Кони Мейсън
Спазарената невеста (2)

1

Ню Йорк, март 1851

 

Заблудените лъчи на пролетното слънце се промъкваха през прозореца, падайки върху привлекателната фигура и красивите черти на Джулиет Дарси. Но Джулиет, която семейството и приятелите й наричаха Джули, не се и замисляше за външността си, докато бродеше из тихата къща и докосваше предметите, които някога бяха принадлежали на леля й Лавиния.

Откакто леля Лавиния, единствената сестра на бащата на Джули, беше починала преди няколко седмици, животът на красивата млада жена, оставена на грижите на чичо Хюго — недотам надеждният съпруг на леля Лавиния, не беше никак приятен. Джули не се интересуваше от начина, по който я гледаше чичо Хюго с тези свои сякаш избелели очи, които с всеки изминал ден като че ли ставаха все по-дръзки и по-дръзки.

Защо преди две години баща й я беше оставил на грижите на Лавиния и Хюго, за да замине за Калифорния и да осъществява мечтите си за забогатяване, вайкаше се безмълвно Джули. Толкова беше щастлива, когато живееше с баща си в малкия апартамент над магазинчето му за цигари и пури, където се беше научила да харесва множеството екзотични аромати на отлежалия тютюн. Откакто майка й почина преди пет години, Джули и баща й Карл Дарси водеха скромен и приятен живот в стаите над магазинчето. Но за огромно съжаление на Джули баща й беше го продал и се беше присъединил към ордите от търсачи на щастие, които наводниха Запада след откриването на злато при Сътърс Мил. Джули остана в Ню Йорк под грижите на Лавиния и Хюго, докато баща й натрупа богатство в златоносните парцели. Карл Дарси беше написал на дъщеря си едно писмо от Сан Франсиско, точно преди да замине да обработва участъка си, и оттогава тя нямаше никакви вести от него.

От месеци насам Лавиния и Хюго бяха приели факта, че Карл може би е мъртъв, но Джули продължаваше да се противи на мисълта, че баща й е умрял, докато е разработвал участъка си, или е бил убит от разбойници, които гъмжаха по онези места.

Сега и Лавиния беше починала от пневмония след една изтощителна простуда, която никакви лекарства не бяха успели да надвият. Докато леля й беше жива, чичо Хюго не се осмеляваше да я докосва, но сега тя повече не можеше да му вярва. Започна да заключва нощем вратата на спалнята си и се държеше възможно най-далече от него. Но дори това не й беше лесно, защото трябваше да готви ядене и да седи на една маса с този непоносим човек.

Сякаш като по даден знак, Хюго Кайли се появи иззад една затворена врата, чешейки потреперващата си глава с широка прозява. Не беше грозен. Такава нежна душа като леля Лавиния сигурно беше видяла някакви добри качества в огромната фигура и цветущото червендалесто лице на безцеремонния ирландец, израснал в нюйоркските предградия. Но след смъртта на леля Лавиния истинският характер на Хюго, дотогава смекчаван от вродената деликатност на съпругата му, започна да се проявява по начини, които наистина плашеха Джули.

— Направи ли закуска за чичо си, момиче? — запита Хюго, фиксирайки с безцветните си очи щедрите извивки на гърдите на Джули.

— На печката е, чичо — бързо отговори тя. — Веднага ще ти сипя. И докато минаваше бързо покрай него, една дълга ръка се протегна и се уви около тънката й талия.

— Ах, какво сладко парче си ти, моето момиче — възкликна Хюго, притискайки я към бъчвоподобните си гърди. — Момчетата от пожарната ми завиждат.

Хюго Кайли беше пожарникар. Занимаваше се с този занаят от доста време, хвалейки се със силата и ловкостта си, въпреки че годините му вече не бяха малко. Всички в квартала го познаваха и го смятаха за образцов гражданин, макар че пиянството му винаги създаваше проблеми.

— Моля те, чичо Хюго, пусни ме — извика Джули, гърчейки се в здравата му хватка. — Какво щеше да каже леля Лавиния, ако те беше видяла да се държиш така неприлично с мене?

За миг Хюго й се стори смутен. Но после лицето му цъфна в широка усмивка.

— Скъпата ти леля е мъртва, моето момиче, господ да успокои душата й, но аз съм жив. Ти също. Хайде — побутна я към кухнята, — иди да ми приготвиш закуската. Ще бъдеш моя, момиче. Твоята черешка ще ми принадлежи.

Бузите на Джули почервеняха от вулгарните думи и намеци на чичо й. Тя хукна към кухнята, сигурна, че вече не е в безопасност под покрива на чичо си, оставена на произвола му.

Хюго Кайли дъвчеше храната си в замислено мълчание, докато Джули вършеше работата си наоколо. Според него това момиче беше по-красиво и по-предизвикателно от всяка друга жена, която беше познавал. Преди две години тя дойде да живее в дома му, оставена от баща си, когото мечтите за злато най-вероятно отдавна бяха погубили. На шестнадесет години Джулиет Дарси вече беше започнала да показва признаците на бъдеща голяма красота. През следващите две години Хюго я беше наблюдавал отблизо, виждайки как стройните очертания на тялото й започват да се изпълват и заоблят в женствени пропорции, как пищните й гърди и меките хълбоци издуват чувствено дрехите й.

Но за Хюго лицето на Джули беше най-възхитителното нещо на света — с малката заострена брадичка, деликатен нос и пълни устни, червени като зрели череши. Дългата чуплива коса с цвета на топъл мед падаше до кръста й в объркана маса непокорни къдрици. Тъмни вежди се извиваха деликатно над очи с цвят на светло небе, с гъсти мигли, които мнозина намираха за неприлично дълги. Всеки мъж би се гордял да нарече такава жена своя. И Хюго смяташе да я има. Според него неочакваната смърт на Лавиния беше като дар от провидението, доказателство, че му е било съдено да има това момиче. Дори отец О’Нийл беше дал неохотната си благословия за плановете на Хюго. Сега беше време Джули да научи за тях… и да ги приеме.

— Седни, момиче. Трябва да поговоря с тебе — усмихна се приветливо Хюго и посочи към стола.

— Да поговорим ли, чичо Хюго? За какво?

— За твоето бъдеще, момиче, ето за какво. Сега, когато леля ти умря и баща ти най-вероятно също е мъртъв, аз съм твой законен настойник. — Джули не каза нищо, поглеждайки предпазливо към него. — Мислила ли си за женитба? — запита я той.

— Женитба ли? Ами не — призна чистосърдечно Джули. — Как да мисля за женитба, когато не познавам никакви мъже? Не, чичо, нямам никакво желание да се омъжвам. Най-малкото, не и преди татко да се е върнал.

— Пф! Колко пъти да ти повтарям, че баща ти отдавна е умрял. Не сме чували нищо за него вече две години.

— Той не е мъртъв! — настоя упорито Джули. — Щях да разбера, ако беше.

— Както искаш, момиче, но си остава факт, че съм твой настойник. И до ушите ми достигнаха слухове, че хората започват да говорят за нас двамата, че сме живеели съвсем сами в тази къща, пък не сме били кръвни роднини, изобщо такива работи. Дори добрият отец О’Нийл говори с мене вчера.

— Отец О’Нийл? — запита смаяно Джули. — Не мога да повярвам, че свещеник като него ще си помисли…

— Не той, момиче — прекъсна я нетърпеливо Хюго, — другите говорят. Отецът само ми обърна внимание. Предложи да направя каквото трябва.

— Каквото трябва ли?

Страх пропълзя по гърба на Джули, докато осъзнаваше странното значение на думите на Хюго.

— Мисля, че единственият начин да спрем клюките е ние с тебе да се оженим — обяви тържествено Хюго. — Какво ще кажеш за тази идея, моето момиче?

— Ти си полудял! — ахна Джули, шокирана. — Това е отвратително! Баща ми никога няма да позволи подобно нещо. Леля Лавиния щеше да се обърне в гроба, ако разбереше какво си намислил.

— Отец О’Нийл ще ни венчае утре в черквата — продължи Хюго, сякаш не беше чул нищо, пренебрегвайки протестите на Джули. — Той е съгласен с мене, че в нашия случай не сме задължени да съблюдаваме едногодишния траур. Репутацията ти трябва да бъде опазена на всяка цена.

— Опазена от кого, от тебе ли? — изсъска тя с почервеняло от гняв лице. — Не, чичо, няма да се омъжа за тебе. По-скоро ще напусна тази къща.

Несмутен от изблика на Джули, Хюго се усмихна снизходително.

— Къде ще отидеш, момиче?

— Където и да е — заяви тя разгорещено. — Ще си намеря работа като гувернантка, като прислужница.

— Не мисля — усмихна се хитро Хюго. — Трябва ти моето позволение, за да напуснеш тази къща. Ако си решила да избягаш, ще те намеря. Законът е на моя страна. Ще накарам полицията да те търси и няма да стигнеш далече.

Джули се вгледа в чичо си, зяпнала от ужас. Колкото и несправедливо да й се виждаше, полицията наистина щеше да бъде на негова страна. Понеже беше млада, ненавършила осемнадесет години, тя нямаше никакви права. Като неин настойник чичо й имаше правото да прави каквото си иска с нея — без да я убива, разбира се. Но Джули, винаги изобретателна и находчива, нямаше да се остави да бъде използвана по такъв долен начин. Щеше да призове отец О’Нийл за помощ, щеше да го помоли да я настани при някое семейство, където да работи срещу подслон и храна.

Сякаш прочел мислите й, Хюго сграбчи ръката й и я накара да стане от стола.

— Мисля, че се опитваш да избягаш от мене, скъпа — усмихна се той победоносно. — А аз пък мисля, че съм намерил начин да направя така, че бъдещата ми булка да не избяга от любящите ми обятия.

Преди Джули да успее да реагира на думите му, Хюго лепна устата си върху нейната, пъхайки насила езика си между плътно стиснатите й устни. Джули се задави и коленете й омекнаха от неочакваното нападение. Нещо твърдо се опря в корема й, докато огромните ръце на Хюго бродеха свободно по гърдите и ханша й, притискайки я силно към атакуващата я твърдост.

Джули изскимтя в трескав опит да достигне нещо с ръцете си.

— Няма да чакам, ще те имам сега, скъпа — изпъшка Хюго, вдигна крехкото й тяло в едрите си ръчища и се запъти към спалнята, където най-безцеремонно я тръшна в средата на леглото. — Отец О’Нийл няма да ме упрекне, че съм си взел булката един ден по-рано. Две дълги години чаках този момент. Наблюдавах те как израстваш от кльощаво хлапе в невиждана красавица и женското ти тяло моли за вниманието на мъж. В мига, когато ръцете на Хюго се дръпнаха от нея, за да свалят дрехите му, Джули скочи и хукна. Но недостатъчно бързо, защото Хюго я сграбчи още преди да беше стигнала до вратата.

— Чичо, моля те, недей. Поне почакай, докато се оженим — замоли се тя, хленчейки. — Аз… искам да отида девствена на сватбата си. Сигурно няма да ми откажеш това.

Хюго изглеждаше объркан.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да се противиш на този брак?

— Аз… аз ще се омъжа за тебе, чичо — излъга Джули, готова да каже какво ли не, само и само да се спаси.

Отначало Хюго се отнесе скептично, отказвайки да повярва, че упоритата му племенница ще се подчини на желанията му.

— Заклеваш ли се? Заклеваш ли се в покойната си леля, че няма да си промениш решението?

— Кълна се в покойната леля Лавиния — изрече тържествено Джули, — че взех решение и няма да го променя.

— Няма да съжаляваш, момиче — ухили се победоносно Хюго. — Ще бъда добър с тебе. Когато се оженим, ще те науча да харесваш онова, което мога да направя за тебе в леглото. Леля ти Лавиния нямаше никакви оплаквания.

Джули потрепери. Вярно, че се беше заклела, че няма да промени решението си, и го беше казала напълно сериозно. Но това, което чичо Хюго нямаше откъде да научи, беше, че тя твърдо беше решила да избяга. В мига, когато този отвратителен човек излезеше от къщата, тя щеше да изчезне оттук… завинаги.

— Добре — реши накрая Хюго. — Мисля, че сега нямаме време да довършим онова, което започнах, така че нямам нищо против да угодя на желанието ти. Ще идеш чиста на сватбата си, но след това ще останеш чиста само докато ти сваля дрехите. Сега вече трябва да тръгвам на работа, моето момиче. Дай една целувчица на годеника си, че да му държи влага до края на деня.

Изпитвайки огромно облекчение, Джули скри колкото можа отвращението си и клъвна Хюго по бузата. Той се изсмя и привлече протестиращото й тяло към себе си, притискайки я с огромните си ръце.

— Не това имах предвид, момиче — каза той, докато устата му се залепваше върху треперещите й устни, изсмуквайки дъха от дробовете й.

Преди да я пусне, той дръзко опипа гърдите й, грубо напъхвайки ръце в деколтето на корсажа й. Джули се размърда смутено, но героично издържа гнусното изпитание.

В мига, когато Хюго Кайли излезе от къщата, подсвирквайки весела мелодийка, Джули се развихри. Извлече една огромна торба за килими изпод леглото, напъха вътре малкото си вещи, прибави един гребен и една четка, както и няколко от бижутата на майка си. Макар да не струваха скъпо, те бяха много ценни за нея. Подчинявайки се на внезапно хрумване, тя взе и хубавата вълнена наметка на леля си с кадифена яка и подплата, оставяйки вместо нея собствената си изпокъсана връхна дреха. За свое щастие се сети да прибере и малкото пари, които чичо й държеше у дома за неотложни случаи.

Увивайки малко хляб, сирене и наденица в една кърпа и след като напъха в джоба си една ябълка, Джули излезе от къщата, без да се обърне назад. Знаеше точно какво ще направи. Щеше да отиде в Калифорния да потърси баща си. Нямаше представа как ще го постигне, но не се съмняваше, че някой ден ще се озове в Калифорния и ще намери баща си.

Понесла неугледния си вързоп, Джули тръгна по улицата, без да знае къде точно отива; знаеше само едно — че трябва да се отдалечи колкото може повече от чичо си Хюго. В късния следобед тя се намери на пристанището — уморена, гладна и с подбити крака; загледа се в докерите, които товареха и разтоварваха корабите, хвърлили котва в пристанището. Видя наблизо един сандък, седна и захапа ябълката си, пожелавайки си да можеше да се озове на борда на някой от онези кораби, които щяха да заминат за Калифорния.

Тя беше така погълната от дилемата си, че не забеляза дребната фигурка, застанала наблизо и взряна любопитно в нея.

— Ти от калифорнийските булки ли си?

— Какво? — Джули се стресна, осъзнавайки, че не е сама. — На мене ли говорите? Извинете ме, не разбрах какво казвате.

Девойката пред Джули, беше може би на нейните години, с облак тъмна коса, спускащ се по крехките й рамене, и хитро личице, обсипано с бледи лунички. Зелени очи я гледаха присмехулно изпод гъсти черни мигли. Широката, щедра уста малко я загрозяваше, но не можеше да се отрече, че е много привлекателна. Макар да беше тясна в ханша, с малки, но добре оформени гърди, тя беше безспорно доста женствена.

— Просто се питах дали не си една от жените, които заминават за Калифорния с кораба „Западен вятър“ след два дни — повтори момичето, усмихвайки се на явното объркване на Джули. — Надявах се, че може би ще пътуваме заедно. Аз съм Поли Картър, а ти коя си?

— Казвам се Джулиет Дарси — каза Джули, усмихвайки се на дружелюбното момиче. — Но нямам представа за какво говориш.

— О — каза Поли, леко смутена. — Помислих… е, няма значение, Джулиет.

— Не — настоя Джули. — Разкажи ми. В Калифорния ли отиваш? И моля те, наричай ме Джули.

— Да, Джули, нали е вълнуващо? Ще бъде огромно приключение. Наистина, надявам се бъдещият ми съпруг да е добър човек. И да не е много стар или грозен — добави тя с дяволита искрица в зелените си очи.

— Нали не искаш да кажеш, че отиваш в Калифорния, за да се омъжиш? — запита смаяно Джули. — За мъж, когото никога не си виждала?

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — увери я Поли. — Човекът, който урежда всичко, господин Годард, ни набра и ни увери, че всичко е законно. Той е добър и любезен човек. В Калифорния отчаяно се нуждаят от жени. Не… лоши жени, а почтени, които искат да се установят на запад и да създадат семейства. Господин Годард направи лотария, която се тегли в Калифорния. След като всичко там се уреди, той се върна тук да набере жени, желаещи да станат съпруги на самотни мъже от Калифорния. Всичките ни разноски се плащат от бъдещите ни съпрузи.

— Ти как научи за това, Поли?

Джули беше смаяна от разказа на момичето.

— От вестника. Не си ли виждала обявата? Седмици наред я отпечатват.

— Не. Чичо Хюго нито веднъж не е дал и цент за вестник. Чете броя, който се получава в пожарната, преди да се прибере у дома. Родителите ти одобряват ли това, което искаш да направиш?

Веселото лице на Поли се издължи и Джули почти съжали, че е задала този въпрос.

— Баща ми почина преди десет години, а… майка ми само преди месец. Нямам никого, никакви роднини, които да се грижат за мене.

— Съжалявам, Поли — изрече тихо Джули. — Но ние с тебе си приличаме много в това отношение.

Интересът на Поли веднага се пробуди.

— И твоите родители ли са починали?

— Мама умря преди години. Но съм сигурна, че баща ми е жив. Той ме остави на грижите на сестра си и нейния съпруг и замина за Калифорния да търси злато. Не съм чувала нищо за него вече две години, но знам, че е жив. Сега леля ми почина, а чичо ми ме кара да се омъжа за него.

— И ти избяга — предположи Поли, хвърляйки едно око към торбата, полускрита под наметката на Джули.

— Нямах избор — сви рамене Джули. — Той се опита да… да… е, няма нужда да казвам, че няма да се омъжа за този отвратителен човек, каквото и да ми говори. Излязох от дома му тази сутрин и нямам намерение да се връщам.

— Къде ще отидеш? Има ли кой да ти помогне? — запита Поли, загрижено набръчквайки гладкото си чело при мисълта за положението, в което беше изпаднала новата й позната.

— Никого си нямам — призна тъжно Джули. — Не знам къде да отида. Знам само, че не мога да се върна у дома при чичо Хюго.

— Ела в Калифорния, Джули — подкани я Поли. — Казваш, че баща ти е там. Помисли колко ще се зарадва, като го намериш.

— Но, Поли, откъде да знам, че няма да заменя един отвратителен мъж с друг? Можеш ли да ми гарантираш съпруг, когото ще обичам? Или щастие?

— Ние сме жени, Джули. Имаме ли изобщо някакви гаранции в живота? Колко жени сред твоите познати са били накарани да се омъжат за хора, които не обичат, от безсърдечни бащи, които не мислят за чувствата на дъщерите си? Обзалагам се, че са повече, отколкото можеш да изброиш. Любовта е лукс, който малко сред нас имат щастието да изпитат.

— Аз… никога не съм мислила за нещата по този начин — призна Джули, омаяна от опитността на новата си приятелка, която далеч надхвърляше възрастта й.

— Аз поне оставям бъдещето си в своите собствени ръце. Мой е изборът да отида в Калифорния. Вярвам, че мъжът, избран да стане мой съпруг, е добър и почтен. И ще му бъда добра съпруга. Ами ти, Джули? — предизвика я Поли. — Достатъчно смела ли си, за да се нагърбиш със собственото си бъдеще?

Джули се поколеба само за миг, преди да й отговори.

— Къде да намеря твоя господин Годард?

Поли я прегърна в изблик на радост.

— Толкова се радвам, Джули. Ще се справиш, ще видиш. Двете взеха вързопа на Джули и изминаха няколко пресечки до малката витрина на кантората, притисната между две големи постройки. Обявата, написана с тлъсти черни букви, привлече Джули като с магнит и тя спря, за да я прочете. „Търсят се млади дами с добра репутация, гласеше обявата. Ако искате да заминете за Калифорния, всички разноски платени, за да навлезете в едно огромно приключение, влезте тук. Тридесет свободни места за щастливите жени, които ще намерят съпрузи, очакващи ги в края на тяхното пътуване.“

Поемайки си дълбоко дъх, за да се успокои, Джули отвори вратата и влезе вътре, последвана от Поли. Добила смелост от подкрепата на новата си приятелка, тя се запъти с леко треперещи крака към един мъж на средна възраст с оредяла коса, който седеше зад бюрото. Той вдигна очи и се усмихна любезно, когато видя Джули.

— Аз съм Джулиъс Годард — каза мъжът и й протегна ръка.

Точно след половин час Джули излезе от кантората, стискайки официален документ с номер тридесет. Беше смаяна от лекотата, с която беше определила бъдещето си. Господин Годард излезе точно такъв, какъвто го описваше Поли: Умело и търпеливо той извличаше необходимата му информация за миналото й, без тя да разбере какво има предвид. Джули се сети да каже, че е съвсем сама на този свят след ненавременната смърт на двамата си родители. Джулиъс Годард беше тактичен и разбираше голямото вълнение на младите момичета, които поради някакви причини бяха решили да приемат предизвикателството и да заминат на Запад, за да се омъжат за хора, които изобщо не познават.

— Почти се бях отказал от надеждата да намеря последната си кандидатка — оплака се господин Годард, когато подаде на Джули документа за последната койка на борда на „Западен вятър“. — Не исках да разочаровам някого от младите мъже, които очакват с нетърпение идването ви. Много се радвам, че ще успея да спазя задължението, което поех. Жена ми Марта и аз смятаме за свой християнски дълг да осигурим брак и домашен живот за младите мъже, които иначе биха станали жертва на проститутки и безскрупулни жени, целящи да присвоят състоянието на мъжа.

Изпаднала в състояние, граничещо с вцепенение, Джули се намери на тротоара, взряна в парчето хартия, докато се опитваше да си представи мъжа, изтеглил нейния номер там някъде в Калифорния.

— Хайде, Джули — подкани я Поли, побутвайки почти парализираното момиче. — По-добре ела с мене у дома. Имам платен наем за още няколко дни, а не можем да рискуваме чичо ти да те намери и да те принуди да се върнеш при него.

Като чу да споменават чичо й, Джули най-накрая оживя. Извади една от монетите, които беше откраднала от Хюго, и двете момичета наеха файтон, който ги откара до малкия двустаен апартамент над една кръчма, който Поли беше обитавала заедно с майка си. След оскъдната вечеря, състояща се от сиренето, хляба и наденицата, които Джули беше взела от дома, и горещ чай, осигурен от Поли, двете си легнаха рано. Тъй като „Западен вятър“ щеше да отплава след два дни, рано сутринта, момичетата щяха да могат да се качат на борда на следващия ден следобеда, за да се настанят в каютите си и да се запознаят с новите си съквартирантки и с новия си дом, в който щяха да прекарат следващите шест месеца.

Единственият лош момент дойде, когато двете излязоха от апартамента на Поли и видяха двама полицаи, застанали в края на улицата, да разпитват други хора, живеещи там. Като помисли, че чичо й е алармирал властите и я търсят, Джули бързо извади още една монета и спря един файтон, който да откара нея и Поли заедно с багажа им на пристанището. Точно по пладне двете момичета се качиха на „Западен вятър“ и се настаниха в каютата, която щяха да споделят с още три други жени.

Рано сутринта на другия ден те двете бяха почти единствените будни, когато „Западен вятър“ прибра котвата и се отдели от кея, плъзвайки се в сивата мъгла, която обграждаше пристанището. Докато забулените в сивия облак сгради и криволичещи улици изчезваха от погледа й, Джули не можа да не почувства ледените пръсти на страха, които стиснаха сърцето й. Беше ли постъпила както трябва, запита се тя. Каква съдба я очакваше там далече, в Калифорния? Щеше ли да се събере с баща си? Изправяйки тесните си рамене, вдигайки малката си, остра брадичка, Джули осъзна, че каквато и да става, тя е готова да посрещне съдбата си.