Кони Мейсън
Спазарената невеста (8)

7

Първият намек, че наближават хасиендата, беше гледката на безбройните глави добитък, пасящи по околните хълмове, и пастирите, които ги пазеха. Дори отдалече Джули разпозна говедарите, облечени в работни дрехи от козя кожа, нахлупили широкополи шапки.

Скоро тя забеляза червения керемиден покрив на просторните кирпичени постройки, чиито обветрени жълтеникави стени сияеха в нежен розово-бежов цвят под яркото слънце. Грациозните засводени порти придаваха на къщата елегантния изглед на стария Мадрид, подсилен от черните решетки от ковано желязо, които запречваха прозорците. Отвъд огромната къща се виждаха огражденията за добитък, запълнени с мустанги, хамбарите и бараките, предназначени за работниците и пастирите, които обработваха земята и се грижеха за обслужването на семейството. Род осведоми Джули, че в хасиендата има и параклис, както и арена за бой с бикове, предназначена за кориди и обяздване на коне. Джули потръпна при тази мисъл, но не каза нищо.

Когато се вгледа по-внимателно, тя откри, че хасиендата има формата на буквата Г, образувайки вътрешен двор, покрит от две страни. Голям водоскок украсяваше центъра на двора; каменни съдове с хибискуси, жасмин и други цветя, разположени сред високи борове и разкошни храсти, създаваха истински приказен пейзаж.

Джули беше учудена и че ранчото е така близо до океана, защото зад едноетажната просторна къща зърна искряща вода. Род й обясни, че имат собствено пристанище и цяла флота от баржи. Едно младо момче се появи незнайно откъде и пое юздите от Род, докато той помагаше на Джули да слезе от високата седалка на фургона.

Със сърце диво биещо в гърдите й, Джули мина под широката веранда, която опасваше цялата къща, и се приближи към здравата порта, вървейки на една крачка след Род. Не можа да не забележи неизбежните решетки от ковано желязо, украсяващи високите прозорци, които бяха отворени, за да пускат в стаите свежия бриз. Не стана нужда Род да чука на вратата, защото тя веднага се отвори, за да ги пропусне. Едно дребно индианско момиче се отмести, за да влязат в обширното фоайе. Вътре беше доста по-хладно, забеляза веднага Джули. Без никакво колебание Род я въведе в една голяма, приветлива стая, която тя предположи, че е приемната. Каза няколко думи на испански на момичето и то се отдалечи, хвърляйки бегъл поглед към Джули.

Всеки мебел, всяка изящна украса в огромната стая говореше за лукс — от лъскавия паркет на пода, тапицираните кресла и двойните арки на прозорците до интересните стенни килими, висящи на белосаните стени. Огромната камина заемаше цяла стена. Джули веднага хареса стаята.

— Какво мислиш за всичко това, скъпа? — и Род направи горд жест. — Това ли очакваше или си мислеше, че всички тук живеят в колиби?

— Ами… разкошно е — заекна Джули, търсейки точната дума. Искрящите й сини очи блестяха, лицето й беше зачервено от удоволствие и Род, отново поразен от красотата и невинността й, я привлече в прегръдките си, готов да положи целувка на прелестните й устни.

— Какво означава това, Родриго? — запита един властен глас.

Род с виновно изражение се отдели от Джули, макар че със сигурност нямаше за какво да се чувства виновен. Съдейки по гордата стойка и безупречните дрехи, тя сметна, че този мъж на средна възраст няма да е друг, освен дон Диего Делгадо, строгият баща на Род. Макар да не беше висок колкото сина си, дон Диего веднага привличаше вниманието със стройната си фигура и властното си изражение. В него нямаше нищо от любезността на родовитите благородници — точно в момента, когато строго наблюдаваше сина си.

Род не отстъпи и поздрави с обич баща си, докато Джули нервно се въртеше до него.

— Ще се зарадваш, когато узнаеш, че всичко в Монтърей е уредено в наша полза — осведоми високомерно той баща си. — Хонорарите на адвокатите бяха безбожни, но си струваха. Вече никой не поставя под въпрос правото на владение на семейство Делгадо.

Доволна усмивка се появи по красивото лице на по-възрастния мъж, на когото синът като че ли беше живо копие.

— Вярвам в способностите ти, сине. Нито за миг не съм допускал провал. Но това, което не разбирам, е причината, поради която закъсня да се върнеш в ранчото. — Очите му се спряха на Джули, но за момента реши да не я удостоява с вниманието си. — Доня Елена се тревожеше, че няма да се върнеш навреме за сватбата. Да не би да си забравил, че се жениш след четири седмици?

— Не, татко — обясни Род, — но не можах да се върна по-рано. Непредвидени обстоятелства — тук той замълча и притегли Джули към себе си — промениха плановете ми.

Най-накрая дон Диего благоволи да насочи патрицианския си нос към Джули.

— Коя е тази… тази… жена, Родриго? Ако е твоята курва, със сигурност си много смел да я водиш тук, под моя покрив. Отпрати я веднага.

Тонът му не търпеше възражения и Джули трепна вътрешно. Род обаче не се уплаши.

— Съжалявам, татко, но това е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно, сине — изрече укорително дон Диего. — Каква ти е тази жена?

Изправяйки се в целия си ръст, Род отговори:

— Джули е моя съпруга. Отец Хуан ни венча вчера.

Дон Диего пребледня като стена под загара си. Цветовете се оттеглиха от лицето му. Започна да се олюлява и Род скочи, за да го задържи. По-възрастният мъж сърдито отблъсна ръцете му.

— Майко божия! Как можа, Родриго? След всичко, което направих, за да запазя чисто родословието на Делгадо?! — Дон Диего беше бесен. — Когато преодоля мисълта за Мария и се върна у дома, реших, че най-накрая си се вразумил и си готов да поемеш отговорностите си. Но това! Да докараш тази курва в дома ми! Да я представяш като своя съпруга! Това е непростимо!

— Джули наистина е моя съпруга, татко, и няма да позволя да се отнасяш така грубо с нея; нито ти, нито който и да било — изрече Род с мрачна решителност. — Ако тя не е добре дошла тук, значи и аз не съм. Заминаваме веднага.

Очите на Джули се отвориха широко. Никога в най-дивите си фантазии не беше допускала, че Род ще я защити дотам, че да напусне бащиния си дом заради нея.

— Род — започна тя колебливо, — може би ще е по-добре аз…

— Замълчи и ме остави да се оправя — прекъсна я той хладно. Джули почервеня от собственическия му тон и прехапа устни, за да не му се разкрещи.

Дон Диего, усещайки решимостта на сина си, започна да отстъпва от досегашната си непримирима позиция, макар че далеч не беше щастлив от това, че ще има за снаха една гринга.

— Няма нужда от драстични мерки, Родриго — заувещава го той. — Ще поговорим по-късно — насаме — за твоя прибързан брак. Има някои неща, които можем да направим. Има начин да поправим необмислените ти действия, да заличим грешката ти. И аз съм мъж, и аз не съм чужд на податливостта спрямо изкусни жени и хитрините, които прилагат, за да се сдобият със съпруг. Особено красиви жени като… като…

— Джули — подсказа му Род, развеселен от опита на баща си да се помири с него.

— Да, Джули. Ще видиш, сине, че парите си имат своите привилегии. Скоро ще се освободиш от тази курва. Ще бъдеш свободен да се ожениш за жената, която е предназначена да бъде твоя съпруга.

— Ако си свършил, татко, ще отведа съпругата си в стаята й — каза хладно Род. — Няма нужда да говорим повече по този въпрос. Джули ще остане моя съпруга. Ако искаш да си тръгнем, кажи го сега и никога вече няма да ни видиш.

Безстрастното изявление на Род беше посрещнато с мълчание. Дон Диего нямаше сърце да изрече думите, които биха отпратили завинаги сина му, дори това да означаваше, че ще приеме за снаха една гринга. Когато Род беше заминал предния път, той беше страдал пет дълги години, питайки се дали синът му е жив или мъртъв. Когато той най-накрая се беше върнал, дон Диего се беше заклел, че няма да направи нищо, което да го накара отново да замине в изгнание. Нито пък щеше да рискува отново да загуби сина си, казвайки му всичко, което знаеше за Мария.

— Така да бъде — изрече примирено по-възрастният мъж. — Ти и… твоята… съпруга… можете да останете. Но на тебе се пада да кажеш на Елена, че си я изоставил.

И тогава, хвърляйки обвинителен поглед към Джули, дон Диего се обърна и излезе от стаята; гордостта и гневът не му позволяваха да изрече нито една приветствена дума към новодошлата си снаха.

Въздъхвайки дълбоко, Джули се строполи на най-близкия стол. Изпитанието на срещата с дон Диего беше по-голямо, отколкото си го беше представяла. Усещаше се наранена и почти физически съсипана от словесните оскърбления, стоварили се върху главата й, и беше готова да обърне гръб на всичко и да се върне в Сан Франсиско.

— Ще се вразуми, скъпа — каза й Род с повече увереност, отколкото изпитваше в действителност. — Няма избор — добави той мрачно.

Джули не се заблуждаваше. Дон Диего никога нямаше да се отнася с нея като с член на семейството му. За него тя беше натрапница; жена, която е използвала женските си чарове, за да накара скъпоценния му син да се ожени за нея. Е, поне що се отнасяше до нея… Изведнъж мрачните й мисли бяха прекъснати от висок писък.

— Родриго, ти се върна! Колко ми липсваше!

Зяпнала от почуда, Джули можеше само да наблюдава как една поразително красива жена в яркорозова брокатена рокля, в силен контраст с бледо мургавата й кожа, се хвърли в протегнатите ръце на Род. Косата й беше синкавочерна, прибрана зад ушите и спускаща се по гърба й във великолепно безредие. Очите й бяха дълбоко кафяви и невероятно изразителни. Устата й беше широка, червена и безспорно сексуална. Уста, създадена за страст, помисли ревниво Джули. Макар и дребна, жената притежаваше изящно тяло; прилепналият розов корсаж подчертаваше гладките й рамене, пълните гърди и тънката талия. Въпреки че безспорно беше красива, някаква алчност се таеше в прелестно нацупената й уста и в жадния поглед на тъмните, бляскави очи. Устните й се свиха очарователно, когато вдигна очи към Род. Още не беше забелязана Джули, която седеше тихо на стола си.

— Колко си лош, Родриго — укори го ласкаво Елена! — Очаквах те да се прибереш преди седмици. Да не си намерил някоя курва в Сан Франсиско, която да те е накарала да забравиш годеницата си?

Думите й бяха шеговити, но Джули усещаше скрита заплаха в тях — в случай, че това се окаже истина. Затаи дъх и зачака реакцията на Род.

Тя дойде почти веднага, докато той отделяше ръцете на жената от шията си и отстъпваше назад.

— Елена, има нещо, което трябва да узнаеш — започна той, не знаейки какво точно ще каже на избухливата си годеница.

Елена веднага застана нащрек.

— Но, любов моя — усмихна се тя снизходително, — знаеш, че се шегувах. Известни са ми… нуждите на мъжа. Ако си имал връзка с някоя такава жена, не мога да те обвинявам, защото ти се върна при твоята годеница, нали така?

— Елена, изслушай ме — замоли я Род, опитвайки се отново да привлече вниманието й. — Не можем да се оженим. Вече не е възможно.

Красивата испанка замръзна, гневът направи привлекателното й лице да изглежда почти грозно.

— Какво говориш, Родриго? Разбира се, че ще се оженим. Поканите вече са разпратени. Сватбената ми рокля е готова. След четири седмици ще стана доня Елена Делгадо.

— Вече съм женен, Елена. Отец Хуан извърши церемонията вчера.

— Негодник! — изфуча Елена, удряйки с юмруци по гърдите на Род. — Коя е тя? Коя е тази курва, която ми открадна годеника? Знаеш ли колко дълго чаках най-накрая да определиш датата? Аз съм на двадесет и шест години, Родриго. Чуваш ли ме? Двадесет и шест! Остарях, докато те чакам да се вразумиш!

Джули не можеше повече да мълчи. Стана от стола си и се изправи пред разстроената испанка. Черните очи на Елена блеснаха опасно, когато се взря в нея, а после се обърна към Род, крещейки:

— Зарязал си ме заради тази? Жълтокоса курва, облечена в парцали?

И тя се разсмя язвително, а веселостта й внезапно премина в сълзи.

— Елена, успокой се — зауспокоява я Род, внезапно изгубил дар слово. — Това не е краят на света. Няма да ти е трудно да намериш друг, който да заеме мястото ми. Ела, избърши си очите и се запознай със съпругата ми. — Обърна се към Джули, без да съзнава каква омраза струеше от тъмните очи на Елена.

— Джули, това е Елена Монтоя Родригес.

Не трябваше да казва точно това. Зяпна смаян, когато Елена се разрази в нов пристъп на бяс. Джули почти я съжали. С колеблив жест, израз на симпатия и приятелство, тя положи малката си ръка на треперещото рамо на противницата си.

— Махни си ръцете от мене, курво! — изфуча гневно Елена. — Може да си съпруга на Родриго, но за мене си никоя. И никога няма да означаваш нещо. Какво си направила? Привлякла си го в леглото си, а после си се развикала, че те изнасилват? Това е единственият начин, по който можеш да се омъжиш. По някакъв начин си научила, че Родриго е почтен мъж, и си използвала това за собствени цели.

— Не беше така, Елена — каза тихо Джули. — Разбирам колко те боли и бих искала да бъдем приятелки.

— Никога! Заради тебе ще стана само източник на срам за приятелите и семейството ми. Ще ми се присмиват, когато научат, че Родриго ме е изоставил заради една гринга.

— Съжалявам — каза Джули напълно искрено. — Наистина.

— Не искам съчувствието ти, вещице. Още не си спечелила. Когато някой вземе нещо, което е принадлежало на Елена Монтоя, този човек не знае с какво ще си има работа — заплаши я тя.

— Стига, Елена — каза строго Род, пристъпвайки между двете жени. — Ще те възмездя по един или друг начин. Нека засега нещата останат такива. Не очаквам ти и Джули да станете приятелки, но докато и двете сте под моя покрив, ще се държиш прилично.

— Да не би да искаш да напусна Ранчо Делгадо, Родриго? — запита високомерно Елена.

— Разбира се че, не, Елена. Ти си гостенка на баща ми. Можеш да останеш, докато баща ти се върне от Испания. И по-дълго, ако пожелаеш.

Хвърляйки поглед на превъзходство към Джули, Елена излезе от стаята с развети розови поли.

— Съжалявам, че нещата се развиха толкова лошо, скъпа — извини се Род плахо.

— Не по-лошо, отколкото очаквах — въздъхна уморено Джули.

— Ела — махна той с ръка, изпитал внезапна умора от целия този епизод. — Ще те заведа в стаята ти, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще паднеш. Не те оставих да спиш много снощи.

Джули му позволи да я поведе по един коридор и зад един ъгъл, твърде изтощена, за да я е грижа къде я води Род. Макар че той беше защитил правото си да се ожени за която си иска, вътрешната вина и усещането за предателство тежаха на раменете му. Много отдавна, когато беше поискал да се ожени за Мария, го направи, защото наистина я обичаше. Но този път не можеше толкова лесно да оправдае брака си с Джули, твърдейки, че изпитва такава любов. Как би могъл да признае пред баща си, че честта му диктува да се ожени за тази гринга? Че страст, а не любов е било чувството, което е изпитвал към красивата си съпруга. Но това чистата истина ли беше? Нима наистина не чувстваше нищо, освен страст и жажда да вкусва свежата й плът, запита се той внезапно, припомняйки си нежните им мигове от предната нощ. Щеше ли да изпитва същото с Елена? Обзе го необясним гняв. Гняв към себе си, защото се беше поддал на магията на една авантюристка, дошла в Калифорния под фалшив предлог, и още по-голям гняв към Джули, задето беше разрушила целия му живот.

Когато отвори вратата към една привлекателна, доста по мъжки изглеждаща стая, декорирана в ярки земни тонове, тъмното му лице беше добило строго изражение и веждите му бяха събрани в мрачна права линия.

Джули се огледа любопитно, мислейки, че решително би й било неудобно да споделя тази стая с Род. Но не трябваше да се безпокои, защото той пресече стаята и отвори една врата.

— Мисля, че ще тази стая повече ще ти бъде по вкуса. Беше на майка ми. Двете стаи бяха наскоро пребоядисани и приготвени за Еле… за съпругата ми.

— Красиво е, Род — въздъхна Джули, очарована. Наистина, никога не беше виждала по-красива стая — с белосаните й стени, слънчевите жълти завеси и покривка на леглото и високите френски прозорци, водещи към широка веранда. Оттатък верандата се простираше дворът, който беше зърнала на идване, с искрящия си водоскок, чиито струи танцуваха под слънцето. Когато излезе на верандата, видя, че всяка стая от просторната къща имаше излаз към добре поддържания двор. В стаите можеше да се влиза не само откъм двора, но и отвън, през верандата.

Джули се обърна весело към Род, с искрящо лице. Но усмивката й увехна, когато видя мрачното му изражение. Той пак се беше оттеглил зад фасадата на хладното безразличие.

— Какво може да не е наред тук, скъпа? — отговори той навъсено. — Баща ми е принуден да приеме снаха, която явно не харесва, а годеницата ми — бившата ми годеница — се очаква да приветства с добра дошла жената, която я е изместила. Може ли да има нещо хубаво в това?

— Никога няма да те разбера, Родриго! — избухна Джули. — Настроенията ти се менят всяка минута. Не съм те карала да се жениш за мене. Можеш да хвърлиш вината върху проклетата си чест! Трябваше да ме оставиш при Мей Паркър, да си получиш анулирането и да забравиш, че съществувам.

Гняв овладя лицето на Джули и Род помисли, че никога не я е виждал толкова красива. Дори опърпаната й рокля и неугледният вид на косата и не можеха да намалят физическата й привлекателност. Усети как тя го привлича като с магнит, сякаш беше пчела, подушила мед. Джули е права, реши той в проблясък на прозрение. Станеше ли дума за нея, настроенията му се меняха всяка минута, от горещо към студено, с постоянно противоречащи си емоции. Той я искаше, но и не я искаше. В този момент искаше да разкъса дрехите й и яростно да се люби с нея. Мисълта го накара да почувства вина. Как би могъл да се люби с Джули, когато Елена, жената, която по право трябваше да стане негова съпруга, живееше под същия покрив?

Джули се опита да разгадае изражението на Род, но не успя. Отначало долови без никакво съмнение страстта, с която очите му опипваха тялото й. Но тя бързо беше заменена от смущение.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от почивка, Джули — каза накрая той с почти недоловима нотка на съжаление в гласа. — Просто трябва да се справим с тази невъзможна ситуация.

— Можеш да ме пратиш обратно в Сан Франсиско, Род — напомни му меко Джули.

Упорит отказ се настани на лицето му.

— Знаеш, че не е възможно, скъпа — осведоми я той арогантно. — Сега ти си моя. Не се разделям лесно с това, което е мое. Тялото ти познава само моето и това няма да се промени.

— Много си сигурен в себе си, нали, Род? — подразни го Джули във внезапен пристъп на вироглавие.

— Разбира се, скъпа. Ще убия всекиго, който се опита да те отнеме от мене, включително Хоакин Муриета.

— Муриета? — повтори неразбиращо Джули.

— Видях го как те гледаше. Едва прикриваше страстта си, всички можеха да я видят. И ако не греша, ти не би казала, че не е привлекателен.

— Полудял си, Род — изрече отвратена Джули. — Той е бандит, престъпник.

— Въпреки това, скъпа. Не смятам да губя отново нещо свое. Дори ако трябва да убия, за да не позволя да се случи.

— Дори ако не искаш това, което е твое? — запита тя тихо.

— Дори и тогава.

За един кратък момент Джули наистина се уплаши от мрачната решителност, изписана по лицето на мъжа, стоящ пред нея. Беше абсолютно сигурна, че той говори съвършено сериозно. Думите му таяха ли заплаха и към нея, запита се тя, усещайки как сърцето й бие лудо. Ако решеше да го напусне, щеше ли да я убие, преди да го е сторила? Разбира се, че не, укори се тя, разтърсвайки глава, за да разсее смущаващите мисли. Каква глупачка беше. Но думите си оставаха. И тя неволно отстъпи крачка назад.

— Плаша ли те, скъпа? — запита Род, усещайки объркването й.

— Разбира се, че не — изсумтя Джули.

Сега той стоеше близо до нея, достатъчно близо, за да положи нежно ръка на гладката й буза. После ръката му се плъзна надолу към тила й, бавно притегляйки я към него, докато телата им не се докоснаха.

— Не мисля, че някога бих могъл да те нараня, скъпа — каза Род с глас, натежал от емоция, която й беше трудно да определи. — Но ако ме ядосаш достатъчно силно, кой знае…

И той остави изречението да увисне във въздуха.

Подобно на нападащ сокол устата му се спусна върху нейната жадно и властно, с почти наказваща сила. Коленете на Джули се подкосиха и тя щеше да падне, ако Род не беше я прихванал през кръста, за да я задържи изправена. Тя изстена, горещият му език опустошаваше устата й, вкусваше я и я отнасяше. Краката й омекнаха и целувката на Род стана по-нежна, по-мека, езикът му се отдръпна, за да очертае контурите на полуразтворените й устни. Едната му ръка се отдели от тила й, за да обхване отдолу стегнатата й гърда, докато палецът му експериментираше с втвърденото зърно.

Дишането на Джули стана по-бързо, сърцето й се блъскаше опасно силно срещу ребрата й. Как можа да допусне този невероятен мъж да спечели контрол над сетивата й до такава степен, че вече нищо нямаше значение, с изключение на тялото й?

Род никога не беше усещал по-силно собствената си нарастваща жажда за меднокосата съблазнителка, за която се беше оженил, макар и колебаейки се.

— Магьосница — изстена той срещу устата й. — Вещица. Омагьоса ме. Отказах се от всичко заради тебе. Сега е твой ред да ми дадеш всичко от себе си.

Вдигайки я на ръце с една плавно движение, Род я отнесе на леглото и започна трескаво да къса дрехите й, нямайки търпение отново да вкуси чудесата на ароматната й плът.

— О, извинете ме — намеси се един тънък глас. — Не мислех… искам да кажа… да не прекъсвам нещо?

Род замръзна, обръщайки се с лице към натрапника, който му пречеше да изпълни желанието на сърцето си. Елена стоеше замръзнала на прага, с порозовели бузи, но със студен и режещ поглед. Джули отчаяно потърси нещо, с което да прикрие разголените си гърди, намери чаршафа и го придърпа като щит пред себе си.

— Ти никога ли не чукаш, Елена? — запита Род, видимо ядосан. Тъмните очи на Елена се спуснаха надолу, където натискът на възбудата му нарушаваше гладкостта на стегнатите му панталони. Мрачна усмивка издигна ъгълчето на чувствената й уста, когато разбра, че беше влязла точно навреме. Явно беше, че е прекъснала Родриго и неговата американска курва точно преди да осъществят акта, който трябваше да бъде единствено за нея. Тя премига невинно с дългите си мигли.

— Почуках, Родриго, но никой не отговори. Помислих, че Джули се е оттеглила да си почине, и не исках да я будя.

— Сега, щом така и така си тук, Елена, какво искаш? — запита той троснато с тона на недоволно дете.

— Пътната чанта на твоята… съпруга. Исках само да наредя да я занесат в стаята й.

— Аз ще се погрижа. Това ли е всичко?

— Не — отвърна Елена с равен тон. — Баща ти иска да говори с тебе в кабинета.

— За бога! — изруга Род, приглаждайки тъмната си коса с дългите си, фини пръсти.

След като погледна към Джули, което Елена веднага забеляза, той внезапно се обърна и излезе бързо от стаята.

Елена се облегна лениво на рамката на вратата с триумфална усмивка.

— Няма да ти е лесно тук, Джули. Ще видиш, че Родриго няма много време, което да посвещава на съпругата си.

— А ти ще се постараеш да направиш така, че каквото време му остане, да го посвещава на грижи около тебе и баща си — допълни със сладък глас Джули.

— Ти го каза, не аз — беше високомерният отговор на Елена.

И тя изчезна във вихъра на разветите розови поли и пръхкава бяла дантела, оставяйки Джули да се пита каква беше тази странна връзка, която съдбата наложи на нея и Род. Връзка, основана на любов и омраза, обречена от самото си начало.