Кони Мейсън
Спазарената невеста (7)

6

Поглеждайки назад през рамо към мисията, която сега едва се виждаше в далечината, Джули усети как се сгорещява, докато си припомняше страстта, която Род беше събудил у нея предната нощ сред тези рушащи се стени. В усамотението на затъмнената им стаичка той беше като всеки друг, нежен, изискващ, правейки така, че нейното желание да бъде задоволено, преди той да изпита финалното освобождение. Не само веднъж, а много пъти през нощта, когато тя мислеше, че вече не е възможно той отново да се възбуди, тя се виждаше катапултирана във водовъртежа на неконтролируемото желание, запратена там от всепоглъщащите му ръце и устни.

Когато станаха тази сутрин, детинските й мечти за брака им започнаха да й се струват само някаква подигравка. Хладният поглед на Род разби крехките й надежди за ново начало, докато той безмълвно се обличаше и излизаше от подобната на килийка стаичка, за да се приготви за последната отсечка от пътуването им. Толкова ли нямаше търпение да види баща си — или Елена, — не можа да не се запита Джули. Тъй като самата тя не изпитваше никакво нетърпение да се срещне с все още безликите си противници, никак не бързаше да се приготви, докато Род не се появи, за да я сгълчи сърдито за бавенето. Като последица (или като наказание) той я изкара почти моментално извън стените на мисията след бързо сбогуване с отец Хуан, без да й позволи да закуси. След изтощителното будуване предната нощ Джули точно сега имаше най-голяма нужда да се подкрепи. Но вместо да даде на Род удовлетворението да се оплаче, тя понасяше страданието на глада в пълно мълчание, хвърляйки от време на време убийствени погледи към него.

Докато се отдалечаваха все повече от мисията, Джули не можа да не забележи напрежението у Род, както и начина, по който тъмните му очи постоянно хвърляха внимателни погледи наоколо. Накрая тя не можа да издържи и запита:

— Нещо не е наред ли, Род? Да не би да сме в опасност? Той трепна силно, когато чу гласа й, сякаш внезапно осъзнал, че не е сам.

— Отец Хуан ми каза, точно преди да излезем от мисията, че Хоакин Муриета и неговите бандити доскоро са вършали из околността. Миналата седмица група американци, пътуващи към Сан Диего, са били ограбени. Един от тях се кълне, че е било дело на Муриета. Малко след това той лично се е появил в едно селце недалече оттук, за да раздаде храна на потиснатите мексиканци.

— Аз… не мисля, че съм чувала за него — каза Джули, оглеждайки се боязливо наоколо. — Кой е този човек?

— Ако беше романтичка, би могла да го наречеш Робин Худ — осведоми я Род; в гласа му се долавяше нотка, която тя не можа да определи. — Той е добре известен с това, че ограбва богатите, за да дава на бедните.

— Значи не може да е много опасен — поотпусна се Джули.

— Не се заблуждавай, скъпа. Муриета не се гнуси и от убийства. А повечето от последователите му са безскрупулни наемници, готови да изнасилват и плячкосват.

— Откъде… откъде знаеш толкова много за него? — запита Джули с внезапно събудено любопитство.

— Едно време познавах Хоакин Муриета така добре, както познавам собственото си семейство. Той беше мой приятел. Живееше в нашето ранчо, в малка къщичка заедно със съпругата си Росита и с брат си. Сестра му… Мария работеше в хасиендата ни.

Думите накараха лицето му да се стегне и това озадачи Джули.

— Муриета е имал съпруга? — запита тя смаяна. — Какво го е накарало да се обърне към престъпния живот?

Род мълча дълго, внимателно преценявайки дали да разкрие всички страшни подробности пред Джули. Накрая вдигна рамене и каза:

— Хоакин беше пастир в ранчото ни. Един ден баща ми го прати в Сан Диего за провизии и той взе със себе си Росита и брат си, смяташе това да бъде нещо като семейна разходка. Направили си лагер край пътя първата вечер и огънят им привлякъл група американски златокопачи, пътуващи за Сан Франсиско. Те… харесали Росита… беше млада и красива… и поискали Хоакин да им я даде. Сбили се. Хоакин и брат му били вързани за едно дърво, пребили ги с камшици и ги накарали да гледат, докато петимата мъже изнасилвали Росита. Хоакин припаднал, а когато се свестил, Росита била мъртва, а брат му бил обесен на близкото дърво. И него щяло да го постигне същото, ако златокопачите не били помислили, че е умрял от побоя.

— О, Род! Какъв ужас! — възкликна Джули със замъглени от сълзи сини очи. — Горкият човек! Нищо чудно, че е станал бандит.

— Митът около него се разрасна и името му предизвиква романтични представи за спасител на изпаднали в беда жени и покровител на бедните.

— Нищо от това ли не е истина?

— Предполагам, че все нещо е вярно. Той със сигурност е достатъчно красив.

— Ако сте били такива големи приятели, защо толкова те е страх, че може да го срещнеш? — запита Джули.

— Минаха десет години, скъпа. Човек се променя под влияние на обкръжението си.

— Какво е станало със сестра му? Тя още ли е в ранчото ви?

— Род се вкамени, неподвижното му лице опровергаваше вътрешната борба. Мария, помисли той… това име предизвикваше болезнени спомени, които смяташе, че отдавна са умрели. Но умират ли някога спомените, запита се той.

— Не искам да говоря за Мария, Джули — каза той загадъчно.

— Ще ти кажа само това, че тя вече не работи за баща ми.

Джули почувства, че Род се отдръпва в себе си, и веднага потърси друга тема.

— Кога ще стигнем имението ти?

Род се засмя и очите му блеснаха дяволито.

— Ние сме на земята на Делгадо още откакто излязохме от мисията.

Джули ахна, докато очите й обхождаха невероятната гледка.

— Толкова много? — запита тя.

— Почти седемдесет хиляди акра — отвърна гордо Род. — Забеляза ли добитъка, който пасе по онези хълмове? — Тя погледна натам, където сочеше протегнатата му ръка, и кимна. — Всички те носят клеймото на Делгадо.

Джули тъкмо щеше да отговори, когато силно изкъркорване на стомаха й привлече вниманието и на двама им. Ярка червенина обагри бузите й и тя се опита да се направи, че нищо не се е случило. С ъгълчето на окото си обаче видя, че Род се усмихва. Веселостта му по повод явния й дискомфорт я накара да изфучи сърдито.

— Гладна ли си скъпа? — запита той, правейки се на много загрижен.

— Дяволски си прав, гладна съм, дон Родриго! — избухна Джули, което накара съпруга й отново да се разрази в гръмък смях.

— Използва ме цялата нощ, не ми даде да се наспя, а сега очакваш да пътувам цял ден без храна! Какъв човек си ти?

— Явно невнимателен, скъпа — ухили се Род. — Но се питам кой кого използва всъщност. Твоята наслада беше не по-малка от моята.

— Ти си ужасен, Род — изсумтя Джули, далеч от всякаква веселост. — Обзалагам се, че си закусил както трябва.

И тя нарочно реши да не обръща внимание на подмятането му за това, че се е наслаждавала на любенето им.

— Наистина закусих — призна той безсрамно. — Но сериозно ти казвам, не съм имал намерение да те моря от глад. Бях толкова настроен да тръгнем рано, че забравих за нуждите ти. Прости ми. Надявам се да поправя невниманието си още в този момент. Роса приготви кошница с храна за обяд и виждам, че е най-добре веднага да спра, иначе празният ти стомах ще ми прави серенада.

Род отби встрани от пътя, вкара фургона под сянката на голяма скала и скочи леко на земята. Помогна на Джули да слезе и двамата веднага изчезнаха в противоположни посоки, за да се облекчат. Явно беше, че Род познава всеки инч от терена, през който пътуваха, защото Джули скоро се натъкна на малко поточе. С радостен вик тя коленичи, за да наплиска лицето и шията си със студена вода. Беше великолепно, затова се одързости да разкопчае корсажа си и да плисне освежаващата течност и в ямката между гърдите си. После, оглеждайки се подозрително във всички посоки, се поддаде на импулса и смъкна корсажа, развързвайки връзките на ризата, така че тя се отвори и откри гърдите й. След това започна блажено да облива с вода оголената си плът.

— По дяволите! Днес ми е щастливият ден — дочу се изотзад един пресипнал глас.

Джули се извърна, трескаво стиснала зеещите краища на деколтето си.

Кой… кой сте вие? Какво искате?

Наблюдавах те, сеньорита, и ако погледнеш малко по-надолу, ще видиш сама какво искам — изсмя се дрезгаво мъжът.

Против волята си очите на Джули се снишиха към огромната издутина, подаваща се изпод мръсните панталони на непознатия, която не оставяше никакво съмнение относно непочтените му намерения. Макар да беше нисък на ръст, личеше си, че силата му е голяма. Сомбреро с широка периферия засенчваше малките му очички, но увисналите мустаци не скриваха едрите му жълти зъби, докато, безсрамно ухилен, жадно наблюдаваше разголените гърди на Джули. Имаше престъпна физиономия, с белег, който придърпваше ъгъла на устата му в подобие на усмивка. На колана му висяха два кобура, през бъчвоподобните му гърди беше препасан ремък с патрони.

Джули конвулсивно преглътна няколко пъти, преди да си възвърне гласа.

— Моят… моят съпруг е наблизо. Ще дойде всеки момент.

— Да не мислиш, че Педро е глупак, вещице? Не пътувам сам. Съпругът ти ще бъде задържан достатъчно дълго, за да ти се насладя. А ако налети на бой, ще бъде отстранен. Тогава моите приятели също ще ти се насладят.

— Не! — извика Джули, по-уплашена от когато и да било в живота си.

Побягна, знаейки, че шансовете й да се измъкне са почти никакви.

С див смях Педро посегна към нея и я сграбчи през кръста. Тя започна да рита и да крещи, докато мръсните му ръце мачкаха гърдите й. Отвратителният му дъх едва не я задуши, докато бандитът безуспешно се опитваше да плени устните й. Върховно оскърбена, Джули прехапа долната си устна и тя пусна кръв. С вик на отвращение Педро я блъсна на земята и се стовари тежко отгоре й, дърпайки връзките на панталоните си.

— Стой мирно, курво такава! — извика той сърдито. — Пази си силите, ще ти трябват.

Джули затвори очи и се замоли. Изведнъж отговорът на молитвите й дойде във вид на един висок близо метър и деветдесет разярен мъж, когато тя почувства как огромната тежест на Педро се маха от нея. Когато отвори очи, Род й подаваше ръка, за да се изправи, и казваше с нежен глас:

— Този направи ли ти нещо, скъпа?

Джули погледна към мястото, където Педро седеше на земята, поклащайки рошавата си глава.

— Н-не. Идваш тъкмо навреме.

Точно тогава окото й долови някакво движение и тя изпищя. Род се обърна, снишавайки се, когато пистолетът на Педро излая. Първият изстрел не го улучи. Вторият куршум така и не излезе от дулото. Един висок, мургав мъж изникна вляво от тях. По негова команда Педро нерешително сниши пистолета, но не преди гневният му поглед да предупреди Род, че помежду им има неуредени сметки.

Род се обърна бавно, за да се изправи лице в лице със своя спасител.

— Добър ден, дон Родриго — каза мъжът с едва забележима усмивка, повдигаща ъгълчетата на устата му.

Макар Джули да не можеше да разбере всички испански думи, тя беше научила достатъчно в предните няколко дни, за да схване разговора им.

— Добър ден, Хоакин. Отдавна не сме се виждали, приятелю. От мястото, където беше застанала, Джули виждаше група мъже, обградили своя водач. Не беше очаквала Муриета да е толкова красив. В сравнение със своите бандити той беше облечен безупречно, с кожени панталони и къс жакет. Разбира се, неизбежният пистолет висеше на тънкия му кръст. Макар и доста мургав, той беше извънредно привлекателен и Джули разбра защо около името му имаше изтъкани толкова романтични истории. Тънки мустаци украсяваха горната му устна, а усмивката му разкриваше два реда съвършено бели зъби. Грациозната му стойка й напомняше на тигър, походката му беше горда и предизвикателна.

— Почти десет години, Родриго — отвърна Муриета. — Много неща се случиха през това време.

— Какво искаш, Хоакин? Защо си по тези места? На земята на Делгадо? Да не си дошъл да крадеш добитъка ни?

— Ако можех, приятелю, щях да разоря баща ти заради това, което направи с Мария. Нима толкова бързо си я забравил? Баща ти, всемогъщият господар, реши, че синът му е прекалено добър за една красива девойка с индианска кръв, чието наследство я прави недостойна да влезе в рода Делгадо.

Род изслуша внимателно дългата тирада на Муриета, видимо безстрастен, докато не чу името на Мария.

— Виждал ли си Мария? — запита той, явно шокиран. — Знаеш ли къде е? Говорил ли си с нея?

— Не — отвърна Муриета с мрачно лице. — И аз като тебе я търсих, но не я намерих. Един ден обаче ще я открия и ще разбера защо е избягала. Ще разбера и дали баща ти има нещо общо с изчезването й.

Род като че ли се срина вътрешно и Джули беше учудена, че споменаването на една жена може да предизвика такива промени у него. Ахването й привлече вниманието на Муриета и той се обърна, за да я разгледа. Неразгадаемият му поглед не пропусна нищо от раздърпаните й дрехи или изобилието от оголена плът. Погледът му се откъсна нерешително от нея, когато Род изрече:

— Надявам се да е намерила мир там, където е отишла.

— Доста късно е за това, не намираш ли, приятелю? — изсумтя презрително Муриета.

— За бога, Хоакин! Бях много млад тогава. Какво очакваш от момче на осемнадесет години?

— Очаквах да се противопостави на баща си заради жената, която обича!

— Майко божия! Търсих я! Знаеш го! Дори когато баща ми забрани, не престанах да я издирвам! Исках да се оженя за нея! Обичах я!

— Ако наистина обичаше Мария, още щеше да я търсиш.

Джули не можа да потисне вика, който се изплъзна от устните й. Оценяващият поглед на Муриета още веднъж се спря на нея.

— Коя е тази жена, дон Родриго? Сигурно не водиш прислужница гринга в хасиендата си? Ако е твоя курва, поздравявам те за добрия вкус, но се съмнявам в здравия ти разум. Достатъчно добре познавам доня Елена, за да знам, че няма да одобри такава жена в дома ви. Бъдещата ти съпруга е добре известна със сприхавия си темперамент.

Очите на Род се отклониха към Джули, виждайки за първи път жалкото състояние на дрехите й и изобилието от разголена плът, която останките от разкъсаната й риза не можеха да прикрият. Той побърза към нея, прикривайки треперещите й рамене със собствения си жакет. Нарочно заговори на английски, заради нея.

— Джули е моя съпруга. Отец Хуан ни венча вчера.

Муриета изглеждаше така, сякаш го беше ударила светкавица.

— Твоя съпруга! Една гринга? — Той се разсмя гръмогласно, сякаш беше чул някаква много уместна шега. — Наистина си пораснал за десет години, приятелю. Ако си достатъчно смел, за да водиш у дома си булка гринга, бих искал да съм там, за да видя лицето на баща ти, когато му я представиш. Гринга — повтори той, невероятно развеселен. — Ах, Родриго, съдбата се намеси и нанесе удар, от който дон Диего като че ли няма да се възстанови. Каква ирония.

Род се навъси. Но виждайки пред себе си Муриета и неговите хора, извадили оръжия, не можеше да направи нищо.

— Какво смяташ да правиш с нас, Хоакин? — запита той, обвивайки покровителствено с ръка крехките рамене на Джули.

— Противно на убежденията ти аз не съм чудовище като Педро например — и бандитът махна с ръка към намръщения си лейтенант. — Нито пък се отнасям зле с красиви жени. Но ако бях на твое място, приятелю, щях добре да пазя съпругата си. Почти съм решен да ти я отнема.

С грациозна котешка походка Муриета за миг се озова пред Джули. Повдигна с един пръст брадичката й, докато големите й сини очи не срещнаха погледа му. Странно, но Джули не почувства страх. В жеста му нямаше никаква заплаха.

— Ще мога ли да те открадна от съпруга ти, момиче? — запита той тихо. Ръката на Род инстинктивно стисна раменете й. Муриета се усмихна криво. — Струва ми се, Родриго, че малката означава много за тебе. Внимавай, приятелю, баща ти някога отне от мене някого, когото много обичах, гледай да не постъпи така и с тебе.

— Няма нужда да се страхуваш за съпругата ми, Хоакин — изфуча Род, изненадан от внезапния пристъп на ревност, който почувства спрямо бандита.

Муриета нерешително отпусна ръка и отстъпи настрани.

— Свободни сте да си вървите, дон Родриго. Няма да ти направя нищо, нито на тебе, нито на красивата ти съпруга. — И той се усмихна снизходително на Джули. — Бог с вас.

Хващайки малката ръка на Джули, Род мина покрай свирепия Педро и двамата се запътиха към фургона, който стоеше наблизо. Преди да тръгне, той отново се обърна към Муриета.

— Ще ми кажеш ли, ако намериш Мария?

— Може би, приятелю. — Род трябваше да приеме този неясен отговор. — Вземай жена си и изчезвайте оттук.

Без да каже нито дума повече, Род плесна коня с камшика и фургонът потегли. Джули не мога да се въздържи да не погледне през рамо. Хоакин Муриета и хората му вече се стопяваха в далечината, но един от тях още стоеше и се взираше напрегнато към тях; широкополото сомбреро напълно закриваше лицето му. Джули го беше забелязала, но вниманието й беше толкова съсредоточено върху ставащото между Род и Муриета, че нямаше време да изследва странното си усещане, когато почувства погледа му върху себе си.

Макар че бандитът беше облечен като другите, в него имаше нещо ужасно познато — походката, начинът, по който изправяше рамене, макар че ивичестото серапе добре скриваше фигурата му и не можеше да се разбере дали е пълен или слаб. Джули сви рамене и обърна вниманието си към пътя, сигурна, че няма откъде да познава някого от бандитите на Хоакин Муриета.

Яздиха в мълчание няколко мили; Род беше дистанциран и замислен, а Джули — на върха на любопитството си. Накрая не можа да издържи.

— Разкажи ми за Мария, Род — помоли го тя нежно.

Род се намръщи, не желаейки да разкрива пред нея толкова болезнени неща. Накрая вдигна рамене и започна да разказва онова, което Джули познаваше само като откъслеци от разговора между него и Муриета, воден бързо и на испански.

— Бях на седемнадесет години, почти на осемнадесет. Мария беше на двадесет. Беше красива, с големи очи на кошута и сладка усмивка — започна замечтано Род. — Бащата на Хоакин, обеднял испански благородник, беше изгонен от земите си, когато не можа да докаже границите им, и потърси работа при баща ми. Дадоха им малка къщичка в хасиендата. Майката на Хоакин беше отдавна починала, но баща му имаше красива любовница индианка, майката на Мария. След като майката на Мария умря, тя дойде да работи в хасиендата ни. Бяхме деца, когато се запознахме. Приятели. Ние четиримата — аз, Хоакин, брат му и Мария. Бащата на Хоакин умря и той зае мястото му в ранчото. Ожени се за Росита. Когато съпругата и братът на Хоакин бяха убити, той остави Мария на нашите грижи и стана бандит, за да отмъсти за смъртта на любимите си хора. Приблизително по това време ме пратиха в Мексико на училище и когато се върнах след две години, двамата с Мария подновихме приятелството си.

— Вие сте се влюбили — изрече нежно Джули.

— Да — отговори Род. — Аз я обожавах, поставях я на пиедестал. Аз… исках да я пазя, да се оженя за нея.

Той замълча за няколко минути, спомняйки си онези времена на бушуваща у него страст, когато съзнателно се беше въздържал, искайки да запази Мария чиста и неопетнена до сватбения им ден. Въздъхвайки, поде разказа оттам, където го беше прекъснал.

— Не след дълго Мария започна да се държи странно и ме помоли да поискам от баща си разрешение да се оженим.

— И той отказа — предположи Джули.

— Не само отказа, но се разсърди така, както никога дотогава не го бях виждал. Мария беше метиска, наполовина индианка. Аз произхождах от старо испанско семейство, чиято кръв беше останала чиста през вековете. Баща ми студено ме осведоми, че трябва да се оженя за Елена и нищо няма да промени това. Аз го заплаших, че ще взема Мария и ще избягаме, но той само ми се изсмя и нарече любовта ми към Мария детинщина. Тогава тя внезапно изчезна и аз бях сигурен, че баща ми я е отпратил, за да ни раздели. Но той убедено отричаше да има нещо общо с изчезването на Мария. Дори и сега не мога да приема, че баща ми няма вина. Нещо или някой е накарал Мария да изчезне. По-късно намерих Хоакин и двамата заедно я търсихме. След година се отказах.

— Баща ти сигурно е жесток човек, Род — каза Джули натъжена от трагедията на младите влюбени, накарани да се разделят поради гордостта на стария господар.

— Може и така да се каже, скъпа. Суров е, наистина. Той е човек с традиционно възпитание, горд със старинното си родословие. Направи всичко това от любов към мене — единствения му син.

— Нима си му простил? Макар че може би той стои зад изчезването на Мария? — запита Джули, учудена, че Род може да е забравил първата си любов и да е простил на баща си.

— Десет години са много, скъпа — усмихна се тъжно той. — Човек забравя и прощава, когато мине повече време. Напуснах дома си и гневът на баща ми ме държа далече от него цели пет години. Но в края на краищата домът и родната ми земя означаваха много за мене. Сега баща ми и аз сме един вид в състояние на примирие. Той още поддържа, че няма нищо общо с изчезването на Мария, но аз някак си съм убеден, че именно той стои зад бягството й.

— Но ти се съгласи да се ожениш за Елена — прекъсна го Джули.

— Бракът ни беше уреден още откакто бяхме деца. Знаех, че някога ще трябва да се оженя, беше неизбежно. Нямаше друга… така че… — тъжно вдигна той рамене.

Джули мълча дълго време, възприемайки всичко, което Род й беше разказал. И изведнъж запита:

— Род, защо ме водиш в дома си, когато знаеш, че няма да ме приемат благосклонно?

Тъмните му вежди се вдигнаха рязко.

— Ти си моя съпруга.

Тонът му намекваше, че въпросът й е неуместен.

— След като чух какво е станало с Мария, не съм толкова сигурна, че ще бъда в безопасност в дома ти.

— Сега съм по-възрастен и баща ми няма толкова лесно да ме сплаши, не съм вече наивното осемнадесетгодишно момче — отсече Род. — Не се страхувай, скъпа, баща ми няма да има избор и ще трябва да приеме съпругата на сина си.

Но Джули се страхуваше. Не само от гордия идалго дон Диего Делгадо, но и от високомерната доня Елена Монтоя Родригес.