Кони Мейсън
Спазарената невеста (16)

15

Неочакваното пристигане на Карл Дарси в Ранчо Делгадо му доказа, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Усети напрежение около себе си още в мига, когато беше поканен в кабинета на дон Родриго и най-накрая се озова лице в лице със зет си. Дълго преди да замине от Сан Франсиско, той беше решил, че ще държи самоличността си в тайна. Ако искаше да научи нещо за характера на мъжа, когото дъщеря му обичаше, можеше да го направи само инкогнито.

Род вдигна недоволно очи, поглеждайки намръщено към Карл, който беше нахлул в светилището му. Мислите му още се въртяха около Елена и колко я беше подценил. Познаваше я, откакто се помнеше, и му се струваше невъзможно тя да е способна така да го измами. Не можеше да не се пита дали тя по някакъв начин не е отговорна за изчезването на Джули. От нея можеше да очаква всичко. Но да се опита да представи едно копеле за негова плът и кръв — това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Карл нямаше откъде да знае какви са мислите на Род и донякъде се стресна от недружелюбното посрещане. И тогава, така внезапно, както се беше запалил, враждебният поглед на гордия дон угасна, защото Род осъзна как изглежда в очите на посетителя.

— Простете ми — извини се той, усмихвайки се приятелски. — Неучтиво беше от моя страна да ви посрещам така. Имам да мисля за много неща напоследък и не съм искал да бъда нелюбезен. Но стига за мене, господине, моите проблеми не са ваша грижа. Аз съм дон Родриго. Тереса ми каза, че сте искали да ме видите.

Карл се насили да се успокои под любопитния поглед на Род.

— Всъщност, дойдох да се срещна с баща ви — излъга той безпроблемно, — но ме осведомиха, че е починал. Съжалявам да го чуя, дон Родриго.

Род любезно махна с ръка, приемайки съболезнованията на Карл.

— Каква работа сте имали с баща ми?

— Преди месеци дон Диего ми писа и ме покани в ранчото. Нали разбирате, аз развъждам коне. Ранчо Делгадо е добре известно с първокласните си коне. Покани ме да дойда и да остана колкото е необходимо, за да реша дали ще искам да купя някои от вашите животни. Но ако не е удобно…

И Карл нарочно остави изречението да увисне във въздуха.

— Ще уважа ангажимента на баща си към вас, господин… господин…

Изведнъж Род разбра, че не знае името на непознатия.

— Блеър — отговори Карл. — Карл Блеър.

— Господин Блеър, можете да останете в хасиендата, докато вземете решение относно покупката — каза накрая Род. — Съжалявам само, че не можахте да дойдете в по-приятен момент. Смъртта на баща ми беше доста неочаквана и… и съпругата ми… тя беше… в момента не е тук.

Изведнъж Род загуби желание да говори за Джули с един непознат.

— Нямам намерение да се ровя в личния ви живот, дон Родриго — каза Карл. — Ще си върша работата колкото може по-незабележимо.

Елена избра точно този момент, за да нахлуе в кабинета, сумтейки от едва сдържан гняв.

— Ти ли нареди на Тереса да ми опакова нещата? — нападна го тя. — Нямаш това право!

— Елена, имаме гост — предупреди я Род през зъби.

Тя вирна патрицианския си нос и изгледа пренебрежително мъжа, седнал срещу Род, но в следващия момент реши, че не си струва да му обръща внимание.

— Е, ти ли беше, Родриго?

— Какво имаш предвид, Елена?

— Ти ли нареди на Тереса да ми опакова нещата?

— Сметнах, че вчера сме уговорили всичко — каза уморено Род. — Да, аз помолих Тереса да ти помогне с опаковането. Някой от пастирите ще те откара до мисията. Вече пратих съобщение до отец Хуан и му обясних всичко.

— Родриго, само ако…

— Не пред госта ни — Тонът на Род съдържаше отчетливо неприятна нотка и Елена се огъна пред неизречената заплаха. — Това е господин Блеър. Ще остане като мой гост в ранчото. — После се обърна към Карл. — Господин Блеър, това е Елена, вдовицата на… на баща ми.

— А, да, чух, че дон Диего се оженил — призна невинно Карл. — Моите съболезнования, госпожо Делгадо.

Хвърляйки към Карл поглед, изпълнен с ядовита ненавист, Елена се извърна рязко и изхвърча от стаята.

— Трябва да я извините, господин Блеър — каза Род, като се изчерви. — Тя е напрегната и… не е на себе си. Помислих, че ще е най-добре за нея да прекара известно време в мисията, но тя не е съгласна с мене.

Карл нямаше представа какво става, но от това, което видя дотук, му се стори, че Род и Елена едва ли са любовници. Възможно ли беше Джули да е сгрешила, запита се той. Или пък дон Родриго беше от мъжете, които лесно се уморяват от жените и бързо се отървават от тях? Точно този въпрос го беше докарал в Ранчо Делгадо и сега той му търсеше отговор.

По-късно същия ден Карл наблюдаваше отдалече как Род търпеливо съпровожда сърдитата Елена и една купчина сандъци към фургона, каран от един от пастирите. Сбогуването му с огнената испанка беше кратко и сдържано, което още веднъж накара Карл да се запита дали зет му е наистина толкова жестокосърдечен. От това, което видя, си беше извадил заключението, че Елена няма желание да напуска Ранчо Делгадо. Дори от мястото, където беше застанал, чу съвсем ясно прощалните й думи:

— Копеле! Един ден ще ми платиш за всичко!

В следващите дни Карл се ориентираше из обширното ранчо. Често излизаше да язди заедно с Род и лека-полека започна да разбира сложната душа на испанеца. Горд, арогантен, неизменно любезен и щедър спрямо хората си и техните семейства, уважаван от всички. Карл оценяваше любовта на дъщеря си към този мъж. Но това, което не успяваше да разбере, беше защо Род не обича Джули.

След първата седмица, в която всеки ден живееше, хранеше се и яздеше с Род, Карл започна да подозира, че Джули греши в убедеността си, че Род иска тя да изчезне от живота му. Някак си не можеше да го свърже с това жестоко деяние, което я беше хвърлило в ръцете на Педро, наемника на Муриета. До момента Род почти не беше споменавал липсващата си съпруга. Карл реши, че е време да разбере какви са скритите чувства на зет му; време беше да научи истината по своя си фин начин.

Двамата яздеха спокойно, разговаряйки за най-обикновени неща, когато Карл внезапно запита:

— Очаквате ли съпругата ви да се върне скоро? Бих желал да имам честта да се запозная с нея. Тя испанка ли е?

Болезненият тик, който пробяга по лицето на Род, накара по-възрастния мъж почти да съжали, че е задал въпроса.

— Струва ми се, че ви познавам вече достатъчно добре, господин Блеър, за да ви кажа, че съпругата ми беше отвлечена и… и може би е мъртва.

Гласът на Род беше напрегнат, думите едва излизаха от устата му, докато виждаше любимото лице на Джули пред мисления си взор.

— Кой би направил подобно нещо? — запита Карл, правейки се на шокиран.

— Елена е била с Джули, така се казва съпругата ми, когато това се е случило. Каза, че бил Хоакин Муриета.

— Вярвате ли й?

— Нямам причина да се съмнявам в Елена… поне в онзи момент нямах — прибави замислено Род. — Но сега не знам, макар че тя няма да си признае нищо.

— Ако простите любопитството ми, дон Родриго — прекъсна го Карл, — все пак каква ви е Елена? Освен съпруга на баща ви?

Род се взря за миг в Карл, питайки се защо говори така задушевно с човек, когото едва познава. Но странно, той не се притесняваше да говори открито с този прям, състрадателен мъж, когото се бе научил да уважава за краткото време, прекарано с него.

— Елена беше моя годеница. Трябваше да се оженя за нея, когато срещнах Джули. Ожених се за Джули при доста… хм… доста странни обстоятелства и я доведох у дома, в ранчото. Сега разбирам, че е било ужасен удар по гордостта на Елена, но се страхувам, че подцених ревността й и омразата й към Джули. Тогава баща ми се ожени за Елена и нещата тръгнаха още по-зле.

Карл беше чул почти същата история и от дъщеря си. Това, което искаше сега, беше истината за отвличането на Джули и дали Род действително обвинява Елена за това.

— Баща ви и Елена не се ли разбираха?

— Не знам — замислено вдигна рамене Род. — През това време аз й позволих да… е, няма значеше. Достатъчно е да кажа, че нараних Джули по такъв начин, както никога не съм искал. Бих дал всичко за шанса да й се реванширам заради това, че се отнесох така лошо с нея последната вечер, когато…

Той внезапно спря, осъзнавайки, че всеки момент щеше да разгласи интимни подробности от брака си, които би предпочел да не стават чуждо достояние.

— Говорите като мъж, който обича жена си — забеляза невинно Карл.

— Страхувам се, че това чувство дойде твърде късно, господин Блеър — призна с готовност Род. — Но във всеки случай, обичам съпругата си. Затова отказвам да повярвам, че е мъртва. Не е характерно за Муриета да убива невинни жени. По-скоро бих повярвал, че е отишла доброволно с бандита, отколкото да приема, че е мъртва.

Карл вече чу всичко, което трябваше да знае. Тези двама млади хора като че ли не бяха наясно, че изпитват любов един към друг, което беше позволило на Елена да раздели събраните от звездите влюбени, въпреки факта, че тя самата беше извлякла незначителна полза от усилията си. На Карл се падаше, или поне така предположи той, да изиграе ролята на Купидон и да събере съпруга със съпругата му сега, когато вече беше убеден, че страховете на Джули относно Род са били безпочвени. Очевидно това от самото начало е било заговор, замислен от Елена.

Съобразявайки се с гордостта на дъщеря си, Карл взе мъдрото решение да запази мълчание, защото така щеше да бъде по-добре. Щеше да пази за себе си местонахождението на Джули и да остане под чужда самоличност, докато не се върне в Сан Франсиско и не каже на дъщеря си какво е открил и по-специално това, че Род я обича. Да, точно това щеше да направи, да побърза да се върне при Джули. Ако всичко тръгнеше добре, можеха да се върнат в ранчото след две седмици. Разбира се, Карл нямаше как да знае, че следващата седмица Род тръгва да кара добитък, защото не беше ставало дума за това.

По-късно същия ден Карл осведоми Род, че ще си замине на следващата сутрин, уверявайки го, че макар добитъкът на Делгадо да е сред най-добрите, които някога е виждал, не е точно това, което той търси. Сбогуваха се вечерта, с най-добри чувства, и Карл напусна Ранчо Делгадо, точно както беше планирал.

През почти двуседмичния си престой в ранчото той беше положил съзнателни усилия да се запознае с детето, към което Джули толкова се беше привързала. Карл и Фелисия прекараха заедно много щастливи часове, говорейки за Джули и за любовта между нея и момиченцето. По своя си неуловим начин Карл беше разпитал детето за отношенията между Елена и дон Родриго. Фелисия му беше помогнала много, накланяйки везните в полза на Род.

Сутринта, когато Карл напусна ранчото, беше напълно неподготвен да види една самотна фигура, яздеща след него така, сякаш я гонеше самият дявол. Бяха на известно разстояние от хасиендата и той дръпна юздите, за да дочака приближаването на детето.

— Какво правиш тук, момиче? — запита Карл любезно, когато конят на Фелисия спря до неговия.

— Знаете къде е тя, нали? — нападна го намръщена Фелисия. — Жива е, а вие не казахте на дон Родриго. Защо?

Карл се смая от проницателността на това толкова малко дете. Фелисия беше наистина изключително момиченце, точно както я беше описала Джули.

— Не знам за какво говориш, Фелисия.

Тя го изгледа навъсено.

— Кой сте вие, господине? Откъде познавате доня Джули? Защо не я върнахте тук?

Карл въздъхна тежко, Фелисия не му оставяше никакъв избор, трябваше да й каже истината. Жестоко щеше да бъде да не постъпи така.

— Да, малката, Джули е жива. Аз съм баща й.

— О, господине! — възкликна очарована Фелисия. — Заведете ме при нея! Моля ви!

— Не мога да го направя, дете — усмихна се нежно Карл. — Нима искаш леля ти и чичо ти да се тревожат? — Сведените очи на Фелисия и тъжното личице бяха повече, отколкото Карл можеше да понесе. — Ще ти кажа една тайна, но само ако ми обещаеш, че няма да я казваш на никого.

Тайна ли, господине?

— Да, много хубава тайна. Обещаваш ли?

— Щом е хубава, да. Обещавам.

— Сега отивам при Джули. За да я доведа в ранчото.

— О, господине, това наистина е много хубава тайна. Дон Родриго знае ли?

— Тогава нямаше да бъде тайна, нали?

Фелисия като че ли се смути.

— Но не е редно. Дон Родриго трябва да знае.

— Той ще разбере, малката. Няма да мине много време. Ако всичко върви добре, ще се върна с Джули само след няколко дни.

Успокоена, поне за момента, Фелисия грейна от щастие.

След това двамата се разделиха и малката метиска пое по пътя си, скрила тайната в сърцето си, докато Карл се отправи към едно развитие на събитията, което щеше драстично да промени добре подредените му планове.

Той стигна едва до мисията в Сей Луис Обиспо, когато конят му окуця. Макар че нито беше посещавал мисията дотогава, нито се беше срещал с отец Хуан, Род беше говорил твърде често за добрия свещеник и Карл беше сигурен, че може да разчита той да му помогне. Ако отчето нямаше кон, който да замени срещу този на Карл, тогава най-малкото би могъл да прати известие до Род.

За негов лош късмет отец Хуан беше отишъл при един болен в селото и Елена посрещна посетителя. Отначало тя не позна Карл, но когато той заговори, обяснявайки в какво затруднено положение е изпаднал, тя се сети.

— Вие сте гостът на Родриго, нали? — запита Елена, оглеждайки го с присвити очи.

— Да, доня Елена. Ако си спомняте, запознахме се в кабинета на дон Родриго в деня, когато пристигнах.

— Да, спомням си. Дон Родриго каза ли ви нещо за мене?

— Трябвало ли е?

Елена се изчерви сърдито.

— Не си играйте с мене, господине. Трябва да ви е казал нещо.

— И да е казал, не си спомням.

— Лъжа, всичко е лъжа! — разкрещя се тя. — Истината е, че той ми направи дете и ме изостави! Прати ме в мисията, след като вече нямаше нужда от мене!

Карл беше потресен. Възможно ли беше това да е истина? Възможно ли беше да е преценил погрешно Род? Нима те двамата с Елена са заговорничили да се отърват от Джули и когато Елена е станала негова любовница, нима тогава бременността й е попречила на удоволствието му дотам, че най-безочливо да я изгони? Господи, изруга мислено Карл, трябваше ли сега да премисли наново позицията си, да преоцени мнението си за мъжа, когото мислеше, че е започнал да опознава? Или Елена нарочно го лъжеше, за да дискредитира Род? В пристъп на прозрение Карл реши да се придържа към първоначалния си план, да върне Джули в Ранчо Делгадо и да остави Род сам да обясни всичко. Нямаше право да го съди прибързано.

Когато отец Хуан се върна, Карл размени окуцелия си кон за отпочинало животно, макар и не толкова добро, както призна самият свещеник, и продължи на север по Камино Реал към Сан Франсиско, не знаейки какви капани му готви съдбата.

Тази нощ заради закъснението в Сен Луис Обиспо, Карл потърси подслон в мисията Сан Мигел, на около осем мили от Пасо Роблес, където отец Луис го прие много радушно. След проста, но засищаща закуска той потегли рано на следващата сутрин, добре запълнил стомаха си с тортили и варени яйца.

Карл тъкмо беше излязъл от село Пасо Роблес, когато от планините се спусна Трипръстия Джак със своята банда главорези, които нападаха нищо неподозиращи пътници по Камино Реал. Преди да разбере какво го е сполетяло, Карл беше прострелян с два куршума, единият от които одраска главата му, а другият заседна в хълбока му, беше ограбен до шушка и оставен да умре. Лежа цял ден и цяла нощ там, където беше паднал, преди да го открие Рамона Санчес, обеднялата вдовица на един горд собственик на ранчо, който беше загубил всичките си земи и беше умрял малко след това в невероятна бедност.

Тя беше добра жена, веднага потърси помощ и Карл беше откаран в мизерната й колиба, където тя безкористно се опита да спаси живота му. За нея нямаше значение, че той е гринго. Какво значение можеше да има такова нещо, след като човекът би умрял без нейната помощ? Призовавайки всичките си познания в областта на лечителството, щедро подплатени с горещи молитви, тя опази пациента си жив до сутринта, което само по себе си беше добър признак.

Рамона внимателно извади куршума от хълбока на Карл и зачака треската да спадне. Когато това стана, тя вече беше готова с отварите и лекарствата, приготвени специално, с цел да охладят и успокоят изгаряната от високата температура плът. Предвид състоянието на здравето му, отслабено от предишните рани, нанесени от Пако и Хосе, беше цяло чудо, че Карл все пак оживя. Ако дължеше живота си на нещо, то беше на упоритостта на Рамона и на отказа й да приеме, че той може да умре. Карл остана дни наред в кома. А когато се възстанови дотолкова, че да може да говори, беше твърде слаб, за да тръгне на път. Можеше само да лежи и да се тревожи за Джули, да се пита колко ли се безпокои тя за това, че не се е върнал навреме. Поне я беше оставил добре снабдена с всичко необходимо под закрилата на Мей Паркър, мислеше Карл в един от моментите си на просветление.

Минаха няколко седмици, преди да се възстанови дотолкова, че пътуването вече да не представлява опасност за живота му. След като мисли много, той реши, че ще е по-добре да се върне в Ранчо Делгадо, тъй като беше по-близо и понеже се налагаше Род да отиде до Сан Франсиско, за да прибере Джули, защото в момента Карл не беше в състояние да предприеме такова дълго пътуване. След като убеди Рамона да го придружи, в случай че му стане лошо по пътя, той отново се отправи към Ранчо Делгадо.

На Карл му се стори, че всичките му усилия да събере Род и Джули са обречени на провал, когато стигна в ранчото и установи, че Род току-що се е върнал от прекарването на добитък и веднага е заминал за Сан Франсиско. Обезсърчен, по-възрастният мъж разбра, че е прекалено слаб, за да го последва. Най-доброто, което можеше да направи, беше да остане тук и да се възстанови, а да остави на съдбата да събере двамата влюбени и да вярва в божията преценка. Колкото до самия него, той беше доволен да остане в ранчото заедно с Рамона, защото изключително много се беше привързал към стройната вдовица, която буквално го беше изтръгнала от ноктите на смъртта.