Кони Мейсън
Спазарената невеста (13)

12

Карл се придвижваше внимателно надолу по хълма, поглеждайки нервно към удължаващите се сенки, които даваха добро прикритие на предпазливия му ход. От положението на залязващото слънце разбра, че мъжете вероятно са се събудили след сиестата и без съмнение търсят Педро. Карл си насили да мисли за всичко друго, само не и за това, какво щеше да стане с Джули, ако я открият. Каквото и да станеше, той не биваше да допуска тя да попадне в ноктите на тези негодници, които със сигурност щяха да я изнасилят. Дори ако това означаваше да… дано не, не трябваше да мисли за възможността да го хванат. Беше решен да отведе Джули на сигурно място, независимо какво щеше да му струва.

Карл знаеше, че ако Муриета беше тук, нещата щяха да бъдат доста по-различни. Муриета беше посвоему джентълмен, въпреки факта, че живееше като престъпник. Карл някак си не вярваше, че той би могъл да бъде убеден да участва в подлия план за отстраняването на Джули, както беше станало с Педро.

Спря се при ъгъла на колибата, с ръце, заети с панталоните, все едно, че току-що се връщаше, след като беше отишъл да свърши неотложна нужда. Дотук добре, помисли той с благодарност. Но оптимизмът му не трая дълго.

— Ей, Карлос! Къде се губиш?

Беше един много млад мъж с измамно добряшка външност на име Пако.

— По нужда — ухили се Карл, правейки жест към разкопчания си панталон.

— Виждал ли си Педро? — запита Пако, оглеждайки по-възрастния мъж с подозрение.

— Не съм, Пако. Бях в сиеста. Събудих се преди малко, когато стана нужда да се облекча. Педро може би е още с момичето.

Пако се изсмя противно и направи неприличен жест.

— Педро винаги си е бил лаком. Казвам, че е време да ни я даде. Ако има нещо останало след него. Хайде, Карлос, може би ще бъдем първите след Педро да опитаме тая руса мръсница. Става ми само като си помисля как ще се настаня между тия бели бедра.

— Върви — махна Карл с ръка, потискайки желанието да стисне за гърлото този безсрамен бандит заради отвратителните му забележки по повод Джули. — Аз съм по-стар от тебе и кръвта ми вече не е толкова гореща, както беше на младини.

— Тъкмо причина да вземеш момичето, докато е още свежо. Дори на старите мъже им трябва вкус на младичко от време на време. За да ти докажа, че съм добронамерен, ти върви пръв — предложи щедро Пако.

Карл не можеше да направи или да каже нищо повече, когато Пако го помъкна със себе си към колибата на Педро. Карл се надяваше, че ще бъде достатъчно добър актьор, за да убеди Пако, когато открият тялото на Педро.

За негов късмет не стана нужда да показва способностите си. Точно когато стигнаха до колибата, където Педро беше вкарал Джули, един мъж изскочи от отворената врата с диви викове.

— Господи, той е мъртъв! Педро е мъртъв!

— Как може? — запита Пако, явно объркан. — Кой го е направил, Хосе?

— Момичето! — изрече убедено Хосе. — Няма го! Някак си е успяла да го убие и да избяга. Наистина е вещица!

— Хм! — изсмя се Пако. — Невъзможно! Педро никога няма да позволи някаква жена да го надвие. Ела да видим тялото. Може би ще намерим отговора.

Карл усети, че самообладанието започва да го напуска, докато влизаше заедно с двамата по-млади мъже в колибата на Педро. Миризмата на смъртта се носеше във въздуха и той видимо пребледня, когато се озова лице в лице с това, което беше извършил. Макар да яздеше заедно с Муриета, за първи път сега убиваше човек. Внимателно се доближи до вкочанясалия труп, правейки се, че усеща гняв, какъвто в действителност не изпитваше.

Това, което видя, накара пот да избие по челото му, когато паниката го овладя. Педро лежеше по лице на мръсната отъпкана земя, протегнал дясната си ръка напред. Пред върха на единия пръст, изцапан със засъхнала кръв, се виждаха букви. „К-А-Р-Л-О-С“. Значи беше живял още достатъчно време, за да си отмъсти. Беше изписал името на убиеца си.

— Проклятие! — изфуча Пако, поглеждайки към Карл. — Карлос! Ти си убил Педро и си пуснал момичето! Проклет гринго! Хванете го!

Колибата вече беше изпълнена с мъже, привлечени от виковете на Хосе, и Карл се видя хванат и жестоко мачкан от безброй ръце. Най-лошите му предвиждания се бяха оправдали. Пак беше допуснал грешка.

— Защо, гринго? — озъби се Пако, след като вързаха Карл. — Толкова много ли искаше жената, че уби човек заради нея? Или само си искал да помогнеш на една от своите? Какво направи с нея, гринго? Къде е момичето?

— На сигурно място! — изхълца Карл. — Където няма да я намерите!

Колкото и да се беше провинил пред любимата си дъщеря, нищо, което Пако и другите можеха да му направят, нямаше да бъде в състояние да го накара да издаде къде е скривалището на Джули. По-добре да умре сама в пещерата, отколкото брутално да я изнасилват до смърт. Само да можеше да бъде сигурен, че Джули няма да се осмели да излезе сама от укритието си, когато той не се върне…

Силен удар в корема върна вниманието на Карл към собственото му отчаяно положение, когато болката го задави и го накара да повърне.

— Говори, копеле, иначе ще съжаляваш, че си се родил — заплаши го Пако. — Яздил си с нас достатъчно време, за да знаеш колко сме отмъстителни.

И сякаш за да подчертаят думите, масивните юмруци на Пако задумкаха безжалостно по лицето на Карл.

— Джули е моя дъщеря — изпъшка пребитият мъж, — но няма да ви кажа нищо друго.

И стисна уста в мрачна решимост.

— По дяволите! — изруга Пако в нов пристъп на гняв.

— Убий го, Пако — подкани го Хосе, подкрепен и от останалите.

— Не и преди да проговори — отвърна младият бандит. — Изведете го. И заровете Педро.

Никой не се реши да оспори узурпираната в отсъствието на водача власт на Пако и бандитите с готовност се подчиниха на заповедите му.

Карл знаеше, че все едно е вече мъртъв. Съжаляваше само за това, че не можеше да се върне при Джули и да я изведе на безопасно място. Беше престанал да бъде полезен и не оплакваше скорошния си край. Беше замаян и измъчен от раните. Колко още можеше да издържи, помисли той унило, когато го извлякоха на открито и го проснаха вързан на земята. В следващите часове щеше да разбере колко време ще се държи за живота въпреки болката, каквато никога досега не беше изпитвал.

Пако и Хосе подред измъчваха Карл с помощта на жилави камшици и остри ножове. Много пъти (той престана да ги брои) пленникът им изгубваше съзнание, само за да бъде съживен и безмилостното изтезаване на изпонараненото му тяло да започва отново и отново, докато той не пожела смъртта и не започна да се моли за нея.

Сред замаята Карл дочу жестокия глас на Пако да задава въпроса:

— Къде е момичето, гринго? Кажи ни къде е.

— Няма да проговори — реши Хосе, който беше започнал да се отегчава от това „развлечение“. — Още не съм вечерял и съм уморен. Казвам да го оставим тук цялата нощ. Ако оживее, утре можем да започнем оттам, където свършваме сега.

Одобрителен шепот се разнесе сред мъжете, които лесно убедиха Пако в правотата на Хосе.

— Може би си прав, приятелю — съгласи се той, ядосан от упорството на Карл. — Оставяме го за утре.

Мъжете се отдалечиха, за да си приготвят вечеря на лагерния огън, където по-късно щяха да се съберат, за да си разказват безкрайни истории за „подвизите“ си, и за момента забравиха онзи, когото познаваха под името Карлос.

Джули прекара първата си нощ в тайната пещера почти изцяло в будно състояние. Студът като че ли проникваше през кожата й и навлизаше в костите. Макар че баща й се беше погрижил да й осигури храна и вода, нямаше никакви други удобства, като например одеяла, макар че тя обиколи лазешком наоколо в тъмното, търсейки с какво да се завие. Зле облечена в остатъците от разкъсаните си дрехи, Джули нямаше почти никаква защита срещу влагата в пещерата.

На следващата сутрин тя се събуди рано, пийна малко вода, изяде парче сушено месо и търпеливо зачака баща й да се появи. Изобщо не й хрумваше мисълта, че той може и да не дойде.

Когато слънцето се вдигна, Карл Дарси беше жив. Все още. Пако инстинктивно усети, че няма никакъв смисъл да продължат да го измъчват. Той като че ли вече не разбираше какво му говорят, беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. С фаталистично свиване на широките си рамене Пако реши да изведе мъжете от долината, за да търсят момичето. В края на краищата, колко далече можеше да стигне една беззащитна жена пеша, без храна, вода или кон? Щяха да си получат развлечението, обеща Пако, веднага щом я спипат, освен ако вече не беше станала жертва на диви животни.

След час лагерът на Муриета остана пуст в обляната от слънце долина, с изключение на един мъж, проснат в калта и очакващ безславната си смърт. Когато търсенето в непосредствена близост до лагера приключи, без да се открие и следа от избягалата плячка, бандитите, предвождани от Пако, излязоха от сигурното си убежище, за да претърсят околната планина Санта Лусия.

Към пладне Джули обезумя от тревога, защото баща й не се появи. Знаеше, че хората на Муриета претърсват околностите, защото ги беше чула да минават много пъти покрай укритието й, затаявайки дъх, за да не открият входа на пещерата. Но в момента сигурността на баща й, а не нейното благополучие, беше основната и грижа. Джули виждаше с вътрешния си взор как му се случват какви ли не ужасяващи неща.

Клекнала близо до отвора, тя чуваше само тишината. Така беше вече повече от един час. Не чуваше дори случайни викове откъм лагера. Въображението й се развихри. Дали не са излезли от долината, както беше предсказал баща й, запита се тя. Ако беше така, защо тогава той не идваше да я вземе? Дали не е ранен? Или — още по-лошо — мъртъв?

Джули предпазливо отмести настрана малка част от мескитовото заграждение, което прикриваше убежището й, помнейки предупредителните думи на баща си, но не можейки да остане на скрито, когато той може би имаше нужда от нея. Джули импулсивно задърпа гъстите клони на храстите, които я държаха пленена в пещерата. Отвътре беше по-трудно да ги атакува, отколкото отвън, много по-трудно, отколкото си го беше представяла, и след минути ръцете й вече бяха целите изподраскани и окървавени, с изпочупени нокти. Но тя не се предаваше. Когато се изтърколи през тесния отвор, който с такива мъки беше пробила, всеки инч видима кожа по тялото й беше издраскан и натъртен от острите храсталаци.

Пренебрегвайки повърхностните си наранявания, Джули се огледа предпазливо, за да разбере дали е в безопасност. Когато се увери, че наоколо няма жива душа, тя се спусна надолу по хълма към лагера на Муриета. Не й трябваше много време, за да стигне края на горичката, където с баща си бяха спрели да си поемат дъх. Взря се напрегнато в групата невинно изглеждащи колиби, облегнали гърбове на склона на хълма. Никакво движение. Поглеждайки към корала, Джули видя, че вътре няма почти никакви коне, и се зарадва. Засега беше в безопасност, предположи тя, и тъкмо се накани да се отдели от безопасното си укритие, когато си спомни думите на баща си да внимава за стражите, оставени да пазят лагера, докато другите ги няма. Имаше ли някой друг, освен баща й там долу, запита се тя. Изведнъж заплахата за собствената й сигурност й се видя нищожна. Нищо друго нямаше значение, важна беше само безопасността на баща й. Какво ли се е случило с него, че му е попречило да дойде да я изведе от пещерата?

Без да гледа дали е в безопасност, Джули дръзко се спусна на откритата поляна, за да пресече последните сто ярда в сърцето на лагера. Застрашителна тишина блъсна слуха й, когато заобиколи колибата, където я бяха държали като пленница предния ден. Изпусна облекчено дъх.

— Дотук добре — измърмори под нос.

Но оптимизмът й не трая дълго.

На около двадесет фута от нея един неподвижен труп лежеше на земята, с почерняло от слънцето и подуто лице, с невероятно издрано и окървавено тяло. Писъкът като че ли продължаваше безкрай и Джули отчаяно искаше да го прекрати, докато не осъзна, че нечовешките звуци излизат от собственото й гърло.

— Татко! — изкрещя тя, спускайки се към баща си. — О, татко, какво са направили с тебе!

Хлипайки истерично, Джули коленичи и положи глава на неподвижните гърди на баща си. Удивление се мярна по тъжното й лице, когато усети слабата нишка на живота да помръдва във вцепененото тяло. Дори неопитното й ухо улови плиткото дишане и тя забеляза неравното повдигане и спускане на гърдите му.

— Ти си жив! — извика Джули. — О, татко, татко, не умирай! Не ме оставяй!

Мозъкът й се раздвижи, когато осъзна, че бандитите са напуснали лагера, оставяйки баща й да умре по такъв ужасен начин. Подтиквана от мисълта, че той поне е още жив и че тя е тук, способна да му помогне, Джули извади ножа от колана му и преряза въжетата. Не й отне много време да открие поточето, което лъкатушеше около лагера, напълни с вода една кофа, която зърна наблизо, и побърза към баща си. Прекара следващия половин час в измиване на лицето и многобройните му рани с помощта на парче плат, което беше откъснала от ризата си. Едва след това коленичи и започна да се моли — по-горещо, отколкото го беше правила досега.

Следващият проблем, пред който се изправи Джули, беше да намери подслон. Не можеше да остави баща си навън, на милостта на дивите животни или стихиите. Но не беше и достатъчно силна, за да го внесе в някоя от колибите. Можеше да го влачи, но се страхуваше да не влоши състоянието на раните му, които бяха много тежки. Седна да премисли дилемата си и тъкмо тогава Карл се свести достатъчно, за да поиска вода. Джули побърза да му помогне да се напие и макар че замъглените му очи се бяха втренчили в нея, той като че ли не я позна. Този факт я съкруши.

В края на краищата Джули не можа да направи нищо друго, освен да седи до баща си целия ден и цялата нощ, грижейки се за него, колкото можеше. Очевидно беше, че не бива да го мести, докато не се възстанови поне малко, за да може и сам да се движи. Не се осмеляваше да помисли за последиците, ако бандитите се върнеха, преди да е успяла да заведе баща си на сигурно място.

Въпреки твърдото й намерение да остане будна цялата нощ, за да пази баща си, силите я напуснаха дълго преди полунощ и тя заспа дълбоко, свита на топка до отпуснатото тяло на Карл. Добре, че се сети да обиколи колибите и да вземе одеялата, които намери там, за да не ги измъчва студът.

Първите бледи лъчи на зората докоснаха още спящата Джули, със следите от сълзи, набраздили цялото й лице. Карл беше все така безжизнен. Самотният ездач, който влезе в закътаната долина, отначало не забеляза нищо. Беше очаквал хората му да ги няма тук, без съмнение водени от Педро, неговия лейтенант.

Дълбоки бръчки от умора прорязваха лицето на ездача, защото беше изминал дългия и изтощителен път от Сан Франсиско, беше научил, че за главата му е определена награда и че цяла армия претърсва хълмовете и планината Санта Лусия за него и неговите бандити.

Хоакин беше така потънал в мрачните си мисли, че едва не се спъна в двете спящи тела, проснати на земята. Дръпна рязко юздите и с почуда разпозна Карл, въпреки ужасно обезобразеното му лице. (От второто тяло видя само руса коса, подаваща се над ръба на одеялото).

Точно тогава Джули се събуди, може би усещайки, че не е сама. Две очи, сини като незабравки, се вторачиха в смаяния Муриета.

— За бога! — възкликна бандитът и тъмните му очи едва не изскочиха от орбитите. — Доня Джули! Какво правите тук?

Вече будна, Джули скочи на крака, разкривайки многобройните синини по тялото си, едва прикривано от разкъсаните й дрехи. Очите на Хоакин се присвиха, той беше озадачен и разтревожен от плачевното състояние на Джули.

— Господин Муриета! — изпъшка с благодарност тя. — Слава на бога, че сте тук.

И тогава, за огромно смущение на Муриета, се разплака, поддавайки се на истерията, която през цялото време беше кипяла под повърхността, още откакто предния ден беше открила пребитото тяло на баща си.

Муриета веднага се озова до нея, обгръщайки треперещото й тяло със силните си ръце. Толкова хубаво я усещаше в прегръдките си, помисли той лениво, докато успокояваше треперенето й с нежни испански думи. След Росита никога не беше чувствал такава нежност към жена.

— Помогнете на баща ми, господине — молеше го отчаяно Джули. — Моля ви, не го оставяйте да умре!

— Баща ви? — смая се Муриета. — Карлос е ваш баща? — Джули кимна, не можейки да говори. — Може би трябва да започнете от началото, момиче — каза той нежно. — Но нека първо да внеса баща ви в някоя от колибите и да се погрижа за него.

Много по-късно, когато баща й вече си почиваше, настанен удобно в леглото, Джули седна на масата заедно с Муриета пред скромната закуска, която той беше приготвил. С нисък глас тя разказа на бандита как е била предадена от Елена и за ужасните си преживявания в ръцете на Педро, и за спасението, дошло в лицето на Карлос, който се оказал отдавна изгубеният й баща.

— Педро заслужава съдбата си заради това, което се е опитал да ви направи — каза огорчено Муриета. — Нямаше да стане така, ако аз бях тук. Нямаше да се оставя Елена да ме заблуди така лесно. Но наистина се чудя на ролята на дон Родриго в тази история. Трудно ми е да повярвам, че той има нещо общо с вашето отвличане. Не му е присъщо да действа така подмолно.

— И аз не исках да повярвам, но Елена…

— Ха, тя ли! — изсумтя презрително Хоакин.

— Тя… тя стана любовница на Род, след като се омъжи за дон Диего.

— Каква е ролята на онзи стар козел във всичко това? Изглежда ми по-скоро негова работа, а не на Родриго.

— Никаква. Дон Диего се застреля, когато научи, че доня Елена и Род са любовници.

— Не мога да кажа, че съжалявам за смъртта му — отвърна Муриета. — Но съжалявам, че не разкри какво знае за изчезването на Мария. Сигурен съм, че е знаел повече, отколкото казваше.

Джули мълча дълго време, размишлявайки над трагедията около смъртта на свекър си. Изведнъж Муриета запита:

— Кога излязоха хората ми от лагера, момиче?

— Вчера сутринта — отговори Джули. — Търсеха ме дълго време и едва след това заминаха.

— Глупаци — изрече презрително Муриета. — Най-вероятно Пако ги е повел. Винаги се мисли за водач. Но не се страхувай. Няма да им позволя да ти направят нещо лошо.

Джули му вярваше.

Карл започна да се възстановява, макар и бавно. С помощта на Муриета Джули се грижеше непрестанно за тежките му рани. Нанесените от ножове бяха най-лоши и някои загнояха въпреки превръзките и лекарствата. По едно време той започна да бълнува говореше за майката на Джули и годините, прекарани в Ню Йорк, над магазинчето за цигари. Тогава Джули разбра колко голяма е била любовта между родителите й и още повече се отчая, не вярвайки, че някога и тя ще бъде обичана така.

Муриета осъзнаваше положението с дрехите на Джули, които разкриваха повече, отколкото да прикриват, и представляваха източник на постоянно притеснение за нея, особено когато непрестанно улавяше жадния му поглед, в който се четеше едва прикривано желание. Още не беше подготвена да се справя със страстта на друг мъж.

Но за нейна изненада Муриета беше съвършен джентълмен. Предложи й едни широки бели панталони и също толкова огромна риза. Двете неща, макар и безформени, й харесаха неимоверно много и Джули с радост хвърли мръсните и разкъсани дрехи, с които беше облечена дотогава, а заедно с тях и неприятните спомени.

Минаваха ден след ден, но Джули и Муриета не забравяха, че тя не може да остане в лагера. Бандитите скоро щяха да се върнат и би било твърде опасно тя и баща й да останат още, дори под покровителството на бандитския водач. Неговите хора бяха опасна пасмина, непредсказуеми и кръвожадни. И макар че Муриета без затруднение контролираше своите главорези, присъствието на жена в лагера създаваше прекалено голямо изкушение за мъжете, които обикновено доста дълго време оставаха лишени от секс.

Това, което Муриета не беше предвидил, бяха дълбоките чувства, които изпитваше към Джули. Като я виждаше всеки ден, без да може да я докосне или да се люби с нея, той се разкъсваше отвътре. Искаше я, както никога досега не беше искал никоя жена, включително своята Росита. Но той беше джентълмен и изпитваше огромна нежност към Джули. Жените не бягаха от него. Разбира се, откакто беше станал разбойник, порядъчните жени, такива като Джули, вече не бяха достъпни за него. Обикновено се задоволяваше с проститутки или с млади вдовици, които имаха нужда от пари и в замяна му даваха малко нежност. До момента нямаше оплаквания от незадоволеност.

Джули осъзнаваше чувствата на Муриета. Тъмните му, сякаш бездънни очи често се спираха върху нея и казваха много, но тя оставаше незасегната от мъжкия му магнетизъм. Никой мъж нямаше да заеме мястото на Род, дори и да се отнасяше с нея така добре, както Муриета. Тя се молеше ден и нощ за бързото оздравяване на баща си, за да могат да напуснат лагера на Муриета, преди да му е хрумнало открито да прояви чувствата си.

В една влажна нощ Джули реши, че колибата, в която спеше заедно с баща си, е задушна, и излезе навън, за да подиша чист въздух. Бандитите още не се бяха върнали и тя знаеше, че няма опасност. Инстинктът я отведе към потока, който разделяше ливадата на две, и Джули се вгледа замислено в лунните петна, играещи по повърхността на водата. Макар че потокът не беше широк, на места беше дълбок до кръста й и тя усети внезапна нужда да се потопи в хладните му води.

Подчинявайки се на импулса, Джули безгрижно изхлузи белите панталони, дръпна ризата над главата си и хвърли дрехите на земята. За секунда остана на място; голото й тяло, обляно в сребриста светлина, се предлагаше на боговете.

Муриета стоеше недалече от потока и я гледаше, затаил болезнено дъх при вида на тази невероятна красота. Тя беше богиня, неземно същество от слонова кост и сребро, поднасящо себе си в дар на лунния си любовник.

Лек вятър развяваше медните къдрици, спускащи се в диво безредие по гърба й; изящната извивка на седалището представляваше арка от ковано сребро, дългите стройни крака блестяха като слонова кост. Очите му проследиха изкусителните очертания на пълните й гърди, плоския корем и копринения триъгълник, който го привличаше непреодолимо.

Желанието го задушаваше, копнежът по миналите дни се надигаше и замъгляваше разума му. Сякаш изпаднал в транс, той тръгна напред, хвърляйки дрехите си.

Джули се плъзна във водата и се засмя щастливо на коприненото усещане за хладина, което обля разгорещеното й тяло. И тогава тя го видя — възбуденото му голо тяло се очертаваше ясно под лунната светлина. Без да изпитва никакъв срам, той вървеше към нея. Омагьосана, Джули не можеше да откъсне очи от ярката мъжка красота на Муриета. Стройното му тяло много приличаше на това на Род, той се движеше със същата мускулеста грациозност, подобно на диво животно. Синьо-черната му коса блестеше със сребристи оттенъци. Джули безпомощно отмести очи към тъмните кадифени косми, които растяха по широките му гърди, проследи тънката линия, спускаща се като триъгълник по корема му към великолепната му мъжественост.

Муриета влезе във водата и Джули замръзна, знаейки точно какво ще последва.

— Не, Хоакин, не се приближавай — замоли го тя с треперещ глас.

— Знам, че е лудост, момиче, но не мога да избягам. Не исках това да се случи. Борих се срещу това, още откакто за първи път те видях да спиш свита до баща си.

— Аз съм съпруга на Род. Обичам го.

— Джули, не ми отказвай, скъпа моя. Имам чувството, че никога повече няма да те видя. Нека имам тази единствена нощ, за да я отнеса във вечността.

Ръцете му бавно се сключиха около раменете й, притискайки я към него; движението на водата правеше всичко да изглежда като в някакъв сън. Краката им се опираха едни о други, водата се плискаше около тях. Устата му плени нейната, докато ръцете му се обвиваха около голото й тяло, притискайки я още по-плътно към него, за да усети напрежението във възбуденото му стройно тяло.

Призовавайки на помощ цялата си сила, Джули се отдръпна. Не искаше това. Искаше само Род. Мисълта за ръцете на друг мъж, които да изследват интимно тялото й, я отвращаваше. Ако не можеше да има Род, не искаше да има друг мъж.

— Не, Хоакин, не го прави — замоли го тя тихо. — Род може да не ме обича, но аз няма да го предам. Не те искам.

— Обичам те, скъпа — изпъшка Хоакин. — И двамата знаем, че дните ми на земята са преброени. Позволи ми за последен път да вкуся щастие.

Джули се опита да протестира, но той заглуши думите й с махване на ръка.

— Не, Джули, вярно е. Има определена награда за главата ми, а животът на бандита е пълен с насилие. Но ако ми позволиш да те любя, няма да ми е жал за него — изрече той с надежда.

— Съжалявам, Хоакин — каза Джули, искрено натъжена, и се отдалечи към брега. — Не мога да променя чувствата си.

— Така е — кимна Муриета. — Родриго е щастливец. Разбрах го още от самото начало. Но ако историята на Елена е вярна, той не заслужава любовта ти.

— Не мога иначе, Хоакин. Може би един ден ще науча истината. Но дори Род да не ме обича, аз няма да обичам никой друг мъж.

— Ах, момиче — усмихна се той тъжно. — Ти си млада, изпълнена със страст, с живот. Не се предавай толкова лесно. Един ден щастието ще дойде при тебе и когато това стане, не забравяй Хоакин Муриета; спомни си, че той те обичаше, но уважаваше чувствата ти.

Много след това Джули щеше да си припомни пророческите му думи.

На следващия ден Пако, Хосе и останалите бандити се върнаха в лагера. Време беше Джули да си тръгне.