Кони Мейсън
Спазарената невеста (25)

24

Джули бавно дойде в съзнание, изненадана, че се вижда легнала на одър в една от подобните на килийки стаи на мисията, позната днес под името Кармел, под грижите на вещи индианки. Меките испански думи и успокояващият допир на ръцете им веднага донесоха облекчение на измъчения ум и тяло на Джули. Слава на бога, че беше стигнала тук навреме и детето й беше в безопасност. Само това имаше значение, помисли тя, когато нова болка проряза корема й, изтръгвайки от устните й стон, който тя не успя да сподави.

Макар че бебето трябваше да се роди едва след няколко седмици, все пак не беше много подранило и Джули беше уверена, че ще оживее. Много пъти през дългите, изпълнени с болка часове името на Род се беше изплъзвало от устните й, докато тя се мъчеше да роди тяхното дете.

Отец Енрике веднага разбра коя е красивата жена, която така тайнствено се беше озовала пред портите на мисията. Позна, че това е съпругата на дон Родриго Делгадо, защото съпрузите бяха пренощували тук преди няколко месеца. Но добрият свещеник не можеше дори да предположи какво е я довело в мисията, сама и пред раждане. И понеже Джули не можеше да обяснява надълго и нашироко, отецът направи каквото можа. Прати един енориаш с бърз кон до Ранчо Делгадо да повика дон Родриго да дойде при съпругата си.

Синът на Джули се роди точно в полунощ. Макар че бебето беше дребно, раждането беше дълго и болезнено, оставяйки я слаба и изтощена. В мига, когато плачещият й син беше поставен в ръцете й, тя с облекчение видя, че изглежда здрав, а силните му викове звучаха като музика в ушите й. Доволна, че всичко е наред, Джули най-накрая си позволи възнаграждението на един заслужен дълбок сън.

От този момент нататък възстановяването й тръгна бързо. След три дни тя вече можеше да става от леглото и да се храни заедно със свещеника. Тогава той я видя за първи път след раждането.

— Как нарекохте сина си, госпожо? — запита той любезно.

Джули отдавна мислеше как да нарече детето си.

— Бих искала да се казва Карл, на баща ми — отвърна тя, усмихвайки се, когато помисли с каква радост баща й ще приветства съименника си.

— Карлос е хубаво име — грейна отец Енрике. — Но не е ли редно да го наречете на вашия съпруг?

Джули се изчерви. Досега отецът не й беше задавал въпроси, свързани с необичайната й поява в мисията, и тя искаше нещата да си останат така.

— Мислех да го нарека Карл Родриго — прибави тя бързо. Свещеникът вдигна рамене, после каза:

— Съпругът ви трябва скоро да дойде тук. Пратих за него, когато пристигнахте така неочаквано. Той ще се радва да научи, че му се е родил син.

Джули пребледня, всички цветове се оттеглиха от лицето й.

— Вие… вие сте пратили за съпруга ми? — заекна тя безпомощно.

— Да, дъще. Не съм питал за обстоятелствата, които са ви довели тук, нито ще питам. Това, което се е случило, е между съпруга ви и вас. Ако някой от вас иска моя съвет, трябва само да ме попита. Междувременно вие и синът ви сте на сигурно място тук, при мене, докато съпругът ви пристигне.

По-късно, останала сама в килийката си, кърмейки малкия Карл, Джули се разкъсваше от емоции. В дните, след като беше заминала от хасиендата, тя имаше много време да мисли за онова, което й беше казала Елена, и да разсъждава над всичко, което беше видяла със собствените си очи. Накрая започна да съжалява, че толкова прибързано беше напуснала ранчото, без да даде на Род възможност да й обясни. Беше избягала като капризно дете, без да помисли за собствената си безопасност и тази на детето. Детето на Род. Можеше поне да се посъветва с баща си, вместо импулсивно да бяга и да се излага на всякакви опасности. Дали той някога щеше да й прости, запита се тя отпаднало. Скоро щеше да разбере.

В мислите на Джули не съществуваше никакво съмнение, че Род иска детето си, въпреки факта, че вече имаше син от Елена. През дългите часове, прекарани в размишления над дилемата й, Джули беше сигурна в едно: никога нямаше доброволно да даде сина си на Род или на някого другиго. Той беше най-важното нещо в нейния живот. Не би могла да понесе да я отделят от него. Знаеше, че Род има право да й вземе Карл, ако тя реши да го напусне, и не би могла да преживее това. Нямаше да позволи синът й да бъде отгледан от Елена, която сигурно щеше да заеме нейното място в живота на Род, щом тя се оттеглеше.

А какво щеше да стане с чувствата й, питаше се болезнено Джули. Тя обичаше Род. Винаги щеше да го обича. Може ли да се задоволи с трохичките на чувствата му, докато Елена се радва на любовта му? Трябваше да мисли и за Фелисия. Елена щеше да превърне живота на това момиченце в истински ад. Ревността на тази жена не познава граници, не се съобразява с възрастта, напомни си с горчивина Джули. След като дни наред се бори с емоциите си, тя стигна до мъчителното заключение, че заради сина си и Фелисия трябваше да се върне в Ранчо Делгадо и да стане отново съпругата на Род, живеейки с огризките от неговите чувства, доколкото й е възможно. Но проклета да бъде, ако позволи на Елена да я победи. Докато е съпруга на Род, закле се Джули с мрачна решителност, ще се бори, за да го накара да я обикне.

Джули беше шокирана, когато баща й пристигна, придружен от един пастир, и умът й веднага регистрира факта, че Род не го е било толкова грижа за нея и сина му, за да дойде лично. Хлипайки щастливо, тя се втурна в отворените обятия на Карл Дарси.

— Джули, Джули — укори я нежно той, — какво те накара да хукнеш така? Родриго се поболя от притеснение, когато разбра, че те няма.

— Ако толкова се е разтревожил — изхълца щастливо Джули, — щеше сам да дойде.

— Той те търси още откакто откри, че липсваш. Последното, което чух за него, е, че бил в Сан Франсиско.

Джули беше дълбоко наранена от неодобрението в гласа на Карл. Как може да гледа със снизхождение на това, което й беше причинил Род, а в същото време да я осъжда, че му е отговорила по единствения възможен за нея начин? Може би не е знаел за Елена. В такъв случай значи беше дошло време някой да му го каже, реши Джули.

— Татко, още не си видял съименника си — изрече тя гордо. — Ела в стаята ми и ще се опитам да ти обясня всичко.

Карл беше очарован от първия си внук. Стори му се, че детето прилича много на Род с тъмната си къдрава коса, и го каза на Джули.

— Сигурен съм, че Род много ще се зарадва на Карлос — отговори тя малко троснато. Стори й се съвсем естествено да използва испанската форма на името. — Но ти знаеш ли, че Елена също му е родила син? Че са любовници? — Зачака по лицето на баща й да се изпише шок, а когато това не се случи, беше озадачена. — Татко, не ме ли чу? Елена е любовница на Род!

Карл въздъхна тежко. На Род се падаше да изясни това със съпругата си, помисли той уморено, но знаеше, че не може да остави Джули да живее с това недоразумение — че съпругът й й изневерява, когато той, нейният баща, можеше да й каже истината.

— Дъще, нали познаваш Мануел? Пастирът, който се занимаваше с конете в ранчото?

— Да, татко, но какво общо има той с това?

— Всичко. Мануел е баща на детето на Елена; станало е, докато е работел в ранчото.

— О, не, татко, сигурна съм, че грешиш! Тя никога не би… не и с прост пастир. Тя е твърде горда. А… Род ли ти го каза?

— Не, Джули. Мануел ми го каза. Двамата с Елена били оженени от отец Хуан малко преди да се роди синът им. Тя го накарала да й помогне да извърши тази грозна измама, на която си станала свидетелка.

— Каква… каква измама? — запита Джули, вече сигурна какъв ще е отговорът.

Карл й разказа подробно всичко, което Мануел му беше разкрил след завръщането си в ранчото, включително и това, че Елена е изоставила него и детето.

— Трудно е да се повярва, че тя ще направи подобно нещо — каза Джули, тъжно поклащайки глава. — Ти… сигурен ли си, че той не си го е измислил?

— За какво? Не, Джули, това е самата истина. Дори докарах Мануел със себе си именно за да ти го разкаже сам, ако откажеш да ми повярваш.

Когато Джули чу разказа на Мануел, тя се изненада, че Род го е оставил жив, а на това отгоре му е позволил да се върне в ранчото, докато не си спомни, че детето на Елена щеше да остане не само без майка, но и без баща, ако го няма Мануел. Макар Род да не знаеше защо тя е заминала така внезапно, Джули не можеше да не се запита какви ще бъдат чувствата му, когато най-накрая двамата се изправят лице в лице. Щеше ли да й се сърди, да я обвинява, че е изложила детето му на опасност? Като познаваше темперамента му, тя се страхуваше от евентуалните му реакции.

Карл искаше да потеглят към ранчото веднага щом Джули се почувства достатъчно силна, за да може да пътува. Лично тя нямаше търпение. Макар да беше още слаба и уморена от раждането, искаше час по-скоро да се изправи срещу Род и да научи какви са чувствата му към нея. Но най-вече искаше да му представи неговия син.

Карл и Мануел бяха дошли от ранчото с фургон, за да могат Джули и бебето да пътуват към дома си в най-големи удобства. В мига, когато Джули настоя, че вече се е възстановила достатъчно, за да пътува, баща й се съгласи да потеглят незабавно. За да не уморява младата майка, той реши да разделят пътуването на по-малки етапи, като всяка нощ отсядат в една от мисиите. Първата им спирка, според плана на Карл, щеше да бъде мисията Соледад, само на няколко часа път.

Когато Джули с малкия Карлос на ръце, Мануел и Карл потеглиха на следващата сутрин, денят беше прекрасен. Макар че слънцето още не беше изгряло, разкошни виолетови и алени ивици вече обагряха хоризонта на изток. Нямаше вятър, нямаше никакви признаци, които да предвещават ужасната катастрофа, която природата щеше да стовари върху им.

Малката група пътници беше радушно посрещната от свещеника в мисията, който ги нахрани с възможно най-доброто, което можеше да им предложи, и им осигури легла. След като нахрани Карлос, Джули свали роклята си и легна на тесния одър с мисълта, че се е приближила с един ден до Род и до Ранчо Делгадо, единствения истински дом, който някога беше познавала.

Първите трусове почти не разтревожиха обитателите на Соледад. Земетресенията около разлома Сан Андреас бяха често явление и в повечето случаи представляваха само дребно неудобство. Рядко се случваха по-силни земетресения, които да предизвикат сериозни промени в спокойния живот на мисията.

Но когато бученето не спря, а стана все по-силно и по-застрашително, се разбра, че това не е някой от слабите трусове, които лесно можеха да бъдат пренебрегнати. Карл се събуди и видя как одърът му се плъзга по каменния под. Веднага разбра какво става, защото беше преживял доста земетресения, докато яздеше в бандата на Муриета. За щастие, никое от тях не се беше оказало сериозно. Но той беше научил едно нещо. Не бива да стоят вътре в кирпичените постройки, защото може много лесно да бъдат заринати под стените, които ги бяха подслонили.

Основната му грижа бяха Джули и внукът му. Той излезе бързо в тъмния коридор точно когато Мануел, на когото беше хрумнала същата идея, вече завиваше зад ъгъла. Двамата нахлуха в стаята на Джули. Объркана и смутена, тя едва чуваше думите на баща си, докато той настойчиво я подканваше да побърза и да стане от леглото.

— Побързай, Джули, трябва да се махаме оттук! Много е опасно!

— Какво… какво има, татко?

— Земетресение! Побързай! Може да ни затрупа живи, всеки момент.

— О, господи! Карлос! Бебето ми!

— Мануел го взе. Ела — каза той, дърпайки я за ръката. — Ела с мене.

Джули се дръпна, за да вземе роклята си, но Карл грубо я повлече след себе си, грабвайки едно одеяло, докато минаваше край одъра.

— Остави дрехите. Нямаме време.

Той затича през пустата сграда на мисията на няколко стъпки след Мануел, който носеше малкия Карлос, протестиращ на висок глас против насилственото събуждане.

Спряха едва когато излязоха извън стените на мисията. Почвата под краката им се гънеше и отместваше, докато Джули не почувства, че залита. Наоколо им се отваряха пукнатини, които поглъщаха цели парчета земя, дървета и храсти; цял хълм изчезна пред стреснатия поглед на Джули. Това беше най-ужасното от всичките й досегашни преживявания.

Мятайки одеялото върху треперещите рамене на дъщеря си, Карл я настани в близката плевня и бързо се огледа наоколо. Ако имаха късмет да оцелеят от земетресението, на Джули щеше да й трябва превоз. Наложи й се да изскочи без обувки и полуоблечена в нощта, а и не се беше възстановила докрай от раждането. Нейното оцеляване и това на внука му лежаха изцяло на неговите рамене, но Карл прие спокойно отговорността си и веднага започна да действа.

Стана му съвършено ясно, че двамата с Мануел трябва да се върнат в мисията за конете и фургона, с който бяха дошли от ранчото. Оборът се намираше недалече от основната сграда на мисията и те щяха много бързо да впрегнат фургона, за да го откарат на безопасно място извън рушащите се стени. Може би най-лошото беше отминало.

Когато той й обясни какво иска да направи, Джули го замоли да не я оставя.

— Не се връщай там, татко. Страх ме е. Не ми трябва фургонът. Наистина.

— Нищо няма да ми се случи, скъпа — увери я Карл. — Само десет минути и съм тук. — Той взе бебето от ръцете на Мануел и го даде на дъщеря си с думите: — Ти ме накара много да се гордея, дъще. Карлос е чудесно момче.

После положи по една нежна целувка на челата на двамата и се насочи към мисията.

Когато Карл и Мануел минаха през портите, непрекъснатото бучене промени тона си и Карл се забърза, разбирайки, че най-лошото тепърва предстои. Стигнаха бързо до обора, успяха да усмирят изплашените коне и да ги впрегнат във фургона, за да ги изведат от мисията. Точно когато се изравниха с вратата на черквата, чуха слабия глас на свещеника. Карл дръпна юздите и надникна вътре. Видя слабата фигура на свещеника, който се опитваше да вдигне една ранена индианка и да я изнесе навън. Без да мисли за собствената си безопасност, Карл махна на Мануел да остане при конете, а той скочи, за да помогне на отеца да спаси енориашката си.

Карл успя да изведе свещеника и ранената жена извън черквата и да ги настани във фургона, но внезапно светът като че ли избухна под краката му, когато вълната на труса изригна от земните недра. Вече разклатените стени на черквата се срутиха пред очите му. Можеха да останат невредими, ако успееха да обуздаят конете и да изкарат фургона на безопасно място. Но всичко се случи толкова бързо, че никой нямаше възможност да реагира на опасността.

Стените започнаха да се свличат пред ужасените им очи; всички стояха, омаяни от гледката, когато камбанарията, извисяваща се над покрива на черквата, започна неизбежния си път надолу. Нещастните жертви останаха пленници на собствените си вцепенени крака, когато тонове кирпич и камъни се стовариха върху тях. Само Карл прояви присъствие на духа и побягна в последния миг. Това му спаси живота.

Паникьосаната Джули гледаше безпомощно как стените на мисията се сриват като направени от пясък.

— Татко! Татко! — завика тя, притискайки Карлос до гърдите си, докато ужасените й писъци не я върнаха към реалността.

Трескаво затърси с очи слабата фигура на баща си, но колкото повече чакаше, толкова по-очевидно ставаше, че няма да се появи. Последното раздвижване на земята, което унищожи мисията, беше краят на поредицата от трусове, които накараха Джули внезапно да осъзнае злокобната тишина наоколо. Не се чуваха дори обичайните гласове на малки животни или птици.

Тя предпазливо се отдели от сравнително сигурния подслон на плевнята, където я беше оставил баща й, и се вгледа с шокирани очи в промените, предизвикани от силите на природата. Огромни дупки зееха на някои места като рани в плътта на земята. Мисията беше разрушена безвъзвратно, нищо не беше останало от здравите кирпичени стени.

Подтиквана от желанието да разбере какво е станало с баща й, Джули полека тръгна през начупения терен и се приближи към купчината отломки с лудо разтуптяно сърце. Господи, нека нищо не се е случило на баща ми, молеше се тя безмълвно. Имаше нужда от него! Рамона също имаше нужда от него! Малкото месеци с новата му съпруга не бяха достатъчни, за да го възмездят за годините самота. Не беше честно!

Когато стигна до черквата, краката й бяха целите изранени и кървящи, беше загубила някъде одеялото, с което баща й нежно беше увил раменете й, и за момент се отчая. Най-напред забеляза останките от фургона, а после и мъртвите коне, все още впрегнати в хамутите си. Натъкна се на неподвижното тяло на Мануел, полузаровено под развалините. Обхванаха я мъка и отчаяние. Само малкият Карлос, плътно притиснат до гърдите й, не й даваше да изгуби връзката със здравия разум, когато след малко пред очите й се откри безжизненото тяло на баща й, паднал недалече от купищата отломки.

Като остави внимателно детето на сигурно място, Джули започна да разчиства парчетата кирпич, мъчейки се да измъкне баща си. Издърпа го изпод развалините, коленичи до него и с облекчение забеляза равномерното вдигане и спускане на гърдите му. На главата му имаше дълбока рана, лявата му ръка беше извита под неестествен ъгъл, но поне беше жив. Стонът му прозвуча като музика в ушите й.

— Татко! Кажи нещо! — замоли го Джули. — Зле ли си ранен? Карл полека отвори очи и вдигна дясната си ръка към челото, изстенвайки:

— Главата! Боли ме.

— Не мърдай, татко — посъветва го тя. — Мисля, че лявата ти ръка е счупена. Не знам какво да правя.

— А Мануел и другите?

— Мануел е мъртъв. Не… не виждам други.

Това, което Джули не знаеше, беше, че отецът и индианката лежаха затрупани под тонове отломки.

— Остави ме, Джули, иди да намериш помощ — изпъшка Карл със стиснати зъби. — Вземи детето и иди в съседната мисия. Аз ще се справя, докато дойде помощта.

— Не мога да те оставя, татко — поклати упорито глава Джули.

— Трябва, скъпа, мисли за детето. Сега не съм в опасност. Макар че не искаше да го изостави сам и незащитен, Джули разбра, че в думите на баща й има смисъл. Животът му зависеше от нея. Животът на детето й — също. Намирайки одеялото, което беше захвърлила, тя нежно го зави и го целуна по челото.

— Ще се върна, татко — обеща тя разпалено. — Ще доведа помощ.

— Внимавай, Джули — извика Карл след нея. — Бог да е с тебе.

Твърдо решена да представи сина си пред баща му, както и да потърси помощ за собствения си баща, Джули взе бебето и тръгна с накуцване, без да обръща внимание на плачевното състояние на краката си, докато вървеше по острите каменни отломки, пръснати по земята в резултат на земетресението.

Макар че напредваше бавно и с много болки, тя не преставаше да върви, без да съзнава, че капки кръв багреха земята след нея. Спря само колкото да нахрани Карлос, благодарна, че млякото й е достатъчно за ненаситния апетит на сина й. За самата себе си нямаше нищо друго, освен водата от един мътен поток, край който спря, за да се освежи и да се погрижи за изранените си крака.

Когато нощта започна да се спуска, Джули затърси някакъв подслон, разбирайки, че трябва да опази себе си и детето от диви животни. Ако още имаше късмет, щеше да стигне в следващата мисия някъде в ранните часове на утрешния ден.

Точно когато гъстият здрач започна да се спуска с тихата стъпка на мрака и Джули вече се беше отчаяла, че ще намери убежище, където да прекара нощта, забеляза една цепнатина между две скали, която й се стори достатъчно широка, за да се провре вътре. Бързият оглед показа, че това е една тясна пещера без никакви следи от предишни обитатели. Изпускайки облекчена въздишка, Джули с лекота се пъхна в процепа, смятайки, че вътре ще си осигури достатъчно топлина и защита от дивите животни. Намествайки зле облеченото си тяло във възможно най-удобната поза предвид тясното пространство, тя изведнъж осъзна колко й е било студено, когато силни тръпки започнаха да разтърсват дребната й фигурка. За миг помисли за одеялото, което беше оставила при баща си, но знаеше, че той има нужда от него повече, отколкото тя. Въздъхвайки със съжаление, Джули се сви на топка и се приготви да накърми сина си, който вече хленчеше за вечерята си, изкривил мъничкото си личице като същински беззъб старец.

След като нахрани детето, Джули внимателно разгледа краката си. Със свито сърце осъзна, че няма да може да върви няколко дни, може би и никога, ако раните се инфектират. Но заради баща си и сина си щеше да пълзи на лакти и колене, за да намери помощ, закле се тя с лице, обляно в отчаяни и гневни сълзи, стичащи се като поточета по изцапаните й бузи. Измръзнала, изтощена и толкова гладна, че коремът й се бунтуваше, Джули се унесе в неспокоен сън. Сънищата й бяха ужасни. Строгото лице на Род се появяваше пред нея с обвиняващ и безмилостен поглед. По някое време през дългата нощ тя заспа дълбоко; слабостта и изтощението я отведоха отвъд границите на съня, оттатък действителността, на място, където болката не съществуваше. И Джули изпадна в безсъзнание.