Кони Мейсън
Спазарената невеста (12)

11

— Къде ме водиш? — запита Джули, рискувайки един предпазлив поглед към ужасния бандит, който я стискаше здраво с мощните си ръце.

— Скоро ще разбереш, госпожо — направи гримаса Педро и белегът повдигна крайчеца на устата му в сатанинско подобие на усмивка.

— Къде е Муриета? — запита с надежда Джули. — Той знае ли какво правите вие с Елена?

— Шефа го няма — нехайно сви рамене Педро. — Когато се върне, тебе вече няма да те има.

— О, господи, не! — отчая се Джули.

Муриета беше последната й надежда. Тя някак си беше убедена, че той ще я спаси, преди Педро да й е направил нещо.

— Той ме остави да командвам — похвали се Педро, издувайки бъчвоподобните си гърди. — Аз съм шефът, докато той не се върне от Сан Франсиско, където замина по работа.

Сърцето на Джули се сви и тя нарочно обърна лице настрани, за да не види Педро колко я е страх.

В следващия един час Джули беше толкова заета да се пази от мръсните ръце на Педро, които бродеха свободно по тялото й, че нямаше време да се отдава на все по-нарастващия си страх. Възмутените й ахвания само подклаждаха веселостта на бандита и той се смееше безжалостно на напразните й опити да предпази нежните си гърди и бедра от грубите му набези.

Обмисляйки как да избяга, Джули се вглеждаше в околния пейзаж, забелязвайки разположението на слънцето спрямо редицата хълмове, по които не преставаха да се изкачват, и запомняше изгледа на местността. Забеляза с интерес, че пътят им минаваше покрай едно сухо речно легло, за да навлезе в един каньон, и внимателно запомни всичко това. Щом избягаше, а тя беше сигурна, че ще успее, искаше да може да намери обратния път.

Обратния път закъде, запита се отчаяна Джули. След онова, което Елена беше сторила с нея, нямаше начин тя да се върне в Ранчо Делгадо. А ако можеше да се вярва на Елена, Род беше виновен за отчаяното й положение точно толкова, колкото и испанската му любовница. Как можа, викаше вътрешно Джули. Как можа Род да я предаде по такъв грозен начин?

Изведнъж тя забеляза, че бандитите са се наредили в нишка един зад друг и изчезват в цепнатина, образувана от две високи скали. Загледа любопитно, когато Педро наближи скалите, подканвайки коня си да премине през тесния проход. Мястото едва стигаше за коня и конника, но те някак си се провряха и излязоха в малка, тясна долина, сгушена в подножието на един хълм. Пет-шест порутени колиби като че ли бяха изникнали от самите склонове на хълма и Педро се насочи към една от тях, а останалите бандити тръгнаха по петите му.

— Какво искате, по дяволите? — запита той троснато. — Гледайте си работата.

— Ами жената? — изстъпи се един, явно по-смел от останалите. — Кога ще ни я дадеш?

— Копеле такова! — изплю се Педро. — Кой е шефът тук? Ще стигне и до вас, щом свърша с нея. Разбрахте ли? Хайде сега, вървете!

Недоволно мърморещите мъже като че ли не искаха да тръгват. Всички познаваха много добре жестоката природа на Педро и разбираха, че момичето може би няма да остане живо след него и така ще се лишат от полагащото им се развлечение.

Докато мъжете се съвещаваха помежду си за привилегията кой да я изнасили пръв, Джули отчаяно търсеше как да избяга. Но положението й изглеждаше безнадеждно. Бруталната хватка на Педро беше оставила синини по ръката й и тя виждаше как натъртеното място започва да почернява. Беше безполезно да се дърпа, но алтернативата беше още по-ужасна.

Джули изведнъж осъзна, че бандитите полека се разотиват, явно разрешили разногласията си.

— Хайде, мръснице — ухили се сладострастно Педро, — време е да си платиш дълга.

Джули изкрещя високо и пронизително, когато Педро я блъсна на пода на колибата и полите й се увиха около кръста, когато тя тежко тупна долу. Очите на бандита блеснаха жадно и той облиза устни при вида на стройните бели крака и нежното заоблено седалище. Протегна ръка, безцеремонно я вдигна на крака и я хвърли по лице върху мръсното одеяло на тесния одър, който заемаше единия ъгъл на оскъдно обзаведената колиба. В следния миг започна да къса дрехите й.

Джули започна да се бори яростно, риташе и пищеше, но без никаква полза. Огромната сила на Педро я държеше прикована към твърдата повърхност на одъра. Той изруга гневно, обърна я по гръб, смъкна обувките и чорапите й и с чорапите върза ръцете й за таблата на леглото; така двете му ръце останаха свободни, за да разголят гърдите й и да разкъсат полата й, докато в същото време той смъкваше панталоните си пред ужасения й поглед.

Непреодолим страх овладя сърцето на Джули при вида на члена на Педро, огромен и пулсиращ, стърчащ от набитото му тяло. Само като си помислеше как наказващият му инструмент я похищава, тя си представи как ще я разкъса на милион парчета.

— Няма къде да бягаш, мръснице — изхили се Педро, докато Джули се дърпаше от изследващите му ръце и уста. — Педро знае как да доставя удоволствие на жените си. Ти като че ли си от ония, дето им харесва най-напред да ги понатупат. Педро ще ти достави това удоволствие. Да, а когато свърша, ще ме молиш за още.

Тогава Джули усети дебелите му устни да опипват мокро лицето и гърдите й и се задави от ужасния му дъх, гъсто лъхащ на чесън. Когато той жестоко захапа едното нежно зърно, внезапната болка я накара да извика, което само още повече го разпали. Подобните му на чукове ръце безжалостно я мачкаха, а когато Джули почувства огромната му ерекция притисната към корема й, търсейки да влезе в нея, овладя я паника, каквато не беше изпитвала никога до този момент в живота си.

Тогава се случи нещо странно. Педро издаде задавен вик и омекна; дебелото му тяло едва не я задуши, когато той се стовари тежко върху нея. Тъй като ръцете й бяха вързани, Джули не можеше да го избута настрана и остана да лежи неподвижно, едва дишайки под ужасната тежест на бандита.

Изведнъж непоносимата тежина изчезна и Джули вдиша дълбоко, поемайки дълги, треперещи глътки въздух. Обърна глава и видя неподвижното тяло на Педро на пода, напълно вцепенено, с локва кръв, която се събираше под него.

Едва тогава тя осъзна присъствието на брадатия мъж, застанал над Педро, който спокойно изтриваше ножа в ивичестото си наметало. Макар че широките поли на сомбрерото му закриваха лицето, тя разбра, че го е виждала и преди. Това беше същият бандит, който така напрегнато се беше взирал в нея онзи ден, когато двамата с Род бяха срещнали Хоакин Муриета по пътя си към ранчото.

Джули беше шокирана. Най-напред почти щеше да бъде изнасилена от ужасния Педро, а сега май един от другарите му искаше да направи същото. Никога нямаше да прости на Род, че я беше изложил на толкова болка и мъки, закле се Джули, чакайки бандита да направи първата крачка.

Но това, което се случи после, беше нещо, което Джули никога нямаше да забрави, дори да доживееше до сто години.

— Направи ли ти нещо, Джули? — запита мъжът с глас, напълно лишен от акцент.

Този глас! Колко пъти Джули беше чувала същия този глас да й говори с любов и нежност! Колко пъти си беше припомняла всяка дума, извиквайки в спомена си този нежен глас в моментите на тревога и отчаяние! Но това не можеше да бъде! Не и с бандата на Хоакин Муриета!

— Татко? — запита тя с глас, треперещ от емоции. — Ти… ти ли си?

Карл Дарси бързо се приближи към дъщеря си, освободи ръцете й с бързо рязване на ножа и хвърли едно одеяло върху разголеното й тяло.

— О, Джули, скъпата ми дъщеричка — промълви той, прегръщайки уплашеното момиче. — Този… този негодник направи ли ти нещо? Това е последното място, където очаквах да те намеря.

— Не, татко, ти дойде навреме, преди той… той… да беше… да беше ме наранил — заекна Джули. — Но какво правиш тук? С Муриета? Защо не ми се разкри, когато за първи път те видях? Не разбирам.

— Това е дълга и ужасна история, детето ми — каза Карл. — Но тя ще почака. Най-важната ми грижа сега е твоята безопасност; трябва да те измъкна оттук, преди някой друг да е дошъл да търси Педро.

Джули погледна към окървавеното тяло, потискайки една тръпка на успокоение.

— Той… мъртъв ли е?

Карл кимна, след като побутна Педро в кръста с върха на ботуша си и не получи никакъв отговор.

— Ако не е, скоро ще умре — отвърна той навъсено.

— О, господи! Татко, какво ще правим?

— Никой не ме видя да влизам тук — обясни Карл с тих глас. — Уверих се, че е така. Но нямаме време. Обуй си обувките, Джули, и си оправи дрехите колкото можеш. Наложително е да напуснем това място колкото може по-скоро.

Джули последва съвета му и оправи колкото можа остатъците от разкъсаните си дрехи.

— Ти не беше с Педро и другите мъже, когато ме отвлякоха — каза тя, докато приглаждаше роклята си.

— Останах в лагера — осведоми я Карл, — да го пазя. Аз съм по-стар от повечето хора на Муриета и те често ме оставят тук, за да пазя. Нямаше да знам, че си с Педро, ако не бях чул как мъжете си говореха недоволно за красивата жена, която е завел в колибата си, и как се обзалагаха колко време ще мине, преди да им я даде. Когато някой спомена дон Родриго, разбрах, че ти си тази жена.

— Готова съм, татко — каза Джули, хвърляйки очаквателен поглед към него. — Какво ще правим сега?

Имаше толкова много неща, за които искаше да пита баща си, но двамата трябваше да почакат, докато стигнат на безопасно място.

Карл предпазливо се приближи към единствения прозорец на колибата и повика Джули при себе си.

— Виждаш ли онази редица дървета над колибата? — посочи той. Джули кимна. — По това време на деня повечето мъже, които не са на стража, са в сиеста и спят. Няма да е трудно да се измъкнем от прозореца и да стигнем до тези дървета, без да ни видят.

— А после какво, татко? Ти каза, че има стражи около лагера. Как ще излезем от долината?

— Вярвай ми, дъще — усмихна се тайнствено Карл. — Много съм разузнавал по тези хълмове. Ако стигнем дърветата, без да ни видят, останалото ще бъде лесно. Готова ли си?

И той стисна ръката й, за да й придаде смелост.

— Да, татко — каза Джули, дишайки дълбоко, за да потисне страховете си.

Карл се прехвърли през прозореца пръв, благодарен, че естествено слабата му фигура никога не беше се поддавала на затлъстяване. Тъй като колибата беше прилепена до склона на хълма, разстоянието от прозореца до земята беше минимално. Както се беше надявал, наоколо нямаше никого и той махна на Джули да се провре през тесния отвор. Тя се измъкна доста по-леко от баща си и след секунди вече стоеше до него.

— Предстои ни дълго катерене, Джули — прошепна Карл, — мислиш ли, че ще се справиш?

— Мога всичко, стига ти да си с мене, татко — увери го Джули, започвайки да се катери.

— Почакай — предупреди я Карл, като я хвана за ръката. — Ако ни открият, продължавай. Не спирай за нищо на света. Ще ги задържа колкото мога.

— Не, татко! — изпъшка Джули. — Няма да те оставя!

— Дъще! — изрече Карл със строг тон. — Ще направиш точно каквото ти казвам. Знаеш какво могат да ти сторят тези подлудели от страст мъже, ако те хванат. Яздих с тях достатъчно дълго, за да знам, че ще пожелаеш да си мъртва далече преди да са свършили с тебе.

Джули се вгледа в любимото лице на баща си, виждайки с вътрешния си поглед не брадясалия бандит, който стоеше пред нея, молейки я да го изостави, а нежния мъж, който я обичаше и се грижеше за нея цели шестнадесет години, и разбра, че ще му се подчини.

— Ще направя както искаш, татко.

Думите засядаха мъчително в гърлото й, заплашвайки да я задушат.

Доволен, Карл хвана ръката й и я потегли след себе си по затревения склон. Напредваха трудно, но не чак толкова. Джули очакваше всеки момент предупредителен вик или — още по-зле — куршум в гърба. На половината път до целта тя вече се задъхваше, по-скоро пречка за баща си, отколкото помощ. Но за щастие нямаше нито изстрели, нито предупредителни викове и те се скриха под закрилящите ги сенки на дърветата.

Когато най-накрая Джули се отпусна на земята, с тежко повдигащи се от усилието гърди, Карл й позволи само малка почивка.

— Още не бива да си почиваме, Джули — предупреди я той, карайки я да се изправи. — Наоколо има стражи.

— Къде можем да отидем, татко? — запита угрижено Джули, поглеждайки към лагера, който започваше да се раздвижва след сиестата.

— Върви след мене — нареди рязко Карл. — Опитай се да не вдигаш шум. Знам едно място, където ще бъдем в безопасност.

Джули нямаше нужда от по-нататъшно подканване; изправи се несигурно на крака и се закатери след баща си към хребета на хълма. Макар че му вярваше безрезервно, не можеше да не помисли със свито сърце каква добра мишена представляват на фона на хоризонта.

Карл спря внезапно, поради което Джули се блъсна в него, и посочи към един гъсто преплетен храсталак.

— Тук вътре ще си в безопасност — увери я той.

Макар да говореше уверено, Джули помисли, че си е загубил ума, когато той се зае да атакува мескитовите храсти; беше сигурна, че е полудял. Но противно на предположенията й пред нея се откри малък отвор, до момента закриван от храстите.

— О, татко! — ахна тя, развълнувана. — Пещера! Как я намери?

— Рових се много из тези хълмове, скъпа. Познавам ги като дланта си. Когато намерих тази пещера, реших да не казвам на никого, мислех, че ще дойде време, когато ще ми трябва подобно скривалище. Бързо влез вътре. Трябва да пълзиш.

Подчинявайки се на мига, Джули падна на ръце и крака и след секунди се намери в една тъмна, влажна дупка, голяма горе-долу колкото малка стая, но с много нисък таван. Карл я последва моментално.

— Ще си починем тук за малко, а после ще се промъкна обратно в лагера. Не искам да ме свържат със смъртта на Педро. По-късно, когато всичко бъде безопасно, ще се върна тук за тебе — каза Карл, когато забеляза смаяния поглед на дъщеря си.

— Защо не можем да тръгнем още сега? Защо трябва да се връщаш в лагера? Много е опасно.

— Имаме нужда от коне, скъпа — обясни търпеливо Карл. — Тук сме забутани в пущинаците. Сигурен съм, че останалите ще започнат да те търсят, щом открият бягството ти. Ще направя така, че пак да ме оставят тук на стража. Когато те тръгнат, ще открадна два коня, ще изляза от долината и ще се върна по тунела да те взема.

— Тунел ли? Какъв тунел?

Джули се огледа наоколо, но в тъмнината не видя тунела, за който говореше баща й. — Къде извежда?

— Тунелът е в далечния край на пещерата — разкри Карл. — Води до другата страна на долината, недалече от мястото, откъдето влязохте с Педро.

— Колко време трябва да остана тук сама? — запита Джули, трепвайки.

— Няма да е много, дъще — увери я Карл, потупвайки я по рамото. — Една нощ може би. Ще вляза през другата страна и ще те взема. При никакви обстоятелства не бива да напускаш пещерата. И каквото и да правиш, не се опитвай да вървиш сама през тунела. Има разклонения, а без мене никога няма да намериш пътя. Трябва да ме послушаш. Джули.

Тя нерешително кимна. Сега, когато беше открила баща си, не искаше да се разделят дори за минута.

— Можем ли… да поговорим малко, преди да тръгнеш? — изрече тя с треперещ глас.

Погледът на Карл омекна, спирайки върху красивата му дъщеря, която не беше виждал почти три години. Тя вече не беше дете, беше станала невероятна красавица, а се беше и омъжила. Вече не представляваше малкото момиченце, което той някога беше люлял на коленете си. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че и той усещаше нужда да поговорят.

— Мога да остана петнадесет минути, скъпа, но не повече.

— Само ми кажи как така стана, че яздиш с бандата на Хоакин Муриета. Какво те накара да предприемеш такава стъпка?

Карл се изчерви, не знаейки откъде да започне. Това беше разказ за луди надежди, осуетени мечти и абсолютно разочарование. Сага за човешката алчност и жестокостта към ближния.

Накрая той изрече:

— Не трябваше да напускам Ню Йорк. Не бях създаден за златокопач. Имах си магазинчето за цигари… имах и тебе. Но реших да изоставя всичко, което ми беше скъпо, заради обещанията за лесно забогатяване.

— Не ме интересува, че не си забогатял, татко. Намерих те и само това има значение.

— Точно там е работата, дъще. Наистина забогатях. Намерих златна жила, която надминаваше и най-лудите ми мечти.

— Какво се случи? — запита Джули, озадачена.

— Човекът, който разработваше съседния участък, разбра за находката ми. Казал на някои от приятелите си. В деня, когато тръгнах за Сан Франсиско, за да регистрирам участъка си, те ме причакваха край пътя.

— Какъв ужас! — възкликна Джули.

— Преди да разбера какво става, ме простреляха, откраднаха ми документите и ме оставиха да умра. По-късно разбрах, че са регистрирали на свое име участъка ми.

— Ти не отиде ли при властите? — запита объркана Джули.

— Доста по-късно. Хоакин Муриета ме намери на пътя по-скоро мъртъв, отколкото жив. Някои от добрите неща, които разправят за него, сигурно са верни, защото той ме закара в лагера си и ми помогна да оздравея. Когато се възстанових, отидох в Сан Франсиско да съобщя за случилото се, но положението беше безнадеждно. Няма истински закони в Калифорния: Притежанието е девет десети от закона, а аз нямах нищо, с което да докажа, че участъкът е мой.

— Защо не ми пишеше? Защо не се върна в Ню Йорк?

— Много се срамувах — призна той. — Нямах нищичко. Джобовете ми бяха празни, участъкът ми — откраднат, всичко ми беше ограбено.

— Какво направи?

— Единственото, което можех. Намерих Муриета и го помолих да ме вземе в бандата си. Мисля, че ме харесва, защото ми позволи да яздя с хората му въпреки възраженията на Педро и на някои от по-младите.

— Това обяснява защо беше с Муриета тогава, когато Род и аз пътувахме за Ранчо Делгадо.

— А, да, съпругът ти — изрече с тих глас Карл Дарси. — Искаш ли да ми кажеш как така се озова в Калифорния и се омъжи за испанец?

Джули въздъхна, болезнено осъзнавайки, че сега е неин ред да оголи душата си. Започна с внезапната смърт на леля Лавиния и мръснишкото поведение на Хюго, стигайки до запознанството си с Поли.

Карл със съжаление узна за смъртта на сестра си, но изрази на глас възмущението си по повод попълзновенията на Хюго. — Никога не съм го харесвал — каза той сърдито. — Ако някога се върна в Ню Йорк, ще го накарам да съжалява, че ти е посегнал.

Джули скри усмивката си; трудно й беше да си представи как слабичкият й баща си разменя удари с едрия Хюго, няколко години по-млад и доста по-тежък от него.

— Значи се присъедини към Поли и дойде в Калифорния, за да ме намериш, а си намери съпруг — изрече замислено Карл Дарси. — Много съм изненадан, че дон Родриго изобщо е решил да се ожени за гринга.

Джули веднага се зае да обясни мотивите на Род да се ожени за нея.

— Той не ме обича, татко — каза тя в края на историята. — Но проклетата му испанска чест го задължи да се ожени за мене. Той си имаше годеница. И… и баща му ме мразеше. Едва преди смъртта си се помири с мене. Аз… убедена съм, че Род също ме мрази.

— Никой не може да те мрази, скъпа — увери я Карл. — Най-малкото пък съпругът ти. Сигурен съм, че преувеличаваш. Като ви видях двамата заедно, бях сигурен, че е съюз по любов.

— Защо не ми се разкри тогава, татко? Само ако бях разбрала кой си, всичко това нямаше да се случи.

Джули не можа да не изпита известно огорчение към баща си, задето я беше оставил да отиде с Род в мрачната атмосфера на Ранчо Делгадо.

— Отначало бях толкова шокиран, че те намирам в Калифорния, когато мислех, че си на сигурно място в Ню Йорк, че не можех нито да мисля, нито да действам. Тогава видях колко покровителствено се отнасяше дон Родриго с тебе. Изглеждаше толкова любящ, толкова загрижен, че ми се стори най-добре да те оставя на новия ти живот. Със сигурност нямаше нужда от един такъв неудачник като мене да ти се влачи по петите.

— Татко, аз те обичам! Освен това, грешиш. Род изобщо не се интересува от мене. Обича Елена. Доказа ми го, като я направи своя любовница. Бракът ни не биваше да се състои. Ако не беше Род, сега нямаше да съм в това положение — обясни Джули, с лице, потъмняло от болка. — Той… той искаше да се отърве от мене. Преди да тръгне да прекарва добитъка, казал на Елена да направи така, че да ме няма, когато се върне. Платил на Педро да ме премахне.

— О, дъще, само да знаех — изрече Крал със съжаление. — Можеш ли да ми простиш, задето позволих на гордостта ми да надделее над любовта ми към тебе? Не искам да гледаш на мене като на бандит, издирван от закона.

— Няма какво да ти прощавам, татко — възкликна Джули. — Пак сме заедно. Род ще помисли, че съм мъртва, и с Елена ще могат да се оженят.

— Трудно ми е да повярвам, че дон Родриго ще отиде толкова далече, че да заповяда смъртта ти — каза Карл с явно съмнение в гласа. — Сигурна ли си в това?

— Аз… не знам — призна замислено Джули. — Елена каза така, но не съм убедена. Тя няма да се поколебае и да излъже, за да постигне каквото е намислила. Мислех, че познавам Род. Той е горд мъж, понякога арогантен, но убиец?… Не че мисля, че ще му бъде трудно да убие някого. Методът му ме озадачава. Той не е човек, който ще остави другиго, особено жена, да му върши мръсната работа.

— Обичаш ли го, дъще? — запита Карл, бързо забелязвайки нотката на нежност в гласа на Джули, когато говореше за съпруга си.

— О, татко — завайка се тя, — не мога да направя нищо. Още го обичам. Нещо умря в мене, когато той… когато спа с Елена. Помислих… О, няма значение какво съм помислила — вдигна тя рамене, примирена с живота без опияняващите целувки и ласки на Род, които караха кръвта й да бушува във вените.

Макар че Карл искаше да поговори още с Джули, не можеше повече да отлага тръгването си.

— Трябва да вървя, скъпа — каза той сухо и се изправи. — Но ще се върна веднага щом мога. Зад тебе има няколко бутилки с вода и малко храна. Сложих всичко това там, когато открих тази пещера. Сега се радвам, че съм бил така предвидлив. Помни, не излизай за нищо на света. Ще дойда за тебе веднага щом мъжете напуснат долината.

— Вярвам ти, татко — усмихна се Джули през сълзи. Копнееше той да остане, да я утешава, да говорят още за това, как са живели след раздялата. — Ще направя както казваш.

Джули загледа с трепет как баща й внимателно намества обратно храстите пред отвора на пещерата, докато започнаха да изглеждат така, сякаш нищо и никой не ги е размествал. Вътре стана толкова тъмно, че тя се почувства откъсната от света. Но изтощението й беше толкова огромно, че скоро заспа дълбоко. И тогава започнаха сънищата.

Род. Винаги Род. Обичащ. Мразещ. Нежен, мил, арогантен, изпълнен с ненавист, непоносим. Горд. Мъж, изпълнен с толкова много противоречия, че тя не знаеше какво е отношението му към нея, докато той не направи Елена своя любовница, пожелавайки да се отърве от съпругата си. И тогава тя стана за него само пречка, нежелано бреме. Той го доказа, когато жестоко я накара да му реагира в нощта, преди да замине за Сан Антонио.

Но как помнеше тя начина, по който Род караше плътта й да пее от желание; как устните и ръцете му й даваха повече удоволствие, отколкото беше познала за всичките си осемнадесет години. Още от самото начало беше разбрала, че любовта и страстта му принадлежат на Елена, а не на нея, съпругата гринга, недостойна за името Делгадо. Но тя имаше своите сънища.