Хари Стоянов
Мислите в главите (7) (Гимназиален роман)

Седма глава
БОЛНАТА МЕРИ

— Mr Percy, may I go out? — по едно време се надигна Мерито, ужасно пребледняла.

— Yes, you may… But… what’s the matter? Are you sick?

— Oh, yes, I’m very sick.

Мерито излезе, като едва се влачеше.

— Мога ли да я придружа? — извика Емо.

— Да, да, може да падне — отговори загрижено Мистър Пърси.

Емо изхвръкна от стаята и настигна Мерито.

— Има ли ти нещо, или?

— Ха-ха-ха! Ти пък!

— Щом го помоли по английски, явно нищо ти няма. Впрочем, трябва да отидеш на психиатър.

— Защо?

— Хм! Защо! Защото когато трябва да говориш на английски, мълчиш като пън.

— Това не значи, че сега съм откачила.

— Малко ме съмнява.

— По-добре ти да отидеш, защото от време навреме те прихващат едни…

— Какви?

— Ами такива.

— Явно, че ти мърда нещо. Това трябваше да го направиш, да речем, по физика, или сега, какво остава?

— Математика и химия.

— А така! Математика и химия! Малко ли е то?

— Че аз мога пак да го направя. Да не мислиш, че съм толкова…

— Глупава.

— Е-е! Ти пък!

— Ами не! Не си глупава!

— Не съм ами!

— Да, да, не си.

— Стига!

— Добре, де! Няма повече. Хайде да отидем в сладкарницата.

— Ако ме почерпиш.

— Бре! За какво си прави устата!

— Нали си кавалер!

— Глупости! Ама да не си помислиш нещо, можеш да си спокойна, че ще те почерпя.

— Няма да си бръкнеш дълбоко в джоба.

— Разбира се, въобще няма да си бръкна, защото и не печеля.

— Я, гледай, колко съзнателен бил!

— Ами как?

— Гледам те и ти се чудя. Докато ходиш на училище, естествено, не можеш да печелиш. Майка ти и баща ти са длъжни да ти дават пари.

— Бре! Ти защо не станеш адвокат?

— Защо?

— Ами, много знаеш.

— Че защо? Не е ли така?

— А, така е, така е. Само че аз не мисля като тебе.

— Аз ти казах, че си много съзнателен.

— Да, разбрах. Какво искаш да ти купя?

— Една кифла и една боза от осем.

— Я, гледай!

— Какво, много ли е?

— А, как ще е много. Просто възклицавам.

— Знаеш ли как е боза на английски?

— Отде ще знам.

— Да, ама аз зная. Боза си е боза, само че се пише с ейч накрая.

— Ти го знаеш много този английски, само дето не можеш да стоиш в клас.

— Ами ти защо излезе след мен?

— Аз ли? Просто така.

— А, да! Просто така! И на тебе не ти се стоеше в клас, пък викаш по мене.

— Хайде, по-бързо си пий бозата, че звънецът би.

— Ей сега.

Когато влязоха в класната стая, както винаги видяха ужасна бъркотия. Всичко това беше заради малката гумена топка. Подхвърляха я, взимаха я, биеха се, дращеха се, блъскаха се, крещяха — всички заедно — и момичета, и момчета. Момчетата много лесно се оставяха да им вземат топката, защото може би им правеше удоволствие. В такива моменти момичетата ликуваха.

— Киро, ей, Киро! — провикна се Емо от вратата. — Викат те на телефона.

„На телефона“ значеше в коридора. Киро изхвърча от стаята.

— Кой ме вика?

— Една мадама.

— Къде?

— Ей там.

— Я, гледай! Киро само с какви мадами ходи! — каза Славчо и се захили. После попита Емо: — Ами ти къде беше?

— В сладкарницата. Черпих Мерито.

— Бре!

— Какво „бре“?

— Тази еснафка!

— Знам, че е такава. Даже допреди малко ми развиваше разни теории. Остави се!

— Тя е ненормална.

— Аз й казах нещо подобно.

— Англоманка.

— Като си е сложила английско заглавие, мисли, че е нещо — намеси се в разговора и Пешо, който хвърляше навсякъде по едно ухо.

— Такава си е тя — каза Емо. — Не можеш я оправи.

— Откъде знаеш, че няма да я оправя? — със самочувствие попита Пешо.

— Знам, ами! Тя тебе може да оправи, а не ти нея.

— Я-а!

— Я-а, я! Хайде, опитай.

— Защо не!

— Добре де, а как?

— Ще намеря начин.

— По-добре да си стоиш на спокойствие.

— Ами!

— Прави, каквото щеш!

— Ще видиш! Кротка като агънце ще я направя!

— Ха-ха-ха! — засмя се Славчо, а Пешо влезе в стаята.

— Приказва напред-назад — каза Емо.

— Какво да го правиш?

— Пускай го да пасе!

— Не ме интересува.

— Нито пък мене.

След малко излезе Кръстьо и каза:

— Хайде да направим една черта на пода и да оставим малък отвор, че да караме оттам да минават зайците.

— Хайде — съгласиха се Емо и Славчо.

Отначало „зайците“, т.е. деветокласниците се опитваха да се съпротивляват, но Кръстьо, Емо и Славчо ги „вкараха в релсите“. И те не знаеха защо правят това, но сигурно, за да се забавляват.

— Единайсети „Б“ клас са хулигани! — извика едно момиченце и побегна, като се шмугна зад Емо.

— Дръжте заека! — извика Славчо и другите се разсмяха.

— Я, гледай! Тези зайци почнаха много да знаят — извика Емо, след като накара няколко деветокласнички да минат „през вратата“.

Те, естествено, не му останаха длъжни и вдигнаха една олелия, че нашите герои се отказаха от по-нататъшното забавление.

Звънецът за учителя удари.