Кони Мейсън
Спазарената невеста (4)

3

На следващия ден Джули откри, че Род е оставил значителна сума за нея под попечителството на Мей Паркър. Той обясни на Мей каква е ситуацията между него и Джули; Мей изрази съчувствие към младата девойка, но напълно се съгласи с Род, че тя трябва да напусне Калифорния и да се върне на изток при семейството си.

— Знам, че дон Родриго е красив, скъпа — каза й Мей, — но той е прав, нали разбираш. Ти си гринга, американка. Той е калифорниец, мъж от испански произход. Принадлежи към съвсем друг свят. Освен това, обещан е на друга жена още от дете.

— Знам това, Мей, и… мога да го приема — съгласи се Джули.

— Но няма да напусна Калифорния. Род каза ли ти за баща ми?

— Спомена го, Джули, но се страхувам, че търсенето ти е обречено на провал. Хиляди мъже изчезнаха в планините и вече няма да чуем нищо за тях. Възможно е баща ти да е един от тези мъже.

— Недей и ти! — завайка се Джули, обезсърчена. — Всички ли са против мене? Ще остана! Ще намеря баща си!

— Надявам се да го намериш, скъпа. Но честно казано, не съм чувала за него, преди ти да беше дошла тук. Как му беше името?

— Казва се Карл, Карл Дарси. На около четиридесет и пет години, леко оплешивял, строен, рус като мене.

Мей вдигна рамене.

— Може да е един от десетките мъже тук, Джули. Съжалявам, не си спомням такъв човек.

— Няма нищо, Мей. Ще го открия.

Съдейки от предизвикателно вирнатата остра брадичка на Джули, Мей реши, че ако Карл Дарси е жив, дъщеря му със сигурност ще го намери.

— Какви са плановете ти, скъпа? — запита тя съчувствено.

— Ще си намеря работа — отсече решително Джули. — Трябва ми работа. Можеш ли да ми помогнеш?

— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, Джули — осведоми я Мей. — Не съм сигурна, че има някаква почтена работа за прилично младо момиче като тебе. Китайците не са годни да работят в мините и са по-склонни да търсят работа в градовете за половин надница или дори по-малко. Разбира се — и тя направи драматична пауза, — има я игралната зала на Кейси и някои други игрални домове и кръчми, където постоянно търсят красиви жени.

— Мей — възкликна укорително Джули. — Трябва да съм съвсем отчаяна, за да прибягна до… до такава работа. Помисли, Мей, ти познаваш този град. Няма ли човек, който да е съгласен да ме наеме на работа? В целия Сан Франсиско?!

— Свивайки устни, дълбоко замислена, Мей поклати глава насам-натам.

— Джули, просто няма… не, почакай… разбира се… Марти. Марти Слоун. Много пъти ми е казвала, че иска да си намери почтена помощничка.

— Коя е Марти Слоун? — запита Джули със събудено любопитство.

— И тя е вдовица като мене. Но съпругът й умря от змийско ухапване през четиридесет и осма, когато пътуваха към Тексас, докато моят умря, защитавайки участъка си. Сприятелихме се. Аз отворих пансион с това, което ми остави съпругът ми, а Марти си взе спестяванията и купи огромна палатка. Може вчера да си я видяла, докато си идвала насам. Храни стотици мъже, минаващи през града. Наблизо няма прилични ресторанти, за да изхранват ордите мъже, които всеки ден пристигат в Сан Франсиско. Сигурна съм, че Марти ще ти даде работа, ако я помоля.

— Идеално — плесна с ръце Джули, възхитена. — Сигурна съм, че някои от мъжете, които се хранят при нея, ще са чували за баща ми. Може би дори ще знаят къде да го намеря. Благодаря ти, Мей.

— Не се надявай много, Джули — предупреди я Мей, опитвайки се думите й да не прозвучат много обезкуражаващо.

— Кога мога да започна?

— Ще те заведа лично при нея след закуска. Но се чувствам задължена да те предупредя.

— Да ме предупредиш ли? За какво?

— Е — изрече замислено Мей, — Марти не е точно дама като тебе и мене. Тя е сурова жена, принудена да прибягва до насилие, за да се пази. Оцелява в живота, но не оставяй грубата й външност и солените приказки да те заблудят. Сърцето й е голямо като океана. Само не й противоречи и ще се разбирате чудесно.

Джули трябваше да си спомни тези думи, когато видя за първи път Марти Слоун. Висока почти колкото мъж, с едра талия, препасана с колан и кобур вместо престилка, с ясно видимо дуло на пистолета. Макар да не беше дебела, едрите й кости бяха добре подплатени. Косата й, някога червена и все още доста гъста, беше натъпкана под широкопола мъжка шапка. Зорките й кафяви очи не пропуснаха нищо, когато Мей й представи Джули.

— Не е ли малко слабичка, Мей? — запита Марти, оглеждайки девойката с леко съмнение.

Джули изфуча оскърбено.

— Аз съм силна и здрава, искам да работя — настоя тя, изправяйки се в целия си ръст от метър и шестдесет.

Марти се усмихна широко, разкривайки две редици зъби с петна от тютюн.

— Бива си я, като се накокошини. Та как ти беше името, момиче?

— Джули. Джули… Дарси.

Нямаше намерение хората да я познават като Джули Делгадо.

— Мислиш ли, че ще можеш да сервираш по масите, да миеш чинии и да отблъскваш мераклиите, дето напират да си пъхнат ръцете под полата ти?

Джули хвърли кос поглед към Мей, която вдигна вежди, сякаш за да каже: „Нали те предупредих“.

— Мисля, че ще мога — заяви тя с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше.

— Добре тогава, закарай си задничето в кухнята, а ние с Мей малко ще си побъбрим.

В кухнята Джули попадна на един смешен нисък китаец, който каза, че името му е Уонг Ли. Осведоми я на завален английски, че върши тежките работи в кухнята и освен това е сервитьор. Мъжът изглеждаше толкова крехък, че Джули сериозно се усъмни, че може да изпълнява трудните неща, които й описваше.

Докато Мей и Марти си бъбреха, Джули започна да се оглежда наоколо си. Палатката беше огромна. Тя беше сигурна, че може да подслони поне сто души на дългите маси, подредени в прави редици. Подът беше пръстен, но идеално изстърган от всякакви отпадъци. Голямата предна врата гледаше към улицата, но зад кухнята имаше и малка странична врата. Самата кухня не беше отделена, а представляваше открито пространство в дъното на палатката, снабдено с една от малкото готварски печки на дърва в Сан Франсиско. Голяма част от ястията се готвеха навън, на открити огнища зад палатката.

След малко Мей се сбогува и Джули започна онова, което щеше да се окаже най-изтощителният ден от живота й. Преди да беше имала време да си поеме дъх, нахлу тълпата от обядващи и Джули веднага стана обект на подсвирквания и неприлични забележки от страна на грубите мъже, повечето от които бяха изненадани, че сред тях е попаднала такава красива млада жена. Когато един се одързости прекалено много и стисна Джули за гърдите, докато минаваше покрай нея, от което тя извика, Марти веднага се озова там с пистолета в ръка.

— Само да го направиш още веднъж, Мел и ще се простиш с топките си — заплаши го Марти.

— Пистолетът й сочеше право към интимните му части.

— По дяволите, Марти, просто се пошегувах — оправда се Мел, без да може да откъсне очи от оръжието в ръката на жената. — Няма да се повтори.

— Гледай да стане така. Това се отнася за всички ви, проклети кучи синове — разнесе се предупредителният дрезгав глас на Марти. — Много обичам това момиче и никак не ми се ще да видя някой от вас, пропаднали типове такива, да я мачка като долна никаквица. Ясно ли е?

Някои измърмориха сърдито, но повечето се съгласиха с думите на Марти. След това вече никой не докосна Джули. Фактически в края на първата си работна седмица вече си беше спечелила уважението на почти всички клиенти на Марти. През тази седмица тя разпита мнозина, надявайки се, че поне един от тях ще е чувал за баща й. Но всеки път срещаше разочарование. Баща й сякаш беше изчезнал без следа. Джули обаче не се предаваше.

Тя се намираше под покровителството на Марти не само когато беше на работа, но и по пътя до безопасното убежище в пансиона на Мей Паркър — охранявана от смешния малък китаец Уонг Ли. Отначало, когато Марти настоя Уонг да я придружава до дома, Джули беше настроена скептично относно способността му да я защитава, ако се наложи, докато не видя мъжа да прилага онова, което той нарече бойно изкуство — стар вид самозащита. След тази демонстрация тя с благодарност прие Уонг да я придружава, знаейки, че с него няма опасност от натрапници.

Джули научи, че Марти знае за нея и Род. Мей й беше казала още първия ден за техните странни отношения. Някои от мъжете също се досетиха, че тя и Род са женени, защото бяха присъствали на церемонията, но дори да се питаха какво е точно положението, не коментираха, без съмнение боейки се от гнева на Марти. Джули особено се страхуваше от един от клиентите на Марти — неугледен гигант на име Брут Кели, чиито мънистени очички я следяха навсякъде. Макар че досега не беше направил нищо, тя се държеше далече от него. Не искаше да споделя страховете си с Марти, за да не предизвика неприятности, особено защото Кели фактически не й беше казал нищо.

В края на втората седмица Джули свикна с изискванията на работата. Макар че всяка нощ се отпускаше изтощена в леглото, нямаше нищо против. Така не й оставаше много време да мисли за Род и за начина, по който я беше накарал да се почувства, когато я беше целувал и ръцете му бяха изследваш тялото й. Спомняше си как плътта й туптеше и гореше от допира на устните и ръцете му, които й бяха отнели всякакъв разум и мисъл. О, греховно беше да се чувства по този начин, мислеше Джули; да бъде толкова слаба и безволева заради докосването на един непознат.

Беше се запознала с много мъже след Род, но те не можеха да се сравняват с него по фигура и външност. У него имаше нещо, което караше кръвта й да пее във вените, докато тъмните му, замислени очи се спираха на нея. Щеше ли някой друг мъж да й действа така? Тя се съмняваше. Но колкото и да се опитваше, не можеше да изгони Род от мислите си. Дори не и когато си го представяше в обятията на испанската му годеница.

Джули се изсмя на себе си. Изглеждаше смешно да мисли за бъдещата му невеста, когато той вече си имаше съпруга, макар и съвсем отскоро. Досега не беше получила новини от адвоката на Род, но предположи, че тези неща изискват повече време.

Един ден Брут Кели наруши мълчанието си и думите му предизвикаха студена тръпка по гърба на Джули.

— Къде ти е мъжлето, момиче? Не ми казвай, че вече се е уморил от тебе.

Джули се огледа за помощ и се намръщи, като видя, че повечето мъже вече са излезли. Марти беше навън, гасеше огньовете, а Уонг Ли й помагаше. Джули отчаяно се опита да се промъкне покрай Кели, но той не я пускаше.

— Какво искате, господин Кели? — запита тя, отблъсквайки безуспешно огромната му ръка, която стисна силно лакътя й.

— Тебе, захарче. Искам тебе. Ако онзи проклет дон не беше толкова упорит, сега щеше да бъдеш моя. Щях да те държа твърде заета, за да имаш време да работиш в тази дупка, дори ако това означава да прекарваш повечето време по гръб.

— Ако продължите да ми досаждате, ще направя така, че съпругът ми да научи, когато се върне — блъфира Джули.

— Кого се опитваш да излъжеш? — изсмя се гнусно Кели. — Всички знаят много добре, че Делгадо си има жена някъде там в ранчото. Ти си само едно апетитно парче, което е привлякло окото му. Той те изостави, момиче. Сега си свободна и аз смятам да предявя претенциите си тук и сега.

Брут Кели посегна към Джули, хвана я през кръста и я притисна към коравото си тяло. Викът й накара Марти да изтича от кухнята, където тъкмо беше влязла откъм задната врата.

— Пусни я, копеле — предупреди го стържещият глас на Марти, извадила заплашителния си колт. — Иначе ще ти направя още две дупки в главата, освен ония, дето вече ги имаш.

— По дяволите, Марти, тебе какво те засяга? — изрева Кели. — Не съм направил нищо на момичето. Само исках да бъдем приятели.

Вдигнала рошавата си вежда, Марти запита:

— Искаш ли да бъдете приятели с Кели, а, Джули?

— Не! Не, не искам — бързо отговори Джули; погнусеното й изражение говореше достатъчно красноречиво.

— Махай се оттук, Кели — заповяда Марти, размахвайки пистолета, за да подкрепи думите си. — И вече не се мяркай тук. Отсега нататък ще се храниш другаде.

Кели пусна Джули, отстъпвайки бавно назад към вратата.

— Отивам си, Марти, няма нужда да се горещиш. Изобщо няма да си рискувам врата за една въртиопашка. — Снишавайки гласа си, така че само Джули да го чуе, той продължи: — Ще се погрижа за тебе, кучко, когато оная квачка не е наблизо.

И излезе, оставяйки я разтърсена, но облекчена.

Следващите два дни Джули внимаваше. Но когато Брут Кели не се върна, тя си отдъхна и помисли, че вече няма да го види. Дори Марти не беше толкова бдителна, тъй като гигантът не се вясваше, макар че Уонг Ли все така продължаваше вечер след работа да изпраща Джули до дома й.

В края на втората седмица Джули вече се чувстваше като стар работник в палатката на Марти. Беше се запознала с много мъже, жадни за компанията на почтена жена, но изпитваше огромно разочарование, че не може да открие нищо за баща си. Въпреки това обаче тя отказваше да повярва, че може и да е мъртъв.

Джули беше много изтощена, когато една вечер се прибираше заедно с Уонг Ли. Няколкото пресечки до пансиона й се струваха няколко мили. Във въздуха се усещаше хлад и тя придърпа топлото наметало около тесните си рамене. Мълчаливият китаец до нея изглеждаше недосегаем за студа в дългата си цветна китайска роба. Шумът, долитащ от танцовите и игралните зали, беше оглушителен и Джули беше повече от благодарна, че пансионът на Мей се намира в тиха част на града. Беше благодарна и за закрилата на Уонг Ли, защото откакто беше в Сан Франсиско, беше разбрала, че Род не е преувеличавал, описвайки беззаконието в Калифорния. През 1850 г., когато Калифорния стана американски щат, се бяха случили повече от петдесет хиляди неразкрити убийства, както научи Джули.

Изненада се на себе си — колко често напоследък мислеше за Род. Познаваше го толкова малко, но той беше оказал голямо влияние върху живота й. Не можеше да не се пита какво би станало с тях двамата, ако той не беше длъжен да се върне при годеницата си. Ако имаха шанс, възможно ли беше да се обикнат? Тя разбра, че не би й било трудно да се влюби в красивия висок кабалеро. Имаше моменти, когато дори… но не биваше да мисли за това. Твърде късно беше за двама им. Родриго Делгадо не беше за нея, както самият той беше изтъкнал.

Джули се изтръгна от мечтанията си, за да открие, че вече е съвсем близо до дома. Двамата с Уонг Ли тъкмо минаваха през една изключително тъмна пресечка, чиито сенки винаги изнервяха Джули, когато катастрофата се случи. Дори познанията на Уонг Ли по бойни изкуства не можаха да предотвратят това, защото дребният човечец изведнъж падна, ударен изотзад от невидим нападател с огромна цепеница. Без да издаде и звук, той тихо се строполи на земята. Джули отвори уста да извика, но успя да изскимти, когато някакъв гнусен парцал се пъхна в устата й. Някой я повлече в безлюдната уличка и я метна в чакащия наблизо фургон, запрегнат с един кон. Преди да разбере какво става, ръцете и краката й се оказаха здраво вързани и тя беше омотана в някакво вонящо зебло. Парцалът не й позволяваше да диша, а зеблото беше короната на унижението. Дощя й се да повърне и тя изпадна в огромна черна бездна. Но не и преди да разпознае грозното лице и победоносната гримаса на Брут Кели!