Кони Мейсън
Спазарената невеста (21)

20

Джули се събуди и инстинктивно се сгуши в топлото тяло до себе си. Беше й толкова удобно, че никак не й се искаше да се отдалечи от успокояващата прегръдка, на силните ръце, които така покровителствено я обгръщаха. Бавно започна да осъзнава, че не е сама, но когато го разбра окончателно, кръвта й забушува и лицето й почервеня от гняв.

Род се събуди почти в същия момент. Усети мекотата й да се притиска към твърдото му тяло, преди да почувства разбуждането и внезапното й отдръпване.

— Полека, скъпа — обади се той тихо.

— Род! — ахна смаяна Джули. — Какво правиш тук? Трябва да си тръгнеш, преди някой да ни е открил!

— Свършихме с игрите, Джули — каза Род, отмествайки кичур кехлибарени къдрици от очите и челото й с нежно докосване. — Щом бъдеш в състояние да пътуваш, тръгваме.

— Да тръгваме? Да бъда в състояние да пътувам? — Съненият й мозък отказваше да функционира, докато тя бавно асимилираше думите на Род.

— Спомняш ли си нещо от предишната вечер, скъпа? — запита нежно Род.

— Аз… раздавах картите, както обикновено, имаше някаква врява — започна да си припомня Джули, намръщвайки се, за да се съсредоточи. — Когато отидох да разбера какво става, видях… О, господи… Хоакин!

Тя зарови лице на рамото на Род, отказвайки да възприеме видяното снощи.

— Ти припадна, Джули. Спомняш ли си?

Тя поклати отрицателно глава, разтърсвана от импулсивно хлипане. Род започна да я гали нежно по гърба, докато клиповете не престанаха да тресат крехкото й тяло.

— Цяла нощ ли съм била в безсъзнание? — запита тя изведнъж. — Спомням си, че дойде някакъв лекар, преглеждаше ме.

Пурпур обагри бузите й, когато помисли как лекарят се беше докосвал до тялото й. Този преглед й изглеждаше съвършено неуместен.

— Не — бързо я увери Род, — докторът ти даде нещо да се отпуснеш и да те накара да заспиш.

— Ако е било само припадък, защо си повикал лекар? — запита Джули, озадачена от недомлъвките на Род.

— Доста ни изплаши, защото не се свести веднага.

— А… добре ли съм сега? — запита угрижено Джули.

Род разбра, че е дошъл моментът да каже на Джули за бременността й. Учудваше се, че досега не го е забелязала, но пък тя си беше доста невинна по отношение на повечето неща, които една жена би трябвало да знае, без да й ги казват. Може би това се дължеше на факта, че беше останала без майка в решаващите за оформянето й години.

— Няма ти нищо, скъпа — започна Род и усмивка озари чувствените му устни. — Ще си имаме дете.

— Дете ли? Не, Род, не е възможно — възпротиви се яростно Джули.

Едно дете точно сега само щеше да усложни живота й. Род без съмнение би приветствал появата на наследник, но щеше ли това да го накара да я обича, запита се тя.

— Докторът го потвърди, скъпа — отговори Род, силно развеселен. — Ти не подозираше ли?

Джули се изчерви.

— Не… не съвсем. Пропуснах два месечни цикъла, но помислих, че е защото… защото твоето присъствие беше толкова смущаващо за мене. Сигурно се е случило в онази първа нощ — изрече тя замислено.

— Поговорих си надълго и нашироко с Кейси — призна Род. — Той ми каза, че вие с него никога не сте били любовници. Повярвах му.

Джули му хвърли обвинителен поглед, питайки се защо ли е решил да повярва на Брет, а отказваше да повярва на нея.

— Брет сигурно ме мрази, задето го излъгах — каза тя тъжно. — Опитах се да ти кажа истината за нас, но ти реши да повярваш на най-лошото.

— Не мисля, че Кейси би могъл да те мрази, но е съгласен с мене, че трябва да се върнеш в ранчото. Искам да се грижа за тебе, Джули. Сега трябва да мислиш за нашето дете, скъпа.

В този миг Джули болезнено силно осъзна факта, че Род нито веднъж не беше казал, че я обича. Дори това, че тя носеше детето му, като че ли не променяше чувствата му към нея.

— Не искам твоето дете, Род — избъбри Джули, без да помисли.

Тялото му се стегна, студено изражение се настани на лицето му. Усети силно колко го презира собствената му съпруга точно в този момент, когато тя отричаше майчинските си инстинкти и се отказваше от детето, създадено от него. Нищо ли не чувстваше Джули към него, запита се той унило. Тяхното дете нищо ли не означаваше за нея? Гневът накара гласа му да прозвучи по-сурово, отколкото беше намерението му.

— Няма значение какво искаш, Джули. Остава си факт, че след седем месеци ти ще ми родиш наследник.

След тези думи той стана от леглото толкова внезапно, че едва не преобърна нощната масичка, бързайки да се облече. Знаеше, че ако остане, ще бъде принуден или да се люби жестоко със съпругата си, или да я нарани физически.

— Къде отиваш? — запита Джули със слаб глас, осъзнавайки колко е ядосан.

— Още от самото начало ми даде ясно да разбера колко малко те е грижа за мене — изрече презрително Род. — Но ето какво ще ти кажа. Ти ще се върнеш с мене в Ранчо Делгадо и ще ми дадеш дете след седем месеца. Нищо не може да промени това! Нищо! Ще се върна да те взема след два дни. Като имам предвид състоянието ти, ще направя всичко, което ми е по силите, за да бъде пътуването ти до ранчото възможно най-удобно.

И без да каже дума повече, се обърна и излезе от стаята.

Джули имаше чувството, че всичко е против нея. Брет се държеше така, сякаш беше забравил, че й се е обяснил в любов, и правеше всичко възможно, за да я убеди, че мястото й е при съпруга й. Дори Поли го подкрепяше със солидни доводи в полза на Род и на връщането в Ранчо Делгадо. Джули едва не се изсмя на глас, когато приятелката й съвсем спокойно й каза, че съпругът й я обича и че тя би трябвало да му даде шанс да докаже любовта си.

Според Джули единственото чувство, което изпитваше Род към нея, беше страст. И чувство за собственост. Тя прекрасно би могла да мине без тези емоции. Радваше се, че никога не беше изпуснала и една думичка колко много го обича. Какво унижение щеше да бъде за нея той да се подиграе на любовта й.

Имаше моменти през тези два дни, когато тя наистина мразеше това дете, което носеше в себе си; ненавиждаше това, че семето на Род се беше хванало в нея в един от моментите й на слабост, когато тялото й я беше предало. А имаше и моменти, когато мисълта да роди детето на Род я омайваше. Поне щеше да има част от него, която да й отвръща с любов, признаваше тя пред себе си, макар и неохотно.

След като минаха тези два дни, Джули беше принудена да се сбогува с Поли със сълзи на очи и да преживее също толкова сърцераздирателно, макар и с по-малко външни чувства сбогуване с Брет, докато Род наблюдаваше с циничен поглед и абсолютно невъзмутим.

— Ще ни идвате на гости, нали? — запита Джули със сълзи в гласа.

— Ще дойдем за кръщенето — обеща Брет с весел глас, макар че чувстваше всичко друго, само не и радост в момента на раздялата им.

— Ще дойдем, Джули — повтори като ехо Поли и изпълненият й с обожание поглед се отправи към Брет.

До този момент Джули нямаше никаква представа, че Поли изпитва силни чувства към Брет, но сега желаеше всичко най-добро на приятелката си. Поли заслужаваше силен, любящ мъж да се грижи за нея, а Брет имаше нужда от любовта на добра жена като Поли.

Пътят до Ранчо Делгадо отне почти две седмици. Верен на обещанието си, Род се съобразяваше със състоянието на Джули и се грижеше да й е удобно. Всяка вечер отсядаха в някоя от мисиите, пръснати покрай Камино Реал, и така пътят минаваше леко. Спряха първо в мисията Сан Хосе сред гора от гигантски секвои и в Сан Карлос Боромео де Кармело де Монтерей, близо до Кармел, където беше погребан отец Сера. Джули беше възхитена от снежнобелите пясъчни плажове и превитите до земята кипариси, както и от пясъчниковите стени, куличките в мавритански стил, уникалните прозорци и красивото разположение на мисията между морето и планините.

Друга спирка по пътя им стана мисията Сан Антонио де Падуа, разположена в планинското село Холан — третата по възраст мисия в Калифорния. В Пасо Роблес Джули набра бадеми от знаменитите бадемови градини на мисията Сан Мигел. Добрият свещеник й предложи вода от минералния извор, която много не й хареса, но Род я накара да я изпие.

Когато навлязоха в планината Санта Лусия и мисията Сен Луис Обиспо се изправи пред очите им, Джули разбра, че Ранчо Делгадо вече е само на няколко мили. При други обстоятелства тя би се радвала на бавния ход и на гостоприемството на свещениците във всяка мисия, в която отсядаха, и на отнемащите дъха гледки на море и планина, съчетани в неповторима красота.

Но Джули пътуваше с един непознат; студен, дистанциран непознат, който се грижеше за нуждите й, но нищо повече. Нито веднъж не се опита да я докосне. Всяка нощ тя спеше сама в самотното си легло и всеки ден пътуваха в почти пълно мълчание. Някъде дълбоко в мозъка на Джули беше заседнала мисълта, че Род не я обича, докато в мислите на Род все повече се настаняваше увереността, че Джули не иска тяхното дете. И за двамата упорити млади хора ситуацията беше станала невъзможна, но поради свирепата им гордост нито единият, нито другият направиха нещо, за да подобрят непоносимото положение, възникнало помежду им, което правеше от живота им невероятна бъркотия и не им позволяваше да видят голямата любов, която хранеха един към друг.

Джули позна кой е самотният ездач, който идваше в галоп срещу тях, още преди да беше различила добре малката горда фигурка, чиято дълга черна коса се вееше гордо зад гърба й. Фелисия сякаш знаеше, че идват, защото в действителност ги очакваше всеки ден.

— Дон Родриго, доня Джули, най-после се върнахте! Казвах им аз, че ще доведете доня Джули, казвах им, господине!

— На кого си казвала, дете? — усмихна се снизходително Род, почти толкова щастлив, че вижда Фелисия, колкото и тя него.

— На господин Дарси, разбира се — отговори спокойно момиченцето.

— Баща ми е тук? — извика Джули и от силното вълнение лицето й пребледня.

— Да, госпожо — кимна Фелисия. — От много седмици е тук в хасиендата.

Джули с радостен вик пришпори коня си и се впусна към къщата въпреки предупредителните викове на Род. Карл Дарси, изтощен, но въпреки това здрав на вид, стоеше на верандата, очаквайки дъщеря си. Рамона Санчес беше застанала до него.

— Татко! — извика Джули, хвърляйки се в обятията на баща си. — Толкова се тревожех за тебе! Какво се случи?

В този момент Род вече беше стигнал при тях и повтори въпроса на съпругата си, а в гласа му се дочуваше лека неодобрителна нотка.

— Това е нещо, което и аз бих искал да узная, господин Дарси. Както и защо решихте да скриете от мене самоличността си. И докато обяснявате, бих искал също да разбера защо скрихте от мене факта, че Джули е жива и е в Сан Франсиско.

Карл въздъхна дълбоко, усещайки, че този негов зет със строгото лице няма да бъде доволен, докато всичко не бъде изложена докрай пред него.

— Да влезем вътре — предложи той, — там е по-удобно. Тогава ще ви разкажа всичко. Но най-напред — и той се обърна, притегляйки Рамона към себе си, — бих искал вие двамата да се запознаете с Рамона Санчес, жената, която спаси живота ми.

— Татко! — ахна тревожно Джули. — Как така е спасила живота ти?

Род подкани всички да влязат вътре с думите:

— Първо да седнем, а след това ще чуем обясненията. — Острият му поглед не пропусна силната розовина по бузите на Джули и възбудата й, затова първата му грижа в този момент беше благополучието на съпругата му и на нероденото му дете.

— Е, татко — настоя Джули, въртейки се на стола си. — Искам да чуя всичко, което ти се е случило, от момента, когато ме остави в Сан Франсиско.

Карл Дарси запозна да разказва и разказът му отне почти един час. Докато говореше, погледът му често се отклоняваше към плахата Рамона, чиито очи, изпълнени с обожание, като че ли поглъщаха мъжа, чийто живот беше спасила.

Джули веднага хареса Рамона и излиятелно благодари на величествено красивата млада мексиканка. После заразказва собствената си тъжна история — за смъртта на Мей Паркър и за работата си в игралната зала на Кейси, където я беше намерил Род. Разказът я изтощи, което не остана скрито от Род. Той стана изведнъж и грубо прекъсна Джули по средата на изречението.

— Господин Дарси… Карл, съпругата ми има нужда от почивка. Ще довършим този разговор по-късно.

— Род! Няма да ме отпращаш като непослушно дете! — възропта Джули. — Не съм виждала баща си от месеци.

— Джули — отговори кротко Род, точно сякаш смъмряше непослушно дете, — трябва да мислиш за нашето бебе. Знам какво е добро за тебе, а точно сега имаш нужда от сиеста.

— Вие с Джули ще имате дете? — зарадва се Карл. — Дъще, нямаш представа колко ме ощастливяваш. Когато заминах от Сан Франсиско, бях убеден, че погрешно си преценила дон Родриго, че той няма нищо общо с отвличането ти. Наистина се радвам, че и ти си стигнала до същото заключение и сте се помирили.

Джули хвърли презрителен поглед към Род.

— Не сме се помирили, татко — призна тя тъжно.

— Но… щом ще имате дете… помислих, че… е… направи както казва съпругът ти, скъпа. Сигурен съм, че Родриго знае какво е най-добре за тебе. — Ясно беше, че Карл е смутен от неясната забележка на Джули. — Ще поговорим по-късно. И, Джули, бих искал да се сприятелиш с Рамона. Тя е прекрасна жена.

— Ела с мене, Рамона — отзова се охотно Джули. — Ще се опознаем по-добре, докато се приготвям за почивката, за която настоява съпругът ми.

Тя хвърли убийствена усмивка на Род, а той й отвърна с подигравателно ухилване.

Когато жените излязоха от стаята, Карл бързо запита:

— Какво искаше да каже дъщеря ми? Вие двамата сигурно сте изгладили различията си. Тя носи детето ти, нали?

— Бих искал да имах прост отговор на този въпрос, Карл, но положението е доста сложно — призна открито Род. — Джули носи моето дете, няма никакво съмнение. Но това е дете, което аз… й направих насила. Тя не ме обича, не иска и детето ни. Даде ми съвсем ясно да разбера какви са чувствата й, и то много пъти.

Как Джули се беше променила по толкова драматичен начин, зачуди се Карл. Той ясно беше чул — неведнъж — как дъщеря му признава своята любов към съпруга си.

— Сигурен съм, че грешиш, Род — беше всичко, което каза той на глас, предпочитайки да поговори с Джули насаме, преди да издаде някаква нейна тайна.

— Иска ми се да съм сбъркал — въздъхна със съжаление Род. — Джули означава много за мене; повече, отколкото смятах, че е възможно. Но стига вече за моите проблеми, какви са твоите планове? Виждам, че ти и красивата Рамона сте нещо повече от приятели.

Приятното лице на Карл светна, когато стана дума за привлекателната вдовица.

— Толкова ли е очевидно? — ухили се той по момчешки. — Защо според тебе толкова исках Джули и Рамона да се сприятелят? Ако Рамона е съгласна, смятам да я направя своя съпруга. Последните няколко години не са били никак леки за нея.

— Добре дошли сте да живеете в дома ми колкото поискате — беше великодушното предложение на Род.

— Искрено съм ти благодарен, Род. Трябва да призная, че нямах представа къде бих могъл да се установя с новата си съпруга. Всичко, което имах, изгоря в пожара. Участъкът ми отдавна беше откраднат, а не ми харесва да бъда бандит. Но не искам да се превръщам в бреме за тебе. Смятам да ти се отплатя по начин, който да ти е полезен.

Род се взря напрегнато в Карл; харесваше го все повече с всяка изминала минута.

— Ако си говорим истината, Карл, имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. След смъртта на баща ми работата в ранчото е твърде много за сам човек. Би означавало много за мене, ако мога да прехвърля част от този товар на тебе.

Карл изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Ти намери своя човек — възкликна той зарадван.

— Ако вие двамата с Рамона искате да бъдете самостоятелни, има една удобна къщичка, недалече от хасиендата, която може да ви служи идеално. Същата, където живя Муриета със семейството си; от известно време стои празна. Заведи Рамона да я види и ако ви харесва, няма да отнеме много време да бъде приведена във вид, който да й хареса.

Ако това означава нещо за тебе, Род — усмихна се Карл, — мисля, че Джули е направила добър избор, като се е омъжила за тебе.

Следващите дни минаха в оживена дейност. Карл предложи брак на Рамона и тя веднага прие; помолиха отец Хуан да извърши простичката церемония в параклиса, веднага щом къщата стана годна за обитаване. Джули почти моментално хареса Рамона. Тя беше сигурна, че красивата и мила вдовица ще бъде добра съпруга на баща й. Беше благодарна и на Род, че позволи на баща й да остане в ранчото. Той я увери, че Карл му прави огромна услуга, като остава тук, за да му помага.

Един месец, след като Джули и Род се върнаха в ранчото, Карл и Рамона бяха оженени от отец Хуан пред събралите се членове на семейството и всички работници. Сред фиестата, последвала церемонията, сияещите новобрачни се оттеглиха в собствената си обновена къщичка, оставяйки Джули и Род насаме за първи път след завръщането им.

Род не беше докосвал съпругата си, откакто се бяха върнали в ранчото, макар че копнееше да почувства мекотата й да се разтапя пред твърдото му тяло. Имаше моменти, когато мислеше, че ще умре от желание, толкова огромна беше жаждата му. Всеки ден виждаше как тя става все по-красива, ако това беше възможно, как разцъфва, как бременността красиво оцветява бузите й и продава изключителен блясък на яркосините й очи.

Род си припомняше колко бързо Джули се възпламеняваше под ласките му, дори ако първоначално се беше колебала; как стройната й фигура му даваше повече удоволствие, отколкото всички други жени, които беше познавал. Но в последните няколко седмици той я беше отблъснал още повече от себе си, забранявайки й да язди заедно с Фелисия, като настояваше тя всеки ден да си почива добре, и дори стигна дотам, че й диктуваше каква и колко храна да изяжда.

Предвид независимия характер на Джули и нейната избухливост тя непрекъснато се бунтуваше, не искайки да повярва, че ездата е опасна, обвиняваше Род, че нарочно й отказва и най-невинното удоволствие. Викаше и вилнееше пред лицето на прекалено покровителственото му държание спрямо нея, докато Род не почувства, че му се иска да я заключи в стаята й като непослушно дете. За всички, освен за самата Джули, беше абсолютно очевидно, че Род изпитва силни чувства към нея и прави всичко, което му е по силите, за да пази нея и детето в безопасност и добро здраве.

Джули изглеждаше невероятно красива в деня, когато се състоя сватбата на баща й. Носеше същата бродирана пола и блуза, които беше облякла в деня на сватбата на дон Диего и Елена. Предвидливо беше отпуснала полата в кръста, за да не притиска наедрялата й талия, така че леката издутина на корема й се криеше под пищните поли. През цялата вечер Род не можеше да откъсне очи от нея, изгарян от желание отново да вкуси неповторимата й пламенност.

Когато Карл и Рамона тръгнаха към собствения си дом, Род съзнаваше, че болката в слабините му повече не може да бъде възпирана. Както беше казал веднъж на Джули, не беше евнух и нямаше намерение да живее като такъв. Беше мъж, с потребности на мъж, чиято съпруга напълно беше в състояние да утоли невероятната му жажда. Следователно, тъй като мъжките му апетити бяха огромни и понеже от дълго време беше държан на сексуален пост от безразличието на Джули, Род реши да сложи край на студенината, която ги разделяше веднъж и завинаги.

Джули беше твърде възбудена, за да заспи. Още чувстваше интимния допир на тъмните очи на Род до зачервената си кожа, докато разгорещеният му поглед я пронизваше неведнъж през цялата тази вечер. Плътта й гореше под погледа му, а той я докосваше навсякъде. Или поне така й се струваше. Седмици наред Род не беше предприел нито една стъпка, за да се люби с нея, а вместо това я засипваше с подигравателни грижи, докато надутото му държание не я докара до лудо отчаяние. Дори милата Фелисия не беше в състояние да я спаси от дивите й изблици. Как искаха от нея да живее в такава близост до Род и да не го желае? Да не се люби с него?

Може би след раждането на детето любовта в сърцето й щеше да се отприщи, надяваше се тя, и да запълни огромната празнота в душата й. В последните месеци Джули беше стигнала до радостното заключение, че иска детето на Род. Искаше го с всяка фибра на тялото си, макар да беше решена, че той никога няма да научи истината от самата нея.

Когато Джули се оттегли за през нощта, Род й остави само толкова време, колкото да се приготви да си легне, след което тихо се промъкна в стаята й през междинната врата, която не беше използвана още от завръщането им, и застана опрян на рамката, наблюдавайки я как реши разкошната си меднозлатиста коса, чиито вълни нежно галеха заоблените й хълбоци.

Стаята беше полутъмна, осветена само от нежното сияние на лампата, което превръщаше Джули в скулптура от сребро и злато. Само рубинените връхчета на гърдите й, стърчащи под тънката копринена тъкан, внасяха цвят в бледо алабастровата й плът. Бременността беше уголемила съвършено изваяните й гърди, забеляза Род, но точно колкото да ги направи още по-привлекателни. Той копнееше да погали леката издутина под талията й, където растеше неговото дете, и дълбоката му въздишка най-накрая й подсказа присъствието му.

— Не мърдай, скъпа — прошепна Род, поглъщайки я с очи. — Никога не съм виждал по-красива картина.

Очите им се срещнаха, впиха се едни в други и останаха така, а наситените с емоция мигове отекваха в сърцето й. Род беше облечен само с тънък копринен халат, хлабаво вързан на кръста, и противно на нашепващите й инстинкти Джули си пожела да развърже колана и той да остане пред очите й гол, възхитителен в своята мъжественост. Лека усмивка повдигна ъгъла на устата му, сякаш беше прочел мислите й и напълно се съгласяваше с тях.

Насилвайки се да остане спокойна, Джули запита:

— Какво искаш, Род?

— Не е ли очевидно, скъпа? Искам да се любя с тебе. Искам да почувствам нежното ти тяло да се извива от наслада под моето. Искам да те чуя да викаш от радост.

Подобно на хищник, преследващ плячката си, Род се изправи в цял ръст и с леки, плъзгащи се стъпки тръгна през стаята към мястото, където беше застанала Джули.

Тя преглътна конвулсивно, мъчителната му близост пропъждаше всяка свързана мисъл от главата й. Без да чака покана, Род се отпусна до нея на леглото, където беше седнала, за да среши косата си. Вземайки четката от омекналите й пръсти, я хвърли на пода. После устата му жадно покри нейната. Натискът на устните му стана по-силен, той започна умело да ги възбужда и дразни, за да ги накара да се разтворят, и навлезе дръзко в устата й, принуждавайки я да отговори на целувката му. Изгарящите й устни молеха за облекчение и той им дари наслада, запалвайки нов огън в тях.

Ръцете му забродиха свободно и умело по гърчещото се от удоволствие нежно тяло на Джули. Тя внезапно се стегна, когато той леко докосна заоблените извивки на чувствителните й гърди, после прокара нежна линия по ребрата до леко изпъкналия й корем, а след това слезе към заоблените хълбоци и гладките й бедра. Меденосладка топлина се разля из нея, докато Род сръчно развързваше връзките на нощницата й и измъкваше тънката като паяжина дреха над главата й. След секунди и неговият халат вече лежеше до нощницата на пода. Вихрушка от емоции разтърсваше Джули, но тя нямаше сили да устои на мощната му аура, която я обгръщаше в облак от чувствено удоволствие.