Кони Мейсън
Спазарената невеста (14)

13

Когато Род, придружен от уморените пастири, навлезе в земите на Ранчо Делгадо, беше обзет от щастие, което го изненада. Седмиците, в които беше отсъствал, му изглеждаха по-скоро като години. Защо, питаше се той. Защо сега беше по-различно, не като преди? Усмихвайки се замечтано, той си отговори сам на въпроса. Джули! Присъствието на Джули в ранчото правеше нещата различни. Никога не беше имало такава меднокоса, синеока магьосница, която да го очаква у дома, ако наистина го очакваше.

Род се изчерви, спомняйки си колко жестоко се беше отнесъл с нея в нощта, преди да замине. За бога, как го беше раздразнила тя тогава! Само да не беше открила присъствието на Елена в стаята му!… Елена не означаваше нищо за него. Макар че не разбираше какво точно изпитва към съпругата си, тя със сигурност му беше липсвала през тези няколко седмици.

Дълбоко в сърцето си Род отказваше да признае, че изпитва любов към тази стройна златокоса красавица, за която се беше оженил. Умът му кипеше от противоречиви емоции. Необяснимо защо си припомняше коприненото усещане на кожата й срещу своята, сладкия аромат на плътта й, присъщ единствено на нея, който го подлудяваше от копнеж. Щеше ли тя да го посрещне с отворени обятия, запита се той. Или още му беше сърдита заради това, че Елена го беше измамила онзи единствен път? Род искрено се надяваше, че в негово отсъствие Елена се е решила да бъде истинска съпруга на баща му, защото той се беше заклел никога повече да не я докосне с плътски помисли. А и защо да го прави, когато желаеше Джули?

Радостни викове огласиха въздуха, щом пред погледите на мъжете изникна хасиендата. Те пришпориха конете, за да стигнат час по-скоро в домовете и при семействата си. Род не изоставаше от тях, нетърпелив като младо момче да приветства любимите си хора.

Елена чакаше на верандата, величествена и красива, както винаги. Леко разочарование бодна Род, който напразно търсеше да види Джули. Когато не я видя, радостта от завръщането се налепи като пепел по езика му. Дори баща му го нямаше, за да го посрещне, и Род се зачуди дали той не е разбрал по някакъв начин, че е бил предаден от сина си и съпругата си.

Елена се озова в обятията му още в мига, когато той слезе от седлото, без да гледа праха, полепнал по дрехите му, и едноседмичната брада, покарала по лицето му.

— Родриго, скъпи, колко се радвам да те видя! Само да знаеш какво преживяхме, докато те нямаше!

Род едва сега забеляза черните й дрехи и страх се промъкна в сърцето му.

— Джули! Нещо случило ли се е със съпругата ми, Елена? Кажи ми, по дяволите, кажи ми!

Налагайки на лицето си трагично изражение, макар че искаше да се разсмее от все сърце, Елена започна предпазливо:

— О, Родриго, всичко беше толкова внезапно. Не знаехме какво става, докато не стана твърде късно.

— Какво се е случило, Елена? За бога! Твърде късно за какво? В тревогата си Род не забеляза, че е сграбчил крехките рамене на Елена и я разтърсва безмилостно.

— Моля те, Родриго! Спри! Как искаш да ти отговоря с тракащи зъби?

Той веднага я пусна.

— Съжалявам, Елена — извини се задъхан. — Къде е съпругата ми? Тя… мъртва ли е?

— При Муриета е.

— Какво? При Муриета! Проклятие! — изрева Род. — Не вярвам!

— Вярно е. Двете с Джули бяхме излезли на езда, когато ни обградиха хората на Муриета.

Род я изгледа с присвити очи.

— Как така ти избяга, а Джули не?

Елена вдигна елегантните си рамене, което поради някаква причина вбеси Род.

— Те не искаха мене. Педро, лейтенантът на Муриета, даде съвсем ясно да се разбере, че водачът им иска само твоята съпруга.

Род изригна ужасна ругатня, спомняйки си заплахата на бандита да му вземе Джули.

— Няма ли писмо за откуп? Някакво известие? Свела очи, Елена разтърси тъмните си плитки.

— Съжалявам, любов моя. Не съм получила никакво искане за пари, откакто отвлякоха Джули преди три седмици. Всъщност — наблегна тя, понижавайки заговорнически тона си, — Джули като че ли нямаше нищо против да отиде с хората на Муриета.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че тя е тръгнала с тях доброволно? — изпъшка невярващо Род.

Елена сви рамене и го изгледа съжалително.

— Така изглеждаше, скъпи. Иначе защо няма никакво известие за нея? — намекна тя многозначително. — Сега е или любовница на Муриета, или е мъртва.

— Не! — изкрещя Род. — Отказвам да повярвам, че Джули е мъртва. Колкото до другото — каза той, стиснал уста в тънка линия, — ще повярвам само ако го видя. Къде беше баща ми, когато стана всичко това? Какво направи той, за да открие Джули?

— О, Родриго, болно ми е да ти съобщавам такива ужасни новини. Баща ти е мъртъв.

Веждите на Род се свиха в пристъп на болезнена агония и той изгледа Елена с несигурно изражение.

— Мъртъв? Баща ми е мъртъв?

— Да, скъпи — кимна съчувствено Елена.

— Не мога да повярвам. Не е боледувал и един ден през живота си.

— Не умря от болест, Родриго — осведоми го Елена, правейки се на тъжна, каквато всъщност не беше. — Стана… нещастен случай. Ужасен инцидент.

— Какъв инцидент?

— Диего чистеше пистолета си. Той… той гръмна случайно и го уби на място.

— Трудно ми е да преглътна това, Елена — отвърна Род. — Баща ми знаеше как да се оправя с оръжията. Никога не би позволил да се случи подобно нещо.

— Инцидентите все пак се случват, Родриго.

Род позволи на пастирите само една нощ почивка, преди да ги изведе на следващата сутрин да търсят Муриета. Ако Елена казваше истината, а той нямаше причина да се съмнява в нея, Джули беше отвлечена преди три седмици. Но наистина ли беше отвлечена, или доброволно се беше съгласила да тръгне с бандитите, както намекваше Елена? Това звучеше обяснимо, помисли Род, особено като се има предвид отвратителното му отношение към съпругата му в последните дни преди заминаването.

Всеизвестно беше, че Муриета има тайно скривалище някъде в планината Санта Лусия и шансовете на Род да го открие бяха практически нулеви. Безплодното му и угнетяващо търсене продължи цял месец, но в края на краищата той трябваше да се върне в ранчото заедно с изтощените си пастири. Джули или беше мъртва, или спеше щастливо в прегръдките на Хоакин Муриета.

Род нерешително пое юздите на управлението в ранчото, тъй като вече беше станал господар на мястото на баща си. Елена мъдро реши да не настоява да подновят връзката си още от самото му пристигане, предпочитайки да го остави да направи първата крачка. Род посвоему тъгуваше за баща си, но Елена егоистично отказваше да повярва, че таи силни чувства към липсващата си съпруга или че отвличането на Джули го е засегнало много силно.

Тук Елена грешеше. Род наистина тъгуваше за Джули. Силните му чувства към нея изненадваха и самия него; един ден Елена научи колко силен отпечатък беше оставила Джули върху него.

Разговорът им по време на вечерята остави Елена толкова ядосана, колкото не беше се чувствала никога дотогава през живота си.

— Родриго — започна тя колебливо, не знаейки откъде да подхване разговора. — Баща ти е мъртъв, ти беше в траур достатъчно дълго. По всяка вероятност съпругата ти също вече не е жива. Не мислиш ли, че е време да поговорим с отец Хуан?

Един мускул трепна на бузата на Род, когато отправи към Елена абсолютно неразбиращ поглед. Гласът му таеше измамно спокойствие:

— Какво искаш да кажеш, Елена? Какво трябва да обсъждаме с добрия отец?

— Не бъди толкова задръстен, любов моя — подразни го Елена. — И двамата сме млади, и двамата сме самотни. По едно време бяхме сгодени. Толкова лошо ли ще бъде да потърсим утеха един в друг? Няма ли да е най-разумно да се оженим?

— За бога, Елена, да не си полудяла? Ти още си в траур. Толкова скоро ли забрави, че баща ми те удостои с името си? Какво ще кажат приятелите ни?

— Ще видят колко разумно е да се оженим — отвърна рязко Елена, раздразнена от упорството на Род и от нежеланието му да приеме предопределеното. — Да не мислиш, че вече не говорят за нас в селото, че живеем двамата съвсем сами в хасиендата? Питай пастирите, ако не ми вярваш.

— Отец Хуан никога няма да освети нашия брак — осведоми я хладно Род. — Каквото и да говорят, това, което искаш от мене, е невъзможно. Няма никакви сведения, че Джули е мъртва. Един ден аз ще я открия. И когато това стане, надявам се тя да ми прости за злото, което й причиних. Твърде късно е да моля баща си за прошка, но ако мога да се реванширам на Джули, ще го направя.

Елена се извърна отвратена. Имаше и други начини да хване Родриго, помисли тя, и то не чрез безполезни разговори. Веднъж беше стигнала до него и пак щеше да го направи, закле се тя, а котешките й очи блеснаха опасно.

Тази нощ Род остана да седи до късно в кабинета на баща си, пиейки от любимото си бренди повече, отколкото обикновено. Елена се беше погрижила питието да бъде повече от достатъчно. Когато най-накрая той се заклатушка към стаята си с мисъл, изпълнена с копнеж по Джули, Елена най-напред му отпусна достатъчно време, за да заспи, преди да се промъкне крадешком в стаята му и да се вмъкне съвършено гола в леглото му. При първия контакт с топлото й тяло ръцете му жадно се обвиха около нея и тя въздъхна, доволна от реакцията му и от собствената си способност да го доведе до капитулация. Тя изобщо не се съмняваше, че отново ще станат любовници.

Род измърмори нещо насън, усещайки топлото тяло притиснато така интимно до него; това чувство проникваше в целия му сън. Той инстинктивно притисна ароматната плът към себе си, вдъхвайки сладкото ухание. Когато силната миризма на рози подразни сетивата му, Род отвори очи, осъзнавайки, че Джули никога не си слагаше парфюм от рози. Видя Елена да му се усмихва подканващо.

— Елена, какво, по дяволите, правиш тук? Помислих, че съм се изказал достатъчно ясно за връзката ни.

— Знаеш, че не искаш да кажеш това, Родриго — нацупи се мило Елена.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен, Елена. Нямам нито желанието, нито енергията да се любя с тебе тази нощ… или когато и да било.

— Тогава се отпусни, любов моя, и ме остави аз да свърша всичко — измърка съблазнително младата испанка, посягайки към задрямалата му мъжественост, за да започне да манипулира спящия му член така опитно, че Род реагира веднага.

В мига, когато пламтящата й уста го обгърна, той се изправи рязко в леглото.

— За бога, Елена, откъде си научила това?

Но тя беше твърде погълната от сексуалното си желание, за да му отговори.

След внезапната смърт на дон Диего и докато Род отсъстваше, Елена често беше прекарвала дълги и приятни часове в обора с Мануел. Всичко беше започнало, когато пастирът беше поискал тя да му се отдаде като част от сделката за премахването на Джули. Отначало Елена се беше поколебала, но в края на краищата самотата и страстта я бяха хвърлили в мощните обятия на Мануел. Пастирът не беше особено сръчен в любенето, но беше невероятно страстен и доста осведомен в областта на чувствените удоволствия. Освен това, той толкова много приличаше на Род, че Елена често си представяше, че Род я държи в прегръдките си… Сега тя искаше да изпробва новопридобитите си познания върху него.

Макар да беше шокиран от очевидната изява на страст, той не можа да не се възбуди от нежната й, топла уста. Елена се засмя дрезгаво, когато усети възбудата му, и този звук внезапно отрезви Род. Отвратен от себе си и от опита на Елена да го съблазни, той грубо я блъсна настрана.

— Не и този път, вещице — изрева той. — Няма пак да ме измамиш. Ако и когато реша да си взема любовница, ще ти кажа, но ако съм на твое място, няма да чакам този ден. Нямам желание да спя с тебе.

Елена изруга и излезе като фурия от стаята. Род не я видя как се промъква в обора, където Мануел я посрещна с отворени обятия. Възбудена и същевременно унизена, Елена реши, че е по-добре да се оттегли, докато намери Родриго в по-добро настроение. Така че в следващите дни напрежението помежду им се поуталожи.

Един ден Род се натъкна на Тереса, докато жената вършеше някакви свои работи. Той изведнъж си спомни за очарователното дете, към което Джули толкова се беше привързала, и се почуди защо ли вече не го вижда в ранчото. Реши да попита.

Тереса неразбиращо го загледа в продължение на няколко минути, преди да отговори:

— Доня Елена не харесваше Фелисия. Детето трябваше да не й се мярка пред очите и го пратихме в мисията.

— Защо Елена ще прави такова нещо? — запита Род, доста озадачен.

Тереса знаеше отговора, но реши да си държи езика зад зъбите.

— Кой знае, господине? — вдигна тя рамене, избягвайки пронизителния му поглед.

— Кажи на детето да се върне незабавно тук, моля те. Аз съм господарят, а не Елена. Знам, че Джули много обичаше това момиченце, и няма да допусна Фелисия да бъде прогонена оттук само защото Елена не я харесвала.

— Да, господине — отвърна Тереса, доволна. — Ще пратя вест, че Фелисия може да се върне. Тя ще ви бъде много благодарна, защото това е единственият дом, който познава, откакто отец Хуан я повери в ръцете ми преди девет години.

Малко след този разговор Род започна да вижда Фелисия в ранчото, най-вече кацнала на любимото си място на оградата на корала, където се обучаваха конете. Обикновено той й кимваше и й се усмихваше, щом я видеше, но един ден тъжните й очи на кошута го привлякоха като магнит.

Макар да знаеше много малко за момиченцето, той веднага позна този поглед. Джули му беше казвала, че Фелисия е метиска, но някъде в родословието й имаше и чиста испанска кръв, предположи Род, достатъчно, за да я направи да изглежда чистокръвна и горда като Елена. Трябваше да пита Тереса за произхода на детето, помисли той почти инстинктивно.

— Здравей, Фелисия — приветства я приятелски Род, когато се приближи до детето. — Радвам се да те видя пак тук, в ранчото.

— Благодаря, дон Родриго — каза плахо Фелисия. — Сигурен ли сте, че доня Елена няма да се разсърди на леля Тереса, че ми е позволила да се върна?

— Аз вече говорих с нея — каза Род, спомняйки си сцената с Елена от предния ден, когато тя се беше разярила от решението му относно Фелисия.

Той обаче беше непреклонен. Докато беше господар на това имение, никой нямаше да има правото да пречи на Фелисия да живее в Ранчо Делгадо.

Дяволитото личице на детето грейна, когато то метна поглед към Род.

— О, господине! Вие сте толкова добър и мил. Харесва ми да живея в ранчото. Толкова бях щастлива, когато с доня Джули…

Тя спря внезапно и лицето й почервеня.

— Няма нищо, дете — увери я мило Род. — Знам, че я обичаше. Тя много пъти ми е казвала колко много те харесва.

Фелисия се засмя радостно.

— Ние бяхме големи приятелки, господине — призна тя плахо. — Но не ме обичаше толкова много, колкото вас.

— Тя ли ти го каза? — запита тихо Род.

— Нямаше нужда, господине, аз знаех.

Род въздъхна.

— Грешиш, дете. Не съм давал на Джули причина да ме обича. Но ти благодаря за тези хубави думи. Стига сме говорили за това. Още ли обичаш да яздиш?

— Да — отговори Фелисия, поглеждайки към него изпод гъстите си мигли.

— Искаш ли да пояздиш с мене? Много ще ми бъде приятно да се разходим двамата.

— Да, и на мене ще ми бъде приятно — засмя се Фелисия, скачайки от оградата, преди Род да й подаде ръка.

Така започна първият от многото приятни часове, прекарани с очарователното дете, към което Род много се привързваше с всеки отминал ден. По принцип разходките им бяха кратки заради отговорностите на Род в ранчото. Но една прекрасна утрин той се видя с малко повече свободно време и двамата с Фелисия препуснаха към планините Санта Лусия. Яздиха в приятно мълчание може би два часа, когато Род внезапно осъзна, че момиченцето го няма.

Веднага спря, обърна се и забеляза, че Фелисия беше поизостанала. Беше спряла коня си и като замаяна се взираше в ниските хълмове наоколо.

— Какво има, дете? — запита той тревожно и автоматично посегна към пистолета, който носеше винаги със себе си.

— Това е мястото — прошепна Фелисия, оглеждайки се наоколо с тъжни очи. — Тук доня Джули и доня Елена бяха нападнати от бандитите.

Род усети как кръвта му изстива.

— Откъде знаеш, дете? Може да е било някъде другаде. Дори Елена не можа да си спомни точното място.

— Не, господине — настоя Фелисия. — Тук беше. Аз ги видях със собствените си очи. Криех се ей там.

И тя уверено посочи един огромен камък на около стотина ярда разстояние.

Род беше поразен от неочакваните разкрития на Фелисия. Досега беше предполагал, че Елена е единствената свидетелка на онова, което наистина се беше случило през онзи ден.

— Какво правеше толкова далече от мисията, дете? — запита скептично Род.

— Няма да кажете на леля или на отец Хуан, нали, господине? — запита уплашено Фелисия. Род кимна тържествено. Доволно, момиченцето продължи: — След като доня Елена каза на леля Тереса, че не иска да ме вижда в ранчото, останах в мисията при отец Хуан. Леля каза, че там ще съм на сигурно място. Макар че не разбирах, направих каквото ми каза. Но доня Джули ми липсваше, липсваха ми и разходките с нея. Отец Хуан усети, че не ми е добре, и ми позволи да вземам някой кон и да яздя, когато поискам. Един ден стигнах близо до хасиендата, макар да знаех, че не бива, и видях доня Джули и доня Елена да излизат заедно на езда. Реших да ги проследя, но се държах достатъчно далече, за да не ме забележат.

— И какво стана? — прекъсна я Род.

Макар че нямаше търпение, направи гласа си да прозвучи любезно, за да не изплаши детето.

— И тогава видях бандитите да излизат иззад хълмовете. Хвана ме страх. Те имаха такъв свиреп вид. Скрих се зад камъка, да не ме видят, и зачаках да си тръгнат. — Фелисия се поколеба, поглеждайки Род с широко отворени очи изпод гъстата завеса на черните си мигли. — Зле ли съм постъпила, господине? Страхливка ли излязох, че се скрих?

— Направила си точно каквото трябва, дете — похвали я Род. — Не си могла да направиш нищо друго. Това са жестоки хора без никаква съвест. Можеше зле да те наранят, ако те бяха открили.

Фелисия кимна сериозно, облекчена от думите на Род.

— Кажи ми всичко, което си видяла и чула, дете. Джули… доброволно ли тръгна с бандитите, както ми каза Елена?

— Не, не, дон Родриго! — изпъшка ужасена Фелисия. — Никога не бива да вярвате подобно нещо! Доня Елена греши. Доня Джули беше отвлечена, пищеше и се дърпаше, но онзи огромен бандит с белега на лицето беше много по-силен от нея. Макар че не чух какво казват, видях всичко съвсем ясно.

Педро, помисли Род със свито сърце.

— Вярвам ти, Фелисия — каза той и внезапна радост нахлу в сърцето му. Трябваше да се досети, че не може да вярва на Елена, когато става въпрос за Джули. Двете жени не се обичаха и Фелисия нямаше причина да го лъже. — Защо не ми каза това по-рано, дете?

— Аз… страхувах се — призна Фелисия, поклащайки глава. — Помислих, че леля и чичо може да ми забранят да яздя, ако разберат, че не съм ги послушала и съм се отдалечила толкова много. И… и ме беше страх от доня Елена.

— От Елена ли? Защо ще иска да ти направи нещо лошо?

— Не… не знам. Просто го усещам. Може би я е страх, че ще кажа на някого, че тя даде нещо на бандита, който отвлече доня Джули.

— Какво е дала на бандита?

— Не съм сигурна, господине. Но може да е било кесия.

— Може да е било?

— Трудно беше да се различи от такова разстояние — извини се Фелисия. Очевидното разочарование на Род я накара да добави: — Съжалявам, господине, не мога да кажа нищо друго, освен че изглеждаше като кесия, и то тежка.

— Добре си постъпила, момиче — усмихна се Род. — Ти си много наблюдателна и съм ти много благодарен. Ще те помоля за още едно нещо. — Детето кимна. — Накъде отведоха бандитите Джули?

— Тръгнаха към планината, дон Родриго — посочи с ръка Фелисия.

След този ден няколко дни подред Род излизаше сам на езда, винаги натам, където Фелисия за последно беше видяла Джули. След като стигнеше в тази точка, започваше да търси във всякакви посоки, надявайки се да се натъкне на убежището на Муриета. След две седмици агония се видя принуден да изостави издирването. Реши, че е време да изтръгне истината от Елена.

Същата вечер той я покани в кабинета си.

— Елена, преди няколко дни открих нещо, което ме озадачава. Свързано е с отвличането на Джули.

Елена си пое рязко дъх, страх проряза вътрешностите й като остра кама.

— Какво си открил, Родриго? — запита тя невинно, насилвайки се да остане спокойна.

— Научих съвсем случайно, че Фелисия е тръгнала след тебе и Джули през онзи ден. Побягнала е, когато бандитите са излезли иззад хълмовете, и се е скрила, защото се е уплашила. Но е видяла всичко, съвсем, ясно.

— И какво си мисли, че е видяла? — запита презрително Елена.

— От това, което ми разказа, мога само да предположа, че си ме излъгала. Джули наистина е била отведена против волята си. Не е тръгнала доброволно с тях.

— Започвам да се ядосвам, че предпочиташ да вярваш на онова метисче, а не на мене — заяви Елена, изпадайки в ярост. — Казах ти какво видях. Мога ли да направя нещо, ако това дете е решило да пренебрегне очевидното? Трябва да знаеш, че тя обожаваше Джули, а мене ме ненавиждаше. Много би се радвала, ако може да оспори думите ми и да ме изкара лъжкиня.

— Фелисия каза, че е видяла да даваш кесия на Педро. Искаш ли да ми разкажеш?

Гласът му накара Елена да потрепери, когато ледена тръпка на неустоим страх стисна сърцето и като с менгеме. Умът и напразно затърси какво да отговори, че да задоволи Родриго.

— Разбира се, дадох кесия на Педро — обяви високомерно Елена. — Да не мислиш, че щяха да ме оставят, без да ми ограбят ценностите? Макар че искаха Джули, ми взеха всичките украшения и всичките пари, които винаги нося у себе си. Изненадана съм, че поставяш подобен глупав въпрос, Родриго.

Род беше смутен. Естествено, бандитите на Муриета ще да са поискали ценностите на Елена. Той толкова искаше да изобличи предателството й, че подобно просто обяснение не му беше дошло на ума. Нима Фелисия също е разчела погрешно готовността на Джули да тръгне с бандитите, запита се той унило, виждайки се там, откъдето беше започнал.

Накрая изрече на глас:

— Съжалявам, Елена. Нямам право да те обвинявам неоснователно или да приемам думите на Фелисия по-сериозно от твоите.

— Радвам се, че се осъзна, скъпи — усмихна се доволно Елена. — Познаваме се още от деца. Някога ти ми беше годеник и още те обичам. Никога не бих те излъгала. Един ден ще разбереш, че сме предназначени един за друг, а когато това стане, аз ще те чакам.

— Елена, знам колко съм те наскърбил, но нищо не можем да решаваме, докато не намеря Джули. Или… докато не разбера със сигурност, че вече не е между живите — добави той с отпаднал глас.

— Толкова ли те е грижа? — запита Елена кисело.

— Не… не мисля, че някога съм давал шанс на брака ни. Но в няколкото месеца, когато бяхме заедно, силно се привързах към нея.

— Привързаността не е любов, Родриго — напомни му Елена, отказвайки да признае факта, че Род вероятно обичаше Джули. — Освен това — намекна тя хитро, решила да направи нещо, което беше замислила от много време насам, — не исках да ти казвам, но има голяма вероятност Джули да е мъртва.

— За бога, Елена! Какво те кара да говориш така?

— Мануел — отвърна тя кратко.

— Мануел ли? Пастирът? Какво общо, по дяволите, има той с всичкото това?

— Мануел е братовчед на Педро. Разбира се, той няма нищо общо с престъпните деяния на Педро, но от време на време се виждат, нали са роднини. Педро казал на Мануел, че Муриета е отвлякъл Джули като отмъщение заради Мария. Когато му омръзнала, я дал на хората си. Според Мануел тя не е преживяла това.

Лицето на Род стана смъртнобледо и ако в момента не седеше на стола, не би могъл да се удържи на крака. Господи, не! Мисълта за Джули, мачкана и жестоко изнасилвана от банда главорези, беше прекалено мъчителна.

— Не! — изкрещя той, разтърсен от картината на измъченото й тяло, лежащо под някой от онези безброй много мъже. — Ще ги убия! Кълна се, че ще отмъстя за нея, ако са я убили. Един по един ще ги проследя и ще ги изтребя!

Избухването му беше така емоционално, че Елена веднага съжали за тази лъжа, страхувайки се, че е причинила повече щети, отколкото полза. Когато Род излетя от стаята, за да потърси Мануел, Елена веднага се спусна след него. Но като по някаква магия Мануел го нямаше никъде. Когато преди време Елена беше споменала какво смята да направи, пастирът така се уплаши от гнева на Родриго, че си събра нещата и тихомълком напусна ранчото в глуха доба.

Деморализиран от лъжата й, както и от внезапното изчезване на Мануел, Род като че ли беше готов за следващия опит за съблазняване, както прецени Елена. Изправен пред възможността Джули да е мъртва, силно депресиран, щеше да бъде съвсем естествено Елена да може да се възползва от неговата тревога, от нервната му възбуда, от дългите безсънни нощи, които той прекарваше в безкрайни разходки из стаята си.

Дни наред тя внимателно го наблюдаваше, мислейки, че той скоро ще се реши да вземе някоя от привлекателните прислужнички в хасиендата или да потърси проститутка в селото. Съзнавайки обаче, че Род строго си е забранил да се възползва от прислужничките по такъв начин, макар че доста от тях нямаше да имат нищо против да легнат с привлекателния млад господар, Елена заподозря, че скоро ще отиде да си намери някоя проститутка в селото. Знаеше, че той е много мъжествен, със силно изразени сексуални нужди. Но очевидно не го познаваше така добре, както си мислеше. Да търси задоволяване при друга жена беше последното нещо, което точно сега би минало през ума на Род.

Късно една нощ Елена чу стъпките му да минават покрай вратата й; явно излизаше навън. Веднага скочи от леглото и изхвръкна от стаята.

— Родриго! — извика тя, което го накара да спре. — Къде отиваш толкова късно през нощта?

— Не ти дължа никакви обяснения, Елена — сряза я той и се обърна, за да продължи.

— Родриго, почакай!

Поемайки премерен риск, Елена дръпна прозрачната си нощница презглава и я хвърли в краката си. Задавеното стенание на Род й придаде смелост.

— Защо да ходиш при проститутка, когато аз мисля много повече за тебе, любов моя? — измърка тя дрезгаво, разлюлявайки съблазнително хълбоците си.

Вратата към нейната стая беше широко отворена и голото й тяло ясно се очертаваше на светлината на лампата; всеки съблазнителен детайл се запечатваше във възбудения мозък на Род. Гърдите с тъмни връхчета, леко издути от желание, стърчаха напред, дразнейки сетивата му. Но видът на изящно заоблените хълбоци, леко закръгления корем и абаносовите косъмчета, сгушени там, където се съединяваха бедрата й, не се отрази на Род така, както Елена се беше надявала. Гледката на пищното й тяло го изпълни с отвращение. Противно на това, което предполагаше Елена, той не беше тръгнал да си търси жена. Щеше да отиде в кабинета си, да вземе една бутилка и да се напие до забрава. Напоследък сънят идваше при него само след като притъпеше сетивата си.

— Не ми трябва проститутка, Елена — изсъска той, избутвайки я настрана. — И със сигурност не ми трябваш ти! Махни се от очите ми, отвращаваш ме!

— Едно време не те отвращавах — възрази разгорещено Елена. — Нямаше оплаквания, когато взе девствеността ми!

— Това беше грешка, Елена, и ти го знаеш! Измами ме. Мислех, че е Джули.

— Е, от този единствен път аз забременях! — избъбри тя на един дъх. — Не ти беше никак трудно да посееш семето си в корема ми!

Род замръзна, цветът се оттегли от лицето му.

— Лъжеш! — изфуча той.

Елена се усмихна самодоволно, радвайки се на собствената си хитрост. Той никога нямаше да разбере, че Мануел е създал неговото дете.

— Нима се съмняваш в мене? — запита тя укорително. — Повярвай ми, любов моя. Жената разбира от тези неща. Сложи си ръката на гърдите ми — Тя грабна ръката на Род и я положи на набъбналите си гърди. — Почувствай зърното.

Пръстите му започнаха бавно да изследват издутото зърно и изражението му й подсказа, че го е убедила.

— Трябва да се оженим, скъпи — настоя Елена, възползвайки се от предимството си. — Нима искаш синът ти да се роди като копеле? Седмици минаха, откакто Джули беше отвлечена, и по всичко личи, че е мъртва.

Мисълта за смъртта на Джули беше ужасяваща. Дори да беше мъртва, той не можеше да се ожени за Елена. Но ако тя наистина носеше дете от него, помисли той с неохота. Ако беше бременна — а беше сигурен, че тя говори истината, — можеше ли да е от друг?

— Родриго? Какво мислиш? — запита загрижено Елена. — Казвам ти истината. Нося детето ти.

Хвана властно ръката му, но той я отърси като противно насекомо.

— За бога, Елена! Трябва да размисля! — извика Род. — Остави ме! Видът ти оставя лош вкус в устата ми. И се прикрий, не ме привличаш.

Смаяна, Елена грабна робата си и се прикри с нея. Как можеше Род да й устоява, запита се тя. Колко пъти му се беше нахвърляла, само и само за да се види отхвърлена. Загледа подире му в учудване, докато той мина покрай нея на път към кабинета си, като се погрижи да заключи вратата.

На следващия ден, когато наближаваше обора, видя Фелисия, седнала на бала сено.

— Здравей, дете — поздрави я той, питайки се дали не го е чакала.

Трябваше да мисли за много неща и искаше само никой да не го закача, за да събере мислите си и някак си да ги подреди. Но приветливите очи на Фелисия го накараха внезапно да спре. Приликата й с някого, когото беше познавал, отново се натрапи на паметта му, но бягащият образ отново му се изплъзна.

— Вярно ли е, дон Родриго? — запита сериозно момиченцето със загрижено изражение.

— Кое да е вярно, дете?

— Доня Елена ми каза преди малко, че ще се жените за нея. Вярно ли е?

— Не трябва да вярваш на всичко, което казва доня Елена — наежи се вътрешно Род.

Но отговорът му не задоволи Фелисия.

— Не можете, господине! Просто не можете — захлипа сърцераздирателно детето. — Как можете да причините това на доня Джули? Тя ви обича!

— Не разбираш, дете — заобяснява търпеливо Род. — Дори не знам дали Джули е още жива.

— Доня Елена не ви обича, господине! — избъбри Фелисия. — Не като доня Джули. Ако ви обичаше, нямаше да прави тези неща с Мануел в обора.

Род замръзна, инстинктът му подсказа, че е на ръба на огромно разкритие.

— Какво е правила Елена в обора с Мануел? — настоя той. Фелисия веднага застана нащрек, в изражението й се прокрадна страх.

— Няма да ми се разсърдите, ако ви кажа, нали? — запита тя, неспокойна като младо жребче.

— Защо да ти се разсърдя, дете?

— Това, което видях… не е много хубаво. Доня Елена ще ми се ядоса много, ако разбере, че съм я шпионирала.

— А ти шпионирала ли си я, Фелисия?

— О, не, господине — отрече ужасена малката метиска. — Виждах доня Елена и Мануел да се срещат в обора, много пъти, но никога не съм ги шпионирала.

— Тогава откъде знаеш какво се е случило? — запита Род.

— Един ден отидох в обора да си подремна в сеното в някоя от яслите — разкри Фелисия, като се поколеба за момент, преди да продължи. — Събудих се от някакъв вик, сякаш някого нещо го болеше, и чух стонове. Когато тръгнах да видя какво става, видях… видях…

— Не се страхувай, дете — окуражи я Род, когато гласът й се пречупи. — Никой няма да ти направи нищо лошо, ако ми кажеш истината.

— Доня Елена лежеше гола в сеното в съседната ясла, а Мануел беше отгоре й, също гол. Тя извика, когато той си сложи… правеха това, което животните правят, като се чифтосват. — Очите й бяха окръглени като чинийки, и Род трябваше да се наведе, за да чуе думите й. — Тя викаше и въртеше глава насам-натам, но не мисля, че Мануел й е правил нещо лошо, защото го караше да не спира. Излязох си тихичко от обора, докато те още бяха… заети. Сърдите ли ми се, дон Родриго?

— Много ми помогна, дете — усмихна се благодарно Род. — Как бих могъл да ти се сърдя?

Той инстинктивно разбра, че детето му е казало истината. Фелисия беше много малка, твърде невинна, за да си измисли нещо подобно.

Докато се връщаше към къщата, умът му работеше трескаво, припомняйки си всичко, което Елена му беше казала. Трябваше му само един миг, за да разбере, че бременността й е следствие от незаконната й връзка с Мануел. Трябваше да знае, че Елена няма да се спре пред нищо, за да запази името си и да постигне собствените си цели. За какъв наивник трябва да го е смятала, че да съчини такава лъжа? Макар че никак не му харесваше това, което щеше да направи, необходимостта налагаше да постъпи именно така. Елена твърде дълго си беше разигравала коня безнаказано.

Намери я още в леглото. Сега, когато бременността й вече беше разкрита, Елена се чувстваше напълно в правото си да се отдава на безделие. Стресна се, когато Род нахлу в стаята й без никакво предупреждение, с окаменяло лице, плътно стисната уста и втренчен поглед. Сигурно враждебността му не беше насочена срещу нея, потръпна Елена.

— Какво има, Родриго? — запита тя, когато той застана пред нея, гледайки я неодобрително. — Мислех, че си отишъл да се видиш с отец Хуан във връзка със сватбата ни.

— Няма да има сватба, Елена. Никога не съм мислил да се женя за тебе. Да не ме мислиш за глупак, че да оглеждам чуждо копеле?

Смаяна, Елена моментално седна в леглото, оставяйки чаршафа да се плъзне до тънката й талия и да оголи гърдите й, насочени съблазняващо към Род. Ареолите им бяха потъмнели от бременността и той изруга полугласно собствената си глупост, че дори за миг е допуснал, че може да е баща на детето й.

— Аз… не знам за какво говориш, Родриго — заекна Елена безпомощно. — Не съм познала друг мъж, освен тебе. Дори и баща ти.

— Мръсница! — изфуча вбесено Род. — Ами Мануел? Какво ще кажеш за приключенията ви в обора?

— Кой… кой ти е разправил тези глупости? — Страх стисна гърлото на Елена.

— Няма значение. Важното е, че са ви видели, друго не ти трябва да знаеш.

— Фелисия! — възкликна Елена и черните й очи блъвнаха огън. — Само да я докопам…

Ако в ума на Род беше имало дори най-малкото съмнение, думите на Елена моментално го разсеяха.

— Нищо няма да правиш, Елена — заяви той, пресичайки я насред думата. — Откога е връзката ти с Мануел?

— Той се възползва от мене — захленчи Елена, призовавайки по този начин съчувствието на Род в последен опит да го убеди в невинността си. — Да, той ме изнасили. Не можех да се защитя. Беше ужасно, Родриго.

И тя вътрешно се поздрави, че мисли толкова бързо.

— Изнасилил те е? Не мисля, Елена — възрази Род с привидно спокоен глас. — Ти си отишла доброволно при него.

Изведнъж нещо в Елена се пречупи и тя скочи към него, посягайки с нокти към лицето му и крещейки:

— Копеле! Кой си ти, че да ме осъждаш? Ти, който ме отхвърли заради една мръсна гринга! Да, доброволно отидох при Мануел! Ти ми показа какво е страстта, а после ме изостави, докато тялото ми копнееше да почувства мъж дълбоко в себе си. Твоя е вината за всичко, Родриго! Това дете можеше да бъде твое. Трябваше да бъде твое!

Род се извърна, отвратен, и се приготви да излезе.

— Чакай! — извика Елена — Какво ще правиш? Какво ще стане с детето ми?

— След две седмици тръгвам да прекарвам добитък към Сан Антонио. Очаквам да те няма тук, когато се върна.

— Да ме няма ли? — Елена се смути. — Това е моят дом сега. Аз съм вдовицата на баща ти.

— Това беше твоят дом. Реших друго за тебе. Докато се роди детето ти, ще останеш в мисията. Отец Хуан ще се погрижи да бъдеш настанена удобно. Ще му оставя достатъчно пари за издръжката ти. След като детето се роди, можеш да си вземеш каквото имаш твое тук и да идеш където искаш. Не мога да наказвам едно невинно дете заради твоите грешки. Парите, които оставям, ще стигнат за тебе и детето за доста дълго време. Може би ще отидеш при родителите си в Испания — предложи той.

— Не можеш да ми го причиниш, Родриго — кипна тя.

— Имам пълното право, Елена. Ранчо Делгадо ми принадлежи и никой няма да помисли нещо лошо, ако реша ти да живееш другаде, стига да си добре осигурена.

Внезапно уморен от разговора, Род се обърна и се запъти към вратата. Смяташе, че всичко е уредено задоволително поне за него, ако не и за Елена. Но огнената испанка беше решила да има последната дума.

— Не съм приключила с тебе дори наполовина, Родриго! — изкрещя тя с глас, изпълнен с омраза. — Нито пък с онази твоя малка приятелка метиска, която ще съжалява, че се е родила.

Тази вечер в хасиендата пристигна тайнствен посетител. Карл Дарси не би могъл да се появи в по-неподходящ момент.