозъка й, тя дремеше на мястото си, докато конят, теглейки каретата, непригодена за подобни пътувания, следваше коловоза. Тя знаеше от опит, че всяка от мисиите по Камино Реал с готовност ще й предостави храна и подслон. Само трябваше да помоли. За нещастие обаче добрите отци от повечето мисии щяха да си спомнят, че това е съпругата на дон Родриго Делгадо.

Объркана от дилемата, която се изправяше пред нея, Джули не чу фургоните, приближаващи зад нея, докато не се изравниха с каретата й. Изтощена от това, че цяла нощ беше седяла, тя с огромна радост посрещна присъствието на други човешки същества. Като узна, че не е сама по безкрайния път, това й донесе огромно облекчение.

Фургоните бяха общо шест. Преселници, помисли Джули, поели на юг да търсят златоносните полета. Тя дръпна юздите, когато стигна едно по-широко място на пътя, и зачака фургоните да се приближат. Първият спря, когато Джули даде знак, че иска да говори с хората.

Мъж на средна възраст, с обветрено и преждевременно остаряло лице, караше първия фургон, а съпругата му, подобна на птица, седеше до него, висока и с изправен гръб. Двамата бяха объркани, че намират в пустошта млада жена в напреднала бременност, пътуваща в местност, където обирите и убийствата бяха всекидневно явление.

— Господи, момиче, какво правиш тук сама? — обърна се към нея мъжът. — Казвам се Мика Дейвис, това е съпругата ми Марта. Къде е съпругът ти? Да не е луд да те оставя да бродиш сама в твоето състояние?

— Той е мъртъв — излъга Джули, измисляй в момента история, която да задоволи любопитството на семейство Дейвис. — Останах сама в едно малко село, когато съпругът ми почина от ухапване от змия. Трябва да стигна до Сан Франсиско. Там имам приятели, които ще се погрижат за мене.

— Няма да стигнеш далече с тази каручка — забеляза Мика.

— Тя е всичко, което имам.

Страдалческото изражение на Джули и тъжната й история докоснаха една чувствителна струна в сърцето на Марта. Самата тя беше оставила дъщеря приблизително на такава възраст в Илинойс.

— Как се казваш, дете? — запита любезно Марта.

— Джулиет. Приятелите ми ме наричат Джули — Двамата изчакаха учтиво, докато тя не добави: — Джули Дарси.

— Искаш ли да пътуваш с нас, Джули? — запита колебливо Марта. Ние отиваме точно в Сан Франсиско.

— Е, Марта — намеси се строго Мика, — не говори прибързано. Не знам дали трябва да се нагърбим с отговорността за жена пред раждане. Трябва първо да се посъветваме с останалите, да видим те какво мислят.

— Мика — възкликна Марта с упрек в гласа, — наш християнски дълг е да се погрижим за това клето дете. Сигурна съм, че и останалите ще се съгласят. Най-малкото, жените.

— Може би, жено, но аз все пак мисля…

— Моля ви, — намеси се Джули, — не искам да ставам причина за раздори помежду ви. Освен това, аз мога да пътувам много по-бързо само с каретата си, а и добре познавам пътя.

— Тогава какво искаш от нас? — запита направо Мика.

— Трябват ми припаси. Вода, храна и… едно-две одеяла. Колкото да стигна до Сан Франсиско. Нямам пари, но този пръстен би трябвало да ви компенсира за нещата, които ще ми дадете.

Джули измъкна от пръста си тежкия златен пръстен, който Род й беше дал, след като отец Хуан ги беше оженил, и със съжаление го постави в протегнатата ръка на Мика.

Той претегли пръстена, погледна към съпругата си и после пак към Джули.

— Имаме ли достатъчно припаси? — запита той.

Марта кимна тъжно. Никак не й харесваше мисълта да остави една млада жена без закрила по този толкова опасен път. И тя го каза на Джули.

— Държа на думата си, госпожо Дейвис — усмихна се благодарно Джули. — Искам да ми продадете това, от което имам нужда. Добре съм. Бебето ми ще се роди след няколко седмици, а дотогава аз ще съм стигнала на сигурно място в Сан Франсиско, при моите приятели.

Марта нерешително се остави тя да я убеди и скоро каручката на Джули беше натоварена с достатъчно припаси за няколкодневен път. След като обядва със семейство Дейвис и тяхната група, тя поблагодари на новонамерените си приятели и продължи по пътя си.

За щастие се беше отдалечила на няколко мили, когато керванът от фургони беше нападнат от Трипръстия Джак и неговата банда. Той беше доста по-различен от Хоакин Муриета или от другия популярен герой на епохата — Пико. Докато Пико и Муриета бяха любимци на хората, всички се бояха от Трипръстия Джак и го ненавиждаха. И то с основание. Той нападаше и грабеше безразборно, отнемаше живота на хората без никакви угризения.

Когато бандитите обраха всички ценности от безпомощните пътници в кервана и жестоко и методично изнасилиха всички жени, независимо от възрастта им, преспокойно избиха всички, които бяха оцелели от бруталната им атака. След това подпалиха фургоните. Ако Джули беше избрала да остане с групата, съдбата й щеше да бъде като тяхната.

Не знаейки какво е сполетяло новите й приятели от кервана с фургони, Джули продължи пътя си към север. Направи си лагер за през нощта и спа, увита с одеяло, в каретата, но детето й силно протестираше, понеже беше притиснато; то така започна да рита, че тя се принуди да слезе от каретата и да доизкара нощта легнала на влажната земя.

На следващия ден тя стигна близо до град Кармел и я сполетя злополука. Загуби едно колело и беше така разтърсена, че мина много време, преди да се размърда и да огледа щетите, които за нейно огромно съжаление бяха големи и тя нямаше начин да се справи с тях. От последното си пътуване с Род преди няколко месеца знаеше, че мисията Сан Карлос Боромео де Кармело де Монтерей е съвсем наблизо. Слава бог, че добрият отец Сера се беше погрижил всичките двадесет и една мисии по Камино Реал да отстоят на един ден път една от друга, въздъхна тя уморено.

След като разпрегна коня, за да го води, Джули потегли пеша. Преди да беше направила и десет стъпки, я хванаха първите болки и това, от което се беше страхувала от мига, когато напусна ранчото, се случи. Щеше да роди преждевременно! Обзе я страх. Толкова голям, че би могла да го яхне, ако можеше да използва скала като камък за качване. Премервайки времето между контракциите, Джули изчака последната да отмине и полека започна да се качва на гърба на коня. Не успя цели три пъти и сълзи на гняв и болка замъглиха погледа й. Но отказа да изпадне в паника, защото знаеше, че ако се провали, това ще означава смъртна присъда за бебето й.

На четвъртия опит Джули успя да метне натежалото си тяло на гърба на покорното животно и го подкара към мисията, за да потърси помощ. На объркания й от болка ум се стори, че са минали часове, преди да стигне до портата. С последни сили успя да дръпне шнура на звънеца и припадна.

Сутринта, след като Джули беше излязла незабелязано от ранчото, Род влезе в хасиендата уморен, изтръпнал от ездата и невероятно мръсен, но във весело настроение. Събирането на добитъка беше почти приключило, пастирите можеха да жигосат животните и без него. Те бяха напълно способни да се справят, което за него беше огромно облекчение. Не беше виждал Джули дни наред, не беше говорил с нея и вината заради това, че без да иска, я беше пренебрегнал, го гнетеше безмилостно.

Повечето жени изглеждаха грозни и тромави по време на бременността, но не и Джули, мислеше Род с нежност, припомняйки си как стройното й тяло полека се издуваше, хранейки детето му, но си оставаше все така грациозно и красиво за неговите очи. Дълбоко съжаляваше за факта, че напоследък нямаше свободно време, за да глези съпругата си и да й угажда, както тя безспорно заслужаваше, но сериозно смяташе в следващите няколко седмици да й се реваншира за липсата на внимание. Джули щеше да има цялото му внимание, закле се той, защото вече беше осведомил пастирите си, че възнамерява този път да не идва с тях, когато ще прекарват добитъка, а ще остане със съпругата си, за да я подкрепя по време на раждането.

Всичко беше тихо, когато той влезе в хасиендата. Намери Тереса в кухнята и тя му каза, че Фелисия е заета с уроците си, а Джули още не се е появила тази сутрин.

— Да не е болна? — запита тревожно Род. Не й беше присъщо да се излежава.

— Не, дон Родриго — увери го Тереса. — Доня Джули не е болна, макар че ми се видя доста уморена и разстроена вчера. Затова я оставих да поспи до по-късно тази сутрин.

— Тогава няма да я безпокоя, Тереса. Така и така трябва да се изкъпя, преди да бъда годен за компания на когото и да било. Погрижи се да ми приготвят вана.

Много по-късно, след като се беше изкъпал, обръснал и по-отпочинал, Род влезе в стаята на Джули през междинната врата, смятайки да обядва заедно с нея, но видя, че я няма. Отначало му се стори странно, че не е чул никакъв шум от стаята на съпругата си, но скоро забрави тревогите си, тръгвайки да я търси из къщата.

Намери Фелисия, която се беше върнала от уроците, но от Джули нямаше и следа. Като го видя, детето влетя в протегнатите му ръце.

— Много ми липсваше, Родриго — каза тя плахо.

Преди известно време Род настойчиво я беше помолил да се обръща към него по име.

— И ти ми липсваше, дете, но сега съм си у дома и ще се грижа за тебе и Джули. Къде е тя? — запита Род и тъмните му очи напразно затърсиха закръглената фигура на съпругата му.

— Още спи. Леля Тереса ми каза да не я безпокоя.

Тръпка на лошо предчувствие пробяга по гърба на Род. Някаква твърда буца заседна на гърлото му и той едва успя да я преглътне.

— Няма я в стаята й, дете.

— Сигурно грешиш. Трябва да си е в стаята.

Паника обзе сърцето на Фелисия, докато се взираше в Род с изплашени очи.

Той внезапно се извърна рязко и изтича към стаята на Джули, последван плътно от Фелисия. Както се опасяваше, стаята беше празна, а леглото изрядно оправено, сякаш никой не беше спал в него. Двамата бавно и методично претърсиха хасиендата, но без никакъв успех.

— Може би е при баща си? — предположи Фелисия с надежда в гласа.

— Разбира се — съгласи се веднага Род. — Защо не се сетих за това?

Макар че облекчението му беше огромно, той все пак не можа да потисне страха, пълзящ по гръбнака му.

Джули не беше при Карл и Рамона. Не я намериха и в околностите на хасиендата. Когато търсенето ги отведе до обора, Род шокиран откри, че конят и каретата, които съпругата му понякога използваше, ги няма. След като разпита прислужниците, той научи, че никой не я е виждал, след като снощи се оттеглила за почивка. Само Тереса можеше да хвърли малко светлина върху внезапното й изчезване.

— Доня Джули вчера беше разстроена, господине — каза тя на Род. — Не беше на себе си.

— Как така, Тереса? Моля те, разкажи ми всичко.

— Вчера, когато я намерих в градината по обед, изглеждаше смутена и започна да задава странни въпроси.

Измъчено изражение овладя красивите черти на Род.

Какви въпроси?

— За доня Елена и… и… за детето й.

— За бога! Не и Елена! Ако има пръст в това, ще я убия. Продължавай, Тереса, кажи какво още каза Джули.

— Не много, господине. Искаше да знае дали доня Елена е очаквала дете, когато е напуснала ранчото.

— Ти какво й каза? — запита Род, започвайки да разбира.

— Истината — вдигна рамене Тереса. — Доня Елена беше бременна, когато замина оттук, какво друго да й кажа?

— Обясни ли й, че Мануел е баща на това дете?

— Тя не ми даде възможност. Доня Джули ми каза, че не искала да чува нищо повече за доня Елена. Дали… дали не сбърках, господине?

Род въздъхна тежко.

— Не те виня, Тереса. Страхувам се, че съпругата ми отново е била излъгана от Елена. След като поговоря с господин Дарси, заминавам веднага за Сен Луис Обиспо. Ако Елена или Мануел са там, ще го узная, по един или друг начин.

Фелисия започна да хлипа тихо и Род веднага се насочи към сестричката си.

— Не плачи, дете. Ще я намеря. Не може да е отишла много далече, не и в нейното състояние.

— Но защо ще заминава, Родриго? Не ни ли обича?

— Нямам отговор, Фелисия, но скоро ще го намеря. Джули нямаше да ни изостави, ако не е била предизвикана. Трябва да не забравяме, че жена, която ще има дете, е много уязвима, понякога дори си въобразява разни неща. Аз напоследък бях твърде зает, за да й обръщам такова внимание, каквото заслужава. Страхувам се, че Елена пак е замислила да ми отмъщава, но по такъв начин, че най-много да ме заболи.

Карл Дарси поиска да придружи Род, но той настоя тъстът му да остане в хасиендата, за да пази жените и да се погрижи работата в ранчото да върви както досега, ако той самият се сблъска с някакви трудности и бъде принуден да отложи завръщането си. Карл нерешително се съгласи, но само след като Род му обеща, че ще го извести, когато Джули бъде намерена или когато му стане ясно какво се е случило с нея. Той даде нареждания на пасторите относно жигосването, взе едни дисаги с припаси и на залез-слънце потегли към селото. Джули вече имаше няколко часа преднина.

Първата му спирка беше мисията, където разпита отец Хуан и разбра, че Джули не е потърсила убежище при добрия мисионер. Свещеникът каза на Род как да намери къщата на Мануел и той веднага се отправи натам, за да се срещне лице в лице с Елена. Ако Елена се беше срещнала с Джули… но не, дори не искаше да мисли за това.

Малката къщичка, пред която се озова Род, по нищо не можеше да се сравни със собствената му хасиенда или с тази на семейство Монтоя. Чу, че вътре плаче дете. Накара сърцето си да се втвърди, за да не се размекне от този жаловит звук, и почука на вратата. Когато никой не се отзова на почукването, Род взе нещата в свои ръце и отвори вратата, изненадвайки се, че я намира отлостена. В дневната нямаше никой и той се упъти към отчаяния звук на бебешки плач, който долиташе откъм спалнята.

Род беше готов да се бие, но с изненада видя Мануел Рохас да седи на леглото, държейки плачещо бебе в ръцете си. Когато той нахлу в стаята, бившият му пастир изобщо не се изненада.

— Къде е тя, Мануел? — залита гневно Род. — Ще я намеря, независимо къде се е скрила.

— Замина, дон Родриго — отвърна Мануел, отпуснал съкрушено рамене.

— Заминала? Къде?

— Кой знае.

— Да не искаш да ми кажеш, че е изоставила детето си?

Род би повярвал, че Елена е способна на всичко, но мисълта, че е избягала, без да вземе детето си, му се стори отблъскваща.

— Да, господарю — кимна тъжно Мануел. — Тя обеща, че ще заминем оттук, тримата. Каза, че ще се посвети на мене и детето ни. Но трябваше да се досетя, че Елена не може да се примири с живота, който аз можех да й осигуря.

— Сигурно не си изхарчил всичките пари, които й дадох?

— Пари ли? Не разбирам, господарю. Не знам нищо за никакви пари.

— Когато Елена напусна ранчото, аз й дадох достатъчно пари, за да живее в комфорт години наред.

— А, това обяснява много неща. Не трябваше да се съгласявам да й помогна. Никога не съм искал да нараня доня Джули. Но… Елена може да бъде много убедителна.

— Знам — изчерви се Род, припомняйки си собствения си опит с безскрупулната испанка. — По-добре започни от самото начало. Ако някой от вас е посегнал на съпругата ми, обречени сте.

— Не сме наранили доня Джули, тоест не физически. Планът беше на Елена, но това не ме освобождава от вина.

Род гореше от нетърпение, но се застави да слуша, докато Мануел не разказа всичко докрай. Когато бившият му пастир млъкна, той едва се сдържаше, разбирайки докъде е стигнало коварството на Елена.

— Как си могъл да стоиш безучастно и да позволиш на тази жена да нарани съпругата ми по такъв отвратителен начин? — извика той, стискайки юмруци в едва сдържана ярост. — Жена ми е бременна в осмия месец! Колко отвратително сте постъпили, да използвате собственото си дете, за да я нараните! Тя ме изостави, мислейки, че не я обичам и не я искам. Само господ знае къде е отишла и в какво състояние е сега. Сигурен ли си, че е дошла тук снощи, както Елена е уредила?

— Да, Елена видя доня Джули на прозореца да ни гледа. Продължихме според плана едва когато се уверихме, че тя ни вижда.

Род се бореше да не скочи и да убие Мануел на място. Само детето в ръцете му го възпираше. Имаше ли право да остави сираче едно невинно създание?

— Би трябвало да те убия, Рохас. Благодари се на сина си, че си още жив.

— Сгреших, дон Родриго. Право е да ме накажете. Особено заради това, че помогнах на Педро да отвлече доня Джули, като знаеше какво може да й се случи.

— Заподозрях Елена, че е уредила отвличането, още когато Джули ми разказа всичко, но нямах представа как точно е станало — изрече мрачно Род.

— Педро ми е братовчед — призна Мануел. — Елена му обеща злато, ако я отърве от доня Джули. Муриета го нямаше, Педро командваше и прие предложението на Елена. Тя искаше доня Джули да бъде отстранена окончателно.

— Господи! — избухна Род. — Трябваше да я убия, вместо да я гоня от ранчото. Ако не чакаше дете…

И гласът му секна.

— Искам да поправя грешката си, господине. Нека ви помогна да я намерите.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти повярвам, Рохас? — изсъска гневно Род.

Това, че научи истината за отвличането на Джули от един от извършителите, само подклаждаше яростта му.

— Кълна се в главата на сина си — изрече тържествено Мануел. Род се изненада от явната любов на Мануел към сина му.

— Може да съм луд, но ти вярвам, Мануел, и ще приема помощта ти. Моите пастири са готови да тръгнат по следите й. Но не очаквай, че лесно ще забравя и ще простя. Какво ще стане със сина ти, докато те няма?

— Елена замина, без да помисли за бъдещето му — изфуча презрително Мануел. — Когато се събудих тази сутрин, съпругата ми я нямаше и детето плачеше от глад.

— Трябва да му се намери дойка — каза Род. — Занеси го при отец Хуан. Той ще намери някоя жена да се грижи за детето, докато поотрасне.

— Добре — съгласи се Мануел с благодарност. — Ще го занеса още сега. После ще намерим доня Джули.

Род си пожела нещата да бяха прости. Докато чакаше Мануел да се върне, започна да размишлява над възможностите. Къде ще иде една бременна жена, преживяла силен емоционален шок? Ако беше дошла при мене, мислеше той, всичките й съмнения и страхове щяха да бъдат опровергани.

Род внимателно започна да съпоставя всички факти и стигна до заключението, че Джули има само едно място, където да отиде… при приятелите си в Сан Франсиско. Брет и Поли биха й предоставили подслон, ако сметнеха, че той я е малтретирал. Доколкото знаеше, Джули не беше взела нищо със себе си — нито пари, нито храна. Както е била разстроена, вероятно не е и помислила за опасностите, които я заплашват. Ако тръгнеше веднага, вероятно би могъл да я настигне, преди да е отишла твърде далече. Щеше да пътува много по-бързо на кон, отколкото тя с каретата. Когато Мануел се върна и двамата тръгнаха към ранчото, за да осведомят Карл за всичко случило се, нощта вече се спускаше. Колкото и да искаше да тръгне на път, Род реши, че е най-добре да изчака до сутринта и тогава да потегли. Джули вече имаше ден и половина преднина.

Колкото по на север отиваше той, без да намери и следа от нея, толкова по-силен страх го обземаше. Когато неочаквано се натъкна на останките от още димящ керван от фургони, ледена паника сви вътрешностите му. Явно това беше работа на бандити, помисли той, гледайки труповете, разпръснати наоколо. Само като си помислеше, че Джули може да е била сполетяна от същата съдба, цял настръхваше. Много от труповете, лежащи сред димящите останки, бяха обезобразени до неузнаваемост и Род със свито сърце разбра, че не може да напусне тази брутална кланица, без да погребе мъртвите.

Двамата с Мануел веднага се заеха с тъжната си задача. Най-трудното, пред което трябваше да се изправят, беше да намерят достатъчно равно място, за да изкопаят общ гроб. Род откри една лопата и започна да копае, оставяйки Мануел да събере обезобразените тела. След няколко часа работата беше свършена, но двамата мъже бяха твърде изтощени, за да продължат пътя си, затова стъкнаха огън и се разположиха на лагер за през нощта.

След като изядоха оскъдната си вечеря, Род се зави в едно одеяло и се приготви да заспи близо до огъня. Не знаеше защо погледна към Мануел. Мексиканецът се беше навел над огъня, разглеждайки някакви неща, които лежаха в отворената му длан.

— Какво е това, Мануел? — запита Род.

Мъжът се сви виновно.

— Аз… помислих, че е грехота да погребваме мъртвите с ценностите им, дон Родриго. В тези пръстени има достатъчно злато, за да осигуря добър живот за мене и сина ми. Сърдите ли ми се, господине?

Род беше готов да смъмри Мануел за това, че ограбва мъртъвци, но размисли. Бандитите бяха откраднали почти всичко ценно и ако бяха пропуснали някоя и друга дрънкулка, нямаше причина Мануел да не вземе тези неща за себе си.

— Не, Мануел, не се сърдя. Задръж си съкровищата. Мануел се усмихна широко и големите му бели зъби блеснаха в мрака.

— Вижте, господине — махна той, хванал един пръстен, за да го покаже на Род. — Не знам как бандитите са го пропуснали. Хубаво гравиран и много тежък. Дори има инициали отвътре.

Род потисна един изплашен вик, когато страхът го прониза като внезапна светкавица. С треперещи пръсти взе златната лента и веднага позна инициалите, които беше наредил да издълбаят преди месеци, когато купи тази халка за Джули в Сан Франсиско.

— Майко божия! — извика той, прободен от силна болка. — Откъде го взе?

И така пребледня, че Мануел се уплаши да не се е разболял внезапно.

— Странна работа, господине — разкри мексиканецът, почесвайки глава. — Когато вдигнах една от жените, този пръстен изпадна от устата й. Мисля, че го е скрила там, когато са ги нападнали бандитите.

— Този пръстен принадлежи на съпругата ми! Сам й го дадох. Тази… тази жена, от която е изпаднал пръстенът, беше ли бременна? — Род нямаше представа, че е затаил дъх, очаквайки отговора на Мануел, и го изпусна в дълга, болезнена въздишка.

— Не, господине — бързо го увери бившият му пастир. — Нямаше бременни жени сред мъртвите. Нямаше и деца под пет години.

Силни тръпки разтърсиха мощното тяло на Род.

— Слава богу! Но… но как се е озовала венчалната халка на Джули у онази убита жена? — запита се той гласно. — Освен ако… — Следващата му мисъл беше още по-ужасяваща дори от перспективата да намери съпругата си сред мъртвите. — За бога! Мислиш ли, че бандитите са я отвели със себе си?

— Не ми се струва вероятно, господарю. За какво им е жена в напреднала бременност? Само ще им пречи. По-вероятно е и нея да я беше постигнала същата съдба като тези нещастни хора в кервана, ако е била с тях.

Това му прозвуча логично, разсъди Род с облекчена въздишка. А ако по някаква случайност са отвели Джули, как така пръстенът се е оказал у тази мъртва жена? Отговорът дойде бързо. Явно тя го е разменила за храна! И той изрече на глас предположението си.

— Да — съгласи се веднага Мануел. — Сигурен съм, че ще намерим госпожата някъде на пътя пред нас.

Род не се остави да бъде убеден толкова лесно, но реши да не показва страховете си. Сложи пръстена в джоба си с намерението да го постави на пръста на Джули в мига, когато я открие. Съдбата обаче реши този момент да се отложи доста повече, отколкото би желал.

На следващия ден се натъкнаха на изоставената карета на Джули и в гърлото на Род отново се стегна възел. Като разгледа каретата, той видя, че едно от колелата й липсва, също както и конят, и това го накара да сметне, че Джули, решена на всяка цена да стигне до Сан Франсиско, някак е успяла да се качи на коня и е продължила пътя си яздешком. Убеден в правотата си, нареди на Мануел да се върне в ранчото, за да информира Карл. А самият той продължи напред, без да подозира, че в същия този момент Джули лежеше на няколко мили оттук в родилни болки.

Градът не беше далече и Род беше сигурен, че Джули е стигнала там само с няколко часа преднина. Сега вече най-вероятно Брет и Поли се грижеха за нея и я слагаха да си легне, тъй като беше изтощена от дългия път, помъчи се да се самоубеди той. Честно казано, никога досега не се беше радвал толкова на вида на Сан Франсиско, колкото в този миг. Не само поради очевидната в момента причина, но и заради това, че с него се случваше нещо странно, което не му харесваше.

Откакто беше пратил Мануел да се върне в ранчото, Род усещаше тръпки и завиване на свят, от което заключи, че има треска. Бяха необходими огромни усилия от негова страна, за да се задържи на седлото, и още повече, за да остане в съзнание. Не можеше да се разболее точно сега, мислеше той уморено. Не и когато всеки момент щеше да открие Джули. Толкова много неща искаше да й каже, толкова много искаше да направи за нея. Каквото беше писано, щеше да се изпълни.

Род слезе от коня пред игралната зала на Кейси и залитайки, се отправи към летящата врата. Казиното беше вече пълно и шумът, който оглуши ушите му, едва не го събори. Присвивайки очи, изморени от ярката светлина навън, той трескаво затърси някое познато лице. Поли го забеляза почти веднага и на лицето й се изписаха шок и смущение.

— Род! Господи! — извика тя, хуквайки към него. — Какво ти се е случило? Изглеждаш ужасно.

С помътени очи, разрошена коса, небръснат от няколко дни, той наистина се чувстваше ужасно зле. Не само беше изтощен до крайност, но и усещаше, че не може да се ориентира наоколо си. Отвори уста, за да каже нещо, но не се чу нито звук.

— Какво има, Род? — запита Поли, изплашена и объркана от неочакваната му поява. — Къде е Джули? О, господи! Нещо случило ли се е с нея?

Род отново отвори уста, но този път очите му се извъртяха нагоре и огромното му тяло се строполи тежко на пода.

Писъкът на Поли веднага привлече Брет Кейси и шокът му, когато видя проснатия на пода Род, беше не по-малък от нейния.

— Исусе! — експлодира Брет. — Какво прави той тук? Какво му е?

— Гори от треска, Брет — отвърна Поли, наведена над безчувственото тяло на Род, и положи ръка на челото му. — Побързай! Занеси го да легне, докато пратя някого да доведе лекар.

— Каза ли нещо? — запита Брет с надежда. — Каза ли защо е дошъл в града? А… спомена ли Джули?

Чертите на Поли омекнаха. Тя много добре знаеше за любовта на Брет към Джули и се беше надявала, че през изминалите месеци тези чувства може да са се променили. Беше направила всичко по силите си, за да го накара да забрави Джули, и през това време се беше влюбила отчаяно в него. Имаше моменти, когато усещаше, че той отвръща на чувствата й, но докато не й ги изкажеше съвсем ясно, тя трябваше да вярва, че Брет все още обича Джули.

— Нищо не е казал, Брет — отвърна тихо Поли и побърза да потърси помощ.

Треската на Род беше подобна на болестта, която се срещаше извънредно често в тази част от страната, както каза лекарят на разтревожените Поли и Брет. Не можеха да направят нищо друго, освен да го държат на легло, да го успокояват с лауданум и да оставят треската да мине по естествен път. Цяла седмица Род изгаряше от висока температура и се тресеше от ледени тръпки. През цялото време говореше някакви безсмислици. Макар че често викаше Джули, думите му бяха несвързани, което още повече плашеше Брет и Поли, тъй като не можеха да открият причината, поради която Род беше дошъл в Сан Франсиско точно когато съпругата му трябваше да роди.

В деня, когато треската му отслабна, той започна бързо да оздравява. Беше млад, силен, с желязно телосложение. От мига, когато отвори очи и научи от разстроената Поли, че Джули не е идвала в Сан Франсиско, започна да се държи като обладан от някакъв дух. Брет трябваше насила да го задържи, за да не хукне да я търси, без сам да знае къде.

Самият Брет много се разтревожи, когато научи какво се е случило. Искаше му се да обвини Род, но не можеше да го държи отговорен за грозната постъпка на една ревнива жена, търсеща отмъщение.

— Има ли някой друг, при когото би могла да отиде? — запита той с надежда. — Жена пред раждане не тръгва на дълъг път, без да знае къде отива.

— Не познаваш Джули, ако смяташ така — отвърна Род. — Мануел ми каза, че Елена я убедила, че аз не я обичам и не я искам. Представлението, което те двамата изиграли за нея, е било окончателното унижение, което я е накарало да избяга от ранчото, без да помисли за собствената си безопасност.

— Род — намеси се внезапно Поли, — имам една идея, която може би си заслужава да се провери.

Двамата мъже веднага насочиха цялото си внимание към красивата брюнетка със зелени очи и миловидни черти, чието лице сияеше от вълнение.

— За бога, Поли! — възкликна Род. — Ако знаеш нещо, което може да ни помогне, кажи ми, моля те.

— Е — започна Поли, — ако аз бях пред раждане и ми трябваше помощ щях да отида в някоя от мисиите и да потърся убежище.

Двамата мъже се спогледаха, смаяни от простата логика в думите на младата жена.

— Разбира се! — зарадва се Род. — Защо не се сетих за това? Единствената ми мисъл беше, че Джули ще иска да отиде при приятелите си. Не ми и хрумна, че тя може да потърси помощ в някоя от мисиите.

— Понякога най-простото обяснение ни убягва — констатира сухо Брет — В състояние ли си да пътуваш? Ако можеш, ще дойда с тебе.

— Напълно съм в състояние — кимна Род нетърпеливо. — Има три мисии в близост до мястото, където Джули е изоставила каретата. Сан Мигел, Соледад и Сан Карлос Боромео де Кармело де Монтерей.

— Това е някакво начало — отговори Брет.

— Няма да тръгнете без мене — намеси се безапелационно Поли. — Когато намерите Джули, тя може да има нужда от женска помощ.

Брет й се усмихна нежно. Тази излиятелна, пълна с любов жена за кратко време беше станала много важна за него. Макар че Джули винаги щеше да заема изключително място в сърцето му, той беше достатъчно умен, за да разбира, че бъдещето й принадлежи на нейния съпруг — също както и любовта й. В изминалите седмици той беше гледал Поли с нови очи и това, което виждаше, му харесваше. Време беше да се установи, да си вземе съпруга. Можеше да избере и нещо много по-лошо от тази малка Поли с блестящите очи, в чиято вярност през идващите години нямаше и най-малък повод да се съмнява.

— Не виждам причина да не те вземем, скъпа — усмихна се Брет. — Ако Родриго не възразява, и аз нямам нищо против.

— Стига да издържи на темпото, Поли, си добре дошла — съгласи се Род, мислейки вече как скоро ще се срещне с Джули.

Скоро щеше да я отведе у дома, за да дочакат там раждането на своето дете, помисли той в радостно предчувствие.

На следващата сутрин тримата напуснаха разрастващия се град и започнаха да търсят Джули в мисиите. Бяха минали точно десет дни, откакто Род беше припаднал на пода в игралната зала на Кейси, а сега той пътуваше към съпругата си с подновени надежди.