Кони Мейсън
Спазарената невеста (1)

Пролог

Сан Франсиско, септември 1851

 

Шумът в игралната зала на Кейси беше оглушителен. Макар че вечерта едва беше започнала, тълпата, която се притискаше около масите за игра и надаваше одобрителни викове към оскъдно облечените танцьорки, вдигащи крака по сцената, едва се побираше между четирите стени на огромната, безвкусно декорирана зала. Но петимата мъже, седнали около кръглата маса в отдалечения край на стаята, изглежда, не обръщаха внимание на вихрещото се наоколо им веселие.

В Сан Франсиско през 1851 г. мъжете печелеха и губеха цели състояния в игри на покер. Една щастлива ръка беше еквивалентът на цяла година изтощителен труд в златоносните полета. Изтеглеше ли обаче лоши карти, човек можеше да се върне там, откъдето беше започнал, без пукната пара, съкрушен, изгубил надеждите си за сдобиване с несметни богатства.

Нямаше значение, че средният добив на злато представляваше половин унция на човек дневно, защото пред всеки перспективен копач се мержелееше призракът на голямата жила, на буцата самородно злато, която само чака да я намери точно този, който трябва.

Дон Родриго Делгадо подреди картите в ръката си, държейки ги близо до тялото. Чертите на красивото му мургаво лице си оставаха безизразни; нито едно трепване на гъстите черни мигли не издаваше какво си мисли. Вляво от него Брут Кели, сдобил се с този прякор заради ръста и грубите си черти, изсумтя неразбираемо и изгледа Род с присвити очи. Отдясно седеше Уокър Копача, един от първите златотърсачи, пристигнали в Калифорния. Той плю презрително в плювалника, изтри кафявата слюнка, потекла по брадата му, с края на мръсния си ръкав и шляпна обърнатите си карти на масата.

Младият мъж, седнал срещу Род, задъвка нервно долната си устна, втренчил яркосините си очи в картите в ръката си. На изразителното му лице се изписа най-напред неверие, а после радост, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. Кичур рижа коса падаше над челото му и той го отметна нетърпеливо, докато очите му скачаха по останалите мъже около масата, за да се спрат най-накрая отново върху картите. Бъдещето на Кевин О̀Брайън зависеше от тази ръка. Той не можеше да скрие оптимизма си, капчици пот се събираха по челото му и се стичаха по луничавото му лице. Изходът от това разиграване щеше да бъде последният му шанс да спечели залога, който му беше толкова необходим, за да изкара зимата, и като че ли горещите му молитви щяха да се осъществят. Надявайки се очите да не са го подвели, Кевин разгърна трите дами и двете десетки, сподавяйки една облекчена въздишка, когато видя, че не е сгрешил.

Седнал до него, Бъд Морли тихо сви картите си и се облегна назад, местейки очи към всеки от четиримата останали играчи.

— Излизам — обяви мрачно Бъд и мълчаливо загледа огромния куп от злато, събран в средата на масата.

Всички очи се обърнаха към Кевин. Страхувайки се, че гласът му ще го издаде, той побутна напред последните си златни зрънца и погледна очаквателно към Копача. Копача отново плю, този път на цял фут от плювалника, и каза:

— Проклет да съм, ако намеря причина да остана. Не ме бройте повече.

Сянка на усмивка докосна черните очи на Род и изчезна също така бързо, както се беше появила. По купчината кюлчета и златен прах пред него си личеше съвсем ясно, че поне той няма причина да се оплаква от тазвечерните си печалби.

— Плащам и вдигам — обяви спокойно Род, забелязвайки унилото изражение, настанило се на лицето на младия О̀Брайън.

Брут Кели изруга на висок глас, стоварвайки по масата подобния си на чук юмрук, от което купът златни кюлчета подскочи.

— Проклет да си, Делгадо! Как го правиш, по дяволите, не мога да си обясня! Ако не те познавах, щях да помисля, че…

— Внимавай, приятелю — предупреди го заплашително Род с мек глас, в който се прокрадваше стоманена нотка. — Ако довършиш това изречение, може да стане страшно.

— Хайде де, Делгадо, той не искаше нищо да каже. Всички тук знаем, че не мамиш.

— Какво ще правиш, Кели? — обади се отново Род. — Продължаваш ли, или излизаш?

— Мамка му! — избухна Кели. — Излизам!

Другите не обърнаха внимание на изблика му. Род насочи поглед към младока.

— Май оставаме двамата с тебе, О’Брайън — каза испанецът, усмихвайки се дружелюбно. — Искаш ли да видиш картите ми?

С яркочервено от притеснение лице Кевин претърси трескаво джобовете си, но не намери нищо.

— Ти ме обра, Делгадо. Не ми е останала и една прашинка — изстена той обезсърчен.

— В такъв случай, предполагам, всичките залози стават мои — каза Род, посягайки да прибере печалбата си.

— Чакай! — извика Кевин, докосвайки ръката му.

Род вдигна очи и се намръщи, когато видя парче хартия да излита от ръката на младия О’Брайън и да се приземява върху купчината злато в средата на масата.

— Какво е това? — запита той, предпазливо протягайки ръка към сгънатия лист.

— Само то ми остана — каза извинително О’Брайън.

Род разгъна хартията и правите му черни вежди се събраха над носа, когато очите му срещнаха някакви едри черни цифри и официален печат.

— За какво, по дяволите, може да ми послужи това нищожно парче хартия? — запита Род, като се стремеше да не отсъжда прибързано.

— Не е нищожно — възпротиви се настоятелно О’Брайън. — Аз… аз бях един от щастливците, които изтеглихме номер от лотарията. Предлагаха ми много пари за това парче хартия.

Явно Род нямаше представа за какво говори О’Брайън.

— Лотария ли? Каква лотария?

— Искаш да кажеш, че не си чул? — учуди се младежът. — Ами другата седмица пристига кораб, пълен с жени. Жената, която носи номер трийсет, моя номер, ще стане моя съпруга.

Род не можа да повярва.

— Ти за глупак ли ме вземаш? — намръщи се той скептично.

— Момчето казва самата истина, Делгадо. Теглиха лотарията още преди месеци. Стотици мъже се надпреварваха за шанса да наддават за съпруга. Май нашият млад приятел е бил един от малкото щастливци, които са си спечелили булка. Всеки мъж, който изтегли номер, плаща превоза на жената до Калифорния. Ако иска да продаде правото си, може да получи десет — по дяволите! — двайсет пъти повече, отколкото е платил за билета й.

— Ами! — изсумтя Морли, който имаше жена и деца някъде на изток. — Кой ще иска да се жени за курва?

— Тези жени не са курви — избухна възмутено Кевин. — Това са почтени жени, избрани от хора с добра репутация.

— Е, за това не мога да гарантирам — изкикоти се Копача, — но всяка жена, проявила достатъчно смелост, за да тръгне към Калифорния, където знам, че само осем процента от населението са жени, ще бъде добре дошла за мене.

— Защо толкова искаш да се разделиш с булката си? — запита Род, фиксирайки почервенялото лице на О’Брайън с тъмните си очи.

— Ако загубя, за какво ми е жена? Няма да има с какво да я издържам. Предполагам, че ще трябва да се върна у дома. Няма да е трудно да намеря свободно място и да се върна на изток — много моряци напускат корабите си, когато стигнат Калифорния. Семейството ми и без това не искаше да идвам тук.

— А ако спечелиш? — запита тихо Род.

— Смятам да спечеля — уверено изду гърди О’Брайън. — Ще си взема печалбите и булката и ще има от какво да живея, докато забогатея.

Род изпита леко съчувствие към младока, неподготвен за суровата реалност на живота в Дивия запад, особено откакто през 1848 г. беше открито златото при Сътърс Мил. На Род не му трябваше булка, защото годеницата му Елена Монтоя Родригес, огнена жена с чиста кастилска кръв, също като неговата, го чакаше в ранчото на баща му.

Но нещо в него го подтикна да даде шанс на момчето. Ако спечелеше — добре. Но ако загубеше, Род щеше да си иде у дома много по-богат.

— Добре, О’Брайън — каза накрая той, хвърляйки хартията, която досега беше държал, върху купчината кюлчета и златен прах. — Приемам залога ти. Покажи какво имаш.

Кевин обърна картите си една по една, вгледан в лицето на Род, за да види как ще реагира.

— Много добре — каза мургавият мъж с неразгадаемо изражение. Ръцете на О’Брайън затрепериха от вълнение, придвижвайки се към купчината злато, и на лицето му се изписа широка усмивка. — Но недостатъчно.

Последните думи на Род стреснаха младежа, който загледа смаяно как противникът му сваля една по една собствените си карти.

Колективна въздишка се изтръгна от гърдите на всички около масата, както и от наблюдателите, които се бяха скупчили наоколо.

— Проклет да съм — изригна Копача, почесвайки се по главата.

— Четири попа — изрече почтително Бъд Морли, хвърляйки кос поглед към О’Брайън, чието лице беше пребеляло като платно.

— Кучи син такъв! — извика Кели. — Някакъв мазен мелез да спечели всичко това, как ли пък не!

В следния миг Род измъкна пистолета си и се прицели в корема на Брут. Той си пое остро дъх, побледнявайки под силния си загар.

— Та какво не ти харесва в расата ми, приятелю? Няколко души започнаха да се приближават към масата, винаги готови да се насладят на добрата престрелка.

— Делгадо — започна Кели, жестикулирайки диво, — нямам нищо против расата ти. Че вие, испанските донове, владеете почти половината Калифорния. Не можеш ли да понесеш една малка шегичка?

Преди Род да успее да отговори, О’Брайън, вече преодолял шока от загубата, се намеси решително:

— Господин Делгадо спечели честно и почтено, Кели, не искам да се бия с него и ти няма да се биеш.

— Не съм искал да се бия — изръмжа Кели, като се размърда смутено, взирайки се в дулото на пистолета на Род.

— Излизай оттук, Кели — предупреди го Род и махна с пистолета в посока към вратата. — Излез, преди да съм забравил, че съм човек на честта.

Видимо успокоен, Кели се обърна, без да каже и дума повече, и се запъти към бара, заклевайки се мълчаливо, че един ден ще си разчисти сметките с Родриго Делгадо, задето беше засегнал честта му. Тълпата, натрупала се около масата, разочарована от изхода на спора, се пръсна в търсене на нещо по-забавно.

Род насочи цялото си внимание към печалбите. Извади една кожена кесия от джоба си и бързо прибра вътре кюлчетата и златния прах, като затегна здраво връзките. Беше решил да върне на О’Брайън парите, които беше спечелил от него. Но почти веднага отхвърли тази идея, осъзнавайки, че младежът не беше подготвен да се справя с трудния живот в Дивия запад, особено след като откриването на злато беше докарало в Калифорния всички отрепки и престъпници, търсещи богатство и слава. Щеше да направи услуга на това момче, реши Род, ако му позволи да се върне на изток, у дома си, при семейството, което без съмнение щеше да го посрещне с отворени обятия. Кой знае, може би дори щеше да спаси живота на този младок.

— Какво ще правиш сега? — обърна се Род към видимо унилия Кевин.

— Смятам да се кача на „Летящата Сали“, утре отплава от Сан Франсиско — каза мрачно О’Брайън. — Може да е за добро. Какво… Какво ще правиш с онази жена, която очаква тук да я посрещне годеник?

Въпросът стресна Род. Досега не се беше замислил за жената, представяна от смачканото парче хартия, чийто собственик вече беше.

— Тя е на кораба „Западен вятър“, идва от Ню Йорк, трябва да пристигне следващата седмица. Сега това е ваш проблем господин Делгадо — небрежно вдигна рамене Кевин. — Моята грижа е да се върна в Бостън.

Младежът рязко се извърна и остави Род доста ядосан от развоя на събитията, които съдбата му беше поднесла.

Пъхвайки листа в джоба на жакета си, се запъти към вратата, като си пробиваше път през гъстата тълпа. Игралната зала на Кейси вече му беше омръзнала. Но един глас зад гърба му го накара да спре.

— Колко му искаш, Делгадо?

— За какво говориш, Кели? — запита Род, обръщайки се към ухиления едър грубиян.

— За жената. Идеята за съпруга ми харесва. Наоколо няма достатъчно курви, а мисълта да имам жена, когато ми потрябва, никак не е лоша. Колко искаш за лотарийния номер на момчето? Ти сигурно си имаш някоя женичка там някъде, така че с голямо удоволствие ще те отърва от това момиче.

Род разбра, че сега получава шанс да се освободи от нежеланата отговорност, както и да спечели солидна сума. Но, странно, неговият кодекс на честта му забраняваше да допусне невинна жена да стане жертва на такъв отвратително зъл и избухлив човек като Брут Кели.

— Съжалявам, Кели — изрече той с лека погнуса, — не бих ти поверил и едно куче, какво остава за безпомощна жена.

— Ах, ти кучи…

Но Брут така и не можа да довърши изречението си, защото Род го изненада с добре прицелен юмручен удар право в корема. Едрият мъж се преви от болка, не можейки да си поеме дъх.

— Предупредих те да не ме ругаеш, приятелю — отрони презрително Род.

Кели не беше в състояние да му отговори, докато той спокойно се обръщаше и се отдалечаваше, минавайки през летящата врата.