Кони Мейсън
Спазарената невеста (22)

21

Джули беше загубена. Целувката му беше магия, освобождаваща сърцето й от мразовитата празнота, и собствената й любов насочваше реакциите й. Чувстваше се обзета от нетърпение, докато Род полека я полагаше на меката повърхност на леглото и нежните й ръце се увиваха около врата му, а тялото й се притискаше към мъжествената му твърдост, усещайки как свръхчувствителните й зърна се трият в окосмените му гърди. Род я гледаше с нежно изражение, взирайки се в очите й, а гласът му прозвуча като дрезгаво измъркване:

— Обичай ме, скъпа, обичай ме.

— Аз наистина те обичам. Обичам те — повтаряше тя неспирно.

Само да беше истина, помисли Род, когато чу думите й.

Само да можеше да я задържи в този съвършен миг, откъснат от времето, на ръба на вечността.

Притискайки я към себе си, той овладя устните й, а тя му върна целувката с безусловно отдаване, докато ръката му проправяше пътека по корема й и надолу към бедрото. Тя усещаше горещината и твърдостта му. Когато устните му се впиха в чувствителните, набъбнали зърна, Джули не можа да сдържи ахването, породено от внезапно нахлулата наслада.

Докато галеше едното заоблено кълбо с език и устни, ръката му милваше другото, чието розово връхче се беше превърнало в топченце от мрамор. Мекият му масаж пръсна потоци от желание през нея и тя изскимтя нетърпеливо.

— Спокойно, любов моя, спокойно — прошепна Род, — толкова отдавна чакам, а сега не бързаме.

Ръцете му изследваха с подлудяваща настойчивост нежните линии на гърба, талията и ханша й, обгръщайки заоблените кълба на седалището, докато устните му оставяха огнена следа по ребрата, спирайки, за да целунат и погалят издутината на корема, преди да се придвижат надолу към златистата горичка, прикриваща съкровището, което беше само негово. Разделяйки къдравите косъмчета, пронизващият му език се плъзна вътре, и започна да гали миниатюрната розова пъпка. Джули издаде задавен вик, когато тялото й се изви към влажната топлина на устата и езика му, и вплете пръсти в къдравата му черна коса, за да го привлече още по-близо до себе си.

Страстта караше кръвта й да тупти бясно, докато тялото й се гърчеше под атаките на неуморния му език. Усещаше ту горещина, ту нетърпим студ, превръщаше се ту в пламък, ту в струя лед, докато умелите му докосвания я водеха до все по-зашеметяващи висини на екстаза. Джули не вярваше, че дрезгавите викове, молещи за избавление, излизат от нейната уста, но беше така. Тогава тялото й внезапно започна да вибрира от разтопен огън, който я освободи в пристъп на неподозирани усещания, разпращащи я из пространството във вид на милиони частици.

Род й остави само един момент за отдих, коленичил пред разтворените й крака, и влезе в нея бързо, така втвърден, че чак го болеше. В първия момент Джули едва можа да реагира, но когато тласъците му започнаха да стават все по-мощни, тя усети, че се надига към него. Чувстваше как той се стреми да възпира страстта си заради нейното състояние и това изненадващо запали някаква искра някъде дълбоко в скритите бездни на душата й.

Род буквално я повдигна и я преобърна, така че тя легна върху него. Краката й веднага обхванаха стройната му талия, тя изви гръб, източвайки назад крехката си шия, и започна да го язди. Някъде от едно място дълбоко в нея започна да извира течен огън, пламъците я обхващаха неудържимо и тя усети как изгаря в тях.

Когато Род почувства кулминацията й, стегнатото му и блестящо от пот тяло се разтърси в дълга конвулсии и освободените му от всякакви задръжки тласъци увлякоха него и нея в буря от гръмове и светкавици, която като че ли щеше да продължи вечно. Но след малко тя свърши, само за да започне отново, жаждата им един за друг сякаш нямаше граници и те се впиваха един в друг с неутолимо настървение, отново и отново, докато нощта не се превърна в зора.

Джули се събуди първа, смаяна от чувството за пълнота, което изпитваше. Погледна хитро към Род, чието голо тяло още беше мокро от любенето им. През цялата тази дълга нощ собствената й нестихваща жажда я беше шокирала и същевременно хвърлила във възторг. Признанието, че вече не може да се лиши от любенето на Род, се беше изтръгнало от някакво място в нея, където отсъстваха всякакъв разум и логика. Колкото повече се опитваше да пренебрегва истината, толкова по-настоятелно я усещаше. Тя обичаше Род. С цялото си сърце и душа. Ако нямаше друг избор, би останала с него цял живот, приемайки трохите на неговите чувства, живеейки за нощите, когато страстта щеше да го подгонва към леглото й.

Тя позволи на подсъзнателните си мисли да изплуват на повърхността и без да съзнава, ги изрече на глас.

— О, Род, любов моя, защо не можеш да ме обичаш така, както аз те обичам?

Без тя да знае, Род се беше вече събудил — почти в същия миг, когато и тя, но поради някаква необяснима причина се беше престорил на заспал. Усещаше, че е на ръба на някакво голямо откритие, и лежеше в очакване, забавяйки дишането си до равномерен ритъм, докато Джули се въртеше неспокойно до него.

Изпълнените й със страст думи породиха необуздана радост, която се разля във вените му. Искаше да пее, да танцува, но не помръдна. Само изрече много тихо:

— Обичам те, любов моя. Обикнах те от момента, когато те видях за първи път, от деня, когато те направих моя, макар че обстоятелствата бяха против нашия съюз още от самото му начало.

Джули замря в неверие. Възможно ли беше? Род наистина ли я обичаше? Или играеше някаква жестока игра? Шокът я остави без думи, но тя някак си успя да изрече една дума:

— Наистина?

— Наистина, скъпа — отекна Род с очи, блеснали от любов.

Толкова отдавна беше мечтал Джули открито да изрече любовта си към него, че когато това се случи, го изпълни с тъга. Колко ужасно — през всичките тези месеци те са се обичали един друг, но са се въздържали и са потискали емоциите си. И той въздъхна.

— О, Род, защо не ми каза? — запита Джули, най-накрая възвръщайки си дар слово.

— Защо ти не ми каза? — предизвика я Род, навивайки една кехлибарена къдрица на пръста си.

Тя потъна за момент в мислите си, докато призоваваше всички причини, поради които беше смятала, че Род не я обича.

— Най-напред беше Елена. Ти имаше чувства към нея. Не можех да се състезавам с такава красива и изтънчена жена, каквато ми се виждаше тя.

— Никога не съм обичал Елена, Джули. Не знаеш колко съжалявам, че за кратко се поддадох на чара й. Знам, че те нараних, но ти обещавам, че това няма да се повтори. Джули — изрече той умолително, — прощаваш ли ми? — Тя мълча толкова време, че той се уплаши, че няма да иска да му прости. — Сега знам каква жена е Елена. Способна е на всичко, за да постигне целите си.

— Прощавам ти, Род — обърна се усмихната Джули към него. — Няма да позволя нищо да застане на пътя на нашето щастие. Елена я няма и нашето дете расте в мене като доказателство за любовта ни.

Род се прокашля нервно.

— Хм, скъпа, относно детето… Не съжаляваш, нали? Не бих могъл да понеса, ако…

Надигайки се на лакът, Джули се надвеси над него и ярки къдрици се посипаха по гърдите му, докато устните й лекуваха съмненията му с нежна целувка.

— Разбира се, искам твоето дете. Когато синът ни…

— Или дъщеря ни — вметна той с шеговит тон.

— Или дъщеря ни — потвърди тя, вдигайки рамене — се озове в ръцете ми, радостта ми ще бъде пълна.

— Майко божия! Джули, обичам те. Ако нещо ти се случи, ще умра.

И ръцете му я притиснаха толкова силно, че тя леко изписка.

— Нищо няма да ми се случи, любов моя — увери го Джули. В този момент Род се чувстваше непобедим, толкова обзет от любов, че беше способен цял ден да се люби с Джули, макар че цялата нощ беше правил точно това. Но предпазливостта взе връх и той нерешително се отдели от нея, ставайки от леглото с едно грациозно движение. Загрижен за нейното състояние, той добре осъзнаваше, че я е изтощил с дългите часове на споделена страст, а здравето й точно сега беше твърде крехко, за да бъде излагано на опасност.

— Не ставай още, любов моя — посъветва я той, обгръщайки я с изпълнен с любов поглед. — Поспи си. Сигурен съм, че доста съм те уморил снощи. Ще бъда в кабинета си. Ако искаш, ще те изведа на езда.

Очите на Джули блеснаха дяволито, но тя се сдържа и само кимна. След минути вече спеше дълбоко, усещайки се по-спокойна, отколкото се беше чувствала месеци наред.

Мина доста време след пладне, когато Джули се облече, хапна малко и отиде да потърси Род за обещаната разходка. Точно както беше казал, той си беше в кабинета, свел тъмнокосата си глава над купчина документи. Когато вдигна очи към нея, я дари с лъчезарна усмивка, която накара сърцето й да забие лудо. И тя му отвърна с усмивка, интимна като целувка.

— Ако продължиш да ме гледаш така, скъпа, никога няма да излезем на тази разходка, която ти обещах.

В гласа му се долавяше леко учудване, сякаш му беше трудно да повярва на всичко, което се беше случило помежду им предната нощ, и на любовта, която споделяха.

Джули се засмя искрено, омайвайки Род със звънливата си радост.

— Мисля, че предпочитам разходката, ако не възразяваш.

— Само още малко, скъпа — ухили се той в отговор. Джули се заразхожда разсеяно из приятната стая, докато Род се занимаваше с документацията си. Очите й бяха необяснимо привлечени от тухлите около камината и внезапно нещо в ума й прещрака. Писмото! Как беше могла да забрави писмото, чието скривалище преди толкова месеци й беше показал дон Диего? След всичко случило се напоследък тя беше забравила посланието, което беше толкова важно за свекъра й, че последните му думи бяха свързани с опазването му.

Род загледа любопитно как Джули отива като в транс към камината и започва като че ли напълно безсмислено да опипва грубите тухли наоколо му.

— Знам, че е тук, Род, но не мога да го намеря — заоплаква се тя, явно разстроена. — Беше толкова отдавна, че съм забравила.

— Какво си забравила? Моля те, Джули, не трябва да се вълнуваш, не е добре за бебето.

— Писмото, Род! Не си спомням коя тухла да извадя.

— За бога, Джули, за какво говориш?

Род вече се беше озовал до нея и безуспешно се опитваше да отведе съпротивляващата се млада жена от камината.

— Род, моля те, не разбираш. Баща ти ми показа едно писмо, малко преди да умре, и ме накара да обещая, че ще ти го дам. Той… каза, че е много важно. За да бъде на сигурно място, го скри в един тайник зад тези тухли, но не мога да го намеря.

Красивите черти на Род изразиха явно учудване.

— Писмо! Важно писмо! — повтори той, взирайки се с празен поглед в редиците тухли около камината. — По дяволите! Ако тук зад някоя от тези тухли има тайник, ще го намеря!

Мина може би един час, докато Род не откри една тухла, която стърчеше на около четвърт инч пред другите. Той я извади с помощта на ножа си и издаде триумфален вик, когато измъкна един запечатан плик от тайника.

Джули зачака, останала без дъх, докато той чупеше печата и мълчаливо четеше посланието на баща си. Рязката му въздишка и внезапното пребледняване обезпокоиха Джули; ръката му инстинктивно се вдигна към гърлото, сякаш му беше трудно да диша.

— Майко божия! Това писмо, Джули, то обяснява всичко. Загорялото му лице беше пребледняло, а ръката, държаща писмото, трепереше неконтролируемо.

— Род, любов моя, какво има? Какво е написал баща ти, че толкова се развълнува?

— За Фелисия… и Мария.

— Какво общо има Фелисия с Мария? — Внезапно челото й се проясни и ръката й излетя нагоре, за да стисне гърлото й. — О, не! Фелисия е дъщеря на Мария!

— Да — кимна полека Род. — Фелисия е моя…

— Твоя дъщеря! — ахна Джули, задавяйки се от думите.

— Не — отвърна Род с тъжен поглед, замъгляващ чертите му. — Никога не съм докосвал Мария. Фелисия е дете на баща ми! Тя е моя сестра!

— О, Род, не! Как е могъл, като е знаел колко много обичаш Мария?

— Според това писмо тя е станала негова любовница, докато ме е нямало, докато съм бил в училището. — Силна болка насълзи очите му. — През цялото време, докато съм я пазил за сватбата си с нея, баща ми… Господи! Аз я обичах!

— Затова ли той отказваше да се ожениш за нея? — запита Джули.

— И затова, и защото тя беше метиска. Сега всичко ми става съвършено ясно. Когато Мария разбрала, че е бременна, предпочела да избяга, вместо да ми каже истината. Отишла при монахините в Сонора.

— Тя не е знаела, че ще се влюби в тебе, Род — напомни му нежно Джули.

— Може би не — допусна той. — Но пък може и да ме е използвала.

— Баща ти знаел ли е, че тя носи детето му, когато е избягала?

— Според това писмо — не. Научил го едва след като се родила Фелисия и той получил писмо от монахините, че Мария е умряла при раждане и не могат да задържат дъщеря й. Сигурно тя е казала кой е бащата, преди да умре. Татко направил единственото възможно нещо, накарал да доведат детето в Ранчо Делгадо и чрез отец Хуан го настанил при Тереса. Искал е тя да бъде в ранчото, без да трябва да я признае. Погрижил се е за благополучието на детето, но нищо повече. Мисля, че е започнал да съжалява, но пък са били минали много години и гордостта му е попречила да изпълни дълга си.

— Поне Фелисия е била отгледана от добри хора и е получила обич през всичките тези години — изрече замислено Джули, спомняйки си как Тереса се грижеше всеотдайно за осиновената си дъщеря.

— Слава на бога заради това — прибави искрените си чувства и Род. — Но не мога да разбера защо е пазил тази тайна цели десет години.

Той беше горд мъж, Род. Твърде горд, за да признае, че е взел едно младо момиче като Мария. А и тя е била метиска. Но когато ти си се влюбил в нея, е било по-лесно да не ти даде разрешение за женитба, отколкото да признае, че е съблазнил едно невинно младо момиче. Ако е знаел за детето, може би сам щеше да се ожени за нея.

— Съмнявам се — изсмя се сухо Род. — И Мария го е знаела! Баща ми би се погрижил за детето, но никога не би се оженил за жена от долно потекло. Кръвните връзки бяха всичко за него. Само ако Мария ми беше казала, че е любовница на баща ми… щях да я разбера.

— Съжалявам, Род — изрече нежно Джули. — Знам колко си разочарован.

— Само като си помисля за баща ми и Мария, дори след всичките тези години, кръвта ми кипва. Как е могъл!

Той обори глава в шепите си и остана така няколко минути, давайки воля на отчаянието и угризенията, от които беше страдал през цялото това време заради изгубената си любима.

Възцари се мълчание, в което Джули остави Род да скърби и да се справи с това, което наистина се беше случило преди толкова много време. Изведнъж очите й пак се отклониха към отворения тайник и тя видя, че макар отворът да беше тесен, назад имаше още доста място. Острите й очи забелязаха, че вътре има още нещо. Привличайки вниманието на Род към откритието си, тя го накара да извади оттам пакет документи, които, след като и двамата внимателно ги огледаха, се оказаха оригинални актове за получена земя.

— Питах се къде ли ги е скрил баща ми. Предположих, че са в сейфа му, но не ги намерих там.

— Виж, Род! Тук има още някакви торбички! — извика развълнувана Джули.

И внимателно извади една изненадващо тежка торбичка, развърза връвта и загледа с широко отворени очи как златен поток се изсипва от вътрешността върху отворената й длан.

— Златен прах — сви рамене Род, очевидно незаинтересуван. В този момент той мислеше за Фелисия и за факта, че тя е негова сестра. — Сложи всичко обратно, Джули. Тук ще са на сигурно място. Аз… трябва веднага да намеря Фелисия. Ще дойдеш ли с мене, скъпа?

— Разбира се, любов моя, заедно ще й го кажем. Но не е ли по-добре първо да говориш с Тереса? Фелисия й е като родна дъщеря.

— Права си, любов моя. Мъдростта ти надминава моята. Ти върви при Тереса, а аз ще сложа тухлата на мястото й и ще подредя нещата.

След малко Род вече говореше с Тереса и възможно най-предпазливо й обясни, че Фелисия е негова сестра, каза й и как е узнал това. Отначало жената само гледаше смаяно Род, отворила неразбиращо уста, докато Джули не я увери, че всичко е истина, че дон Диего не е казал на никого през всичките тези години, но го е признал в писмо, което е написал малко преди смъртта си.

— Дон Родриго — запита Тереса със страх, — нали не мислите, че аз, искам да кажа… не знаех нищо! Отец Хуан ми даде Фелисия. Вярвам, че и той не знае истината. Казали му, че родителите на детето били убити от индианци, това казах и аз на Фелисия.

Разбира се, Тереса знаеше всичко за Мария, но не и причината за внезапното й изчезване. Като всички други, и тя предполагаше, че дон Диего е изпратил Мария надалече, за да й попречи да се омъжи за сина му.

Род бързо премахна опасенията на жената.

— Не те виня, Тереса, не виня и отец Хуан. Благодарен съм ти, задето така добре си се грижила за сестра ми през цялото това време.

— Аз… предполагам, че ще искате сега тя да живее при вас. В хасиендата, искам да кажа.

— Да, Тереса. Фелисия принадлежи към моето семейство, мястото й е при мене и Джули. Но не се отчайвай. Ти си единствената майка, която това дете някога е познавало. Чувствата й към тебе никога няма да се променят.

Тереса се усмихна плахо.

— Ще й кажете ли, господине, или искате аз да й кажа?

— Аз сам ще й кажа. Къде е тя?

— Мисля, че една от кобилите се е ожребила, и Фелисия е в обора, да види новото попълнение.

— Благодаря, Тереса. — Тя се обърна да си върви, но Род я спря с леко докосване. — Бих искал ти и съпругът ти да останете близки с Фелисия. Вие двамата сте любимите й леля и чичо.

— Ще ви бъдем много благодарни, господине — усмихна се Тереса.

След като икономката си тръгна, Род хвана Джули за ръка и тръгна да излиза, но тя го спря.

— Род, мислех си нещо. Може би трябва сам да се видиш с Фелисия. Това е между двама ви. Когато свършите разговора, доведи я в къщата, за да мога да я приветствам с добре дошла в дома й.

Род намери Фелисия в обора, омагьосана от гледката на черното жребче, което подскачаше на тънките си крака в една от яслите. Загледа с отнесени очи как сестра му посяга да погали главата на жребчето, докато гордата майка ги гледаше с внимателни очи. Още му беше трудно да повярва, че това очарователно момиченце е кръвно свързано с него. Толкова приличаше на Мария, че той се изненада, че не е забелязал приликата досега. Сякаш усетила присъствието му, Фелисия се обърна към него.

— Дон Родриго! Вижте жребчето на Карменсита. Не е ли красиво? Толкова царствено. Като дук… или принц.

— Искаш ли да му дадеш име?

— Може ли?

— Да.

— Тогава ще трябва да помисля един-два дни.

Тя беше толкова сериозна, че Род едва се сдържа да не се засмее.

— Фелисия, имам да ти кажа нещо важно, затова те потърсих тук.

Тя обърна спокойното си личице към Род. Кожата й блестеше като бледо злато и той се смая, като усети колко много прилича на майка си. Лицето й имаше доста от костната структура на дон Диего, както и от неговата собствена.

— Обичаш ли историите, дете?

— О, да, господине! — възкликна радостно Фелисия. — Особено ако свършват щастливо.

— След като ти разкажа тази история, ще прецениш сама.

Фелисия се приближи към него и се настани удобно до коляното му, чакайки го да започне.

— Това е истинска история, дете, за едно красиво момиче на име Мария и един горд испански дон. Донът се влюбил в Мария и двамата имали дете, но Мария не му казала, че ще роди неговото дете, и избягала, преди донът да може да се ожени за нея.

— Щял ли е? Да се ожени за Мария, искам да кажа? — запита Фелисия и умният й въпрос изненада Род.

Господ да му прости лъжата, но нямаше сърце да разочарова детето с мръсната истина.

— Аз… бих искал да мисля, че са щели да се оженят.

— Временно успокоена, Фелисия зачака той да продължи, а в тъмните й очи се четеше интелигентност, далеч надхвърляща обичайната за такава крехка възраст.

— Знаеш ли какво се опитвам да ти кажа, дете? — запита Род, затаявайки дъх.

— Мария е моята майка, а дон Диего е моят баща — прошепна Фелисия в изблик на внезапно прозрение. — А… а аз съм ваша сестра.

Род се вгледа в малкото, изразително личице, търсейки признаци на отхвърляне, но видя само смайване.

— Да, Фелисия, ти си моя сестра. Когато ти си се родила, дон Диего те е взел от манастира, където майка ти избягала, и те довел в ранчото, за да те отгледа Тереса. Нали разбираш, дете, той е искал да бъдеш близо до него. Майка ти умряла, когато ти си се родила. По свой собствен начин той те е обичал.

— Винаги съм чувствала, че съм различна от децата на пастирите — изрече замислено Фелисия. — И… и дон Диего беше много добър с мене. Мислите ли, че щеше един ден да ми каже това, дон Родриго?

— Ако беше доживял до днес, сигурен съм, че щеше, Фелисия. Сигурен съм, че е смятал, че си много малка, за да разбереш, иначе досега вече щеше да ти го е казал. Но умря, преди да може да ти разкрие истината.

— Много обичам леля Тереса, но винаги съм знаела, че тя не е моята майка. — Изведнъж момиченцето се замисли. — Откога знаете, че съм ваша сестра?

— Научих го едва днес. Беше написано в едно писмо, което баща ми оставил за мене. Там той обяснява всичко.

Фелисия инстинктивно прие всичко, което Род й беше разказал досега, с обичайната си възторженост и със силата на характера, присъща на всички от рода Делгадо.

— Краят е щастлив — усмихна се тя плахо.

Джули никога не се беше чувствала по-радостна. Влизането на Фелисия в семейството беше отпразнувано с фиеста, на която присъстваха всички пастири и семействата им, прислужниците, отец Хуан, Карл и Рамона, а след това имаше борба с бикове на собствената арена на хасиендата. Род беше един от матадорите и макар че Джули беше извънредно горда от поведението и способностите му, тя през цялото време се страхуваше за него. Но нямаше защо да се притеснява. Род беше изучил това изкуство още като малко момче и ако решеше, можеше да живее в Мексико или Испания, прехранвайки се от борба с бикове.

Джули беше толкова погълната от Род и Фелисия, че месеците на бременността й буквално летяха. Завръщането на баща й в нейния живот беше друга от причините тя да бъде спокойна и щастлива. Виждаше се с него почти всеки ден, както и с Рамона. Много й харесваше това, че баща й е намерил толкова радост в брака си с красивата вдовица.

Докато бременността на Джули напредваше, Род рядко напускаше хасиендата. Както и леглото й. Реши да прекарва всяка нощ със съпругата си, спеше в прегръдките й и разбира се, се любеше с нея. С известен шок той осъзна, че на Джули й остават само четири седмици, докато роди, а той още се люби с нея, макар и много предпазливо.

Рамона и Тереса го уверяваха, че и двете са способни да акушират на съпругата му, когато дойде моментът, но Род още не можеше да спре да се притеснява. Един ден той отведе Тереса настрана и дискретно започна да й задава въпроси.

Тереса с ужас разбра, че Род и Джули още изпълняват интимните си съпружески дейности, и направо му каза, че трябва веднага да престане, защото рискува здравето на нероденото си дете. Тъй като Род нямаше намерение да наврежда на съпругата или на детето си, той започна да планира пак да се премести в собствената си спалня. Знаеше, че не може да си вярва, че ще успее да лежи в едно легло с омайната си съпруга и да не се люби с нея. За него тя не преставаше да бъде красива, въпреки че талията й непрекъснато наедряваше. Мислейки, че Джули знае всичко около интимния живот на жените пред раждане, той не се сети да я осведоми защо така внезапно е напуснал леглото й.

Джули обаче си имаше свои теории. Гледайки се в огледалото, тя намери причината, поради която Род внезапно беше изпитал желание да спи другаде. Изглеждаше гротескно. Коремът й беше огромен, тялото бе станало така несъразмерно, че тя беше сигурна, че това отблъсква Род. Иначе защо би напуснал леглото й, когато тя имаше най-много нужда от него? Тя копнееше за неговата близост и закрила, за присъствието му в леглото й, особено сега, когато не изглеждаше особено добре. Знаеше, че той вече не може да я желае, защото изглежда ужасно, но това не означаваше, че трябва напълно да се отдръпне от нея, нали?

Род усещаше объркването на Джули, но нито веднъж не му хрумна, че е защото той проявява нечувствителност към нейните нужди. Знаеше само това, че понеже тя беше в напреднала бременност, сигурно, изпитваше неудобство, но тъй като не разбираше много от тези неща, остави на жените да я утешават. Понеже не беше живял близо до жена, готова всеки момент да роди, той не знаеше нищо за настроенията, съмненията и нуждите на такива жени, затова прекарваше часове наред в усилена работа, вместо да подкрепи съпругата си, която изведнъж се почувства необичана и пренебрегната. Той се потопи в работата с добитъка, прекарвайки дълги часове на седлото, докато не усетеше, че е готов да падне от изтощение.

Виждаше Джули доста рядко, а когато се срещнеха, беше неизменно нежен и внимателен, което я караше да се чувства още по-нещастна. Понеже добре познаваше ненаситния му апетит, тя се самоубеждаваше, че Род се среща с някоя жена в селото, което за нейния объркан ум представляваше чудесно обяснение за вечерните му закъснения и явното му изтощение. Помисли да го попита направо, но гордостта не й позволяваше. Ако Род намираше облекчение при друга жена, тя не искаше да знае. Тази необяснима липса на общуване между двама души, които страстно се обичаха, беше основната причина за последвалите събития.