Кони Мейсън
Спазарената невеста (15)

14

Обърканите мисли на Джули бяха на милион мили оттук, докато очите й уморено се взираха през прозореца на стаята й в пансиона на Мей Паркър. От мига, когато се беше върнала в Сан Франсиско, се чувстваше странно отдалечена и самотна, въпреки успокояващото присъствие на баща й. Прощалните думи на Муриета я бяха оставили по-разтърсена, отколкото би искала да си признае. Знаеше, че не обича красивия бандит, че никой не може да заеме мястото на Род в сърцето й, но предчувствията на Муриета за собствената му смърт я бяха разстроили.

Когато се върнаха хората му, Джули и баща й трябваше да напуснат усамотената долина заради лошите чувства, свързани със смъртта на Педро. Макар Хоакин да беше сигурен, че може да контролира хората си, не искаше да излага Джули на опасност. Разбираше, че примката около врата му се затяга, и беше само въпрос на време, преди да настъпи краят му. Смъртта му неизбежно щеше да бъде насилствена, като се има предвид какъв живот беше водил. Така че той беше дал на Джули и Карл, още слаб от раните си, фургон, храна и доста голяма кесия с пари, които несъмнено бяха крадени, както предположи Джули, и двамата се отправиха на север към Сан Франсиско.

Прощалните думи на Хоакин още звъняха в ушите на Джули.

— Мисли за мене понякога, момиче, и знай, че любовта ми към тебе надхвърля границите на този свят.

Моментът беше съкрушаващ, но Джули не съжали за решението си да остане вярна на Род.

Пътят до Сан Франсиско, за щастие, мина безпрепятствено, за което Джули беше извънредно благодарна. Карл Дарси беше твърде слаб, за да я защити, ако се беше наложило.

Градът се беше променил драстично в месеците, след като Джули беше заминала заедно с Род. Нови постройки от грубо одялано дърво се извисяваха като одрани палци сред обветрените си съседи. Първото, което забеляза, беше отсъствието на палатката на Марти Слоун на главната улица. На нейно място стоеше нова сграда с огромна табела, известяваща, че тук се предлага храна за изискани посетители. Цените бяха толкова високи, че Джули зяпна шокирана.

Улиците бяха по-оживени от всякога. Мъже бързаха насам-натам, като че ли без никаква цел или посока. Шумът беше оглушителен, в навалицата се чуваха няколко различни езика. Но едно нещо не се беше променило в разрасналия се град. Улиците. Все така представляващи морета от кал. Все така изровени от колела на фургони, конски подкови и ботуши на миньори, проправящи път към славата и богатството… или към неизвестността и смъртта.

Джули се запъти право към пансиона на Мей, благодарна на бога, че поне още едно нещо в Сан Франсиско си е останало същото, освен калните пътища, разбира се. Мей приветства Джули и баща й с отворени обятия, без да задава никакви въпроси, макар че подозираше, че нещо се е случило между Джули и Род, та се е наложило тя да напусне Ранчо Делгадо. Разбира се, намирането на баща й беше невероятен късмет и Мей изрази доволството си пред момичето.

Неизбежно беше Джули да разкрие на Мей странните обстоятелства, които я бяха накарали да напусне Род и ранчото. Макар че възрастната жена изказа сериозните си съмнения относно това, че Род стои зад действията на Елена, тя смяташе, че Джули е постъпила както трябва, като е дошла в Сан Франсиско заедно с баща си.

Джули научи от Мей, че Марти си е събрала багажа и се е запътила към златоносните полета, където имало нужда от нейните услуги. С всичките тези нови ресторанти, изникнали навред из града, палатката й събирала все по-малко клиенти. Така че един ден тя си вдигнала нещата и тръгнала към Сакраменто, придружена от Уонг Ли. Мей призна, че Марти много и липсва.

Карл започна бързо да се възстановява под внимателните грижи на Мей. След като посъбра сили, той започна да разпитва Джули за бъдещето й. Искаше ли да се върне на изток? Не, реши тя. Искаше ли да получи развод? Фактически, Джули нямаше никаква представа какво иска да прави. Обърканият й ум не можеше да й подскаже нищо. Макар че баща й я притискаше да вземе решение, тя не можеше да му даде отговор. Животът й като че ли беше влязъл в задънена улица.

Джули гледаше безстрастно през прозореца, когато баща й се приближаваше към пансиона. Учудващо колко много се беше променил през тези няколко седмици, помисли тя. Слабата му фигура беше понапълняла благодарение на Мей, занемарената брада я нямаше и тя отново можеше да вижда скъпото лице, което толкова обичаше. Пясъчнорусата му коса беше грижливо сресана и той беше облечен в приятно изглеждащ делови костюм. Вече не приличаше на бандита Карлос, който някога яздеше с Хоакин Муриета. Бързи стъпки отекнаха по стълбите и Джули се обърна, когато баща й влезе в стаята.

Карл беше поразен от унинието на дъщеря си, на което беше свидетел напоследък. Животът като че ли я беше напуснал. Сякаш се люшкаше по вятъра без цел и посока.

— Къде беше, татко? — запита тя почти безстрастно.

— Да наема кон — отвърна Карл, мъчейки се да привлече с нещо вниманието й.

— Ще ходим ли някъде?

— Аз отивам, дъще, без тебе.

Карл най-накрая привлече вниманието й и Джули му хвърли озадачен поглед.

— Тръгваш без мене?

Като че ли не й се вярваше. Възможността баща й отново да я изостави като че ли никога не й беше минавала през ума.

— Само за малко. — Гласът на Карл звучеше нежно. — Когато се върна, ще знаем какво да правим по-нататък.

Седмици наред Карл беше наблюдавал как Джули потъва в апатия, изолирайки се от света, и вече не можеше да понася да гледа това обезцветено създание, в каквото се беше превърнала дъщеря му. И то заради дон Родриго Делгадо, за когото се беше омъжила. Явно беше, че Джули все още го обича. Като неин баща Карл се чувстваше задължен да открие лично за себе си източника на унинието на Джули, дори това да означаваше сам да се изправи срещу гордия дон.

След като мисли дълго време, Карл Дарси реши да посети зет си и да научи от първа ръка дали този мъж е способен да предаде доверието на едно невинно младо момиче по този ужасен начин, който Джули му беше описала. Беше чувал, че испанците са жестоки хора, но някак си не мислеше, че дъщеря му би могла да се влюби в такъв мъж. Така че нямаше никаква друга алтернатива, освен да се срещне с дон Родриго и да научи истината, без Джули да разбере. Ако откриеше, че донът е наистина човек, който бе наредил на любовницата си да го отърве от съпругата му, тогава Джули щеше да бъде по-добре без него.

Но ако съпругът на дъщеря му се окажеше невинен, Карл реши, че двамата заслужават нов шанс за щастие. Чувстваше се длъжен да отиде в Ранчо Делгадо, без Джули да знае, под чужда самоличност, и да научи каквото може за характера на дон Родриго Делгадо. Щом получеше необходимите отговори, би могъл или да отведе Джули на изток, или да се погрижи тя да се събере със съпруга си.

Следващите няколко дни Джули протестираше срещу изненадващото решение на баща си, но без никаква полза. Карл беше го решил безусловно. И така, в една искряща утрин, оставяйки почти всички пари при нея, той напусна Сан Франсиско и пое по пътя към Ранчо Делгадо.

Заминаването на баща й остави ужасна празнота в живота на Джули. Макар че Карл я увери, че няма да го има само няколко седмици, тя не можеше да не се почувства депресирана, след като тайнствената му мисия й го отне във време, когато най-много имаше нужда от него. Не му беше присъщо да е толкова потаен.

Както често се случваше напоследък, мислите на Джули пак се устремиха към Род и към толкова малкото моменти на блаженство, които бяха споделяли. Щастлив ли беше сега, когато двамата с Елена бяха свободни да изразяват любовта си без задръжки или външна намеса, питаше се тя мрачно. Замисляше ли се той какво е станало с нея? Дали е жива или не? Имаше моменти, когато беше сигурна, че той се интересува от нея. Не както от Елена, разбира се, но начинът, по който се любеше с нея, й подсказваше, че не му е безразлична. Или просто беше много добър актьор?

Имаше нощи, когато Джули копнееше да почувства силните ръце на Род да я прегръщат, искаше устата му да я възбужда и гали, ръцете му нежно да откриват чувствителните места по заоблената й плът. Щеше ли някога отново да почувства това? Със сигурност никога нямаше да почувства любовта или да преживее екстаза, които беше имала с Род. Никой друг мъж не би могъл да я накара да изпита същото, което той я караше да чувства.

— Защо не отидеш на пазар, скъпа? — подсети я Мей, когато видът на мотаещата се сякаш без душа из къщата Джули я изпълни с неизмеримо състрадание. Заминаването на баща й близо преди една седмица я беше оставило по-угнетена от преди. — Има няколко нови магазини, сигурно ще ти бъдат интересни. Купи си нещо хубаво, да ти повдигне духа.

Въздъхвайки тежко, Джули не протестира, когато Мей буквално я избута навън под сияйната слънчева светлина. Денят беше прекрасен, свеж ветрец подухваше откъм морето.

Тя повървя безцелно из улиците, взирайки се безучастно във витрините. Сега в Сан Франсиско имаше повече жени, отколкото преди една година, и тя изведнъж прояви интерес към кройката на дрехите им и към разнообразните прически. Дори стигна дотам, да размени дружелюбни кимвания и по някоя и друга дума с жените, с които се разминаваше.

Чувствайки се много по-добре, отколкото се беше чувствала от месеци наред, Джули влизаше в магазините и прекарваше цели часове в разглеждане и пробване на изложените рокли. С малкото пари, които беше взела, предпочитайки да остави основната част в пансиона, на сигурно място, тя си купи привлекателна дневна рокля в нежен розово-лилав цвят с подходящо боне и обувки. Две нови фусти и една риза допълниха покупките и изчерпаха средствата й. Облечена в новите си дрехи, след като уреди да пратят старите на домашния й адрес, Джули беше готова да се върне в стаята си — уморена, но щастлива.

Съдбата обаче беше пожелала да стане другояче. Когато излезе на улицата, Джули чу силен звън на камбани. Следващото, което забеляза, бяха ордите от хора, тичащи в една посока. След това острата миризма на пушек и пепел нахлу в ноздрите й и тя вече не съмняваше каква е причината за това вълнение. Пожар! Дума, която пораждаше толкова страх, че само споменаването й предизвикваше паника. Веднъж започнал, пожарът можеше лесно да изравни със земята всички набързо издигнати постройки в Сан Франсиско и да погуби много хора.

Само за секунди Джули се озова повлечена от тревожната тълпа, която я дърпаше като мощно течение. Тя дори не забелязваше накъде тичат всички, докато не позна квартала, в който живееше. Безмълвен вик се надигна в гърлото й, когато наближи пансиона на Мей Паркър и видя пламъците, които се издигаха във въздуха, посипвайки лицето й с миниатюрни частици пепел.

Всички сгради между четирите пресечки горяха. Пламъците вече лижеха стените и покрива на пансиона на Мей, изпращайки във въздуха черни стълбове пушек. Поемайки трескаво глътки от задушния въздух, Джули си проби път през редицата мъже, които вече си подаваха един на друг кофи с вода. Пожарната беше пристигнала, мъжете помпаха яростно, но напразно, мъчейки се да угасят адския огън.

Джули изпусна облекчена въздишка, когато позна закръглената фигура на Мей, взираща се с изцъклени очи в единственото си средство за прехрана, което неумолимо се превръщаше в пепел. Тя си проби път до хлипащата възрастна жена.

— Мей — каза Джули, докосвайки я състрадателно по лакътя. — Толкова се радвам, че си в безопасност.

Продължавайки да хлипа, Мей се отпусна в ръцете на Джули.

— О, Джули — изстена тя, търсейки утеха при младото момиче. — Всичко отиде. Всичко, което имах, вече е прах и пепел.

С внезапно съжаление Джули осъзна, че и нейните собствени неща, включително парите, които й беше оставил баща й, сега горяха в пламъците. Пред лицето на това огромно нещастие не беше трудно да съчувства на Мей. Но какво би могла да каже на жената, отдавна минала средна възраст, чийто живот зависеше от пансиона й и от всичко в него?

— Парите ми! — изстена Мей с внезапно подивял поглед, докато се взираше в пламъците, които вече обхващаха покрива. — Трябва да спася парите си!

Шумът от помпата и от множеството хора, които се суетяха наоколо, някои с очевидни намерения, беше така оглушителен, че отначало Джули не разбра какво й казва Мей. Едва когато жената се откъсна от ръцете й и хукна към горящата къща, Джули разбра какво намерение е имала.

— Не, Мей! — извика тя, безуспешно вкопчвайки се в роклята на хазяйката си. — Върни се!

Шокът обаче правеше Мей безучастна към опасността; тя мина като светкавица покрай Джули и смаяните зяпачи и се втурна в пламъците, за да търси кутията с парите, която държеше под леглото си. Абсолютно неподготвена за това развитие, Джули можеше само да стои и да гледа след нея с изцъклени от страх светлосини очи и с безпомощно движеща се уста, от която не излизаше нито звук. Трябваше да я спаси!

Страхът за жената, която беше обикнала, развърза краката й и Джули и тя импулсивно се стрелна напред, задвижвана от сила, по-мощна от инстинкта за самосъхранение, външно необезпокоена от факта, че се беше устремила към сигурна смърт. Съдбата се намеси, приемайки облика на висок, небрежно красив мъж, чиито здрави ръце се сключиха като две стоманени ленти около тънката й талия, издърпвайки я с мрачна решимост от ноктите на неизбежната смърт.

— Пуснете ме! — пищеше Джули, борейки се да се изтръгне от спасителя си. — Трябва да помогна на Мей!

Точно тогава се чу силен тътнеж и Джули загледа безпомощно как покривът на къщата на Мей хлътва надолу погребвайки храбрата жена. За свое щастие Джули припадна.

Събуди я острата миризма на пепел и сяра, но адът, в който се озова, беше съвсем истински. Отвори уста, за да изпищи, когато един успокояващ глас произнесе до ухото й:

— Добре ли сте, млада госпожо?

Джули се огледа и се взря в едно лице с високи скули, солиден нос, усмихната, красиво оформена уста и пронизителни зелени очи. Гъста кестенява коса се къдреше привлекателно на тила и над челото на мъжа, придавайки му момчешки изглед. Беше виждала и преди това лице. Накрая осъзна, че се намира здраво притисната в обятията на мъжа, положила глава на гърдите му.

— Добре съм, благодаря ви — измърмори Джули. — Можете вече да ме пуснете.

— Само ако обещаете, че няма да правите глупости. Едва не загинахте.

— Мей! О, господи, Мей!

Всичко се върна в пристъп на непоносима болка. Тя започна тихичко да хлипа и сълзите й мокреха ризата на мъжа.

Покъртен от плача на младата жена, той рязко се обърна и понечи да се отдалечи от мястото на пожара, все още здраво стиснал в прегръдките си плачещото момиче.

— Къде… къде ме водите? — изхълца Джули.

— Ще ви отведа в моя дом. — Думите му отприщиха нов порой от сълзи. — Няма да ви сторя нищо лошо, скъпа. Казвам се Брет Кейси и макар че репутацията ми не е чак безупречна, никога не се отнасям зле с беззащитни млади жени.

Отначало това име не говореше нищо на Джули. Докато не рискува още един поглед към усмихнатото му лице. Брет Кейси. Мъжът, който й беше спасил живота, беше същият, който я беше пренесъл през калната улица преди няколко месеца, събуждайки гнева на Род. Той беше и собственикът на игралната зала. Джули беше сигурна, че не я помни. В Сан Франсиско едва ли беше останал някой, който да помни, че тя е съпругата на дон Родриго Делгадо.

— Аз съм Джули Дарси, господин Кейси — изрече тя нерешително.

— Моля, наричайте ме Брет, Джули — усмихна се любезно Кейси. — Къде живеете? И каква ви е Мей, че рискувахте живота си за нея?

Забелязвайки, че Джули като че ли се е възстановила от шока, Брет нерешително я остави да стъпи на земята, без да пуска тънката й талия, за да я подкрепи, ако още има нужда.

— Мей беше много добра моя приятелка — каза Джули, преглъщайки мъчително възела, заседнал в гърлото й. — Единствената приятелка, която имах в Сан Франсиско. Тя ми беше и хазяйка. Живеех в нейния пансион. А сега я няма.

— Ами родителите ви? Те сигурно ще ви намерят друго място, където да живеете.

— Баща ми замина преди няколко дни по работа. Трябваше да стоя при Мей, докато се върне. — Тъжният глас на Джули и покъртителният й поглед докоснаха някаква струна в закоравялото сърце на Брет. — Всичко, което имахме, изчезна в пламъците. Дрехи, пари, всичко — повтори тя, замаяна от размера на дилемата, която се изправяше пред нея.

— Ще пратим за баща ви, скъпа. Когато разбере какво се е случило, сигурен съм, че веднага ще си дойде.

Сините очи на Джули премигаха няколко пъти срещу Брет Кейси и той окончателно загуби ума си.

— Не знам къде е — призна тя донякъде засрамено. — Имаше да свърши лична работа. Увери ме, че няма да се бави много.

Брет интуитивно разбра, че емоциите на Джули са готови всеки момент да избухнат. Съзнаваше и че не може с чиста съвест да я изостави на улицата в този град, където царуваше беззаконието. Все едно да хвърли дете на глутница вълци. А и тъкмо я беше открил и нямаше да я остави да му се изплъзне толкова лесно. Вече беше започнал да се влюбва в нея.

— Няма ли кой да се погрижи за вас? — запита съчувствено Брет. — Някакви приятели? Някакви роднини?

Преглъщайки конвулсивно, Джули поклати отрицателно глава. Добре съзнаваше какво ще стане с нея, ако остане да се оправя сама. За да оцелее, докато баща й се върне, щеше да бъде принудена да се издържа сама, използвайки единственото, с което разполагаше. Изразителното й лице предаде мислите й на Брет Кейси, който със сигурност познаваше живота в такъв открит град като Сан Франсиско. И ако той успееше да направи това, което вече замисляше, в най-скоро време Джули Дарси щеше да топли леглото му.

Хващайки лакътя на Джули по начин, който не допускаше противоречие, Брет каза:

— Елате, Джули.

— Къде… къде ме водите?

— В моя дом. Трябва да си починете. Току-що преживяхте невероятен шок и никога не бих си простил, ако ви оставя сама и ви се случи нещо ужасно.

Нежно изречените му думи криеха много повече от това, което разкриваха.

Брет Кейси може и да беше комарджия и женкар, добре известен с безупречния си вкус по отношение на жените, мъж, който сменяше любовниците си толкова често, колкото и ризите си, но беше много великодушен към любовниците си; мъж, който почти не прибягваше до насилие. И най-вече, той не похищаваше насила невинни млади жени. А и никога не му се беше налагало.

Според него Джули беше влязла в живота му точно в подходящия момент. Сегашната му любовница Рита, една огнена мексиканка, ставаше твърде властна. И отгоре на това вече му досаждаше. Напоследък дори забележителният и чар и уменията й не успяваха да го възбудят. Брет започваше да мисли, че се е преситил и че вече никоя жена не може да го отведе до някогашните висоти. Докато не срещна Джули. Инстинктивно почувства, че е намерил жена, с която никога няма да му доскучае и винаги ще го възбужда. Сега, след като я беше открил, не искаше да я остави да му се изплъзне.

Много неща минаха през ума на Джули, докато обмисляше каква би била съдбата й, ако бъде принудена да се справя сама. Много по-лоша, отколкото ако тръгне с Брет Кейси, който не изглеждаше нито страшен, нито опасен в сравнение с другите възможности. Люшкайки се на ръба на отчаянието, тя позволи на Брет да я отведе в игралната зала на няколко преки от мястото на пожара, който най-накрая беше овладян.

Джули заоглежда любопитно големия салон на игралния дом. За първи път виждаше отвътре зала за хазартни игри и нямаше да го забрави.

Първото, което забеляза, бяха позлатените стени. Яркочервени завеси висяха пред дългите прозорци на фасадата, червена плюшена пътека застилаше стъпалата към горния етаж. Другото, което се набиваше на очи, беше дългият бар, лъснат с восък, който хвърляше тъмни отблясъци, също като дървения под и подиума. Над бара висеше огледало в позлатена рамка, което отразяваше редиците бутилки на лавиците. Елегантно беше думата, която идваше на ума на Джули. Дори растенията, засадени в саксии, и плювалниците бяха чисти и лъщяха. Джули осъзна, че стои със зяпнала уста и широко отворени очи, взряна в Брет, който закачливо й намигна със зелените си очи и я настани да седне до една малка полирана маса. По това време на деня посетителите бяха малко и с изключение на бармана, който ги оглеждаше любопитно, нямаше кой да се намеси в разговора им.

Когато Джули седна удобно, Брет отиде до бара и донесе оттам изящна чаша, пълна с кехлибарена течност, която като че ли улавяше отблясъците на златистата й коса, карайки Брет да затаи дъх от възхищение.

— Какво е това? — запита Джули подозрително, докато разклащаше златистата течност в чашата.

Брет се засмя добронамерено.

— Само бренди, скъпа. Помислих, че може да ти успокои нервите.

Джули не направи никакво движение, за да поднесе чашата към устните си, все още изпълнена с недоверие. Беше чувала много слухове за различните начини, с които безпомощните млади жени можеха да бъдат направени покорни и податливи.

Развълнуван, Брет взе чашата от ръката й и отпи голяма глътка.

— Нали виждаш, няма наркотици, няма какво да ти направи нещо лошо. Не бих те наранил. Вече ти го казах.

Убедена, че Брет няма да й навреди с нищо, Джули деликатно отпи от златистата течност, изненадана, че брендито се спуска така леко по болезнено стегнатото й гърло. Против волята си започна да се отпуска, без обаче да престава внимателно да наблюдава дяволски красивия Брет Кейси.

— По-добре ли си? — запита той с усмивка. Джули кимна.

— Ти ли притежаваш всичкото това? — осмели се да зададе въпроса Джули, махвайки с изящната си ръка.

— Игралният дом е изцяло мой — отговори гордо Брет. — Първият по рода си в Сан Франсиско.

— Много е… красиво — изрече Джули.

Поради някаква причина невинната й забележка като че ли развесели Брет и той се засмя гърлено — приятен звук, който накара ситни бръчици да се появят покрай красивите му зелени очи.

Той поръча вечеря за двама им. Джули се нахвърли лакомо на храната, внезапно осъзнавайки, че не е яла от сутринта. Докато се хранеха, игралната зала закипя от живот, мъже заприиждаха от улицата, след като опасността пожарът да се разрасне беше ликвидирана. Някои от посетителите бяха изцапани със сажди, карайки Джули да осъзнае мъчително жестокия факт, че Мей Паркър беше мъртва. Изражението й стана толкова тъжно, че Брет се опита да потисне импулса си да поеме крехката й фигура в обятията си и да я утеши.

— Какво има, скъпа? — запита той с глас, в който се четеше загриженост.

— Не мога да не мисля за Мей. Тя е мъртва и… погребението й… не знам какво да правя.

— Ще се погрижа — обеща Брет, потупвайки успокояващо ръката й.

— Защо ти? Дори не познаваш Мей — запита предпазливо Джули.

— А, тук грешиш, скъпа Джули. Всички познават Мей Паркър. Много я харесваха и уважаваха в общността. За мене ще бъде чест да уредя всичко. Не си измъчвай хубавата главичка с това.

— Много си мил — каза тихо Джули.

Тя наистина не беше срещала мъж като Брет Кейси. Дори Хоакин, който казваше, че я обича, не можеше да бъде поставен в една категория с Брет. Муриета беше закоравял престъпник, човек, чийто живот беше посветен на престъплението. Докато Брет, който също не можеше да бъде упрекнат в безупречност, доколкото Джули можеше да съди, не обичаше насилието и прекарваше времето си в приятни занимания. Сравнен с нейния горд, арогантен съпруг, той изглеждаше обикновен и дори доста чаровен.

Доволен от плахата реакция, с която Джули беше посрещнала любезността му, Брет се отпусна на стола и започна да изучава профила й. Костите й бяха деликатно изваяни, устата пълна и щедра, а гладката й кожа блестеше в бледозлатисти тонове въпреки очевидната й умора. Тя усети, че той я разглежда, и гъстите й мигли се спуснаха над скулите, напълно скривайки ясносините й очи. Брет беше толкова омаян от косата с цвят на мед, която галеше твърдите, високи гърди, че не забеляза жената с напрегнат поглед, която се приближаваше с убийствено изражение, изкривило в гримаса красивите й черти.

— Коя е тази мръсница, Брет? — нахално запита жената. — Не й е мястото тук.

Брет като че ли не се смути от избухването й, усмихвайки се най-приятелски към натрапницата.

— Това е Джули, Рита. Току-що преживя ужасен шок. Както виждаш, приключваме с обяда. Джули, запознай се с Рита, една от моите… служителки.

Джули се усмихна любезно, но Рита не се успокои.

— Какво още си й предложил заедно с обяда, скъпи? — Гласът й беше като коприна, но същевременно смъртоносен като ухапване на усойница.

— Вадиш си прибързани заключения, Рита — отвърна Брет и усмихнатото му лице помръкна.

Рита веднага долови предупреждението и нерешително започна да отстъпва. Макар че Брет никога не я беше наранявал, имаше моменти, като сегашния, когато тонът му опровергаваше репутацията му на благонравен човек.

— Нямах… нямах нищо предвид, скъпи — измърка Рита.

— Ревността не ти отива, малката ми. Джули не може да ти вземе нищо, което е твое.

Смисълът на думите му беше съвсем ясен и Рита има приличието да се изчерви.

Джули наблюдаваше и слушаше разговора между Рита и Брет с широко отворени очи и уши. Последното, което искаше, беше да се намесва между някой мъж и любовницата му, каквото явно беше положението на Рита. Мислейки, че е време да си тръгне, тя се надигна малко несигурно. Брендито беше нещо, без което би могла да мине по-нататък, реши тя с донякъде замаяна глава.

— Къде отиваш? — запита Брет с рязък глас.

— Аз… трябва да тръгвам — избъбри Джули, сякаш имаше къде да отиде.

— Къде ще идеш? — запита лаконично Брет.

— Аз… аз…

— Точно както си го мислех — прекъсна я той малко троснато. — Няма да ти позволя да излезеш оттук, само за да свършиш в някоя тъмна уличка, просната по гръб.

Джули ахна, шокирана от грубия израз. Но това като че ли запали искрица на реакция у нея, когато тя внезапно седна отново на стола си.

— Не си отговорен за мене, Брет.

— Аз поемам отговорността за тебе, Джули — каза той нежно.

— Да не си полудял, Брет? — намеси се язвително Рита. — Тя е права. Остави я. Не е твоя грижа. Само ще ти създаде неприятности. Големи неприятности.

— Млъкни, Рита — предупреди я остро Брет. — Изчезвай оттук. Двамата с Джули трябва да поговорим.

— Хм! — отвърна мексиканката, обръщайки се с рязко движение на късата си черно-червена пола, която предизвикателно изшумоля около стройните й колене. — Внимавай, Брет, или ще намериш леглото си празно тази вечер.

— Това обещание ли е? — усмихна се дяволито Брет.

Джули се изчерви силно и отчаяно си пожела да беше някъде другаде, само не и да става свидетелка на любовния живот на Брет Кейси.

В мига, когато Рита си тръгна, Брет отправи цялото си внимание към Джули.

— Да поговорим за непосредствените ти нужди, скъпа. Какви са плановете ти?

— Баща ми скоро ще се върне в Сан Франсиско — изрече с надежда Джули. — Ще оцелея дотогава. Аз съм силна, ще си намеря работа.

— Имам едно предложение, Джули, което би решило всичките ти належащи проблеми за удовлетворение и на двама ни.

Джули изфуча сърдито:

— Не се интересувам от предложението ви, господин Кейси. Сега, ако ме извините…

— Чакай, скъпа, не си вади прибързани заключения. Исках просто да ти предложа работа.

— Тук? — изграчи невярващо Джули. Тази мисъл беше смехотворна. — Какво бих могла да правя?

— Можеш ли да пееш? — Тя поклати отрицателно глава. — Да танцуваш? — предположи Брет. Нов отрицателен жест. — Справяш ли се с картите?

— Виж, Брет — започна Джули, — оценявам това, но…

— Не е толкова безнадеждно, колкото си мислиш. Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш за „Блек Джак“, само за един ден.

— Не знам — каза скептично тя.

— Е, аз знам, скъпа. Можеш да се настаниш в една от стаите горе и освен това ще ти плащам и малка заплата. Тук има много дрехи, така че няма нужда да купуваш.

— Какво… какво върши Рита? — запита Джули, внезапно спомняйки си неприлично късата пола и ниско изрязания корсаж, който скриваше само зърната на гърдите й.

Брет мълча дълго време, подбирайки внимателно думите си.

— Рита забавлява клиентите, грижи се те да си поръчват питиета, помага им… да забравят грижите си, такива неща.

Джули не беше съвсем невежа по въпросите на живота. Разбираше много добре какво правят Рита и останалите момичета в кръчмата.

— Няма да забавлявам клиентите ти нито тук, нито на горния етаж — заяви ти разпалено. — Това включва и тебе, Брет Кейси.

Широката усмивка на Брет напълно я обезоръжи.

— Никой не те моли за такова нещо, скъпа. Работата ти е съвсем законна. Имам много момичета, които се грижат за мъжете на горния етаж. Но нямам нито една с твоята външност и маниери, която да ги привлича към масите за игра.

— Това ще бъде само докато баща ми се върне — отстъпи тя.

Съгласен съм.

Брет ликуваше, сигурен, че решението на Джули е в негова полза.

— Значи се разбрахме — заяви тя, протягайки към него тясната си длан.

— Ела, ще ти покажа стаята ти — усмихна се Брет, обхващайки малката й ръка в гладката си длан.