Кони Мейсън
Спазарената невеста (3)

2

Сан Франсиско, септември 1851

 

Джули стоеше на палубата на „Западен вятър“, докато корабът бавно навлизаше в залива на Сан Франсиско, внимателно маневрирайки покрай безлюдните кораби, осеяли водите на залива. Капитан Лангфорд й беше казал, че през тази година над осемстотин кораба, закотвени тук, са били напуснати от екипажите си, които предпочели да тръгнат да търсят злато. Странно беше да гледа как празните съдове се полюшват нагоре-надолу и вълните плискат хълбоците им.

Застанала на удобно за наблюдение място, Джули виждаше купчина мръсни на вид, груби постройки, скупчени около улички с изровени коловози. Не каквото си го беше представяла. Дори Поли, която стоеше до нея, изглеждаше смутена. Те предполагаха, че Сан Франсиско е оживен град, но от това, което можеха да видят, той приличаше на някакъв разраснал се бедняшки квартал.

Едва след няколко часа тридесетте млади жени, водени от сияещия Джулиъс Годард и приветливата му съпруга, можаха да слязат на брега. Групата тръгна спокойно по претъпканите улици към един пансион, където щяха да се настанят; на следващия ден щяха да се запознаят с бъдещите си съпрузи. Сандъците им щяха да бъдат докарани по-късно с каруца, запрегната с коне.

Хора от всякакви народности се тълпяха наоколо: англичани, ирландци, испанци, французи, дори китайци и негри. Пискливи гласове викаха на всякакви езици. Джули никога не беше виждала толкова много китайци, събрани на едно място. Лъскавите им черни коси бяха дълги почти колкото нейната, събрани в стегнати плитки, спускащи се по гърбовете им. Яркоцветните им роби почти прикриваха жълтия цвят на кожата им и тъмните, изтеглени нагоре очи. Тя едва не избухна в смях, когато видя странните шапчици, кацнали на теметата им. Повечето от китайците возеха пътници в двуколни превозни средства, които господин Годард нарече „рикши“.

Джули се смути при вида на ордите мръсни, небръснати мъже, запълващи улиците. Като че ли хиляди бъдещи златокопачи бяха дошли в Сан Франсиско твърде късно, за да забогатеят, и сега бродеха безцелно наоколо, с разбити мечти за лесно замогване и с празни джобове. Тя не можа да не се запита дали и баща й е сред тези пречупени мъже, лагеруващи в палатки там, където нямаше възможност да се строят сгради.

Докато вървяха, Джули чуваше мнозина от тези мъже да подвикват, продавайки запасите си насред улицата. Тигани вървяха срещу главозамайващата сума от пет долара или повече, лопати — за десет или дванадесет. Цялата сцена й се струваше като излязла от някакъв кошмар.

Джули скоро се принуди да фокусира вниманието си върху дървения тротоар, за да не се подхлъзне и да се озове в морето от кал по улиците. Двете с Поли се държаха една за друга и успяха да се настанят на две съседни легла за през нощта. Останалата част от деня прекараха в поправяне на външния си вид, за да се представят добре на утрешния оглед, и в избор на най-подходящите дрехи, за да бъдат високо оценени от бъдещите си съпрузи.

Джули избра най-хубавата си рокля, която не беше съвсем нова, но тя знаеше, че подчертава тънката й талия и златистия й тен. Синият цвят на роклята с пола пълен клош подчертаваше цвета на очите й. Плътно прилягащият корсаж с редове бежова дантела се закопчаваше чак до брадичката, а кройката му подчертаваше високата извивка на съвършено изваяните й гърди. Дългите ръкави обгръщаха добре оформените, стройни ръце и завършваха с набор от дантела точно над деликатните й китки. Наметката на леля Лавиния с кадифената подплата добавяше лъх на елегантност, който много допадаше на Джули.

За да осигури подходяща рамка за буйната си черна коса, Поли избра бледожълта рокля, бродирана със зелени цветчета, които отиваха на очите й. Квадратното деколте и високата талия изваждаха на показ най-хубавото от тънката й фигура. Никое момиче нямаше прилично боне, затова решиха да отидат гологлави, като оставят косите си да служат като корона на главите им.

На следващия ден, докато се отправяха леко изнервени към голямата постройка, набързо издигната от нерендосани греди, където трябваше да се срещнат с бъдещите си съпрузи, нито Джули, нито Поли бяха подготвени за излиятелно приветстващите ги мъже с всякаква външност, които ги очакваха. Не само улицата пред постройката гъмжеше от народ, но и когато влязоха вътре, Джули помисли, че ще се задуши, докато бутащата се тълпа правеше път за изпадналите почти в истерия жени.

Тридесетте момичета бяха настанени на ниска платформа, докато господин Годард безуспешно се опитваше да въдвори тишина сред ликуващите мъже, възбудени от гледката на толкова много привлекателни жени. Нямаше значение, че само тридесет от тях щяха да се сдобият със съпруги. Важното беше, че тези жени бяха решили да пропътуват хиляди мили, изправяйки се пред всякакви опасности, за да се омъжат сред пустошта, населявана предимно от мъже. Там, където се осмеляха да отидат тези храбри жени, щяха да тръгнат и други. Накрая господин Годард успя да усмири вълнуващата се тълпа и се зае със сериозната задача да събере съпружеските двойки.

Това, което привлече Род към сградата, беше сцената, която се разигра пред очите му току до въпросната постройка. Той тъкмо се беше върнал от изтощително пътуване до Монтърей и искаше само да си почине в горещата вана и да спи поне двадесет и четири часа. За негов късмет в близко време нямаше да му се наложи пак да пътува до Сан Франсиско и след това можеше да се върне у дома си, в Ранчо Делгадо, където го очакваше Елена. Сватбата им повече нямаше да се отлага. Бракът му с Елена Монтоя, уреден от бащите им, още докато двамата бяха деца, трябваше най-накрая да се осъществи, въпреки факта, че Род беше успял с години да отлага това отдавна очаквано събитие.

Но Елена вече беше изгубила всякакво търпение. И щом баща му, дон Диего, я покани да се премести в ранчото му, когато майка й и баща й заминаха на гости в Испания, Род разбра, че времето за отлагания е свършило. Щом се върнеше в Сен Луис Обиспо, двамата с Елена щяха да станат съпруг и съпруга в съответствие с желанието на бащите си.

Изпитвайки едва ли не чувство на обреченост, Род се приближи към постройката и се промъкна вътре. В мига, когато забеляза младите жени, застанали на платформата, той разбра какво става. Пъхна ръка в джоба на кожения си жакет и докосна сгънатото парче хартия, за което изобщо беше забравил през изтощителните седмици борба с бюрокрация, съдилища, адвокати и съдии, готови с лека ръка да пренебрегнат претенциите на гордите кастилски земевладелци, чиито земи се разполагаха предимно покрай Кралския път — Камино Реал.

След прокламирането на Поземления акт от 1851 г., с който собствениците на ферми се задължаваха да докажат собствеността си над своите земи и размерите на стопанствата им бяха принудително намалявани, Род и баща му работеха неуморно, за да получат надлежните документи, с които да определят границите на земите, дадени на семейството им преди много години. Месеци бяха минали, за да съберат необходимата документация за обширните си владения, близо седемдесет хиляди акра около Сен Луис Обиспо, но накрая, в току-що изминалата седмица, Род беше занесъл всичко в Монтърей, за да го представи пред съда. Антимексиканските настроения бяха силни, таксите в съда — непосилни, съдиите бяха подкупни и вземаха страната на жадните за грабеж новоприсламчили се „собственици“. Но дон Диего и синът му бяха победили с цената на огромни разходи и много изгубено време. Земите на семейство Делгадо принадлежаха отново само и единствено на тях и те бяха в правото си да се отърват от многобройните незаконни заселници, плъзнали из владенията им като въшки. Затова Род напълно беше забравил онази игра на покер и печалбата, която тя му беше донесла.

Пробивайки си път към един сравнително непретъпкан ъгъл, Род облегна високата си фигура на стената и хладнокръвно се заоглежда наоколо. Очите му необяснимо се връщаха отново и отново към платформата, където стояха бъдещите булки. Тегленето на лотарията вече беше започнало, вече десетина млади жени бяха намерили съпрузите си и сега двойките стояха в съседната стая, очаквайки реда си пред свещеника. Безкрайно честен и загрижен за бъдещето на младите си поверенички, господин Годард беше поставил изричното изискване двойките да бъдат венчани незабавно, дори още преди да излязат от сградата. Чак след това той щеше да смята дълга си за изпълнен.

Младите булки все повече оредяваха, докато останаха около пет. Само две от жените, триумфално представени на публиката, привлякоха вниманието на Род. Едната беше чернокоса, облечена в жълто, а другата — красиво видение в синьо, с пищна червеникаворуса коса, спускаща се по гърба й в безредие от гъсти къдрици. Извикаха следващия номер и чернокосата изписка възторжено, прегърна русата красавица до себе си и пристъпи напред. Род не можа да не забележи страха, прокраднал се в невероятните сини очи на блондинката, и усети леко съжаление към нея. Според него тя беше твърде фина, за да се похабява с някой от грубите златокопачи, дошли в Сан Франсиско да търсят богатства, които най-вероятно щяха да си останат чисто и просто мечта.

За Джули чакането беше по-лошо от всичко, което досега беше преживяла. Наблюдавайки съмнителните на вид мъже, обградили платформата, тя се запита как се е озовала тук и си пожела да не беше послушала Поли в онзи момент, преди шест месеца. Единственото хубаво нещо в това фиаско беше надеждата, че някой ден ще намери баща си. Възможно ли е той да е някъде тук, сред тълпата, запита се тя, оглеждайки залата с подновен интерес.

Високият, мургав мъж беше толкова различен от останалите в претъпканата зала, че очите на Джули веднага се насочиха към него. Той изглеждаше съвсем не на място тук, почти отегчен от ставащото, което накара Джули да се запита защо изобщо е дошъл.

Мъжът беше висок и със силни мускули, слабото му, жилесто тяло беше стегнато като току-що изплетено въже. Кожата му беше тъмна, косата — черна като нощта. Очите под правите вежди също бяха черни, а пълната му, чувствена уста под царствения орлов нос се усмихваше лениво, с проблясък на бели зъби. Имаше високи скули, хлътнали бузи, арогантни очертания на челюстта, сякаш светът беше негов и можеше да си го поиска всеки момент. Тъмните му очи гледаха цинично, почти безсрамно, а пълната, чувствена уста беше извита в слаба презрителна усмивка, която само го правеше още по-привлекателен.

Мощните му рамене и широките гърди преминаваха в тънка талия и стегнат, плосък корем. Прилепналите му кожени дрехи подчертаваха дръзката линия на ханша и силните, мускулести бедра. Леко смачкана бяла риза, отворена на врата, с дълги и широки ръкави, кожен колан с голяма сребърна катарама и сомбреро с плоска периферия допълваха внушителната му външност. Колкото и да се опитваше, Джули не можеше да отмести очи от красивия мъж. Макар че у него имаше нещо диво, което я плашеше и същевременно привличаше, тя си пожела дано онзи, за когото щеше да се омъжи, да изглежда като него.

Изведнъж чу Поли да изписква и моментално се откъсна от мечтанията си, когато приятелката й се хвърли да я прегръща. Ликуващ вик се разнесе във въздуха, когато един млад мъж си проби път през тълпата, за да предяви претенции към булката си. Той нямаше повече от двадесет и една години и беше красив по някакъв си свой, грубоват начин. Беше едър и загорял, с гъста руса коса, разрошена на тила. Дрехите му бяха типични за златокопачите, но необичайно чисти. Казваше се Конър Фърли и явно веднага се беше влюбил в младата жена, която щеше да стане негова съпруга. Преди Поли да тръгне с новонамерения си годеник, тя се обърна към Джули и я погледна победоносно, сякаш искаше да й каже: „Какво ти разправях?“

Накрая Джули се озова сама на подиума, пристъпвайки нервно от крак на крак. Трепна забележимо, когато извикаха номер тридесет, и затаи дъх, оглеждайки залата, когато необяснимо срещна неразгадаемия поглед на мъжа в черно. Остана неподвижна, впила очи в неговите, и изведнъж някаква топлина пропълзя през тялото й. Сякаш нещо дълбоко в него се пресягаше и я докосваше. Нещо дълбоко в нея избухна и тя задържа погледа му.

— Кой има номер тридесет? — повтори господин Годард вече трети път.

Джули се размърда смутено в тишината, настъпила в залата.

Род се взираше в девойката, не можейки да повярва, че в огромната му длан се таи правото да предяви претенциите си към това красиво момиче, застанало самичко на подиума. Само чувството му за дълг го възпираше да не скочи и да вземе отредената му годеница, както бяха направили всички мъже преди него. Добре си представяше възмущението в Ранчо Делгадо, когато се появи там с булка американка. Без да се споменава за гнева на Елена, който никак не му се искаше да изпита.

— Какво чакаш, Делгадо? — запита един глас зад гърба му. — Жената е твоя. Не я ли искаш?

Род се обърна рязко и ръката му с чисто рефлексивно движение се стрелна към дръжката на пистолета.

— Следващия път, когато се промъкваш зад гърба на някого, Кели, бъде готов да се защитаваш — предупреди го той със заплашителен тон.

— Искам тази жена, Делгадо — каза Кели, облизвайки дебелите си устни. — Ако не ти трябва, дай ми я. По дяволите, какво парче само! Готов съм да платя колкото кажеш, за да я имам в леглото си.

Род изсумтя отвратено, обърна гръб на едрия грубиян и съсредоточи вниманието си върху господин Годард и момичето, застанало до него на подиума.

— Ако никой тук не е с номер тридесет, ще бъда принуден отново да направя теглене тук и сега, за да изпълня дълга си към младата дама, за която съм поел отговорността — провъзгласи на висок глас господин Годард.

Разнесе се одобрителен рев.

— Това е последният ти шанс, Делгадо — настоя Кели. — Вземаш ли момичето или не? Сигурно за тебе няма никакво значение кой ще се ожени за нея.

Кели имаше право, помисли Род, впивайки копнеещ поглед във фигурата на Джули. За него не би трябвало да има никакво значение кой ще спечели омайващата блондинка. Но — странно — той чувстваше, че не е така. Имаше огромно значение. Не можеше да позволи момичето да попадне в нечии нечисти лапи. Против принципите му беше да остави невинна млада девойка на милостта на вълците, така да се каже. Сякаш изпаднал в транс, той се видя да си пробива път през навалицата, размахвайки високо във въздуха ръката си с листчето, към което така отчаяно се домогваше Кели.

— Е, елате насам, млади човече — грейна господин Годард, когато видя Род да се провира сред струпаните мъже. — Малко се позабавихте, но все пак идвате навреме.

Когато Род осъзна какво върши, вече бе твърде късно. Представиха го на Джулиет Дарси и той потъна в два лазурни океана.

Тълпата, надаваща приветствени викове, избута новата двойка пред свещеника. След минути Род се видя оженен за Джулиет Дарси, ставайки по този начин първият Делгадо, нарушил традицията и оженил се за жена от друга раса.

Когато свърши и последната брачна церемония, залата се изпразни доста бързо. Джули се движеше като изпаднала в транс. От мига, когато научи, че мъжът, който я беше привлякъл, ще стане неин съпруг, тя изгуби дар слово и едва измърмори утвърдителните думи по време на кратката церемония. Усещаше, че всичко е някак си не както трябва. Мургавият, почти безмълвен мъж не беше щастливият младоженец, когото тя беше очаквала. От момента, когато ги запознаха, над красивите му черти му се спусна мрачно изражение, устните му останаха обтегнати в тънка права линия. С изключение на краткото запознаване не й беше казал нито една дума.

Джули си отдъхна облекчено, когато Поли се приближи към нея с новия си съпруг.

— Не е ли вълнуващо? — каза тя с грейнали от щастие зелени очи. — Ще прекараме нощта в най-добрия хотел в града и утре сутринта заминаваме за участъка на Конър. Той е построил хижа за нас двамата, докато е чакал кораба да пристигне.

Двете двойки се запознаха и когато Род се заговори с Конър, Поли се примъкна към Джули и й прошепна:

— Съпругът ти е много красив, Джули, но мисля, че предпочитам моя Конър. Той е много по-обикновен от твоя Родриго. Не съм сигурна дали ще мога да преживея страстта на твоя испанец.

Джули ахна, шокирана от дръзките думи на Поли, макар че досега вече беше свикнала с навика на приятелката си да казва каквото й е на сърцето. Но преди да успее да й отговори, Конър хвърли към невестата си поглед, пълен с копнеж, и побърза да се сбогува.

Обръщайки се към собствената си невеста, Род каза:

— Ела, Джулиет.

— Къде отиваме, Родриго? — запита плахо Джули, чудейки се дали ще отседнат в същия хотел като Конър и Поли.

— Наричай ме Род, Джулиет, по-неофициално е — каза той, все още с мрачно изражение. — Ще те отведа в моята стая.

— О — успя само да каже Джули. — Моите… моите приятели ме наричат Джули.

— Смяташ ме за свой приятел, така ли, Джули? — запита Род, извивайки устни в развеселена гримаса.

Ако знаеше какво е решил за нея, помисли той, щеше да се държи далеч не толкова дружелюбно. Джули настръхна.

— Надявах се да бъдем приятели. Това ще направи брака ни по-приятен.

— Няма да стане така, скъпа — изрече нежно Род с почти съжалителен тон.

— Какво… какво каза? — запита Джули, сигурна, че не е чула добре.

— Няма значение, по-късно ще ти обясня — измърмори той, вдигайки рамене.

Трябваше по някакъв начин да обясни на Джули обстоятелствата, които правеха съюза им невъзможен.

Стигнаха края на улицата и Род я пресече, очаквайки тя да го последва. Беше почти по средата, затънал до глезените в калта, когато разбра, че Джули я няма до него. Стреснато се огледа през рамо и я видя застанала на другия край на една огромна локва, повдигнала синята си пола, под която се показваше строен прасец и изящен глезен.

Род изруга под нос и веднага се върна, смятайки да пренесе Джули през локвата, но беше закъснял. С навъсено изражение той загледа безмълвно как някакъв мъж вдига Джули в загорелите си ръце и я пренася без никакво усилие, оставяйки я да стъпи на сухо място с любезна усмивка. Род бързо я настигна и веднага позна спасителя на булката си.

Брет Кейси притежаваше игралната зала и беше известен женкар. Сменяше любовниците си като носни кърпички. Беше от онези мъже, които Род не искаше да се доближават до съпругата му. Той едва не се спъна, осъзнавайки, че мислите му вземат опасна насока. Никога не би могъл да смята Джулиет Дарси за своя съпруга. Тази титла принадлежеше на Елена, жена от неговата раса. Когато стигна до Джули, Кейси вече се беше сбогувал.

— Не трябва да се държиш толкова любезно с този мъж, Джули — предупреди я мрачно Род. — Не ти трябва да се сближаваш с такива като него.

— Човекът прояви любезност — възрази Джули, изчервявайки се под укорителния му поглед. — Много мило беше от негова страна да ми се притече на помощ.

— Това упрек към мене ли беше, скъпа? — запита Род с ленива усмивка.

— Приеми го както искаш — изсумтя Джули, питайки се защо двамата със съпруга си не можеха да намерят любезни думи един за друг, макар че почти не се познаваха.

Странно беше напрежението, изпълващо тялото й, когато Род я погледнеше с тези свои загадъчни очи. Тръпка на предусещане мина като вихър в кръвта й, карайки я да осъзнае, че предстои сватбената им нощ и това, което без съмнение щеше да стане между тях, щом останеха насаме. Щеше ли той да се покаже като нежен и внимателен любовник, питаше се Джули, изчервявайки се от грешните си мисли. Или щеше да вземе удоволствието си, без да мисли за нейните чувства?

Джули знаеше много малко за отношенията между мъжете и жените, преди Поли — Бог да я благослови! — да й беше открила какво е научила от майка си. Джули знаеше, че ще изпита болка първия път, когато съпругът й я вземе, но ако той се покаже нежен и чувствителен, тя щеше да изпита и огромно удоволствие. Сега, наблюдавайки играта на емоциите по каменното лице на Род, страх обзе сърцето й. Съмняваше се, че във високото, добре сложено тяло на нейния високомерен, арогантен съпруг има дори капчица нежност.

След малко Род спря пред дълга двуетажна къща с голяма предна веранда. На табелата над нея се четеше прост надпис:

Той я въведе в къщата, където ги посрещна ниска, закръглена жена на средна възраст с гъста посивяла коса и приятни черти. Извитите й като лък устни бяха нацупени в неодобрителна гримаса, докато оглеждаше внимателно младата двойка, сложила ръце на широкия си кръст.

— Дон Родриго, знаете, че управлявам почтена къща — изфуча жената, взирайки се в Джули с присвитите си късогледи очи. — В стаите няма да има никакви цуни-гунита. Трябва да си намерите друго място, където да забавлявате вашата… приятелка.

Джули се изчерви силно, разбирайки, че жената я е взела за личност с нисък морал. Род вдигна глава и се разсмя гръмогласно; Джули за първи път го виждаше в такова добро настроение след бързата им женитба.

— Мей, тази жена е моята съпруга, Джули — каза той, изтривайки избилите в очите му сълзи. — Джули, запознай се с Мей Паркър. Тя е собственичка на този пансион и се мисли за майка на всички бездомни млади мъже, стъпили някога в Сан Франсиско.

Джули прецени, че Мей Паркър е направо потресена от изявлението на Род.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Паркър — изрече тя плахо.

— Наричай ме Мей, скъпа, всички ми казват така. Вярно ли е? Наистина ли си съпруга на Род?

— Да — потвърди Джули. — Оженихме се преди по-малко от час.

— Ти да не си от онези момичета от изток, дето дойдоха тук да се омъжват? — Джули кимна тържествено. — Не разбирам, Род — каза Мей, наистина озадачена. — Ти ми каза, че баща ти очаквал да се ожениш…

— Ще ти обясня по-късно, Мей — пресече я бързо Род, преди жената да беше имала възможността да довърши изречението си. — Това е дълга история. Точно сега бих искал да заведа Джули горе. Денят й беше уморителен и знам, че би се зарадвала на една гореща вана.

— Колко съм несъобразителна — укори се Мей. — Заведи съпругата си в твоята стая, а аз ще кажа на Линг Ву да стопли вода за ваната й. Обзалагам се, че и двамата сте гладни. Ще ви приготвя подобаващо сватбено ядене.

И преди Джули да беше изрекла дори една дума на благодарност, любезната възрастна жена изхвърча от стаята.

След няколко минути Джули се намери застанала в средата на една широка стая, чиито два високи прозореца гледаха към улицата. Стаята изглеждаше съвършено чиста. Джули се огледа замислено, насочвайки очи навсякъде другаде, само не и към огромното легло, украсяващо центъра на помещението.

— Идвам доста често в Сан Франсиско — каза Род, изтръгвайки Джули от мислите й, — и винаги отсядам тук, вместо в някой от хотелите. Дори най-добрите хотели в града не могат да се сравняват с къщата на Мей Паркър. Най-много ми харесва тук.

— Много е хубаво — съгласи се Джули с леко треперещ глас.

Колкото и да се опитваше, не можеше да се отпусне. Нямаше представа какво да очаква от този висок, властен мъж, чиято съпруга беше станала.

Род усещаше напрежението у Джули и веднага разбра, че тя се страхува. Господи, колко е красива, помисли той, с тази коса с цвят на топъл мед, спускаща се по раменете й. Очите му непрестанно се връщаха към тънката й талия, преди да се съсредоточат върху великолепните пълни гърди, издуващи дантелените украси на корсажа й. Беше невероятно женствена и Род усети, че реагира силно на близостта й. Тялото му започна да се изпълва с желание, което той отказваше да признае; желаеше я още от момента, когато очите му се спряха на нея, докато тя стоеше на платформата като агне, заведено на заколение.

Джули видя накъде гледа Род и се размърда смутено, питайки се дали той смята да я похити незабавно. Имаше право да прави каквото си иска с нея и тя го знаеше много добре, но отчаяно се замоли дано в душата му да има поне малко състрадание. Много беше слушала за жестокостта на испанците. Но най-вече я смущаваше фактът, че Род беше пожелал да се свърже с непознато момиче от изток. Тя смяташе, че аристократичните испанци се женят помежду си. Джули потисна една тръпка на страх, когато мастиленочерните очи на Род минаха по пищните извивки на тялото й, сякаш я събличаха.

Въздъхвайки тежко, той вдигна очи и ги спря върху лицето на Джули. Колкото и да искаше тази девойка, не можеше с чиста съвест да я вземе… освен ако…

— Девствена ли си, Джули? — запита я рязко и въпросът му накара червени петна да цъфнат на бузите й. Съвършено смутена, тя само можа да кимне. — За бога — изруга той и неодобрително навъси чело. — Тогава няма защо да се страхуваш от мене. Няма да взема девствеността ти.

Насечените думи на Род означаваха за Джули само едно — че не я харесва или че е казала или направила нещо, с което го е разсърдила. Само преди минути беше разпознала блясъка на страстта в очите му, но сега в неразгадаемите им дълбини не се четеше нищо друго, освен студено безразличие.

— Не… не разбирам — заекна тя. — Ако съм направила нещо, което те е разсърдило, аз…

— Не, не си направила нищо, скъпа — успокои я Род с омекнал от съжаление глас. — Обстоятелствата заповядват ние с тебе никога да не бъдем съпруг и съпруга, макар че много те желая, както мъж желае жена. Но няма да те съсипя.

Изведнъж Джули се ядоса страшно много; гневът й беше по-силен от всеки страх, който би могла да изпита към заплашително изглеждащия си съпруг.

— Да не искаш да ми кажеш, че не сме женени наистина? Че церемонията е била измама? Не мога да повярвам, че господни Годард би могъл…

Тя млъкна, не можейки да продължи.

Род се усмихна снизходително, развеселен от избухването на Джули. Това показваше, че не е някоя плаха госпожичка, и той за миг съжали заради нравствените си правила, които не му позволяваха да се отдаде на желанието си.

— В очите на закона ние сме легално свързани — заобяснява той търпеливо, — но това е брак, който баща ми никога няма да приеме. Сгоден съм още от детинство за дъщерята на едно старо аристократично семейство. В момента Елена ме чака да се върна, за да се оженим.

Гневни червени петна избухнаха в мозъка на Джули, превръщайки очите й в сини късчета лед.

— Двуженец такъв! Какво смяташе да правиш? Да държиш една съпруга в ранчото си и друга в Сан Франсиско? Как смееш да ме мамиш?

Не можейки да се удържи, тя се хвърли към нищо неподозиращия Род и ноктите й издраха дълбоки бразди по бузите му.

— Вещица! — изрева той. Хвана я за ръцете, дръпна и я притисна тялото й до себе си, така че тя застана неподвижна в смазващата му прегръдка. — Ако ми беше дала един момент, щях да ти обясня. Винаги ли действаш така импулсивно?

Борейки се да се освободи, Джули изпъшка:

— Пусни ме!

— Не и докато не ме изслушаш — настоя Род, стягайки хватката си около стройната й фигура.

— Защо си платил пътя ми дотук, щом вече си имаш годеница? — предизвика го Джули, борейки се да се откъсне от него.

Меката й обувка срещна един мускулест крак, обут в кожа, и Род се усмихна на усилията й, докато тя изпускаше отчаяната си въздишка.

— Готова ли си да, ме изслушаш? — запита той, като я разтърси така, че зъбите й затракаха.

— Дд-да — изстена Джули.

Завличайки я към леглото, Род я настани там не особено нежно и седна до нея.

— Не съм карал никого да те води тук, скъпа — осведоми я той. Очите на Джули се отвориха широко, но тя не каза нищо. — Спечелих те на покер.

Род спря, за да чуе възмутеното й ахване, и остана възнаграден.

— Един млад мъж на име Кевин О’Брайън е платил идването ти в Сан Франсиско. Двамата с него се запознахме на масата за покер преди няколко седмици. Той загуби всичко и накрая заложи единствената ценност, която му беше останала… тебе. Изтегли добра ръка. Но недостатъчно добра.

— Кевин О’Брайън е загубил от тебе — произнесе сухо Джули. — С измама ли лиши човека от притежанията му?

Род експлодира в пристъп на необуздан гняв.

— Вещица такава! Да не си посмяла да твърдиш, че мамя на карти! Кевин О’Брайън беше един млад глупак, който заложи цяло състояние на една ръка. Ако имаше малко разум в главата, най-напред нямаше да дойде тук. Както излезе, ти си печелившата. О’Брайън не беше мъж за тебе.

— А ти може би си?

Род се замисли, внезапно добил увереността, че точно той е мъжът за тази малка разбойничка. Трябваше й някой със същия пламък, мъж, способен да укроти дивата жилка у нея. Той беше убеден, че съвкуплението им би било същинска експлозия, а не любовен акт, и напрегнатото му тяло копнееше той да бъде първият, който ще изтръгне онези викове на екстаз от пълните й червени устни.

— Не е важно дали аз съм мъжът за тебе — изрече накрая Род. — По необходимост бракът ни ще свърши, преди да е започвал.

— Защо? Защо се ожени за мене? Можеше да не се обадиш, че си там.

— Ако това ще бъде някаква утеха за тебе, смятах да си изляза и да те оставя на съдбата ти.

— Какво те накара да промениш решението си?

Род се изчерви. Какво наистина, запита се той объркано. Егоистични ли бяха мотивите му? Този въпрос щеше да си задава до края на дните си.

— Ако не бях се появил, щеше да станеш жертва на някой грубиян. Разбирам, че Джулиъс Годард е пресял грижливо бъдещите младоженци и само най-добрите са могли да участват в лотарията. Разгледа ли добре мъжете, които се бяха събрали в залата? Това са утайките на човечеството. Мръсна пяна. Престъпници. Ако не бях излязъл напред, сега щеше да си притежание на някой от тях, защото щяха да те разиграят на лотария още в онзи момент.

— Значи си ме спасил от съдба, по-лоша и от смъртта — изсъска саркастично Джули. — Трябва да ти благодаря ли, дон Родриго?

Думите й го ужилиха.

— Глупаче такова. Връщам ти живота. Щом бракът ни още не е консумиран, ще бъде сравнително просто да получим анулиране. Ще ти платя билета да се върнеш на изток, където можеш да започнеш живота си отново, сякаш нищо не се е случило. Един ден ще намериш мъж, когото сама ще си избереш.

— Да се върна на изток ли? — избухна Джули. — Няма да ме стоварят в Ню Йорк като някакъв непотребен багаж! Дойдох в Калифорния с цел и няма да се махна, докато не направя каквото съм си наумила.

— Смятах, че си дошла тук с намерението да се омъжиш — изрече Род, — но…

— Ти си глупак, ако мислиш, че това ме е довело тук. Не ми трябва никакъв съпруг.

— Тогава защо…

— Дойдох да намеря баща си — избъбри Джули. — Нямах пари за път и Поли ме убеди да се присъединя към момичетата, които господин Годард беше подбрал, за да се омъжат.

— Баща ти! Имаш баща в Калифорния? Ами това улеснява нещата. Разбира се, няма нужда да се връщаш на изток, ако имаш баща, който да те пази. Къде е той?

Ярка червенина плъпна по високите скули на Джули.

— Не… не знам.

— Сигурно имаш някаква представа къде можеш да го откриеш?

— Той замина от Ню Йорк преди две години. Получихме вести от него само веднъж, малко след като пристигнал в Сан Франсиско.

— Джули — каза нежно Род, — някога допускала ли си мисълта, че баща ти може и да е мъртъв?

— Не! — извика Джули. — Не! Не вярвам!

— Трябва да приемеш подобна възможност, скъпа. Преди две години в Калифорния са пристигнали сто хиляди нови заселници, повечето от тях грубияни, които не биха се спрели и пред убийство, за да получат онова, което искат. От 1848, когато свърши войната с Мексико и договорът от Гуадалупе Хидалго даде цяла Калифорния на Съединените щати, стана много трудно да се поддържа мир. Особено след като престанаха да действат и военновременните закони, и мексиканското право. Сега тук съществуват само законът на линча, народните съдилища и доброволната гвардия, която налага ред. Може би баща ти е станал жертва на долно престъпление. Като нищо може да изчезне и никой да не узнае за това.

— Отказвам да повярвам — настоя упорито Джули. — Ти просто се опитваш да ме изплашиш.

Виждайки силната й мъка, Род смекчи тона си.

— Много от мъжете, които дойдоха в Калифорния, не са годни за живота на златокопачите и бързо отпадат поради суровите условия на работа и природните стихии.

— Ще намеря баща си, Род — настоя Джули. — Хайде, върви и анулирай този брак. Върни се у дома си и се ожени за твоята… твоята годеница. Аз ще се справя и сама. Не ми трябваш нито ти, нито някой друг.

— За бога! — изруга Род. — Не ме ли чу? Много си наивна, ако смяташ, че си способна да оцелееш в Сан Франсиско съвсем сама. Като неомъжена, незащитена жена много лесно ще станеш плячка на всеки безскрупулен мъж.

— Мей Паркър, изглежда, се оправя много добре самичка — възрази разгорещено Джули.

— Мей Паркър не е млада и красива девица. Нима ще се хвърлиш в бърлогата на лъвовете? Утре ще ти купя билет за първия заминаващ кораб и ще уредя с Мей да останеш тук, докато дойде време за заминаване.

Род сметна, че всичко е уредено, но не се беше съобразил с упорството на Джули и с импулсивната й натура.

— Оставам — заяви тя с мрачна решителност. — Не искам повече да го обсъждаме. Ще си намеря работа и ще търся баща си. Не се тревожи за мене, ще се оправя. Прав си, че ми оказа услуга. Сега съм свободна да правя каквото намеря за добре.

— По дяволите, ама че инат! — възкликна сърдито Род. — Добре, да бъде както искаш. Утре сутрин започваме процедурата за анулиране. Моят адвокат ще те осведоми, когато бъдем официално разделени.

И без да каже нито дума повече, той излезе от стаята.

По-късно Джули се наслаждаваше на ваната — първото й къпане, откакто беше напуснала Ню Йорк. Усещането беше райско и тя се отпусна блажено, докато водата не започна да изстива. Род също се радваше на подобна привилегия. След като се раздели с Джули, той отиде на бръснар, обръсна се и се подстрига, а после се изкъпа в задната стаичка, където клиентите можеха да се насладят на всички домашни удобства. Върна се в стаята си в по-добро настроение, отколкото преди да излезе, надявайки се да вразуми Джули. Отвори вратата точно когато тя пусна мократа си хавлия на пода и посегна към пеньоара. Докато Род го нямаше, чантата с оскъдния й гардероб беше пристигнала и Мей беше разпоредила да я качат в стаята.

Род остана като треснат. Никога не беше имал по-силно усещане за жена, отколкото когато видя Джули в това състояние. А той със сигурност не странеше от жените. Беше добре познат на всяка привлекателна сеньорита покрай Камино Реал. Беше прекарал неизброими приятни часове в обятията на красиви жени между Сан Франсиско и Сен Луис Обиспо. И дори още по на юг, ако трябваше да бъде честен. Дори първата му любов, Мария… но не, сега не трябваше да мисли за Мария. Не и когато Джули му се представяше така възхитително красива.

Той влезе тихо в стаята, затваряйки плътно вратата зад себе си.

— Ти си съвършена, скъпа. Мисля, че наистина ме омагьоса.

Стресната, Джули се извърна и почервеня силно, когато видя Род да я гледа втренчено.

— Излез оттук, Род — каза тя, прикривайки се с пеньоара. — Нямаш право.

Колко мъчително, помисли Род, омаян от гледката на дребните капчици, блестящи по сметанено бялата й кожа, гладка като алабастър. Инстинктът го подтикваше да посегне към нея, да я докосне, да я погали, да я милва, докато сърцето му не се насити.

— Имам право. Женени сме — каза той накрая с дрезгав от желание глас.

— Но ти каза… — Джули беше объркана и изплашена.

Дръзкият поглед в тъмните очи на Род не предвещаваше нищо добро.

— Знам какво казах, но това беше преди да разбера от какво се отказвам. Ела тук, магьоснице. Ти си цяла вещица, нали знаеш.

Преди Джули да реагира, Род се озова до нея, грабна пеньоара от вцепенените й пръсти и го хвърли в другия край на стаята, където той падна на пода като безформена купчина. Тя стоеше пред него, облечена в собствената си възхитителна голота, и Род усети как се издува от едва потискано желание. Тази гледка щеше да преследва сънищата му в следващите месеци. Клепачите му се спуснаха леко над очите, изпълнени със страст — тъмни, бездънни, привличащи. Нарастващо чувство на страх овладя Джули, когато разбра, че няма нито силата, нито желанието да се бори с него, ако той пожелае да се люби с нея. Очите й срещнаха тези на Род през малкото разстояние, което ги отделяше, и собственото й желание пламна и се разгоря.

Изведнъж тя се озова в прегръдките на Род и ръцете му забродиха свободно по плътта й. Джули протестира слабо, но когато устата му плени полуразтворените й устни, тя беше изгубена. Нищо, което знаеше или което си беше представяла, не я беше подготвило за замайващата целувка на Род. Езикът му минаваше по очертанията на устните й, а после се пъхна вътре, за да изследва сладостта на устата й, отворена насила, което остави Джули разтреперана и с омекнали колене. Силата на страстта му едновременно я привличаше и отблъскваше.

Като знаеше какво й беше казал той по-рано, сега Джули разбра, че това, което върши, е нередно. Помъчи се да се отдели от твърдото му тяло, усещайки как се поддава на силата на страстта му. Ръката му намери гърдата й и от зърното започнаха да се излъчват остри кръгове наслада, докато загрубелите му длани галеха розовата пъпка. Изведнъж Джули усети, че повече не може да се съпротивлява и почувства как реагира диво на близостта му. Тогава устата му се отдели от нейната и влажният му, горещ език докосна подутото връхче, когато Род го взе между устните си и започна да го дразни със здравите си бели зъби.

Джули изстена. Усещаше, че започва да се топи, да се разтваря на място, притисната в ръцете на Род, докато набъбналата му мъжественост настоятелно се притискаше към разбунтувания й корем. Сърцето й биеше лудо, разтърсвайки крехкото й тяло, което тръпнеше, реагирайки на Род. За миг той се поколеба, умът му се бореше с остатъците от здрав разум, но сладкото й отдаване го отнесе отвъд ръба в една пропаст на развихрена, всеизгаряща страст.

Вдигайки Джули в силните си ръце, той измина няколкото стъпки, които го отделяха от леглото, шепнейки любовни думи на испански, които тя не разбираше. Думите не означаваха нищо за нея, но ниският му съблазнителен глас я очароваше и я караше да му се покорява.

Джули се озова в един странен свят на чувствено удоволствие, толкова интензивно, че тя помисли, че ще умре от желание, докато устните на Род откриваха женственото й тяло, отдавайки преклонението си пред всички тайни места, докато тя не усети, че престава да съществува. Когато той понечи да се отдръпне, тя изстена протестиращо, прегръщайки го още по-силно през врата, вплитайки пръстите си в къдрещите се косъмчета на тила му.

— Почакай, скъпа — прошепна той дрезгаво, напълно осъзнавайки жаждата, която беше събудил у нея. — Само миг, да сваля дрехите.

Джули нерешително го пусна и Род се изправи неуверено.

Едва след няколко секунди двамата осъзнаха, че гласът на Мей Паркър ги вика от другата страна на вратата. Той изруга на испански и бързо метна чаршафа върху порозовялото тяло на Джули, пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да усмири беснеещата си страст, и се отправи към вратата с треперещи крака. Приливът на страстта, който се набираше у него, започна бавно да отстъпва, но не преди да породи внезапно чувство на съжаление.

— Съжалявам, Род — извини се Мей, усмихвайки се на очевидната му възбуда. — Пристигна важно съобщение за тебе и обещах да го предам незабавно.

Тя му подаде един плик, Род само кимна в знак на благодарност и затръшна вратата под носа на озадачената жена.

Разкъсвайки плика, Род се намръщи, когато започна да чете писмото.

— Лоши новини ли? — осмели се Джули, забелязвайки помръкналата му физиономия.

— Би могло да се каже и така — отговори разсеяно Род. — По-добре се облечи — добави той рязко. — Можеш да благодариш на Мей, че се измъкна. Не биваше да те съблазнявам. Ако бях успял, щях да бъда принуден да направя каквото трябва и да продължим с този фарсов брак. Трябва да призная, ти беше доста склонна да го направим, след като преодоля първоначалната си плахост — добави той замислено. — Завиждам на мъжа, който ще има удоволствието да те укроти.

С блеснали от гняв очи Джули скочи от леглото, притискайки чаршафа към гърдите си.

— Арогантно копеле такова! Само като си помисля, че почти ти позволих да… да…

— Да те любя ли? — подсказа й той.

— Да ме изнасилиш! — изфуча Джули, по-наранена от нехайните му думи, отколкото би искала да признае.

— Не се страхувай, скъпа — каза нежно Род, — няма защо да се боиш от мене. Трябва да тръгна веднага за Монтърей. Съдът като че ли не е напълно доволен от документите ми. Това е бележка от моя адвокат.

— Ще… ще се върнеш ли в Сан Франсиско?

Род се усмихна, показвайки два реда блестящи, бели зъби.

— Ще ти липсвам ли, скъпа?

— Няма такава вероятност! — отрече разгорещено Джули.

— Не, Джули. Няма да се върна скоро в Сан Франсиско — каза той почти със съжаление. — Трябва да си ида в Ранчо Делгадо, където Елена…

— Разбира се — прекъсна го тя, преструвайки се на отегчена. — Само направи така, че да говориш с адвоката си за анулирането, преди да заминеш. Хвърляйки неразгадаем поглед към нея, Род кимна в знак на съгласие.

— Ще ти оставя пари, ако решиш да се върнеш на изток.

— Не се тревожи, не ти искам парите — отвърна почти яростно Джули. — Сбогом, дон Родриго.

— Сбогом, скъпа. Бог да те пази.

И той излезе, оставяйки Джули със странно усещане за празнота.