Кони Мейсън
Спазарената невеста (11)

10

Род вече беше заминал, когато Джули се събуди на следващата сутрин. Тя усети само облекчение, че няма да бъде принудена да се изправи лице в лице с него, след като така жестоко я беше взел предната нощ. Но трябваше да се срещне с Елена. Видяха се на масата за закуска и Джули би дала всичко, само и само да може да стане и да избяга. Гордостта й обаче беше толкова силна, че тя нямаше да даде на тържествуващата Елена удовлетворението да разбере колко силно я беше наранил Род. Или колко много означаваше той за нея.

— Ще кажеш ли на дон Диего? — запита Елена без никакви предисловия.

Тонът й намекваше, че нея никак не я интересува дали съпругът й ще разбере за авантюрата й с Род.

Макар Джули да не обичаше особено много гордия дон, защото не беше показал нито разбиране, нито любезност към нея, тя не би могла да се застави да го нарани по такъв начин.

— Нямам намерение да казвам каквото и да било на дон Диего — възрази тя разгорещено. — Ако искаш той да разбере, трябва сама да му го кажеш.

— Може би така и ще направя — сви рамене Елена. — Толкова малко ли се интересуваш от съпруга си, че му даваш благословията си да… да си вземе любовница?

— Чувствата ми към Род не са твоя работа — изсъска Джули, не можейки да понася Елена заради снизходителния й тон.

— Очевидно е, че не му даваш особено много удоволствие — заключи ехидно Елена, — иначе не би имал желание да търси разтуха при друга жена.

— Откога предаваш дон Диего, Елена? — запита внезапно Джули.

Елена се усмихна тайнствено.

— Защо не питаш Родриго? И го попитай да ти каже колко ни е хубаво на двамата, когато сме заедно.

Джули не можеше повече да понася злонамерените намеци на Елена. Стигаше й да знае това, че Род е взел бившата си годеница в леглото си, докато собствената му съпруга е спяла в съседната стая, и не би понесла сега да стои и да слуша разказа за всички интимни подробности от съвкуплението им. Изправяйки се в целия си дребен ръст, решително изпъвайки тесните си рамене, Джули излезе от стаята. Звънливият смях на Елена ехтя зад гърба й дълго време — много след като се беше отдалечила от трапезарията.

В следващите седмици Джули забеляза лека промяна у някога гордия дон Диего. Покъртителен беше начинът, по който угасналият му поглед жадно следваше разкошната фигура на Елена. Цялата къща знаеше, че тя се е изнесла от стаята на съпруга си и се е върнала в предишната си стая. Сякаш действията й бяха отнели мъжествеността му и Джули почти съжали възрастния мъж, макар че той почти не беше разговарял учтиво с нея още откакто тя беше дошла в дома му. За Джули беше очевидно, че Елена има намерение да продължи връзката си с Род след завръщането му и че никак не я е грижа кой знае за това. Изведнъж тя почувства силна симпатия към дон Диего.

През тези седмици тя се държеше настрана, предпочитайки да излиза на езда с Фелисия, когато детето беше свободно от уроци. Сега вече беше станала опитна ездачка и се радваше на свободата, която ездата й даваше. Трябваше да мисли за много неща, а Фелисия, усещайки разсеяността й, яздеше мълчаливо до своя идол — както преждевременно развитото дете беше започнало да мисли за Джули.

Джули нямаше представа какво ще се случи, когато Род се върне след откарването на добитъка. Но беше сигурна за едно — нямаше да стои бездейно, докато съпругът й продължава връзката си със своята мащеха. В дългите часове, прекарани в езда през деня, и в безкрайните нощи в самотното легло Джули стигна до тъжното заключение, че обича своя горд, аристократичен съпруг въпреки факта, че той обича друга. Жестокостта, с която я взе в нощта преди заминаването — нощта, когато научи, че е спал с Елена, беше достатъчно доказателство, че той не я обича, че се чувства хванат като в капан в един брак без любов и се е обърнал към Елена. След дълги часове, прекарани в разговор със себе си, Джули реши да помоли Род да я отведе обратно в Сан Франсиско — още щом се върне от Сан Антонио, и да живее собствения си живот така, както му харесва. Там нямаше да е по-зле, отколкото тук, в ранчото, където Род и Елена демонстрираха любовта си под носа й.

Един ден Джули минаваше покрай стаята на Елена и чу отвътре високи, сърдити гласове. Нямаше намерение да подслушва, но любопитството я накара да се спре пред вратата.

— Елена, съпруго моя — умоляваше пречупеният глас на дон Диего, — не може да продължава така. Заради тебе се отказах от силните напитки, защото затъмняват паметта ми за удоволствията, които споделяхме в леглото. Но това не беше достатъчно. Защо си решила да ме измъчваш? Каза, че съм великолепен любовник. Какво съм направил, че да се променят чувствата ти? Искам те в леглото си.

— Отблъскваш ме, Диего — изсумтя презрително Елена. — Не мога да понасям съсухрените ти ръце по плътта си.

Дон Диего остана като ударен от гръм.

— Какво има, любов моя? Ако съм направил нещо…

— Точно това е, Диего, не си направил изобщо нищо.

— Не… не разбирам — заекна дон Диего, наранен и смутен. — Накара ме да повярвам, че си била във възторг от съвкуплението ни.

— Какво съвкупление? — изсмя се презрително Елена. — Ако беше останало на тебе, още да съм девствена.

— За бога! Какво говориш?

— Остарялата ти плът ме отвращава — изфуча Елена с глас, пълен с омраза. — Омъжих се за тебе само поради една причина, за да бъда близо до Родриго.

— Родриго? Какво общо има той с нас двамата?

— Всичко — заяви жестоко Елена. — Когато многото вино те направи неспособен да изпълниш съпружеските си задължения, един друг Делгадо беше напълно готов и склонен да задоволи младата невеста, нуждаеща се от утеха в брачната си нощ.

— Господи, да не би да искаш да кажеш…

— Прекарах сватбената си нощ в обятията на Родриго. Беше прекрасно, Диего. Синът ти е невероятен любовник.

Лицето на дон Диего стана бяло като платно.

— Но… ти ми каза… Кръвта по чаршафите…

— Всичко беше нагласено. Да не ме мислиш за глупава? Синът ти и аз сме любовници. Още от вечерта, в която се омъжих за тебе — заяви Елена, преувеличавайки нарочно.

Дон Диего като че ли се сгромоляса вътрешно, остарявайки поне с десет години само за миг. Беше съвършено деморализиран. Отпускайки се немощно на един стол, той измърмори разсеяно:

— Това не е повече, отколкото заслужавах, предполагам. Колко уместно — синът ми да украси с рога собствения си баща.

— Какви глупости приказваш, Диего?

— Нищо, което да те засяга, мръснице — отвърна дон Диего, отприщвайки гнева си срещу жената, която беше почел с името си. — Но кажи ми, не изпитваш ли вина заради злото, което стори на снаха ми?

Все още слушайки отвън пред вратата, Джули беше шокирана, когато чу как дон Диего говори със състрадание за нея.

— Не изпитвам никаква симпатия към жена, която не може да удържи съпруга си да не й кръшка — заключи високомерно Елена. — Тя не заслужава Родриго. Той беше предопределен да бъде мой.

Дон Диего изгледа Елена с поглед, пълен с ненавист, сякаш я виждаше за първи път. Странно, как досега не беше забелязал отмъстителната й природа или егоизма й. Но дали беше по-добър от нея, запита се той. Усещайки единствено отвращение, внезапно му се дощя вече да няма нищо общо със съпругата си, да няма какво да й каже. Бавно, с вид на победен, възрастният мъж се изправи на крака, навел примирено глава.

— Свърших с тебе, Елена — каза той с глас, в който се долавяше сарказъм.

Джули не изчака, за да чуе отговора на Елена, защото избяга още в мига, когато чу тътрещите се стъпки на дон Диего да приближават към вратата. Отдалечи се и се приготви да се крие през оставащите часове от деня.

На следващия ден нямаше толкова късмет. Преди да успее да излезе от къщата, дон Диего, изглеждайки невероятно остарял, я пресрещна и я помоли да влезе в кабинета му. Джули помисли, че знае какво ще последва, и си каза да бъде твърда, за да чуе думите на дон Диего. Пожела си да не беше трябвало да става свидетелка на падението на гордия дон. Приемайки учтиво поканата, тя нямаше друг избор, освен да последва възрастния мъж в кабинета му.

Джули едва се беше настанила в едно кресло, когато дон Диего проговори.

— Знам, че не можем да бъдем наречени приятели, дъще — започна донът. Джули помисли, че това е много меко казано, но си замълча. — Време е да сключа мир с тебе. Не бях добър с тебе, а съпругата ми и синът ми…

Започна да се задушава от собствените си думи и Джули се разтревожи, виждайки как цветът на лицето му се променя и дишането му става плитко и затруднено. Реши да облекчи задачата му.

— Знам, дон Диего — призна тя тихо. — Няма нужда да го изричате.

— Знаеш? Как? Кога…

— Натъкнах се на тях в нощта, преди Род да замине с добитъка.

— Майко божия! — изруга възрастният мъж. — Само като си помисля, че взех тази никаквица за съпруга!

Лицето му ставаше все по-червено и Джули поиска да го успокои, забравяйки колко жестоко се беше отнесъл с нея, когато пристигна в ранчото.

— Всичко е наред, дон Диего. Примирих се с факта, че Род обича Елена. Аз съм натрапницата. Ако не бях аз, той и Елена щяха да са женени, както е било предвидено.

— Грешиш, дъще — възрази дон Диего, стряскайки Джули с неочакваното обръщение. — Ако Родриго обичаше Елена, щеше да се ожени за нея още преди години, вместо непрекъснато да отлага сватбата.

— Бил е влюбен в Мария, а и…

— Не, Джули, грешиш. Любовта му към Мария беше детинска и щеше да умре от естествена смърт с възмъжаването на Родриго. Трябваше да му кажа… изобщо не биваше… — Изречението му прекъсна по средата. После дон Диего внезапно запита: — Обичаш ли сина ми?

Джули се изчерви силно, усещайки как цялото й лице става пурпурно.

— Аз… аз…

— Не се страхувай да го признаеш, дъще. Винаги съм усещал, че си боец. Ако обичаш сина ми, бори се за това, което е твое.

— Защо ми казвате тези неща? — запита подозрително Джули.

— Защото искам синът ми да бъде щастлив — изненада я отговорът на дона. — И усещам, че щастието му е свързано с тебе. Опитай се да не го съдиш прекалено сурово за това, което са направили двамата с Елена. Отчасти грешката е моя, защото се ожених за тази жена и ги подтикнах един към друг, когато прекрасно знаех, че тя се омъжва за мене само заради името Делгадо.

— Има моменти, когато той не е особено добър с мене — призна Джули с тих глас, спомняйки си последната им съвместна нощ. — А има и други, когато е нежен, дори любящ. Той е арогантен, невъзможно горд, понякога ми се иска да го убия. Но… но го обичам въпреки факта, че той не ме обича.

За първи път дон Диего погледна състрадателно красивата си снаха, съчувствайки на болката й. Но отговорът й го задоволи. Джули не беше страхливка. Той беше сигурен, че тя ще остане в ранчото, докато Родриго се върне, независимо какво може да направи Елена, за да я изгони.

Джули загледа любопитно как дон Диего отваря чекмеджето на бюрото си и изважда оттам един запечатан плик.

— Дъще, бих искал да ми направиш една услуга. Ако аз… поради някаква… причина… не съм тук, когато Родриго се върне, искам да му дадеш този плик. Писмото вътре обяснява много неща.

— Защо няма да бъдете тук, дон Диего? — запита Джули, потискайки тръпката на някакво мрачно предчувствие.

— Това няма значение — нетърпеливо вдигна рамене донът. — Важното е съдържанието на това писмо. Ще направиш ли това, за което те моля?

— Разбира се, щом такова е вашето желание — кимна Джули. — Но не може ли Елена…

— Не! — възкликна донът, скачайки на крака. — Елена не бива да узнава! Разбрахме ли се?

— Да — обеща Джули, без да разбира добре случващото се.

— Добре — въздъхна дон Диего, явно облекчен. — Ще ти покажа къде стои писмото. — Той стана и с несигурна стъпка се запъти към камината. — Ела тук, дъще.

Джули послушно се приближи.

Възрастният мъж внимателно издърпа една тухла, която Джули дори не беше осъзнала, че е разхлабена. Сложи писмото в кухината.

— Никой, освен тебе не бива да знае за това скривалище, Джули. Дори Родриго. Когато… когато дойде времето, покажи му го. Тук вътре има и други неща, освен писмото. Синът ми ще разбере.

После той сложи отново тухлата на мястото й и се обърна към Джули; лицето му приличаше на стар пергамент, пожълтяло и с трошлив вид. Джули, неспособна да издаде и звук, само кимна.

— Искам да знаеш, дъще, че ако можехме да започнем отново, нещата между нас щяха да бъдат различни.

— Още не е късно, дон Диего — напомни му тя, трогната.

— За тебе… може би не е, но за мене… — и той примирено сви рамене. — Елена ме накара да разбера колко съм безполезен.

— Дон Диего мисля…

— Сега върви, дъще — прекъсна я той. — Уморен съм. Няма значение какво ще се случи, помни обещанието си — каза дон Диего, усмихвайки се тъжно, с което изплаши Джули. — Кажи… кажи на сина ми, че го обичам.

Преди да разбере какво става, Джули вече стоеше в коридора пред затворената врата. Колкото и да се опитваше, не можеше да разсее силното предчувствие, от което я побиваха студени тръпки. Тръгна бавно, мина през къщата и излезе на двора, съсредоточена върху последните думи на свекъра си. Звучаха така, сякаш я молеше да предаде предсмъртното му желание, помисли тя ирационално, погълната от цялата тази смущаваща история.

Изведнъж Джули пребледня, всички цветове се оттеглиха от лицето й.

— Господи! — извика тя на висок глас. — Не-е-е-е! Дон Диего, недейте!

Озова се на половината път обратно към кабинета, когато чу изстрела. Хлипайки, с името на дон Диего на уста, тя и Елена стигнаха до кабинета едновременно, но Джули отвори вратата.

Дон Диего лежеше на пода с кървава дупка в средата на челото. Малокалибреният пистолет едва се виждаше в голямата му ръка. Джули отчаяно си пожела писъкът, който чуваше, да престане, докато не откри, че излиза от собственото й гърло. До нея Елена цялата се огъна и се строполи в краката й.

След два дни останките на гордия испански гранд дон Диего Делгадо бяха положени да почиват до първата му съпруга доня Алисия, майката на Род. Отец Хуан извърши кратката церемония, на която присъстваха само Джули, Елена, прислужниците и малцината пастири, останали да пазят ранчото.

За да може дон Диего да бъде погребан с благословията на църквата, Елена каза на отец Хуан, че смъртта на съпруга й е резултат от нещастен случай, който станал, докато той чистел оръжието си. Само двете жени и Тереса, която помагаше да приготвят покойника за погребението, знаеха истината.

След като дон Диего беше положен да почива във вечен покой, Джули се почувства достатъчно възстановена от шока да види свекъра си паднал мъртъв от собствената си ръка, за да се конфронтира с Елена.

— Твоя е вината, че дон Диего е мъртъв — обвини Джули високомерната испанка.

— Не съм натиснала аз спусъка — нехайно вдигна рамене Елена.

— Прекрасно можеше и да си ти — отвърна сърдито Джули. — Чух те как му каза, че ти и Род сте любовници. Как можа да бъдеш толкова жестока, Елена? Най-вече ти трябва да съзнаваш колко горд е дон Диего. Не може да не знаеш какво ще му причини изневярата ти. Защо му каза, когато знаеше, че той няма да понесе срама?

— Откъде да знам, че този стар глупак ще се застреля? — отвърна Елена, тръсвайки абаносовите си къдрици.

— Какво ще кажеш на Род, когато се върне и разбере, че баща му сам е отнел живота си?

— Той няма защо да научава истината — предупреди я Елена, святкайки с обсидиановите си очи. — Само трима души знаят какво се случи в действителност, а Тереса никога няма да тръгне да ми противоречи. Оставаш само ти.

Завоалираната заплаха не убягна на Джули.

— Откъде можеш да бъдеш сигурна, че Тереса няма да каже нищо? — запита подозрително Джули.

Елена се усмихна зловещо.

— Тя е много привързана към племенницата си — намекна хитро испанката. — Ще бъде жалко, ако на това дете му се случи нещо.

— Господи, Елена! Дори и ти няма да паднеш толкова ниско, нали? — възкликна смаяна Джули.

— Не ме познаваш, ако мислиш така, вещице — подметна високомерно Елена. — Знам, че много цениш това метисче. Щом искаш то да е живо и невредимо, ще направиш добре, ако последваш примера на Тереса и си държиш езика. А още по-добре, напусни ранчото. Направи го, преди Родриго да се върне.

— На тебе много ще ти хареса, нали, Елена? — трепереше Джули от едва потискан гняв. — Няма да стане. Оставам тук. Поне докато Род не се върне. Колкото до Фелисия, само направи нещо против това невинно дете и ще съжаляваш.

След този бурен разговор с Елена Джули излезе и се постара повече да не се сблъсква с нея. Малко след това забеляза Елена да говори с Мануел, един красив пастир, който не беше отишъл с другите да кара добитъка, защото си беше наранил крака, докато обуздавал някакъв непокорен кон. Беше останал да върши разни работи из ранчото. Джули не можа да не се запита какво толкова има да каже Мануел, което да представлява интерес за жена с родословието на Елена. Но в момента нямаше особено много време да си задава въпроси относно този странен съюз, защото имаше да мисли за нещо много по-важно. Не беше виждала Фелисия вече няколко дни и се тревожеше за безопасността на детето. Реши да пита Тереса защо не вижда племенницата й.

Намери жената в кухнята и веднага я запита какво става с детето. Отговорът на Тереса никак не се хареса на Джули.

— Доня Елена прати Фелисия в мисията. Тя… не я иска в ранчото. Мислех… мислех, че знаете.

— Никой не ме питал — каза огорчено Джули. — Но като си помисля, вероятно най-добре е да остане там, при отец Хуан. Тук не е в безопасност, а добрият отец ще се погрижи да не й се случи нещо, докато е под неговите грижи.

Тереса я разбра идеално.

— Много благодаря, доня Джули, задето така се грижите за нея. Фелисия често говори за вас. Много ви обича.

— И аз я обичам, Тереса. Точно затова искам да е на сигурно място. Всъщност — добави тя замислено, — аз лично ще поговоря с отеца и ще се погрижа да я наблюдава внимателно, докато Родриго не се върне.

Тереса се усмихна широко, белите й зъби блеснаха сред мургавото лице.

— Фелисия не обича да стои далече от ранчото, но ще остане с отец Хуан, докато не й бъде позволено да се върне.

Докато дните минаваха, Джули все повече осъзнаваше, че Род и пастирите трябва всеки момент да се върнат от Сан Антонио. Как щеше да постъпи, когато той си дойде, питаше се тя мрачно. Още ли хранеше огорчение заради жестокото му отношение към нея в нощта, преди да замине? Щеше ли да продължи връзката си с Елена сега, когато дон Диего вече не стоеше на пътя им? Би ли могла изобщо да забрави, че той я унизи, че я третираше като своя собственост, докато свободно отдаваше любовта си на Елена? Мозъкът й вреше от емоции и чувства, които я докарваха до ръба на отчаянието.

Защо не можеше Род да я обича, питаше се унило Джули. Само ако Елена не живееше в същата къща, може би тя и Род щяха да имат шанс за щастие. Но разбира се, това беше само предположение. Нямаше гаранция, че Род би я обикнал, ако Елена вече не се намесва в чувствата му. Нямаше никаква гаранция. Умът на Джули беше толкова объркан, че тя нямаше представа как ще посрещне Род, когато дойде моментът.

В последните дни тя на няколко пъти забеляза Елена да говори с Мануел, но беше толкова вбесена от постъпката на високомерната испанка, изгонила Фелисия от ранчото, че й беше все едно, дори тя да говореше със самия дявол.

Джули беше тотално изненадана един ден, когато Елена се приближи към нея и я запита дали може да я придружи на сутрешната й езда. Сините очи на Джули се присвиха подозрително, тя беше сигурна, че съперницата й не е намислила нищо хубаво. Вместо обяснение Елена каза:

— Много е самотно тук, като ги няма Родриго и дон Диего. Можем поне да се опитаме да бъдем приятели, щом трябва да живеем заедно.

Джули беше скептична, не желаейки да се доверява на жена с темперамента на Елена. Вътрешният й глас я предупреждаваше да не вярва на невинното предложение за приятелство.

— Можеш да яздиш, където пожелаеш, Елена.

За съжаление Джули се обърна, преди да види доволната усмивка, която се изписа на чувствените устни на испанката.

Денят беше съвършен; времето беше топло, но не горещо. Ездата по околните хълмове беше освежаваща, гледката — великолепна. Джули никога нямаше да се умори да се възхищава на разкошните балонести бурени, които подминаваха — огромни топки, направени почти от нищо, на странните розови цветчета по върховете на други храсти, щръкнали като знамена, на бодливите езици на кактусите, наричани испански ками.

Яздейки заедно с Елена, която водеше, Джули стигна доста по-далече, отколкото имаше обичай, без да знае колко са се отдалечили от ранчото. Затова беше съвършено неподготвена, когато една банда мъже се изсипа иззад хълмовете, нападайки ги като същинска монголска орда. Нямаше смисъл да се опитват да бягат и Джули разбра със свито сърце, че няма изход. Само за минути тя и Елена бяха обкръжени от десетина страшно изглеждащи мъже, размахващи всякакви оръжия.

Безмълвен вик се надигна в гърлото на Джули, когато позна мъжа с белег на лицето, който дърпаше устата му в подобие на постоянна усмивка.

— Педро! — възкликна тя, усещайки как страхът се настанява в гърдите й като огромна буца.

— Да, госпожо, Педро — отвърна бандитът. — Да не мислите, че съм ви забравил? Как бих могъл, когато имаме недовършена работа с вас?

Значението на думите му не убягна на Джули и тя сподави един вик, обзета от неистова паника.

С трескав поглед затърси приятелско лице сред бандитите. Къде беше Муриета? Той сигурно не би допуснал Педро да я нарани, макар че Род я беше предупредил, че този бандит може да бъде безмилостен и жесток, когато има изгода от това. Поглеждайки към Елена, Джули шокирана видя, че спътничката й е външно спокойна, без да показва каквито и да било признаци на страх.

Обръщайки отново вниманието си към Педро, Джули загледа напрегнато как той подкарва коня си към Елена и отново се учуди на куража на испанката пред лицето на опасността. Макар че буквално трепереше от страх, Джули напрегнато се вслуша в думите на Педро, когато той се обърна към Елена.

— Носите ли, доня Елена? — чу тя въпроса на бандита.

— Да — кимна ентусиазирано Елена. — Мануел не ти ли каза, че всичко ще бъде както съм обещала?

— Братовчед ми Мануел е добър човек — отвърна Педро. — Вярвам на думите му. — Той замълча, облиза дебелите си устни и хвърли кос поглед към Джули. — Тя знае ли?

Елена се усмихна самодоволно и сърцето на Джули се сви в пристъп на паника. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред. И тя скоро разбра какво точно.

— Тази мръсница няма представа какво я очаква — каза Елена на Педро. — Само я отведи и изпълни твоята част от уговорката, преди някой да е дошъл.

Педро протегна ръка и Елена извади една тежка кесия от джоба на кожената си пола, поставяйки я в мръсната му лапа. Педро се намръщи и я претегли внимателно в дланта си, сякаш преценяваше тежината й.

— Не е толкова тежка, колкото бих искал, доня Елена — каза той кисело.

— Дон Родриго смята, че това е достатъчно заплащане за услугата, която ти е поискал — осведоми го високомерно Елена.

Джули внезапно оживя? Род, извика тя безгласно. Значи Род стои зад това!

— Какво става тук, Елена? — запита тя, събрала смелост. — Какво общо има Род с тази работа?

— Колко си наивна, Джули — изрече подигравателно Елена. — Да не мислиш, че съпругът ти се интересува от тебе? — И преди Джули да успее да отговори, тя продължи: — Когато тръгна, Родриго ме помоли да намеря начин да го отърва от тебе. Остави аз да избера как, но даде ясно да се разбере, че му е все едно дали си жива или мъртва.

— Не ти вярвам, Елена — възрази яростно Джули. — Род може да не ме обича, но го познавам достатъчно, за да знам, че няма да падне толкова ниско, че да поръча убийство, за да се отърве от нежеланата си съпруга. Лъжеш.

— Грешиш, Джули — противопостави се Елена. — Родриго най-накрая разбра, че двамата сме предназначени един за друг. Той ми принадлежи и винаги е бил мой. Но сърцето му е прекалено нежно, за да те отпрати сам, затова остави на мене да се отърва от тебе.

— Със сигурност не е имал предвид да ме дадеш на банда главорези! — извика Джули, смазана от жестокостта на Елена. — Ако ми беше казал, сама щях тихо и мирно да напусна ранчото.

— Родриго не разпореди изрично смъртта ти — призна неохотно Елена, — но остави всичко в ръцете ми. След като Диего така уместно се самоуби, аз реших, че и тебе трябва да премахна безвъзвратно.

— Не! — изпищя Джули, обхваната от паника.

— Да, госпожо — намеси се Педро, нямайки търпение да се наслади на плячката си. — Сега ти си моя. — Когато се уморя от тебе и приятелите ми се наситят, ще се отървем от тебе, стига да си още жива.

Грубият му смях предизвика ледени тръпки на страх по цялото тяло на Джули.

— Ако се измъкне жива, ще пратя всички пастири от ранчото по петите ви — предупреди мрачно Елена, хвърляйки застрашителен поглед към Педро.

Думите на Елена накараха Джули да се задейства и тя трескаво затърси някакъв начин да избяга от жестоката съдба, която със сигурност я очакваше в ръцете на Педро. Смушка внезапно коня си и се впусна в галоп, макар да знаеше, че начинанието й е обречено.

Педро изруга на висок глас, пришпори собствения си кон и в миг настигна плячката си, грабна я от седлото и я настани пред себе си.

— Е, госпожо — изрече бандитът, — значи не искаш да се възползваш от гостоприемството ми?

— Пусни ме! — замоли се Джули, борейки се срещу железните му ръце, които я държаха здраво. — Елена, не прави това с мене! — завика тя. — Сигурна съм, че Род не е имал предвид да ме нараниш. Пусни ме и никога повече няма да ме видите.

Елена не си даде труда да отговори. Вместо това обърна коня си и спокойно се отдалечи в посока към хасиендата.

— Елена! Не-е-е-е!

Джули викаше с всички сили, но Елена не й обърна никакво внимание.

По една случайност никой не забеляза малкото, угрижено личице, което надничаше към тях иззад издатината на една скала.