Кони Мейсън
Спазарената невеста (17)

16

Докато седмиците минаваха, Фелисия започна да се отчайва и си пожелаваше да не беше обещавала на бащата на Джули, че няма да разкрие тайната. След като мина една седмица, момиченцето с нетърпение очакваше завръщането на Джули, но когато се изтърколи и втората седмица, а Карл още не се появяваше, Фелисия се притесни ужасно, представяйки си всякакви страшни неща, които може да са се случили на Карл, преди да е стигнал до Сан Франсиско. След като мина цял месец, Фелисия вече се отчая, че някога ще види Джули. Движеше се из ранчото с такава трагична физиономия, че Тереса заплаши, че ще почне да й дава лекарство, от страх, че може да се е разболяла.

Род и пастирите се върнаха в Ранчо Делгадо след успешното прекарване на добитъка. Беше отсъствал почти два месеца от дома си. След като спа цели двадесет и четири часа и се натъпка с най-вкусните деликатеси на готвачката, той тръгна да обиколи ранчото, най-вече оборите, където очакваше да намери много нови жребчета. Не се изненада, а по-скоро се зарадва, виждайки Фелисия да язди един от любимите си коне. Странно, помисли Род, колко много му беше липсвало това забавно дете.

Като го видя, Фелисия се хвърли радостно в ръцете му, съвсем забравяйки, че той е господарят, а тя е просто една метиска.

— Липсвахте ми, дон Родриго — каза тя с плаха усмивка.

— И ти ми липсваше, момиче. Но не заслужавам ли по-голяма усмивка?

— Да, дон Родриго — съгласи се Фелисия, опитвайки се с всички сили да преодолее меланхолията си, хвърляйки ослепителна усмивка към него.

Род интуитивно усети, че тя е нещастна, и седна в една купа сено, като я настани на коленете си.

— Не искаш ли да ми кажеш какво не е наред, дете?

Тя мисли дълго време и изрече:

— Нередно ли е да издадеш тайна, господине?

— Не и ако опазването й може да навреди на някого, дете.

Фелисия остана замислена толкова дълго, че Род се видя принуден да я попита отново:

— Е, ще навреди ли някому, дете?

Фелисия сви тънките си раменца.

— Мисля, че би могло, господине.

— Тогава най-добре е тайната да бъде разкрита — посъветва я Род. — Ако ми кажеш, обещавам да не казвам на никого. Освен ако има още някой, на когото…

— О, не — моментално го увери Фелисия. — Ако ще казвам на някого, само на вас.

Род зачака, изпълнен с любопитство и сигурен, че никога няма да предаде доверието на това дете. Фелисия си пое дълбоко дъх и избъбри:

— Помните ли господин Блеър? — Род кимна, питайки се какво общо има грингото с цялата тази работа. — Той е бащата на доня Джули.

— Какво? — извика Род, стряскайки Фелисия, която скочи на земята. Възможно ли беше това да е вярно? — Откъде знаеш, дете?

— Говорех често с него, докато беше тук, и доня Джули ми е разказвала много неща за баща си, които ми напомняха за господин Блеър, така че взех да подозирам нещо.

Род се учуди колко много знаеше това дете за Джули, много повече от самия него.

— Защо бащата на Джули не ми разкри самоличността си? Нищо не разбирам. Той изобщо каза ли ти нещо, дете?

— Много малко, дон Родриго. Но мисля, че ви е изпитвал, искал е да реши дали доня Джули трябва да се върне в ранчото.

— Дали трябва да се върне… За бога! Искаш да кажеш, че Джули е жива? И баща й знае къде е?

— Да, господине. Доня Джули е в Сан Франсиско и баща й ми обеща, че ще я доведе обратно в ранчото. Но той не се върна — почти изхлипа момиченцето, сгърчило жалостиво лице. — Той обеща, господине! След няколко дена, така каза. Това трябваше да бъде нашата тайна. Ами ако му се е случило нещо ужасно? Ами ако не е стигнал до Сан Франсиско?

Трудно беше за Род да мисли за друго, освен за това, че Джули е жива. Изненадващо, но разбираше защо тя се колебае дали да се върне тук, имайки предвид колко лошо се беше държал с нея. Питаше се кога и как е открила баща си. Но това нямаше никакво значение, важен беше само фактът, че Джули е жива и под закрилата на отдавна изгубения си баща.

Причината за това, че тя не се беше върнала, както господин Блеър беше обещал, представляваше съвсем друго нещо. Дали човекът не е бил нападнат по Камино Реал и изобщо не е стигнал до Сан Франсиско, както се опасяваше Фелисия? Или пък Карл е изследвал характера му и е стигнал до заключението, че не е какъвто трябва? Колкото повече мислеше Род, толкова повече се убеждаваше в тъжната истина, че Джули вече не иска да има нищо общо с него.

— Господине, чувате ли ме? — запита Фелисия, изтръгвайки го от размишленията му. — Ами ако се е случило нещо ужасно с бащата на доня Джули?

— Смятам да узная това, дете — увери я Род с твърд глас. — Има само едно място в Сан Франсиско, където би могла да бъде Джули, а ако е там, значи ще я намеря. Аз… само се надявам, че не се е върнала на изток с баща си.

— Няма да го направи, господине, сигурна съм.

Род се усмихна на тънко завоалирания намек на Фелисия.

— Може би си права, дете, но ти обещавам, че ако Джули е в Сан Франсиско, ще я намеря и ще я доведа обратно в Ранчо Делгадо, където й е мястото.

Род замина за Сан Франсиско още на следващия ден.

Джули имаше много причини да бъде благодарна на Брет Кейси. Очарователният комарджия не само й беше предложил работа, спасявайки я по този начин от гладна смърт или нещо по-лошо, но и закрилата му се простираше доста надалече. Внезапната поява на Джули в игралната му зала стана причина за много предположения. Някои допускаха, че е стара приятелка на Кейси, дошла, за да поднови връзката си с него. Други я сметнаха за лесна плячка и бързо бяха освободени от тази си заблуда, когато Кейси заяви съвсем недвусмислено, че Джули е негова любовница и всеки, който се осмели да й посегне, може да се смята за мъртвец.

Отначало Джули се вбеси от дръзкото и неоснователно изявление на Брет. Но се успокои, когато той й обясни, че е излъгал, за да я защити. Трябваше да признае, че грубите златотърсачи, които си търсеха жени за задоволяване на нуждите си след дългите месеци копаене без женска компания, почти не й досаждаха.

Истината обаче беше, че Джули в действителност не беше и никога нямаше да стане любовница на Брет Кейси. Тя харесваше и уважаваше този мъж заради любезността му към нея, заради това, че я закриляше, и да, дори заради вниманието, което проявяваше към нея. В месеците, през които се занимаваше с масата за „Блек Джак“ в игралната зала на Кейси, той често я бе молил да му стане любовница и фактически, а не само фиктивно. И всеки път, когато му беше отказвала, Брет я беше уверявал, че не се отказва толкова лесно.

Каква ирония на съдбата, мислеше си Джули, че двама мъже бяха изповядвали любовта си към нея, докато единственият мъж, когото тя някога би могла да обича, нехаеше за нея. Питаше се дали Род и Елена са щастливи заедно сега, когато вече я нямаше при тях, за да им усложнява живота. Дали вече той не я мисли за мъртва и дали не се е оженил за Елена?

Ако не беше щастлива, Джули поне беше доволна. Това, което й пречеше да бъде напълно щастлива, беше отсъствието на баща й. Нямаше вест от него вече няколко месеца и се страхуваше, че може да му се е случило нещо ужасно. Той със сигурност щеше да се върне или поне да се свърже с нея, ако е добре и всичко е наред. Тя не преставаше да се притеснява за непонятното му изчезване и започна да мисли, че вече го е изгубила завинаги.

Една вечер, малко преди да се появи при игралните маси, Джули седеше пред огледалото, взирайки се в отражението си. Беше се променила много от деня, когато пристигна в Сан Франсиско преди една година. Беше узряла, беше станала по-самоуверена, вече не беше онова наивно, неопитно момиче, отправило се съвсем самичко да търси баща си в една неопитомена земя. Макар че беше преживяла много, това не беше огрубило чертите й, нито се беше отразило на духа й. Макар Род да я беше отхвърлил като нежелано бреме, Джули беше излязла от това изпитание много по-силна, много по-запозната с живота наоколо. Дори красотата й беше съзряла и още повече допринасяше за чара й.

Леко почукване на вратата накара усмивка да цъфне на устните й. През всичките тези седмици, откакто се беше установила в игралната зала на Кейси, Брет никога не беше пропуснал да дойде и да я съпроводи до долния етаж, когато тя трябваше да се заеме със задълженията си.

— Влез, Брет — извика тя с нежен глас.

Вратата се отвори и Брет Кейси влезе в стаята, елегантен и красив, както винаги.

— Готова ли си, Бренди?

Бренди. Още една илюзия, увеличаваща тайнствеността й. Името й беше измислено от Флоси, едно от момичетата на Брет, които освен другите си задължения се грижеха клиентите да си поръчват питиета. Още първия ден, когато Джули се беше появила долу, за да поеме задълженията си, Флоси беше забелязала, че косата й има цвета на топло бренди. Името веднага й прилегна и дори Брет я наричаше Бренди. Но Джули не възразяваше. Това някак си се вписваше в новия й начин на живот.

— Готова съм, Брет — обяви тя, прибирайки една изплъзнала се къдрица.

Зелените очи на Брет се плъзнаха одобрително по стройната фигура на Джули, изящно подчертана от изумруденозелената рокля от бляскав сатен, която едва прикриваше розовите връхчета на гърдите й. Деколтето беше направено нарочно така, че да пълни очите на клиентите и да отвлича вниманието им от личните грижи дотогава, докато се разделят със златото си. Планът действаше невероятно успешно. Макар че в игралната зала работеха доста жени, някои от които бяха облечени много по-съблазнително от Джули, само жената, позната под името Бренди, беше в състояние да привлича мъжете като пчели към мед. От мига, когато влезеше в залата с изкусителната си походка, хванала Брет под ръка, до момента, когато излезеше по същия начин късно през нощта, тя представляваше постоянен обект на възхищение и извор на слухове.

За всички беше ясно, че Бренди е дама, и то такава, която не би предала доверието на своя покровител. Наоколо нямаше мъж, който да не завижда на Брет Кейси или да си мечтае какво би било, ако можеше да отведе жена като Бренди в леглото си. Повечето мъже и жени харесваха Джули, с изключение, разбира се, на Рита.

Когато Джули влезе в живота на Брет Кейси, отношенията на Рита с красивия комарджия бързо взеха да западат. Макар че така и така беше тръгнала към края си, връзката на Брет с огнената мексиканка прекъсна внезапно, когато Джули прекрачи прага на игралната зала. Брет вече не викаше Рита в леглото си — дори не само нея, но и никаква друга жена. Джули се беше настанила в сърцето му и той не желаеше никоя друга. Така че Рита правеше всичко възможно да създава всякакви неприятности на Джули.

— Ставаш все по-красива с всеки изминал ден, скъпа — ухили се Брет. — Съзнаваш ли, че всеки мъж в Сан Франсиско те ревнува от мене?

Джули се изчерви красиво.

— Много лесно ти идват такива приказки на езика, Брет Кейси — упрекна го тя. — Освен това си всеизвестен женкар.

— Признавам — засмя се той. — Но ти би могла да промениш това.

— Брет — започна Джули, внезапно сериозна, — моля те, недей…

— Добре, скъпа, печелиш — отстъпи той, скривайки болката зад фасадата на хумора. — Няма да те притискам. Но ако промениш решението си…

— Няма.

— Ами ако ти предложа брак?

О, господи, замоли се безмълвно Джули, измъкни ме от тази бъркотия.

— Аз съм ти вечно признателна за всичко, което направи за мене, Брет, наистина. Но брак? Не може и дума да става. Хайде, да тръгваме.

Тази вечер мислите на Джули бяха разпокъсани и разстроени — повече от всякога. Предложението за брак от страна на Брет беше нещо ново. Дотогава той я беше искал за своя любовница. Сега беше внесъл ново измерение в предложенията си към нея. Разбира се, нямаше никаква възможност да се оженят. Тя още беше омъжена за Род. Но беше жена, събудена за радостите на любовта, колко време би могла да издържи без успокояващите обятия на Род? Самотата не беше състояние, което би искала да изследва в идващите години. Тя беше човешко същество; гореща, страстна жена, разбудена от един невероятно страстен и мъжествен мъж, умел познавач на изкуството на възбудата. Можеше ли да бъде щастлива с мъж, когото не обича? Разводът не беше отговор, макар да знаеше, че Брет би могъл да бъде добър за нея. Някак си мисълта да бъде омъжена за друг, а не за Род, я отблъскваше. Тя горещо се замоли баща й да се върне бързо, докато в същото време автоматично раздаваше картите на мъжете, които непрекъснато се трупаха около нейната маса.

Род изобщо не се и съмняваше, че никога досега не беше пътувал толкова скоростно към Сан Франсиско. Ядеше и спеше на седлото, спирайки само веднъж или два пъти, за да освежи в някой ромолящ поток. Ако беше срещнал бандити, те едва ли щяха да могат да го догонят. Прашен, схванат от неподвижното седене на седлото и с няколкодневна брада, Род се насочи към пансиона на Мей Паркър, сигурен, че ще намери там Джули, ако все още е в Сан Франсиско.

Преживя невероятен шок, когато спря коня си пред онова, което трябваше да бъде пансионът на Мей, само за да намери там някаква новопостроена сграда. Отначало помисли, че Мей е построила наново пансиона си, но скоро осъзна, че възрастната жена едва ли е имала толкова пари. На мястото на нейния пансион сега се издигаше кантората на адвокатите Мърфи и Харпър. Фактически, когато той се замисли по-дълбоко, целият квартал имаше недовършен вид, доста по-различен от овехтелите постройки, които някога се гушеха една до друга на тази улица.

Първият човек, когото Род срещна, знаеше какво се е случило и описа с големи подробности ужасния пожар, който беше отнел не само живота на Мей Паркър, но и на няколко други нещастници, имали лошия късмет да попаднат в огнен капан в самите си домове.

— Едно момиче — запита Род, дори не осъзнавайки, че е затаил дъх, — едно момиче на около осемнадесет години не беше ли сред жертвите? Красиво момиче, русо? Тя и баща й може би са били наематели на Мей.

— Не си спомням човек с такова описание — отвърна мъжът, почесвайки голото си теме. — Ама не е невъзможно. Само че ми се струва, че повечето от умрелите бяха по-възрастни, не толкова подвижни, за да избягат бързо от пламъците.

Род си позволи да отдели няколко минути, за да оплаче Мей Паркър — жена, която много уважаваше, — преди да обмисли следващия си ход. Явно беше, че в този момент не беше по-близо до намирането на Джули, отколкото когато беше тръгнал от Ранчо Делгадо. Объркано почесвайки покаралата си брада, той реши да си намери стая, да поспи и да пооправи вида си, преди да тръгне да я търси.

След няколко часа, отпочинал и извънредно красив в кожените си панталони, обгръщащи мощните му бедра, и в късия кожен жакет, обточен с ресни, който подчертаваше широките му рамене, Род тръгна из улиците на града. Макар че беше късен час, в игралната зала на Кейси имаше много народ и Род като привлечен с магнит мина през летящите врати и влезе в задимената зала.

Първата гледка, която се изпречи пред очите му, беше редичката редица от оскъдно облечени момичета, които се мятаха по сцената сред одобрителните подвиквания на златокопачите, зажаднели за женска плът. Той седна до една малка масичка, доста по-назад в залата, и се зае да наблюдава околните. След няколко минути една пищна тъмнокоса мексиканка се приближи към него с предизвикателна походка и го запита с гърлен глас:

— Ще пийнете ли нещо, господине?

Поканата в бляскавите й очи беше абсолютно недвусмислена.

Рита беше забелязала Род още в момента, щом той влезе в кръчмата. Много отдавна не беше виждала мъж с такава външност и обноски. Рита веднага предположи, че това трябва да е богат собственик на ранчо, и бързо заложи на него. Реши, че тъкмо тя е жената, която може да осигури развлечение на този мъжествен непознат, който без съмнение се отегчаваше сред конете и добитъка си и беше тръгнал на лов за забавления.

— Уиски — отговори Род, оглеждайки без никакъв интерес пищната фигура на Рита.

Макар че от месеци не беше имал жена, сега имаше да мисли за по-важни работи, а не за бърз секс.

Мексиканката се отдалечи с предизвикателно полюшване на хълбоци и скоро се върна с бутилка уиски и две чаши. Род небрежно хвърли на масата две-три монети, които веднага изчезнаха в пищното й деколте.

— Може ли да пийна с вас? — запита тя с кадифен глас.

— Разбира се, заповядай — сви небрежно рамене Род, докато Рита се настаняваше до него, сипвайки щедри дози уиски в двете чаши, и после му подаде едната.

Той отпи полека, позволявайки на кехлибарената течност да се плъзне гладко в гърлото му, докато Рита изпи своята на един дъх.

— Казвам се Рита, скъпи — изрече тя, премигвайки съблазнително с дългите си мигли. — А ти?

— Просто Род — проточи той лениво. Няколко минути седяха мълчаливо, отпивайки от чашите си, после той запита: — Откога работиш тук, Рита?

— Осем, десет месеца — сви рамене тя небрежно, без да обръща внимание на посоката, в която тръгваше разговорът. — Защо питаш?

— Търся една жена.

Рита се изкикоти.

— Затова съм тук, Род. Ела, скъпи, стаята ми е горе.

— По дяволите, Рита! Не исках да кажа това. Търся съпругата си. Тя… изчезна и имам основание да смятам, че е в Сан Франсиско.

Рита се засмя многозначително.

— И си дошъл в игралната зала да я търсиш? Съпругата ти сигурно не е жена, която да се навърта в такива заведения.

Род се изчерви, осъзнавайки, че в думите на Рита има истина.

— Права си, Джули едва ли може да бъде видяна на подобни места. Не знам за какво съм си мислил.

— Явно не за мене — пошегува се Рита. — Но предложението ми си остава в сила. Мога да те накарам да забравиш за жена си, поне за малко.

— Без съмнение, Рита — отвърна сухо Род и се изправи в цял ръст. — Но аз…

Изведнъж замръзна, вперил очи в жената в изумруденозелена рокля, седнала на масата за „Блек Джак“, която раздаваше картите и се усмихваше на мъжете, скупчили се около нея.

Гъстата маса къдрици с цвят на мед бяха умело аранжирани около едно лице, което месеци наред беше безпокоило сънищата на Род.

— Джули!

Гласът му не беше по-висок от шепот, но Рита го чу и се взря в него със странно изражение.

— Коя е тази жена? Онази със зелената рокля, дето раздава картите? — запита Род със задавен глас.

Беше сигурен, че е Джули. По-зряла, по-красива — ако това изобщо беше възможно — и по-елегантна, отколкото си я спомняше. Но несъмнено това беше Джули.

— Това е просто Бренди — изсумтя презрително Рита.

— Бренди ли? Знаеш ли фамилията и?

— И да съм я знаела, не си спомням — нацупи се Рита.

— Откога работи тук?

Рита вдигна рамене с пълно безразличие.

— Два-три месеца. Защо питаш? Познаваш ли я?

— Аз… стори ми се, че я познавам, но… — заекна Род.

— Така действа на всички мъже. Лично аз не виждам защо — изсумтя мексиканката. — Ако си мислиш нещо за нея, по-добре недей — посъветва го тя кисело. — Тя е частна собственост на Кейси. Само той може да я докосва.

— Любовница на Кейси?

— Да, точно това казах, нали? — Рита започна да се уморява от този разговор. — Появи се кой знае откъде и Брет оттогава не поглежда друга жена. По дяволите! Иска ми се да я оскубя!

Какво ли мисли бащата на Джули, запита се Род сърдито. А пък и къде беше този тайнствен Карл Дарси, който като че ли влизаше и излизаше от живота на дъщеря си като някаква пеперуда? И Род изрече на глас, обръщайки се към Рита:

— Тази… м-м… Бренди има ли роднини в града?

— Не, поне аз не знам. Виж, Род, не искам да говорим за други жени. Ела, скъпи — подкани го тя, — обещавам, че ще те накарам да забравиш и Бренди, и тази твоя съпруга, която си тръгнал да търсиш.

Род нямаше желание да се люби с Рита. Как би могъл да очаква една жена като Рита да заеме мястото на меднокосата магьосница с яркосини очи, чието незабравимо любене беше се отпечатало завинаги в тялото и сърцето му?

Мисълта, че Джули е станала любовница на друг, беше непоносима за Род. Колкото повече си я представяше в ръцете на друг мъж, реагираща страстно на ласките му, съединена с него в акта на любовта, толкова повече растеше гневът му. Забравяше, че самият той беше хукнал като луд към Сан Франсиско, за да намери съпругата си и да я отведе обратно в Ранчо Делгадо. Забравяше и страстното си желание да признае пред Джули любовта си още в мига, когато я открие.

Сега емоциите на Род представляваха кипящ котел. В светлината на това, което току-що беше научил от Рита, той вече не беше сигурен в собствените си чувства. От мига, когато разбра за Джули и собственика на игралната зала, любовта, която усещаше в сърцето си, беше започнала да вехне и да умира. Всичките му чувства бяха замрели в болезнената празнота между любовта и омразата. Нямаше представа какво ще прави по-нататък или как ще постъпи с Джули, когато се изправи лице в лице с нея. Можеше само да се надява, че гневът му ще се поуталожи, преди да се срещнат, иначе не би могъл да отговаря за действията си. Испанската му гордост не оставяше място за прошка.

— Защо си така намусен, скъпи? — запита лениво Рита. Стреснат от вида на пищната красавица и от факта, че все още беше тук, до него, Род се втренчи с неприязън в нея.

— Съжалявам, Рита. Не съм в настроение тази вечер. И започна да се отдръпва.

— Не бързай, скъпи — измърка Рита, надявайки се да го примами. — Сигурна съм, че мога да ти доставя удоволствие, ако ми дадеш шанс.

Род извади една монета от джоба си, подхвърли я небрежно към нея и тя се удари леко в пищния й бюст, търкулвайки се между гърдите й.

— Друг път може би — изрече той лаконично.

— Както искаш, скъпи — отвърна Рита с мрачна физиономия, от което ъглите на устата й се извиха надолу. — Тук съм всяка вечер.

Род се върна на масата си с опасно бушуващи в главата му мисли. Известно време Рита го наблюдаваше с присвити очи, после се обърна, за да потърси нов клиент. Абаносовите очи на Род се връщаха като притеглени от магнит към масата за „Блек Джак“, където Джули седеше като богиня на трон, облечена в ослепително зелено. Брет Кейси, както винаги красив и изтънчен, се приближи до нея и пръстите на Род се свиха в юмруци с побелели от стискането кокалчета, когато видя комарджията да плъзва покровителствено ръка около тънката талия на Джули и да шепне интимно в ухото й, толкова приличащо на изящна бисерна мида.

Стори му се, че погледът, който тя отправя към Брет, е заговорнически, като че ли двамата имат някаква тайна. Намръщи се, когато въображението му се развихри, разбуждайки остра болка някъде дълбоко в него. Подобни на два разгорели се въглена, очите му се забиха в Джули и нейния любовник; погледът му така гореше, че можеше да подпали цялата зала.

Внезапно Джули вдигна очи, сякаш усещайки погледа на Род, и почувства бруталната атака на блестящия му поглед, когато намери и задържа нейния. Шокът предизвика тръпки в тялото й и накара кожата й да настръхне, тя преглътна конвулсивно. Строгите му черни очи като че ли се пресягаха през разстоянието, което ги делеше, заключвайки я в затвора на едва скриваното му презрение.

Тънката й ръка излетя към устните й. Тя отвори уста, сякаш за да изпищи, но не можа да изрече нито една дума, не можа да си поеме дъх. Без да прекъсва зрителния контакт, Джули се надигна неуверено от табуретката си и усети, че краката й се подгъват като гумени. Залитна, но за щастие Брет беше до нея и силните му ръце веднага я подхванаха.

— Бренди! — възкликна той с видима загриженост. — Добре ли си? — Джули кимва едва-едва. — Господи, така ме изплаши, скъпа! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Не призрак, Брет, а демон.

Месеци наред Джули беше живяла със страха, че Род може един ден да дойде в Сан Франсиско и да се натъкне на нея. А сега най-лошите й опасения се бяха сбъднали. Защо баща й не беше тук, когато най-много имаше нужда от него? Нямаше ли кой да я защити от насилието, което тя знаеше, че се крие под ледената външност на Род? Не, отговори си тя безмълвно на въпроса. Дори Брет не би могъл да я предпази от яростта на съпруга й.