Хари Стоянов
Мислите в главите (8) (Гимназиален роман)

Осма глава
УЖАСЪТ НА ГИМНАЗИЯТА

— Ей, даскалицата я няма! — изрева Румен, който всяко междучасие „дебнеше“ в другия коридор.

— Ще дойде — успокои го Емо.

— За какво ми е да идва.

— Ами да се учиш.

— Бре! Тази ако се домъкне сега, ужас!

— Какво да правиш! Това е.

— По дяволите всички даскали като нея!

— Значи всичките.

— Е, не баш всичките, ама повечето.

— Идва!!! — Киро връхлетя в стаята и повлече след себе си тези, които стояха на вратата.

— Кой идва? — провикна се Иванчо.

— Математичката.

— Леле! Ужас!

— Стига сте се вайкали! — каза Емо. — Голямо чудо, като е математичката! Да не е горски, я!

— Абе, остави се! То по-добре да е горски — въздъхна дълбоко Славчо и в това време в стаята влезе математичката.

— Какъв е този шум, ученици? Как може такова нещо! Малко да закъснееш, ще вдигнат училището на главите си! Вие сте единственият клас, който вдига такъв шум!

— Не сте ги чули другите, затова — каза Емо.

— Не съм ги чула, именно защото не вдигат такъв шум като вас. А пък сте единайсети клас. Последна година. Може ли такова нещо! — продължи поучителното си слово математичката. — В такъв шум не може да се работи… Сядайте. Кой отсъства?

— Няма отсъстващи.

— Я проверете по-добре! Може някой да е изчезнал.

— Няма.

— Добре, само да не се окаже, че няма някого. Ще пиша отсъствие и на дежурните.

— По правилник не може! — провикна се Киро.

— Не може, ама и вие го спазвате толкова този правилник.

— Това не значи, че и вие няма да го спазвате — извика Емо.

— Стига толкова! Нямаме време повече. Трябва да изпитвам.

— А-у! –чуха се няколко гласа.

— Леле!

— Бог да ми е на помощ!

— Стига, бе!

— Гледай си работата!

— Само да не ме изпита, пък всичко друго — хубаво!

— Да излезе двайсет и четвърти номер!

— А-а!

— Киро…

— По-дяволите! — изруга под носа си Киро и добави: — О, другарко, ама защо мене?

— Хайде, излизай! Тебе улучих.

— Е, че глупава работа!

— Хайде, хайде! Нямаме време.

— Какво да правя?

— Как какво да правиш! Изведи зависимостта между ъгли, които се допълват до нула, деветдесет и сто и осемдесет градуса.

— Какви зависимости?

— Боже! Ти не си си чел урока!

— Как да не съм го чел! Забравих го.

— Я си сядай. Две ще ти пиша.

— Голямо чудо!

— Не е малко. В единайсети клас си.

— Какво от това!

— Трети номер да излезе.

— Не мога да говоря, другарко.

— Как така да не можеш! Знаеш ли, че се пише единица за отказ от място?

— Добре, ще изляза, за да ми пишете двойка.

— Я си сядай! Девети номер.

— Другарко, вчера не можах да си науча добре.

— Какво е това безобразие! Я извадете по един двоен лист!

— Днеска правихме вече контролно! — извика Емо.

— Пак ще правите!

— Няма да правим!

— Как няма да правите! Я пишете!

— Другарко, за един час две двойки не могат да се пишат — засмя се Киро.

— Добре, ти няма да пишеш.

— Какви са тези своеволия!

— А вие не правите ли своеволия?! — математичката беше почервеняла и ядосана, дори вбесена. — Пишете урока! И по-бързо, защото имам да предавам. Има двадесет и пет минути до края.

— Няма да можем!

— Добре, хайде пишете. До края на часа ви давам време.

— Бре, колко благородна! — каза Емо тихо на Славчо.

— Самото благородство! Ами я по-добре кажи нещо.

— Почти нищо не си спомням. Имаше някакви кръгове и не знам какво си още.

— А, тригонометрични окръжности!

— А, така!

— Ей, Доро, я кажи нещо — бутна я Славчо.

— Чакай малко, да свърша и ще ви продиктувам — прошепна Дора и продължи да пише. — Слушайте — каза тя след малко. — Начертайте окръжността и ъглите алфа и минус алфа.

— Готово.

— Дето се пресичат рамената с окръжността, напишете „ем“ и „ем“ едно главни.

— Готово.

— Центъра „О“.

— Готово.

— Пишете сега: синус алфа равно на ем едно ем с черта отгоре. Косинус алфа равно на О-ем едно с черта отгоре. След това: синус скоби минус алфа равно на ем едно ем с черта отгоре. Следователно косинус алфа е равно на косинус минус алфа. Синус алфа е равно на минус синус минус алфа. Сега за тангенса…

— Дора, не приказвай!

— По дяволите!

— Хайде, слушайте! Тангенс алфа е равен на синус алфа върху косинуса, равно на минус синус минус алфа върху косинус минус алфа, равно на минус тангенс алфа.

— Добре, за котангенса ще си го напишем.

— Готови ли сте?

— Да.

— Сега до деветдесет градуса.

— Дора, не приказвай! Защо не пишеш?

— Пиша.

— Не се обръщай назад и не приказвай!

— Ех, че мръсница! — каза Славчо.

— Нищо, ще си го напишем сами — успокои го Емо.

— Емиле, не приказвай.

— Не приказвам.

— Само говориш. Ако хвана някой да говори още веднъж, ще го изхвърля и ще му пиша единица.

— Глупости! — каза си Емо и продължи да пише, каквото му дойде на ума, разбира се.

Славчо, също измислящ урока в момента, се задълбочи и пишеше всевъзможни варианти.

— Киро, не подсказвай!

— Как ще подсказвам, другарко, аз не си знам урока.

— Не си знаеш урока, ама си отворил учебника.

— Какъв учебник, другарко?

— Абе, то с вас човек на глава не може да излезе! Я се махай от стаята, че пречиш на другите.

— Как ще им преча.

— Излез!

— Ще изляза. „Кураж, дружина, вярна, сговорна…“

— Излизай!

— Е-е! Не виждате ли, че излизам! — вратата се хлопна и в стаята зацари тишина. Тягостна и гробна.

Емо и Славчо написаха новите варианти на урока и се приготвиха да излизат.

— Мария, я дай този лист!

— Какъв лист, другарко?

— Ей онзи, дето е в джоба ти. Дай, дай! Не се прави…

— Ето, другарко, никакъв лист нямам.

— Я да видя!

— Ето!

— Хм! Големи шмекери сте вие!

— Какви шмекери, другарко, никакъв лист нямаше!

— Интересно! А-а! Райчо! Какво е това?

— Книга, другарко.

— Каква е тази книга? Я я дай!

— Ама тя няма да ви е интересна.

— Я гледай! Чете романи в час, когато другите правят контролно. Интересно.

— Ами какво да правя, другарко?

— Боже, господи!

В това време би звънецът и математичката извика:

— Всички предавай!

— Един момент.

— Няма време, предавай!